Кукла на конци

9

За своя изненада тя спи добре. Беше се унесла някъде към третата част на хокейния мач и се събужда, чак когато почукването й известява, че румсървисът я чака със закуската й. Намята халата и замаяно тръгва към вратата. Сънят все още обвива врата и раменете й, като страстен любовник. Смътно си спомня, че предишната вечер беше попълнила менюто за закуска и го бе окачила отвън на вратата, когато избута подноса с вечерята в коридора. Не си спомня обаче какво си бе поръчала.

— Мирише добре — казва тя, когато прекрасният аромат на бекон я разбужда напълно. Повежда симпатичната сервитьорка филипинка навътре. Младата жена наглася масичката до долната част на леглото.

— Вие бяхте ли тук, когато този мъж е бил застрелян? — небрежно пита Аманда, когато жената й подава сметката за подпис. Какво толкова, по дяволите? Нищо няма да й стане, ако попита.

Сервитьорката поклаща глава. Черната й опашка категорично се мята насам-натам.

— Тогава беше почивният ми ден.

— Ужасно нещо.

— Да, госпожице. Много ужасно.

— Вие бяхте ли се срещали с господин Молинс?

Отново следва яростно поклащане на глава.

— Разбрах, че семейството му е отседнало на двайсет и четвъртия етаж.

— Не зная, госпожице — отговаря сервитьорката, с което прекъсва Аманда, преди да е успяла да пита още нещо. Посочва към подноса. — Имате портокалов сок, кафе, яйца с бекон, пълнозърнест тост и сутрешния вестник. Ще желаете ли още нещо?

— Не, нищо. Благодаря ви.

— Приятен ден.

— На вас също. — Аманда си налива чаша кафе и я отнася до прозореца. Взира се надолу към улицата. Няма много движение, което не е учудващо, понеже е ранна неделна утрин и снегът е валял безспирно цяла нощ. Защо ли й трябваше да притиска горката сервитьорка? Наистина ли си мисли, че кухненският персонал ще знае нещо ценно? Дори и да успее да убеди някой от тях да й каже в коя стая е семейството на покойния, дори и да е толкова безразсъдна, че да се качи там, от това не следва обезателно, че госпожа Молинс ще знае защо съпругът й е бил застрелян. А дори и да знаеше, Аманда сериозно ли си мисли, че тя ще е склонна да сподели тази информация с дъщерята на убийцата му?

И все пак, една среща с нея, един разговор, биха могли да подадат поне някакъв ключ към загадката.

Или може би не.

Кога изобщо е разполагала с ключ за каквото и да било, в което е замесена майка й?

Аманда се връща към масичката с подноса и поглежда надолу към сутрешния вестник. Предната страница е заета с новини за ескалиращата вероятност Америка да влезе във война с Ирак. На предната страница, както всъщност и в цялата първа част, няма абсолютно нищо за убийството. Едва в частта, озаглавена ТО, което тя предполага, че означава „Торонто област“, се споменава за престъплението и то в общи линии под формата на резюме на всичко, което беше прочела дотук. „Убийството на туриста все още е обградено с тайнственост“ — съобщава заглавието, самата статия не казва почти нищо за госпожа Молинс.

— Някой трябва да знае нещо — промърморва Аманда и маха целофана от чашата с прясно изстискан портокалов сок. Поглъща го на една голяма глътка. Поглежда часовника. Осем и половина. Четири и половина часа до срещата й с Бен във фоайето. Какво се предполага, че трябва да прави дотогава?

— Не мога даже да ида на пазар — нацупва се, понеже се сеща, че магазините няма да отворят до обяд. Включва телевизора и толкова бързо почва да прещраква каналите, че дистанционното спира да работи. Похабените му батерии не успяват да насмогнат на скоростта на палеца й. В крайна сметка успява да изключи проклетото нещо и хвърля вече безполезното дистанционно на пода. Мълчаливо довършва закуската си. После си мие и лъска зъбите, почти до разкървавяване на венците. Взима продължителен горещ душ, като безмилостно търка колкото кожа й е останала след банята от предната вечер. Отнема й почти четирийсет минути да си изсуши косата и да си направи прическа, която да изглежда така, сякаш не я е правила изобщо, и още почти толкова време да се гримира така, че да изглежда сякаш няма никакъв грим. После толкова грубо намъква черното си поло през главата, че на практика се налага да започне цялата процедура отначало.

— Какво, по дяволите, правя? — пита отражението си в огледалото и сериозно се замисля, дали да не си стегне багажа и да хване първия самолет обратно.

На вратата се чука. Бен? — чуди се Аманда и в този момент чува в ключалката да се превърта ключ. Възможно ли е служителят на рецепцията тайно да е дал на Бен ключ? И той да го използва?

