Кукла на конци

26

— Казвала се е Роуз Тюрек и е починала от сърдечна недостатъчност на деветдесет и две години на трийсет и първи януари — заявява Аманда, когато влиза в офиса на Бен на двайсет и четвъртия етаж в „Роял Банк Тауър“ точно в два часа същия следобед. Тонът й е бодър, дори весел, за което се бе подготвяла още откакто напусна библиотеката. Този тон казва: Нищо съществено не се случи снощи — нито съм наранена, нито обидена. Обикновена работа.

Зад бюрото си Бен скача на крака, при което събаря на пода папката, над която работи.

— За какво говориш?

— Роуз Тюрек, майка на Родни Тюрек, известен също като Тюрк. Мога ли да помоля секретарката ти за чаша кафе, преди да се отправим към майка ми?

Бен има вид, сякаш току-що го е блъснал камион.

— Сенди — провиква се през отворената врата. — Би ли донесла чаша кафе на госпожа Травис, ако обичаш. Със сметана и захар.

— Готово — провиква се в отговор Сенди.

— Би ли ми обяснила какво става? — Бен посочва малкия зелен полукръгъл стол пред бюрото си от черешово дърво и дъб.

Аманда се отпуска на стола, отмята коса и се втренчва право в очите на Бен. Над това също бе поработила след напускането на библиотеката. Откритият поглед, който трябваше да информира първия й бивш съпруг, че за нея той е от малко или никакво значение, че онова, което прави със своя живот в действителност не я засяга и че случилото се помежду им предишната нощ, или по-скоро — което едва не се бе случило, което би трябвало да се случи, вече е забравено.

— Тази сутрин отново бях в библиотеката — започва тя.

— Добре ли си? — неочаквано я прекъсва той.

Раменете на Аманда се стягат. Възможно ли е да не е доловил професионалната интонация в гласа й, безразличието върху лицето й?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Снощи…

— … приключи. Случаят е закрит. Продължавайте, адвокат. — Тя се усмихва. Усмивката й казва: Я се стегни. Вземаш нещата прекалено навътре. Винаги си го правил.

Отговорът на Бен е слаба усмивка, която бързо изчезва.

— Добре, значи си отишла в библиотеката — повтаря той, сяда и я чака да продължи.

Аманда се обляга назад на стола си и кръстосва крак върху крак.

— Върнах се там, понеже си помислих, че в смъртните съобщения може да открия някое за Тюрлингтън, Тюргов, Тюрек или Тюровски.

— И си намерила Роуз Тюрек?

— Намерих грънци — бързо възразява Аманда — Изгубих си повече от час да преглеждам всеки проклет вестник от Торонто за последните три месеца и представи си не намерих нито един Тюрлингтън, Тюргов, Тюрек или Тюровски, да ги вземат дяволите. — Едва не се разсмива. От толкова време скандираше тези имена, че бяха почнали да й звучат като някоя рок група.

Секретарката на Бен се появява на вратата. Младата миньонка в кафява кожена минипола пресича тясното помещение и поднася на Аманда чаша димящо кафе.

— Надявам се, че не е прекалено сладко.

— Сигурна съм, че е идеално. Благодаря. — Аманда отпива голяма глътка и няколко хиляди зрънца захар тутакси полепват по езика й като стърготини. Тя притваря очи отчасти от умора, отчасти понеже се бои, че ако продължи още малко да гледа Бен право в красивото му лице, накрая ще вземе да се хвърли в обятията му през бюрото, с което напълно ще опровергае досегашните си лъжи и ще постави и двама им в глупаво положение. Дяволите да го вземат все пак. Трябва ли да изглежда толкова красив в раирания си костюм, както и в джинсите? — Колко ти е тарифата впрочем? — пита тя.

— Какво?

— Тарифата ти на час. Колко е?

— Двеста долара. Защо?

Тя свива рамене и отваря очи.

— Просто се чудех. — Дори печеля повече от него, мисли си и отново отпива от болезнено сладкото кафе, като се старае да не потръпва.

— Е, явно си открила нещо — казва Бен и я подканя да продължи.

— Не и в смъртните съобщения, там не.

— Ще ми кажеш ли или трябва да те моля?

— Би било чудесно да ме помолиш.

Той се смее.

— Добре тогава, умолявам те.

Този път усмивката на Аманда е искрена. Отново успяха да пропукат леда, да постигнат хармония, почти напук на самите себе си.

