Кукла на конци

15

Главата на Аманда се върти, а коремът й стърже, когато отваря вратата на стаята си и се отправя към бюрото. Тя си съблича палтото, хвърля го на леглото и се пресята за телефона.

— Трябва да хапна нещо — съобщава на празната стая. Изхлузва си ботушите и звъни на рум сървиса, докато преглежда голямото, подвързано в кожа меню.

— Добър вечер, госпожо Травис — казва й някакъв глас. — С какво можем да ви услужим днес?

— Искам пържола „Ню Йорк“, печени картофи с добавките им и салата „Цезар“. С допълнителен сос.

— Нещо за пиене?

Какво толкова, по дяволите.

— Чаша червено вино.

— Ще се опитаме да ви ги доставим до трийсет минути.

Аманда затваря телефона и се отправя към банята, пуска горещата вода във ваната. Има половин час. Съвсем достатъчно да се накисне добре. Съблича си дрехите и се чуди дали да не се обади на Бен и да му каже какво е направила.

— Няма да се зарадва — казва на отражението си в огледалото. Ще й каже, че не й е влизало в работата да се вижда с Хейли Молинс без него. — Не можах да се въздържа — оправдава се тя, сякаш усеща присъствието на Бен в облака пара над ваната. — Свикнах да правя неща без теб. — Може би, ако той не се беше разбързал толкова да се види с Дженифър, по дяволите…

И какво толкова научи от това неуместно посещение, чува го да я прекъсва.

— Не много — принудена е да признае Аманда. Връща се гола в стаята, отпуска се на ръба на леглото и се опитва да сглоби фактите така, че да ги представи възможно най-добре. — Узнах, че горката госпожа Молинс също като нас не знае нищо. Никога не е чувала за Гуен Прайс и няма никаква представа защо тя е застреляла мъжа й. Как се справям дотук? — Скача на крака и почва да крачи между леглото и бюрото, точно както Хейли Молинс по-рано.

Жената има хубаво лице, мисли си Аманда. При по-щастливи обстоятелства и с малко грим, може дори да се приеме за красива. Дъщеря й безспорно ще стане красавица. И момченцето с тези големи тъжни очи. Бъдещ разбивач на сърца. Горките деца. Да дойдат чак от Англия, в един ден са безгрижни туристи, на следващия вече — опечалени роднини. Каква почивка само.

Само дето те не са били тук на почивка, нали така? Не. Джон Молинс е дошъл, за да уреди имуществото на майка си.

Аманда моментално застава на колене до леглото и издърпва тежкия телефонен указател на Торонто от най-долното чекмедже на нощното шкафче. Сяда, както е гола, на плюшения килим и разлиства страниците, докато не стига до буква „М“. Погледът й бързо се плъзга по имената Малкълм, Малая и Малик, после Молин, Молинг и Молинос.

— Молинс! Да! — виква тя и преброява общо шестима с това име.

Страхотно. А сега?

— Помисли.

Според Хейли Молинс, освен покойната си майка, Джон Молинс не е имал други роднини тук. Няма причина да си мисли, че някой от шестимата Молинс, изброени в указателя, по някакъв начин ще са свързани с убития.

Само дето госпожа Молинс съвсем не беше склонна да обсъжда защо семейството й е избрало да почива в Торонто посред зима и само упоритото ровене на Аманда изкара на бял свят причината за посещението им. Така че, може би имаше още нещо, което Хейли Молинс бе премълчала.

Или което не знае.

Аманда обаче знае със сигурност едно: майка й е застреляла Джон Молинс по някаква причина.

Човек не се мотае наоколо да застрелва напълно непознати хора.

— Точно така — Аманда имитира елегантното британско произношение на Хейли. Взира се в списъка с имената — Молинс, А. Молинс, Харолд; Молинс, Л… — О, боже, ваната! — В коридора вече се стеле гъста мъгла, докато Аманда си пробива път през парата да спре водата, която прелива от ръба на ваната. — Не-е — умолително произнася тя и се опитва да попие водата с всички налични кърпи, когато вижда съблечените си по-рано дрехи, подгизнали на пода. — О, страхотно. Направо страхотно.

