Кукла на конци

21

— Ето тук. Така е добре — казва Аманда и таксито спира на ъгъла на „Блуър“ и „Палмерстън“. Тя подава на шофьора чисто новичка лилава банкнота от десет долара и му позволява да задържи рестото от почти четири долара. Какво по дяволите, мисли си, докато слиза от таксито в почти шест сантиметровия прясно навалял сняг. Така или иначе тези пари сякаш са от някоя детска игра. Сини петдоларови банкноти, лилави десетачки, зелени двайсетачки, розови петдесетачки, кафяви от по сто. Да не говорим за монетите от по един и два долара, които наричаха съответно „луди“ и „леди“. Лудата лейди значи, мисли си тя и си представя, че монетите са метафора за собствения й живот.

Слага чантата на едното си рамо, сака на другото и тръгва надолу по широката улица. От двете страни се издигат гигантски дъбове, сред които се мяркат чудесни старомодни газени лампи. Сняг покрива клоните на дърветата като тежък сироп и ги кара да провисват като клоните на върба. Тя си представя същите тези клони през пролетта, отрупани със свежи пъпки, готови да разцъфнат и на лицето й се изписва лека усмивка.

Пролетта винаги е била любимият й сезон: плавният преход от мразовит към по-умерен климат, когато зимата неохотно отпуска хватката си от земята; онова първо изкусително докосване на топлия въздух, който се появява късно през март, само за да бъде запратен в небитието от снежните бури през ранния април; дъждът, който в крайна сметка измита снега и вали над яркожълтите нарциси и искрящочервените лалета, изтръгва тънките им и все пак неочаквано силни стебла от влажната почва, за да поемат своята доза слънце.

Тази смяна на сезоните вероятно е единственото нещо, което липсва на Аманда във Флорида, където само заплахата от урагани отличава един сезон от друг. Палмите са винаги зелени, слънцето пече с монотонно постоянство. През юли може би е малко по-влажно, през януари малко по-студено, но като цяло Флорида е земя на постоянното лято.

Което е и причината да се засели там на първо място, напомня си Аманда и нарочно стоварва пета върху парче тънък лед. Той се пропуква като стъкло, после се натрошава. Какво прави? На кой му пука за смяната на сезоните? Да, по някое време може и да се е радвала на животворния приток на хладен въздух, който издухва потискащата августовска жега, и да, по някое време може и да се е удивлявала на внезапната ноемврийска буря, която покрива града с мек бял сняг. Но опитът я бе научил, че прохладният бриз има противното свойство да се превръща в хапещ вятър, а чистият девствен сняг твърде бързо се израждаше в кал. Сезоните успяваха някак набързо да остаряват.

Не, сега неин дом е Флорида и тя не би искала да я смени. Там има всичко, убеждава се Аманда, сваля сака от рамото си, протяга мускулите на врата си и отново намята сака, след което продължава надолу по улицата. Там има слънце, макар тя да го избягва с почти религиозен плам; има океан, макар рядко да ходи на плажа и определено никога не плува в опасните води — спомни си за акулите, щипалките и невидимото мъртво течение, да не говорим за случайните петролни разливи, които замърсяват пясъка и от които ходилата ти почерняват; има търговски комплекси, въпреки че са пълни с магазини, които могат да се намерят навсякъде. По дяволите, „Ийтън център“ е точно толкова впечатляващ, колкото кой да е от тях. Култура — само като си помислиш за „Кравис център“ и Кралския театър „Поинсиана“ — добре де, театрите на Торонто отстъпват само на тези в Ню Йорк, и какво? Изкуства — да, чудесната галерия „Нортън“ и някои действително фантастични арт изложения, както и очарователни малки галерии, но ако види още една керамична жаба, тя направо ще се разпищи, искам да кажа, наистина, как могат да наричат това — изкуство?

— Какво правя? — възмущава се Аманда и думите се изплъзват от устата й на студения въздух.

Аз обичам керамични жаби.

Освен това:

Кое го няма във Флорида — майка й.

Кое също го няма във Флорида — Бен.

А не отиде ли там именно заради това?