— Ами добре, като не изкарах никакъв късмет с вестниците, импулсивно ми хрумна да пробвам със старческите домове. Хейли Молинс каза, че съпругът й е дошъл тук, за да уреди имота на майка си. Затова предположих, че майка му трябва да е била доста възрастна и навярно е живяла сама, след като никой не си е дал труда да публикува съобщение за смъртта й във вестниците. Помислих си, че има вероятност да е живяла в старчески дом или подобно обслужващо заведение. Така или иначе, стори ми се, че си струва да опитам и почнах да звъня насам-натам. Започнах от буквата „А“. А не, всъщност започнах с „Комплексни грижи“, заради голямата им реклама, но после се върнах на „А“ и карах така, докато стигнах до „К“. „Кенсингтън Гардънс“, за да сме по-точни. Слава богу, не се наложи да звъня на хилядите домове за отдих, които следваха в списъка. Както и да е, познай какво? От „Кенсингтън Гардънс“ ми казаха, че жена на име Роуз Тюрек е живяла при тях през последните две години и видиш ли, тя имала син на име Родни, който живеел в Англия и на когото е трябвало да се обадят, когато почине. Родни Тюрек, известен също като Тюрк, също и като…

— Джон Молинс — произнася Бен и блясъкът в очите му издайнически опровергава спокойния му глас.

— Определено така изглежда.

Бен се изправя, заобикаля бюрото, взема чашата от ръцете на Аманда и я оставя на бюрото на секретарката, когато минават покрай него.

— Да кажем, че отиваме да поговорим с майка ти.

Половин час по-късно те спират на паркинга на изправителния център „Метро Уест“.

— Внимавай — предупреждава Бен, когато Аманда отваря вратата и това са първите думи, произнесени от някой от тях, откакто седнаха в колата и закопчаха коланите си. — Хлъзгаво е — напомня й, а тя му отговаря с демонстративна прозявка, целяща да му внуши, че още не се е разсънила от дрямката, която имитираше по пътя.

Така е по-лесно, бе решила. Спестява и на двамата усилието да водят непринуден разговор или по-лошото — да анализират злощастните събития от предишната нощ. Така че просто затвори очи и се престори, че спи, като дори стигна дотам да се прави, че хърка леко, стараейки се в същото време да не си представя какво се е случило предишната нощ в апартамента на Бен, след като си бе тръгнала.

Сега също се преструва, че не забелязва предложената й за подкрепа ръка, докато вървят през паркинга. Показват документите си на дежурния офицер, който демонстративно и важно преглежда шофьорските им книжки, преди да им позволи да се разпишат, после продължават познатата процедура с металните детектори и претърсването на чанти и куфарчета, докато накрая ги пускат в дългия задушен коридор към тясната стая без прозорци, която се ползва за свиждания между затворниците и техните адвокати.

— Добре ли си? — пита Бен отново.

Защо все ме пита това, кисело си мисли Аманда. Изглеждам ли, сякаш не съм добре? Да не би егото му да го кара да си представя, че в негово присъствие се превръщам в треперещо желе?

— Добре съм. — Съблича си палтото, мята го върху облегалката на един от столовете и почва да крачи напред-назад по бетонния под. Какво му става все пак? — Защо?

— Какво защо?

— Защо все ме питаш дали съм добре?

Изглежда, че въпросът го заварва неподготвен.

— Няма причина.

— Няма причина?

Той поклаща глава.

— Опитай се да не се заяждаш — казва й.

— Мислиш, че се заяждам ли?

— Нямам предвид с мен.

— А какво имаш предвид?

— Искам да кажа, когато се видиш с майка ти.

— Нямам намерение да се заяждам с майка ми.

— Добре.

— Защо ти хрумна това?

— Аманда…

— Настоявам, Бен. Какво те кара да си мислиш, че ще се заяждам?

— Не си мисля непременно това.

— Тогава защо го каза?

— Защото долавям леко напрежение — признава след малко той.

— Долавяш напрежение?

— Може и да греша.

— Мислиш ли?

— Добре тогава. Греша. Извинявам се. Моя грешка.

— Какво ти става все пак?

— Предполагам, че просто влизам в ролята си на адвокат.

— Влизаш в ролята си на задник.

Бен трепва, сякаш са го зашлевили.

— Добре. Смяташ ли, че бихме могли малко да поуспокоим топката?

— Какво да поуспокоим?

— Каквото и да е това, което правим по дяволите.

— Ти го започна.

