12

— Чу ли я какво каза? — Аманда изхвърча през външната врата на затвора и гневно си проправя път през кишата, покрила паркинга. — Не мога да повярвам, че има наглостта да ми го каже.

— Аманда, по-полека.

— Тази жена е садист. Аморален, освидетелстван садист.

— Аманда, къде отиваш?

Аманда се хвърля срещу порива на вятъра, снежинките я шибат по лицето и премрежват очите й.

— Какво право има да говори такива неща? Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива?! Какво е това, по дяволите? Много добре знае, че никога не ми е казвала, че съм красива. „Безполезна“ — определено. „Негодна“ — милион пъти. „Проклятието на живота й“ — повече отколкото мога да преброя. Какво преследва сега? Кажи ми. Какво преследва сега? — Аманда се върти безпомощно. — Къде, по дяволите, е шибаната кола?

Бен сочи далечния край на паркинга.

— По дяволите, кой я паркира там на майната си? — Аманда се втурва нататък.

— Аманда, внимавай. Много е хлъзгаво…

Аманда чува предупреждението му, едва когато токът на ботуша й попада на скрито парче лед. Усеща сякаш едновременно е дръпната назад и блъсната напред, сякаш някакви невидими ръце са я сграбчили за яката на палтото, а невидими крака я ритат ниско долу. Тялото й се премята и за миг сякаш лети на вълшебно килимче. После изведнъж се извива в ледения въздух, вълшебното килимче пропада под тежестта й и тя се сгромолясва на земята, като марионетка, чиито конци са били жестоко срязани. Паляче, чува майка й да казва, докато се удря в паважа и избухва в порой горчиви сълзи.

Бен тутакси се озовава до нея, загрижено хваща ръцете й, помага й да се изправи на крака.

— Аманда, добре ли си?

— Добре съм. — Изтръсква няколко петна мокър сняг от палтото си, без да вдига поглед към него. — Дяволски добре съм.

— Сигурна ли си? Беше доста лошо падане.

— Казах, добре съм.

— Искаш ли да се върнем вътре и да поседнем за малко?

— Да се върнем там? Шегуваш ли се? Искам да се разкарам от това гадно място по най-бързия възможен начин.

— Добре. — Той я подхваща за лакътя и внимателно я повежда към колата. — Внимавай.

— Проклети ботуши.

Той отключва колата и й помага да се настани.

— Предполагам, че по-късно може доста да се схванеш. Може би не е лошо да вземеш гореща вана в хотела.

Аманда кима безмълвно и обляга глава на страничното стъкло, докато Бен изкарва колата от паркинга и поема по „Диско роуд“.

— Добре ли си?

— Не.

— Мислиш ли, че може да си се наранила?

— Не. В това число и сърцето ми, в случай, че си склонен да мислиш в клишета. Съжалявам — веднага се извинява тя. — Ти не заслужаваш това.

— Ядосана си. Разбираемо е.

— Наистина ли? И какво точно разбираш?

— Не си виждала майка си от години и да я видиш сега, при такива обстоятелства…

— Тя изглежда дяволски добре, не мислиш ли? Имам предвид, че носи най-грозното зелено нещо на земята и не си е правила прическа от няколко дни. Но ето, пак е елегантна и привлекателна, и да не забравяме, спи добре.

— Ти би искала тя да страда повече ли?

— Бих искала да гори в ада.

— Защото е убила човек или защото каза, че си красива?

Аманда рязко обръща глава към бившия си съпруг.

— О, моля те.

— Кое те разстрои толкова, Аманда?

— О, не зная. Дали не е това, че майка ми е в затвора за убийство?

— Нищо ново не казваш — не се впечатлява Бен. — Пък и струва ми се, че на теб би трябвало да ти допадне идеята майка ти да е заключена в килия. Може да не е точно адски огън и миризма на сяра, но е доста близо.

— Ти забеляза ли да се измъчва? — С опакото на ръката си Аманда изтрива нос. — Защото аз не видях да страда. И знаеш ли защо? — Пита, без да чака отговор. — Защото е така. Ни най-малко не съжалява за това, което е направила. Можеш да го видиш в очите й, в позата й. Забеляза ли колко спокойно си седи? Около нея цари мир. Покой. Сякаш…

— Сякаш какво?

— Не зная. — Аманда се заглежда през предното стъкло, следи с поглед движението на чистачките, които бършат снега. — Сякаш най-накрая демоните й са се омиротворили.

Бен я поглежда.

— Искаш да кажеш, че Джон Молинс е бил неин демон?

