Кървави полета

IX

В околностите на Капуа

Докато стените на града се смаляваха в далечината, Аврелия за двайсети път се запита дали постъпва разумно. „Ще правя каквото си искам — яростно си помисли тя. — Майка ми да върви в Хадес!“ Единият от двамата роби на Марциал я погледна въпросително, но моментално заби поглед в земята, когато тя се намръщи.

Увещанията и заплахите на Атия я бяха извели от градските порти; Аврелия се надяваше да я отведат до семейната ферма. Отново ѝ се прииска Гай да беше наблизо — можеше да я изпрати до дома. Не, по-добре беше, че го няма. Вече трябваше да се омъжи за Луций. Нямаше смисъл да се колебае. А и Гай отдавна беше заминал с отряда си, за да подсили войската на Фабий. Луций сигурно щеше да дойде, ако го беше помолила, но тя не искаше неговата компания. Той беше част от причината да прави това.

Искаше ѝ се майка ѝ да не беше проявила такова усърдие в спечелването на бащата на Луций. Атия обаче беше като докопало се до кокал куче. Аврелия и Луций щяха да се оженят до няколко месеца. Донякъде тя се беше примирила с това — баща ѝ беше дал благословията си за съюза, така че нямаше какво да направи — но бе твърдо решена да се наслади максимално на малкото ѝ останала относителна свобода. Това може би щеше да е последната ѝ възможност да посети мястото, на което беше израснала, да бъде сама със спомените си за Квинт и — стига да си го признаеше — за Ханон. Задейства се от нещо, което беше подслушала буквално предишната вечер. След катастрофалния опит при срещата на Атия с Фанес Аврелия се беше превърнала в майстор на подслушването. Атия и Марциал често разговаряха вечер, след като тя трябваше да си е легнала. Снощи се бе смаяла до дъното на душата си от онова, което бе чула. Майка ѝ се беше оплакала, че заемът на Марциал бил умилостивил Фанес само за два месеца. Марциал изрази ужаса си и започна да се извинява на Атия. Мъката ясно личеше в гласа му, когато каза, че няма повече пари.

Аврелия прехапа устни, когато чу следващите думи на майка си. Освен ако Фабриций не можел да помогне, което изглеждало малко вероятно, докато е в армията, семейната ферма трябвало или да бъде продадена, или приписана на Фанес. Като се имаше предвид несигурността за съдбата на района, второто изглеждаше по-вероятно. Аврелия стисна зъби, за да не заплаче. Заради нея Фанес скоро щеше да стане собственик на фермата на баща ѝ. Минаха ѝ мрачни мисли за убийство на лихваря, но не знаеше как да организира подобно нещо — дори да разполагаше с парите за целта. От гърдите ѝ се изтръгна въздишка. Семейството ѝ скоро щеше да бъде докарано до просешка тояга, а тя не можеше да направи нищо.

— Къде отиваме, господарке? — попита по-старият от двамата роби, човек с отпуснати рамене и воняща уста. Другарят му, мургав ибериец с мустаци, също се обърна.

— В стопанството на семейството ми — отсечено отвърна Аврелия. — Наблизо е.

— Господарят знае ли, че отиваме там?

— Разбира се, че знае — излъга Аврелия. — Какво значение има! Той ви нареди да ме съпровождате навсякъде и да ме охранявате, нали?

Робът я погледна нещастно.

— Навсякъде в Капуа, господарке.

— Не си спомням Марциал да е казал, че трябва да останем в Капуа — рязко отвърна тя, макар че много добре знаеше, че той е имал предвид именно това. Затова беше взела робите и едно муле и бе минала през портите веднага след отварянето им, докато Марциал беше още в леглото си. Сигурно се събуждаше едва сега, а те бяха вече се бяха отдалечили на повече от миля от града. — Ти да си чул такова нещо?

— Н-не, господарке — намусено отвърна робът.

— В такъв случай престани да се държиш нагло и гледай пътя. Заради войната латроните са станали още по-многобройни. Отваряйте си очите на четири за разбойници и дръжте сопите в готовност.

Робът погледна другаря си и си затвори устата.

Аврелия смуши мулето. „Това ще ги накара да си мълчат още няколко мили — помисли си тя. — След това ще им кажа, че остава още малко. Когато най-сетне се осмелят да се обадят отново, вече ще сме стигнали“. Опита се да не мисли за гората, през която трябваше да минат след още пет мили. Тя беше любимото място на бандитите, които обираха пътниците. Събра целия си кураж. Никога нищо не се беше случвало със семейството ѝ при пътуванията им до Капуа и обратно. Дори в гората да имаше латрони, двама яки роби със сопи щяха да ги накарат да се замислят, преди да се опитат да предприемат нещо.

