Кукла на конци

30

Пътят до западния край на града й е станал вече толкова познат, че на Аманда й се струва, че би могла да го измине насън, макар да се съмнява, че някога ще може отново да заспи. Чувства главата си като стъклен буркан, пълен със стари монети — дебели и тежки, сякаш ще се пропукат, със съмнителна стойност при това. Мисли, подобни на дребни пенита, тракат в ума й и се търкалят пред очите й: майка й е луда — майка й умира, майка й е застреляла абсолютно непознат човек — застреляла е бившия си съпруг, Хейли Молинс е типичното момиче от съседната къща — момичето от съседната къща е лъгало всички от самото начало.

И кое кара Аманда да си мисли, че сега тя казва истината?

Погледът й е прикован в прозореца, взира се в тъмнината и съсредоточава цялата си енергия в множеството жилищни блокове, изникнали като гъби по брега на езерото. Колко много се е променил градът през последните осем години, размишлява тя в желанието си да не мисли за каквото и да било друго. Ако се размекне и допусне дори за миг в ума й да попадне нещо различно от тъмното небе, ярките светлини, уличното движение или безкрайното наглед строителство, главата й със сигурност ще експлодира.

Майка й е погълнала една шепа хапчета. Защо? Откъде ги е взела? Кое я е накарало да го направи?

— Много нови сгради — изрича с неестествено висок глас, сякаш се опитва с него да прогони нежеланите размисли.

— Градът постоянно се разраства — със същия патетичен тон съобщава Бен, сякаш и той е обзет от подобно желание.

Мислиш ли, че майка ми ще се оправи?

— Мислиш ли, че е добре да се разраства така? — Мислиш ли, че има вероятност тя да умре?

— Предполагам, че прогресът не може да бъде спрян — отговаря Бен.

Била е детегледачката, не майка й, която я е люлеела като кукла на ръцете си.

— Никога не съм била голям привърженик на предградията — коментира Аманда.

— Което е смешно, не мислиш ли? — Думите на Бен са наполовина съждение, наполовина въпрос.

Майка й знаела ли е изобщо, че бившият й съпруг е избягал с детегледачката? Дали това е имало значение за нея?

— Какво му е смешното?

— Ами, Флорида не е ли в голяма степен купчина от предградия?

Аманда си представя югоизточния бряг на Съншайн стейт (колко уместно име) и вижда кварталите, наредени един до друг край океана: „Хоуб Саунд“, „Юпитер“, „Джуно Бийч“, „Палм Бийч Гардънс“, „Палм Бийч“, „Хайполуксо“, „Маналапан“, „Дилрей“…

— Предполагам.

Паляче, паляче. Кое е мъничкото ми паляче?

Не е била майка й.

А детегледачката.

Аманда се хваща за главата, притиска слепоочията си. Какви измамни спомени.

— Главоболие?

— Страшно.

— Имаш ли някакви хапчета?

Аманда поклаща глава. Грешка. Заболява я още по-силно.

— Може би в болницата ще ти дадат нещо.

— Може да взема назаем от майка ми. — Аманда закрива очи с ръце. — Господи, не мога да повярвам, че казах това.

— Тя ще се оправи, Аманда.

— Зная — съгласява се тя. Майка й е природна стихия. Ще трябва нещо повече от една шепа хапчета, за да я довърши. — Приятелката ти каза ли какви хапчета е погълнала майка ми?

— Мисля, че не знаеше.

— А знае ли откъде ги е взела?

— Очевидно ги е откраднала от една от съкилийничките си.

— Без съмнение, наркоманката, която обича да чисти.

— И аз така предполагам.

— А някакви предположения защо е извършила такова глупаво нещо? — Аманда си дава сметка, че е едновременно ядосана и уплашена. Уплашена, че майка й може да умре и ядосана на себе си, че е уплашена. И какво, ако майка й успее да се самоубие? Истината е, че за Аманда тя е мъртва от години. — Мислиш ли, че го е направила, заради нашето посещение? Понеже е разбрала колко близо сме до разкриването на истината?

— Ти нямаш вина, Аманда. Не започвай да се обвиняваш.

— Не се обвинявам — сопва се Аманда и сменя посоката на шева си — от себе си към бившия си съпруг, понеже така й е много по-удобно. — Дай да се разберем за едно нещо, става ли? Каквото и да прави майка ми, то си е изцяло нейна работа. Ако иска да се самоубие, аз нямам нищо против. Моля те, не оставай с погрешното впечатление, че ми пука.