— Не зная какво искам да кажа.

— Утре пак ще пробваме.

— Какво? Шегуваш се, нали? Няма начин отново да се върна там. — Аманда се навежда и си разтрива коляното.

— Боли ли те?

— Бясна съм — отговаря тя, доволна, когато той се разсмива. — Няма да й позволиш наистина да се признае за виновна във вторник, нали?

— Не съм сигурен, че ще мога дай попреча.

Аманда раздразнено клати глава.

— Явно е невменяема.

— Ти я чу. Знаела е какво прави и че то е престъпление.

— Временна невменяемост тогава.

— Трудно е да се претендира временна невменяемост, след като го е чакала със зареден пистолет цял следобед. Подсказва преднамереност в определена степен, не мислиш ли?

— Невинна, поради умствени недостатъци?

— Какви недостатъци?

— Това, че въобще й липсва ум? — И двамата се засмиват. — Мислиш ли, че обвинението ще е склонно на споразумение?

— От къде на къде? Успехът им е вързан в кърпа.

— Нямат мотив.

— Нямат нужда от такъв — напомня й той.

— Ами ако аз имам?

— В такъв случай предполагам, че ще се наложи просто да поостанеш още някой и друг ден да видим дали не можем да открием нещо.

— Мамка му! — Аманда разтрива врата си. Бен беше прав — тя вече почва да се схваща. — Какво толкова, по дяволите. Остави я да се признае за виновна, ако така иска. Не ме интересува.

Слаб звън отеква в колата и рикошира в стъклата. Бен бърка в коженото си яке и си изважда мобилния телефон. Отговаря по средата на второто звънене.

— Ало. — Поглежда надолу и слуша съсредоточено. — Кога се е случило?

Аманда го наблюдава колко сериозно и внимателно слуша и си спомня, че това винаги е била една от най-привлекателните му черти. Той притежаваше способността да те накара да си мислиш, че си единственият човек, който има значение. Долавя слабия отзвук на женски глас в слушалката и усеща остро пробождане от ревност.

За всичко е виновна майка й, решава Аманда. Да я види за първи път след толкова много години и при такива крайни обстоятелства — това я разстрои и разрови истинско гнездо от отдавна погребани спомени и чувства.

Аманда се замисля. Какво точно изпитва? Гняв — безспорно. Безпомощност — определено. Тревога — също. Объркване — да. Раздразнение — да. Нервност — можеш да се обзаложиш.

Какво не изпитва: жалост.

Какво не изпитва: съчувствие.

Какво не изпитва: нежност.

Няма начин.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

Как смееш, мисли си Аманда и разтрива мускулите на врата си, докато не я заболяват пръстите. Как смееш да ми казваш нещо такова сега? Какво се опитваш да постигнеш? Какво си мислиш? Че само, защото се върнах тук, защото се съгласих да те видя отново, всичко е простено? Че трябва да те съжалявам, само защото си затворена в най-противната сграда, която съм виждала, носиш най-грозния проклет анцуг, който съм виждала, и изглеждаш толкова крехка, толкова…, не зная, толкова… човешки, понеже не се сещам за по-подходяща дума.

Но всички ние знаем, че това не е вярно, нали, майко?

Е, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.

Да, това повече прилича на жената, с която сме свикнали и която ненавиждаме.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива. Не, не си.

— А сега вече е дяволски късно.

— За какво? — пита Бен и прибира обратно телефона в якето си.

— Какво?

— За какво е твърде късно?

— Какво? — отново пита Аманда, неспособна да каже друго.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Той се усмихва.

— Дяволски добре или само добре?

Тя се улавя, че също се усмихва.

— Дженифър ли се обади?

— Да.

— За да се разберете за вечеря?

— Чула е нещо, което мисли, че може да представлява интерес за мен.

— И така ли е?

— Очевидно се е появила нова свидетелка.

— По делото на майка ми ли?

— Чувала ли си някога за жена на име Корин Наш?

— Корин Наш? — Аманда безмълвно предъвква името, премята го през езика си, сякаш се опитва да си припомни вкуса му. — Не, не мисля.

— Твърди, че е приятелка на майка ти.

— Невъзможно. Майка ми няма никакви приятелки.

— Нямаше те дълго време, Аманда.

— Някои неща не се променят никога.

— Но някои — да. Ще идем ли да поговорим с нея?

— Ти знаеш ли къде живее тази жена?

Бен завива на изхода за 401, изчаква пролука в натовареното движение на изток. Не казва нищо повече.

Аманда се усмихва разбиращо. Понякога си струва да спиш с врага, мисли си тя.



