Кървави полета

VIII

Капуа

— Аврелия.

Тя зарови още повече глава във възглавницата. „Махай се — помисли си окаяно. — Майка ми те е пратила, защото знае, че няма да говоря с нея“.

— Знам, че ме чуваш — каза Гай.

Да, въпреки възглавницата Аврелия чуваше всяка негова дума.

— Отвори. Моля те, Аврелия.

Тя въздъхна и вдигна глава.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Майка ми те е пратила — сърдито каза тя.

— Да, помоли ме, но аз също искам да поговорим. Тревожа се за теб.

— Добре съм.

— Не, не си. — Той почука отново. — Няма да се махна, докато не ми отвориш.

Аврелия остана да лежи още малко в леглото, след което стана и дръпна резето. Може би той все пак щеше да успее да оправи настроението ѝ.

— Плакала си — каза той от прага.

Тя избърса зачервените си очи.

— А ти какво очакваш? Ханибал отново е разгромил войските ни. Хиляди войници са загинали. Щом Фламиний е паднал, напълно логично е татко и Квинт също да са изгубили живота си. А аз… аз трябва да се омъжвам? — Сълзите ѝ рукнаха отново.

— Ела. — Той я взе в прегръдката си — нещо, което тя желаеше от онази нощ в нейната къща. Но не и при тези ужасни обстоятелства. Аврелия обаче не оказа съпротива — нуждаеше се от цялата утеха, която можеше да получи.

Преди три дни беше пристигнало писмо от баща ѝ, с което той разрешаваше тя да се омъжи за Луций. Аврелия беше подготвена за това. Изобщо обаче не беше очаквала да прочете, че Квинт е изчезнал, докато пътувал от лагера на Фламиний към Капуа. Уверенията на Фабриций, че се полагат всички усилия за откриването му, не бяха успокоили нито нея, нито майка ѝ. Твърде вероятно беше Квинт да е мъртъв, загинал при падане от коня, от ръцете на разбойници или на вражески патрул. Два дни по-късно — вчера сутринта — животът им се преобърна отново, когато шокиращите подробности за битката при Тразименското езеро достигнаха до Капуа. Лицето на Атия беше побеляло от чутото и оттогава тя прекарваше повечето си време на колене в храма на Марс. Гай беше на учения в равнината и не беше чул новините, но обикновено жизнерадостният Марциал се беше умълчал мрачно. Самата Аврелия беше съсипана. Дълбоко в себе си знаеше, че баща ѝ е сред хилядите загинали. Той беше благословил годежа ѝ, след което бе паднал в битка. Сякаш самите богове ѝ се надсмиваха.

— Новините от Тразименското езеро бяха ужасни — започна Гай, с което я накара да се разридае още по-силно, — но доколкото чух, повечето ни загуби са на легионери. Фламиний не изпратил конницата с авангарда, така че тя не е минала през теснините до езерото. От самото начало на битката натискът е бил толкова голям, че те не са могли да се включат в нея. Когато е станало ясно накъде вървят нещата, са успели да се изтеглят без никакви трудности.

Аврелия се отдръпна от него и го изгледа невярващо.

— Кога чу това?

— Днес следобед. Говорих с втория вестоносец, който пристигна от Рим. Сенатът го пратил с вести за градските първенци.

Аврелия искаше да го чуе от устата му.

— Кажи ми, че това означава, че баща ми е жив.

Той я целуна по челото.

— И в момента сигурно планира сватбата ти.

— Слава на боговете. — „Как можах да се усъмня в тях?“ Успя да се усмихне измъчено. — Каза ли на майка ми?

— Да. Тя отвърна, че тъкмо аз трябва да го кажа и на теб.

Аврелия си помисли за Квинт и мъката ѝ отново се надигна.

— Ами брат ми? — прошепна тя.

— Това, че е изчезнал, не означава, че е мъртъв.

— Но тогава защо не се е прибрал у дома?

— Не зная, Аврелия, но сигурно има основателна причина. Сама знаеш, че Квинт не е страхливец. Не би направил нещо подобно просто така.

— Знам. Но каква може да е тази причина? Някое момиче ли?

— Били са на поход от седмици. Едва ли е имал време да срещне момиче.

Двамата се погледнаха, мислеха си за едно и също.

В опит да се разсее от мисълта колко близо е Гай Аврелия заговори първа.

— Възможно ли е да е свързано с Ханон?

— Не ми се вярва. Как изобщо би могъл той да се свърже с Квинт? Та нали и двамата са в противникови армии.

