Кукла на конци

17

Съдебната палата на Торонто — наричана новата съдебна палата, въпреки че е на повече от трийсет години — се намира на ъгъла на „Юнивърсити“ и „Армъри“. Наричат я новата, за да я отличават от старата съдебна палата, която се намира в старата Градска зала на пресечката на „Бей“ и „Куин“. Новата Градска зала, чието строителство бе приключено през 1965-а, е точно отсреща на улицата и се състои от две полукръгли сгради от сив гранит, които се извиват една в друга. Новата градска зала се гордее с огромна, породила някога доста дебати, скулптура от Хенри Мур. Изложена отвън, тя представлява нещо като бронзово пиле без глава. Гордее се и с голямата обществена пързалка, на която още от единайсет часа преди обяд хората демонстрират уменията си.

Тези факти са припомнени на Аманда на следващата сутрин, когато шофьорът на таксито я откарва на погрешния адрес.

— Вие казва нова Градска зала — с тежък акцент настоява той.

— Казах новата Съдебна палата.

— Съдебна палата в стара Градска зала.

— Това е старата Съдебна палата. Аз искам в новата.

— Нова Съдебна палата не е тук — отговаря мъжът. Той прави неразрешен обратен завой по „Бей“ и поема обратно в посоката, от която са дошли.

Грешката е моя, мисли си Аманда и опира все още пулсиращото си чело в мръсното странично стъкло на таксито. Наблюдава скучния парад на сградите в центъра, губещи се в болнавото сиво небе. Трябваше да обърна повече внимание. На много неща, тъжно си мисли тя, припомняйки си снощната катастрофа.

— Как можах да допусна да се случи това?

— Нещо не е наред, госпожо? — загрижено пита шофьорът. Тъмните му влажни очи в огледалото са присвити, сякаш подозира, че тя отново ще си промени решението.

Ами, какво ли не, мисли си Аманда. Майка ми е в затвора. Имам ужасен махмурлук. Преспах буквално с непознат. Затова бившият ми съпруг ме смята за курва. Да го наречем стария ми бивш съпруг, потиска усмивката си тя. В отличие от новия ми бивш съпруг. Но кой го интересува за каква ме смята?

— Нищо — казва на шофьора. — Няма проблем.

Изпъва назад рамене и сяда изправено. Тъмнозелената изкуствена кожа на седалката изскърцва под черното й палто. В крайна сметка, какво право има Бен да я съди? Не й ли стигат другите грижи в момента? Пияна беше, да. Нейно право си е. Точно както си е нейно право да спи, с когото си поиска. Дори и да не й се ще в действителност.

И все пак, проклет да си, Бен Майерс. Защо ти трябваше да идваш снощи, като някакъв рицар на бял кон? Кой е казал, че се нуждая от спасяване?

— Имам ли вид, че се нуждая от спасяване? — пита високо, стряска шофьора и той рязко завива наляво, от което пък Аманда пада на една страна.

— Нова съдебна палата — обявява шофьорът и спира пред привлекателна сграда от сив камък.

Преди да слезе от колата, Аманда се забавя една минута, да се съвземе.

— Какво правя тук? — пита, но думите й изчезват в яката на палтото. Чуди се как ли ще се държи Бен, когато я види и се надява реакцията му да е по-добра от снощната. Поема дълбоко леденостудения въздух и влиза в сградата. Вади от чантата си листче и проверява номера на съдебната зала.

— Зала 204 — шепне полугласно и минава през металния детектор. Стъпва на ескалатора, който започва от самия вход и гледа надолу как партерния етаж бавно се снижава.

На слизане от ескалатора едва не се сблъсква с привлекателна блондинка в развяваща се черна роба, каквито носят юристите в Канада, когато участват в някое дело в съда. Дали не е Дженифър, минава й през ума. Под робата се мяркат красиво оформените глезени на жената, докато уверено влиза в зала 201. Ти ли си? И защо не беше с Бен снощи?