— Бен? — пита Аманда и излиза от банята в мига, в който вратата на стаята се отваря.

— О, много съжалявам — възкликва жена в спретната синя униформа. — Не знаех, че има някой. Ще се върна по-късно да оправя леглото.

— Не, няма нищо. Можете да го оправите сега. — Аманда отстъпва назад и позволява на камериерката да влезе. — Излизам след няколко минути. — Така ли? И къде отива?

Жената подпира количката си на отворената врата. На възраст е около средата или края на трийсетте, ниска и закръглена, кожата й блести като разкошен черен сатен на фона на бледосинята памучна униформа.

— Добре ли спахте? — пита тя и вдига дистанционното от пода.

— Много добре, благодаря. Без сънища. — Без бивши съпрузи, които я преследват през заснежени улици, без майки, които я причакват в луксозни фоайета за да я нападнат с пистолет.

— Тези трябват ли ви? — Камериерката вдига смачканите изрезки, разпръснати по чаршафите.

— Не. Можете да ги изхвърлите. — Какъв смисъл има да ги пази? Прочела ги е толкова пъти, че може да ги рецитира наизуст.

— Гадна работа. — Камериерката клати глава, докато изхвърля хартиите в кошчето.

— Бяхте ли тук, когато се случи? — Аманда отново се опитва да звучи небрежно, сякаш просто поддържа учтив разговор.

— Не. Вече бях привършила за деня. Но една от моите приятелки тъкмо застъпваше на смяна. Тя е видяла всичко.

— Така ли? И какво е видяла?

Жената се привежда и шепне заговорнически.

— Видяла тази възрастна добре облечена жена да пресича фоайето и да застрелва горкия господин Молинс.

— Горкият господин Молинс — повтаря Аманда — Звучи така, сякаш сте го познавали.

— Почиствах апартамента му няколко пъти.

— Той в апартамент ли беше отседнал?

— Мисля, че беше доста богат. Наистина добре облечен. Говори се, че когато го застреляли, е носел костюм за две хиляди долара.

Аманда попива тази последна информация. Единствените мъже, за които някога беше чувала, че носят костюми за по две хиляди долара, бяха гангстери. Възможно ли е майка й да е имала някакви връзки с организираната престъпност?

— Освен това той беше с жена си и децата си — продължава камериерката, без да подозира за мислите на Аманда. — Затова им трябваха две стаи.

— Да. Разбрах, че те още били в хотела.

— Предполагам, че трябва да останат докато се извърши аутопсията и тогава ще могат да вземат тялото и да се върнат в Англия. Толкова приятни хора. Децата са много добре възпитани.

— Каква е госпожа Молинс?

— Тиха. Не говори много. Наистина вежлива. — Камериерката навива чаршафите на огромна топка и внезапно добива гузен вид. — Управителят каза, че не бива да обсъждаме случилото се, но е трудно да се въздържиш, знаете. Всички искат да говорят за това.

— Разбира се.

— Смешна работа. Хората все се притесняват, че черните младежи правят бели, а се оказва, че трябва да си нащрек заради възрастни бели жени. — Тя се смее.

Аманда прави опит да се присъедини, но смехът засяда в гърлото й.

— Най-добре да тръгвам и да ви оставя да си вършите работата. — Грабва си чантата и палтото от гардероба и премята и двете на раменете си.

— Приятен ден — подвиква след нея камериерката.

Асансьорът е празен, когато Аманда влиза вътре, но после спира на четиринайсетия етаж и вътре влиза мъж на средна възраст, който влачи тежък куфар. После на десетия идва една жена с двете си малки деца.

— Мамо — хленчи момиченцето, докато вратите се затварят. — Тайлър ме настъпва.

— Не е вярно — възразява светлорусото й братче и нарочно се бута в сестра си.

— Той ме бута.

— Не е вярно.

— Тайлър, достатъчно.

— Нищо не правя.

— Добре, престани така или иначе. — Майка му се усмихва измъчено на Аманда.

Привлекателна жена, мисли си Аманда, макар че вече изглежда изтощена, а денят едва започва. Аманда се усмихва в отговор и мълком се поздравява за решението да не създава потомство.

— Къде е татко? — настоятелно пита момиченцето и дърпа полата на майка си. — Искам татко.

На Аманда изведнъж й хрумва, че стои в асансьора с госпожа Молинс и двете й деца. В ума й тутакси нахлуват милион въпроса: Какво правеше съпругът ви в Торонто? Специално ли дойде да види майка ми? Каква е връзката помежду им? Има ли нещо, нещо изобщо, което да можете да ми кажете, което да придаде смисъл на цялата тази лудост?

