Кукла на конци

23

Аманда влиза в банята, развива кранчето на мивката и плисва няколко шепи студена вода на лицето си, което за нейна изненада, се оказва вече мокро от сълзи.

— За какво, по дяволите, плача? — пита отражението си в огледалото и гледа познатото поклащане на главата си. Продължава трескаво да я клати напред-назад, докато косата й не закрива очите като нечии длани — „Познай кой е?“ — и измъченият образ изчезва. Стои така няколко секунди, с наведена глава, коса, полепнала по влажната кожа, с дишане, накъсано от сподавени хлипове, които заплашват да изригнат от тялото й, сякаш са последните тиктакания на бомба, стегната около гърдите й. Протяга опипом лявата си ръка към купа с хавлиени кърпи, премреженият й поглед попада на часовника, който е забравила да свали, когато си легна. С изненада установява, че е едва малко след единайсет. — Няма дори полунощ — изпъшква тя, напълва с вода розовата пластмасова чаша, поставена отстрани на мивката и я изпива наведнъж. — И сега какво да правя до сутринта?

Мисли си дали да не слезе и да хапне нещо, но си спомня в какво състояние е хладилникът на майка й и решава, че ябълките не са най-любимата й храна. Твърде здравословна. Прекалено добра, за да е добра за теб в критични моменти, когато копнееш за нещо, преливащо от калории, като макароните със сирене, които вече бе погълнала. Разбира се, можеше да се облече и да потърси някой денонощен магазин, макар че не е сигурна дали в Торонто изобщо има такова нещо. А може просто да си поръча пица. Сигурно все още има отворени ресторанти, които разнасят по това време. Едва полунощ е. Или още по-добре, да си поръча пиле на грил. Откога не беше яла от онези порции с половин пиле и пържени картофки, полети с пикантен сос барбекю? От доста отдавна, преценява тя и се връща в стаята. Изважда телефона от чантата си и устата й вече се изпълва със слюнка. Отваря телефона и се кани да се обади на справки за номера на някой от тези ресторанти, когато вижда, че има съобщение.

— Здравей. Аз съм. Бен — безстрастно съобщава записът, но фактът, че е сметнал за необходимо да добави името си, съдържа укорителен намек. — Просто се чудех как се справяш, но след като се мотаеш наоколо, предполагам, че всичко е наред. — Малка пауза и отново: — Обади ми се сутринта.

— Мотаеш се наоколо — повтаря Аманда с канадския акцент на Бен, така че думите звучат като „мооташ“ и „наооколо“. — Да, наистина се моотая наооколо. — Моотая се наооколо само по новия си мохерен пуловер, бродя по коридорите в къщата на майка ми като някакъв огромен лилав призрак, продължава безмълвно тя. И ми текат слюнки при мисълта за мазна бърза храна, втора за вечерта впрочем, така че явно на апетита ми нищо му няма, което предполагам означава, че всичко е наред, много ти благодаря за загрижеността.

Изслушва съобщението на Бен три пъти, преди да го изтрие.

— Кога си се обадил, все пак? — пита мъничкия телефон, ядосана на себе си, че си е легнала толкова рано, че не е извадила проклетото нещо от чантата си и не го е чула като звъни. Отново си поглежда часовника и решава, че е твърде късно да му се обади. Той сигурно не си ляга преди полунощ.

Ще ми се обадиш ли по-късно?

Разбира се.

Аманда набира номера на Бен, пръстът й е готов да прекъсне връзката, ако се включи телефонният му секретар.

— Ало? — отзовава се Бен веднага. Гласът му е топъл и приласкаващ. Иска й се да се сгуши в него.

— Аз съм — За разлика от бившия си съпруг, тя не си дава труда да уточни коя е. — Току-що получих съобщението ти.

— Къде си?

— У дома — отговаря и думата оставя странен вкус в устата й. — У майка ми — поправя се тутакси. — Кога си звънял?

— Преди няколко часа.

— Бях заспала. Не съм чула телефона.

— Добре ли се чувстваш?

— Да. Малко гладна.

Той се смее.

— Предполагам, че не ти се излиза да хапнеш нещо?

— Не мога — казва той без обяснения.

Дразнещ навик, мисли си Аманда. Представя си как Дженифър го гледа от другия край на стаята с въпросително вдигната към него глава, сякаш пита: Кой звъни по това време? Аманда прогонва неприятния образ с махване на ръка и Дженифър отлита във въздуха и се взривява, като евтин фойерверк, а после тъмното нощно небе я поглъща.

