Кървави полета

XVI

Северно от Капуа, два месеца по-късно…

— Не мисля, че идеята е добра — каза Луций, който седеше на коня си до носилката.

Стомахът на Аврелия се сви, но той видя само най-широката ѝ усмивка, когато тя дръпна завесата.

— Но ти ми обеща!

— В момент на слабост. Лятото е в разгара си. Ти самата се оплакваш колко е горещо по пладне.

— Именно затова тръгваме сега, преди зазоряване — сладко отвърна тя. — Ще стигнем до Капуа малко след пладне. Ще си почина веднага щом пристигнем.

— Големият град е последното място за жена в твоето положение. Открити канавки. Болести. Плъхове. Зловонни изпарения.

— Ще стоя далеч от всички тези неща. Не съм болна все пак! Има толкова много неща за купуване, преди да е дошло бебето.

— И някой роб може да го направи.

— Ще забрави половината неща, или ще купи неправилните. Много по-лесно ще е аз да го направя. И не забравяй майка ми. Тя ще дойде в Капуа да ме види. Може би за последен път преди да се роди бебето.

— Не знам. Може би е по-добре да останеш. Майка ти винаги може да дойде тук. Ами ако започнеш да раждаш по-рано?

— Това няма да стане — отвърна Аврелия с увереност, каквато не изпитваше напълно. — А дори и да стане, Капуа е пълна с лекари и акушерки, всичките опитни поне колкото жената, която живее наблизо. Какво по-добро място за раждане от големия град?

— Направо си търсиш белята, като говориш така небрежно за такива неща — раздразнено каза той. — Знаеш ли колко бебета и жени умират по време на раждане?

„Не се сдържа и спомена детето преди мен“, горчиво си помисли Аврелия. Откакто му бе казала за бременността си, поведението му към нея се беше променило напълно. Вярно, вече не ѝ се налагаше да търпи желанията му — майка ѝ се беше оказала права за това — но през повечето време имаше чувството, че Луций гледа на нея просто като на нещо, което да износи сина му до раждането му. Да повдигне въпроса обаче щеше да е безсмислено и можеше още повече да попречи на шансовете ѝ да спечели този спор.

— Да, съпруже. Не исках да проявя неуважение — смирено каза тя. — Но вчера принесох в жертва агне на олтара на Церера. Гадателят не видя по вътрешностите нищо, което да казва, че не бива да ходя в Капуа.

Победен от божеството, Луций кимна неохотно.

— Добре. В такъв случай да тръгваме. Искам да сме минали доста път преди слънцето да е изгряло.

— Разбира се, съпруже. — Аврелия скри ликуването си, докато не пусна завесата да падне. Нямаше съмнение, че това ще е последният ѝ шанс преди раждането да се наслади на Капуа. Дългият престой в семейното имение на Луций беше засилил още повече жаждата ѝ за атракциите на града. Започна да си мечтае за баните, театрите и магазините. А също и за перспективата да види майка си извън новия ѝ дом; за това как ще се обади на Марциал; за възможността, макар и съвсем малка, да види Гай. Списъкът с нещата, които искаше да направи, беше безкраен. След раждането на бебето всички шансове за подобни занимания щяха да се стопят за много месеци. Тревожещо беше как за малко щеше да се размине с тази възможност. Аврелия отправи благодарност към богинята Фидес, че е накарала Луций да спази думата си.

Докато четиримата най-силни роби на съпруга ѝ вдигаха носилката, Аврелия се отпусна на меките възглавници и се настани колкото се може по-удобно. Ранното ставане не ѝ понасяше особено в сегашното ѝ положение. Напоследък беше започнала да спи до късно. Една дрямка сега щеше да я спаси от умората по обед.

Равномерното люлеене на носилката и тихият разговор между Луций и Статилий я унесоха и скоро клепачите ѝ натежаха. За момент в главата ѝ се появи образът на Фанес, но тя успя да го пропъди. Тактиката на Луций бе проработила. В последното си писмо майка ѝ беше споменала, че лихварят неочаквано намалил сумата, изисквана всяка месец. Атия нямаше представа каква е причината за това, но в резултат нещата бяха станали много по-лесни за нея. Доволна, че всичко е наред, Аврелия потъна в дълбок сън.

