Кукла на конци

33

Летище „Хилтън“ може да се опише с две думи: Хилтън и летище. Това в голяма степен ти дава всичко, което ти е нужно да знаеш за хотела, мисли си Аманда, докато двамата с Бен пресичат фоайето към асансьорите в дъното. Привлекателен във функционално отношение, в бежови и зелени краски, той е разположен недалеч от летището, по средата на цяла редица подобни хотели, обслужващи предимно бизнесмени, които нито имат време, нито склонност да разглеждат забележителности, или пък пътници в очакване на сутрешните си полети. Фоайето е пълно с жени в елегантни, шити по поръчка костюми, и мъже, мъкнещи тежки куфари, всички с вид на ужасно заети, мисли си Аманда и отстъпва настрани, за да даде възможност на току-що пристигналия асансьор да разтовари своите пътници.

— Ами ако я няма тук? — пита Аманда, докато Бен натиска бутона за третия етаж.

— Тук е.

На втория етаж асансьорът неочаквано спира, вратите се отварят и разкриват любовната прегръдка на една двойка, обградена от куфари. Двамата са така здраво вкопчени един в друг, че Аманда почти вижда езика на младия мъж, наврян в гърлото на половинката му. Тя дискретно се обръща настрани и се мъчи да не си припомня усещането от езика на Бен, когато нежно докосваше ъгълчетата на устата й само няколко часа по-рано. Поднася пръсти до устните си, отново чувства допира на Бен, но не може да прогони спомена. Само преди няколко часа той бе в нея. Сега стои на разумна дистанция и ръцете, които я прегръщаха, са отпуснати надолу.

Точно така и трябва да бъде.

Нима той очаква нещо друго?

А тя?

Аманда се покашля в шепа и двамата отсреща се пускат. Устата и брадичката на жената са зачервени от видимо наболата брада на мъжа.

— Младоженци сме — обяснява той и се хили глуповато, докато внася многобройните им чанти в асансьора. Лицето му има формата на обърнат триъгълник, черна къдрава коса пада върху плоско широко чело.

— Отиваме на Бахамите. — Момичето се киска и се привежда към съпруга си. Дългата й, медноруса коса пада от двете страни на сърцевидно лице, на което изпъкват огромни кафяви очи.

Почти тийнейджърка, мисли си Аманда. Едва ли е по-голяма, отколкото когато двамата с Бен се оженихме тайно. Разбира се, те не можеха да си позволят меден месец на Бахамите, нито където и да било другаде, а първата си брачна нощ бяха прекарали върху един матрак, поставен направо на пода в миниатюрния едностаен апартамент на Бен. Дори и сега тя си спомняше радостта, с която се събуждаше сутрин и намираше Бен, легнал до нея. Това е, мислеше си тогава. Дойдох си у дома. Никога няма да си тръгна.

И все пак, тъкмо това бе направила.

Което прави и досега.

Младоженецът натиска бутона за фоайето.

— О — извинително произнася Аманда. — Съжалявам. Ние сме нагоре.

Младежът свива рамене.

— Тогава и ние.

— Кога ви е полетът? — пита Аманда в опита си да заглуши гласовете в главата си.

Булката грабва китката на съпруга си и поглежда часовника му. После изпъшква шумно.

— След още няколко часа. Имаме толкова много време.

— Просто смятам, че е по-разумно да идеш малко по-рано, отколкото да тичаш в последния момент и да се изнервяш — отбранително обяснява младежът.

На Аманда й става ясно, че те вече са водили този спор няколко пъти от сватбата насам и че навярно ще го водят под различна форма през целия си брачен живот. Чуди се чие търпение ще се изчерпи най-напред, кой пръв ще трясне вратата.

— Късмет — пожелава им тя, когато вратите на асансьора се отварят на третия етаж.

— На вас също — едновременно произнасят младоженците.