— Е, успя ли да поразгледаш наоколо? — пита той и Аманда се мъчи да си припомни подробностите от деня. — Намери ли нещо, което сме пропуснали миналия път?

— Да — гласът й се оживява, когато аптечката на майка й ясно изплува пред очите й. — Намерих хапчета.

— Хапчета ли?

— Най-малко десет шишенца антидепресанти, успокоителни — какво ли не. В аптечката й. Повечето с изтекъл от години срок на годност, но това не означава, че не ги е взимала. На теб споменавала ли ти е да е била на такива лекарства?

— Единствените хапчета, които съм я чувал да споменава, са тези с нейния калций — казва Бен и Аманда почти го вижда как клати озадачено глава.

— Мислиш ли, че можем да пледираме за временно намалена вменяемост?

— Определено трябва да го помислим. Намери ли нещо друго?

— Нищо — казва Аманда — Само това, че всички растения в къщата й са изкуствени.

Той отново се засмива, топлият му глас я гали по страните.

Внезапно я обзема страх, че той се кани да затвори, че вече не му е полезна и не може да му предложи нищо интересно.

— Ти имаш ли цветя? — пита, здраво стиснала слушалката, сякаш иска да го задържи.

— Няколко. Но не виреят добре. Прекалено много слънце, предполагам.

Аманда се опитва да си представи апартамента на Бен в Харбърсайд, френските му прозорци с изглед към езерото, но вижда само тесния едностаен апартамент на втория етаж на „Воън роуд“, в който някога живееха двамата. Той се намираше в стара сграда от жълти тухли, която бе имала и по-добри дни. Без асансьор. Без климатик. Без миялна машина. Спалнята едва побираше двойното легло, двамата не можеха да се движат из стаята едновременно. Всекидневната също не беше по-голяма, в нея трудно се поместваше скърцащият стар диван, купен на старо, а съседът им отдолу вечно чукаше с метлата по тавана, за да им каже, че са пуснали уредбата си — единствената им вещ, която наистина струваше нещо — твърде силно.

— Помниш ли апартамента ни на „Воън роуд“? — изплъзва се от устата й.

Кратка пауза, преди да й отговори:

— Кой може да го забрави?

— Беше доста ужасен.

— Такъв беше.

— Но аз все пак го харесвах.

— Аз също.

Нова пауза. По-дълга от предишната. За момент Аманда се уплашва, че връзката е прекъсната.

— Бен?

— Да?

— Нищо. — Тя клати глава, сякаш той може да я види. — Просто се боях, че не си там.

— Тук съм.

Аманда тъжно се усмихва. Такава каша забърках, мисли си и й се ще да му се извини, задето го напусна по този начин, за цялата разруха, която внесе в живота му, за всичката болка, която му причини.

— Е, какво ще правим сега? — казва тя.

— Утре най-напред съм в съда — отговаря той, без да обръща внимание на по-широкия контекст на въпроса й. — Но следобед май трябва да отидем да видим майка ти, ако ти е удобно. Иска ми се да разбера каква е тази работа с хапчетата.

— По кое време?

— Можеш ли да дойдеш в офиса ми в два часа?

— Разбира се.

— Добре. До утре тогава.

— До утре — повтаря тя, без желание да приключва разговора.

— Приятни сънища, Аманда.

— И на теб.

Следва ужасната тишина, когато някой затвори телефона. Няколко секунди Аманда се вслушва във враждебната тишина, мъчи се да долови дишането на Бен от другата страна на линията, после неохотно приема отсъствието му, затваря рязко мобилния си телефон и го пуска обратно в чантата си. Почти веднага обаче го вади отново, понеже решава да го остави на нощното шкафче до леглото, в случай че той пак се обади.

Отпуска се на тясното легло и седи втренчена в репродукцията на Реноар на отсрещната стена. Колко нощи е лежала в това легло, загледана в картината с радостното изображение на безгрижна млада жена в дълга рокля с волани, седнала на люлка посред оживен парк, тялото й приведено на слънчевата светлина, а на искрящото лице е изписано спокойствие, тя е наясно с привилегированото си положение, сякаш щастието някак й се полага? Колко бе завиждала на това момиче, което носеше съзнанието за своята значимост с такава гордост и лекота, като тъмносините къдрички отпред на млечнобялата си рокля, момиче със самочувствието, че може да седи на люлка. Колко пъти се бе молила да си сменят местата, тя да бъде момичето, седнало на слънце, заобиколено от обожатели, а не детето, треперещо самичко под завивките нощ след нощ?