Като се изключи едно кратко спиране за лека закуска, стигнаха до Капуа малко след като слънцето беше достигнало зенита си. Силната песен на цикадите, която ги беше съпровождала през целия път, най-сетне замлъкна, когато минаха под една от шестте каменни порти на града. Въздухът между стените беше неподвижен и горещ. Тук слънцето можеше да съсредоточи вниманието си върху тесните улици между многоетажните сгради. Горещината в носилката започна да става нетърпима. Аврелия беше доволна, когато стигнаха градската къща на Луций — просторна сграда с голям двор, пълен със сенки и ромолящи фонтани. Докато той се срещаше с клиенти, търсещи патронажа му, тя прекара остатъка от следобеда в излежаване в двора и отливане на хладки сокове, носени ѝ от Елира, докато двама роби ѝ вееха с палмови клонки.

Рано привечер Аврелия реши да излезе навън. Ужасната жега най-сетне беше започнала да намалява и тя искаше да започне със списъка за пазаруване, който беше доста дълъг поради съветите на местната акушерка. Луций още беше зает. Като се изключеше препоръката му да вземе един роб за охрана и разпореждането Статилий да ѝ даде кесия с монети, той почти не вдигна глава от писалището си, когато тя надникна да го види. Липсата му на интерес изобщо не я изненада. Само нещо наистина извънредно беше в състояние да откъсне вниманието му от сметките. Аврелия нямаше нищо против. След реакцията му в началото на деня тя искаше да се измъкне, преди да е размислил за излизането ѝ.

Излизането от прохладната къща на напечената улица беше като удар в лицето. Въпреки носения от Елира чадър, който я пазеше от слънцето, Аврелия моментално се изпоти. Дрехата залепна за гърба ѝ. Бедрата ѝ започнаха да се жулят едно в друго. Може би решението да дойде в града наистина беше необмислено? Пропъди тази мисъл и си представи нещата от списъка — люлка, пелени, кърпи за къпане и подсушаване на бебето, благоуханни масла за ваната. Ако успееше да намери, щеше да купи и малко скъп парфюм за себе си. След това щеше да посети сергията на форума, която предлагаше подправени наденички. От месеци жадуваше за тях. Готвачът на Луций се беше опитал да ги приготви по нейни инструкции, но резултатът изобщо не можеше да се сравнява с тукашните. Може би съдържателят щеше да ѝ даде рецептата, ако му дадеше някоя и друга монета. Тази мисъл ѝ помогна да продължи от къщата на Луций по тихата уличка до главната улица, водеща до форума.

Мускулест роб с къса сопа ги следваше. Аврелия бързо забеляза, че погледът му често се отклонява към добре оформения задник на Елира; рязко смъмряне го накара да насочи вниманието си към случващото се около тях. След като заплахата от Фанес беше премахната, нямаше рискове да излиза навън в този час, но това не означаваше, че в града няма крадци. Тежката кесия, дадена ѝ от Статилий, висеше на врата ѝ. Един шал щеше да я скрие от алчни погледи, но нищо на света не можеше да накара Аврелия да сложи нещо допълнително върху себе си. Жегата беше такава, че тя вече си мечтаеше как ще се освободи от вълнената си дреха веднага щом се прибере.

Въпреки тълпите по улиците се чувстваше добре. Влезе в магазина на един търговец на платове и се възхити на разнообразието и цветовете на предлаганите стоки. За първи път в живота си докосна коприна и остана изумена от финия плат и начина, по който се плъзгаше между пръстите ѝ. Цената беше зашеметяваща — сто дидрахми за парче плат, което можеше да послужи единствено за шал. „Разберете, господарке, че този плат е пътувал месеци наред и хиляди мили, за да стигне дотук — обясни потящият се търговец. — Идва от изтока, много по-нататък от Гърция и Мала Азия. По-далече от Юдея и Сирия. Дори отвъд Персия. Коприната е от земите на серите, жълтокожи хора с черна коса и дръпнати очи“. Аврелия се изсмя невярващо и вместо с коприната се задоволи с двайсетина ленени кърпи и два комплекта пелени.

След това посети магазина за парфюми, привлечена от примамливите миризми. Собственикът, юдей с проблясващи очи, настоя да я разведе. Любопитството на Аврелия надделя. Да си римска матрона си имаше и добрите страни все пак. Някои врати, които преди бяха затворени за нея, сега се отваряха с лекота. Юдеят изглеждаше надежден човек и тя не изпита угризение, че е оставила роба отвън. Елира влезе с нея. След като очите ѝ свикнаха с полумрака, Аврелия се зазяпа в отрупаните със стъкленици рафтове и купите за смесване, в които се приготвяха благоуханията. Носът ѝ бе атакуван от замайваща смес аромати, сред които разпозна кориандър и мирта. Подканяна от юдея, тя сложи малко мазило от бадеми и лилии върху китките и шията си. Съдържателят ѝ предложи да изпробва и други. Накрая Аврелия им изгуби броя.