— Госпожо Молинс — подхваща меко. Името излиза като шепот.

Жената се обръща към нея.

— Извинете. Казахте ли нещо?

Асансьорът е във фоайето и вратите се отварят. Мъжът с тежкия куфар пръв си пробива път.

— Съжалявам, че ви безпокоя — почва Аманда, докато отстъпва назад.

— Татко! — вика момиченцето и се втурва в отворените обятия на баща си.

— Татко! — още по-силно крещи Тайлър и се хвърля в краката на мъжа.

— Да? — Жената я гледа очаквателно.

В същия миг Аманда се чувства глупаво.

— Съжалявам. Моя грешка. Взех ви за някой друг.

— Защо се забавихте толкова? — пита съпругът и повежда семейството си към изхода.

— Тайлър трябваше да иде до тоалетната, после пък Кендис каза, че я боляло коремчето.

— Вече не — уверява баща си Кендис и се обляга на въртящата се врата. — Мамо, Тайлър ме блъска.

Аманда ги проследява, докато не изчезват в едно чакащо такси. Какво ти става, пита се раздразнено тя. Да не би да възнамеряваш да прекараш следващите два дни, подозирайки всяка жена с две деца, че е госпожа Молинс? Не ти отива да се хвърляш в такива смешни заключения. Трябва да се стегнеш.

— Това никак не ти отива — шепне в яката на палтото си.

Отива към сепарето вляво от входа и няколко минути стои, втренчена в празните столове. Тук е седяла майка ми, с пистолет в чантата, готвейки се да убие човек. Аманда присяда на един от столовете, обляга се назад, опитва се да си представи ръцете на майка си, положени на същите облегалки, на които са и нейните сега, краката й кръстосани по същия небрежен начин. Какво ли си е мислила, докато е седяла тук в очакване? Погледът й към асансьорите ли е бил насочен или към вратата? Дали Джон Молинс се е връщал от разходка или е излизал? Семейството му с него ли е било? Дали майка й е била толкова безсърдечна, че да го застреля пред жена му и децата му?

Аманда скача на крака и стряска една жена, която тъкмо е седнала на съседния диван. Това е глупаво. Ти откачаш. Вестниците не споменаваха Джон Молинс да е бил убит в присъствието на семейството си. Макар че, да, майка й е толкова безсърдечна. Аманда се засмива на глас. Жената на дивана тутакси става и отива до бара.

Аманда си поема дълбоко дъх да се успокои и отива до рецепцията. Усмихва й се привлекателна млада жена с тъмна кожа и мек индиански акцент.

— Мога ли да ви помогна? — пита тя и разсеяно втъква зад ухото си своята дълга до брадичката черна коса.

— Исках да питам за апартаментите ви. — Аманда се чува да казва и се чуди какви по дяволите ги върши сега. — Можете ли да ми дадете някаква информация?

— Разбира се. Разполагаме с триста и осемдесет стаи и около половината от тях са апартаменти. — Служителката приплъзва бяло парче хартия по плота на бюрото си. — Това е ценовата листа.

Аманда преглежда цените на нощувките и обръща внимание на апартаментите: „царски среден“, „върховна стая“, „стая де лукс“, „премиум кинг“, „президентски апартамент“, „президентски де лукс“, „апартамент с две спални“.

— Апартаментът с двете спални — казва тя и вижда, че цената му е 795 долара на нощ.

— Имаме два вида апартаменти с по две спални — обяснява й служителката. — Единият е с двойно легло във всяка спалня, а другият с двойно легло в едната, а в другата — две отделни.

Аманда чувства как пулсът й се ускорява.

— От този се интересувам. — Навярно не биха могли да имат твърде много подобни апартаменти. — Едни приятели ще идват в Торонто следващия месец. Обещах им да се поинтересувам.

— Може би това ще ви помогне. — Младата жена вади малка брошура. — Тук се разказва малко за хотела и…

— Апартаментът с двете спални — прекъсва я Аманда. — Има ли хубава гледка?

— О, да. Апартаментите започват от двайсет и третия етаж и гледат на юг, така че предоставят чудесна гледка към града чак до езерото.

— А по колко такива апартаменти има на всеки стаж?

— Само по един.

Аманда се усмихва, пуска брошурата в чантата си и се отдалечава от рецепцията.

— Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие. Приятен ден.

Аманда се отправя към изхода, изпълнена с необикновено самозадоволство. Но веднага, щом стъпва навън, право в лицето я удря свирепият леден вятър и бързо я връща към реалността. Е, голяма работа, подиграва й се вятърът. Значи изкопчи малко информация от нетърпеливата да ти услужи рецепционистка. Значи разбра как да намериш госпожа Молинс. Ти си адвокатка, нали така? Обучена си да задаваш правилните въпроси. Но по-важният въпрос е: Какво ще правиш сега?