Аманда продължава на юг по „Палмерстън“ към „Харбърд“ и се чуди защо не каза на таксиметровия шофьор да я остави точно пред къщата на майка й.

— Защото до някои неща трябва да стигнеш постепенно — казва в яката на палтото си — Някои неща трябва да поемеш бавно и внимателно. Само глупците се втурват през глава — шепне тя и се усмихва на един възрастен мъж, който предпазливо пристъпя по заледения тротоар.

— Дяволска зима — гласно се оплаква мъжът, докато се разминават.

— Дяволски вярно — съгласява се Аманда, без да забавя крачка. И като е станало дума — по дяволите Бен, по дяволите майка й и по дяволите Дженифър. Откъде се взе тази жена все пак? С лъскавата си модерна прическа и безукорен тен. Собственически целува Бен по бузата и здрасти. Да не говорим за абсолютно неуместната целувка по устните като си тръгваше, сякаш иска да каже „Сега той е мой“. Ще ми се обадиш ли по-късно? Кого иска да впечатли? Със сигурност не и Бен. И как й отговори той? Разбира се. Наистина ли толкова лесно може да бъде заблуден? Не може ли да види, че зад спокойната интелигентна външност на Дженифър се крие… какво? Спокойна интелигентна вътрешност? Е, и? На кой му трябва някой спокоен и интелигентен, когато може да има интелигентен и смахнат? Кое е по-забавно в крайна сметка? По дяволите! Бен не може да е влюбен в тази жена.

Освен ако беше.

Аманда изригва една купчинка сняг и тя се пръска като бебешка пудра. И какво, ако той е влюбен в Дженифър? Това има ли изобщо някакво значение за нея? Фактът, че някога са били съпруг и съпруга — накратко, когато бяха твърде млади, когато нямаха още никаква представа какво искат да правят с живота си, да не говорим с кого искат да го прекарат — това не й дава право на никакви претенции над чувствата му. Нито пък иска да рискува с такива претенции. Чувства се така — как точно се чувства? — заради обстоятелствата, веднага, щом се върне във Флорида, тези чувства към бившия й съпруг — какви точно чувства? — ще изчезнат. Чувства се така — как? — защото е объркана и уязвима и не е свикнала мъжете да й отказват. „Не можеш да останеш при мен, Аманда“ — беше й казал той. Въпреки че не беше изключено да си промени решението. „Може би ние…“ — тъкмо казваше той, когато на сцената се появи спокойната и интелигентна Дженифър.

Може би ние какво?

— Предполагам, че никога няма да разберем. — Аманда спира пред кафявата тухлена къща с яркожълтата врата. Може никога да не разберем много неща, мисли си тя, докато върви към входното стълбище, цялото скрито под малка снежна планина. Пристъпва внимателно, напипвайки стъпалата с върховете на ботушите си. Може никога да не разберем кой в действителност е бил Джон Молинс, нито защо си е направил пластични операции, нито кой е този приятел Тюрк, въпреки че майка й очевидно знае.

Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда.

Какво, по дяволите, означава това?

Аманда прегазва през снега на площадката и спира пред входната врата, сякаш очаква някой да я покани. Още не е твърде късно, мисли си тя. Все още може да се обърне, да хване друго такси, бързо да се спусне към центъра, да си намери хотел, какъв да е хотел, дори и Конгресен център „Метро“, може пак да се обади на Джерод Шугър и да го попита дали би желал да се наслади на компанията й за една-две нощи.

Да бе, мисли си и със свиване на рамене пропъжда спомена за последната им среща, макар че в интерес на истината малко си спомня от онази нощ, освен начина, по който бе приключила. Беше прекалено пияна; той беше прекалено нетърпелив; цялата работа свърши твърде бързо. Или пък не достатъчно бързо, поправя се и се усмихва при спомена за неочакваното посещение на Бен, как дойде и заблъска по вратата посред нощ, как нахлу в стаята, въпреки нейните възражения, как светна лампата. И после — удивеното му изражение, когато разбра, че не е сама, изненадата в очите му, която отстъпи на… какво? Гняв? Разочарование? Съжаление?