— Много са хубави — каза тя, докато миришеше поредната стъкленица, — но и наистина са много.

— Все трябва да си харесала някой, господарке. — Юдеят се усмихна, показвайки кафяви зъби и зачервени венци. — Може би розова вода? Или лилията? Избери. Ще ти дам най-добрата цена в Капуа, а защото си толкова красива, ще получиш и втора стъкленица на половин цена.

Аврелия се разсмя. Съдържателят определено беше мошеник, но в същото време чаровен и дружелюбен. Реши все пак да купи нещо.

— Май лилиите.

— Знаех си! — Той плесна с ръце и един от робите, които работеха в дъното, тутакси се озова до него. — Две стъкленици от най-новия ни парфюм от лилии. Бързо! — Докато робът се завтече да изпълни заповедта, съдържателят се поклони на Аврелия. — Желаеш ли чаша вино? Имам чудесно от Сицилия и друго от нашата Кампания.

Аврелия му се намръщи шеговито.

— Още не си казал цената.

— Ще бъде ниска, кълна се в честта на баща си.

— И каква е все пак? — настоя тя. Започваше да става леко подозрителна.

Юдеят се усмихна мазно.

— Десет дидрахми за първата стъкленица и пет за втората.

Дори без ахването на Елира Аврелия знаеше, че това си е жив обир.

— Добра цена, а? Ха! — Тя се обърна, сякаш се канеше да си тръгне.

— Господарке, момент! Ще се разберем.

— Парфюмите ти са невероятни — каза тя, без да обръща внимание на доволното му кимане, — но не мога да платя повече от една дидрахма за стъкленица от лилии.

Юдеят закърши ръце.

— Това дори не покрива разходите ми! Знаеш ли колко цветя отиват за една стъкленица? Повече от двеста! Да не говорим за работата по приготвянето.

— Цялата работа се върши от робите ти — хапливо рече Аврелия. — Ти не им плащаш.

Съдържателят изобщо не се притесни.

— Цветята се купуват. А разходите по работилницата ми са наистина високи. Не мога да взема по-малко от осем дидрахми за първата стъкленица. Дванайсет за двете.

Аврелия си тръгна, без да каже нито дума. Успя да направи само три крачки, когато юдеят се обади отново.

— Десет дидрахми!

Тя продължи към изхода.

— Ще ти дам три.

— Господарке, направо ме разоряваш! — изплака той.

Тя спря.

— Осем — предложи съдържателят.

Накрая Аврелия се обърна и го погледна.

— Пет.

— Хайде да се разберем приятелски. Шест и половина дидрахми.

— Шест — заяви Аврелия с ясното съзнание, че е победила.

Той въздъхна.

— Добре, господарке. Аз, бедният търговец, ти давам тази цена заради невероятната ти красота и чар.

Въпреки волята си Аврелия се усмихна.

— На.

Монетите изчезнаха от ръката ѝ на мига. Последваха още поклони и хвалебствия.

След миг робите донесоха стъклениците и Аврелия даде знак на Елира да ги прибере.

— Вино? — отново предложи съдържателят.

— Благодаря, не — отвърна Аврелия, на която внезапно ѝ призля от жегата, излъчвана от керемидите на покрива. Юдеят не настоя и тя остана доволна. Очевидно беше победила в пазарлъка.

— Заповядай след като бебето се роди и опитай някои други стоки — подкани я той. — Имам благовония, които могат да подлудят съпруга ти от желание.

— Ще дойда.

Аврелия тръгна към изхода. Така копнееше за глътка свеж въздух, че не забеляза маскираната фигура, която се промъкна зад рафтовете. В следващия миг усети върха на нож в кръста си.

— Не мърдай, кучко — изръмжа тих глас в ухото ѝ и силна ръка я блъсна в стената. Елира извика, а юдеят ахна ужасено. — Никой да не мърда, или ще прережа гърлото на тая курва — рязко рече мъжът.

— Кой си ти? Какво искаш? — Аврелия посегна към кесията си. — Вземи я. — Мъжът грабна кесията, но миг по-късно облекчението на Аврелия се превърна в ужас, когато мъжът повдигна дрехата ѝ отзад. Тя отвори уста да изпищи, но рязкото смушкване с ножа превърна вика ѝ в скимтене.

— Ако не искаш да те изкормя, не мърдай.

