Кукла на конци

32

— Къде отиваш? — пита Бен, докато гази в снега след Аманда.

Аманда крачи по алеята на съседната къща и натиска три пъти звънеца.

— На тази улица трябва да има някой, който не е откачен и е живял тук, когато съм била малка. Да се надяваме, че ще може да ни каже нещо.

— Какво точно се надяваш да откриеш?

— Най-малкото дали господин Уолш е имал дъщеря.

— И какво друго?

Аманда отново натиска звънеца.

— Коя, по дяволите, е тази Люси.

— Ако я има — натъртва Бен. — Старицата явно беше объркана.

— Не чак толкова.

— Беше по нощница и червени ботуши — изтъква той, като че ли това изяснява всичко.

За пети последен път Аманда натиска звънеца.

— Май няма никой. — Тя пресича заснежената морава към следващата къща и тъкмо се кани да позвъни, когато входната врата се отваря.

— О! — възкликва една млада жена, видимо изненадана да види там хора. Тя несръчно крепи в ръце плачещо бебе, а в краката й неуморно подскача малко дете. И тримата са в дебели сини грейки и с израз на едва сдържана истерия. — Кои сте вие?

— Казвам се Аманда Травис. Аз живея…

— Извинете — прекъсва я жената. Детето в краката й я дърпа за якето, а бебето се протяга нагоре. — Не е най-подходящото време. Както виждате, тъкмо излизахме, а така или иначе до Коледа има доста време, така че сега май не е моментът да питате за дарения.

— Не търсим дарения.

Жената успява да изобрази едновременно объркване, загриженост й любопитство само с едно извиване на прекомерно оскубаните си вежди.

— Мисля, че сме сбъркали къщата — обяснява Аманда.

Жената кима с благодарност, вдига със свободната си ръка вече пищящото дете и отнася и двете непокорни деца надолу по стълбите към улицата.

— Тя очевидно не е била тук преди двайсет и пет години — отбелязва Аманда и се отправя към следващата къща.

В общи линии историята се повтаря в пет къщи поред. Обитателите си мислят, че тя или се опитва да им продаде нещо, или по някакъв начин да им вземе пари, така че посрещането им е ледено като въздуха навън. Един мъж заявява на висок тон, че му е дошло до гуша от Свидетелите на Йехова, които го безпокоят винаги, когато е в банята и затръшва вратата в лицата им, преди още Аманда да е успяла да си отвори устата. Никой от тези, с които успяват да говорят, не е живял на тази улица повече от десет години. Никой не изглежда дори бегло познат.

— В колко къщи искаш да провериш? — търпеливо пита Бен, докато наближават голяма тухлена къща, заградена от високи бели колони.

— Още няколко от тази страна — отговаря му тя. — И може би още няколко от другата.

Бен й подава ръка да й помогне да премине през едно непочистено от снега място на тротоара. Аманда не помръдва.

— Какво има?

Тя се взира в старата къща, не по-малко отблъскваща сега, отколкото, когато беше дете. Опитва се да си представи жената, която живее в нея, но чува само категоричната присъда на майка си: — Тя е същинска вещица на метла.

— Аманда?

Тя решително си поема дъх и тръгва по непочистената предна алея. Майка й едва ли може да се смята за най-добра в преценките на хорските характери. Пък и къщата, подобно на повечето останали на улицата, навярно е сменила многократно обитателите си през последните няколко десетилетия. Още веднъж вдъхва дълбоко, стига до вратата и натиска звънеца.

— Кой е? — чува се женски глас отвътре.

— Казвам се Аманда Травис — вика в отговор Аманда — Живея по-надолу по улицата. Чудех се дали мога да поговоря с вас няколко минути.

Вратата се отваря. Някаква жена, стилно облечена в черни панталони и ярък червеникав пуловер, застава пред нея. Отрупаните й с пръстени ръце са отпуснати на слабите бедра. Тя е между шейсет и седемдесетгодишна, широк бял кичур прорязва гарвановочерната, дълга до брадичката коса, подобно на осева линия на магистрала. Или като на скункс, мисли си Аманда и смътно си припомня хладните зелени очи и тънкия аристократичен нос. Тайно поглежда надолу да провери за метла.