С тъга си помисли, че би се чувствала по-безопасно, ако Квинт беше тук. Но нямаше шансове това да стане — Аврелия нямаше представа къде е той. Брат ѝ обаче беше жив. Тази новина беше единственото хубаво нещо през последните седмици. Пристигането на писмото му месец след битката при Тразименското езеро бе изненадало както нея, така и майка ѝ. Аврелия заплака от радост, докато Атия го четеше на глас. Не ѝ пукаше, че Квинт се е скарал с Фабриций, нито че се е присъединил към социите като пехотинец, вместо да се прибере у дома. Единственото важно беше, че е жив. „Не казвайте на татко — пишеше Квинт. — Той няма да ме открие, колкото и да се опитва“. Въпреки очевидното неодобрение на постъпката му Атия също не можеше да скрие радостта си. Тя като че ли прие сериозно дори предупреждението на Квинт да напуснат фермата, макар че то не беше необходимо. След конфронтацията с Фанес неотложната ѝ задача да омъжи Аврелия за Луций гарантираше, че тя и дъщеря ѝ няма да се върнат у дома. Имението беше твърде отдалечено от Капуа, за да може да ухажва бащата на Луций, така че бяха останали в дома на Марциал. „Агесандър е напълно способен да управлява стопанството“ — пренебрежително бе отговорила Атия, когато Аврелия бе повдигнала въпроса.

Тя не изгаряше от нетърпение да види отново надзирателя на робите, особено когато беше без майка си. Откакто Агесандър беше убил Суниатон, никога не беше оставала сама с него. Той я плашеше прекалено много. Беше го направил уж с цел да предпази семейството, но истинската причина бе, че мразеше картагенците. Суни не беше направил нищо! Той беше нежна душа, която не искаше да има нищо общо с никакви войни. Аврелия си помисли, че ако си беше държала устата затворена, може би той все още щеше да е жив. Призля ѝ, когато си спомни как се беше изпуснала и се бе обърнала към него по име.

Пътуването сякаш се проточи още повече. Слънцето се изкачваше в лазурното небе и ставаше все по-горещо. Дрехата на Аврелия прилепна за гърба ѝ; скалпът ѝ се изпоти и тя съжали, че не си е взела шапка. Мулето ѝ беше най-инатливото добиче, на което беше попадала, и отказваше да ускори ход. Робите направиха още един опит да възразят, преди да се откажат, но ѝ се отплащаха, като я гледаха намусено и така тътреха крака, че в сравнение с тях мулето беше като бегач. Най-малко обаче ѝ харесваха пустеещите земи.

Из целия район имаше пръснати имения и ферми. Обикновено полята бяха пълни с работещи роби. Днес по тях почти не се виждаше жива душа. Основната реколта пшеница и ечемик беше ожъната, но площите почерняла земя показваха, че голяма част от тях са били изгорени. Някои хора приемаха буквално съвета на Фабий, презрително си помисли Аврелия, макар че на много мили около Капуа нямаше никакви картагенски войници. Презрението ѝ обаче беше донякъде и преструвка. По всичко изглеждаше, че само благодарение на късмета са се разминали с отрядите, които грабеха реколтата на север и запад. Аврелия се радваше, че живее в Капуа с нейните яки каменни стени. Луций често повтаряше, че каквито и да са уменията му на бойното поле, Ханибал не разполага с обсадни машини. А без тях нямаше начин да завладее град с размерите на Капуа. „Освен ако не получи помощ отвътре“ — тихо беше отбелязал Марциал една вечер, с което бе шокирал Аврелия. Тя беше свикнала да мисли за Гай и баща му като за римляни, но те бяха на първо място оскани. Осканите живееха в този район от стотици години и се бяха подчинили на властта на Рим само преди няколко поколения.

— Какво каза? — беше го попитала тя.

— Просто шега на старец — бе отвърнал с усмивка Марциал.

„Никога няма да се стигне дотам“, реши Аврелия и пропъди тази мисъл като нелепа.

Въпреки всичко тревожните мисли за картагенските войници продължиха да я измъчват през целия останал път. Изпита огромно облекчение, когато в далечината се появиха познатите очертания на вилата и стопанските постройки. За нейна изненада един от пастирите седеше при главната порта заедно с няколко кучета и лък на коленете. Оказа се, че Агесандър е разположил въоръжени стражи по целия периметър със задачата да вдигнат тревога, ако зърнат вражески войници. Едно изсвирване означаваше, че приближава малка група, и всички трябва да грабнат оръжие; при две изсвирвания трябваше да бягат в гората. Аврелия не показа с нищо колко е впечатлена. Вместо това кимна, сякаш самата тя би направила същото.