— Бременна съм. — Аврелия заплака. Опита се да се обърне и да погледне нападателя си, но беше спряна от шамар през лицето. — Моля те, недей. Ще изгубя детето си.

Жесток смях.

— Това не е моя грижа. Следващия път може и да си помислиш хубаво, преди да заплашваш честен предприемач.

Ужасът на Аврелия беше толкова голям, че тя не схвана думите му. Призля ѝ, когато нападателят пусна ръката ѝ, за да скъса долната ѝ дреха. Пред очите ѝ причерня и тя посегна да се задържи на масата пред нея. „Велика Церера — замоли се Аврелия, — не позволявай на бебето да му се случи нещо. Моля те“.

Мъжът изсумтя доволно, когато успя да оголи задника ѝ; последва пауза, докато повдигаше своята дреха.

— Това определено ще ми хареса.

Аврелия осъзна, че това е единственият ѝ шанс. Погледът ѝ се спря върху голяма стъклена бутилка, пълна с някаква течност. Ако успееше да я грабне, да се извърти и да я разбие в главата му, би могла да се измъкне. Малко по малко тя се пресегна през масата. Зад нея нямаше реакция, само ужасното чувство как нещо твърдо се натиска в бедрата ѝ. Обзета от ужас, Аврелия изгуби всякакъв контрол и се хвърли към бутилката. Чу се ругатня; последва ослепяваща болка в кръста. Много бавно бутилката се плъзна през ръба и падна на пода, където се пръсна на безброй парченца. Нещо топло потече надолу по задника на Аврелия. Кръв. Вълни на агония се разпространяваха от мястото, където острието беше разрязало кожата ѝ. Аврелия замаяно се запита защо нападателят не я беше наръгал.

Той я удари с юмрук в тила; само благодарение на протегнатите ѝ ръце лицето ѝ не се размаза върху масата.

— Опитай още веднъж подобен номер и ще ти е последният, кучко. — Членът му отново се допря до нея, търсеше път навътре.

Аврелия трескаво се заоглежда за някакъв друг предмет. Нищо не се намираше в обхвата ѝ. Тя вдигна единия си крак, после другия, опита се да се извърти, но той само плесна задника ѝ и се разсмя.

— Обичам жените да се съпротивляват!

Изпълни я отчаяние. Усещаше как способността ѝ да се съпротивлява се стопява, докато кръвта се стичаше по краката ѝ. „Нека го направи“, отчаяно си помисли тя. Щом сношаването с Луций не вредеше на бебето, това също нямаше да му навреди. „По-добре да оцелея. По-добре детето ми да остане живо“.

Чу тропот на крака, миг по-късно последван от силен трясък и вик от болка. Докато Аврелия се мъчеше да разбере какво става, някой я хвана за ръката.

— Господарке! Бягай!

Аврелия се изправи и видя как нападателят ѝ залита назад, хванал се за главата. Един меден съд издрънча на пода; силно огънатата му повърхност подсказваше какво е направила Елира. Паниката пламна в корема на Аврелия — мъжът още беше в съзнание и въоръжен. Елира я дръпна отново за ръката и Аврелия се втурна към изхода след робинята си. Гневният рев я накара да ускори крачка, но беше твърде късно. Нямаше начин в това си състояние да успее да избяга на едър мъж.

Точно тогава юдеят, който изникна сякаш от нищото, изсипа кана благовонно масло на пода между тях. Последва задавен вик и тупване, когато мъжът се подхлъзна. Аврелия се осмели да изпита надежда. Малцина биха ѝ се притекли на помощ, но отвън можеха да се изгубят в тълпата, докато робът ѝ забави или спре нападателя.

— Ще ми паднеш, курво!

При изхода Аврелия рискува да погледне назад. За неин ужас мъжът се беше изправил. Юдеят пристъпи към него, но отскочи, когато онзи замахна с ножа към него.

— Махай се от пътя ми, старче, или ще си събираш червата от пода!

— Господарке! — прикани я настойчиво Елира.

Аврелия заповяда на уморените си крака да се раздвижат и изскочи на златистата светлина на залязващото слънце. Робът на Луций я зяпна с увиснало чене. Явно представляваше невероятна гледка с цялата тази кръв по нея, но нямаше време да мисли за такива неща.

— Нападнаха ме вътре. Спри мъжа, който ни гони. Маскиран е. И има нож!

— Д-да, господарке. — Уплашеният роб вдигна сопата си.