— Госпожа Томпсън? — с изненадваща лекота измъква името от миналото. После неволно отстъпва назад, докато не усеща присъствието на Бен зад себе си.

— Да? Кои сте вие?

— Аманда Травис — повтаря тя. — Това е Бен Майерс. — Погледът на госпожа Томпсън се мести напред-назад между тях. — Мъжът ми живее по-надолу по улицата. — Аманда сочи неопределено по посока на къщата на майка си. — Предполагам, че не ме помните.

— А трябва ли?

— Ами, не. Предполагам, че не. От известно време не живея с майка си и значително съм се променила.

— Какво искате?

Аманда прочиства гърло.

— Само да ви задам няколко въпроса.

— За какво?

— Може би бихме могли да влезем?

— Какво искате? — пита отново жената, без да обръща внимание на молбата й.

Аманда преглъща студения въздух. Долавя аромата на кафе, който се носи отвътре и жадува за една чаша.

— Госпожо Томпсън, майка ми е Гуен Прайс.

Мълчание. Очите на жената трепват в знак, че знае името.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

Нито пък аз, съгласява се Аманда. На глас изрича:

— Дали случайно не помните господин Уолш? Той живееше в съседната до нас къща.

— Господин Уолш? Не. Никога не съм го чувала.

— Значи не помните дали е имал дъщеря? — Тъп въпрос, мисли си Аманда, а жената свива устни и превърта очи.

— Ако не помня него, как да си спомням дали е имал дъщеря? — Ако изобщо е възможно, гласът й е дори по-леден от въздуха.

Аманда кима. Майка й беше права.

— Ами госпожа Макгивър? — пита Бен. — Тя живее от другата страна…

— Онази смахната стара патка? Дето тича по улицата по нощница?

— Точно тя.

— Какво за нея?

— Тя спомена някоя си Люси — продължава Аманда, — чудех се дали…

Госпожа Томпсън неочаквано е обхваната от вълнение. Раменете й се раздвижват напред-назад, сякаш се кани да размаха криле.

— Какво се опитвате да измъкнете? — гневно пита тя.

— Моля?

— Нямам време за това. — Опитва се да затвори вратата, но Бен я спира с ръка.

— Не разбирам — казва той. — Какво стана?

— Коя е Люси? — пита Аманда.

— Наистина ли не знаете? — с очевидно недоверие мълви жената.

— Не. — Аманда усеща рязко пробождане в гърдите и осъзнава, че е затаила дъх.

— Опитвате се да ми кажете, че не познавате собствената си сестра — заключава госпожа Томпсън.

— Какво?

Вратата се затръшва в лицето на Аманда.

Белият корвет се носи по улица „Блуър“ към хотел „Четири сезона“.

— Какво, по дяволите, става тук, Бен?

— Спокойно, Аманда — предупреждава я Бен, както вече няколко пъти след удивителното разкритие на госпожа Томпсън.

— Изобщо не се връзва. — Аманда потропва нетърпеливо с крака, докато светофарът на кръстовището на „Блуър“ и „Спадина“ превключва от жълто на червено. — Просто мини — подканва го тя. Бен не й обръща внимание и спира колата. — Хайде — подканя бавния светофар Аманда и все по-нервно тропа с крака. — Какво му става на проклетото нещо? Мислиш ли, че се е повредил?

— Минали са само няколко секунди.

— Просто премини през проклетото нещо. Няма никой.

— Спокойно, Аманда. Нали искаме да пристигнем там невредими.

Възможно ли е старата госпожа Макгивър да е права? Че господин Уолш не е имал дъщеря? Че жената, която я е люляла на ръце, като една жива кукла, е някоя на име Люси?

Светофарът светва зелено.