— Майка ти знае ли къде си? — за втори път я попита той.

— Знае. — Това не беше пълна лъжа. Атия вече трябваше да е намерила бележката ѝ. Аврелия се замоли майка ѝ да е направила откритието си твърде късно, за да прати някой след нея.

— Малко необичайно за нея е да ти позволи да тръгнеш само с двама роби. Дори за легионите не е безопасно да са на пътя.

— Не е моя работа да поставям под въпрос решенията на майка ми. — Намекът беше очевиден: „Нито пък твоя“.

Агесандър схвана.

— Колко време ще останеш?

Аврелия настръхна, но въпросът не беше неоснователен.

— Само тази нощ. — Останеше ли повече, майка ѝ със сигурност щеше да се появи, а тя искаше да избегне позора да бъде замъкната насила обратно в Капуа. Изобщо нямаше да се изненада, ако срещнеше Атия на пътя на следващата сутрин — дори това щеше да е за предпочитане, отколкото да бъде кастрена пред Агесандър. Погледна го и видя любопитството му. „Нека се чуди защо съм тук — помисли си ядосано. — Не му влиза в работата. И без това скоро ще научи за сватбата ми. Най-вероятно от робите на Марциал“.

— Ще те помоля, докато си тук, да не се отдалечаваш от къщата.

— Защо? — остро попита Аврелия и гневът ѝ пламна. Мислеше да отиде на поляната, където Квинт я беше учил да борави с меч.

— Преди седмица едно имение на десет мили на юг беше ограбено и опожарено. Само пристигането на голям римски патрул спрял гугите от ограбването и на други имоти в района. Патрула обаче вече го няма, което означава, че опасността от атака остава голяма. Ако те заварят сама в гората, единствено боговете знаят какво те очаква.

— Кой си ти, че да ми нареждаш? Ще правя каквото си искам!

За нейна изненада той не се ядоса.

— Знаеш историята на семейството ми — каза Агесандър и я погледна с изпълнени с болка очи. — Няма да позволя същото да се случи и с теб. Като изключим онова, което биха сторили с мен родителите ти, аз самият не бих го преживял.

Аврелия се усети, че малко съжалява Агесандър. При предишната война с Картаген жена му била изнасилена от картагенски войници и после убита заедно с малките му деца. Но това не беше причина да убива най-хладнокръвно Суни! Твърдото му изражение обаче показваше, че е способен да я задържи в къщата и против волята ѝ. Може би беше прав да е предпазлив.

— Добре. Няма да се отдалечавам от къщата.

Агесандър я изгледа изпитателно, след което кимна.

Отдясно на Ханон Апенините вървяха от север на юг в непрекъсната линия. На яркото слънце склоновете им бяха пъстра смесица от кафяво, зелено и сиво. Той беше започнал да харесва тази гледка, въпреки че това не беше домът, не беше Картаген. Тази страна рязко се различаваше от родината му, където имаше малко върхове. Далеч на юг и запад от Картаген имаше планини, но той никога не ги беше виждал. Дотук беше останал с впечатлението, че в Италия е невъзможно да не виждаш планина. Отляво виждаше отделни върхове, издигащи се към небето. Гледката беше същата, откакто се бяха спуснали от Апенините. Най-големият връх, който беше видял досега, беше Везувий, който се издигаше внушително над равнината около него. Планините бяха по-малки и теренът беше предимно земеделска земя, стигаща до морето, на един ден път на запад. Ханон никога през живота си не беше стъпвал тук, но земята му се струваше позната. И с основателни причини. Вилата на Фабриций се намираше на не повече от десет мили. Хрумна му, че животът му е направил пълен кръг. Последния път, когато беше в този район, беше избягал роб, спасяващ живота си. А сега беше част от армия на нашественици, с почти двеста копиеносци под негово командване.