Така поне нямаше да се чувствам толкова адски виновна за Джерод Шугър. Макар, че за мен си остава загадка защо трябва да се чувствам виновна за него. Мога да спя, с когото поискам. Едва ли някой може да ме обвини, че изневерявам на мъжа, който не ми е съпруг от осем години.

Добре. Хм. Добре — още чува Бен да казва, докато вратата се затръшва след него.

Аманда забелязва мъж на средна възраст, с вид на изгубен и неутешим, седнал на пейка пред една от залите и си спомня за нещастната физиономия, изписала се на лицето на Джерод Шугър, когато видя Бен до леглото. Още чувства по дланта си биенето на сърцето му, когато се опита да го задържи, след тръгването на Бен. Той също си тръгна само минути по-късно, с твърдението, че е прекалено разтърсен, за да заспи отново. Дори и обещанието за още един рунд любов не бе в състояние да го примами да остане. Много съжалявал, мърмореше, докато припряно нахлузваше дрехите си, но го очаквала наистина натоварена седмица, щял да се опита да й се обади, преди да напусне града, може да се разберат да се срещнат във Флорида, довиждане, беше страхотно, благодаря че си спомни за мен.

За мен беше удоволствие, мисли си Аманда, изтупва ботушите си от някакъв невидим сняг по тях и тръгва по дългия коридор — Само дето не беше. Наистина, но Аманда се опитва да си спомни кога за последен път действително бе изпитала удоволствие от секса, но се отказва, понеже образът на Бен отново изпъква в съзнанието й.

— О, не. По този път определено няма да тръгваш — скастря се сама, отваря вратата на зала 204 и влиза вътре.

Съдебната зала е модерна, без да е нещо особено. Най-отпред е седнал съдия в роба, заобиколен от многобройни чиновници, всички някак отегчени от делата. На свидетелската банка е застанал един полицай и гледа към празните места на журито вляво. Няколко зрители седят на редиците дървени пейки зад масите на адвокатите. Помощник-областният прокурор, ниска и набита жена, с блед цвят на лицето и стърчаща на клечки тъмна коса, демонстративно рови сред купчина листи. Тя носи болезненото изражение на лицето си едва ли не с гордост, сякаш е диамантена огърлица, която не възнамерява никога да сваля. Аманда разбиращо поклаща глава и сяда до някаква жена на средна възраст, премятаща молитвена броеница в треперещите си пръсти. Аманда протяга врат над хората пред нея и вижда Бен да шепне нещо на едно симпатично младо момиче до него на масата на защитата. Той потупва ръката на момичето, после се протяга и небрежно поглежда през рамо. Погледът му се спира на Аманда.

Какво правиш тук, я питат очите му.

Трябва да ти кажа нещо, безмълвно отговаря Аманда, но Бен вече е пренасочил вниманието си обратно към предната част на залата, където прокурорката се е изправила и оспорва някакво законово положение.

Гласът й е носов и неприятен и всеки път, когато поглежда към симпатичната млада жена, очите й се присвиват от едва сдържан гняв. Зад маската на всичката й приповдигната юридическа фразеология, тя всъщност казва: Ще ти дам да разбереш. Ти, с твоята дълга блестяща коса, скъпата ти рокличка и перфектно телце. Ти, порочно привилегировано дете, дето си мислиш, че животът не е нищо повече от купа сладолед, който може да се погълне без последствия. Е, добре, аз съм тук, за да спукам веднъж завинаги този сапунен мехур. Тук съм, за да ти покажа какъв в действителност е животът.

Аманда се опитва да внимава, но се отказва след десет минути на безнадеждно позиране от страна на прокурорката и се съсредоточава отново, едва когато Бен се изправя за възражение. В адвокатската си роба той изглежда почти толкова добре, колкото и в плетения си пуловер, отбелязва Аманда, а в това време съдията приема възражението му. Какво ли би могло да се случи помежду им предишната вечер, ако Джерод Шугър не беше в леглото й?

На нея какво й се искаше да се случи?

Нищо.

Това вече ти се е случвало. Ти приключи с него. Забрави ли?

