Кукла на конци

11

Това, което Аманда вижда: дребна жена в грозна затворническа униформа — тъмнозелен анцуг, безвкусно поръбен с розово. Въпреки липсата на грим, жената изглежда забележително млада за своите почти шейсет и две години. Лицето й е спокойно, по него няма и белег от тревога, нито следа от разкаяние. Косата й представлява овал от къси руси къдрици. Очите й са бледосини и съвсем малко се разширяват, когато забелязват Аманда. По тях преминава проблясък на копнеж, но толкова за кратко, че Аманда не е сигурна дали го е имало наистина или си го е измислила, страничен ефект от собствената й изгубена обич.

Майка й не казва нищо и кара Аманда да се чуди, дали изобщо я е познала. Възможно ли е да страда от старческа деменция? Не ме ли познаваш, майко, иска й се да попита, но не е в състояние да произнесе и звук. Може би същото се отнася и за майка й. Може би е толкова развълнувана да види единственото си дете след всичкото това време, че не може да говори; обикновено острият й език, сега лежи безсилно в устата като умираща риба в живарника на рибаря. Може да се притеснява, дори да се срамува, като се имат предвид обстоятелствата, които са ги събрали отново. А най-вероятно просто няма какво да каже на младата жена, която едва е познала. Явно това би изисквало повече усилия, отколкото Аманда заслужава.

— Аз извиках Аманда и й разказах какво се случи — обяснява Бен. — Тя пристигна със самолет снощи от Флорида.

Майка й отива до стола при масата и сяда, без да каже нищо.

Това, което Аманда чувства е гняв.

Иска й се да се хвърли към тази жена и да я разтърси, докато нещо — нещичко — не се появи в тези нейни зловещо безизразни сини очи. Кажи нещо, иска й се да изкрещи. Мълчанието на майка й е по-лошо от всяка обида, която тя би могла да й подхвърли. Неизменното й безразличие е почти непоносимо. Заслужавам обяснение. Защо хладнокръвно си застреляла човек? Защо се отнасяше към мен по такъв начин? Защо никога не си ме обичала?

Но казва:

— И аз се радвам да те видя, майко.

Последният път, когато Аманда видя майка си, бе точно след погребението на баща й. Погребението беше скромно, само семейството и няколко колеги от работата на баща й, както и няколко съседи. Липсваха приятели, защото родителите й нямаха такива. Резките промени в настроението на майка й и неуместното й поведение не допускаха това. Не че на Едуард Прайс му липсваха приятелите; той бе отдал живота си да се грижи за нещастната си жена. А за награда получи масивен сърдечен удар и преждевременна смърт.

След погребението Аманда и Бен я бяха придружили до дома. Старият господин Макгивър, техният съсед от отсрещната страна на улицата, им бе пратил домашен лимонов кекс. Аманда тъкмо го разрязваше, а Бен се бе заел да прави кафе. Майка й се взираше в тях от мястото си до кухненската маса, сякаш за пръв път през този ден бе осъзнала присъствието им.

— Това не е празненство — каза тя и изпразни една голяма чаша с водка.

— Никой не е казал, че е. — Аманда трябваше да си прехапе езика, за да не каже нещо повече. — Просто си помислих, че може да искаш да хапнеш. — Тя постави парче кекс пред майка си.

Майка й го отблъсна настрани.

— Не си права.

— Е, поне съм си все такава.

— Все още с тази голяма уста. — Майка й поклати глава неодобрително. — Винаги с голямата уста.

— Бихте ли желали чаша кафе, госпожо Прайс? — прекъсна я Бен.

Гуен Прайс се втренчи някак покрай него, сякаш го нямаше.

— Ти разби сърцето на баща си — каза тя на Аманда.

— За какво говориш?

— Аманда… — предупредително се обади Бен. Недей да хапеш, възпираха я очите му. Но беше твърде късно. Аманда вече бе захапала въдицата и бе на път да погълне смъртоносната кука.

— Да не си мислиш, че той не знаеше, че дъщеря му е курва?