— А не е ли така?

— Изобщо не ме е грижа, ако тя иска да свърши със себе си. Искам само да зная защо. И нито имам нужда, нито се радвам на евтината психоанализа. За нищо не се обвинявам. Ти си адвокат, не психиатър. И определено вече не си мой съпруг.

— Абсолютно си права — казва й след кратка пауза, без да поеме подхвърлената ръкавица, без да й даде така жадувания скандал. Единствено плътно стиснатите му челюсти подсказват, че навярно е отишла твърде далеч.

— По дяволите, не можеш ли да накараш това нещо да се движи по-бързо?

— И без това карам с двайсет километра над разрешената скорост.

— Опитай с двайсет и пет.

— Така е достатъчно бързо.

— Виж, ако тя наистина е на смъртно легло и ние стигнем, преди да е хвърлила топа, може и да успеем да я накараме да ни каже истината.

Бен я поглежда с ъгълчетата на очите си.

— Това са доста груби думи.

— Ами, да, аз съм доста грубо момиче.

— Не мисля така.

— Значи имаш твърде къса памет.

Бен кима разбиращо и стисва по-здраво волана.

— Дръж се.

Десет минути по-късно те спират на паркинга на „Етобикок Дженерал“. Аманда следва Бен през входа на болницата в централното фоайе и до регистратурата вляво. Опитва се да не се оглежда много, никога не се е чувствала особено добре в болници. Съсредоточава се върху влажните стъпки, оставени от другите посетители по пода. Но дори и така не може да не забележи магазина за подаръци, аптеката, малката закусвалня. Сякаш се е забутала в някакъв търговски център, а не в болница. Само мирисът я издава, мисли си тя и се мъчи да не обръща внимание на смесицата от спирт и цветя, кръв и парфюми, дезинфектанти и лекарства. На болести. Страх. Загуба на контрол.

Витаещият аромат на собствената ни смъртност.

— Четвъртият етаж — казва й Бен и отривисто се насочва към асансьорите, без да си дава труда да я подхване за лакътя или да забави крачка, за да го настигне.

Наранен е, дава си сметка тя. Макар че никога не би си го признал. Тя бе отворила стари рани, бе разкъсала превръзката на незараснала рана. И ето го сега, опитва се да се държи съчувствено и разбиращо, да бъде до нея, а нейната инстинктивна реакция бе да се отдръпне от него, колкото се може по-бързо. Да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Точно както бе направила осем години по-рано, когато си тръгна от техния брак. Не става, беше му казала една нощ. Лежаха в леглото, след като току-що бяха правили любов.

Кое не става?

Цялата тази работа с брака.

За какво говориш?

Искам да си отида.

Не разбирам. Нещо лошо ли съм направил?

Не.

Тогава защо? Не може ли поне да поговорим?

Няма за какво да говорим. Всичко свърши. Искам да си ида.

И това беше. Той не възрази. Не се помъчи да я спре. Постъпи както обикновено — взе думите й насериозно. И така, само с няколко прости изречения, бракът й с Бен бе приключил окончателно. В голяма степен тя се бе придържала към същия сценарий, когато сложи край на брака си и с Шон. Не става, беше му казала, докато се приготвяха да излизат на вечеря с приятели. По дяволите, човек се придържа към това, което знае.

И така си върви, мисли си Аманда, докато Бен изчезва зад ъгъла и се чуди кога неговите чувства бяха станали нейна грижа. Тя няма време да удовлетворява наранено мъжко его, не я интересува дали се държи мило и дали играе честно. Освен това, Бен доброволно се бе намесил в тази каша. Идеята не беше нейна. Никога не го бе карала да се захваща. Само защото бяха имали „общо минало“ не означава, че му дължи каквото и да било. И това, че му се бе сопнала в колата, не му дава правото сега да я кара да се чувства виновна. Нито наранените му чувства. Нито мелодраматичният опит за самоубийство на майка й. Нищо от това не беше нейна вина. Не бива да бъде обвинявана за нищо.

Нима той не бе казал точно същото?

Това не е твоя вина, Аманда. Не започвай да се обвиняваш.

Дявол да го вземе, трябва ли винаги да е толкова прав?