Какво ли би могло да се случи онази нощ, ако Джерод Шугър не беше в леглото й?

— Предполагам, че никога няма да разберем — казва отново тя и бърка в чантата си за ключа от къщата на майка си. Защо позволи на Бен да я убеди да отседне тук? Да, глупаво беше да харчи пари за хотел, когато тази къща стоеше празна, и да, това щеше да й даде още една възможност на спокойствие да тършува из нещата на майка си. В крайна сметка, предишното им претърсване беше твърде повърхностно, а и в светлината на разкритията от последните двайсет и четири часа, може би не бе лошо къщата да се огледа още веднъж по-обстойно. „Човек никога не знае. Може да намериш още нещо“ — беше казал Бен, преди да я качи на таксито и да обещае, че ще й се обади по-късно.

Ще ми се обадиш ли по-късно? Разбира се.

— По дяволите — мърмори под нос Аманда, отключва, бута вратата и застава колебливо на прага, сякаш е на ръба на опасна пропаст.

Е, какво чакаш? — чува майка си да вика от горния етаж. — Или влизай, или излизай. Не стой така да влиза студения въздух.

Студеният въздух винаги си е бил вътре, мисли Аманда. Вкарва сака си в антрето и с пета захлопва вратата.

Изведнъж насреща й се появява баща й, с притиснат до устните пръст, който й показва, че трябва да пази тишина. Какво правиш? — шепне той. Знаеш, че майка ти си почива.

— Тя винаги си почива — казва сега Аманда, както възразяваше и тогава. Погледът й следва спомена за баща й, как й обръщаше гръб, оставяше я, за да отиде при майка й. — Искам да кажа, когато не убива хора — смее се Аманда и гласът й се извива в празната къща, предизвиквайки още един крясък на майка й, още една молба на баща й.

Изригва ботушите си и окачва новата парка във външния гардероб. После влиза във всекидневната, разсеяно прокарва ръце по сиво-жълтата дамаска на дивана, заемащ голяма част от тясното помещение. Мънички точици в мънички триъгълничета, вътре в мънички квадратчета. Десенът се повтаря върху тапицерията на двата жълти стола от двете страни на камината. Рядко използвана камина, спомня си Аманда и се възхищава на високото растение в дъното. Сеща се, че Корийн Наш бе напомнила, че някой трябва да полее цветята.

Отпуска се на един от столовете и се взира през деликатните бели завеси на предните прозорци към улицата. Като дете никога не й позволяваха да седи в тази стая, да не говорим да си играе. Не, ако искаше да играе, трябваше да слезе в мазето, където шумът, който можеше да предизвика, нямаше да безпокои майка й. Аманда никога не бе харесвала мазето. То беше студено, влажно и страшно, дори ако включеха всички лампи. Понякога се явяваха сенки, които я плашеха, въпреки уверенията на баща й, че няма от какво да се страхува.

Веднъж, когато беше там долу, тя намери няколко стари кукли, които се нахлузваха на ръцете като ръкавици. Някой ги беше захвърлил в една кутия зад парното котле. Лицата и дрехите им бяха толкова прашни, че когато ги сложи на ръцете си, Аманда се разкиха. Затова ги качи на горния етаж и внимателно ги изми на мивката. Мивката обаче се изцапа и тя знаеше, че майка й ще се ядоса, като види, а беше важно да не ядосва мама, нито да я безпокои по какъвто и да било начин — нали тати все това й повтаряше? Но тати беше на работа, мама спеше, в куклите изглеждаха толкова по-хубави сега, след като ги изкъпа, майка й със сигурност щеше да забележи това. Косите им обаче все още бяха в безпорядък и щеше да им дойде добре, ако ги подстриже. Тя знаеше къде майка й държеше ножиците, но не можеше да ги подстриже в кухнята, където майка й можеше да я чуе като се движи, в мазето пък беше много тъмно и нямаше да се справи добре. Затова най-добре беше във всекидневната. Там имаше килим и стъпките й не се чуваха, виждаше се добре на светлината от прозорците, пък и тя нямаше да се бави много. И може би, когато покаже на майка си колко хубаво е почистила старите кукли, майка й ще престане да бъде толкова тъжна, може би ще се засмее и ще бъде щастлива и тогава Аманда може даже да й направи представление с куклите и майка й ще се разсмее така, както Аманда си спомняше, че се смееше преди. Да, имаше време, когато майка й се смееше, спомни си тя, докато отнасяше куклите във всекидневната, където стъкми малък импровизиран фризьорски салон. Тя режеше косите на куклите, жълтите, конци покриха сивия килим като златен прах. Ето сега ще накара майка си да се смее отново.