— А дори да го е направил, нима това би накарало Квинт да дезертира? — Тя поклати безсилно глава. — Няма никаква логика.

— Но пък логичното мислене малко ти приповдигна духа. — Той я притисна приятелски към себе си. — Квинт ще се появи по някое време, не се бой.

— Благодаря, Гай. — Аврелия се усмихна печално. Вече се чувстваше по-добре, отколкото се бе чувствала от много часове. Погледна с възхищение Гай и се запита защо Луций не може да е като него. Главата ѝ леко, съвсем леко се доближи до неговата. Той не се отдръпна и дъхът ѝ секна в гърдите ѝ. Тя сведе поглед, докато пред очите ѝ не останаха само носът и устните му. На един пръст разстояние. Той пак не се дръпна. Усещаше топлия му дъх по лицето си. Богове, никога не ѝ се беше искало толкова много да целуне някого. Устните им се докоснаха едва-едва, от което по цялото ѝ тяло премина тръпка.

— Кой бил дошъл? — Гласът на Атия откъм двора звучеше много недоволно.

Отговорът на роба беше твърде тих, за да е разбираем, но междувременно магията беше изчезнала. Двамата се отдръпнаха неловко, без да се поглеждат.

— Въведи го. Но да чака отвън — нареди Атия.

Гай се намръщи.

— Кой ли е?

— Фанес. — Аврелия направо изплю името.

— Кой?

— Един лихвар.

— Каква работа има такъв човек с майка ти?

Аврелия си помисли, че Гай рано или късно ще разбере. Пък и какво значение имаше дали знае? И бързо му разказа онова, което ѝ беше казала майка ѝ.

— Защо баща ти не се е обърнал към моя за помощ? Или майка ти?

— Ти би ли го направил, ако се намираше в подобно положение? — предизвикателно попита Аврелия.

— Сигурно не е лесно да молиш приятел за заем — призна Гай.

— Искам да го чуя какво ще каже.

— Не мисля, че Атия би одобрила подобно нещо.

— Не е нужно да научава — отвърна Аврелия, отиде на пръсти до вратата и надникна навън. Майка ѝ беше обърната към вратата на таблинума и чакаше неканения си посетител.

Фанес се появи на прага, съпровождан от майордома на Марциал. Атия го поздрави студено. Не го покани вътре, с което го принуди да спре. На Аврелия ѝ идеше да тропне с крак. Стаята ѝ беше прекалено далеч, за да може да чуе и една дума. Тя се измъкна навън, без да обръща внимание на смаяното съскане на Гай.

Дворът на къщата беше класически, украсен със статуи и растения — лози, маслини, лимони и смокини. Аврелия ги използва като прикритие и се промъкна напред, докато не се озова достатъчно близо, за да подслушва. Погледна през рамо и видя, че Гай е тръгнал след нея. Клекна зад една голяма статуя на Юпитер Грабовий, осканската версия на римския бог, почитан от Марциал. Гай клекна зад нея; Аврелия с наслада усети допира на гърдите му в гърба ѝ.

— Изпратих ти съобщение за новата уговорка. Първото плащане ще бъде направено другия месец — каза Атия.

— Ти обеща, че ще получа парите в рамките на един месец. Да се опитваш да промениш уговорката, без да говориш с мен, е неприемливо — остро отвърна Фанес.

Кратко мълчание.

— Събирането на парите се оказа по-трудно, отколкото предполагах.

— Напълно възможно. Все пак живеем във време на война. Но какви са гаранциите ми, че ще спазиш новия краен срок? Ще имам пълното право веднага да предприема действия срещу теб.

— Богове, какво по-голямо доказателство от думата ми ти трябва?

Аврелия ясно чуваше напрежението в гласа на майка си. Изпита гняв, но и тя беше безпомощна. Марциал, който би могъл да им се притече на помощ, беше отишъл в градската баня и щеше да отсъства още дълго.

— Искаш бижутата ми, така ли? — Гривните на Атия задрънчаха, когато започна да ги сваля от китките си.

— Задръж си дрънкулките. Те са нищо в сравнение с дълг с такива размери — презрително отвърна Фанес. — Ще се съглася на отсрочка при условие че лихвата се увеличи на шест драхми на сто. Изчислявана всяка седмица.

— Това е пладнешки обир! — извика Атия.

Аврелия усети как Гай се напряга от ярост. Собствената ѝ кръв също кипеше. Тя надникна иззад крака на Юпитер. Фанес още не беше отговорил. Просто гледаше майка ѝ, а на тънките му устни играеше усмивка.

