Кукла на конци

13

— Тя наистина ли каза, че майка ми е най-милият и любезен човек, когото познава? — прошепва Аманда, когато Корин Наш се втурва в кухнята за салфетки.

— Точно така каза.

Аманда клати глава невярващо.

— Тази жена с кого се размотава иначе? С Хитлер ли? — Отпуска се назад в дивана и почти изчезва в джунглата от розово-зелени цветя и лиани на дамаската.

— Вземи си курабийка — предлага й Бен. — Вкусни са.

Аманда грабва една от черния емайлиран поднос и я поглъща почти наведнъж. Корин Наш забързано се връща в стаята с куп хартиени салфетки, застава на колене и почва да попива петното.

— О, не — възкликва Аманда и се привежда до жената на пода. — Моля ви, дайте на мен.

— Глупости. Вече е готово. — Корин гордо показва мокрите салфетки. — Вземете си пак курабийки — подканя я тя. — Ще донеса още кафе.

— Не, няма нужда — възразява Аманда. — Наистина, вече ви причиних достатъчно грижи.

— Обзалагам се, че не сте яли цял ден, нали? — Корин Наш поклаща глава. — Също като майка си.

Усмивката на Аманда е толкова скована, че страните й сякаш ще се разцепят по средата. Когато проговаря, думите се изтръгват тромаво от гърлото й, като че ли прави гаргара.

— Уверявам ви, не приличам на майка си.

— О, мислите ли? Аз откривам много прилики — с усмивка заявява Корин.

— Според мен е време да тръгваме — бързо се намесва Бен и повежда Аманда към вратата. Придържа я здраво за кръста, докато тя си обува ботушите и намята палтото.

— Чакай — казва Аманда, когато вече слизат по стълбите. — Сетих се нещо. — Спира се на предпоследното стъпало, поема дълбоко въздух и се обръща към Корин Наш. — Случайно да имате ключ от къщата на майка ми? — понижава максимално глас в усилието си да не звучи като нея.

— Всъщност имам — с почти видима гордост заявява Корин. — Преди няколко месеца си разменихме ключовете. Мислехме, че е добра идея. Знаете, в случай на спешност или нещо такова. Предполагам, че този случай е такъв. Искате ли го?

— Ако не възразявате — отговаря Бен, преди Аманда да има възможност да каже нещо друго. — Добро хрумване — добавя той, когато госпожа Наш се скрива в къщата за ключа.

Аманда не обръща внимание на комплимента.

— Изобщо не звуча като майка ми. Как можа да каже това? Ти не мислиш, че звуча като нея, нали?

— Ето го — връща се госпожа Наш и гордо подава на Аманда един сребрист ключ. — Цветята й навярно имат нужда от поливане.

— Ние ще се погрижим — казва Бен и още веднъж благодари на жената.

Корин Наш им махва за сбогом, докато се качват в колата.

— Моля ви, предайте на майка си, че се моля за нея.

— Непременно — промърморва Аманда. Госпожа Наш още маха, докато Бен изкарва корвета от алеята.

Двуетажната къща от западната страна на „Палмерстън“ доста напомня на собственичката си — стара, но горда, величествена и ексцентрична едновременно. Тухлите са в убито кафяво, входната врата е яркожълта. Сняг покрива двора и външните стъпала, никой не си е направил труда да изрине тясната алея, която е обща и за съседната къща. „Проклет да си, господин Уолш“ — Аманда чува майка си да крещи, докато Бен паркира в алеята. — „До Нова година ще си мъртъв.“

Естествено, два месеца по-късно, старият господин Уолш беше мъртъв.

В следващите години няколко семейства последователно се нанасяха там. Аманда се чуди кой ли я обитава сега, дали няма и те да са толкова чувствителни като майка й, ако видят чужда кола да блокира пътя: Не че някога майка й е ходила някъде, казва си Аманда. Поглежда към Бен и си спомня колко често същата тази кола е стояла там, на същото място.

— Готова ли си? — пита я той.

— Сигурен ли си, че това няма да се сметне за влизане с взлом?

В отговор Бен изважда ключа.

— Това беше твоя идея, забрави ли?

— Нали не се месим в полицейското разследване?

— Да виждаш някъде жълта лента?

Аманда дълбоко въздъхва, дъхът й замъглява предното стъкло.

