24

След по-малко от пет минути Аманда е навлякла чифт черни панталони под лилавия си пуловер и тича надолу по стълбите, с чанта, преметната през едното рамо и телефон, притиснат до ухото.

— Вдигни, по дяволите — мърмори тя, стига до антрето и припряно се захваща с ботушите си. — Хайде, Бен. Нямам цяла нощ на разположение.

Отсреща вдигат в началото на четвъртото позвъняване.

— Ало? — произнася сънлив глас. Женски глас, осъзнава Аманда и я обзема нежелано чувство на разочарование, но бързо е прогонено от свеж приток на адреналин.

— Дженифър, здравей. Съжалявам, че звъня толкова късно. Трябва да говоря с Бен.

— Кой е?

— Аманда — отговаря, без да си дава труда да прикрие раздразнението си. Какво й става на тази жена? Кой друг може да се обажда на Бен по това време?

— Кой?

— Дженифър, просто дай на Бен проклетия телефон. Спешно е.

— Бен и Дженифър ли търсите? Майтап ли си правите? — казва жената, точно преди да затвори.

— Бен и Дженифър — мамка му! — крещи Аманда в последвалата тишина, а около главата й витаят натрапчивите образи на скандалната холивудска двойка. — О, прекрасно. Прекрасно. — Прогонва образите с махване на ръка и отново набира номера, специално внимава да натисне правилните цифри, но този път забравя да включи кода на града — преди осем години нямаше нужда от него за градски разговори — и слуша дразнещия запис, който й казва да набере отново. — Не искам да набирам отново. — Аманда пуска телефона в чантата си, като гледа да не смачка снимката и визитките, които е прибрала в розов плик с цветен кант — канцеларските материали в последното чекмедже на старата й тоалетка се оказаха много полезни. Пъха голите си крака в ботушите, дебелата подплата е мека и топла на пръстите й, изважда палтото си от гардероба, намята го на раменете си, отваря външната врата и излиза. Пъхва ръце в ръкавите в момента, когато острият вятър запраща в очите й сняг.

Ако обичате, не бихме ли могли да направим нещо с това време? — крещи към черното небе, после забързано слиза по стълбите и пътеката, която неотдавна бе почистила, накрая се озовава на улицата. На „Блуър“ трябва да има много таксита, казва си тя и решава да не звъни повече на Бен. По-добре е направо да цъфнела вратата му и да му покаже какво е открила. Ако Дженифър е с него, ами, какво от това? Има ли значение? До петък цялата тази каша ще е свършила по един или друг начин и тя ще се качи на първия самолет за Флорида. И никога повече няма да види Бен, независимо колко още непознати ще застреля майка й.

Всъщност, би било добре Дженифър да е с Бен, решава Аманда, когато стига до ъгъла на „Палмерстън“ и „Блуър“. Оглежда се в двете посоки на пътя за такси, но не вижда нито едно. Тъкмо ще се сложи край на всички тези романтични фантазии веднъж завинаги. Никога не е била кой знае колко склонна към такива неща.

Зад една приближаваща кола Аманда забелязва тавана на такси и размахва ръце над главата си в опит да привлече вниманието на шофьора. Но той или не я вижда, или нарочно я пренебрегва. Така или иначе не спира. Нито пък следващото такси, на задната седалка на което, докато преминава, тя вижда че вече има пътник.

— По дяволите — мърмори и рита един в друг върховете на ботушите си, защото въпреки подплатата голите й крака започват да замръзват. Трябваше да си сложа чорапи, мисли си тя, докато върви на изток по „Блуър“. — Хайде — вика на цяла редица коли, профучаващи край нея. — Къде са всичките проклети таксита?

Най-накрая, на отсрещната страна на улицата, съзира едно, което тъкмо се кани да поеме на север.