Част от Ханон изгаряше от желание да потегли към фермата. Да види дали Аврелия е там; да убие Агесандър; да покаже на всички, че не е роб. Но другата част се радваше, че нумидийският офицер Замар, с когото патрулираше, беше решил, че това е твърде рисковано. Съгледвачите на Замар бяха доложили за вражески сили на север. Римляните бяха започнали да издебват отрядите и да им устройват засади и Ханон не искаше да споделя мрачната участ, сполетяла доста други патрули. Заповедта на Ханибал беше ясна — ако положението изглежда рисковано, да действат предпазливо и да не търсят слава на всяка цена. Ханон и нумидиецът се бяха посъветвали с Мут по-рано през деня и бяха взели решение утре сутринта да потеглят обратно към войската. Имаха всички основания да го направят. Мисията им се беше увенчала с безпрецедентен успех. Бяха избегнали всякакви контакти с римски отряди; мулетата им бяха натоварени с чували със зърно и амфори с вино и зехтин; във временните кошари около лагера имаше близо петстотин овце и сто говеда. Хората му бяха избили много римски фермери, но не толкова жени и деца; доколкото знаеше, почти нямаше изнасилвания. Подобно нещо си беше сериозно постижение.

Ханон се намръщи. Имаше пълното право да се чувства щастлив. А не беше. Разумното нещо щеше да е напусне това място и никога да не поглежда назад. Помисли си, че ако го направи, никога няма да му се удаде възможност да види отново Аврелия. Да я попита за Суни. През целия ден тази мисъл се подмяташе в главата му като камъче в кратуна. Погледна отново на север. Възможно беше тя изобщо да не е там — повечето ферми в района вече бяха изоставени. Реши, че това няма значение. Ако не се възползваше от шанса, винаги щеше да съжалява. Ако вземеше кон от Замар, можеше да го направи бързо. Благодарение на войната по пътищата нямаше движение. Когато се стъмнеше, нощното небе щеше да бъде достатъчно светло, за да следва пътя до Капуа. Отбивката към фермата на Фабриций беше лесна за откриване, както и самият имот. Ако нещата минеха добре, щеше да се е върнал преди зазоряване. Никой с изключение на нумидиеца и Мут нямаше да разбере нищо. Усмивка заигра на лицето му. Не се беше чувствал толкова развълнуван от… не помнеше откога.

Боговете му се усмихваха този следобед и той напредваше добре, след като напусна лагера. Единствените пътници, които срещна, бяха жрец на муле и ученикът му, който крачеше в прахта след господаря си. И двамата го изгледаха подозрително, но след сърдечния му поздрав жрецът промърмори нещо в отговор. Не се спряха да разговарят. Добре беше, че се бе преоблякъл в дрехи, които не биеха на очи, и беше взел един от по-неугледните коне на Замар. За нищо неподозиращите той не беше картагенец. Вярно, пътуваше по време, в което не го правеше почти никой, но кой вражески войник би тръгнал сам по такъв начин?

Беше още светло, когато стигна до пътя, водещ към фермата на Фабриций. Входът се намираше на около миля по-нататък. Ханон би изпитал значително задоволство да препусне до самата порта, но това щеше да е глупаво. Ако Агесандър беше тук — а нямаше причина да смята, че го няма — първият отправен към Ханон от него поздрав щеше да е хвърлено копие. Най-добре беше да измине остатъка от разстоянието пеша. Хвойните и зърнастецът, които бележеха границите между два имота, се оказаха идеално място, където да скрие и спъне коня. След това предпазливо тръгна през полята към фермата с ръка върху дръжката на меча и излезе на пътя, водещ до вилата.

Започна да си дава сметка за странността на ситуацията, когато видя очертанията на постройките в края на редиците кипариси. Сърцето му се разтуптя от вълнение, но той си заповяда да продължи със скоростта на охлюв. Ако вилата не беше изоставена, Агесандър вероятно беше разположил охрана. Или кучета! Ханон със закъснение си помисли за огромните кучета на Фабриций, едри олигавени твари с размерите на глиган и горе-долу със същия темперамент. Обикновено ги пускаха да обикалят през нощта. По гърба му се стече струйка пот. Защо не се беше сетил по-рано за проклетите кучета? Можеха да го разкъсат на парчета.

Завъртя глава, като преценяваше разстоянието до границата на имота. Тя се намираше на не повече от няколкостотин крачки. Откъм вилата не се чуваше никакъв звук. Ако се върнеше, спокойно можеше да се измъкне незабелязан. Обърна се, но направи само десетина стъпки, след което краката му спряха. „Що за страхливец си? Да дойдеш до имението и дори да не се опиташ да видиш дали Аврелия е тук?“ Преглътна стомашния сок, който се беше надигнал в гърлото му. Кучетата обикновено обикаляха по едно или две. Ако го нападнеха, щеше да успее да убие едното, а после и другото. С малко късмет. Извади меча от ножницата и започна да се промъква отново към постройките.

