Кукла на конци

14

— Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш — поръчва й Бен, докато спират пред хотел „Четири сезона“. — Ще ти се обадя сутринта.

Аманда насила разтяга устни в усмивка. Тъкмо се канеше да му предложи да идат на някое приятно място да вечерят. За нейна сметка, щеше да добави, когато той я зашлеви по този начин. Така че тя само изобразява разбираща усмивка и казва:

— Много поздрави на Дженифър — после слиза от колата и се обляга на въртящата врата към фоайето, без дори да се обърне назад. Секунди по-късно, вътре във въртящата се врата, тя се прави, че си търси ключа, при което плъзга поглед навън, но белият корвет вече го няма.

— Гореща вана, рум сървис и хубав сън — повтаря с нарастващо раздразнение, когато влиза в празния асансьор. — Добра идея. — Пръстът й се поколебава над бутона за шестнайсетия етаж, после натиска този за двайсет и четвъртия.

Това вероятно не е толкова добра идея, мисли на излизане от асансьора и завива по коридора към южната страна на сградата.

— А сега какво? — Продължава бавно надолу и за кратко поспира пред всяка врата с надеждата да чуе нещо отвътре, което да й подскаже кой апартамент да избере. — Къде си, зад врата номер едно или номер две? — шепне на млечнобелите стени, но не получава отговор.

Аманда знае, че постъпва глупаво, че няма работа тук, че Бен ще бъде повече от ядосан, когато разбере какви ги е вършила. Все още не е твърде късно. Все още може да постъпи както я бе посъветвал: да се върне в стаята си, да поръча рум сървис, да си вземе гореща вана и да се опита да поспи. Може дори да иде на масаж, решава тя и тъкмо се кани да се обърне, когато вижда вратата на стаята в дъното да се отваря и в коридора да излизат, прегърнати през кръста, мъж и жена.

Аманда зачерква апартамент 2420 от невидимия си списък и се усмихва на двамата, когато минават покрай нея. В резултат на това й остават пет стаи, от които да избира. Трябва само да почне да чука на вратите им.

— Не си с всичкия си — казва си тя, но това признание идва твърде късно. Вече стои пред апартамент 2410, ръката й, свита в юмрук, е; вдигната и готова да почука. „Здравейте“ — чува се да казва на озадачената наемателка. — „Не се познаваме, но изглежда, майка ми е убила съпруга ви и си помислих, че може би ще искате да поговорим за това.“

Никой не отговаря на почукването й.

Не е много вероятно госпожа Молинс и децата да са отишли да разглеждат забележителностите на града.

— Още една отпада — мърмори си Аманда и продължава към следващата стая. Въпреки че може да са излезли на вечеря, да сменят малко обстановката, от което сигурно имат нужда. — Едва ли решава тя и почуква на врата 2412.

— Кой е? — провиква се отвътре някаква жена и Аманда затаява дъх.

— Аманда Травис — отговаря честно, понеже не се сеща какво друго да каже.

— Кой? — пита отново жената, ала все пак отваря вратата. Тя е само леко открехната, но това е достатъчно на Аманда да види, че наемателката е поне на седемдесет години и следователно не е тази която търси.

— Кой е, Беси? — пита един побелял господин и застава зад жена си.

— Съжалявам — извинява се Аманда. — Трябва да съм сбъркала стаята.

Мъжът захлопва вратата в лицето й.

— Как може да отваряш на непознати? — чува го да се кара.

Аманда продължава надолу по коридора. От стая 2414 никой не отговаря и тя преминава към 2416. Тъкмо се кани да почука, когато чува момчешки глас със силен британски акцент:

— Мамо, някой май чука на вратата на спалнята.

Вратата на стая 2416 се отваря, преди Аманда да е решила какво да прави. Привлекателна жена с тъмна, дълга до брадичката коса, и проницателни бадемовидни очи, застава пред нея. Тя е малко по-ниска от Аманда, без никакъв грим, освен малко червило. Бледата й кожа е видимо потъмняла от плач. Аманда бързо преценява, че жената е на около четирийсет години. Облечена е почти като Аманда под палтото — с черни панталони и пуловер.