Аманда се опитва сама себе си да увери, че се чувства уязвима, само защото се е върнала в родния си град след продължително отсъствие, принудена от някакви смахнати обстоятелства да прекара известно време с мъжа, когото някога бе обичала, да си припомня дълго потискани подробности от общото им минало. При подобни обстоятелства е трудно да не изпиташ някои познати вълнения. Навярно и той ги усеща и затова нахлу предишната нощ, при положение че спокойно можеше да се обади по телефона. Аманда затваря очи и се мъчи да прогони спомена за шока и удивлението, изписани на лицето на Бен, когато светна и видя Джерод Шугър в леглото й.

Съдията обявява един час обедна почивка. Аманда си поглежда часовника и с изненада установява, че е почти дванайсет и половина. Тя се изправя, докато съдията тържествено се оттегля от залата. Бен напуска масата на зашитата и се приближава до прокурорката.

— Стига, Нанси — Аманда го чува да й се подмазва с най-добрия си тон. — Защо се инатиш толкова? Тя е добро дете, което се е хванало с неподходящо момче. Първо обвинение. Остави я да извърши малко общественополезен труд.

— Хабите си въздуха, адвокат — процеждат сухите стиснати устни. — Общественополезен труд и всички остават доволни.

В отговор прокурорката повдига рунтавите си вежди, събира си книжата и излиза от залата.

— Очарователна е — казва Аманда, заслушана в чаткането на тежките обувки на жената, което отеква надолу по коридора.

— Какво правиш тук? — пита Бен, без да я погледне.

— Секретарката ти каза, че ще си тук.

— Господин Майерс? — приближава се една жена, стиснала молитвената си броеница. — Може ли да изведа Селена на обяд?

— Мамо, за бога, махни броеницата.

— Но гледайте да я върнете до един час — казва й Бен, жената обгръща дъщеря си с ръце и я извежда от залата.

— Сигурно им е доста тежко — отбелязва Аманда, докато ги изпровожда с поглед.

Бен не казва нищо.

— Ами ти? — осмелява се Аманда. — Мога ли да те заведа на обяд?

— Не съм много гладен. Благодаря все пак.

— Бен…

Той я поглежда за пръв път, откакто е застанала до него.

— Виж, ако това е за снощи, няма нужда да се извиняваш. Какво правиш с живота си, е твоя работа.

— Не бих могла да бъда по-съгласна. Не съм тук, за да се извинявам.

Той изглежда изненадан, може би дори малко разочарован.

— И защо си тук?

— Можеш ли да провериш вместо мен, дали рожденият ден на Джон Молинс е на четиринайсети юли?

— Защо ти е необходимо да знаеш това?

— Просто едно предположение.

— Доста странно предположение, дори и за теб.

— Просто говорих с тази жена снощи и тя каза…

— Каква жена снощи? — Той присвива очи. Да не би и жена да е имало в леглото ти, сякаш я питат те.

Аманда набързо изрежда подробностите от срещата си с Рейчъл Молинс и по лицето на Бен се сменят последователно любопитство, невярване, възхищение и гняв.

— Моля те, кажи ми, че това е начинът ти да се пошегуваш — казва, когато тя свършва.

— Зная, че не беше редно да ходя там сама. Не е нужно да ми го напомняш. Но наистина не мисля, че тя ме баламосваше. Първата ми работа тази сутрин беше да отида в библиотеката — продължава, преди да е успял да я прекъсне. — Почти цял час преглеждах съобщенията за всеки починал в Торонто през последния месец и в списъка нямаше нито един на име Молинс.

— И защо би трябвало да има.

— Защото Хейли Молинс ми каза, че съпругът й е дошъл тук да: уреди имота на майка си.

— Хейли Молинс? Кога си говорила с Хейли Молинс?

— Отидох да я видя, след като та ме остави пред хотела.

Бен клати глава в усилието си да следва неочаквания куп информация.

— Имала си доста натоварена нощ.

— Не бях планирала нищо от това. Повярвай ми. Просто нещата; се развиха от само себе си.

— И какво точно се разви?

Аманда описва посещението си при Хейли Молинс.

— Не мога да повярвам, че се е съгласила да говори с теб.

— Мисля, че я сварих неподготвена.

