Кукла на конци

2

Докато Аманда успее да се преоблече, да си хване косата на опашка и да си върже маратонките, тренировката на велоергометрите вече е почнала и всички велосипеди са заети.

— По дяволите — измърморва тя, плясва се по черното трико и си дава сметка, че най-неочаквано и обезпокоително е готова да избухне в сълзи. Определено трябва да поставят тук повече уреди, мисли си и преценява, че осем колела едва ли са достатъчни за толкова популярните тренировки. Известно време прехвърля мисълта да избута някоя жена от мястото й, опитва се да избере между добре оформената тийнейджърка, която се перчи на предната редица и останалата без дъх петдесет и няколко годишна жена, пъшкаща отзад. Спира се на втората, понеже си казва, че навярно би било проява на милосърдие човек да я махне от там. Горката жена ще вземе да получи сърдечен удар, ако не внимава. Толкова ли не е чувала, че тренировките на велоергометрите са за онези, които всъщност нямат нужда от тях?

Няколко секунди Аманда стои на прага и завистливо оглежда групата с надежда някоя от участничките в крайна сметка да прочете отчаянието в очите й и да си отстъпи мястото. Не разбират ли, че разполага със съвсем малко време? Че за разлика от повечето от тях тя действително има работа, към която трябва да се върне, че е длъжна да се яви в съда след малко повече от час и се нуждае от тези четирийсет и пет минути, за да изпусне част от сутрешната пара и да събере сили за следобеда?

— Добре, сега всички да си надигнат задниците — излайва инструкторът през грохота на рок музиката. Жените, в чиито изцъклени очи и отворени усти вече се стича пот, тутакси послушно вдигат задните си части и въртят педалите по-силно, по-бързо, по-силно, по-бързо, стараейки се да не изостават от водача си, докато Блонди пее от близките тонколони.

Разговорът със секретарката й внезапно изплува и зазвучава като шепот в ухото на Аманда. И някой си Бен Майерс се обади от Торонто, казва секретарката. Иска да му се обадиш. Каза, че е спешно.

Аманда бързо се връща в главната зала и скача на първата свободна пътечка за тичане пред прозорците с изглед към улицата като превключва механизма на по-висока скорост, докато тича. Поставени на стратегически позиции в стаята, към нея гледат три телевизора. Звукът и на трите е изключен, но заглавията на рубриките не могат да се избегнат. Те се конкурират с потока от новини, които текат в долната част на екраните. Аманда усеща зараждащото се главоболие и се извръща, когато дикторът почва да чете най-пресните важни новини от Средния Изток.

Каза, че е спешно.

— По дяволите! — Аманда наглася наклона на лентата в най-стръмно положение.

— Не бива да правите това — казва някакъв мъж и спира до нея.

Аманда усеща топлия му дъх върху голата си ръка.

— Какво не бива да правя? — пита, без да го поглежда. Гласът му е непознат и тя се опитва да си представи как изглежда. Около трийсетте, тъмна коса, кафяви очи. Добри бицепси, силни бедра.

— Просите си някоя травма като правите наклона толкова стръмен. Говоря от личен опит — добавя, понеже тя не обръща внимание на предупреждението му. — Миналата година скъсах мускул. Отне ми шест месеца да се възстановя.

Без да спира да тича, Аманда обръща поглед в неговата посока и със задоволство установява, че той доста се доближава до представата й, само дето навярно е по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте и очите му не са кафяви, а зелени. Красив по един прекалено спретнат и чистичък начин. Тя го е виждала тук и преди и знае, че това не е първият път, когато той й хвърля око. Тя натиска едно копче и усеща как наклона на машината под краката й се намалява.

— Така по-добре ли е?

— Всъщност най-добре би било изобщо да не използвате наклона. Вие и така бягате силово. Наклонът само ще натовари допълнително бедрените мускули.

— Не бих искала точно тях да натоварвам. — Аманда нулира наклона. — Благодаря. — Пита се колко време му е нужно, за да се представи.

— Картър Рийз — казва той, преди да е довършила мисълта си.

— Аманда Травис. — Поглъща го с един поглед, докато той се качва на пътеката до нея: широките рамене, мускулестите крака, здравия врат. Сигурно в колежа е играл футбол. А сега играе голф и прави фитнес. Най-вероятно съветник по инвестициите. Скоро разведен или поне разделен, ако се съди по липсата на халка. Две деца. Не се интересува от нищо сериозно. Дава му три минути, преди да й предложи да се срещнат по-късно за по питие.

— Хората Манди ли ви наричат?

— Никога.

— Добре тогава. Нека бъде Аманда. Е, често ли идвате тук? — изрича полушеговито.