— Чудесно, в такъв случай аз го приключвам.

— Чудесно.

— Добре.

— Добре.

Те се взират един в друг от двата противоположни края на стаята.

— Какво стана току-що? — пита Бен.

Аманда си поема дълбоко дъх и бавно го изпуска.

— Мисля, че проведохме първия си скандал.

— За какво?

— Нямам представа. — И двамата се засмиват, но смехът им е приглушен, натоварен със смущение. — Мислиш ли, че можем да се целунем и сдобрим?

Той се усмихва.

— Ще ти струва един долар.

— Един долар? Това е твърде евтино. Ти струваш повече като адвокат, отколкото като любовник?

— Като адвокат съм по-голям тарикат.

Смехът на Аманда този път е искрен и сърдечен.

— Съжалявам за одеве. Беше изцяло по моя вина.

— Не. Не трябваше да казвам това, което казах.

— Беше добър съвет.

— Беше провокация.

Тя кима.

— Добре. Значи ти ме провокираше, а аз се заяждах.

— Добър екип сме.

Да, така е, мисли си Аманда и отвръща поглед.

Чуват се стъпки. Вратата на тясното помещение се отваря. Гуен Прайс влиза вътре.

— Здравейте, Бен, Аманда. — Устните й се извиват въпросително. — На какво дължа това неочаквано внимание? — Надзирателката затваря вратата, а Гуен изопва рамене в ужасния си зелен анцуг и се приближава до масата в средата на стаята. Бен незабавно измъква един стол за нея, тя сяда, скръства ръце пред себе си и предпазливо ги поглежда, в очакване на отговор.

— Имаме да ти зададем няколко въпроса — започва Бен.

— Стреляйте — казва Гуен и се засмива. — Съжалявам. Доста неуместен израз.

— Мислиш ли, че това е смешно? — пита Аманда.

— Аманда… — предупреждава я Бен.

— Какво искате да ме питате?

Аманда изважда няколко от фалшивите визитки от чантата си и ги шляпва на масата пред майка си.

Гуен бегло ги поглежда и отново вдига поглед.

— Какво е това?

— Изглеждат като купчина фалшиви визитни картички — отговаря й Аманда, отпуска се на един стол срещу майка си и се опитва да долови и най-слабия знак за пропукване на стоманената й фасада.

— Трябва ли да значат нещо?

— Ти ми кажи.

— Не зная какво искаш да ти кажа.

— Уолтър Тюровски, Джордж Тюргов, Милтън Тюрлингтън — бавно произнася Аманда. — Тези имена говорят ли ти нещо?

— Не. Нищо.

Аманда пуска и последната визитка на масата.

— Ами тази?

Гуен Прайс пребледнява, въпреки че и мускулче не трепва на лицето й.

— Родни Тюрек — внимателно изговаря Аманда. — Просветва ли ти нещо?

— Не.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува.

— Кажи ми кой е той, майко.

— Не зная кой е.

— Не знаеш, друг път.

— Аманда… — отново предупреждава Бен.

— Родни Тюрек, известен също като Джон Молинс. Сега просветва ли ти нещо?

— Аз не застрелях ли някой си Джон Молинс?

— Джон Молинс, известен също като Родни Тюрек, известен също като Тюрк — настоява Аманда, без да обръща внимание на сарказма на майка си. — Син на Роуз Тюрек.

— Копеле — ругае получуто Гуен.

Аманда поглежда Бен, без да мърда глава.

— Кой е той, майко?

— Откъде взе тези визитки?

— Намерих ги в къщата.

— В моята къща?

— Да. И аз някога живях в нея. Макар, че ти сигурно не си спомняш.

— Аманда… — отново се обажда Бен.

— Нямаш работа да се ровиш в нещата ми.

— А ти нямаш работа да стреляш по хората!

Гуен Прайс се изправя с мъка.

— Този разговор приключи.

— Тя е мъртва, нали знаеш.

— Какво? Кой?

— Роуз Тюрек. Починала е преди няколко седмици. Сърдечна недостатъчност. На деветдесет и две години.

Гуен смила тази последна информация, но не казва нищо.

— Това е причината, поради която синът й се е върнал тук. Да уреди имуществото й.

— Не виждам какво общо има това с мен — продължава да упорства Гуен.

— Ти си убила човека, майко.

— Така е. Най-накрая нещо, по което да сме на едно мнение. Сега мога ли да си вървя?

Аманда демонстративно бърка отново в чантата си.