— Наричай го както си искаш — най-сетне каза той. — Това е предложението ми. Ти си решавай дали да го приемеш, или не. Ако откажеш, още днес следобед ще наредя на юриста си да се обърне към съда.

Кратко мълчание.

— Не ми оставяш никакъв избор — каза Атия и раменете ѝ се отпуснаха. — Приемам условията ти.

„Долна твар“, помисли си Аврелия. Беше толкова заслепена от гняв, че когато си даде сметка, че се е подала прекалено много, вече бе късно. В следващия момент залитна напред и се просна по очи на земята. Вдигна глава и видя, че майка ѝ я гледа с ужас. Фанес пък се подсмихваше гадно.

— Подслушваше ли? — остро попита Атия.

— Очевидно — каза Фанес. — При това не особено умело.

— Аз… съжалявам, майко — заекна Аврелия, докато се изправяше.

— Ще си платиш за това! Марш в стаята!

Преди Аврелия да успее да помръдне, Гай излезе зад статуята.

— Прощавай, Атия, аз съм виновен.

Устните на Атия се превърнаха в тънка линия, а Фанес сякаш щеше да се разтопи от удоволствие.

— Обясни — изсъска Атия.

— Чухме гласове и Аврелия позна гласа на лихваря. — Гай произнесе думата с неприкрито отвращение. — Каза ми за вашите… трудности… и искаше да чуе. Страхуваше се да излезе, но аз я подбудих. Сгреших и се извинявам. — И леко вирна брадичка.

— Така значи. — Погледът на Атия се стрелна от Гай към Аврелия и обратно. И двамата проявиха благоразумието да извърнат очи. Тя се намръщи, но нямаше какво да направи. — Баща ти ще научи за поведението ти. Не искам да ме подслушват, докато се занимавам с делови въпроси на семейството си.

Гай сведе глава в знак, че приема думите ѝ.

— Разбира се.

— А сега и двамата ни оставете — нареди Атия.

Аврелия отново започна да диша. Обърна се да си тръгне, но гласът на Фанес се уви около нея като камшик.

— Трогателно е колко близки са двамата, нали? — каза той.

— Това какво ти влиза в работата? — с леден тон отвърна Атия.

— О, нищо. Абсолютно нищо. Просто ми стана чудно дали Мелитон е наясно с тяхната… близост!

— Прекаляваш, жалък боклук! — извика Атия. Един роб, който поливаше растенията в другия край на двора, я погледна изненадано. Тя сниши глас. — Как смееш да петниш честта на дъщеря ми?

— Никога не бих направил подобно нещо — запротестира Фанес, но очите му казваха съвсем друга история.

— Изчезвай, преди да съм заповядала на робите да те изхвърлят на улицата! — Атия посочи към атриума.

— Както заповядаш. — Фанес се направи, че си тръгва, но после се обърна. — Чудно ми е как ли ще реагира Мелитон, когато чуе, че годеницата му е палувала със семеен приятел пред очите ми. Първия път, когато ги видях заедно, си казах, че си въобразявам, но вече няма съмнение, че изпитват влечение един към друг. — Той се поклони. — Ще очаквам първото плащане на датата, за която се уговорихме.

Атия му махна да си тръгва.

Аврелия беше потресена, че майка ѝ може да реагира по този начин. Сигурна беше, че когато Фанес каже на Луций, той ще разтури годежа. По лицето на Гай си личеше, че и той си мисли същото. Нямаше да има никакво значение дали Луций ще повярва на лихваря, или не. Ревността е ужасен звяр, както казваше майка ѝ. Щом ноктите ѝ потънат в плътта, няма пускане. Гъркът вече беше почти при вратата. Не беше погледнал нито веднъж назад.

— Фанес — повика го Атия.

Той се обърна.

— Какво ще ти струва да не казваш на Мелитон?

Гъркът се усмихна подигравателно.

— А аз си помислих, че нямаш нищо за криене?

— Нямам! Колко?

Този път на лицето му се появи широка усмивка.

— Лихвата ще се качи на десет драхми на сто. И също ще бъде изчислявана всяка седмица. Намираш ли го за приемливо?

— Да — каза Атия. Гласът ѝ звучеше ужасно уморено.

Фанес се поклони насмешливо. И за най-голям ужас на Аврелия ѝ намигна. След което изчезна.

Атия погледна гибелно Аврелия.