Аврелия мина покрай него без нито дума повече. Не беше нейна грижа дали робът ще оцелее. Най-важното сега беше да се измъкне. Улицата беше по-оживена от всеки друг път. Жени, мъже, деца, теглени от волове каруци, натоварени със стоки мулета. Жители на града, посетители, роби и търговци — всички бяха навън в най-доброто време за търговия. Навалицата и вонята на немити тела засилиха паниката на Аврелия.

— Накъде е къщата на Луций? — викна тя на Елира.

Илирийката посочи наляво. Сърцето на Аврелия се сви. Оттам към тях приближаваше голяма каруца, натоварена с толкова стоки, че нямаше място да се мине покрай нея. При нормални обстоятелства сигурно щеше да успее да се провре, но не и сега. Ако тръгнеха обаче в друга посока, рискуваха да се изгубят. Тропотът зад нея ѝ помогне да вземе решение. Трябваше или да тръгнат надясно, или да умрат.

— Натам! — Аврелия бутна Елира напред. — По-бързо!

Хвърлиха се в тълпата, без да обръщат внимание на протестите и възмутените викове. Трудно ѝ беше да следва Елира, но правеше всичко по силите си. Приклекна под протегнатата ръка на някакъв просяк, който тормозеше пълен добре облечен мъж; измърмори някакво извинение, докато се промушваше покрай жена, която гълчеше малко дете, задето не я държи за ръката. Краката ѝ започваха да се влачат с всяка следваща крачка, а коремът ѝ сякаш беше станал два пъти по-голям. Болката в гърба беше мъчителна, но Аврелия въпреки всичко продължи напред. След двайсетина крачки през тълпата рискува да погледне през рамо. Отначало ѝ се стори, че са се измъкнали. Нападателят ѝ не се виждаше никакъв. Може би робът беше успял да го спре? Втори поглед ѝ показа, че греши. Малко зад нея закачулен мъж вървеше през тълпата; лактите му се движеха наляво-надясно като сопи и му разчистваха пътя. Една от жертвите му, някакъв търговец, започна да протестира. Миг по-късно изчезна от поглед, свален от юмрук в дебелото му шкембе.

— Богове — прошепна Аврелия, борейки се с изтощението и примирението. Усилията от деня, жегата, трудното ѝ положение я притиснаха изведнъж. Нямаше да успее да стигне далеч. Защо беше постъпила толкова глупаво? Трябваше да послуша съвета на Луций и да си остане у дома.

Не очакваше тълпата да се раздели. Когато това внезапно се случи, Аврелия се препъна и едва не падна. На няколко крачки пред нея Елира се беше сблъскала с някакъв мускулест мъж. Докато той я ругаеше, че била тъпа робиня, Аврелия погледна облечения в тога мъж зад него. Сивокос, достолепен, той трябваше да е някой от магистратите, които управляваха Капуа. Спътникът му, който разчистваше пътя, беше неговият телохранител. Аврелия се втурна напред.

— Прости ми, но… — Тя се вкопчи в ръката на телохранителя и хвърли умоляващ поглед към господаря му. — Моля те, помогни ми!

Едрият мъж свъси подозрително вежди, но преди да каже и една дума, магистратът нареди:

— Пусни я. Ако се съди по облеклото ѝ, тя е от добро семейство. Не виждаш ли, че е ранена?

— Добре съм — стоически отвърна Аврелия.

— Какво е станало? — попита магистратът.

— Нападнаха ме в магазин за парфюми надолу по улицата. Нападателят още ни гони.

— Какво безобразие! Марк, бъди готов.

Сълзи на облекчение напълниха очите на Аврелия, когато телохранителят пристъпи напред.

— Как изглежда?

— Всеки момент ще го видиш. Зад нас е. Не видях лицето му, но е едър и носи наметало с качулка.

Марк изсумтя; беше хванал дръжката на меча си.

Дръпналите се встрани хора ги гледаха. Мъже и жени, млади и стари, високи, тънки, ниски и дебели. Кожите им бяха бели като алабастър, черни като въглен и с всички нюанси на кафявото. Аврелия обаче не видя маска или качулка, нито пък познатата едра фигура.

Зачакаха. От нападателя ѝ нямаше и следа. Никой не посмя да мине покрай магистрата, но накрая хората зароптаха. Аврелия започна да се чувства неловко. Изпитваше едва ли не благодарност за раната си — доказателство, че не е побъркана.

— Явно ви е видял — неуверено рече тя.

— Най-вероятно — съгласи се магистратът. — Самият Ханибал би се замислил преди да се изправи срещу Марк. Най-добре забрави за него. Трябва спешно да те види лекар.