Аманда се усмихва. Харесва мъже, които с лекота използват клишета.

— Колкото пъти успея.

— Обикновено ви виждам на онези смахнати колела.

— За жалост, днес закъснях малко. Всичките бяха заети.

— Някъде наблизо ли живеете?

— Живея в Юпитер. А вие?

— Уест Палм. Не ми казвайте, че сте изминали целия път от Юпитер, само за да тренирате.

— Не. Дойдох от работа.

— С какво се занимавате?

— Адвокат съм.

— Наистина ли? Впечатлен съм.

Аманда се усмихва.

— Така ли? — чуди се дали не й се подиграва.

— Адвокати с великолепни крака ме впечатляват — продължава той.

Усмивката й замръзва. Трябваше да се досети. Две минути, минава й през ума.

— А вие?

— Съветник по инвестициите.

— Сега пък аз съм впечатлена — подхвърля, като мълком се поздравява за интуицията си и се надява да не звучи прекалено неискрено.

Но дори и да подозира, че комплиментът й не е съвсем искрен, той с нищо не го показва.

— И какво право практикувате?

— Наказателно.

Картър Рийз се смее с глас.

— Съжалявам. Нещо смешно ли казах?

Той поклаща глава:

— Просто не ми се виждате от типа адвокат по наказателно право.

— И какъв е този тип?

— Груб, як, с бирен корем. — Той демонстративно я оглежда отгоре до долу и одобрително се усмихва, сякаш плоският й корем е бил оформен специално в негова чест. — Не виждам никакъв бирен корем.

— Не винаги това, което виждаш, е това, което получаваш — игриво предупреждава тя.

— Бих искал да видя повече.

Една минута.

— Кога свършвате работа? — пита той.

— Ще свърша около пет.

— Около?

— Горе-долу.

— Около? — повтаря той, но този път го произнася „ооколо“. — Долавям ли следи от канадски акцент?

Ти си родом от Торонто, нали?

Аманда настръхва. Тя бе положила доста труд да премахне всички подобни следи от говора си.

— Е, ще ме поканиш ли на питие по-късно или какво?

Кратка пауза, усмивка:

— Обмислях го.

— Мисли по-бързо. Трябва да се връщам в съда след по-малко от час.

Отново усмивка.

— Жена, която не обича увъртанията. Това ми харесва.

— „Мънки бар“? — предлага тя. — В шест? Така ще имам време да се отбия в офиса.

— Имам по-добра идея.

Аманда, свикнала с по-добрите идеи на мъже като Картър Рийз, не е изненадана.

— Знам едно чудесно местенце в твоя квартал. Можем да се срещнем там за питие, а може и да вечеряме…

— Звучи добре. — Аманда вижда как усмивката обхваща цялото му лице. Чувства се ужасно доволен от себе си, мисли тя, самата доста самодоволна. В края на краищата, когато става въпрос за премахване на стреса, сексът е почти толкова добър, колкото и тренировките.

— Правихте ли секс с обвиняемия след инцидента на шестнайсети август? — Аманда пита свидетелката в началото на кръстосания разпит. Докато говори, тя става от стола си, закопчава горното копче на черното си, шито по поръчка сако и енергично се отправя към Карълайн Флетчър, която умолително поглежда към прокурора.

— Възразявам — услужливо се обажда той.

— На какво основание? — подигравателно пита Аманда.

— Неуместност. — Тайрън Кинг се доближава до съдията. — Ваша чест, тук обсъждаме какво се е случило през въпросната сутрин, а не какво може да се е случило по-късно.

— Напротив — възразява Аманда — Моят клиент е изправен пред много сериозни обвинения. Свидетелката твърди, че сутринта на шестнайсети август е била изнасилена; Дерек Клемънс настоява, че сексът е бил по взаимно съгласие и изтъква като доказателство факта, че по-късно същия ден те отново са правили любов. Ако това е вярно, въпросът не само е уместен, но и поставя под съмнение достоверността на показанията на свидетелката.

— Възражението се отхвърля — съгласява се съдията и приканва свидетелката да отговори.

— Вие и обвиняемият правихте ли отново любов след инцидента на шестнайсети август? — повтаря Аманда, понеже свидетелката се колебае.

— Да, правихме — отговаря Карълайн Флетчър.

— Същата нощ ли?

— Когато се върнах от работа.

Аманда се обръща към журито. Внимателно оформените й вежди се повдигат в добре репетирано недоумение:

— Защо? — простичко пита тя.

— Не разбирам.