— Съжалявам — извинява се тя, когато застава до него пред асансьорите. — Държах се като кучка.

Той свива рамене, не казва нищо. Но когато асансьорът пристига, тя усеща нежното, успокояващо докосване на ръката му върху лакътя си, когато я побутва навътре. Кабината бързо се напълва с хора с различен ръст и цвят на кожата. Ръце в ръкавици се протягат пред нея, сякаш тя не съществува и натискат бутоните. Нито един етаж не е пропуснат, забелязва Аманда и тялото й се притиска в Бен, докато хората се сместват. Тя се привежда към него и ръката му грижовно обгръща раменете й. Аманда вдишва странно успокояващия мирис от влажната кожа на якето му.

На четвъртия етаж излизат от асансьора и поемат по коридора покрай стаята на сестрите.

— Стая 426? — Бен пита малката групичка медицински сестри, които си говорят зад високия плот, отрупан със свежи цветя.

Сестрите се обръщат към тях с едно общо изящно движение. Едната, жена на средна възраст, с блестяща кафява кожа и черна къдрава коса, се отделя от групата.

— Гуен Прайс ли търсите?

— Тя добре ли е? — пита Аманда, затаила дъх.

— От семейството ли сте?

— Аз съм нейната дъщеря.

Сестрата поглежда към Бен.

— А вие?

— Нейният адвокат.

— От другата страна, завийте наляво, последната стая вдясно.

Аманда се откъсва от Бен и поема в противоположната посока.

— Не съм сигурна дали пускат посетители — провиква се след тях сестрата.

Веднага, след завоя, пред вратата те забелязват охраната. Той има светлокафява кожа и къса коса. Немного висок, забелязва Аманда, когато мъжът става от стола си, но под изрядната му полицейска униформа се очертава мускулесто тяло. От красивото му лице гледат тъмни и подозрителни очи. Цялото му изражение е предупредително. Сякаш казва: приближете се, ако смеете.

— Мога ли да направя нещо за вас, приятели? — пита с тон, който предполага, че е най-добре да не му губят времето.

— Аз съм Бен Майерс, адвокатът на Гуен Прайс — заявява Бен и си показва личната карта. — Това е Аманда Травис, нейната дъщеря. Бихме искали да видим госпожа Прайс.

Аманда подава на полицая шофьорската си книжка и докато той я разглежда за миг, хвърля поглед към затворената врата на болничната стая. Майка й е вътре в тази стая, мисли си. Лежи в леглото. Вероятно умира.

Защо?

— Извинете ме за момент — казва полицаят, отдалечава се на няколко крачки от тях и дискретно говори по мобилния си телефон.

Защо майка й би искала да се самоубие? Защо по-скоро би умряла, отколкото да каже истината?

Аманда се поклаща напред-назад на токчетата си. Защото е моята майка, ето защо. Кога ли е правила изобщо нещо смислено?

— Добре — казва полицаят и прибира телефона си в калъфа на колана. — Можете да влезете. Но само за няколко минути.

— Как е тя? — пита Бен.

— Ще се оправи. Но трябва да ви предупредя…

— За какво да ни предупредите? — пита Аманда.

— Има доста охлузвания.

— Охлузвания ли? Защо има охлузвания? Да не е паднала?

— От това, което разбрах, на съквартирантката й не й се е харесала особено кражбата на нейните лекарства. Малко се е разярила. — Той издава някакъв звук, нещо повече от подсмихване, по-малко от смях. — Схватката навярно е спасила живота на майка ви.

Аманда се опитва да си представи как майка й си разменя удари с друга жена. Вижда как я повалят на земята, налагат я по главата и раменете, деликатната й кожа се покрива със синини. От представата коленете й омекват и тя полита към земята. Бен я улавя точно преди да падне.

— Става все по-добре и по-добре — казва тя, изправя се отново на крака и се освобождава от грижовните му ръце.

— Всичко наред ли е? — пита полицаят.

— Готова ли си да влезеш вътре? — пита я Бен.

— Добре съм.

— Всичко е наред — казва Бен на полицая и отново се обръща към нея. — Сигурна ли си?

В отговор Аманда отваря вратата на болничната стая на майка си и пристъпва вътре.

Вижда дребна жена, завита с твърдите бели болнични чаршафи. Лицето й представлява гневна палитра от червени и лилави петна. Един куп тръбички са прикрепени към ръцете й и някаква течност бавно се отцежда от системата във вените й.