— Не — крещи, пресичайки на бегом улицата и размахва яростно ръце. — Не натам. Тук. Тук. — Таксито спира и тя се хлъзга към него по замръзналата киша. — Благодаря — шепне дрезгаво, влиза и автоматично проверява името на шофьора на картичката му. Мисли си: Какъв майтап, ако се окаже, че името му е Уолтър Тюровски, Джордж Тюргов, Милтън Тюрлингтън или Родни Тюрек — и едва не се засмива на глас, когато вижда, че той се казва Игор Лавински.

— Накъде? — пита мъжът през рамо. Кожата му е с цвят на тесто, с дълбоки бръчки. Гъста кестенява коса пада върху челото и влиза в необикновено тъмните му очи.

Полуизпушена цигара виси от устните му, въпреки очебийния знак на таблото, предупреждаващ пътниците да се въздържат от пушене.

— Харбърсайд — казва Аманда и размърдва пръсти в ботушите си, опитвайки се да ги стопли. Обляга се назад и дълбоко въздъхва, вижда как дъхът й се издига във въздуха, като освободен от бутилка дух.

— Вие добре? — пита шофьорът и в огледалото очите му се присвиват. — Вие не повръща в мое такси аз надява.

— Не. О, не. Няма да повърна. Просто ми е студено.

— Студено. Да, много студено. Но палто изглежда доста топло.

— Да — съгласява се Аманда и подсъзнателно отбелязва руския акцент на мъжа, докато загръща плътно около врата си яката. — Палто е доста топло.

— Хубаво палто — казва шофьорът и включва радиото, от което се разнасят меланхоличните вопли на саксофон. С това той отбелязва края на разговора.



Пет минути по-късно Аманда слиза от таксито и се затичва към голямата стъклена врата на блока на Бен. Вятърът откъм езерото превръща косата й в стотици малки камшици, които я шибат по лицето. Толкова е силен, че й пречи да отвори и бездруго тежката врата, после се промъква заедно с нея в мраморното фоайе. Аманда трепери, отмахва косата от очите си и преглежда списъка с наемателите. Накрая открива името на Бен и натиска звънеца.

— Качвай се. 1012, в случай че си забравила — произнася по интеркома той, без дори да си дава труда да попита кой е. Дали не е видял таксито й през прозореца? Може би апартаментът му се простира от двете страни на сградата и му позволява да гледа и към „Лейк Онтарио“, и към булевард „Лейк шор“? Чува се бръмчене, вътрешната врата се отваря и Аманда забързано влиза в просторно мраморно фоайе, като бегло отбелязва подбраната с вкус, матова на цвят мебелировка и яркият модерен гоблен, окачен на стената до асансьорите. За късмет един от тях е там, с отворени врати, тя влиза вътре и натиска бутона за десетия етаж.

Докато стигне до апартамента на Бен, Аманда почти може да чувства пръстите на краката си отново. Това, от което се нуждая, е една голяма чаша горещ чай от праскови и ягоди, мисли си тя и предпазливо чука на вратата.

— Защо се забави толкова? — пита той, докато отваря вратата, после млъква и лицето му застива от изненада. — Аманда!

— Не знаеш ли, че е опасно да пускаш хора в сградата, без дори да питаш кой е?

— Предположих, че зная кой е. — Той се оглежда в двете посоки на коридора.

— Никога не предполагай. Не те ли научиха на това в юридическия факултет? Ще ме поканиш ли да вляза или какво?

Бен хвърля още един поглед към коридора, сякаш обмисля това „или какво“, после се дръпва настрани да й направи път.

— Какво правиш тук? — пита я, докато тя се обляга на високата черна маса под овалното огледало в тясното антре и си събува ботушите. — Господи! Излязла си в това време без чорапи?

— Бързах. — Аманда си съблича палтото. — Ще го окачиш ли някъде?

— Ще ми кажеш ли какво правиш тук?

— Трябва да ти покажа нещо.

— Различно от лилавите ти пръсти ли?