Само дето майка й не се засмя. Разплака се, разкрещя се и взе да хвърля куклите из стаята с такава ярост, че пластмасовата глава на едната се разби и подстриганата й коса се пръсна във всички посоки. „Какво си направила?“ — хлипаше майка й отново, и отново, и отново. — „Какво си направила? Какво си направила?“

„Само исках да ги направя по-хубави“ — хълцаше малката Аманда в отговор, стисна се за корема и се извърна от майка си, превита на две, сякаш я бяха ударили.

„Какво си направила?“ — беше единственият отговор на майка й. — „Какво си направила?“

— Какво съм направила? — пита сега Аманда и скача на крака. — Какво съм направила? По дяволите, аз бях на шест години. Бях дете.

Не задълго, мисли си и решава, че в крайна сметка не може да остане тук. Връща се в антрето, обува си ботушите и изважда палтото си от гардероба, при което ръката й докосва нещо твърдо и студено. Отмества няколко палта и сака на майка си и намира чисто нова лопата с яркочервена дръжка. От тънката й дървена дръжка още виси етикетът. Никога не е била използвана, мисли си Аманда, изважда я от гардероба и я разглежда. Не — майка й е била твърде заета да убива хора, за да й остане време да почисти снега от предното стълбище.

— Какво, по дяволите? Защо да не свърша поне нещо полезно през това време? — Аманда откъсва етикета — 19.95 от „Домашни потреби“ — и излиза на входната площадка, като оставя вратата зад себе си отворена. Плъзга лопатата под снега, стърже по бетона и изхвърля снега в градинката. Работи равномерно, замах след замах. За минути площадката е почистена и тя се придвижва към стъпалата, изстъргва всяко стъпало, докато не ги почиства всичките. Алеята е по-трудна, снегът е по-твърд и на няколко пъти едва не се подхлъзва на леда.

Докато стигне до тротоара, цялото й лице е влажно от пот, а по гърба й минават неприятни тръпки. Нуждае се от гореща вана. Спомня си заръката на Бен: „Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш.“ Да бе. — Какво, по дяволите, правя тук.

— Извинете — вика й някой от другата страна на улицата.

Аманда се обръща по посока на гласа. Млада жена с палто от миеща мечка и черна, обрамчена с кожа шапка, застанала по средата на тротоара от другата страна на улицата, я гледа очаквателно.

— Извинете? Казахте ли нещо?

Жената се оглежда на двете страни и пресича. Аманда преценява, че са горе-долу на една възраст, макар че вижда само пълни бузи и малък чип нос, чийто връх става яркочервен, като на Дядо Мраз.

— Съжалявам за безпокойството, но баба ми ви видя отсреща и се разтревожи. Настоя да дойда и да видя какво става. — Тя кима към къщата отзад.

Аманда поглежда натам, после отново към младата жена пред себе си и годините се свличат от лицето й, докато тя се превръща в леко пълничко малко момиче с обли бузи, големи кафяви очи и жизнерадостна усмивка.

— Сали?

Любопитството е заменено от загриженост.

— Познавам ли ви?

— Аз съм Аманда, Аманда Тра… Аманда Прайс. — Името звучи като чуждо в устата й, сякаш принадлежи на някой друг.

— Аманда! Аманда, о, боже мой. Аманда. Как си?

— Добре. Искам да кажа, като се има предвид… Предполагам, че си чула за майка ми…

— Да. Не мога да повярвам. Как е тя?

— Справя се — отговаря Аманда. — Ти как си?

— Добре.

— А баба ти?

— Не толкова.

— Какво не е наред?