— Давай — заповядва Аманда, преди Бен да е имал време да реагира.

Възможно ли е онова, което госпожа Томпсън им каза, да е вярно? Че Люси е нейна сестра?

— Най-добре е Хейли Молинс да има някакви отговори за нас. — Аманда се взира през предното стъкло, отвратена от многобройните коли, които внезапно се бяха материализирали, сякаш с изключителната цел да я забавят. — Няма да я оставя на мира, докато не ни каже истината.

А ако Хейли Молинс не е дъщеря на господин Уолш, а някоя си Люси и Люси е нейна сестра…

— Само помни, че блага дума железни врата отваря — казва Бен.

— Какво?

— Казах само…

— Чух какво каза и ако исках съвет от Ан Ландерс, щях да я питам.

— … тогава това означава, че Хейли Молинс е нейна сестра.

Пръстите на Бен здраво стисват волана.

— Ще сме там след две минути — произнася той с поглед, вперен напред.

Което е невъзможно.

Няма никакъв смисъл. Тогава защо се сопва на Бен, като той е единственото смислено нещо в живота й?

Онова, което се случи помежду им снощи, има ли изобщо някакъв смисъл?

— Извинявай — казва Аманда и си припомня меките му устни върху своите, успокояващия му допир. Тя тръсва глава да прогони нежеланите спомени. Как може да мисли за такива неща сега?

— Няма нищо — казва той и отпуска хватката на волана. — И само за протокола, сигурен съм, че Ан Ландерс почина. Сега ни съветват по „Скъпа Ели“.

Аманда кима.

— Ще й пиша.

Скъпа Ели, имам един мъничък проблем. Виждаш ли, майка ми, с която отдавна сме разделени, е обвинена в убийството на абсолютно непознат човек в хотелско фоайе. Само че сега тя твърди, че този абсолютно непознат всъщност е бившият й съпруг, от когото е откраднала голяма сума пари. Също така, току-що се оказа, че е възможно вдовицата на покойния всъщност да е моя сестра. Към всичките ми грижи се прибавя и фактът, че май започвам да се влюбвам в собствения, си първи бивш съпруг, който пък е адвокат на майка ми. Какво да правя? Да последвам сърцето си или да последвам примера на майка ми и просто да застрелям всички въвлечени? Подпис: Изпаднала в беда в Торонто.

Леко задръстване ги принуждава да се движат едва-едва.

— Откъде идват всички тези коли? — процежда през здраво стиснати зъби Аманда.

— Пиков час е — напомня й той.

Само ако не беше предложила на госпожа Макгивър този глупав чай. Ако не й беше отворила, когато почука. Ако не беше споменала проклетия господин Уолш. Двамата с Бен можеха още да се излежават пред камината, вместо да стоят задръстени на „Блуър“ в пиковия час. Аманда си поглежда часовника. Едва осем часа.

— Винаги е пиков час — отбелязва, когато светофарът на ъгъла на „Блуър“ и „Св. Джордж“ пред тях превключва от зелено на жълто. — Настъпи газта, Бен. Ще минем.

Бен натиска педала на газта и се забива право в синята тойота пред тях.

— Мамка му — изругава той сред трясъка на метала.

— Не мога да повярвам — мърмори Аманда.

— Добре ли си? — пита я Бен, а в това време шофьорът на тойотата изскача от колата си и гневно се насочва към тях, размахвайки яростно ръце в ледения въздух.

— Не мога да повярвам — повтаря тя. Зад тях се разнасят недоволни клаксони.

— Накъде, по дяволите, си мислиш, че си се забързал толкова? — виква шофьорът на тойотата. Той е на около четирийсет, в черно кожено палто и черна шапка с наушници от овча кожа. Само носът му се вижда ясно — голям и вече почервеняващ от студа. Крачи напред-назад до колата им и маха с ръце като гигантска врана.

Бен излиза от колата.

— Съжалявам. Мислех, че ще минете.