— Отиват си с пуловера ми — шегува се Аманда и влиза във всекидневната. Чувства се странно леко, като се имат предвид обстоятелствата. В крайна сметка замръзва, почти полунощ е, а тя стои боса насред апартамента на бившия си съпруг, пръстите й са изтръпнали и гореспоменатият бивш съпруг очевидно и с нетърпение очаква да пристигне приятелката му. Да не говорим, че стиска чанта, натежала от объркващата нова информация. И все пак се чувства… как? Щастлива. Омиротворена. Дори спокойна. Като момичето на Реноар на люлката, осъзнава Аманда и се привежда напред към въображаемия сноп слънчева светлина.

— Пила ли си? — пита Бен, влязъл след нея във всекидневната.

— Не, но идеята звучи чудесно.

Той свива рамене, сякаш се примирява, че вече не е стопанин в дома си.

— Какво да бъде?

— Чаша чай?

— Искаш чай?

— От праскови и ягоди, ако е възможно.

— Праскови и ягоди — мърмори той и клати глава, докато отива към кухнята.

Погледът на Аманда се плъзга по небрежно мебелираните всекидневна и трапезария. Стените са млечнобели, златистокафявата кожа на дивана не си подхожда напълно с черния кожен фотьойл отсреща. Шест опушеносиви пластмасови стола са наредени до правоъгълна стъклена маса в центъра на трапезарията, няколко абстрактни геометрични картини висят на стената срещу френските прозорци с изглед към езерото. Аманда се приближава до тях, обляга чело на стъклото и се взира в тъмното. Струва й се, че долавя шума на ледените води на езерото Онтарио.

— Нямам чай с праскови и ягоди — съобщава от кухнята Бен. — Имам само „Червена роза“.

— „Червена роза“ да бъде тогава. — Аманда отива натам и гледа от прага как Бен пълни един чайник с вода и слага пакетче чай в чаша с изрисувани на нея слънчогледи. — Харесва ми домът ти — казва му тя и сяда до малката стъклена кухненска масичка.

— Защо си тук?

— Зная кой е Тюрк.

— Какво? Откъде?

— Намерих нещо. В къщата на майка ми.

Бен сяда на стола срещу нея, обляга се напред на лакти и й отдава пълното си внимание. Той е по дънки и синя риза с отворена яка. Аманда си мисли, че никога не го е виждала толкова красив.

— Какво намери?

— Тези неща. — Тя изважда розовия плик от чантата си, изсипва визитките и ги разстила върху масата.

— Какво е това?

— Виж сам.

— Водни пречиствателни системи, Уолтър Тюровски, Директор по продажбите — чете Бен и погледът му внимателно се мести от едната визитка към другата. — Компания за подови настилки, Милтън Тюрлингтън, Представител по продажбите… Родни Тюрек… Джордж Тюргов. — Бен вдига очи към Аманда.

— Тюрк — казва тя, когато погледите им се срещат.

— Къде ги намери?

— В стаята за гости — простичко отговаря Аманда, решила да му спести неприятните подробности как точно ги е намерила. — Първият път трябва да съм ги пропуснала.

— Нещо друго?

Аманда побутва към Бен снимката.

— Това е нашият човек с дъщеря си Хоуп. Направена е вероятно преди около четири години.

— Откъде я е взела майка ти?

— Не зная.

— Мислиш ли, че тя ги е снимала?

— Не зная.

— В такъв случай, какво точно знаем?

— Не зная.

Той се усмихва.

— Добре тогава. Хубаво. А, готово е. — Чува се свистене, което показва, че водата е завряла. Бен става от стола си и налива вода в чашата. — С мляко и захар ли?

Аманда кима.

— Е, ти какво мислиш, че означава това? — Тя обхваща с длани подадената й чаша и усеща как слънчогледите греят ръцете й.

— Означава, че имаме още нещо, за което да питаме майка ти.

— Мислиш ли, че ще ни каже?

— Навярно няма — Той поглежда крадешком часовника си. — Пий си чая.

— Опитваш се да се отървеш от мен ли?

Дълга пауза, смекчена само от усмивката му.

— Честно казано, все още не съм сигурен какво правиш тук.