— Вижте, госпожо Прайс, мисля, че казахте достатъчно.

— Не се прибира по цели нощи, пие, мъкне се с някакъв нехранимайко с лъскава спортна кола.

— И какво от това, майко, мислех си, че не ти пука.

— Той искаше толкова много неща за теб. Мечтаеше да станеш адвокатка. Самият той винаги е искал да стане адвокат, но родителите му не са могли да си позволят да го пратят в колеж. Не знаеше това, нали?

— И как бих могла да зная? — тросна се Аманда, преглъщайки сълзите си. — Той почти не ми говореше.

— Тебе никога те нямаше.

— Това са глупости.

— Аманда… — отново я предупреди Бен.

— Той никога не се опита да говори с мен. И причината, че не се опита, беше, че винаги бе толкова дяволски зает да се грижи за теб. Отказа се от всичко — от приятелите си, от интересите си, от дъщеря си — само и само да те направи щастлива. Но ти никога не стана, нали майко? Не. И как би могъл някой да е щастлив, когато е толкова погълнат от ярост срещу нещо, бог знае какво? Какъв ти е проблемът, майко? Кажи ми — настоя Аманда, отсичайки всяка дума: — Какъв? Ти? Е? Проблемът?

Майка й я изгледа със студен като стомана поглед.

— Е — каза тя и си наля още едно питие, — с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи удар.

— Как си, Аманда? — пита майка й сега с толкова тих глас, че на Аманда й трябват няколко секунди да осъзнае, че изобщо е казала нещо.

— Добре съм — отговаря Аманда от своя ъгъл, не знаейки какво друго да каже. Сърцето й бие толкова силно, че й се струва, сякаш отвътре я налагат стотици малки юмручета.

— Бен — майка й го поздравява с почти неуловимо кимване.

— Как сте днес, госпожо Прайс?

— Добре съм, Бен, благодаря ти.

— Добре ли спахте? Съкилийничките ви създаваха ли ви още проблеми?

— Какви проблеми? — пита Аманда.

— Първите няколко нощи на една от жените в килията на майка ти тъкмо й бяха спрели наркотиците и не е дала на никого да мигне.

— Бършеше и триеше. Трябваше да я видиш. Не можеше да стои на едно място. Цяла нощ само крачеше насам-натам и чистеше килията. Беше изключително дразнещо.

— Не като да застреляш хладнокръвно някого — подхвърля Аманда.

— Но снощи беше по-добре, нали? — пита Бен и с поглед предупреждава Аманда да се въздържа.

— Да, спах много добре.

— Спала си много добре — невярващо повтаря Аманда, неспособна да се възпре. — Та ти си в затвора, за бога. Застреляла си човек. Май само това е достатъчно да те държи будна цяла нощ.

— Аманда, моля те — отново я предупреждава Бен.

— Няма нищо — казва майка й. — Безпокойството й е обяснимо.

Видимото спокойствие на майка й само засилва яростта на Аманда.

— О, Господи! Гласът на разума.

— Може би е по-добре да седнеш — съветва я Бен.

— Не искам да сядам.

Бен отново насочва вниманието си към майка й.

— Дават ли ти лекарството?

— Какво лекарство? — пита Аманда.

Майка й клати глава.

— Просто нещо за остеопорозата ми. Няма за какво да се притесняваш.

— Кой е казал, че се притеснявам?

— Да, специално гледаха дали го взимам — отговаря Гуен Прайс. Единствената й реакция на сарказма на Аманда е леко потрепване в ъгълчето на устата й.

Значи, в крайна сметка, майка й е смъртна, мисли си Аманда с известно задоволство. Дори малко обикновена. Подобно на хиляди други жени на нейната възраст, и тя страда от заболяване на костите, често срещано човешко страдание. Аманда е изненадана, че от това не се прави драма. Не знаят ли боговете с кого си имат работа?

— Съжалявам, че е трябвало да прелетиш целия път дотук — казва майка й.

— Аз също — отговаря Аманда.

— Наистина не беше нужно.