— Шибаната светлина е червена.

— Вината е моя — признава Аманда, докато излиза от колата и оглежда щетите на двете коли. Забелязва само няколко драскотини, всичките върху бронята на белия корвет. Слава богу, мисли си тя. Това означава, че няма да се наложи да намесваме полицията или застрахователите. Можем просто да се извиним и да вървим по дяволите. — Изглежда, че на вашата кола нищо й няма — казва тя на шофьора. — Имате късмет.

— Имам късмет ли? Имам новини за вас, госпожо. Имам заболяване на кръста. Един бог знае какво му е причинило това.

Не може да говори сериозно, мисли си Аманда и се мъчи да овладее гнева си.

— Май доста добре се движите за човек, който го боли кръста — сопва му се презрително. Няма време за това. Трябва да стигне до хотел „Четири сезона“. Трябва да се види с Хейли Молинс, известна също като Хейли Уолш, също като Люси, също като…

Коя, по дяволите, е тя?

— Нищо й няма на колата ви, нито на кръста ви — заявява с равен тон.

— О, така ли? Да не сте лекар?

— Не, адвокат съм. И двамата сме адвокати. Така че, ако възнамерявате да ни съдите, с каквото впечатление оставам, на ваше място бих си помислила още веднъж.

— Това някаква заплаха ли е?

— Аманда…

— Нямам време за тези глупости, Бен. Ако ти искаш да стоиш тук и да се разправяш с този глупак, добре. Твоя работа. Аз се махам.

— Госпожо, вие сте напълно смахната.

— Нима? Трябва да видите останалите от семейството ми.

— Аманда, просто се успокой. Ще повикам полиция. Те ще дойдат до няколко минути.

— Нямам няколко минути. — Тя вече тича надолу по улицата.

— Аманда…

— Знаеш къде да ме намериш — провиква се назад, без да забавя крачка.

Асансьорът спира на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Четири сезона“. Аманда понечва да излезе, но я възпира въображаемото, докосване на Бен по рамото. Блага дума железни врата отваря, чува го да казва.

Тя спира, поема дълбоко дъх, после пак. „Добре де, послушай Бен. По-бавно. Спокойно.“ После отривисто поема по коридора и още веднъж вдишва дълбоко, преди да почука внимателно на вратата на апартамент 2416. Никой не отговаря. След малко Аманда почуква отново. Този път по-настоятелно.

Още е рано, напомня си. Може да спят. Дай им една минута да се събудят и да осъзнаят, че има някой пред вратата.

— Хайде — шепне тя и лекото почукване става все по-силно, вече не толкова любезно. — Хайде. Нямам цял ден.

Никакъв отговор.

— Хейли — вика Аманда — Хейли, аз съм Аманда Травис. Отвори. — Тя рита с крак по вратата.

Все още нищо.

— Няма да си тръгна, докато не поговоря с теб. — Залепя ухо на вратата, готова да долови дори и най-слабия шум. Но след няколко минути е принудена да си даде сметка, че вътре няма никой. Възможно ли е скърбящото семейство да е слязло на закуска? И ако е така, къде?

Аманда изтичва до асансьорите и държи бутона натиснат, докато накрая единият асансьор пристига. Мушва се между вратите, преди да са се отворили напълно и се озовава в ръцете на двама мъже, застанали по средата на кабината. В такива случаи тя обикновено подхвърля по някоя леко нецензурна шега и си спечелва поне една покана за закуска, но тази сутрин съвсем не е обикновена.

— Извинете — казва просто на двамата, без да ги поглежда и натиска бутона за кафето на втория етаж.

Кафе „Студио“ е продълговато тясно помещение с множество прозорци, гледащи към магазините по модерното Йорквил Авеню. Мебелировката е изискана, както и артистичните декорации по стените. Ярко оцветени стъклени изделия са разположени на видни места. Няколко човека вече седят, закусват с наслада и четат вестници. Миризмата на храна й напомня, че още нищо не е яла.