— Честно казано и аз. Искам да кажа, вие твърдите, че Дерек Клемънс ви е изнасилил по-рано същия ден. Защо доброволно сте склонили да правите секс с него само няколко часа по-късно?

— Той каза, че съжалява — искрено отговаря Карълайн.

— Той каза, че съжалява?

— Може да бъде много убедителен, когато поиска.

— Разбирам. Значи това не е първият път, когато се случва такова нещо.

— Какво такова нещо?

— Ще ви попитам по друг начин. — Аманда си поема дълбоко дъх. — Как бихте характеризирали връзката си с обвиняемия, госпожице Флетчър?

— Не съм сигурна.

— Бихте ли я нарекли бурна?

— Предполагам.

— Карахте ли се много?

— Той винаги крещеше за нещо.

— Вие крещяхте ли му в отговор?

— Понякога.

— А тези скандали преминавали ли са във физическа разправа и преди шестнайсети август?

— Понякога ме е удрял.

— Вие удряли ли сте го също?

— Само за да се предпазя.

— Значи отговорът ви е да, и вие сте го удряли?

Свидетелката се взира в Аманда.

— Той е много по-силен от мен.

— Добре. Да изясним: вие и Дерек Клемънс сте имали твърде бурна връзка, често сте се карали и понякога скандалите са преминавали във физическа разправа. Така ли е?

— Да — неохотно се съгласява Карълайн.

— А тези скандали често ли завършваха със секс?

Свидетелката се размърдва на мястото си.

— Понякога.

— В такъв случай, не е ли възможно на шестнайсети август сутринта Дерек Клемънс да си е помислил, че всичко е както обикновено?

Карълайн Флетчър упорито кръстосва ръце пред изкуствения си бюст.

— Той знаеше точно какво върши.

Аманда прави пауза, през която преглежда бележките в ръцете си, въпреки че вече ги знае наизуст.

— Госпожице Флетчър, когато господин Кинг ви разпитва за случилото се онази сутрин, вие казахте, че Дерек Клемънс ви е хвърлил на леглото, обърнал ви е по гръб и е правил секс с вас.

— Казах, че ме изнасили.

— Да, но първоначалните ви думи бяха, че е правил секс с вас. И признахте, че едва след като сте говорили с полицията, сте решили, че сте била изнасилена.

— Както вече казах, не бях сигурна за правата си, докато сержант Петерсън не ми каза.

— Имахте нужда някой да ви каже, че сте била изнасилена ли?

— Възразявам.

— Приема се — казва съдията — Преминете нататък, госпожице Травис.

Аманда отново поглежда без нужда бележките си.

— И след така нареченото насилие, вие сте се обадили във фризьорския салон, където работите.

— Да им кажа, че ще закъснея.

— Не сте се обадили в полицията — уточнява Аманда.

— Не.

— Всъщност с полицията сте се свързали едва два дни по-късно.

Карълайн Флетчър се намръщва.

— Значи по времето, когато Дерек Клемънс е казал, че „ще ви пречука“, вие не сте се чувствали сериозно застрашена, така ли, госпожице Флетчър?

— Чувствах се застрашена.

— Разбрали сте, че е просто израз, нали така?

— Чувствах се сериозно застрашена — настоява свидетелката.

— Толкова застрашена, че след работа се върнахте направо вкъщи?

— Имам бебе, за което трябва да се грижа.

— Но нямахте проблем да оставите бебето само с човек, за който твърдите, че ви е бил и изнасилил. Да не говорим и че е застрашил живота ви.

— Дерек не би наранил бебето.

— О, напълно съм уверена в това — охотно се съгласява Аманда и се усмихва на обвиняемия. — Всъщност Дерек Клемънс е чудесен баща, нали?

— Той е добър баща — с видимо нежелание признава свидетелката.

— За Тифани се грижи най-вече той, не е ли така?

— Ами той бе този, който си стоеше вкъщи през деня.

— А сега?

— Сега ли?

— Сега, когато вие и Дерек Клемънс вече не сте заедно, кой се грижи за Тифани?

— И двамата.

— Не е ли истина, че тя живее при баща си?

— През повечето време.

— А вие сега живеете с друг мъж? — Аманда поглежда в записките си. — Някой си Адам Джонсън?

— Вече не.

— Скъсали сте? Й защо така?

Помощник-областният прокурор незабавно скача на крака.

— Възразявам, Ваша чест. Не виждам връзка между тази поредица въпроси и настоящото дело.

— Сигурна съм, че връзката ще се види при следващия ми въпрос, Ваша чест.

— Продължете.

— Вярно ли е, че Адам Джонсън е издействал ограничителна заповед срещу вас, госпожице Флетчър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

— Защо Адам Джонсън е поискал ограничителната заповед, госпожице Флетчър?