— Какво ли не.

Аманда си представя старата госпожа Макгивър със сивата й коса и ръце с изпъкнали сини вени. Винаги бе изглеждала престаряла, дори докато Аманда беше дете.

— Съжалявам да чуя това.

— Е, какво да се прави. Тя е на осемдесет и шест.

— Пече ли сладкиши все още? — Аманда си спомня лимоновия сладкиш, който госпожа Макгивър бе донесла след смъртта на баща й.

— Не толкова вече. Най-вече си седи в стаята и гледа телевизия. Но познай дали е съгласна да продаде къщата и да се премести в дом за стари хора, което би облекчило всички? — Въпросът увисва недовършен във въздуха. Последвалата тишина дава отговора.

— С нея ли живееш?

— О, не. Само се отбих да видя дали не се нуждае от нещо. Тогава тя те видя и настоя да дойда незабавно.

— Радвам се. Хубаво е да те видя отново.

— И аз се радвам да те видя. Съжалявам за майка ти. Някакво умопомрачение ли е имала или нещо такова?

Нещо такова, мисли си Аманда и забелязва една прегърбена фигура по дълга бяла фланелена нощница и пухкави сини пантофи бързо да слиза по стъпалата на отсрещната къща.

— О, боже мой. Сали, бабата… Госпожо Макгивър, чакайте. Минават коли…

Един от шофьорите надува клаксона, когато старата госпожа Макгивър слиза от бордюра, без да се оглежда и пантофите й изчезват под снега.

— Какво по дяволите! — крещи през прозореца той.

— Я по-кротко — вика му в отговор госпожа Макгивър, удря по предния капак на колата и отблъсква ръцете на внучката си. Студеното слънце я кара да примижава към Аманда. — Коя си ти?

— Бабо, за бога. Трябва да се прибереш вкъщи. Ще премръзнеш до смърт тук.

— Познавам те — казва госпожа Макгивър и воднистите й сини очи се фокусират върху Аманда.

— Бабо, трябва да се върнеш вътре. — Сали се опитва да я обгърне с ръце, но баба й се изтръгва.

— Аз съм Аманда Прайс — казва й Аманда и името й звучи не по-малко чуждо. — Дъщерята на Гуен.

Сали бързо си съблича палтото и го намята на раменете на баба си.

— Поне облечи това.

— Мразя палта от миеща мечка — мръщи се жената.

— Моля те, бабо, миещите мечки съвсем не са застрашен вид.

— Ха! Що се отнася до мене, изобщо не са достатъчно застрашени. Мразя тия проклетници.

Аманда избухва в смях и се пита може ли животът да стане по-абсурден от това.

— Радвам, се да ви видя отново, госпожо Макгивър, но мисля, че Сали е права. Много е студено, за да стоите тук навън само по нощница и пантофи.

— Замръзвам — потвърждава Сали и зъбите й вече тракат.

Госпожа Макгивър прави няколко малки стъпки напред и докосва бузата на Аманда с дългите си тънки пръсти.

— Паляче? — казва тя.

Аманда си поема остро дъх и усеща как въздухът замръзва в дробовете й, докато госпожа Макгивър я гали:

— Паляче — повтаря жената и криви пръстите си вече във въздуха, сякаш мърда конците на марионетка. — Паляче — киска се тя. — Паляче, паляче. Кое е малкото ми паляче?

— Добре, това е достатъчно. Плашиш ме, бабо — казва й Сали и завърта старата жена обратно. — От време на време се отнася — опитва се да обясни, докато юди баба си обратно към къщата й. — Радвам се, че се видяхме отново, Аманда — махва й Сали, преди внимателно да изтика баба си в къщата и да затвори след нея.

Аманда се мъчи да не повтаря сцената в ума си. Но дори и след, като двете жени вече ги няма, дори и след като самата тя се е прибрала в къщата на майка си, затворила е входната врата и тази на старата си стая, където търси спасение под завивките, тя все още чува думите да отекват в тишината. Паляче, шепнат стените, докато тя притиска към ушите си розовата кувертюра с къдрички.

Паляче. Паляче. Кое е малкото ми паляче?