Къщата на Уайтмор авеню е стара и видимо се нуждае от ремонт. На жълтата й тухлена фасада няма да се отрази никак зле едно измазване, а бетонните стъпала, водещи към входната врата, макар и грижливо почистени от снега, са забележимо порутени. Дървена капандура, с излющена бяла боя, закрива малките прозорци, гледащи към улицата. Бронзова брава във формата на лъвска глава е закрепена по средата на дъбовата врата. И двете се нуждаят от излъскване.

— Познато ли ти е? — пита Бен, докато паркира пред къщата.

— Не.

Той изключва двигателя.

— Остави ме аз да говоря повече — предупреждава я, докато Аманда слиза от колата. — Аманда… — пак й напомня като я вижда да подтичва нагоре по стълбите.

— Няма да кажа нито дума. — Тя вече тропа по вратата.

— О, много добре. Ще си помисли, че е дошло Гестапо.

— Нищо не казвам.

— Кой е? — провиква се женски глас отвътре.

— Казвам се Бен Майерс. — Бен посяга с облечената си в ръкавица ръка и затулва устата на Аманда. — Представлявам Гуен Прайс. Питах се дали не мога да поговоря с вас за малко?

Вратата тутакси се отваря. Аманда се освобождава от ръката на Бен и се дърпа настрани, почти се бои да се изправи лице в лице с жената.

— Вие сте адвокатът на Гуен? — Гласът й е тънък, почти момичешки. Тя е облечена старомодно в кафява пола и бежов пуловер. Краката й са обути в пухкави розови чехли. — Моля, заповядайте. Как е Гуен?

— Справя се доста добре.

Аромат на прясно сварено кафе се носи около главите им, щом влизат в тясното антре. Корин Наш затваря вратата зад тях.

— Ако нямате нищо против, ще ви помоля да се събуете…

Те незабавно се подчиняват и Аманда се възползва от възможността да се огледа наоколо. Стаите на партера са малки и спретнати — отляво всекидневна, отдясно трапезария, отворената врата в дъното юди към малка кухня. Дървено стълбище, покрито с бледозелена пътека, се възкачва към коридор със стаи на горния етаж. Аманда си представя три спални, родителската е само малко по-голяма от другите две и вероятно само една баня. Стените са в банален нюанс на зеленото, почти като в някое учреждение, а дървеният под във всекидневната и трапезарията е покрит с килими с цветен десен, същите са и завесите.

— Това е моята асистентка — казва Бен, когато Аманда си събува ботушите и вдига глава.

— О, боже мой! — възкликва Корин Наш.

Жената тръгва срещу нея с протегната ръка и Аманда неволно отстъпва към вратата. Корин Наш е висока около един и седемдесет, с огромен бюст и едри бедра, от което гласът й на малко момиченце изглежда повече от неуместен, сякаш идва от някъде другаде. Дългата й до брадичката коса е в същия нюанс на златистокафяво, както и очите. Под късия изсечен нос стоят пълни устни. В младостта си сигурно е била величина, с която трябва да се съобразяваш, мисли си Аманда и усеща дръжката на бравата в гърба си.

— Вие сте Аманда, нали?

На Аманда й трябва една секунда, за да произнесе звук.

— Познавате ли ме?

— Разбира се, че ви познавам. Моля, заповядайте. — Ръката й обгръща рамото на Аманда, повеждайки я към претрупаната с мебели всекидневна. — Дайте си палтото. Заповядайте, седнете. — Пръстите й сочат към разноцветния диван пред единия прозорец и двата тапицирани стола, пред другия. Пред камината в отсрещната страна на стаята стоят пухкав мек фотьойл на оранжеви и зелени райета и канапе, а до старото пиано е поставен стол антика „Кралица Ана“2 с тъмнозелена бродерия. На стената над пианото е окачена картина, изобразяваща гола жена, полегнала на канапе, която смущаващо прилича на домакинята. — Мога ли да ви предложа кафе? Готово е.

— Би било чудесно, благодаря ви — отговаря Бен и за двамата.

— Как го пиете?

— Със сметана и захар — отговарят едновременно.

— Също като майка ви — казва Корин Наш, след като се връща с поднос с три димящи чаши кафе и чиния разнообразни сладки и го поставя на стъклената масичка пред тях.

Наум Аманда си отбелязва да започне да си пие кафето черно.

— Откъде ме познавате? — пита тя, когато жената сяда на по-близкия от двата тапицирани стола.

— Много пъти съм виждала снимката ви.

— Снимката ми? Коя снимка?