Когато беше малка, тя наистина си представяше, че ако се приближи достатъчно до картината, ще може да влезе в нея. Затова една нощ се покатери на бюрото, коленичи пред картината и притиска нос в нея, докато не почна да я боли и стъклото не се замъгли от дъха й. Момичето на люлката си остана в щастливо неведение за нейното присъствие и Аманда мълком го прокле за егоизма му. „Надявам се да паднеш и да си счупиш врата“ — изсъска към стената и после плака, докато заспа. Но на следващата сутрин момичето си стоеше на люлката, все така самоуверено и омиротворено, както винаги. Очевидно разрушителната мощ на Аманда не беше толкова силна, както на майка й.

— Искаш ли да се обзаложим? — пита сега тя и си представя как изблъсква младата жена от мястото й, тя пада на земята, роклята й се изпоцапва, начелото й зейва дълбока резка и меката импресионистична палитра се обагря в яркочервена кръв. Аманда ляга на леглото и доволно затваря очи. Само питай Бен чия мощ е по-голяма. Питай Шон. Питай баща ми.

Аманда изръмжава и се обръща по корем, мъчи се да си намери удобно място. Но чувството за вина, подобно на любовник, който заема по-голямата част от леглото, отколкото му се полага, не спира да души около нея и след като десет минути се върти нервно, опитвайки се да избяга от него, тя изоставя всяка идея за сън. Може да погледа малко телевизия. Все някъде трябва да дават хокей, мисли си, става от леглото и излиза в коридора.

Няма намерение да влиза в средната спалня, затова е изненадана, когато осъзнава, че се колебае на прага й. Няма намерение да отива до гардероба и се учудва, когато разбира, че стои пред него, с ръка на вратата му.

Определено няма намерение да взима сцената с куклите и да я носи в средата на стаята, затова е удивена, когато установява, че седи на пода, разплита вървите на марионетките и ги повдига над високия дървен парапет на сцената.

— Здравейте, момчета — казва им, а те й се покланят учтиво в отговор.

Ти здравей, сладурано, отговаря момчето и леко накривява дървената си глава.

Къде беше? — любезно пита момичето.

Аманда свива рамене и завърта куклите около сцената.

Те се движат, заедно с лекота, грациозно се носят из въздуха, главата на момичето е положена на рамото на момчето, ръката му покровителствено обвива нейните рамене, ръцете и краката им се преплитат, вървите им се усукват, увиват се като лиани около ствола на дърво, докато накрая двете кукли стават като една, невъзможно е да ги разделиш, без да им причиниш непоправими рани. Истинска любов, с копнеж си мисли Аманда и си представя себе си в обятията на Бен, усеща бузата му до своята, ръката му, притисната към гърба й.

Нито преди, нито след Бен, никой не бе в състояние да я накара да се почувства така, както я караше той, сякаш само с допира си, той докосваше душата й.

Само че тя не иска никой да достига толкова навътре в нея. Защото, ако го направи, ще разбере, че там няма нищо. Няма никой, който си струва да опознаеш. Определено никой, когото да обичаш. Защото, ако собствената ти майка не те обича…

— Какво правя? — възкликва Аманда с гласа на човек, който се събужда след дълъг транс. — Какво, по дяволите, правя? — Изтръгва вървите от пръстите си, куклите подскачат и се разделят. Тя отвратена ги мята през стаята, гледа ги как отскачат от стената и падат на леглото, една върху друга, сякаш решени да довършат започнатото от нея. Тя се завърта безпомощно и с всеки кръг, който описва, тревогата й нараства. — По дяволите! Какво ти става? — Навежда се и събира дървената сцена, завърта се за последен път и я хвърля към прозореца, като атлет, който мята гюле. Сцената се разминава с прозореца на сантиметри, блъска се в стената и отлющва парче от бледорозовата й повърхност, преди да се разбие. Във въздуха политат трески, като отломки след експлозия.

