Кукла на конци

28

— Можеш ли да повярваш? — процежда през стиснати зъби Аманда, забързана по затворническия коридор до Бен. — Не само го е познавала, ами е била и женена за него! Вярваш ли го?

— Мисля, че е по-добре да обсъдим това в колата. — Бен кима по посока на надзирателя, който ги гледа през стъклената преграда до изхода.

— Откраднала е сто хиляди долара от човека!

— Наистина мисля, че трябва да обсъдим това…

— Била е пристрастена към лекарства, по дяволите!

— Аманда…

— Отначало нямахме мотив за стрелбата. А сега нямаме нищо повече от мотиви.

— Има ли някакъв проблем? — Пред тях изскача някакъв надзирател, привлечен от шума. Материализира се от отсрещната стена сякаш по някаква магия и бавно се приближава с ръка на кобура.

— Не, полицай. — Пръстите на Бен се забиват през парката на Аманда право в ръката й и я насочват към изхода. — Няма проблем.

— Каза ми миличка! — Аманда изтласква вратата към паркинга и излиза. После спира, завърта се на пети и избухва в порой от шевни сълзи. — Коя, по дяволите, е тази жена?

Бен разбиращо кима, но в очите му се отразява собственото й объркване.

Точно сега наистина имам нужда да ме прегърнеш, мисли си Аманда и залита към него.

Дясната му ръка се протяга към нея. Но вместо да я притегли в успокояваща прегръдка, той просто я подхваща под лакътя и я повежда през гъстата лапавица на паркинга, сякаш газят сред опасни океански вълни. Ключовете на белия корвет вече са в ръката му.

— Добре ли си? — пита, когато вече са се настанили в колата. От мотора на стария автомобил струят отровни газове.

— Предполагам.

— Какво ще кажеш за нейната история?

— Ще кажа, че за психопат, тя е учудващо лош лъжец.

— Мислиш, че всичко, което ни каза, е лъжа?

Аманда клати глава.

— Мисля, че наистина е била женена за Родни Тюрек. Вярвам, че е бил мошеник, който я е мамил и е ограбил баща й. Вярвам дори, че би могла да открадне тези пари обратно от него. Но оттам нататък всичко става пълна мъгла.

— Определено има много, което не ни казва.

— Е, как ще разберем какво е то?

Бен размишлява един миг. Аманда вижда как погледът му шари по предното стъкло, сякаш чете някакъв невидим списък от възможности.

— Ще направим точно каквото каза на майка ти, че ще направим, ако не ни сътрудничи. — Той млъква и я изчаква да схване.

— Ще посетим Хейли Молинс — спокойно отбелязва Аманда, после си закопчава колана и се приготвя за път.

На магистрала „Гардинър“ има катастрофа и на Бен и Аманда им отнема два часа да се върнат в центъра. Трудно е да каже каквото и да било, като се има предвид колко силно е пуснал радиото Бен. Познат сигнал, припомня си Аманда и кима с глава. Означава, че той не иска да говори. Иска да остане насаме с мислите си или даже, че изобщо не желае да мисли. Аманда помни тази негова черта от годините, когато са живели заедно и се усмихва. Иска й се и тя да може така лесно да отхвърля нещата. Известно време дори се опитва, като безмълвно си повтаря едно заклинание, което бе научила от приятелката си Ели. Веднъж Ели бе платила хиляда долара за четиридневен курс по трансцендентална медитация. Кипрел, ки-рел, ки-рел. Но дали, защото е прекалено нервна, или защото това е заклинанието на Ели, а не нейното и Ели бе развалила магията с това, че я бе споделила, но заклинанието не работи, Ки-рел, ки-рел. Само след половин минута Аманда отново е в онази ужасна задушна тясна стая с майка си, която й казва, че повече от десет години е била омъжена за Родни Тюрек, известен също като Джон Молинс — ки-рел, ки-рел — той е отмъкнал спестяванията на баща й — ки-рел, ки-рел — тя ги е откраднала обратно — ки-рел, ки-рел — той я заплашил — ки-рел, ки-рел! — а последвалата депресия я е хвърлила в кошмара на антидепресантите. Ки-рел, ки-рел, ки-рел!!!

Някакъв жив ад.

Аманда захвърля заклинанието. То се понася като облак с дъха й и замъглява предното стъкло. Някъде по пътя историята на майка й престава да звучи правдоподобно.

Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, уморено си мисли Аманда.