Отнема й десет минути да оправи бъркотията и да изстиска пуловера и панталоните си. Простира ги на душа да съхнат, но подозира, че вече са похабени. Нали нарочно все си купува дрехи с етикет „Само сухо пране“?

Увива се в белия хавлиен халат, великодушно предоставен от хотела и се връща в стаята. Телефонният указател лежи разтворен на пода.

— Нямам време за експерименти — казва му тя и го затваря. — Утре си тръгвам. — Или може би във вторник, поправя се, пак отваря указателя и гледа как листите се посипват един върху друг и колоните с имена се смесват в една безформена сива маса. Нищо не пречи да остане поне докато майка й (от всички майки, точно нейната!) се признае за виновна и я затворят до края на живота й.

к, л, м…

Малкълм, Малая, Молинос…

Човек не се мотае наоколо да застрелва напълно непознати хора.

Молинс.

Кой, по дяволите, е Джон Молинс?

Полицията може и да няма нужда да узнае отговора, мисли си Аманда, но тя има.

Молинс, А.; Молинс, Харолд; Молинс, Л…

Вдига телефона и набира първия номер. Чуди се, какво за бога, ще каже на Молинс, А.

— Свързахте се с Алан и Марси — започва записът. — Или сме на работа, или разхождаме кучето, или се храним…

Аманда затваря и набира следващия номер.

— Свързахте се с жилището на семейство Молинс. В момента не можем да ви се обадим, но ако оставите името и номера си, както и подробно съобщение след сигнала, ще ви се обадим възможно най-скоро.

— И колко точно подробности бихте искали? — пита Аманда, докато затваря телефона и набира номера на Молинс, Л.

— Ало — на третото позвъняване отговаря някакъв глас. Гласът е млад и мъжки.

— Здравейте, казвам се Аманда Травис и…

— Ха-ха. Майтапя се — прекъсва я гласът. — Аз съм Лени Молинс, а това е запис. Ако нямате какво друго да правите, оставете името и номера си след сигнала.

Може и да има какво да се каже относно застрелването на напълно непознати хора, минава й през ум и Аманда преминава към четвъртото име. Изслушва и четвъртия запис. Този път той първо е на английски, после на развален френски. Чуди се къде ли са всички Молинсови, възможно ли е да са се събрали на някое мащабно семейно събиране. Може би на бдение на Молинс, Джон, мисли си тя и се обажда на петия номер от списъка: Молинс, Р.

— Ало — казва жената, която вдига незабавно.

В продължение на няколко секунди Аманда не казва нищо, сякаш очаква нов изблик на груб смях. Ха-ха. Майтапя се.

— Ало — повтарят отсреща. После: — О, майната ти.

Линията прекъсва. Аманда бързо набира отново. И отново й отговарят почти на момента.

— Някакъв проблем ли имаш? — Вместо „ало“ казва жената.

— Госпожа Молинс?

— Госпожица — поправят я.

— Казвам се Аманда Травис.

— Да?

— Обаждам се във връзка с Джон Молинс, мъжът, който беше…

— Виж ти, виж ти.

— Моля?

— Вече се чудех кога ще се сетите да ме потърсите, умници такива.

— Така ли?

— Доста време ви трябваше.

— Да, така е — съгласява се Аманда, решавайки, че навярно това е най-простият и най-добър подход. — Питах се, дали мога да намина и да поговоря с вас?

— Разбира се. Но ще трябва да побързате. Утре сутринта заминавам за Бахамите и имам да стягам доста багаж.

— Напускате града?

— Само за една седмица. Хей, записала съм се за тази почивка преди шест месеца и няма да я откажа, само защото вие, приятелчета, изведнъж се събудихте. Ако искате да говорите с мен, трябва да довтасате до половин час. — За втори път, през тези няколко минути, линията прекъсва.

Таксито оставя. Аманда пред висока тухлена сграда, съвършено идентична с другите високи тухлени сгради наоколо.

— Добре дошла в Яндж и Еглинтън — приветства я шофьорът, сякаш кандидатства за работа като туристически гид. — Нали знаете как наричат тази част на града? Надежден и елегантен — отговаря си сам с кискане, когато Аманда не реагира.