Преди вратите да са се затворили напълно, Аманда поглежда назад, зърва двете фигури да се полюшват една към друга, пръстите им сякаш пробиват преграда, като че ли за тях е физически болезнено телата им да бъдат разделени. Болезнено е, решава Аманда и усеща някаква болка да се заражда под лъжичката й и да се разпространява по цялото й тяло като метастази на особено бързотечен рак. Едва се въздържа да не се развика след Бен, който върви по коридора, да му изкрещи да спре, да почака, да се обърне, да дойде при нея. Това може да почака, иска й се да му каже. Всичко може да почака.

Само дето не може.

И тя не чака.

Той също.

— Коя стая? — пита тя и го настига.

— Точно тук. — Той спира пред стая 312 и спокойно, но властно почуква на вратата. — Хотел мениджърът е — обявява, преди наемателите да са имали време да попитат кой е.

Колеблив глас отвътре:

— Нещо не е наред ли? — Хейли Молинс отваря вратата само на един процеп и очите й тревожно се разширяват, когато вижда кой е там. Опитва се да затвори, но Бен вече е свикнал хората да му затръшват врати в лицето и успява да пъхне крака си вътре. — Не — изсъсква Хейли и натиска с рамо. — Махайте се. Махайте се.

— Моля ви — настоява Аманда. — Позволете ни само да поговорим с вас.

— Спенсър, обади се долу — идва незабавният отговор. — Кажи им да пратят охраната.

— Не мисля, че бихте желали това — съветва я Бен и толкова силно натиска вратата, че Хейли няма друг избор, освен да отстъпи и да ги пропусне.

Стаята е чиста и безлична, заета почти изцяло от двете двойни легла. Бен бързо се приближава до Спенсър, застанал пред малкото бюро пред прозореца, стиснал телефона, едва сдържайки сълзите си. Момчето, все още в бледосинята си пижама, пуска слушалката, когато Бен се приближава, и изтичва до майка си.

— Всичко е наред, Спенсър — успокоява го Бен. — Няма да те нараним.

— Какво искате от нас? — пита друг глас. Бен и Аманда се обръщат натам.

Хоуп е седнала по средата на второто легло, също по пижама. Тя се взира в Бен и Аманда с хладна враждебност.

— Махайте се — вика на натрапниците Спенсър, майка му го е прегърнала закрилнически. — Махайте се и ни оставете на мира.

— Не можем — казва Аманда!

— Не съм длъжна да разговарям с вас, знаете това — казва Хейли. — От полицията казаха, че не съм.

— Тогава предлагам само да слушате.

— А ако не ме интересува нищо, което искате да ми кажете?

— Ще слушате така или иначе.

— Моля ви — промълвя Хейли. — Само ще влошите нещата.

— Съпругът ви е мъртъв, а майка ми е в затвора — казва Аманда. — Как могат нещата да се влошат повече?

— Защото могат — простичко повтаря Хейли и се отпуска на крайчеца на близкото легло. Спенсър сякаш е залепен за нея. Тя е със същия тревистозелен пуловер като предишния ден, а косата й е прибрана с две големи шноли. Не носи никакъв грим, кожата й е пепелявосива. Кима в знак, че се предава. — Не искам децата ми да присъстват — изрича меко.

— Защо да не ги заведа долу да хапнат? — предлага Бен.

— Не — извиква Спенсър и здраво стисва кръста на майка си.

— Няма да те оставим — добавя Хоуп.

— Една закуска е добра идея — успокояващо им казва Хейли. — Нали тъкмо казваше колко си гладен, Спенсър. Че си мечтаеш за чиния, пълна с палачинки с боровинково сладко.

— Искам и ти да дойдеш — плаче момчето.

— А аз искам ти и сестра ти да се облечете и да отидете с господин Майерс.

— Бен — поправя я Бен.

— Идете с Бен, а аз ще дойда колкото се може по-скоро. Обещавам. — Хейли се усмихва, въпреки че усмивката й е насилена и неубедителна. — Моля те, миличък. Няма от какво да се тревожиш. Обещавам ти. Тази дама очевидно има нещо много важно, което иска да каже и няма да си отиде, докато не го каже. Така че нека просто да приключим с това, нали? — Тя умолително поглежда към Хоуп. — Моля те, скъпа. Иди да се облечеш.