Аманда се взира в бъркотията. Бюрото е покрито с дървени частици, подобни на сладоледените клечки, които събираше като малка. Подът на сцената се е откъснал от стените й и се клатушка на ръба на бюрото, преди да падне. Навсякъде има парчета дърво.

— Страхотно — мърмори Аманда. — Пак направих бъркотия. — Излиза заднишком от стаята и слиза надолу по стълбите към кухнята да вземе метла и лопатка. Първо цветята, сега това. — Аз съм просто ходеща разруха. — Може би майка й е имала право да я държи настрана.

Докато се върне с метлата и една зелена торба за боклук, подът на сцената е паднали лежи преобърнат върху сивия балатум, а от него се стеле фин прашец, като кръв.

— Съжалявам за това — извинява се Аманда и тъкмо се кани да хвърли парчето дърво в торбата, когато забелязва крайчето на нещо, което се оказва фирмена визитна картичка, подаваща се от една дълга цепнатина. — Какво е това? — Бавно и внимателно изважда картичката от скришното й място.

„Водни пречиствателни системи“, гласи надписът с големи черни букви. Уолтър Тюровски, Директор по продажбите.

— Какво, по дяволите, е това? — Аманда разтръсква дървото и още няколко картички изпадат на пода. Тя присяда на колене, разглежда едната, после втората, и третата.

„Управление на имоти“. Джордж Тюргов, президент.

„Компания за подови настилки“. Милтън Тюрлингтън, Представител по продажбите.

„Водоустойчиви системи“. Родни Тюрек, Старши вицепрезидент.

— Какво става тук? — Аманда мести поглед от една картичка на друга. Какви са всички тези компании? И кои са всички тези мъже? Тюровски, Тюргов, Тюрлинпън, Тюрек? — Тюрк — заявява Аманда и името изскача изпод лъжичката й. — Тюрк — отново произнася тя, този път името експлодира върху езика й. — Дявол да те вземе, зная, че си ти. — Човекът, с който се е замесил истинският Джон Молинс, преди да изчезне. — Какво правиш тук?

Аманда се опитва да надникне в тесните цепнатини на пода на сцената и да види, дали вътре не е скрито още нещо. Но мястото е твърде тясно и тъмно, за да е сигурна. Разтърсва дървото с всичка сила, но резултатът е същият.

— Какво толкова, по дяволите — решава тя и го запокитва към бюрото. То се разцепва на две. Пред погледа й тутакси се показва крайчето на лъскава хартия, надзърта от останките на сцената. Аманда го измъква, внимава да не го скъса, обръща го. — Мили боже, какво, по дяволите, е това? — ахва тя и полита назад към покрития с трески линолеум.

Какво вижда Аманда: снимка.

И макар тя да е избледняла, издраскана и напукана, образът се разпознава ясно. На снимката седи мъж, взел в скута си младо момиче. Двамата щастливо се усмихват на някаква своя си шега. Мъжът е този, който майка й е застреляла. Момичето е неговата дъщеря Хоуп.

Какво общо има майка й с тази снимка? Откъде я е взела? Защо я е запазила? От колко време я крие?

На пръв поглед снимката е най-малко отпреди три-четири години. Хоуп изглежда на около девет или десет години, макар че в общи линии лицето й е същото, каквото го видя Аманда преди няколко дни, същата тъмна коса, същите проницателни очи. Баща й е по-слаб и по-красив, отколкото на снимката от паспорта му, публикувана във вестниците, въпреки че една тънка гънка в хартията пресича бузата му като белег.

— Тюрк? — Аманда гледа въпросително усмихнатото му лице. — Ти си, нали?

Усмивката на мъжа сякаш се разширява, като че ли й се подиграва.

Какво не е наред с тази снимка, пита се Аманда.

— Ще разбера това, казвам ти — обръща се към него и проучва снимката за някакъв отговор, но не го намира. Тя е това, което е: баща и дъщеря седят под голямо дърво в нечий заден двор; облеклото им е семпло, нищо особено; никакви познати сгради на заден план, нито редки растения в краката им; универсално синьо небе. — Ще разбера дали си Джордж Тюргов, Родни Тюрек, Милтън Тюрлинпън, Уолтър Тюровски или както и да се наричаш. Ще разбера какво си направил с Джон Молинс. Ще разбера и как майка ми се е сдобила с тази снимка — заканва се с такава решителност, която изненадва и самата нея. — Дори да ми струва живота.