Стигна без никакви премеждия до последните два кипариса. Клоните им леко се поклащаха на лекия ветрец. Споменът го погълна. За последен път беше стоял тук в мрака, след като Квинт го беше освободил. „Онзи дълг е платен — помисли си той. — Сега Квинт е враг“. „А тогава защо се опитваш да видиш сестра му?“ — тутакси го попита някакъв вътрешен глас. Ханон нямаше отговор на този въпрос. Знаеше само, че не може да потисне желанието, което гореше в него.

Долови движение в сенките между стопанските постройки и вилата; чу възбудено скимтене на кучета. Вилата не беше изоставена. Ханон се притисна в ствола на близкия кипарис.

— Хей, Зевс! Хей, Марс! Пак искате да излезете, а? — Смях. — Такива сте си вие. Мечо и Зъб винаги гледат да поостанат вътре. Иска ви се да хапнете нещо, а? Съжалявам, но никаква храна до сутринта. Гладът прави носовете ви по-чувствителни!

„Познавам този глас! — с изумление и ярост си помисли Ханон. — Това е онзи кучи син, Агесандър“.

— Добре де. Ей сега ще ви махна каишките и си тичайте, колкото си искате.

„Мамка му!“ Ханон наруга глупостта си, че си е играл с късмета си толкова много. Кучетата бяха толкова близо, че всеки момент щяха да го надушат. Тихо започна да отстъпва. Колкото по-далече стигнеше, преди Агесандър да ги е пуснал, толкова по-добре. Ако му беше останал някакъв късмет, кучетата щяха да изтичат в друга посока. В този момент едното от тях излая и страхът го сграбчи. Ханон се хвана за най-долния клон на един кипарис, макар да знаеше, че това няма да му помогне — кучетата със сигурност щяха да го надушат, а Агесандър щеше да го смъкне от дървото. Всички надежди го напуснаха. „Танит, не ме изоставяй — замоли се той. — Не позволявай да умра тук, по този начин“. Реакцията му беше инстинктивна. Божествата не се намесваха по такъв начин — поне според личния му опит.

— Агесандър?

Ханон замръзна. „Не. Не може да бъде“.

— Какво правиш още навън, Аврелия? Късно е.

Нима Аврелия беше тук? Ханон едва не падна от дървото от изненада.

— Искам да поседя навън още малко — каза тя.

— Тъкмо се канех да пусна кучетата.

— Това може да почака, нали?

— Трябва да ги пусна да потичат…

— Не искам да се мотаят около мен.

Кратка пауза.

— Добре. Ще ги прибера в клетките. Обади ми се, когато се прибираш.

— Благодаря.

Ханон беше толкова изумен, че едва ли не очакваше да види как самата Танит отпраща сицилианеца. Гледаше със задоволство как Агесандър се връща в двора. Струваше му се невъзможно съвпадение, че Аврелия е тук точно в нощта, в която е дошъл. Но ето че тя наистина стоеше само на двайсетина крачки от него. Копнееше да извика, но какво да ѝ каже? Тя нямаше представа, че е той. Най-вероятно щеше да се разпищи и Агесандър щеше да дойде с кучетата. С облекчение видя, че Аврелия се приближава. Къде беше тръгнала? Ханон скочи леко от клона, остави меча си на земята и зачака. Когато тя се изравни с него, изскочи зад нея, сграбчи китката ѝ с едната си ръка, запуши устата ѝ с другата и прошепна в ухото ѝ:

— Не издавай нито звук. Аз съм, Ханон!

Тя се загърчи в ръцете му, но той продължи да я държи.

— Кълна се. Аз съм, Ханон. Дойдох да те видя. — Тя отново се задърпа, но този път Ханон усети по-малко съпротивление. Изведнъж си даде сметка за топлотата на гърба и задника ѝ върху тялото си, за гърдите ѝ под ръката му. Какъв парфюм си беше сложила? Заля го вълна на желание, последвана от огромно смущение. Без да се замисля, той я пусна и отстъпи назад с опънати до скъсване нерви.

Тя се завъртя.

— Х… Ханон?

Той пристъпи към нея.

— Да. — Беше изгубил дар слово.

— Какво? Къде? Как дойде тук? — Думите направо се сипеха от устата ѝ.

— С кон. — Прозвуча толкова тъпо, че той се изкиска. — От лагера ми. Той е само на десет мили оттук.

— О, богове. Фермата ли ще нападате? — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас.

— Не, разбира се, че не. Аврелия, аз никога не бих…

— Извинявай — прекъсна го тя. — Някои от разказите, които чух, бяха ужасни.

— Знам. Аз също съжалявам. — Искаше му се да добави, че нейните сънародници са правили същото и по-лошо на неговите в предишната война, но нямаше смисъл.