— Искам да го намеря — възрази Аврелия, макар да разбираше, че магистратът е прав. Нямаше начин да намери мъжа, който едва не я беше изнасилил. Сигурно вече беше някъде далече.

— Робинята ти може да помогне на Марк да го потърси — каза магистратът. — Ти обаче се връщаш с мен в дома си. Но първо ще пратим за лекар. Кой е съпругът ти? Трябва да съобщим и на него.

— Луций Вибий Мелитон — каза Аврелия. За момент всичко пред нея се размаза. Усещаше, че се олюлява.

— Мелитон? — Магистратът тутакси се озова до нея и я подхвана за лакътя, за което тя бе благодарна. — Защо не каза по-рано? Познавам много добре и него, и баща му. Не е нужно да ми казваш къде е къщата му. Да вървим.

Краката на Аврелия вече не ѝ се подчиняваха. Докато коленете ѝ се подгъваха и падаше на земята, тя смътно си даде сметка за високите гласове наоколо. Това беше последното, което си спомняше.

Събуди се от ритниците на бебето в корема ѝ. Очите ѝ се отвориха и бавно свикнаха със слабата светлина. Лежеше на една страна на легло, с лице към стената. Заля я облекчение, когато разпозна украсата по гипса. Намираше се в главната спалня на дома на Луций в Капуа. Гърбът я болеше, но не толкова силно, колкото беше очаквала. Нямаше и никакви признаци, че е започнала да ражда, което беше още една причина за облекчение. С усилие се обърна по гръб. Болката я прониза и Аврелия се обърна на другата си страна колкото се може по-бързо. За нейна изненада Луций седеше на една табуретка до нея. Лицето му беше разкривено от някаква емоция, но Аврелия не успя да разбере дали тя е гняв, облекчение или тъга.

— Как си?

— Натъртена. — Може би беше решила прибързано, че раната ѝ е повърхностна. — Гърбът ми. Той…?

— Хирургът се погрижи за раната. Дълго порязване, но не много дълбоко. Заши го. Казва, че щяла да заздравее за две-три седмици.

Аврелия кимна; главата ѝ се пръскаше.

— Как е възможно да съм толкова уморена? Току-що се събудих.

— Изгубила си много кръв — каза Луций. — За щастие на помощ ти се е притекъл самият Калавий, върховният магистрат. Благодарение на него хирургът пристигна почти веднага.

На Аврелия ѝ трябваше момент, за да осъзнае чутото.

— Разбирам.

— Цяло чудо е, че не си пометнала.

Тя докосна корема си.

— Колко време съм спала?

— Един ден и една нощ.

— Богове… — промълви Аврелия.

— Как ти хрумна изобщо да излезеш? — попита той и гневът му отново пролича.

— Ти не възрази, когато ти казах, че излизам.

Луций не обърна внимание на думите ѝ.

— Трябвало е да вземеш повече роби.

Аврелия се зачуди защо Луций се държи по този начин.

— Това нямаше да промени нищо. Влязох в магазина само с Елира. И с повече роби щях да направя същото. Онзи ме издебна вътре. Елира не ти ли разказа?

— Ами ако беше изгубила бебето? — с обвинителен тон я попита той.

„А, затова е толкова ядосан“, горчиво си помисли Аврелия. Детето беше по-важно от нея.

— Не го изгубих.

— Но можеше и да го изгубиш.

— Не го изгубих — повтори тя, този път ядосано. — Но ако Елира не се беше намесила, щяха да ме изнасилят.

Това като че ли го накара да се усети. Той въздъхна тежко.

— Слава на боговете, че не се е случило. Не мога обаче да разбера защо някой би ти посегнал по такъв начин.

— Подобни мъже има навсякъде. Просто съм изкарала лошия късмет да привлека вниманието му — отвърна Аврелия и потръпна.

— Значи не е била някоя от маймуните на Фанес, така ли?

Името отключи нещо в паметта на Аврелия.

— Може и да е. Каза, че следващия път ще си помисля хубаво, преди да заплашвам честен предприемач.

Луций я погледна неразбиращо и тя му разказа за нападението срещу Фанес в храма.

— Кой е наредил това, Хадес да го вземе? Майка ти ли?

— Не! Тя дойде при мен и ме попита дали знам кой може да го е направил. — Аврелия се замоли Луций да не задава повече въпроси. Най-добре беше изобщо да не научава за съществуването на Ханон.