Някаква фигура, седнала до леглото, внезапно се размърдва и демонстрира присъствието си.

Какво правиш тук, пита баща й.

— Това са дъщерята на Гуен Прайс и нейният адвокат — казва полицаят на сестрата, която оставя книгата си на стола.

Мама защо е в леглото?

— Как е майка ми? — Аманда пита сестрата.

Почива си.

— Изглежда по-зле, отколкото е, заради побоя — отговаря сестрата.

Защо си почива? Да не е болна?

— Наложи се да й промием стомаха, естествено — продължава сестрата. — Но тя е имала късмет. Лекарствата не са стояли дълго в организма й. До сутринта ще се оправи.

Сутринта ще е по-добре.

— Колко време ще я държите тук?

Бягай сега, Манди. Сигурно не искаш да я събудиш.

— Само тази нощ.

Искам. Искам да си поиграе с мен.

— Можем ли да останем за няколко минути насаме с нея?

Не сега, Аманда. Може би, когато се почувства по-добре.

— Боя се, че това не е възможно — заявява полицаят.

Човек би казал, че трябва да съм свикнала да виждам майка ми в леглото, мисли си Аманда и прогонва образите от детството си с махване на ръката. Подозира обаче, че това е нещо, с което никога не се свиква, независимо колко си пораснал, независимо колко са отчуждени една от друга. Предполага се, че майките са тези, които се грижат за някого. А не те да са болни. И определено от тях не се очаква да се опитват да се самоубиват.

— Защо го направи? — шепне тя и пръстите й стискат металната рамка на леглото, докато се взира в смазаното лице на майка си.

От друга страна, от майките не се очаква и да стрелят по хората.

— Какво е това? — Аманда гледа като хипнотизирана ужасяващия белег от вътрешната страна на китката на майка си. Рязко си поема въздух и чака потвърждение на това, което вече знае.

— Боя се, че докато са се били със съкилийничката й, е получила няколко доста лоши ухапвания — отговаря полицаят.

Тялото на Аманда се стяга.

— Има още ли?

— Има още едно на лявото рамо, не толкова голямо — казва й сестрата. — Почистихме ший бихме инжекция против тетанус. Човешките ухапвания са много коварни. Може да се окажат по-опасни от хапчетата, които е погълнала.

Аманда си спомня белезите от ухапвания, оставени от Дерек Клемънс по гърба на Карълайн Флетчър. Как мразя следи от ухапвания, мисли си тя.

— От колко бреме спи?

— От един час на пресекулки.

— И утре ще я пратите обратно в затвора?

— Няма причини да я държим тук.

— Ще я сложат в друга килия, естествено — Аманда отправя забележката си към полицая, който стои точно пред вратата и следи отблизо посещението им.

— Така мисля — казва той. — Боя се, че мога да ви позволя да останете само още няколко минути.

Аманда се обръща отново към майка си и приближава един стол до леглото й.

— Едно ще ти кажа, мамо — определено знаеш как да привлечеш вниманието. Бог е свидетел, че привлече моето. — Опитва се да се засмее, но произнася само никакъв дрезгав и напрегнат звук. — Не е ли удивително? Почти десет години нямаме нищо общо и после почваме да се виждаме кажи-речи всеки ден. И то на такива интересни места. Особено за жена, която рядко е напускала дома си през цялото време, докато растях. — Придърпва стола си по-близо до главата на майка си. — Видяхме се с Хейли Молинс — прошепва, докато се прави, че гали челото на майка си, но пръстите й едва докосват кожата й. Оглежда лицето на майка си за някакъв знак, че я е познала, че я е чула. Не вижда нищо — Тя ни разказа какви ли не интересни неща.

— Боя се, че трябва да ви помоля да се отдръпнете малко от леглото — нарежда полицаят.

— Всичко ни разказа — казва Аманда и неохотно отдръпва стола си от леглото, после става. Внимателно наблюдава майка си за някаква реакция, но отново не забелязва никаква. — Добре. Хайде да се махаме оттук. — Отива до вратата и хвърля поглед назад към спящата в леглото жена. Не е сигурна от това разстояние, но й се струва, че вижда една самотна сълза да се търкулва от затворените очи надолу и да изчезва във възглавницата.