— Госпожа Молинс?

— Да.

— Казвам се Аманда Травис.

— От полицията ли сте? — пита жената със същия мек акцент, като сина си.

— Не. Аз съм адвокат — заеква Аманда. — Чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса.

Госпожа Молинс отстъпва назад и й прави място да влезе. Аманда се озовава в центъра на просторната всекидневна на апартамента, красиво обзаведен в бежово, червено и златно.

— Кой е, мамо? — От една от спалните в стаята влиза младо момиче. В ранния пубертет, висока и слаба, тя има тъмната коса и проницателните очи на майка си.

— Това е Аманда Травис — отговаря госпожа Молинс. — Тя е от прокуратурата.

Аманда се кани да я поправи, но в това време момче на десетина години с подскоци се втурва вътре.

— Какво става? — пита и оглежда подозрително Аманда.

— Аманда Травис, това са моите деца, Хоуп и Спенсър.

— Здравейте — простичко поздравява Аманда, почти се бои да каже нещо повече.

— Можем ли вече да се връщаме в Англия? — пита момчето. Дълъг кафяв бретон пада в очите му, който са по-светли, отколкото тези на майка му и сестра му, но не по-малко проницателни.

— Боя се, че все още не — казва му Аманда и облото лице на момчето се помрачава от разочарование. Тя се обръща отново към госпожа Молинс и я пита по-тихо:

— Възможно ли е да поговорим насаме?

— Разбира се.

— Ами вечерята? — настоява Спенсър.

— Сестра ти може да се погрижи — казва госпожа Молинс. — Нали, миличка?

— Разбира се — със същия сдържан тон като майка си отговаря Хоуп. Тя хваща брат си за ръка и го извежда от стаята. На прага той се спира, поглежда назад и се нацупва към Аманда през рамо.

Госпожа Молинс затваря вратата след тях.

— Мога ли да взема палтото ви?

— Не, благодаря. Добре съм така. Госпожо Молинс…

— Моля, наричайте ме Хейли.

— Госпожо Молинс… — повтаря Аманда.

— Има ли някакви новини? Получихте ли резултатите от аутопсията? — Госпожа Молинс се улавя за облегалката на единия от двата стола за опора.

— Не. Не съм. Госпожо Молинс… Хейли… Вижте, наистина съжалявам. Стана недоразумение.

— Какво недоразумение?

Аманда си поема дълбоко дъх и неохотно изговаря:

— Не съм от прокуратурата.

— Не сте ли адвокат?

— Адвокат съм — потвърждава Аманда и се чуди наум колко информация да й предостави. — Но не от прокуратурата. — Млъква и изчаква Хейли Молинс да я попита за кого точно, по дяволите, работи и какво търси в нейната стая, но нищо такова не следва. — Работя за Бен Майерс.

— Бен Майерс?

— Адвокатът, който представлява Гуен Прайс.

Изведнъж цветът се отдръпва от лицето на Хейли Молинс. Тя се отпуска на стола, за който се бе хванала, отваря и затваря уста, но не излизат никакви думи. Навярно не е най-подходящото време да й кажа, че освен това съм дъщеря на тази жена, решава Аманда. Тя почти очаква госпожа Молинс да скочи и да я изгони от стаята, но все пак присяда на ръба на дивана, тапициран със златен плюш и поставен между двата стола и изчаква госпожа Молинс да си възвърне гласа.

— Не виждам как мога да ви помогна — казва след дълго мълчание Хейли Молинс.

Аманда отново си поема дълбоко дъх.

— Опитваме се да сглобим всичко, което се е случило в онзи следобед. Ако разполагате с някаква информация, която би могла да хвърли светлина…

— Не виждам как мога да ви помогна — повтаря жената.

— Можете ли да ми кажете какво се случи? — настоява Аманда.

— Не зная какво се е случило. Освен очевидното — съпругът ми е бил застрелян и убит във фоайето на този хотел.

— Вие не бяхте ли с него по това време?

Тя поклаща глава.

— Аз и децата бяхме тук горе и го чакахме да се върне.