— Подобни неща се случват по време на война — тъжно рече тя. — Но не искам да говоря за това. Не мога да повярвам, че те виждам отново и че дойде точно когато и аз съм тук. В последно време живея в Капуа. Но да те видя е толкова неочаквано… и чудесно! Молех се за теб.

— И аз за теб. — Ханон още не можеше да повярва на очите си.

Стояха и се усмихваха един на друг, обзети от внезапно смущение, защото и двамата се бяха променили толкова много за времето, откакто се бяха видели за последно. „Тя е съзряла — помисли си Ханон. — И е станала красавица“. Изобщо не подозираше, че Аврелия си мисли същото за него.

— Квинт жив ли е? Имаш ли вести от него?

— Той е добре. Чухме как си го заловил при Требия и си го пуснал с татко. — Гласът ѝ за миг секна. — Много мило от твоя страна.

— Това беше най-малкото, което можех да направя след онова, което той направи за мен. А баща ти?

— И той е добре, слава на боговете. Дано да бдят и над двамата.

— Да. — Ханон се помоли за същото за собственото си семейство. — Щях да пусна и Флак — принуди се да добави той, — но братята ми отхвърлиха решението ми. Заповедта ни беше да избием всички вражески войници, които попаднат в ръцете ни. — Спомни си негодуванието, което беше изпитал, когато откри, че Флак ще се жени за Аврелия.

— Не те обвинявам. Честно казано, изпитах облекчение — прошепна тя. — Почти не го познавах. Срещнахме се само веднъж.

— Ти заслужаваш по-добър мъж от Флак — намусено рече той. — Може би някой като Суни. Той отдавна ли се махна от пастирската колиба? — Тя не отговори веднага и Ханон се наруга наум. — Просто исках да кажа, че Суни е нежна душа. И би станал чудесен съпруг за теб. — Тя продължаваше да мълчи и той започна да изпитва безпокойство. — Аврелия?

— Аз… не знам как да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Суни е…

— Не… мъртъв ли е? Не. Не. — Ханон залитна.

— Ужасно съжалявам, Ханон.

— Но кракът му се оправяше! — почти извика той.

— Ш-ш-ш. Някой ще те чуе.

Ханон си пое дълбоко дъх.

— Щеше само да куца зле, но нищо повече — прошепна той. — Какво е станало, в името на Мелкарт?

С треперещ глас Аврелия му разказа.

— Агесандър — невярващо промърмори той. — Тоя мръсник е убил Суни?!

— Аз съм виновна. Изобщо не биваше да го прибирам у дома.

— Вината не е твоя. Ако не си го прибрала, сигурно е щял да умре в колибата.

— Не ме ли чу какво казах? Ако не се бях изпуснала да кажа името му, Агесандър никога нямаше да разбере. И Суни можеше още да е жив. — Тя се разплака.

Преди да си даде сметка какво прави, Ханон пристъпи към нея и я прегърна.

— Просто си се изпуснала, нищо повече. Всеки би могъл да направи същата грешка. А и сама знаеш що за човек е Агесандър. Рано или късно щеше да разбере кой е Суни.

— Бях толкова ужасена… — Тя се притисна към гърдите му. — А след като Суни си отиде, стана още по-лошо. Агесандър нямаше причина да ми причинява зло, но точно така го чувствах.

— Трябва да ида и да го убия още сега — процеди през зъби Ханон.

— Не, моля те, недей. Въоръжил е всички роби. Най-малко трима са на пост в двора. Не бих понесла да те убият точно когато се върна от онзи свят.

Ханон се съмняваше, че неколцина работещи по нивите роби биха могли да го спрат, но молбата на Аврелия го накара да остане на мястото си.

— Това мръсно псе ще си плати някой ден — закле се той.

— Кучетата ще се погрижат за това.

„Или аз“, мрачно си помисли Ханон. Нямаше начин да остави убийството на най-добрия си приятел ненаказано. В ума му вече се въртяха мисли как да нападнат фермата, след като Аврелия замине. Веднага ги пропъди. Познаваше и харесваше много от робите тук. Ако не искаше мнозина от тях да загинат, трябваше да държи войниците далеч от това място.

— Толкова се радвам да те видя отново.

Вниманието на Ханон отново се насочи към Аврелия. Тя го гледаше, лицето ѝ беше съвсем близо. Кичурите черна коса по бузата ѝ. Очите ѝ, които не се откъсваха от неговите. Полуразтворените ѝ устни. Пулсът над ключиците ѝ. Беше омагьосващо. Ханон изпита огромно желание да я целуне.