— Да, ти умееш да причиняваш това на хората. — Те се взират един в друг за няколко секунди. — Добре — казва накрая той. — Можеш да ме черпиш един обяд.

Те сърбат горещата крем супа от броколи в закусвалнята на: близкия хотел.

— Тази прокурорка изглежда като същинска вещица, яхнала метла — казва Аманда и се засмива на глас, когато пред нея внезапно изскача един далечен спомен, като пешеходец пред кола.

— Кое е толкова смешно?

Аманда поклаща глава, сякаш да прогони спомена, но той се е запънал и отказва да помръдне.

— Когато бях малка — неохотно започва тя, — спомням си, че майка ми наричаше една наша съседка истинска „вещица, яхнала метла“. И от тогава нататък тази жена ми вдъхваше абсолютен ужас. Извървявах огромни разстояния, само и само да не мина покрай къщата й, дори това да означаваше, че трябва да заобиколя целия квартал. Искам да кажа, че тази жена не само беше вещица, но и „яхнала метла“. — Аманда се засмива на своята детска наивност.

Бен също се ухилва.

— Всъщност, Нанси не е чак толкова лоша.

— Така ли?

— Просто си върши работата. Знаеш ги прокурорите.

Не толкова добре, колкото ти, мисли си Аманда и се опитва да си представи приятелката му Дженифър.

— Нищо не обичат повече от това, да виждат присъди в докладите си — продължава той.

— Присъди без причини — изрича Аманда. — Клиентката ти виновна ли е?

— Виновна затова, че е млада и глупава. В полза на всички ще е да й се присъдят петдесет часа общественополезен труд, вместо отсега да я обременяват със затворническо досие.

— Това май не е много вероятно.

— Само защото властите са дори по-глупави от нея.

— Мислиш ли, че имаш шанс?

Бен се усмихва и отхапва от топлото хлебче.

— Ще им бия дузпата. Държа ги в техническата част. Веднага, щом имам възможност да представя моето изложение, тя си тръгва.

— А, справедливост.

— Така става, когато хората са алчни.

Дали Дженифър е алчна, хрумна й на Аманда.

— Изглеждаш доста привлекателен в тази — тога, впрочем — казва тя.

— Както и ти в твоята. — Той се усмихва и нежната извивка на устните му пропъжда и последното останало помежду им напрежение. — Извинявай, че така ти се натрапих снощи. Предполагам, че е изглеждало доста самонадеяно от моя страна.

— Само малко. Както и да е, предполагам, че по-скоро аз трябва да ти се извинявам.

— Мислех, че не си тук, за да се извиняваш.

— Не — потвърждава Аманда — Казах, че предполагам, че би трябвало.

Той се смее.

— Мисля, че просто ме хвана неподготвен. Не знаех, че все още познаваш някого в този град.

— Не познавам.

— Срещнала си го едва снощи?

— Всъщност, запознахме се в самолета.

Бен преглъща този последен хап, заедно с остатъка от хлебчето си.

— Не е ли малко старичък за тебе?

— Харесвам по-възрастни мъже.

— Не знаех.

— Вторият ми съпруг беше възрастен.

— И какъв беше?

Ред е на Аманда да се засмее.

— Не зная. Никога не го опознах напълно.

— И защо така?

Аманда превърта очи. Нямаше намерение да навлиза във всичко това.

— Предполагам, че не съм искала всъщност. Искам да кажа, той беше — е — много красив мъж. Богат. Възпитан. Дори мил. Май това ми е било достатъчно по онова време.

— И кога престана да ти е достатъчно?

— Когато той почна да говори за раждане на деца.

— Ти не си ли падаш по децата?