С огромно нежелание Хоуп става от леглото. Грабва дрехите си от гардероба и изчезва в банята.

— Вземи си нещата. Паля… Спенсър — подканя го майка му.

— Не зная какво да си облека.

— Същото като вчера.

— Не искам.

— Какво ще кажеш за новия си кафяв пуловер? Толкова ти отива.

Спенсър се смъква от леглото, изважда пуловера от едно чекмедже, нахлузва го на главата си и едва тогава си маха горнището на пижамата. Пъхва ръце в ръкавите, приглажда си косата и се втренчва в Аманда с поглед, който й подсказва точно какво си мисли. А именно, че би желал тя да е мъртва.

Аманда поглежда към Бен.

— Благодаря ти — произнася само с устни: Не й се иска той да я оставя, точно както децата на Хейли — майка си.

След няколко минути Хоуп се появява от банята, прилежно облечена в дънки и бледорозов пуловер. Дългата й черна коса е хваната на висока опашка.

— Изглеждаш чудесно — искрено казва Аманда на момичето и си спомня, че розовото винаги е било любимият цвят на майка й. Хоуп изобщо не обръща внимание на комплимента и заема предишното място на брат си на леглото до майка си. Хейли обгръща дъщеря си с ръце и я целува по челото. Лицата им са вариации на едно и също лице, мисли си Аманда, докато Спенсър минава край нея към банята. Еднакви високи скули, пълна долна устна, проницателни тъжни очи.

— Не съм много гладна — казва Хоуп на майка си, когато Спенсър се появява отново.

— Ще хапнеш, колкото можеш — казва Хейли.

— Чух, че имали страхотна шведска маса — казва Бен.

— Вървете сега — подканва ги майка им. — Веднага идвам.

— Ако не дойдеш до двайсет минути — предупреждава Спенсър, — ще крещя за полиция.

— Значи двайсет минути — казва Хейли и поглежда към Аманда за потвърждение.

— Да бъдат двайсет минути — съгласява се и Аманда.

Бен отваря вратата и изчаква Спенсър и Хоуп да излязат. Когато се кани да затвори, Хоуп спира на прага и се обръща.

— Ще се видим след двайсет минути — повтаря тя, а усещането от втренчения й поглед остава и след като си е отишла.

— Те са чудесни деца — отбелязва Аманда.

Очите на Хейли се напълват със сълзи.

— Как ни намерихте?

— Има ли значение наистина?

— Предполагам, че не. Какво искате?

— Мисля, че знаете.

— Мисля, че трябва да престанете да увъртате и да се насочите към проклетата си цел — сепва се Хейли, за първи път загубила самообладание и раздразнено плясва с ръце по бедрата си.

— Зная, че не сте дъщеря на господин Уолш — казва й Аманда. — Господин Уолш не е имал дъщеря.

— Така ли ви каза майка ви?

— Майка ми не ми е казала нищо. Тя е в болница.

— В болница?

— Направила е опит за самоубийство.

— Какво? — Хейли изглежда потресена. — О, боже! Добре ли е?

— Ще бъде — казва Аманда, озадачена от неочакваната загриженост на жената. — Защо й е трябвало да прави нещо такова, Хейли? Що за тайна се опитва да прикрие с цената на живота си?

— Как бих могла да зная?

— Не зная, но вие знаете.

Хейли е видимо разстроена, започва да крачи напред-назад пред леглото.

— Трябва да си тръгвате. Веднага. Преди да са пострадали още хора.

— Кажете ми коя сте вие.

— Не мога.

— Няма да си тръгна, докато не го направите.

Очите на Хейли се напълват със сълзи.

— Не знаете ли? Наистина ли не знаете? — Същият въпрос, който госпожа Томпсън бе задала по-рано.

— Зная, че името ви не е Хейли.

— Не. Грешите.

— Зная, че истинското ви име е Люси.

— Не, моля ви. Не знаете за какво говорите.

— Зная, че сте моя сестра — дръзва да каже Аманда и се подготвя за нови яростни отрицания.