Разбира се, той е прав. Полицията няма причини да претърсва къщата на майка й. Те вече имат оръжието на престъплението. И дори да нямат мотив, разполагат с нещо много по-добро — самопризнание. Аманда отново въздъхва болезнено и отваря вратата на колата.

— Внимавай, има лед предупреждава я Бен и тя бавно поема към къщата. Прави се, че не забелязва ръката му, протегната да й помогне по заснежените стъпала.

— Какво точно си мислиш, че ще открием тук? — пита го тя, докато отключват.

— Нямам представа.

В секундата, в която ключът се превърта, Аманда се сеща за поне няколко причини защо не бива да правят това: промъкват се където не им е мястото; майка й ще е бясна, когато разбере; тази къща не е на Аманда, вече не; не е стъпвала в нея, откакто баща й почина; беше се зарекла никога повече да не стъпва тук; едва застанала на прага и вече й се повръща.

Към горния списък тя добавя още една причина: може да намерят нещо.

Вратата се отваря. Бен уверено пристъпва напред.

— Идваш ли?

— Не съм сигурна, че мога да го направя.

— Искаш ли да изчакаш в колата?

Аманда поклаща глава — единствената част на тялото й, която изглежда е способна да се движи. Крайниците й са сковани. Има чувството, че ако направи опит да сложи единия си крак пред другия, той ще се пречупи като ледена шушулка.

Студеният порив на вятъра я удря в гърба и леко я избутва навътре. Тя пристъпва в тясното антре с поглед, прикован в малките сиво-бели квадратчета на линолеума.

— Не изглежда много по-различно — чува Бен да казва.

Аманда бавно и неохотно вдига очи.

Какво вижда: изрисуваната сиво-бяла мозайка на антрето преминава в тъмния дървен под на тесния коридор, отляво е всекидневната, застлана със сив килим, отдясно кабинетът с дървена ламперия, в дъното до кухнята стълби, надолу по тях тича разплакано дете и се шмугва между стаите, за да се скрие от яростта на майка си.

Аманда преглъща, опитва се да не чува гласа й, който й напомня да избърше краката си на сивата изтривалка пред входната врата.

— Хайде да свършваме по-бързо, става ли?

— Аз ще се заема с долния етаж — казва й Бен. — Ако искаш ти иди в спалните?

Аманда пристъпва предпазливо, сякаш се страхува от сенките на горния етаж да не изскочи някоя обезумяла фигура с нож в ръка, като във филма „Психо“. Вече чува Бен да рови в кухненските шкафчета. Какво ли точно търси, чуди се Аманда. Ботушите й оставят влажни следи по стъпалата. Какво правим тук?

Някогашната й стая е отляво. Няколко дълги секунди тя стои пред вратата. Погледът й снове от тясното единично легло до едната бледорозова стена към репродукцията на Реноар над бюрото при отсрещната стена, изобразяваща момиче, седнало на люлка, после към тоалетката от светло дърво под страничния прозорец с изглед към общата алея. Идеална стая за малко момиче, мисли си. Само дето тя съвсем не беше идеалното момиче.

Аманда пристъпва в стаята, бавно се завърта и усеща как се смалява все повече, подобно на Алиса, докато става колкото малко дете. Чува смях, чувства силни женски ръце, които я вдигат във въздуха, после я залюляват и крачетата й щастливо ритат във въздуха. „Кое е малкото ми паляче?“ — чува да припява женски глас.

И тогава смехът внезапно спира, замръзва във въздуха, после се посипва по главата й като празнични конфети. Детето пада от ръцете на жената, просва се като счупена кукла на сивия килим, с разперени ръце и крака. Аманда безсилно се отпуска на леглото.

Когато беше тийнейджърка, тя молеше родителите си да й разрешат да направи някои промени в стаята. Всичките й приятелки имаха далеч по-хубави стаи, с двойни легла и тапети, отразяващи техния съзряващ, макар и спорен вкус. Тя настояваше, че й е омръзнало това розово. Омръзнали й бяха всички тези момичешки джунджурии. Отдавна бе отминало времето на колекцията й от сапунчета-животни и стъклени преспапиета. Аманда всъщност искаше черни стени, като на Деби Профумо. Искаше модерна стереоуредба, като на Андреа Аргерис.

Но вместо това получаваше предупреждения да пази тишина, понеже майка й си почива.