За нейно облекчение той не продължи да разпитва. Помълча известно време, като потупваше замислено устната си с пръст.

— Най-вероятно това е работа на Фанес. Ще кажа на моите хора да го посетят. Хубаво е да се показва от време на време на тия мръсници къде им е мястото.

Начинът, по който каза „да го посетят“, накара Аврелия да се усмихне. Умората обаче бързо надделя. Очите ѝ се затвориха. Искаше само едно — да спи.

— Лекарят каза, че е най-добре да останеш тук, докато не дойде време да раждаш.

Аврелия с усилие отвори очи.

— Защо?

— Смята, че още едно пътуване в тази жега може да предизвика преждевременно раждане. Щяло да е по-добре за теб, ако останеш тук. — Луций изглеждаше доволен.

Аврелия също беше доволна. Макар да не беше свикнала с тази къща, познаваше Капуа.

— Добре — промърмори тя. — Бебето ще се роди тук.

Клепачите ѝ се затвориха отново. Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че Луций гали косата ѝ, докато се унасяше в сън.

В крайна сметка оставането в Капуа се оказа добре дошло. Атия можеше да я посещава по-лесно; всъщност, щом разбра намеренията на Аврелия, тя се премести в къщата. Присъствието ѝ се оказа огромна утеха за Аврелия, която ставаше все по-нервна с приближаването на раждането. Към безпокойството ѝ се прибавяха и тревогите ѝ за баща ѝ и Квинт. Всички бяха обсебени от предстоящата битка с Ханибал — не, от предстоящата победа — която трябваше да е скоро. Две седмици след нападението в магазина за парфюми двамата новоизбрани консули минаха през Капуа по пътя си на юг. Четирийсет хиляди войници, римски граждани и соции, маршируваха и яздеха с тях. Цялото население на Капуа се стече да ги види.

Раната на Аврелия беше заздравяла достатъчно, за да може да последва с носилка Луций на градските стени, откъдето се откриваше най-добра гледка. Щеше да я помни до края на живота си. Невъобразимо дългата колона, проточила се от хоризонт до хоризонт. (Всички казваха, че е започнала да минава покрай Капуа още по зазоряване; някои твърдяха, че това щяло да продължи до късния следобед.) Хилядите подковани сандали, стъпващи едновременно на земята и изпълващи въздуха със зловещ грохот. Ритмичното скандиране на войниците. Ревът на тръбите над глъчката. Слънчевите лъчи, отразяващи се от металните щандарти на всеки легион, манипула и центурия. Прашните дири зад конните отряди, които изглеждаха незначителни в сравнение с оранжево-кафявите облаци, надвиснали над цялата войска. Аврелия си помисли, че сигурно е ужасно да вървиш през прахта, вдигната от онези пред теб — особено в тази непоносима жега и с тежките доспехи и оръжия, които носеше всеки войник.

Беше видяла баща си в униформа; бе плакала, когато той потегли. Плака и при заминаването първо на Квинт, а после и на Гай. Видът на тази армия обаче я накара да осъзнае истински ужасната реалност на войната. Войската на Ханибал изобщо нямаше да може да се сравнява по численост с римската, след като консулите стигнеха до другите легиони. Не можеше да се отрече обаче фактът, че хиляди ще загинат в сражението. Повече, отколкото при Требия и Тразименското езеро. В такъв случай какви шансове за оцеляване имаха баща ѝ и брат ѝ? Налегнаха я мрачни мисли. Възбудените коментари на Луций, че може би ще се присъедини към армията, не ѝ помогнаха особено. Аврелия се надяваше, че нейните протести и възраженията на баща му са го убедили да се откаже от тази идея. Колкото и да не го обичаше, Луций беше свестен човек ѝ бъдещето ѝ беше с него. Не биваше и той да отива на война.

Реши, че се е нагледала на военното представление.

— Искам да се прибера у дома — каза тя и докосна ръката на Луций.

— След малко. — Погледът му се зарея развълнувано над колоната. — Виж, още един щандарт. Мисля, че е с минотавър.

Аврелия се примири с мисълта, че ще трябва да го помоли отново по-късно. След случилото се не искаше да се прибира сама вкъщи. Освен това искаше да се обляга на ръката му, докато изкачва стъпалата от улицата. Коремът ѝ вече беше толкова голям, че ходеше по-скоро като патица, отколкото като жена. Всички физически дейности ѝ причиняваха неудобства. Погали корема си и се запита колко ли още остава. Дано да беше мъничко. Реши, че няма да е зле на връщане да се отбият в храма на Бона Деа. Често принасяше жертви на богинята на плодородието и раждането, но нямаше нищо лошо да направи още една.