Тя му плаща и слиза от колата, поглежда си часовника и отбелязва, че остават още пет минути до края на отпуснатия й срок. Доста добре, казва си и отваря тежката стъклена врата към тесния вход. После преглежда дългия списък с имената на наемателите върху лявата стена, търсейки Молинс, Р.

Отне й пет минути да се облече, още пет да си оправи косата и да се гримира, четири минути стоя пред телефона, в колебание дали да не се обади на Бен, една минута да му позвъни: Аз съм Бен Майерс. Точно сега не съм вкъщи, но ако оставите името и номера си след сигнала… Още една минута да изсипе куп любезности, повечето от които — солени епитети към всички, носещи името Дженифър и пет минути да погълне вечерята, която пристигна точно, когато се канеше да тръгва. (Господи, какво се е случило тук? Веднага ще пратя някоя от камериерките да почисти.) За щастие, цяла редица таксита чакаше близо до вратата на хотела и шофьорът я увери, че за нула време ще я откара до целта й.

— Бен ще ме убие — казва си сега тя и натиска звънеца.

— Качвайте се — проскърцва по домофона някакъв глас. — Апартамент 1710.

Чува се бръмчене, вратата се отключва и Аманда се отправя през старото, оскъдно мебелирано фоайе към асансьорите. Чака сякаш цяла вечност да се отворят вратите на единия, после още една вечност, докато старият, раздрънкан асансьор стигне до седемнайсетия етаж. Вече е просрочила една минута от срока. Чуди се дали Молинс, Р. ще отвори вратата.

Чудех се кога ще се сетите да ме потърсите, умници такива.

Какво означава това?

Хей, записала съм се за тази почивка преди шест месеца и няма да я откажа, само защото вие, приятелчета, изведнъж се събудихте.

Събудили за какво?

— Какво, по дяволите, правя тук? — прошепва през едва разтворените си устни Аманда. — Бен ще ме убие. — В случай, че Р. Молинс не ме убие първа, минава й през ума и едва не се разсмива.

Вратата се отваря. На прага застава жена на средна възраст, ниска, закръглена, с, къдрава кестенява коса, чип, напръскан с лунички нос и предразполагаща усмивка, с пухкави ръце, поставени на едрите й бедра.

— Сама ли сте? — пита тя и протяга врат към коридора.

Аманда се замисля, дали да не излъже, че партньорът й я чака долу, но един поглед към ясните кафяви очи на жената й подсказва, че лъжата не е добра идея.

— Да — честно отговаря тя. — Сама съм.

— Все още не ми придавате особена важност, предполагам. — Жената, облечена с оранжева фланела и изтрити дънки, въвежда Аманда в малкия апартамент, обзаведен в синьо и зелено. — Хубаво е да видиш, че някои неща никога не се променят. Дайте да ви взема палтото. Можете да останете с ботушите, ако предпочитате.

Аманда си изтрива подметките в някаква прокъсана синя изтривалка пред вратата и изхлузва палтото си от раменете. Госпожица Молинс го окачва в миниатюрното кътче, което минава за гардероб.

— Не съм сигурна, че ви разбирам. — Поглежда към широкия прозорец, заемащ по-голямата част от северната стена на всекидневната, вижда светнатите лампи в блока отсреща и си представя хора, отпуснати пред пращящи камини или приготвени да гледат любимите си предавания по телевизията.

— Е, как можете да разберете? — Повдига рамене Р. Молинс. — Били сте още дете, когато се случиха всички тези лайна.

Аманда се улавя, че е затаила дъх.

— Когато какви… лайна… се случиха?

Жената се засмива и поклаща глава.

— Какво ви става, приятелчета? Никога ли не си говорите помежду си? Искам да кажа, зная, че полицаите са доста подозрителни, но…

— Аз не съм от полицията — казва Аманда на очевидно изненаданата жена.

— О?

— Съжалявам, ако съм оставила това впечатление.

Р. Молинс кръстосва ръце пред щедрия си бюст.