— Не, по дяволите. Исках аз да съм неговото бебче. Защо иначе една жена ще се жени за някой, с двайсет и пет години по-голям от нея? — Тя млъква и оглежда претъпканото помещение. Чуди се дали има друга жена там, която да разговаря с първия си съпруг за втория. — В началото всичко беше чудесно, както става обикновено. Той ме вкара в юридическото училище, купи ми всичко, което пожела дребната ми душица, заведе ме навсякъде, където поисках. Не ми създаваше проблеми. Фукаше се с мен. Това ми харесваше. Но после внезапно започна да говори как сега, когато съм завършила училището, може би е време да помислим да станем истинско семейство и аз: хей, почакай малко, кой ти е казал, че ще ставаме истинско семейство? „Нищо не разбирам от бебета“ — повтарях на майтап. Оказа се обаче, че той е адски сериозен. Искаше деца. Аз не. Струва ми се също, че каза, че било време да си оправя „проблемите“ с майка ми, защото докато не го направя, все ще карам късен пубертет. Отвърнах му с ужасно възрастното „Майната ти, Чарли Браун“. О, по дяволите. Никакво значение няма какво точно си казахме на този етап. С брака ни беше свършено.

— Но си запазила името му — забелязва Бен.

— Какво друго име да използвам? — намръщва се Аманда. — Никога не съм била кой знае колко щастлива с името Аманда Прайс. Не можех и ей така просто да стана отново Аманда Майерс, нали? — Тя си довършва супата и прави знак на сервитьора да й напълни нова чаша кафе. — Освен това, Шон беше добър човек. Не беше негова вината, че аз имах „проблеми“. — Вдига новата чаша кафе до устните си и духа срещу парата. — Е, какво ще кажеш за теб и госпожица Дженифър? Мярка се бебешка количка някъде в бъдещето ви?

Бен свива рамене.

— Предполагам, че всичко е възможно.

Погрешен отговор, мисли си Аманда, взема си масло с ножа и го размазва върху хлебчето, което е грабнала от панера.

— Сблъсквал ли си се с нея в съда?

— Няколко пъти.

— И кой печели?

— Мисля, че сме наравно.

— Което означава, че тя води, с колко, две точки?

— Три — смее се той. — Това беше добре.

— Да, така е.

— Но не си мисли, че още не съм ти ядосан за лекомислието снощи.

Аманда се усмихва и се въздържа да му отговори: „Лекото поведение по-скоро“, макар че по искрицата в очите му познава, че и той си мисли същото.

— Мислиш ли, че може да съм попаднала на нещо?

— Какво например?

— Ще ми се да знаех. — Отново се засмиват и на Аманда й прави впечатление, че всеки следващ път им е по-лесно да го правят. — Може би ако преразг…

Бен оставя лъжицата си и я слуша внимателно.

— Добре, значи миналата седмица майка ми се среща с приятелката си Корин Наш на чай във фоайето на „Четири сезона“. Вижда Джон Молинс и семейството му да се прибират в хотела и според Корин, придобива вид, като че ли е видяла призрак. В такъв случай Джон Молинс очевидно с някой, когото майка ми си е помислила, че познава. Дотук добре ли е?

Бен кима.

— На следващия ден тя се връща в хотела и чака Джон Молинс да се появи, след което го надупчва с куршуми. Значи Джон Молинс не само е някой, когото е познавала, но и някой, когото е мразила достатъчно, за да го убие. — Аманда млъква и се опитва да си събере мислите, да ги постави в някакъв логичен ред. — А, според Хейли Молинс, съпругът й е бил тук, за да уреди имота на майка си. Но траурните съобщения в местните вестници не споменават никой на име Молинс да е починал наскоро, което придава правдоподобност на теорията на Рейчъл Молинс, че мъжът, наричал себе си Джон Молинс, е фактически самозванец, някой, когото тя е знаела само като „Тюрк“. Той може да е, а може и да не е убил брат й, истинският Джон Молинс, двайсет и пет години по-рано, за да му открадне самоличността. Следиш ли ми мисълта?

— Дума по дума — потвърждава Бен. — Но Хейли Молинс ти е казала, че нейният съпруг е отведен в Англия като дете от баща си, след развода на родителите му.

— Може само той така да й е казал.

— Но може и да е истина.

Аманда кима.

— Което би означавало, че майка ми или е застреляла погрешен човек, или е толкова луда, колкото си мислят всички.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да разберем кой всъщност е бил този човек, който се е наричал Тюрк.