— Защо не си остана в стаята? Ти ни разори, дете.

Съкрушена, изпълнена с чувство за вина, Аврелия имаше чувството, че чува гласа на майка си от другия край на някакъв дълъг тунел. Коленете ѝ се подгънаха и тя се свлече в безсъзнание на пода.

Адриатическият бряг на Пиценум

Ханон пристъпи от крак на крак. Беше развълнуван, но и сгорещен и потен в пълната си униформа. Погледна искрящото синьо море, което се намираше мъчително близо. Свободните от наряд войници се плискаха в плитчините и крещяха като щастливи деца. Контрастът с последния голям водоем, който беше видял — Тразименското езеро след битката — едва ли можеше да е по-силен. Хората на Ханон и останалите либийци бяха твърде изтощени, за да преследват римските легионери, след като те си бяха пробили път през редиците им. Като остави Мут да се грижи за ранените, той слезе долу при езерото, където беше решена битката.

Първият шок дойде от огромната площ, на която водата беше станала червена. Когато успя да откъсне очи от ужаса, погледът му беше привлечен към брега, на който лежаха хиляди кървави обезобразени трупове. Велити и хастати, принципи и триарии, центуриони и други офицери лежаха безразборно едни до други; чиновете им нямаха значение в смъртта. Стотици гали и нумидийци обикаляха сред тях, като убиваха все още живите и обираха мъртвите. Навсякъде лежаха обезглавени трупове, зловеща работа на воините, които жадуваха за върховния трофей. Това обаче не беше най-лошото…

Много легионери бяха все още живи. Нямаха къде да отидат и бяха отстъпили във водата, където — ако доспехите не ги завличаха на дъното — служеха като мишени за вражеската конница. Ханон видя как някои се обзалагат кой ще улучи даден легионер в главата с копие от двайсет крачки разстояние или кой може да обезглави нещастника, докато препуска покрай него. Някои легионери се избиваха помежду си, за да избегнат подобна участ; други просто навлизаха в дълбокото, за да се удавят. Въпреки омразата си към римляните Ханон изпита дълбоко отвращение. Но какъв друг избор имаха? Не можеха да вземат всички в плен, а и Рим трябваше да си научи урока, задето бе унизил Картаген в миналото. Ако не научеха нещо от загубата на петнайсет хиляди легионери и един от консулите им, а три дни по-късно и на повече от четири хиляди конници, римляните щяха да се покажат като пълни глупаци. Дълбоко в себе си обаче Ханон знаеше, че тази победа няма да е достатъчна. Трябваше да се пролее още кръв, старият враг трябваше да претърпи още поражения.

— Хубаво би било да поплуваш малко, а? — обади се Сафон зад него.

Ханон рязко се върна в настоящето.

— Да. Надявам се, че ще можем да се топнем, след като Ханибал приключи с нас.

— Би било хубаво. Последните дни почти не съм те виждал.

— Знаеш как е. Има много неща за вършене след цял ден поход. Ранените се нуждаят от допълнителни грижи. Както и останалите войници. Слава на боговете за резервите зехтин, които Бостар намери в онова стопанство. Добавянето му към дажбите като че ли подобри здравето на хората.

Цялата армия беше уморена от дългия поход от Цизалпийска Галия, от тресавищата и битката. Дажбите им невинаги бяха добри. Много войници се оплакваха от болки в ставите или се чувстваха изтощени през цялото време; на други пък им кървяха венците. Ханон обаче знаеше, че избягва основния проблем — и брат си. Поради някаква причина не можеше да се отърси от спомена за изражението на Сафон, когато беше затънал в блатото. Нямаше с кого да поговори за това, без да се почувства като предател. Все пак двамата със Сафон бяха една плът и кръв.

— Така е. Но хайде тази вечер да променим нещата.

— Добре. — Ханон погледна Бостар. — Какво ще кажеш да поплуваме по-късно?

— Може би — с усмивка отвърна Бостар. — Зависи какво е намислил Ханибал за нас.

— Ти знаеш ли, татко? — попита Ханон.

Малх, който стоеше на няколко крачки настрани с Бостар, началника на конницата Махарбал и група други старши офицери, се обърна.

— Дори и да знам, няма да ти кажа. Изчакайте да дойде Ханибал.