— И коя точно, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Аманда Травис.

— Да, така казахте и по телефона. Но не сте от полицията?

— Не. Аз съм от защитата, която представлява Гуен Прайс, жената…

— … обвинена, че е застреляла Джон Молинс.

— Да.

— Е, не е ли забавно. — Р. Молинс се засмива, видимо доволна. Тя посочва към синьо-зелено раирания диван, поставен върху светлия паркет под прав ъгъл с един-единствен тъмносин стол. — Седнете, моля. Желаете ли питие?

Аманда се сеща за чашата червено вино, която остави недокосната на масичката в хотелската си стая. Надява се камериерката да не я е отнесла. Има чувството, че ще се нуждае от нея, когато се върне.

— Може би само вода.

— Вода да бъде — изкисква се жената. Прави само няколко крачки и вече е в неприветливата тясна кухня. Завърта кранчето, взема чаша от шкафчето над мивката и я пълни с вода.

Аманда забелязва, че дръжката на едно от шкафчетата е паднала и е била заменена с яркочервена топка, като носа на клоун. Госпожица Молинс се връща във всекидневната, с една ръка й подава чашата, а с другата посочва дивана.

— Моля — кани я отново. — Заповядайте.

Аманда послушно се отпуска върху синьо-зелените ивици на дивана, леко полага ботушите си на малкото бледосиньо килимче.

— Госпожице Молинс…

— Защо не ме наричате просто Рейчъл. — Жената сяда на тъмносиния стол и поглежда Аманда с усмивка, която казва: Това ще бъде забавно.

— Рейчъл — повтаря Аманда.

— Аманда. — Лека усмивка разпъва закръглените й бузи.

— Какви точно… лайна… се случиха?

Рейчъл Молинс се разсмива.

— Сладурана — казва тя. Аманда се смущава, опитва се да не се изрепчи, тъй като „сладурана“ никога не е било състояние, към което се е стремяла, нито епитет, който й се е нравел. — Нищо не знаете, нали, Аманда?

— Не много — признава си тя.

— И все пак сте знаели достатъчно, за да ме откриете.

— Не беше трудно. Проверих в телефонния указател.

— Открили сте ме в телефонния указател. — Рейчъл Молинс отново се засмива. Макар и дрезгав, звукът е приятен. — И мога ли да попитам защо?

— Разпитах Хейли Молинс, вдовицата на убития — започва Аманда. Чуди се точно колко да каже на Рейчъл Молинс, но решава, че на този етап няма особена полза от прикриване на каквото и да било. — Тя ми каза, че майката на съпруга й е починала наскоро и че той е дошъл тук да уреди имуществото й, така че…

— Така че? — Рейчъл се привежда напред, пъхва едната си ръка в другата и слуша съсредоточено. Аманда отбелязва липсата на каквито и да било бижута.

— Така че, въпреки че госпожа Молинс отрича, помислих си, че е възможно да се намерят още роднини, свързани с жертвата.

— О, така ли?

— Да, така.

— И има ли много от нас?

— Какво?

— В телефонния указател.

— О. Не. Не много, фактически, шестима.

— Фактически — повтаря Рейчъл, предъвквайки думата. — И на всички ли се обадихте?

— Вие бяхте номер пет в списъка.

— Късметлийка съм. — Рейчъл Молинс пак се засмива. — Вие също.

— Искате да кажете, че сте роднина на Джон Молинс?

— Да.

Аманда усеща, че нещо я стяга в гърлото.

— В смисъл?

Кратка пауза, момент на нерешителност, преди Рейчъл да отговори.

— В смисъл, че той ми е брат.

Чашата с вода едва не се изплъзва от ръката на Аманда.

— Моля?

— Аз съм сестрата на Джон Молинс. — Усмивката слиза от лицето на жената. — Пийнете си глътка вода, Аманда. Изглеждате малко бледа.

Аманда отпива, опитва се да си събере мислите, да формулира следващия си въпрос.

— Не разбирам — предава се накрая тя.

— Естествено. Как би могла?

— Искате да кажете, че Хейли Молинс е излъгала, когато каза, че съпругът й няма други роднини в Торонто?