Но не последват никакви.

— О, боже! — простенва жената и се хваща за корема.

— Вие сте моя сестра — невярващо повтаря Аманда, докато Хейли се спуска покрай нея към банята. След няколко секунди стаята се изпълва с шум от повръщане. Аманда се мъчи да се успокои, да не мисли за нищо, докато Хейли не се върне. Уверява сама себе си, че всичко това е недоразумение, че Хейли си играе игрички. Връща й го за всички тревоги, които й причини.

— Не разбирам — казва Аманда, когато Хейли отново влиза в стаята. Челото й е покрито с пот, притиска кърпа към устата си. — Как е възможно?

Хейли потъва в леглото, втренчва се през прозореца.

— Все още не сте разбрали — удивлява се тя.

— Кажете ми.

Хейли клати глава.

— Не мога. Моля ви. Не мога.

— Как може да сме сестри? — настоява Аманда. — Аз съм на двайсет и осем. Вие сте… на колко?

— Ще стана на четирийсет и една следващия месец — с монотонен глас съобщава Хейли.

— Това прави разлика от повече от дванайсет години. Родителите ми са се оженили само няколко години, преди да се родя, така че очевидно не можем да имаме един и същ баща.

Хейли кима, без да каже нищо.

— А преди това майка ми е била омъжена за…

— … моя съпруг.

— Какво искате да кажете тогава, че майка ми е имала друг бивш съпруг, за когото не зная? — Каквато майката, такава и дъщерята, мисли си тя.

— Не, не искам да кажа това.

— Не разбирам тогава. Кой е вашият баща?

— Моят баща — повтаря Хейли, сякаш не разбира думата.

— Да, кой е вашият баща?

Пауза, която сякаш продължава цял човешки живот, нарушена от едва чут глас:

— Моят съпруг — изговаря Хейли.

За миг Аманда си мисли, че Хейли не е разбрала въпроса. Какво друго обяснение би могло да има за странния й отговор? Определено не би могла да твърди… Аманда спира, въздухът в гърдите й се смразява. Не. Не може да бъде. Повече от невъзможно. Пъхва треперещи пръсти в джоба на новото си зимно палто. Изважда снимката, която бе намерила скрита в дома на майка си. Вдига я към невярващите си очи.

Какво вижда Аманда: Джон Молинс, известен също като Родни Тюрек, мъжът, застрелян от майка й, държи в скута си своята дъщеря. Момичето е на около осем-девет години, с тъмна коса и проницателни очи.

— О, боже мой! — Аманда се препъва назад към бюрото, сякаш е била блъсната от нещо. Момичето не е Хоуп. А жената, която седи пред нея.

— Джон Молинс е вашият баща? — Гласът на Аманда е толкова нисък, че сякаш идва откъм пода.

— Джон Молинс беше моят съпруг — поправя я жената и се тресе от главата до петите. — Преди това той беше Родни Тюрек. — От гърдите й се изтръгва остър писък и пронизва въздуха. — Моят баща.

Аманда отваря уста, но никакъв звук не излиза. Опитва се да помръдне, но краката и ръцете й са изчезнали. Тя виси във въздуха, а Хейли се свива към земята.

— Моля ви, не им позволявайте да ми отнемат децата — умолява я Хейли и се клати напред-назад. — Не можете да им позволите да ми ги вземат.

Едва сега целият ужас на ситуацията започва да се очертава.

— Вашите деца? О, боже мой! Неговите деца.

— Той ми каза, че ако някой някога разбере, ще ми ги вземат.

Аманда се отпуска на земята до краката на другата жена.

— Никой няма да ви отнеме децата. Чувате ли ме?

Хейли кима, но изражението й подсказва, че съвсем не е убедена.

— Трябва да ми кажеш какво се е случило. Моля те, Люси — казва Аманда. За пръв път използва истинското име на жената. Вижда как годините се отмиват от лицето й, сякаш някакво тежко бреме внезапно е премахнато. — Моля те, кажи ми какво се случи.