— Добро утро, госпожице. — Оберкелнерът носи в ръце няколко големи менюта. — Ще закусвате ли с някого тази сутрин?

— Всъщност, аз търся някого. — Погледът й се мести от единия край на залата към другия. — Жена и две деца. Момче, на около десет години и момиче, може би на тринайсет.

— Май сте дошла първа — заключава оберкелнерът. — Мога да ви настаня, ако желаете.

— Не, няма нужда. Първо ще проверя долу.

— Разбира се — казва той, сякаш й трябва одобрението му.

Аманда скача на ескалатора, който се движи от втория етаж към фоайето. В основата му е разположен друг ресторант, но един бърз поглед показва, че Хейли Молинс и децата й ги няма и там.

— Господи, не ми казвай, че ги е завела в „Макдоналдс“ — шепне Аманда в яката на палтото си. Току-що бе минала покрай един на улица „Блуър“. Възможно ли е да се е разминала с тях? И те да са хапвали сандвичи и пържени картофки, докато тя бягаше от мястото на катастрофата?

Представи си Бен, застанал до любимия си корвет. Винаги е полагал големи грижи за тази кола. Никога не е допускал катастрофи, нито дори драскотина. Досега. И всичко беше изцяло по нейна вина. Тя беше причината да блъсне колата си в задницата на глупавата тойота и да бъде принуден да се държи учтиво с онзи противен човечец. А как постъпи тя? Заяви, че няма време за такива глупости и избяга. Нещо, с което Бен би трябвало да е свикнал досега, мисли си и се чуди какво да предприеме.

Наоколо има десетки ресторанти. Не може да ги провери всичките. Безнадеждно е. Трябва просто да се настани удобно във фоайето, да се отпусне и да чака да се върнат. Точно като майка си, дава си сметка и изпъшква. Решава да провери на рецепцията. Възможно е някой да ги е видял като излизат и да е забелязал в каква посока поемат. Може даже Хейли да е поговорила с някой от служителите и да му е казала къде отиват. Доста оптимистично предположение, но от питане глава не боли.

Понякога обаче боли, поправя се Аманда, щом се сеща за всички въпроси, които бе задала на майка си и за тези, които тепърва щеше да зададе на Хейли Молинс. Понякога от питане боли глава.

Отправя се към фоайето и буквално се нахвърля на нищо неподозиращата служителка зад рецепцията.

— Спешно е — заявява на стреснатата млада жена, която уплашено отстъпва крачка назад. — Опитвам се да намеря Хейли Молинс. Зная, че е отседнала в апартамент 2416, но току-що бях до стаята й и нея я няма, а е много важно да се свържа с нея. Виждали ли сте я?

Младата жена бързо написва нещо в компютъра си.

— Съжалявам, но госпожа Молинс е напуснала.

— Как така е напуснала? Това е невъзможно.

— Оказа се, че е напуснала снощи.

— Каза ли къде отива?

— Боя се, че не.

На Аманда й прималява. Възможно ли е да си е взела децата и да се е върнала в Англия?

— Мамка му. Мамка му — повтаря тя, вторият път по-силно.

— Проблем ли има? — пита някакъв мъж, който се приближава зад младата жена и поглежда в монитора. Картата с името на ревера му го идентифицира като Уилям Граник, мениджър. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Опитвам се да намеря Хейли Молинс. Трябва спешно да говоря с нея.

— Боя се, че госпожа Молинс напусна.

— Да, така ми казаха. Но навярно е оставила някакъв номер, на който може да бъде намерена.

— Боя се, че не мога да ви помогна. — Тонът на Уилям Граник подсказва, че не би й помогнал, дори ако можеше.

— Мисля, че не разбирате…

— Аманда! — Внезапно гласът на Бен се разнася някъде зад нея.

Тя се обръща и го вижда да се приближава. Лицето му е силно зачервено, което показва, че досега е стоял на студа.

— Бен. Слава богу.

— Какво става?

— Напуснали са снощи.