— О, не мога да зная това.

— Не сте сигурна дали е излъгала, или наистина не е знаела за вас ли? — опитва се да я притисне Аманда.

— Изобщо нищо не зная за Хейли Молинс.

— Искате да кажете, че не сте знаели, че брат ви е женен?

— Брат ми не е женен — натъртва жената. — Можете да сте напълно сигурна в това.

— Не разбирам — повтаря отново Аманда и си казва, че като нищо можеше да си вземе касетофон и само да натиска копчето с тази реплика след всяко изказване на Рейчъл. Не разбирам. Не разбирам.

— Ами, очевидно мъжът, който е бил убит миналата седмица в хотел „Четири сезона“, не е моят брат.

— Не разб… — Аманда прехапва език и поставя чашата с вода на кръглата стъклена масичка до дивана. Изправя се бавно на крака, опитва се да сдържи нарастващия си гняв. — Добре, не зная що за игричка играете, Рейчъл, но наистина не ми харесва да ме мотаят. Така че, ако вашата представа за приятно прекарване на вечерта, е да тормозите адвокати, ще трябва да си намерите някой друг…

— О, седнете. Помислих си, че ме разпитвате за Джон Молинс.

Аманда остава права.

— Слушам ви.

Рейчъл Молинс също става и отива до прозореца.

— Звучите като Фрейзър Крейн — киска се тя. — По телевизията.

— Не гледам много телевизия.

— Никога не сте гледали Фрейзър? Пунтаж на „Бар Наздраве“. Това сигурно сте гледали.

— Може ли да се върнем на Джон Молинс?

Рейчъл изглежда леко засегната.

— Трябва да си дадете сметка, че всичко това се случи много отдавна. Всъщност, преди двайсет и пет години. — Тя се засмива, но този път усмивката й е несигурна и заплашва да породи сълзи.

— Кое?

Кратка пауза, преди Рейчъл да продължи.

— Брат ми и аз се оказахме резултат от това, което сега културно наричат „разстроено семейство“, което означава, че и двамата ни родители бяха отчаяни алкохолици и се наложи аз и брат ми да се отгледаме кажи-речи сами. Без да постигнем кой знае какво, впрочем. — Тя свива рамене. — Омъжвах се и се развеждах два пъти, преди още да стана на трийсет. Можете ли да повярвате?

— Случва се — отговаря, когато най-накрая намира гласа си, Аманда.

— Предполагам. Вие женена ли сте?

— Не.

— Разбира се, вие сте умна. Виждам това. Твърде отдадена на кариерата си, за да си губите времето със случайни неща. Аз никога не съм имала кариера. Когато бях на четиринайсет, мечтаех да стана лекарка. Е, поне завърших гимназия. — Рейчъл се опитва да се усмихне, но устните й упорито остават свити и отказват да й се подчинят. — Джони го изключиха още на шестнайсет. Тръгна с лоша компания, пиеха, употребяваха наркотици, обикновените неща. Не можеше да се задържи на постоянна работа. Вечно се забъркваше в някоя беля. Арестуваха го поне пет-шест пъти, макар че полицаите никога не можаха да го пипнат здраво. Както и да е, последният път, когато го видях, само се хвалеше, че се е запознал с някакъв страхотен приятел, как той щял да го вземе под крилото си, как всичко щяло да се промени и…

— И?

— И тогава изчезна от лицето на земята.

— Как така е изчезнал?

— Искам да кажа, че никога повече не го видях.

— Отидохте ли в полицията?

— Разбира се. И как мислите, дали проявиха някакво желание да го намерят? — Рейчъл клати глава. — Точно, колкото пожелаха да разговарят с мен сега.

Аманда се опитва да осмисли всичко чуто от Рейчъл.

— Но защо полицията да има желание да разговаря с вас, щом твърдите, че онзи Джон Молинс, който е бил убит, не е вашият брат?

— Защото мъжът, който е бил убит, не е Джон Молинс — простичко отговаря жената.

Аманда не казва нищо. Само кима, като че ли всичко казано е съвършено ясно. После сяда отново на дивана и чака да чуе още.