В знак на протест тя престана да си окача дрехите в гардероба и да ги подрежда прилежно в чекмеджетата. Облепи стените с плакати на Мерилин Менсън и Шон Пен, слушаше хевиметъл и надуваше радиото по цели нощи, докато накрая баща й връхлетя в стаята, изтръгна апарата от стената и го блъсна в пода, повреждайки го непоправимо. „Какво ти става?“ — викна той и отмести поглед към кутийката с противозачатъчни хапчета, които тя нарочно бе оставила отгоре на бюрото си. — „Знаеш, че майка ти не може да спи на този проклет шум.“

Нейният отговор бе да си купи ново радио и да го пуска дори още по-силно. Отговорът й беше да почне да закъснява все повече и повече, докато накрая вече почти не се прибираше вкъщи, а когато се прибираше, силно тряскаше входната врата. Отговорът й бе да спи с всяко момче, което й попаднеше под око, само защото не можеше самата да попадне в полезрението на единствения най-важен за нея мъж. Понеже той гледаше другаде.

Към майка й.

Поне така би казала навярно Опра, решава сега Аманда, отегчена от цялата тази аматьорска психология. Тя става от леглото и нервно почва да отваря чекмеджетата на шкафа, в търсене на бог знае какво.

Какво намира: няколко пуловера на майка си, стари бижута за костюм, копринен шал, поръбен с дебела черна ивица и с избродирани цветни пеперуди. Аманда смачква нежната коприна в дланите си, поднася шала към носа си и души в гънките му за следи от парфюма на майка си, но не открива никакви. Разсеяно го увива около врата си и насочва своето внимание от шкафа към бюрото. Набързо преравя кутиите с празни листи и бележници. В най-долното чекмедже открива купчина стари модни списания и ги преглежда без интерес.

— Тук няма нищо — провиква се тя, оставя списанията в чекмеджето и се връща в коридора.

— Не си отивай — някакъв слаб гласец се обажда иззад нея и Аманда се обръща, макар да знае, че там няма никой.

Другата спалня е само на няколко крачки. Тя в общи линии също е такава, каквато си я спомня. Мебелировката е почти като на първата, само дето леглото до отсрещната стена е двойно, а стените са по-светлорозови. Срещу прозореца, гледащ към улицата, е поставено бюро, а до гардероба — ниска тоалетка. Над леглото виси друга репродукция на Реноар — този път е поле с цветя. Аманда не си спомня някой някога действително да е обитавал тази стая. Родителите й никога не посрещаха гости. Тя импулсивно се отправя към гардероба, отваря го и полита назад, закрила очи с ръка, сякаш е ослепена от внезапна светлина.

Сцената с марионетките е на пода на иначе празния гардероб. По средата й прилежно са сгънати две дървени кукли. Телата им лежат върху краката, като че ли правят упражнения, дланите им са положени върху ходилата, очите им са затворени, сякаш спят, а конците им са разпрострени около тях, все едно, че са се оплели в паяжина.

Аманда внимателно пренася половинметровата сцена в средата на стаята, поставя я на сивия килим и сяда с кръстосани крака до нея. С треперещи пръсти вдига първата марионетка. Представлява момче с голяма дървена глава и нарисувана бухната черна коса. Очите му тутакси се отварят и разкриват ярки неоновозелени топчета. Устните му са дебели, усмивката широка. Облечен е в памучна, искрящобяла риза и корави протрити дънки, изпод които се подават сини мокасини.

Аманда разлюлява куклата на конците и гледа несръчния й танц. После взема в другата си ръка втората марионетка — момиче с червени бузи, огромни сини очи и вълни от нарисувана руса коса — и я приближава до приятеля й. Бавно размърдва пръсти. Момичето прави реверанс, а момчето се покланя. В следващия момент те почват да се въртят изящно по сцената.

— Как се справяш там? — провиква се отдолу Бен.

Марионетките се изопват и отделят една от друга, с вдигнати нагоре ръце, сякаш някой е насочил пистолет към главите им.

— Добре — вика в отговор Аманда, пуска конците и куклите се стоварват една върху друга, като че ли наистина са застреляни.

— Намери ли нещо? — пита от долния край на стълбите Бен.

— Не. А ти?

— Засега нищо. Отивам в мазето.