— Не и докато не ни кажеш как си се сдобила с това. — Тя слага на масата снимката на Родни Тюрек и дъщеря му.

Когато взима снимката във вече треперещите си ръце, очите на Гуен се напълват със сълзи. Чудно, но тя не прави опит да ги изтрие.

— Къде я намери?

— Какво значение има?

— Трябва да престанеш — предупреждава я майка й.

— Кое?

— Да спреш да се ровиш, където не ти е работа.

— А ти трябва да станеш по-откровена с нас, иначе не можем да ти помогнем.

— Не искам да ми помагате — крещи Гуен. — Не можете ли да го разберете? Искам да си отидете и да ме оставите на мира.

— Разбира се, че така искаш — крещи й в отговор Аманда и нейните очи се напълват със сълзи. — Винаги си искала това от мен.

— Не. — Майка й яростно върти глава. — Не, това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. И повярвай ми, веднага, щом почнеш да отговаряш честно, аз се качвам на първия самолет и се махам от тук. Няма да се наложи никога да ме видиш повече.

— Мислиш ли, че това е, което искам?

— Не зная какво искаш.

— Моля те — сега майка й плаче. — Зная, че мислиш, че ми помагаш и го оценявам, наистина…

— Не ми трябва твоята оценка.

— … но само влошаваш нещата.

— Как могат нещата да се влошат повече от това?

— Могат.

Аманда си подръпва косата в безпомощна ярост, отмята глава назад и вирва брадичка.

— Добре, майко. Ето какво знаем. Знаем, че мъжът, когото си застреляла в действителност не е Джон Молинс. Знаем, че истинският Джон Молинс е изчезнал преди двайсет и пет години, след като се е сприятелил с човек, представил се като Тюрк. Знаем, че истинското име на Тюрк е Родни Тюрек и че навярно той е убил Джон Молинс и си е присвоил неговата самоличност. От доклада на аутопсията знаем, че си е правил пластични операции, вероятно за да впечатли младата си съпруга, но по-вероятно, за да изглежда по-млад, понеже паспортът на Джон Молинс го представя като четирийсет и седем годишен. Това знаем. — Преди да продължи, тя си поема дъх. — А не знаем как ти се вписваш в тази каша.

— Може би не се вписвам. Може би няма значение дали той е Джон Молинс, Родни Тюрек или Джордж Буш. Фактът е, че, който и да е бил, той ми беше непознат.

— Фактът е, че си държала тази негова снимка в дома си. Което по някакъв начин запраща версията ти за абсолютния непознат направо в ада.

— Точно където той заслужава да бъде — заявява Гуен, изтрива си сълзите и се втренчва в стената отсреща.

Мълчание.

— Признавате ли, че го познавате? — тихо пита Бен.

— Нищо не признавам, освен, че го убих.

— Какво ще кажеш за лекарствата, които си вземала? — пита Аманда.

— Лекарства ли?

— В аптечката ти намерих шишенца от антидепресанти.

— От години не съм взимала никое от тези лекарства.

— А защо изобщо си ги вземала?

— Това не е твоя работа.

— О, за бога…

— Госпожо Прайс — спокойно я прекъсва Бен. — Знаете, че всичко, което ни кажете тук, е поверително.

— Това е твърде успокояващо. Но ви казах всичко, което възнамерявах.

— Чудесно; — Аманда разперва ръце в жест, който изразява едновременно предизвикателство и поражение. — Ако ти не искаш да говориш с нас, може би Хейли Молинс ще може да хвърли малко светлина върху въпроса кой в действителност е бил нейният съпруг. — Грабва си палтото и се отправя към вратата. — Хайде, Бен. Достатъчно време си изгубихме.

— Не — виква майка й в мига, в който Аманда посяга към вратата. — Почакай.

Аманда затаява дъх, неспособна нито да продължи, нито да се обърне.

— Няма нужда да намесвате госпожа Молинс. Съмнявам се тя да знае нещо за извънредните занимания на съпруга си.

Аманда бавно се обръща с лице към майка си.

— А ти знаеш ли?

— Би трябвало — отговаря майка й. — Повече от десет години бях омъжена за този човек.

Аманда бавно се връща и се сгромолясва на стола си. Тя не знае какво е очаквала да чуе, но каквото и да е било, то не е това.

— Какво каза току-що?

Гуен Прайс тъжно се усмихва и се отпуска на другия стол.

— Предполагам, че току-що ви дадох мотив за убийството.