— Откъде да се върне?

— Какво?

— Казахте, че сте чакали съпруга си да се върне. Чудех се къде е ходил.

— Защо? Каква връзка има това?

— Просто се опитвам да придобия някаква представа, госпожо Молинс. Питах се дали нещо специално ви е довело в Торонто.

— Бяхме тук на почивка.

— Кое ви накара да изберете Торонто?

— Не разбирам.

— По това време на годината този избор изглежда необичаен, това е всичко. Имате ли приятели тук?

— Не. — Тя се поколебава. — Съпругът ми трябваше да свърши тук някаква работа.

— Така ли? Каква работа?

— Какво значение има? Защо ми задавате тези въпроси?

— Предполагам, че са ви подложили на ужасни разпити, госпожо Молинс. Хейли — поправя се Аманда. — Но аз просто се опитвам да разбера как е могло това да се случи, дали изобщо е имало някаква връзка между съпруга ви и моята… клиентка. — Аманда втъква косата си зад ухото и се покашля в шепа.

— Нямаше никаква връзка — натъртено отговаря Хейли Молинс.

— С какъв бизнес се занимаваше съпругът ви?

— Имаше малък магазин. Цигари, бонбони, вестници. Такива неща.

— В Лондон ли?

— Не. В Сатън.

— Сатън? — Аманда мислено разтваря картата на Британските острови и се мъчи да го открие там. Мълчаливо се проклина, че претупваше всички тези уроци по география в гимназията.

— Това е мъничко градче на север от Нотингам. Северно от Лондон — продължава Хейли, вероятно забелязала неразбиращия поглед на Аманда.

— И във връзка с тази работа вашият съпруг е дошъл в Торонто?

— Не — след известна пауза признава Хейли. — Беше по лична работа.

— Лична ли?

— Семейна.

— Той има тук семейство?

— Имаше — поправя я Хейли. — Майка му. Тя почина наскоро и Джон дойде, за да уреди имота й.

— Майка му от Канада ли беше?

Хейли изглежда озадачена от въпроса.

— Предполагам.

— Не знаете ли?

— Всъщност никога не сме се виждали.

— От колко време бяхте женени? — пита Аманда, стараейки се гласът и лицето й да не издадат изненадата й.

— От двайсет и две години.

— Омъжи ли сте се доста млада.

— Предполагам.

— Значи съпругът ви е дошъл да уреди имота на майка си и е довел семейството си със себе си — обобщава Аманда.

— Не обичаше да ни оставя.

— Спрял е децата от училище?

Хейли поклаща глава.

— Децата се обучават като частни ученици у дома.

— Това не ви ли създава много грижи?

— Не. Доставя ми удоволствие.

Аманда кима разбиращо, въпреки че по никакъв начин не може да разбере майки, чиито деца им доставят удоволствие.

— Значи така — произнася тя и се опитва да сглоби малкото нови факти. — Вие и децата ви сте придружили съпруга ви до Торонто, за да прекарате малка ваканция, докато той уреди имота на майка си.

— Точно така.

— С кого се е свързал?

— Свързал?

— Знаете ли името на адвоката, с когото е имал работа?

— Не.

— И никой не се е свързвал с вас след стрелбата? Хейли клати глава. Кичур копринена черна коса се прилепва за плътната й долна устна и остава там. Тя не посяга да го отмахне.

— Колко време бяхте прекарали в града, преди съпругът ви да бъде застрелян?

— Само няколко дни.

— Някой посети ли съпруга ви през това време?

— Не.

— Той обаждал ли се е на някого?

— Поне аз не зная.

— Беше ли споменавал жена на име Гуен Прайс? Малкото цвят, който се бе възвърнал на лицето на Хейли, моментално изчезва.

— Не.

— И в Англия ли не я е споменавал?

— Не. Никога.

— Не я ли е познавал в миналото си?

— Съпругът ми нямаше минало, за което да разказва — натъртва Хейли с най-настойчивия тон до момента. — Родителите му са се развели, когато е бил много малък и той се преместил с баща си в Англия на четири години.

— Никога ли не се е връщал да се види с майка си?

— Не.