— Скоро ще приключа тук — провиква се след него тя и поглежда виновно марионетките. Внимателно развързва двата комплекта конци и връща куклите в предишното им положение в средата на сцената — телата им прегънати в кръста, очите им затворени.

— Така е по-добре — прошепва им, после прибира сцената в гардероба и го затваря.

Усеща някакво движение зад гърба си и се обръща навреме, за да види лицето на майка си, изкривено от ярост.

„Какво правиш тук?“ — крещи майка й, сграбчва я за раменете и я разтриса, сякаш самата тя не е нищо по-различно от марионетка.

„Само си играех“ — заеква малката Аманда и се дърпа.

— „Съжалявам.“

„Махай се оттук. Махай се веднага.“

Аманда изхвърча от стаята и спира насред тесния коридор. Очите й са пълни със сълзи, които натежават на клепачите й.

— Не — заявява и решително изтрива сълзите. — Вече не можеш да ме разплачеш, майко.

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

— Майната ти.

— Каза ли нещо? — провиква се през два етажа Бен.

Бледосивото небе постепенно е потъмняло, когато Аманда най-сетне пристъпва в стаята на майка си. Скоро съвсем ще се стъмни, мисли си тя, светва лампата и поглежда към голямото двойно легло на майка си. Цветната кувертюра, която помни от младостта си, е заменена с обикновено бяло шалте, не много по-различно от нейното в спалнята й във Флорида, потръпвайки си дава сметка Аманда. Но в общи линии стаята е същата, каквато си е била винаги: вездесъщите розови стени и сив килим, множество кристални джунджурии, наредени на две етажерки от двете страни на леглото. Няколко снимки на баща й са поставени върху скрина пред големия страничен прозорец, пресилената му усмивка контрастира на очевидната тревога в очите. Аманда взема една от снимките и прокарва внимателно пръст по красивото лице на баща си. После я връща на мястото й, между две свои снимки като бебе. На нощното шкафче до леглото вижда другите фотографии, за които бе споменала Корин Наш: тази от дипломирането си в гимназията и онази чудесната, на която бе запечатана как гледа през прозореца на всекидневната. Кога ли е била направена, чуди се тя и тялото й се накланя към нея.

„Какво правиш тук?“ — внезапно пита баща й. — „Знаеш, че не бива да влизаш в тази стая.“

„Съжалявам, татко“ — извинява се на снимката му Аманда. — „Ще се опитам да свърша бързо.“

И тя бързешком преравя чекмеджетата в скрина на майка си, пръстите й пробягват по сутиени и корсажи, нощници и пижами.

„Достатъчно, не влизай“ — предупреждава тя малкото момиченце, застанало до гардероба. — „Знаеш какво се случи последния път, когато отвори тази врата.“ — Втурва се да я възпре, но детето вече я е отворило. Аманда зяпва пред кутията за обувки на най-горния рафт в гардероба на майка си.

Чуди се дали да не повика Бен. Не ставай глупава, скастря се сама. Там няма пистолет.

— Тя вече го е използвала — произнася на глас и едва не се засмива.

Протяга се да достигне кутията, при което се обляга на дрехите на майка си — синя вълнена рокля, сини, черни и кафяви всекидневни панталони, няколко пастелни копринени блузи, няколко веревни поли, кафяво памучно сако. Сваля кутията. Струва й се празна, но Аманда все още се колебае дали да я отвори.

— Излагаш се наистина — хока се тя, маха капака, хвърля го на пода и надзърта вътре.

Не намира нищо, освен книжка за дългосрочен спестовен влог в „Торонто Доминиън Банк“. Салдото се свежда до жалките 7.75 долара. Явно майка й не посещава често тази банка, мисли си Аманда, когато чува нещо да пада от кутията на пода. Оглежда килима и накрая забелязва малък ключ.

— Прилича на ключ от депозитен сейф — казва тя и чува стъпките на Бен по стълбите. Без повече да му мисли, пъхва книжката и ключа в джоба си.

— Намери ли нещо? — пита Бен и влиза в стаята.

Аманда мълчаливо му показва празната кутия.

— И долу няма нищо.

Аманда кимва.

— Е, нищо. Не може да се каже, че не сме опитали.

Взират се един в друг през сгъстяващата се тъмнина.

Думите й отскачат от стените и отекват в тишината на късния следобед.