— Ти си убила човек, майко.

Гуен Прайс бавно оглежда стаята, макар че в нея няма какво да се види. Сивите стени са голи. Бетонният под не е украсен с килимчета.

— Нямаш много тен за човек, който живее във Флорида — отбелязва, без да вдига очи към Аманда.

Аманда изпитателно поглежда Бен. Какво правим тук, е неизреченият въпрос.

Пошегувай се и ти нещо, отговаря неговият поглед. Давай по течението.

Аманда затваря очи и вижда как майка й седи на дивана в тяхната всекидневна, втренчена в буйния огън в камината, очевидно без да забелязва искрите, които летят към краката й. Добре, решава тя и бавно отваря очи. И по-трудни свидетели съм разпитвала. Понякога е по-добре да влезеш през задната врата, да ги хванеш неподготвени.

— Не съм от тези, дето се препичат на слънце — обяснява.

— Малко слънце на никого не е навредило.

— Сигурно. — Което не може да се каже за три куршума в сърцето.

— Казват, че слънцето е полезно за душата и че хора, които дълго време са били лишени от него, страдат от тежки депресии.

— Такъв ли беше твоят проблем?

— Аманда… — пак предупреждава Бен.

— Аз никога не съм могла да стоя дълго на слънце — продължава майка й. — Каквато ми е бледа кожата, винаги изгарям. Но ти имаш тена на баща си. Струва ми се, че би почерняла красиво.

Аманда удивено се взира в майка си и мисли, че това навярно е най-дългият разговор, който е провеждала с нея през целия си живот.

— И така, кой е този човек, който си застреляла, майко? — пита нетърпеливо. Дотук с влизането през задната врата.

Майка й клати глава.

— Не искам да говоря за това.

— Госпожо Прайс — подхваща Бен, — не можем да ви помогнем, ако не разговаряте с нас.

— Не искам да ми помагате.

Аманда вдига раздразнено ръце.

— Защо ли това не ме учудва?

— Не, че не съм благодарна.

— Благодарна ли? Я стига.

— Не очаквам да ме разбереш.

— Не искаш да те разбера.

— Просто ни разкажете какво се случи, госпожо Прайс.

— Застрелях човек.

— Това го знаем — казва Аманда. — Това, което не знаем, е защо си го застреляла.

— Няма значение защо.

— Има значение. Не можеш просто да разстрелваш хората без причина. Дори и ти, с твоите глупави клетви, винаги си имаше причина. Кой е този мъж?

— Не зная.

— Какво ви е свързвало?

— Нищо не ни свързваше.

— Да не би да очакваш от нас да повярваме, че си застреляла абсолютно непознат човек, когото никога в живота си не си виждала?

— Не очаквам да повярвате на каквото и да било.

— Добре, понеже не ти вярваме.

— Чудесно.

— Не е чудесно. Има свидетели, които твърдят, че си седяла във фоайето на хотела цял ден.

— Вярно е.

— Защо?

— Хотелът е много хубав. Имат чудесно фоайе.

— Какво!

— Аманда — обажда се Бен. — Успокой се.

— Казваш, че си седяла във фоайето, защото е било приятно място за седене?

Майка й кимва.

— И просто така се случи, че имаше зареден пистолет в чашата си?

— Често го нося с мен.

— Често се разхождаш със зареден пистолет в чантата?

— Да.

— Защо?

— Градът е опасно място.

— Не и ако хората не се разхождат наоколо с оръжие.

Майка й едва не се засмива.

— Бен, това наистина ли е необходимо?

— Дали е необходимо ли? — повишава тон Аманда.

— Просто не виждам смисъла, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Като се има предвид, че във вторник ще се призная за виновна.

— Ще я признаеш ли за виновна? — Въпросът на Аманда е към бившия й съпруг.

— Аз съм виновна — напомня й майка й.

— Не и ако си невменяема.

— Мислиш ли, че съм невменяема?

— Мисля, че имаш повече бръмбари в главата от един кошер.