— Откакто с Квинт заминахте и след като Суни загина, бях толкова самотна… С майка ми се караме непрекъснато. Нямам с кого да си говоря. Гай беше тук за известно време, но сега и него го няма.

— Приятелят на Квинт ли? Онзи, който помогна на Суни да избяга?

— Да. Той служи в конницата на социите. — Аврелия се почувства виновна дори само при мисълта за Гай. Дали си беше фантазирала разни неща за него, защото си беше мислила, че никога вече няма да види Ханон? Не беше сигурна. Знаеше обаче, че е чудесно, че Ханон е толкова близо до нея. Обзе я горчива мъка. Какво значение имаше? Водеше се война. Ханон не можеше да остане, а тя трябваше да се омъжи за Луций.

— Гай е добър човек. Боговете ще закрилят и него. — Думите му като че ли не подобриха настроението ѝ. Ханон се наведе едва-едва към нея. Тя не се дръпна. — Знаеш ли защо дойдох?

— Не. Защо? — тихо промълви тя.

— Защото ти ме помоли. Помниш ли?

— Разбира се. Онази нощ плаках, докато не заспах от изтощение.

Ханон не издържа. Притисна устни към нейните и усети как те се разтапят от допира. Езикът му се стрелна и докосна нейния. Целуваха се дълго и страстно, ръцете им се плъзгаха по телата им. Аврелия почти се сля с него; Ханон усещаше гърдите ѝ върху своите, слабините ѝ срещу вдървения си член. Хвана задника ѝ и тя изпъшка от страст. Той едва се сдържа да не разкъса дрехата ѝ и да я вземе още тук. Не искаше обаче да става така. А и беше твърде опасно да се застоява.

— Ела с мен — подкани я той. — Ще стигнем до лагера ми преди зазоряване.

— Не говориш сериозно! — Тя се вгледа в очите му. — Сериозен си.

— Никога не бих казал подобно нещо, ако не го мислех сериозно. — Още докато думите излизаха от устата му, Ханон си даде сметка, че говори пълни безумия. Вярно, имаше жени, които следваха армията на Ханибал, но те до една бяха курви. Аврелия нямаше да оцелее в тези брутални условия. На войниците и най-вече на офицерите не беше разрешено да имат жени, които да живеят и да пътуват с тях. Самият Ханибал бе дал личен пример, като беше оставил собствената си жена, за да поведе кампанията. Затова изпита гузна благодарност, когато тя прошепна:

— Не мога да дойда с теб.

— Защо?

— Мястото на жената не е в армия, тръгнала на война. Особено ако е от противниковата страна.

— Никой няма да те докосне. Направи ли го, ще го убия!

— Знаеш, че никога не би се получило, Ханон. — Тя се усмихна на задавените му протести. — Дори и да можеше да ме вземеш, нямаше да дойда.

Той се дръпна наранен.

— Защо?

Тя мълчаливо насочи пръстите му към лявата си ръка. На безименния ѝ пръст имаше пръстен.

Ханон се сви от топлия допир на метала.

— Сгодила си се за друг? Вече?

— Да. Майка ми го уреди. Казва се Луций Вибий Мелитон. Добър човек е.

— Обичаш ли го? — рязко попита Ханон.

— Не! — Тя го погали по бузата. — Ти си в сърцето ми.

— Тогава защо не можеш да дойдеш с мен? — Никой не можеше да каже дали двамата ще са щастливи заедно, но Ханон не можеше да понесе мисълта, че тя ще трябва да живее с мъж, когото дори не обича.

Аврелия беше благодарна, че мракът скрива зачервените ѝ бузи.

— Ако не се омъжа за Мелитон, баща ми ще се разори. — И добави тихо: — Разбираш ли, нямам избор. Щом стана член на могъща фамилия, лихварят ще ни остави на мира. Това ще даде достатъчно време на баща ми и може би на Квинт да получат повишение. Така ще могат да изплатят дълговете.

Ханон си помисли, че това е съмнителен начин за печелене на пари. Ами ако единият — или и двамата — загинеха?

— Лихварят само един ли е?

— Един държи основната част от дълговете на баща ми, да. Казва се Фанес.

— Мръсен плъх. Жалко, че не е тук. Бих му дал основание да опрости дълга.

Тя отново докосна бузата му.

— Благодаря. Не можеш обаче да направиш нищо. Да не говорим за него. И без това нямаме време.