При споменаването на генерала на Ханон му се прииска да може да изчезне. По принцип се чувстваше неловко в присъствието му, но след битката при езерото го избягваше при всяка възможност. Каза си, че постъпва глупаво. Победата им беше съкрушителна — нещо повече, огромното мнозинство от шестте хиляди легионери, които си бяха пробили път през фалангите, беше обкръжено на следващия ден. Като жест на великодушие онези, които не бяха римски граждани, бяха пуснати с думите, че Ханибал няма вражда с техните народи. Освен неколцина старши офицери, които бяха взети в плен, останалите бяха избити. Защо тогава той смяташе, че са се провалили толкова? Дори баща им беше посочил, че никой не е виновен; Сафон и особено Бостар напълно споделяха мнението му, но на Ханон му се струваше, че вижда на лицата на братята си същото безпокойство, което изпитваше и самият той. Либийските копиеносци — техните копиеносци — бяха единствените отряди в цялата армия, които не бяха успели да изпълнят задачата, дадена им от Ханибал.

— Ето го и него — промърмори Бостар.

Погледът на Ханон се насочи натам, накъдето гледаха и всички останали. Видя първо карето скутарии, елитните войници на Ханибал с черни наметала. Те следваха генерала навсякъде, освен ако той не беше на някоя от редовните си тайни мисии, за които се предрешваше и обикаляше сред войниците, за да прецени настроенията им. Скутариите спряха; редиците им се разделиха и Ханибал излезе напред. Днес беше оставил доспехите и оръжията си. Малцина обаче биха го взели за някой друг. Уверената му осанка, туниката с наситен пурпурен цвят и превръзката със същия цвят, покриваща дясното му око, го караха да изпъква от цяла миля разстояние. Отблизо си личеше, че и той е страдал през последните седмици. Мургавата му кожа беше по-бледа от обичайното. На широкото му лице се бяха появили нови бръчки, а сивите косми в късата му брада се бяха увеличили. Въпреки това в здравото му око все още искреше енергия.

— Благодаря, че дойдохте — каза той и кимна, когато му отдадоха чест. — Реших, че ще е по-приятно да се срещнем тук, отколкото в палатката ми. Слънце. Море. Пясък. Какво повече му трябва на човек?

— Може би няколко жени, генерале? — с дяволите усмивка отвърна Махарбал.

Ханибал повдигна вежди.

— А дано. Какво им е на конете ти? — извика някой от войниците наблизо.

Махарбал се намръщи престорено.

— Всичките са крастави. Не ни ли видя как ги къпем със старо вино?

— Значи за това е отишло виното? А нашите езици са увиснали до земята от жажда.

— Ако ти харесва, можеш да го изпиеш, след като измием конете — заяви Ханибал.

Войникът млъкна, а другарите му се запревиваха от смях.

— Жаждата ли ви мина? — извика Ханибал.

Не му отговориха.

— Излез, войнико.

Последва кратка пауза.

— Два пъти ли трябва да ти казвам? — студено попита Ханибал.

Дребен леко накуцващ мъж си проби път през групата. Изглеждаше изключително нещастен.

— Не искаш ли конско вино? — попита Ханибал.

— Да, генерале. Не, генерале. Не знам, генерале.

Войниците отново се разсмяха, но този път малко нервно. Въпреки обаянието си генералът беше известен като суров човек.

— Шегувам се — топло рече Ханибал. — Конете искат грижи, както знаеш. Те са жизненоважни за нас.

Мъжът кимна.

— А сега трябва да поговоря с офицерите си. Насаме.

— Да, генерале. Благодаря, генерале — каза дребният войник.

— Вие сте добри мъже. — Ханибал погледна писаря си, който стоеше наблизо с пергамент и перо в ръка. — Погрижи се тези войници да получат малка амфора вино от личните ми запаси. Малка — повтори с усмивка, когато войниците нададоха ликуващи викове.

— Аз и момчетата ще те следваме навсякъде, генерале. Дори до Хадес и обратно — извика дребният войник.

Другарите му завикаха още по-силно. Ханон винаги оставаше поразен от лидерските способности на генерала. Само с няколко думи и малко вино Ханибал беше превърнал негодуванието на тези мъже в обожание.

— Прави го да изглежда толкова лесно — прошепна той на Сафон. И моментално осъзна, че е сгрешил. Сафон се намръщи горчиво.

— Това е дарба, братко. Някои хора я имат, други не.

— Иска ми се и аз да я имах — рече Ханон, който напълно си даваше сметка, че Сафон води хората си чрез страх, а не чрез всеотдайност, докато самият той се опитваше да подражава на баща си и Бостар, които водеха с личен пример.

— Аз също — отвърна Сафон и го изгледа подозрително.