Портиерът прави знак на едно такси и Аманда се качва.

— Накъде, госпожице?

Аманда се обляга назад в похабената кафява седалка и долавя тънка застояла миризма на човешки тела. Тя се поколебава и няколко пъти променя мнението си, докато накрая казва:

— Гробище „Маунт Плезант“.

— Можете ли да ме почакате няколко минути? — пита шофьора, чиято лична карта, поставена на гърба на предната седалка, го идентифицира като Абдул Джахиб.

— Таксиметърът работи — съобщава й той със свиване на рамене.

— Няма да се бавя. — Упътва го по извития път, пресичащ гробището — огромна площ, разположена точно в центъра на града. На север и юг граничи с „Дейвисвил“ и „Сейнт Клер“, а на изток и запад с „Маунт Плезант“ и „Яндж“. Красив район, дори и покрит със сняг, осеян с хълмове и разнообразни дървета. Всичко, което човек би могъл да си пожелае за последно убежище. Тихо. Спокойно. Близо до всичко. Страхотна гледка. Хората просто си умират да попаднат тук, чува някой да казва и се озърта плахо през рамо, сякаш проверява за духове.

— Тук завийте — казва тя на шофьора. И добавя: — Надясно. — След няколко секунди: — Оттук.

Абдул Джахиб спира колата пред малък сив постамент, на който стои голям каменен ангел. Аманда слиза от колата и разсеяно прочита текста върху паметника, докато минава покрай него. „ВЕРА ТРЮФО, 1912–1998“. Което означава, че Вера е била на осемдесет и шест години, когато е починала, изчислява Аманда. Съвършено прилична възраст да се умре.

Продължава надолу покрай редицата гробове, влажният сняг се стеле по определено неподходящите й за зимни условия боти. Тя вече чувства как през меката кожа се просмуква вода и мокри неприятно пръстите й, но подозира, че това е по-скоро във въображението й, отколкото в действителност. Засега, но не задълго. Тези боти са по-скоро декоративни, отколкото практични. Не са предназначени да се разхождаш с тях из гробища в разгара, на зимата.

„СТИВЪН МЪЛОУНИ, 1895–1978“, чете по-нататък. Починал на осемдесет и три. Намира се непосредствено до „МАРТА МЪЛОУНИ, 1897–1952“. Починала на петдесет и пет.

— Някой се е прецакал в тази работа — коментира Аманда, забързва се и едва не се подхлъзва на парче излъскан черен лед. „ДЖАК СТАНДФОРД, 1912–1975“. — На шейсет и три. — „АРЛИЙН ХИЛ, 1916–1981“. — На шейсет и пет.

Рязко спира пред една надгробна плоча от розов гранит: „ЕДУАРД ПРАЙС, 1933–1992. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА“.

— Починал на петдесет и девет — шепне Аманда. Чувства как майка й се промъква зад нея и крещи в ухото й.

Е, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.

ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.

— Здравей, татко — произнася Аманда. Очите й се напълват със сълзи и замръзват на бузите й.

Здравей, паляче — чува го да й отговаря.

Мина доста време, продължава безмълвно тя.

Всъщност, не чак толкова.

Единайсет години.

Това не е толкова много.

Аз бях надалеч. Сега живея във Флорида Адвокатка съм. Знаеше ли това?

Разбира се. Зная всичко за теб. И много се гордея.

Наистина ли? Защо? Ти никога не си се интересувал особено от мен, докато беше жив.

Трябва да разбереш, че майка ти имаше тежки проблеми. Пиеше. Беше в депресия. Тя се нуждаеше от моето внимание и подкрепа.

Аз също имах нужда от теб.

Ти винаги си била толкова силна и независима. А майка ти…

Майка ми е луда жена. И тогава беше луда, а сега още повече.

Тя има нужда от теб.

Въпреки сълзите, Аманда се засмива. Кога ли изобщо майка й е имала нужда от нея?

— Аз нямам разрешително да упражнявам професията си в Канада, татко. Пък и тя вече си има добър адвокат. Сигурна съм, че помниш Бен. Мама казваше, че той бил последният гвоздей в твоя ковчег.

Тя не го мислеше.

Веднъж каза, че имало неща, които искаш да ми кажеш, неща, които щели да обяснят всичко. Че като порасна достатъчно, за да разбирам, когато му дойде времето… Аманда трие сълзите от очите си. Времето никога не беше подходящо, нали, татко?

ЕДУАРД ПРАЙС. 1933–1992.

ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА.

ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.

Времето си тече, хората умират, мисли си Аманда на връщане към таксито. Само вината остава вечно жива.