Аманда кима към откритията си на масата.

— Не смяташ ли, че това си струваше пътешествието ми?

— Мисля, че можеше да почака до утре.

Внимателният укор й действа като грубо разтърсване. Той е прав, разбира се. Това лесно можеше да почака до сутринта. Нямаше нужда да се втурва насам по нощите. Явно той погрешно е взел ентусиазма й за нещо съвсем друго, помислил си е, че всъщност е тук заради него, а не заради майка си. Направих се на глупачка, дава си сметка и внезапно се вижда през неговите очи, намира се за жалка и дори — каква дума беше използвал той преди? — отчаяна. Трябва да се махне оттук. Поглъща чая, той изгаря езика й, парата влиза в очите й и те се напълват със сълзи.

— По дяволите. Изгорих си езика.

— Казах ти да си пиеш чая, не да го изгълташ наведнъж.

— Нищо не мога да направя като хората, нали?

— Не съм казвал такова нещо.

— Виж, ясно е, че искаш да си тръгна. Е, добре. Тръгвам си. — Тя скача на крака, ръцете й треперят от яд и неуспешно се мъчат да напъхат снимката и картичките обратно в симпатичния розов плик. След няколко секунди се отказва и ги пуска направо в чантата си. — Благодаря за чая. Извинявай, че те обезпокоих. — Върви отсечено към трапезарията и си удря хълбока в ръба на стъклената маса. — Мамка му! — ругае Аманда, представя си каква хубава синина ще й излезе и пак тръгва.

Бен я следва по петите, придържа я за лакътя.

— Аманда, чакай. Какво правиш?

— Тръгвам, преди да е пристигнала следващата смяна. — Отблъсква ръката му и пресича всекидневната към антрето. — Нали от това се боиш? Дженифър да не ни види заедно и да си направи погрешни заключения? — Напъхва крак във все още ледения ботуш и се залавя с втория.

— Аманда, чакай — повтаря той.

— Какво? — Поглежда нагоре към него, десният й крак е влязъл само наполовина в упорития ботуш.

— Наистина ли заключенията й ще са толкова погрешни? — простичко пита той.

За момент единственият звук, който се чува, е тяхното дишане.

— За какво говориш?

— Виж. Явно никога не съм могъл да те разгадая както трябва. Така че, може би сега сбърках.

— Сега сбърка — съгласява се Аманда.

— Просто защото ти се появи в апартамента ми посред нощ…

— Полунощ съвсем не е посред нощ.

— … с информация, която, колкото и да е интригуваща…

— Съжалявам, че те обезпокоих. Помислих си, че ще ти е интересно.

— … би могла да почака до сутринта.

— Последният път, когато не ти предадох информацията навреме; ти се ядоса.

— Ядосах се, понеже действаше прибързано и на своя глава. Ядосах се, понеже се изложи на опасност.

— Сега не съм в опасност — казва Аманда.

— И не аз съм ядосаният.

Аманда изригва висящия от десния й крак ботуш.

— Добре, това доникъде не ни води. И аз никога не съм разбирала много от деликатности, така че изплюй камъчето. Какво точно искаш да кажеш? Мислиш, че съм дошла тук да те съблазня?

— Така ли е?

— Дойдох, защото намерих нещо, което реших, че може да е важно. И навярно то можеше да почака до утре, не зная. Но аз не можех. Възможно е това да е егоистично, но аз се развълнувах и обърках и знаех, че няма да мога да заспя. Опитах се да ти се обадя, но сбърках номера, после пак опитах, обаче забравих да набера кода и просто не можех да остана нито миг повече в онази къща. Щях да полудея. Трябваше да се махна оттам. И къде другаде можех да отида, освен тук? Наистина съжалявам. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че остана с погрешни впечатления. Съжалявам за всяко ужасно нещо, което някога съм ти причинила.

— Съжаляваш ли, че се омъжи за мен?

Въпросът я заварва неподготвена и за миг й спира дъха. Тя поклаща глава.