— Съберете се — нареди Ханибал.

За момент Ханон изпита облекчение, че Сафон няма да може да го жегне, но това не продължи дълго. На срещата нямаше гали и нумидийци, а само картагенци. Ханон беше сигурен, че Ханибал ще говори за битката и за неговия и на семейството му провал. Основното обвинение щеше да падне върху него, защото неговата фаланга се беше огънала първа. Как ли щеше да бъде наказан? Най-вероятно с понижение. Ханон събра сили и се приготви за неизбежното.

— Победата ни при Тразименското езеро беше заслужена — каза Ханибал, като ги наблюдаваше внимателно.

— Беше лесна заради плана ти, генерале — отвърна Махарбал. — Залагането на такъв капан си беше направо гениално.

Ханибал се усмихна.

— Един генерал е толкова добър, колкото са офицерите и войниците му. Това е и причината да сме тук.

Бостар погледна тревожно Малх, който стискаше и отпускаше зъби. Сафон се изчерви. Ханон се зае да изучава земята пред себе си. Всички офицери наоколо с изключение на Махарбал правеха нещо подобно.

— При езерото всичко мина по план, с изключение на едно. Както знаете, либийските фаланги се огънаха под силния напор на хиляди легионери.

Ханон вдигна очи и видя, че Ханибал се взира в него. Точно в него, макар наоколо да имаше и много други. Устата му пресъхна съвсем.

— Съжалявам, генерале. Трябваше да ги удържим… — започна той.

— Спокойно. Аз самият не знам дали бих могъл да спра пробива им — каза Ханибал, с което го изненада напълно. — Фалангата се използва от стотици години от генерали, водили армиите си към победи на места като Маратон и Гавгамела. Но онези битки са се водили срещу противник, който също е използвал фаланги. Римският легионер се сражава по напълно различен начин. Той е по-подвижен и може незабавно да реагира при нови заповеди. Докато войниците във фалангата не могат да го направят. Никога не са могли и няма да могат.

Ханон не можеше да повярва на ушите си. Нима им беше простено? Не смееше да погледне към Малх и братята си за потвърждение. Цялото му внимание беше насочено към Ханибал. Каква полза имаше от либийските копиеносци, ако не можеха да победят врага?

— Вашите либийци — Ханибал ги изгледа един по един — са сред най-добрите войници, които имам. Техният провал при Тразименското езеро не е нещо, от което трябва да се срамувате. Не можехте да направите нищо повече от онова, което направихте.

— Благодаря, генерале — каза Малх с необичайно дрезгав глас. Ханон имаше чувството, че от раменете му току-що е паднал огромен товар. Провалът му не се дължеше на лошото му командване. Той погледна братята си, които очевидно изпитваха същото облекчение като неговото.

— Това обаче не може да се повтаря — продължи Ханибал. — Ако ситуацията беше различна, случилото се при Тразименското езеро можеше да доведе до катастрофа. Корабът, който изпратих към Картаген вчера, можеше да носи съвсем различно съобщение от онова, което носи сега.

— Тогава как можем да служим по-добре? — попита Малх.

— Човек винаги трябва да използва средствата, с които разполага — с лукава усмивка отвърна Ханибал.

„Вече държи всички ни“, помисли си Ханон, докато оглеждаше кръга изпълнени с очакване лица. Стомахът му се сви от вълнение — и от възхищение към техния лидер, който сякаш винаги криеше по още един номер в ръкава си.

— Много от хората ви взеха ризници от падналите след битката, което беше разумна постъпка. Както знаете, наредих да бъдат събрани и щитовете и мечовете на убитите врагове. — Ханибал се усмихна, когато някои от присъстващите ахнаха от изненада. — Да, искам да започнете да обучавате войниците си да използват пилум, гладиус и скутум. Щом не можем да бием Рим с фаланги, ще го направим, като превърнем нашите либийци в легионери. След това ще продължим на юг. Подобно на галите, жителите на южната част на полуострова не хранят голяма обич към Рим. Нещо повече, земите им са плодородни и ще поддържат запасите ни. Когато легионите дойдат да се изправят отново срещу нас, ще бъдем нахранени, по-подготвени и ще имаме съюзници зад гърбовете си.