Ханон промърмори недоволно и запомни името за по-нататък. Всички мисли отново изхвърчаха от главата му, когато тя го придърпа в още една дълга целувка. Пръстите ѝ галеха раменете му, продължиха нагоре към врата и преди той да успее да я спре, се плъзнаха под превръзката, която пазеше белега му. Когато докосна обезобразената плът, тя се напрегна.

— Какво е станало? Ранили ли са те?

Познатата ярост изпълни Ханон. Идеше му да ѝ разкаже какво му е направил Пера, но нямаше смисъл. Аврелия не беше виновна за това.

— Да.

— Извадил си късмет, че си оцелял. — Гласът ѝ трепереше. — Рана на такова място, ами…

— Зарасна за няколко дни. — Той я целуна отново и тя отвърна с разпалена страст, сякаш можеше с нея да премахне онова, което му е било сторено. Сърцето на Ханон се разтуптя и той отвърна на настойчивостта ѝ. Пръстите му нежно смъкнаха дрехата от раменете надолу, оголвайки малките ѝ гърди. Той се наведе и засмука едното ѝ зърно.

— Богове — прошепна тя. — Не спирай.

— Аврелия?

Сякаш някой заля със студена вода и двамата. Ханон се изправи, устните му оформиха ругатня и той трескаво посегна за меча си. Стопи се в сенките на близкия кипарис, докато Аврелия се мъчеше да придърпа дрехата си и да се приведе в приличен вид.

— Агесандър? Ти ли си?

— Кой друг? — сухо отговори надзирателят. — Къде си?

— Тук. — И прошепна напрегнато на Ханон: — Трябва да вървя. Ще се опитам да изляза по-късно.

— Не мога да остана — с огромно съжаление каза той. — Кучетата ще ме намерят.

— Защо се криеш там сред дърветата? — извика Агесандър.

— Да се крия ли? Тъкмо се прибирах — жизнерадостно извика Аврелия и хвърли изпълнен с копнеж поглед към Ханон. — Иска ми се тази среща да можеше да трае вечно — прошепна тя. — Дано боговете винаги бдят над теб и те закрилят.

— И теб — страстно отвърна Ханон.

— Ще го задържа колкото мога, но по-добре побързай. Ако кучетата те усетят…

— Няма. Сбогом, Аврелия. Винаги ще те помня. — Той загледа нещастно как тя се отдалечава; тя не погледна назад. После отстъпи назад в мрака и след малко затича. Мъката го сграбчи, докато бягаше сред дърветата. Тази среща трябваше да е вълнуваща, радостна. А вместо това се оказа по-съкрушителна, отколкото можеше да си представи. Да се срещне с Аврелия напук на всичко беше изумително — истински дар от боговете. Но като всички техни дарове, този си имаше и друга страна. Срещата им беше брутално кратка и историята нямаше да има щастлив край. Аврелия скоро щеше да се омъжи за друг. Душата му се изпълни с тъга.

Ами Суни? За негов срам, мъката за стария му приятел беше заглушена от мислите за Аврелия. Но дори и да можеше да уреди нова среща с нея, какъв беше смисълът? Скоро тя щеше да бъде омъжена, с нов живот пред нея. В сравнение с това той не можеше да ѝ предложи нищо, дори живот по време на военна кампания. Реши, че е най-добре — и за двамата — да ѝ пожелае всичко добро и да забрави за нея.

Но след като намери коня си и препусна обратно към лагера, откри, че не може да го направи. Преживяваше отново и отново всеки миг, всяко докосване, всяка нейна дума. През следващите дни осъзна, че това е особено изтезание за ума — кратко изключително удоволствие от спомените за близостта им, последвано от часове на болка от съзнаването, че то никога няма да се повтори. След като се върнеше при основната армия, други отряди щяха да потеглят за събиране на продоволствия. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но когато войската продължи на юг в търсене на нови райони за разграбване, Ханон осъзна истински, че двамата са се разделили завинаги. След това единственият начин да намери някакъв покой беше или в сражение — а такива почти нямаше, тъй като римляните отказваха да им предложат истинска битка — или на дъното на амфората вино.

Понякога му се искаше да не беше ходил във фермата, да не беше срещал Аврелия, да не беше научавал за участта на Суни. Друг път обаче болката си заслужаваше. Дълбоко в сърцето на Ханон все още гореше искрица надежда, че някой ден отново може да срещне Аврелия при по-радостни обстоятелства. Тази надежда обаче беше толкова крехка, толкова малка, че той почти не смееше да признае съществуването ѝ. Но тя му помогна да продължи напред — заедно с изгарящото желание да забива меча си в сърцата на хора като Агесандър и Пера.