Аманда кима. Че едно дете няма желание да види майка си, е най-накрая нещо, което и тя може да разбере.

— И сте сигурна, че той никога не е споменавал името Гуен Прайс?

— Абсолютно.

— И все пак тя го е застреляла.

— Да.

— Сещате ли се за някаква причина?

Хейли поклаща глава и кичурът коса пада от устната й.

— Ами, явно е луда.

— Мислите, че е невменяема?

— Какво друго обяснение може да има? Човек не се мотае наоколо да застрелва напълно непознати хора.

— Именно, мисли си Аманда.

— Къде бяхте в деня, преди съпругът ви да бъде убит, госпожо Молинс? — внезапно променя посоката на разговора тя.

— Какво?

Аманда знае, че тя чу въпроса и нейното „Какво?“ е просто печелене на време, докато реши как да отговори.

— Попитах дали вие и семейството ви сте ходили някъде в деня, преди съпругът ви да бъде застрелян.

Хейли гледа съсредоточено.

— Ходихме до телевизионната кула и после в музея. Спенсър искаше да види динозаврите.

— И после се върнахте в хотела?

— Да.

— От полицията казаха ли ви, че моята… че Гуен Прайс е пиела чай във фоайето, по времето, когато сте се върнали?

— Не. Откъде знаете това? Тя ли ви каза?

— Не. За съжаление моята клиентка е твърде разстроена, за да ни каже каквото и да било.

Хейли Молинс почва да се тресе и да диша на пресекулки.

Аманда се уплашва тя да не получи удар.

— Добре ли сте, госпожо Молинс? Искате ли да ви донеса вода?

— Добре съм — казва Хейли, макар очевидно да не е. — Е, накъде точно биете?

Няколко секунди Аманда формулира отговора си.

— Според една свидетелка, която току-що се появи, Гуен Прайс е пиела чай в барчето на фоайето, когато е забелязала вас и семейството ви да влизате в хотела. Силно се е разстроила. На следващата сутрин се е върнала и е чакала във фоайето цял ден, докато не е видяла съпруга ви. Тогава е извадила от чантата си пистолет, приближила се е и го е застреляла.

— Ами, ето го вашият отговор — заключава Хейли, изправя се на крака и почва да крачи между стола и вратата. — Сигурно го е объркала с някой друг.

Възможно ли е, пита се Аманда. Каква е вероятността майка й де се е припознала, да е объркала Джон Молинс с някой друг? Никаква, отговаря си сама. Майка й може да е всичко друго, но не и човек, който се припознава.

— Тя нищо ли не ви каза? — пита Хейли. — Защо го е извършила?

— Нищо.

Хейли клати глава.

— В такъв случай, това ли е всичко? Защото наистина трябва да се връщам при децата ми. — Тя поглежда към затворената врата на спалнята.

— Те как се справят? — опитва се да печели време Аманда.

— Предполагам добре. Безспорно ние всички сме в шок.

— Ако има нещо, което мога да направя…

— Ако само можехме да си отидем у дома…

— Не би трябвало да продължи още дълго.

— Не разбирам защо изобщо им е нужна аутопсия. — Хейли Молинс кръстосва ръце пред гърдите си, пъхва треперещите си длани под мишниците и почва да се клати напред-назад на пети. — Няма съмнение от какво е починал съпругът ми. За какво им е аутопсия?

— Сигурна съм, че е просто формалност.

— Ами, според мен е варварско. Не е ли достатъчно, че е бил застрелян? Трябва ли допълнително да го режат целия? — От гърлото й се отронва дълбок стон.

Аманда бързо се изправя, приближава се и обгръща с ръце дребната жена.

— Много съжалявам за загубата ви — казва тя. Дори не знаеш колко съжалявам, мисли си.

Няколко секунди Хейли остава отпусната на рамото й, тъжните й вопли потъват в черното вълнено палто на Аманда. Тя долавя някакви допълнителни звуци, но едва когато вече е напуснала стаята и чака пред асансьорите, тези звуци образуват думи. Чак сега схваща смисъла им: „Мили Боже, какво ще стане с нас сега?“