Офицерите започнаха да се подсмиват и да говорят възбудено. Ханон се ухили и се престори, че слуша какво казва баща му на него и на братята му. На юг. Колко далеч на юг щяха да стигнат? До Капуа? Помисли си за Аврелия. „Да се върнеш жив и здрав“ — беше казала тя на Квинт. После беше погледнала към него и бе прошепнала: „Ти също“. Той беше отвърнал с разтуптяно сърце: „Ще се върна. Някой ден“. Беше си мислил, че обещанието му ще остане неизпълнено още години, ако изобщо се изпълнеше. Беше погребал дълбоко обърканите си чувства към Аврелия. Сега усети как те пламват отново. Богове, колко хубаво би било да я види! Въпреки опасностите тази възможност се превръщаше в реалност. И това наистина му харесваше. Както и мисълта, че ще научи какво е станало с приятеля му Суни.

Апенините, по Виа Латина, югоизточно от Рим

Внезапно избухнал смях накара Квинт да се обърне. Все още можеше да различи в сумрака редицата палатки на известно разстояние от него. Оранжеви сияния бележеха огньовете на всяка контуберния. В тъмнината зад тях проблясваха очите на мулетата. Квинт преброи внимателно и намери своята палатка. Подобно на повечето войници в лагера другарите му — хората му, поправи се той — седяха отвън, разговаряха и пиеха виното, което бяха успели да купят или да откраднат през деня. Квинт нямаше желание да споделя компанията им. Урцей беше логичен избор за командир на отделението, но заради раните му трябваше да бъде оставен в Окрикулум, където се бяха събрали оцелелите от битката при Тразименското езеро, за да се срещнат с новия си командващ Квинт Фабий Максим, неотдавна назначен за диктатор от изпадналия в паника Сенат. Коракс беше избрал Рутил за командир на отделението, но още по-изненадващо бе, когато Квинт беше посочен като водач на „петица“. Когато той възрази, Коракс му каза да си затваря устата и че си го е заслужил. Поглеждайки новобранците, които изглеждаха уплашени и зелени като фиданки, Квинт се беше подчинил. Вече седмица носеше ивицата вълча кожа на шлема си.

Мацерион се пукаше от завист и негодувание, че са го подминали; в резултат на това враждата им се задълбочи още повече. Сега Рутил беше единственият приятел на Квинт в отряда, както донякъде и един от новопристигналите, Север. Квинт вече почти не го виждаше, освен по време на похода през деня. Баща му беше жив — две тайни промъквания до палатките на конниците го увериха, че Фабриций е останал невредим при Тразименското езеро — но Квинт не можеше да отиде при него, за да си побъбрят приятелски. Тъй като нямаше към кого да се обърне, напоследък бе започнал да предпочита усамотяването. А това не беше лесно, когато си в армия. Затова часовете след дневните задължения бяха любимото му време. Веднага щом приключеше с вечерята, той се измъкваше при лагерния вал, за да намери покой и тишина. Стига да не се пречкаше на дежурния офицер, часовите го оставяха на мира.

В мрака можеше да скърби и да оставя чувството за вина да го гризе отново. От поражението при Тразименското езеро бяха минали няколко седмици, но мащабите на онези събития и случилото се след това още не му се виждаха реални. Напук на всички шансове Коракс ги беше превел през обкръжаващите ги вражески войници след пробива по време на сражението. Повече от пет хиляди легионери, които ги бяха последвали, не бяха изкарали такъв късмет — с изключение на неколцина старши офицери, римските граждани между тях бяха избити. Квинт изпитваше изгаряща ярост заради гибелта им, както и заради хилядите други, намерили смъртта си при езерото. Болеше го също и от загубата на Тенер Големия, който беше свестен човек. Но най-голямата му мъка — и съжаление — беше заради Калатин.

Приятелят му бе мъртъв. Със сигурност. Ужасната новина беше дошла няколко дни след битката. Четирите хиляди конници на Сервилий били попилени. Щом чул за поражението на Фламиний, другият консул изпратил конницата си да разузнае района. Попаднали в засада и били направо изклани. На Квинт му призляваше от самата мисъл за това. Изглеждаше му прекалено жестоко приятелят му да загине само няколко месеца след оцеляването при Требия. Това доказваше колко своенравни могат да са боговете.