— Каквото и да е, но не и истината — изрича на глас тя и поглежда към Бен, когато си дава сметка, че го е казала наистина. Но той или не я е чул, или се преструва, след като се бе наслушал на бръщолевенето й през първия час от пътуването им към центъра. Сега седи втренчен право напред, леко напредва, когато му се удаде възможност и потропва с пръсти по волана в свирепия ритъм на рок музиката от радиото. „Колдплей“, мисли си, но не е сигурна. В интерес на истината, тя бе изгубила допир до по-голямата част от музиката на своето поколение.

„Не ми казвай, че това нещо действително ти харесва“ — спомня си възмущението на Шон, след което бе превключил радиото в нейната кола от рок на класическа музика, без дори да я пита. Поне беше по-добро от ужасното кънтри, което той обичаше да слуша. „Това е Америка“ — отговаряше на шумните й протести и припяваше текста, който неизменно имаше нещо общо с измамени жени и пикапи. „Това е родината“.

Това са глупости, мислеше си тогава Аманда. Но след четири години брак и тя почна да припява заедно с него. „Все още има надежда за теб“ — шегуваше се Шон. Може би затова тя бе изпитвала такава настоятелна нужда да го напусне. Кънтри музиката разруши втория ми брак, решава сега и се киска. Някой би трябвало да напише кънтри песен за това.

Само дето в крайна сметка, разбира се, това не беше истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Бракът им се бе провалил не заради несъвместими интереси към музика и филми, разликата във възрастта, нито дори заради противоположните им възгледи относно семейството. Не, бракът им бе обречен от мига, в който тя каза „да“. Защото простата истина, цялата истина и нищо друго, освен истината, беше, че трябваше да каже „не“.

Аманда затваря очи и вижда лицето на майка си. Бях омъжена за този човек повече от десет години. Явно многобройните бракове са семейна черта, смее се на глас тя.

— Има ли нещо смешно? — пита Бен и намаля звука на радиото.

— Всъщност не.

Той кима, сякаш това е напълно смислено.

Докато стигнат до хотел „Четири сезона“, късното следобедно небе вече се е навъсило под заплахата на нощта.

— Мислиш ли, че това наистина е добра идея? — пита Аманда и изпитва странно нежелание, дори неприязън, да се изправи срещу Хейлй Молинс.

Бен подава ключовете на колата на пиколото, когато влизат във фоайето.

— Имаш ли по-добра?

Аманда поглежда към претъпкания бар вляво.

— Едно питие ще ми дойде добре.

— Определено е по-добра идея. — Отминават удобното сепаре, където бе седяла майка й в очакване да застреля бившия си съпруг, после се изкачват по няколкото стъпала към бара и сядат до малка масичка до прозореца. — Какво да бъде? — пита Бен.

— Чай от праскови и ягоди — казва на сервитьора Аманда.

Бен се засмива.

— Един чай с праскови и ягоди и една чаша много сухо червено вино — поръчва на младежа и отново насочва вниманието си към Аманда. — Никога не спираш да ме удивляваш.

— Това добре ли е?

Той свива рамене и отминава въпроса.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно?

— Предполагам, че трябва да запазя ума си бистър.

Той кима.

— Идеята не е лоша.

— Какво по-точно смятаме да кажем на Хейли Молинс все пак?

— Ами, за начало ще й съобщим истинското име на мъжа й. Да видим каква реакция ще предизвика това.

— А ако майка ми е права? Ако Хейли Молинс не знае нищо за миналото на съпруга си?

— Вярваш ли наистина, че има такава вероятност?

— Вече не зная какво да вярвам. Нищо не се връзва.

— Всичко се връзва — поправя я Бен. — Просто още не сме разбрали как.

След няколко минути сервитьорът се връща с напитките им и ги поставя на малката кръгла масичка помежду им. Лекият аромат на топли плодове обгръща Аманда.

— Хъм. Не ухае ли прекрасно?

Бен заравя нос в тънката си чаша и вдъхва дълбоко.

— Така е. — Поднася чашата си към нейната. — Наздраве.

— Наздраве. — Аманда чуква порцелановата си чаша в неговата и се чуди за какво е тостът. — И след като спукаме сапунения мехур на Хейли Молинс, какво?

— Ще зависи от това, което има да ни каже тя.

— Ами ако нищо не каже?

— Ще й покажем снимката.

— И ще докажем старата поговорка — една снимка струва колкото хиляда думи?

Бен кима и отпива голяма глътка.