— Той беше мой баща и аз го обичах. И ти си обичала баща си, нали? — тъжно пита Люси.

— Много.

— Да, баща ти беше прекрасен човек. Той се държеше чудесно с мен.

Аманда кимва и си припомня милото лице на баща си.

— Но той не беше мой баща. А на мен тате много ми липсваше, винаги е бил моят герой, винаги беше на моя страна, когато имах проблеми с мама. Тя казваше, че не мога да имам нещо, а той изтичваше и ми го купуваше тутакси. Тя казваше, че не бива да правя нещо, а той ми казваше, че може. Естествено, мислех си, че е най-добрият баща на света. После двамата с мама се разведоха и той изчезна от живота ми. Изведнъж, него просто… го нямаше. След известно време мама се омъжи за господин Прайс, а после, доста скоро, се роди ти. И тогава баща ми почна да ми липсва дори още повече.

После изведнъж той се появи, беше пред къщата, когато се връщах от училище. Майка ми ми забрани да се виждам с него разбира се, така че трябваше да се крием. Той казваше, че мама е зла жена, която е откраднала много пари от него, и ме помоли да му помогна да ги намери. Опитах се, но след като не открих нищо, той каза, че отново трябва да замине. Мисълта да го загубя повторно, бе непоносима и аз го умолявах да ме вземе със себе си. Той каза, че трябвало да си сменим имената и да се крием. Аз си помислих, че това звучи ужасно вълнуващо, едно голямо приключение. Отидохме в Англия, местехме се от град на град и отначало всичко беше наред. Но след известно време, майка ми започна да ми липсва, приятелите ми също и най-много ти. Той каза, че никога не можем да се върнем у дома, защото там ще го обвинят в отвличане и тогава аз ще съм виновна, че ще прекара остатъка от живота си в затвора. И тогава каза, че един ден ще, ми даде мое собствено бебе.

Аманда заравя глава в ръцете си, неспособна да крие нарастващото си отвращение.

— Трябва да разбереш колко изолирана бях. Бяхме прекарали две години в местене от едно място на друго. Нямах приятели. Никой, освен него. Никога не се разделяхме. Той беше всичко за мен. Мой баща, мой учител, мой най-добър приятел. В крайна сметка дори и мой любовник. После мой съпруг. Установихме се в Сатън. Той купи малък магазин. Не след дълго почнахме да се чувстваме почти… нормално. Претърпях поредица от аборти, а после и две мъртвородени деца Божието наказание, казах си, но после забременях с Хоуп. И на нея всичко й беше наред. Повече от наред — тя беше идеална. После се роди и Спенсър. И тогава, ами, какво се очакваше от мен? Бях се оженила за собствения си баща имах деца от него. Той определено беше прав — щяха да ми отнемат децата веднага, щом някой разбереше.

— Никой няма да ти вземе децата — уверява я отново Аманда.

— После майката на Джон почина. И Джон настоя да се върнем да уредим състоянието й. Каза, че ставало дума за много пари и че след толкова време щяло вече да е безопасно. Децата бяха много развълнувани. Никога не са били никъде, извън Сатън. Така дойдохме в Торонто и се настанихме в хотел „Четири сезона“.

— И моята… нашата майка е била във фоайето и е пиела чай.

— Да. Можеш ли да си представиш? Пиеше чай с една приятелка. — Люси се засмива през сълзи. — Както искаш го наречи — съвпадение, съдба, божия намеса. Каквото и да е. Тя беше там — и пиеше чай.

— И ви е видяла с децата.

— И веднага разбра какво се беше случило.

— И на следващия ден се е върнала и го е убила.

— В мига, в който полицаят се появи на вратата и ми каза, че Джон е бил застрелян — казва Люси, — аз знаех, че е била тя.

— Откъде знаеше?

— Защото аз бих направила същото нещо. — Люси отново въздъхва дълбоко, сякаш двайсет и пет години е затаявала дъх.

А може и така да е било, мисли си Аманда и обгръща сестра си с ръце.

— Всяка майка би го направила — казва й и я притегля по-близко. — Всяка майка.