— Горещо ти е. — Луций избърса капка пот от челото ѝ. — Извинявай. Не биваше да оставаш дълго навън в тази жега. Да се прибираме.

Аврелия хвана с благодарност ръката му. Изминаха краткото разстояние до стълбите, по които се бяха качили. Един часови отдаде чест; приятел на Луций им извика за поздрав. Жената на друг пожела всичко добро на Аврелия и я засипа с порой съвети. Усмивката на Аврелия трепна от силната болка ниско в корема. Тя промърмори нещо за довиждане и измина още няколко крачки. Прониза я нов пристъп на болка и тя се закова на място, като си поемаше дълбоко дъх.

— Добре ли си? — попита я Луций.

— Нищо ми няма. — Аврелия се опита да се изправи, но последва трета контракция — този път я разпозна като такава — и я накара да изохка.

— Бебето ли? Да не би да идва?

— Може би — призна тя.

За негова чест, Луций запази пълно спокойствие. Извика жената на приятеля си и я помоли да изчака с Аврелия, а самият той се спусна бързо по стълбите и се върна с двама роби, които ѝ помогнаха да слезе до чакащата носилка. Изпрати да повикат акушерката. Държа ръката ѝ и ѝ шепнеше успокояващи думи по целия път до къщата и след като я предаде на грижите на майка ѝ и Елира, отиде да се моли в ларариума.

Аврелия си спомняше само отделни моменти от следващите часове; в спалнята беше ужасно горещо и влажно и чаршафите под нея подгизнаха от пот. Странно, но мехурите с топло масло, които ѝ сложиха отстрани, я накараха да се почувства по-добре. Атия седеше до нея, втриваше кремове в корема ѝ и ѝ говореше. Между редовните прегледи между краката на Аврелия акушерката се молеше и подреждаше нещата си на масата — зехтин за смазване, морски гъби, ивици плат и вълна, различни билкови настойки и съдинки с масла. Контракциите на Аврелия започнаха да стават все по-чести и я изтощаваха. Осъзнаваше как вика при всяка болезнена вълна. В един момент чу обезпокоения Луций на прага; Атия обаче веднага го пропъди.

Накрая прегледът показа, че шийката ѝ е разширена достатъчно. Акушерката и Атия помогнаха на Аврелия да се премести на стола за раждане. Той имаше дръжки за ръцете, за които да се държи; поддържаше бедрата и задника ѝ и имаше дупка между краката, за да осигури достъп на акушерката. Страхът на Аврелия достигна нови висоти, когато седна на него, но окуражителните думи на Атия и настойчивите викове на акушерката, която беше седнала на една ниска табуретка пред нея, ѝ помогнаха. Помогнаха ѝ да диша; да напъва, когато ѝ кажат.

Бебето излезе по-лесно, отколкото си беше представяла. Направо се изхлузи. Слуз, кръв и урина плиснаха на пода. Акушерката извика щастливо; Атия също. Аврелия отвори очи и видя как поднасят към гръдта ѝ нещо лилаво с щръкнала черна коса.

— Живо ли е? — изпъшка тя. — Здраво ли е?

Отговори ѝ подобен на мяучене плач и сърцето ѝ се изпълни с радост.

— Детето ми — прошепна тя, докато акушерката го слагаше на гърдите ѝ.

— Момче е — каза Атия. — Слава на Бона Деа, Юнона и Церера!

— Момче — прошепна ликуващата Аврелия. Беше си свършила работата, поне отчасти. Целуна мъхестото теме на бебето. — Добре дошъл, Публий. Баща ти очаква с нетърпение да се срещне с теб.

— Браво, дъще — каза Атия с топъл и нежен тон, какъвто Аврелия рядко чуваше. — Свърши чудесна работа.

Акушерката върза и сряза пъпната връв. С малко помощ Аврелия извървя няколкото крачки до второто, по-меко легло и легна да си почине и да накърми Публий. Докато гледаше с обожание сина си, си помисли колко е странно, че бе имала колебания за забременяването. Неудобствата от предишните няколко седмици и болките при раждането вече започваха да избледняват в ума ѝ. Сега ѝ се струваше, че всичко това си е заслужавало. Луций щеше да е във възторг. Стига Публий да беше добре, бъдещето на фамилията му щеше да е сигурно.

Докато се унасяше в сън, се чувстваше по-доволна, отколкото от цяла вечност.

Изобщо не си помисли за Ханон.