— Ами ако и за това не знае нищо? Ако няма представа как майка ми се е сдобила с нея и какво общо има? Ако само травматизираме горката жена повече, отколкото вече е? Искам да кажа, може майка ми да е права. Има ли смисъл да безпокоим опечалените?

— Сигурна ли си, че си добре? — пита както по-рано Бен и наднича към нея над чашата си.

— Да. Защо?

— Не ти прилича да се тревожиш, че ще обезпокоиш някого.

— Прав си — съгласява се Аманда. Какво й става? Наистина ли каза, че майка й може да е права — за каквото и да било? — Мисля, че е от чая.

— Виж — започва Бен. — Дори и да не разберем нищо съществено, мисли за това като за обществено задължение.

— Обществено задължение ли?

— По този начин поне Хейли Молинс ще узнае за имотното състояние на свекърва си. Може да се върне в Англия като доста богата жена.

— Мислиш ли?

— Мисля, че трябва да допиеш чая си. — Той поглъща остатъка от виното си и става. — Давай да почваме това представление.

След няколко минути те слизат от асансьора на двайсет и четвъртия етаж.

— Оттук — посочва Аманда, вече стигнала средата на коридора.

— Аманда, почакай — вика след нея Бен. — Обещай ми, че няма да избухваш.

Тя поглежда през рамо, без да спира.

— Няма да се заяждам. Обещавам.

— Просто приемай нещата бавно и спокойно.

Аманда приближава вратата на апартамента.

— Не правя ли така винаги?

— Глупости — чува Бен да мърмори, когато вдига ръка да почука.

— Мамо — след няколко секунди се чува момчешки глас отвътре. — Тук има някой.

Стъпки — колебливи, несигурни. Женски глас — предпазлив, плах.

— Кой е?

— Аз съм Аманда Травис, госпожо Молинс. Онзи ден говорихме…

Вратата се открехва, без да се сваля веригата. В коридора наднича едно тъмно око и се разширява, когато вижда, че Аманда не е сама.

— Кой е той?

— Това е Бен Майерс. Той…

— … представлява жената, която застреля съпруга ми — познава го Хейли Молинс.

— Може ли да влезем за няколко минути, госпожо Молинс? — пита Аманда. — Има няколко неща, които бихме искали да обсъдим с вас.

— Като например? — Веригата продължава да е закачена.

— Като например това. — Аманда бърка в джоба на червената си парка, изважда снимката на бащата и дъщерята и я поднася към процепа. Окото се разширява още повече и се изпълва с тревога. Вратата се затръшва в лицето на Аманда.

— Дотук с приемането на нещата бавно и спокойно — отбелязва Бен.

— Съжалявам. Не можах да се въздържа. — Аманда вдига ръка и решително почуква на вратата.

— Махайте се — следва незабавният отговор.

— Госпожо Молинс… Хейли. Моля ви…

— Махайте се или ще викна полицията.

— Чудесно — изрича високо Бен. — Мисля, че полицията доста ще се заинтересува от тази снимка.

Мълчание, през което изглежда, че всички са затаили дъх. После се чува шум от сваляне на верига, завъртане на брава, отваряне на врата. Хейли Молинс отстъпва назад и ги пропуска да минат.

— И това е начин — възхитено прошепва Аманда на Бен, докато прекрачва прага и скришом оглежда стаята. Първото нещо, което забелязва е, че и бездруго бледата кожа на Хейли сега е призрачнобяла, сякаш е излязла от варел с белина, ръкавите на прекомерно големия й, тревистозелен пуловер стигат до връхчетата на треперещите й пръсти, самият пуловер покрива широк кафяв памучен панталон, а косата й на тънки тъмни кичури виси до брадичката. Всичко по нея изглежда някак крехко. Дори чертите на лицето й са размити, сякаш всеки момент ще се изхлузят от физиономията й, като че ли ще се стопи. Жената нервно поглежда към вратата на спалнята вляво. „Не мислиш ли, че Виктор заслужава да знае истината?“ — възмущава се някаква жена оттатък. — „Моля те“ — отговаря друга. — „Не знаеш какво правиш.“

Аманда разпознава познатите гласове от любимия й някога сапунен сериал и намира странно успокоение във факта, че поне някои неща никога не се променят. От незапомнени времена жените пазят тайни от Виктор. Накрая той винаги узнава истината и всички плащат скъпо за измамата. Човек би казал, че са си взели поука.

— Как се справят децата? — пита тя.