Корин Наш изглежда леко объркана.

— Ами, я да видим. Една, на която се дипломирате в гимназията и друга, на която просто седите и гледате през прозореца. Една от онези неочаквани снимки. Явно баща ви ви е снимал, без да знаете. Тя е любимата на майка ви. И разбира се, всички ваши снимки като бебе. Удивително е — все още имате същите черти на лицето. Така ви познах. Видяхте ли се с майка ви? Тя толкова се гордее с вас. Сигурно за нея е голяма утеха, че сте тук.

Аманда грабва чашата си от подноса и я вдига до устните си, за да не се разпищи. За какво говориш? Майка ми никога не е пазила мои снимки. Никога не се е гордяла с мен. Поглежда към Бен за помощ. Но той изглежда също толкова объркан, като нея.

— Госпожо Наш — започва той. — Разбрах, че сте разговаряли с полицията.

— Да. Много съжалявам. Не знаех как да постъпя. Не исках да причинявам допълнителни неприятности на майка ви, затова изчаках няколко дни, но после прочетох, че тя вече си е признала и ми се щеше да постъпя правилно. Много съжалявам. Надявам се, че не съм влошила положението й.

— Какво точно казахте на полицията, госпожо Наш?

— Че бях с Гуен в „Четирите сезона“, когато тя за първи път видя онзи мъж.

— Били сте с нея, когато е убила Джон Молинс? — пита Бен.

— Не, не когато го е застреляла. Предишният ден.

— Не разбирам — намесва се Аманда. — Искате да кажете, че майка ми е била в хотела в деня, преди да го застреля?

— Да. Ходихме на кино, а после пихме чай. Те имат чудесно барче във фоайето и ние с нея често се срещаме там на следобеден чай. Предлагат чудесни бисквити. — Тя посочва сладкишите на подноса. — Тези не са толкова хубави, разбира се.

Бен си взима една.

— Вкусни са. Вие ли ги правихте?

— О, Господи, не. Не мога, дори от това да зависи животът ми. Никога не съм могла. Внуците ми се оплакват от това, когато ме посещават. Казват, че от бабите се очаква да могат да пекат сладкиши.

— От колко време се познавате с майка ми? — пита Аманда в желанието си да насочи жената.

— От около пет години. Срещнахме се в киното. И двете бяхме сами и просто се заприказвахме. Всъщност, мисля, че аз я заговорих. Тя беше по-срамежлива. Поне отначало. Но предполагам, че я предразположих. Оказа се, че имаме много общо помежду си. И двете сме вдовици и възстановяващи се алкохолички. Децата ни са пораснали. И двете обичаме киното и театъра. Така започнахме да се срещаме на всеки две седмици, а после и всяка седмица. А след киното понякога ходехме да пием чай.

— И тогава сте видели Джон Молинс? — пита Бен, връщайки темата.

— Да. Всъщност тъкмо си тръгвахме, когато те влязоха през въртящата се врата, смееха се и се държаха за ръце на път към асансьорите. Аз се обърнах към Гуен и казах нещо в смисъл „Какво чудесно семейство“. Само че Гуен изглеждаше сякаш е видяла призрак. Тресеше се толкова силно, че си помислих, че ще припадне. Затова я сложих да седне и я попитах дали да не повикам линейка, но тя настояваше, че е добре, макар явно да не беше на себе си. Няколко минути по-късно, си тръгнахме. Обадих й се по-късно да проверя как е и тя каза, че е добре.

— Това ли е всичко? — пита Бен. — Нищо ли не ви каза за Джон Молинс?

— Изобщо не го спомена. Всъщност, чак когато прочетох за случилото се във вестниците и видях снимката на Гуен до тази на мъжа, чак тогава събрах две и две.

— И сте сигурна, че мъжът, когото сте видели в онзи следобед, е бил Джон Молинс? — пита Аманда.

— И в полицията ме питаха същото. Абсолютно съм сигурна. Аз съм много добра физиономистка, беше точно съшият мъж.

— Помислете добре, госпожо Наш. Майка ми някога споменавала ли е Джон Молинс пред вас?

— Никога. Все още не мога да повярвам.

— На какво?

— Че е застреляла този мъж. Както казах и на полицията, вашата майка е най-милият и любезен човек, когото познавам.

Аманда усеща как чашата се изплъзва от пръстите й. И преди да може да направи нещо, тя пада и разлива съдържанието си върху цветния килим. Също като кръвта на Джон Молинс, мисли си Аманда, докато наблюдава как петното стига до краката й.

Загрузка...