Свидетелката клати глава и нервно почва да чопли лака на средния пръст на лявата си ръка.

— Адам Джонсън е лъжец. Той иска само да ми създава проблеми.

— Разбирам. И това няма нищо общо с обстоятелството, че сте го нападнали с ножица?

— Но това бяха само ножички за маникюр — слабо възразява Карълайн Флетчър.

— Нямам повече въпроси към тази свидетелка. — Аманда се връща на мястото си при масата на защитата и се старае да скрие усмивката си.

Докато минава покрай секретарката си на влизане в своя тесен кабинет, телефонът звъни.

— Няма ме — изрича в движение тя, затваря вратата зад себе си и преглежда съобщенията, оставени на бюрото й. Съблича си сакото, изригва черните платнени обувки, които са притискали пръстите й целия следобед и се стоварва в черния кожен стол. Изкушава се в знак на триумф да опъне крака върху бюрото, както правят мъжете във филмите, когато се чувстват особено самодоволни, но това би било малко преждевременно. Делото далеч не е приключило, само защото главната свидетелка на обвинението не се е представила блестящо. Все още остават онези зловещи следи от ухапване по гърба на Карълайн Флетчър. Дали Дерек Клемънс ще успее да убеди съдебните заседатели да пренебрегнат това, което виждат очите им?

Аманда не е склонна да си вирне краката и поради още една причина: няма място. Нуждае се от повече пространство. Погледът й се премества от празния екран на компютъра в средата на бюрото към многобройните папки и книжа, струпани от двете му страни. Десетки черни химикалки с гумирана повърхност са пръснати сред бъркотията от хартиени преси и дребни кристални изделия — миниатюрен пудел, разтворена книга, позлатено перо в мъничка мастилница. Необичайни покупки за човек, който по принцип мрази безпорядъка, разсеяно си мисли тя, зазяпана през прозореца на третия етаж, примигвайки, както винаги при вида на ярката сграда с цвят на розова дъвка от другата страна на улицата. Не че има право да прави каквито и да било забележки за декорацията, решава мимоходом — не и след като се провалиха опитите й да убеди шефовете на „Бийти и Роуи“ да пребоядисат канареножълтата си сграда в по-поносимо бяло.

След слабо почукване вратата се отваря и секретарката на Аманда надниква вътре. Под шокиращата оранжевочервеникава коса на лицето на Кели Джеймисън са разположени леко кривогледи очи, въпреки коригиращата хирургична операция и дебелите очила. По средата на сърповидното й лице стои дълъг тънък нос; гърдите й са плоски; краката къси и леко криви. Учудващото е, че всички тези дефектни части се съединяват в едно неочаквано приятно цяло.

— Отново беше Бен Майерс — съобщава тя и гласът й пращи като главня в открит огън.

Аманда повдига една папка от бюрото си и се прави, че чете.

— Казах му, че още не сте се върнали от съда. Той си остави домашния телефон и каза, че можете да му звъните, колкото и да е късно.

Аманда пуска папката на бюрото и попипва крайчето на друга.

— Вече е късно — отбелязва тя. — Да кажем, че вече е нощ.

Кели се размърдва на прага.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

Аманда вдига очи към секретарката си и се улавя, че е затаила дъх.

— Кой е този приятел?

За секунди Аманда прехвърля в ума си няколко лъжи, но ги отхвърля набързо.

— Бившият ми съпруг.

— Бившият ви съпруг ли? — Секретарката не прави опит да скрие изненадата си. Очите й се приближават към основата на носа. — Мислех, че Шон Травис е бившият ви съпруг.

— Той също.

— Двама бивши съпрузи ли имате?

Аманда долавя неизреченото продължение „А сте само на двайсет и осем!“

— Какво да ти кажа? Аз съм твърде добър адвокат и твърде лоша съпруга.

Изчаква да чуе възражение от страна на Кели „О, не, сигурна съм, че сте била чудесна съпруга“, но такова не следва.

— Какво иска според вас?

— Нямам представа.

— Каза, че било наистина важно.

Аманда кима и усеща как тялото й се стяга.

— Ще му се обадите ли по-късно?

— Не.

Тишина. Секретарката й пристъпва от крак на крак.

— Ами добре, аз мисля да си тръгвам вече.

Аманда кима одобрително, но Кели не помръдва от мястото си.

— Има ли още нещо? — предпазливо се обажда Аманда.

Кели се приближава и подава на шефката си малко листче.

— Домашният му номер — внимателно поставя розовото парче хартия на бюрото. — В случай, че промените решението си.