— Нямат търпение да се върнем в Англия. — В ръкавите на пуловера юмруците на Хейли се свиват и отпускат. — Какво искате от мен?

— Намерихме тази снимка в къщата на моята клиентка.

— Имате ли някаква представа за какво й е била? — пита Бен, взема снимката от Аманда и я подава на жената.

За миг Хейли има вид сякаш ще припадне. Тя сграбчва най-близкия стол на златни и червени райета и полека се отпуска на него.

— Добре ли сте, госпожо Молинс? Желаете ли малко вода?

Хейли клати глава, цветът на бузите й бавно се възвръща, тя поглежда към снимката, но погледът й не се задържа.

— Какво значи това?

— Надявахме се вие да ни кажете.

Хейли забива поглед в скута си, не казва нищо.

— Открихме още нещо — добавя Аманда. — Няколко фалшиви визитни картички.

— Не разбирам.

— Името Родни Тюрек говори ли ви нещо?

Тя видимо си поема дъх. Леката руменина, която се бе появила на бузите й, бързо изчезва.

— Не. Нищо.

— Нека ви кажем какво знаем ние — предлага Аманда.

— Наистина не ме интересува какво си мислите, че знаете — възразява Хейли.

— Знаем, че съпругът ви не се е казвал Джон Молинс.

— Грешите.

— Знаем, че се е казвал Родни Тюрек.

— Това е абсурдно.

— Права бяхте, че съпругът ви се е върнал тук да уреди имота на майка си — продължава Аманда. — Но майка му се е казвала Тюрек, а не Молинс.

— Може да се е омъжила повторно. Помислихте ли за това?

— Знаехте ли, че аутопсията на мъжа ви е разкрила, че той е бил с десет-петнайсет години по-възрастен, отколкото е твърдял и че си е правил пластични операции на лицето?

— Лъжете.

— Обадете се в полицията. Питайте ги сама.

— Мисля, че сега трябва да си тръгвате.

— Има още нещо, което знаем — бързо добавя Аманда.

— Още нещо, за което грешите — упорства Хейли.

— Знаем, че съпругът ви не е бил непознат за Гуен Прайс. Всъщност знаем, че някога са били женени.

Хейли се изправя залитайки, главата й се тресе нервно.

— Изгубили сте си ума.

— Това е истина.

— Това ли ви каза тази жена? Тя или лъже, или е луда. Как е възможно да повярвате на каквото и да било, което ви казва?

— Няма да е трудно да се докаже — осведомява я Бен.

— Искам да се махнете. Да се махнете веднага.

Вратата на спалнята се отваря. Едно момче излиза оттам, последвано от сестра си, която е положила неспокойните си ръце на раменете му. Те са облечени еднакво, в сиви пуловери и дънки, очите им плахо пробягват от майка им към посетителите. В дъното продължават да се чуват шевни гласове: „Не мога да повярвам, че си пуснал тази жена в дома ни след всичко, което направи.“

— Здравейте, Хоуп, Спенсър — поздравява Аманда.

— Помните Аманда Травис — любезно произнася Хейли, сякаш представя стара приятелка.

— Това е Бен Майерс, моят…

— … колега — бързо се обажда Бен и протяга ръка. — Как се справяте?

— Нещо не е наред ли? — Хоуп пита майка си, без да обръща внимание на Бен и Аманда. — Чухме те да се караш през звука на телевизора.

— Всичко е наред, скъпа. Тези хора тъкмо си тръгваха.

— Нуждаем се само от още няколко минути с майка ви — казва Бен.

— Тя изглежда не желае да ви ги предостави — заявява им Спенсър, откъсва се от сестра си и застава между майка си и нежеланите й гости.

— Спенсър… — започва Аманда.

— Махайте се или ще бъдем принудени да се свържем с властите.

Аманда едва не се разсмива. Чуди се дали от подчертания британски акцент, или от формалността на фразата той звучи толкова зряло.

— Всичко е наред, Спенсър — усмивката на Хейли е изпълнена с майчинска гордост. — Мога да се справя. Двамата с Хоуп си догледайте предаването.

Хоуп се поклаща по посока на спалнята. „Виктор е отговорен за това и ти го знаеш.“

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Разбира се. Веднага идвам.

Хоуп кима и прави знак на брат си да я последва. Спенсър скръства ръце, застава разкрачено и отказва да се подчини.

— Добре съм — отново го уверява Хейли. — Ще се справя. Върви, Паляче.

И тогава в ушите на Аманда нахлува вълна, стаята експлодира в тишината.