— Аманда…

— Уверявам те, напълно съм вменяема — спокойно изговаря майка й. — Знаех точно какво правя, когато застрелях онзи човек и знаех, че не е редно. Не беше ли такава правната дефиниция на вменяемостта?

— Вменяемите хора не обикалят да убиват напълно непознати.

— А може би го правят.

Аманда се обръща към Бен.

— Не може сериозно да възнамеряваш да й позволиш да се признае за виновна.

— Повярвай ми, изборът не беше мой.

— Той няма избор — потвърждава Гуен Прайс. — Нито пък ти. Аз застрелях и убих човек и съм готова да си понеса последствията. Наистина, много е просто.

— Нищо, свързано с теб, никога не е било просто.

— Каквото било, било — отговаря майка й. — Решението ми си остава същото.

— Кой беше Джон Молинс, майко?

— Нямам представа.

— Откъде го познаваш?

— Не го познавам.

— Тогава защо си го чакала?

— Не го чаках.

— Значи просто случайно си седяла във фоайето на хотела със зареден пистолет в чантата и той е влязъл — за стотен път повтаря Аманда.

— Точно така.

— И си станала от стола, пресякла си фоайето и си го застреляла.

— Да. Три пъти, струва ми се.

— Без причина?

— Да.

— Понеже си била в такова настроение.

— Да.

— Защо?

— Не зная защо. Може да не са ми харесали мустаците му.

— Не са ти харесали мустаците му!

— Тази причина не е по-лоша от всяка друга — отговаря майка й.

— Не ме прави на глупачка.

— Съжалявам, паляче. Нямах такова намерение.

— Какво? — Аманда залита назад, сякаш някой я е блъснал.

— Не съм искала да те правя на глупачка. Просто…

— Никога не ме наричай така.

Майка й изглежда искрено засегната.

— Извинявай.

— Добре, вижте — намесва се Бен. — Хайде да се върнем на темата, става ли?

— Тук има само една тема — казва им Гуен. — И тя води право в затвора. Естествено, аз разбирам любопитството ви и оценявам желанието ви да помогнете, но…

— Но какво? — настоява Аманда — Какво ще кажеш за семейството на Джон Молинс, майко? Не мислиш ли, че двете му деца заслужават някакво обяснение защо си застреляла баща им? Не чувстваш ли поне малко отговорност пред вдовицата му?

— Много съжалявам за тяхната болка — казва Гуен Прайс и очите й внезапно се напълват със сълзи.

Какво е това, по дяволите, чуди се Аманда, по-ужасена от неочакваните сълзи на майка си, отколкото някога е била от гнева й. Коя е тази жена, мисли си тя. Какво се опитва да постигне сега?

— Кой беше Джон Молинс, майко? Защо го застреля?

Майка й не отговаря нищо.

— Полицията ще разследва, знаеш това — казва й Аманда — Ще стигнат до дъното.

Сянка на страх преминава през лицето на Гуен, после изчезва.

— Няма да се наложи да стигат до дъното на каквото и да било, щом веднъж се призная за виновна. Вече имат моето признание, оръжието на престъплението и цяло фоайе свидетели. Никой няма да се интересува защо съм застреляла мъжа, след като прокурорът докаже обвинението.

— Мен ме интересува — меко произнася Аманда.

— Съжалявам — отново казва майка й.

Аманда потрива чело, поглежда към тавана и си поема дълбоко дъх.

— Добре, ти печелиш. — Отива бързо до вратата. — Губим си времето, Бен. Да вървим.

— Госпожо Прайс, моля ви — настоява Бен.

— Остави я, Бен — сопва се Аманда. — Отказвам да играя тази глупава игра. Тя явно е решила. Иска да изгние в затвора през остатъка от живота си. Казвам да я оставим. — И отваря вратата.

— Аманда — Гласът на майка й я заковава на место.

Аманда се обръща, дланта й стиска бравата на вратата зад гърба й.

— Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива — казва майка й.

Аманда не знае да се смее ли или да плаче. Хуква навън от стаята, преди да е направила, което и да е от двете.