— Не. Затова не съжалявам.

Той се усмихва.

— В такъв случай, извинението ти се приема.

Аманда се опитва също да се усмихне, но се задоволява само с леко изкривяване на устните.

— Благодаря.

— И аз съжалявам.

— За какво?

— Затова че бях толкова неадекватен и егоистичен. — Той свива рамене и повдига колебливо ръце, сякаш не знае какво да направи. — Предполагам, че беше нещо като пожелателно мислене.

Аманда отново има чувството, че дробовете й са притиснати и е останала без дъх.

— За какво говориш?

— Ти как мислиш?

— Вече не зная какво да мисля. Най-добре ми кажи.

— Какво да ти кажа? Колко ужасно ми се иска да те прегърна, че едва гледам? Че откакто си влязла, единствената ми мисъл е да разкъсам този глупав лилав пуловер?

— Не харесваш ли лилаво? — Аманда вдига ръце, изхлузва мохерния пуловер и го пуска на високата черна маса до стената. Тя стои пред бившия си съпруг с един крак в тежкия кожен ботуш, другия бос, а голите й гърди нетърпеливо се повдигат и спускат. — Сега вече мога ли да те съблазня?

Ненадейно тя се озовава в прегръдките му, устните му са притиснати в нейните, които се разтварят и поемат внимателния му език. Усещането е както първия път, когато се целунаха, всяка целувка прелива от същата нежна страст, само че сега е дори по-хубаво, защото ръцете, които прегръщат тялото й, са опитни и знаещи, сякаш никога не са спирали да я докосват, сякаш двамата никога не са се разделяли, сякаш винаги са стояли така и ще стоят така завинаги.

Чува се звънецът.

Те се разделят.

Онова „завинаги“ свършва.

— Мамка му — произнася той и гледа в земята.

— Мамка му — съгласява се тя и гледа към него.

Стоят така, докато звънецът се чува отново.

— Не си длъжен да отваряш — казва тя.

— Ако не отворя, тя ще си отиде.

— Това е идеята.

— А ти? — пита той, вдига очи от пода и ги втренчва право в нейните. — Ти кога ще си отидеш?

Аманда си поема дълбоко дъх. Иска й се да каже „никога“. Но казва:

— В петък. Най-късно събота.

Бен се пресята и вдига пуловера й от земята.

— И аз така си помислих — казва, когато за трети път се позвънява.

— Спасителният камбанен звън. — Аманда взема пуловера си от ръцете му, нахлузва го през глава, а той посяга към интеркома.

— Дженифър? — чува го Аманда, главата й е завряна в мохера, като костенурка в черупката си. Меките влакна влизат в носа й и го гъделичкат.

Гласът на Дженифър се разнася в антрето.

— Ето те. Почнах да се притеснявам.

— Извинявай. Бях в банята. Качвай се. Апартамент 1012.

— Идвам.

— Идва — имитира я Аманда и подава глава от пуловера. Изплюва няколко вълнени косъмчета. Грабва ботуша си от пода и палтото от гардероба, отваря вратата и излиза в коридора. — Не се притеснявай. Ще гледам да не ме види.

— Къде отиваш?

— О, сигурна съм, че все ще намеря някой, който да иска да спи с мен.

— Аманда…

— Добре съм, Бен. Беше прищявка. Не стана. Не е голяма работа. Честно.

Той кима разбиращо.

— Ще те видя ли утре?

— Точно в два часа. — Аманда се отдалечава, без да каже довиждане. Застава в коридора от другата страна на асансьорите, докато чува единия да спира и вратите му да се отварят. Нечии меки стъпки бързо заглъхват в другата посока. Някъде в далечината се отваря врата.

— Ей, ти — обичлив женски глас.

— Ей, ти — отговаря гласът на Бен.

Гласовете изчезват в апартамента на Бен и Аманда натиска копчето на асансьора. Вратите се отварят почти на мига, тя влиза и се потапя в аромат на лимони.

Загрузка...