— Страхувах се от това.

— Какво стана с колата ти?

— В крайна сметка оня приятел реши, че не иска да намесва полицията. Мисля, че ти го уплаши.

Аманда се усмихва, но усмивката й тутакси се превръща в гримаса.

— Мислиш ли, че са се върнали в Англия?

— Напълно е възможно.

— Можем ли да разберем?

— Хайде да пием кафе. — Бен я повежда към бара във фоайето. — Две кафета — поръчва той и вади мобилния си телефон от джоба. Поглежда си часовника и набира поредица от числа. — Здрасти. Аз съм — казва с неестествено нисък глас. По виновно приведените му рамене тя познава, че говори с Дженифър. — Да. Съжалявам за това. До много късно не се прибрах вкъщи… Всъщност, изобщо не се прибрах — признава след неловко мълчание. После: — Да, тя още е тук. Сега съм с нея. — Нова пауза, дори още по-неловка от първата. Аманда се чуди дали и за Дженифър е толкова неловко, колкото и за Бен. Наблюдава лицето му, вижда тъгата в очите му, чува съжалението в гласа му. Дали няма задни мисли? За Дженифър? За нея? — Може ли да поговорим за това по-късно?

— Има ли в действителност нещо за казване? — Аманда чува другата жена да пита.

— Ситуацията е сложна — отговаря й той. — Виж, налага се да те помоля за още една услуга.

Определено не е това, за което се надява другата жена, знае Аманда, затаява дъх и отправя негласна молитва Дженифър да се окаже достатъчно любопитна и да изслуша молбата му.

— Можеш ли да разбереш дали Хейли Молинс се е върнала в Англия? Сега сме в хотела и тя очевидно го е напуснала снощи. — Бен изчаква няколко секунди, после пуска телефона върху малката кръгла масичка помежду им. — Затвори ми.

Сервитьорът им донася кафето и пита дали ще желаят още нещо.

Бен се взира през страничния прозорец.

— Не, благодаря. Това е всичко — отговаря Аманда. — Съжалявам — казва на Бен.

— Не се безпокой. Имам още няколко връзки. В девет часа ще почна да им звъня.

— Имах предвид Дженифър.

Той свива рамене. И аз съжалявам, говори жеста му.

— Не беше нужно да й казваш, че си бил с мен.

— Не, трябваше. — Той отпива от кафето си. — Пък и тя в общи линии се беше досетила сама.

— Съжалявам — повтаря Аманда.

Въздухът наоколо натежава от тишината, изпълнена със съжаление.

— Все още се каниш да си тръгнеш, нали? — по-скоро заявява, отколкото пита той. Като всеки добър адвокат, вече знае отговора.

Какво направих, мисли си Аманда! Удовлетвори един свой каприз и сега всички са наранени до кръв.

— Веднага, щом това приключи. — Само това ли се сеща да каже? — Мисля, че така е най-добре.

Той кима и отново поглежда през прозореца.

— А снощи?

— Снощи беше…

— … нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — продължава той.

По-скоро временна невменяемост, мисли си Аманда.

— Тя те обича, Бен — казва, мислейки си за Дженифър. — След няколко дни ще й се обадиш, ще й обясниш обстоятелствата…

Сякаш по даден знак, телефонът на Бен иззвънява — Ало?

— Добре, не ме питай защо правя това — Аманда чува Дженифър да казва.

Значи той може дори да не се наложи да чака няколко дни, мисли си тя и наблюдава как Бен слуша, очите му са съсредоточено присвити.

— Добре. Благодаря. Ще ти се обадя по-късно… Добре, да. Дочуване.

— Добре, да, какво?

— Явно вчера сме уплашили много Хейли. Получила е разрешение от полицията да се завърне в Англия.

— О, не.

— Всичко е наред. Имаме късмет. Не е могла да си намери билет за Англия по-рано от тази вечер.

— Все още е тук?

— На летище „Хилтън“.

— Да вървим.