Квинт Фабий Максим явно беше на същото мнение. След назначаването му за диктатор той бе наредил на жреците да се консултират със Сибилските книги. Подобно на избирането на диктатор — магистрат с абсолютна власт в Републиката — това беше нещо, което се правеше само във времена на тежка криза. Бяха изпълнени и безброй други религиозни ритуали; бяха дадени обещания и клетви в опит да си спечелят благоволението на боговете. Нищо от това не бе накарало Ханибал да изчезне, мрачно си помисли Квинт. Кучият син продължаваше да вилнее както си иска. За последно беше чул, че картагенецът е опустошил половината Апулия. Само по себе си това беше достатъчно лошо, но ако Ханибал решеше да поведе армията си през Апенините в Кампания? Фабий беше заповядал неукрепените градчета и ферми в близост до врага да бъдат изоставени и цялата собственост и реколтата да бъдат унищожени, но Квинт не можеше да си представи, че майка му ще напусне дома им или ще подпали складовете за зърно и избите. Тя беше прекалено голям инат. Квинт затвори очи и си представи как отряд нумидийци като онези, които бяха устроили засада на конницата на Сервилий, препуска към имението. Това го накара да се почувства още по-виновен, задето не се беше подчинил на баща си. „Юпитер, не позволявай да се случи“, замоли се с цялото си сърце. В отговор не чу нищо, не усети нищо, не видя нищо. Както винаги. Идеше му да изкрещи от безсилие, да прокълне боговете, но не смееше. Нима бяха изоставили напълно Рим? През повечето време му се струваше, че е станало точно така. Запита се дали да не прати на майка си писмо, с което да я предупреди — нещо, което баща му сигурно вече беше направил. Това щеше да послужи и за друго — да покаже на Атия и Аврелия, че е жив. Не можеше обаче да им каже, че е постъпил при велитите, така че те щяха да си помислят, че е страхливец. Тази мисъл само го накара да се почувства още по-нещастен.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Мекият глас на Рутил го накара да подскочи.

— Хадес! Стъпваш тихо като котка.

Приятелят му се ухили.

— Мога да съм съвсем безшумен, когато поискам. Искаш ли малко компания?

Квинт настръхна.

— Няма ли да липсваш на Север?

— Той заспа.

— Трябваше да се сетя, че това е причината.

Рутил го тупна по рамото.

— Знаеш каква е първата любов, когато не можеш да се наситиш на другия. Когато задължително трябва да прекараш всеки момент заедно с него.

— Чувал съм да го казват. — Квинт усещаше погледа на Рутил върху себе си, но не се обърна. Вместо това се загледа зад вала, ядосан на себе си, че негодува срещу Рутил — и Север — и срещу факта, че самият той не се е влюбвал.

— Никога ли не си бил с жена?

— Не съм казвал това. — Квинт си помисли с копнеж за Елира, привлекателната робиня, с която беше преспивал безброй пъти. — Просто не съм се влюбвал.

— Някой ден ще ти се случи. Ерос ще те прониже със стрелата си и животът ти никога вече няма да е същият.

— Не и докато тази проклета война не е приключила.

— Намирането на жени във войската е трудно — съгласи се Рутил. — Но пък винаги можеш да потърсиш мъжка компания.

Квинт се обърна. Усмивката на Рутил го ядоса още повече.

— Престани да се шегуваш с мен!

— Извинявай. Просто се опитвах да ти оправя настроението.

Квинт не отговори. Известно време стояха мълчаливо. Падаща звезда прелетя в небето над тях и угасна. „Изчезна също като Калатин“, горчиво си помисли Квинт.

— Защо си толкова оклюмал? — попита Рутил. — Затова дойдох.

Гневът на Квинт понамаля. Рутил наистина беше добър приятел.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого.

— Гроб съм.

— Нито дори на Север. Сериозно говоря.

— Какво си направил? Да не би да си изнасилил весталка? — Рутил видя настроението му и кимна. — Добре, кълна се пред Юпитер, Юнона и Минерва.

Споменаването на свещената триада го окуражи.

— Името ми не е Креспон. А Фабриций. Квинт Фабриций.

Изненадата на Рутил пролича дори в сумрака.

— Защо си постъпил в армията с друго име? Престъпление ли си извършил?

— Може и така да се каже. Аз съм… бях… конник, но още преди месеци баща ми заповяда да се прибера у дома. Не бях освободен от конницата, така че с постъпването си при велитите наруших първоначалната си клетва.

Рутил се опули.

— Значи си конник?

— Ш-ш-ш!

Рутил пристъпи към него.

— Богове, защо ти е било да ставаш велит?

— Сложно е.

Тихо и набързо Квинт му разказа миналото си.

— Е, това си е направо като в приказка — каза Рутил, когато Квинт приключи.

Квинт се почувства още по-виновен.

— Мислиш ли, че боговете ще ме накажат? Формално погледнато, аз още съм конник.

— Боговете вече са се посмели хубаво, като са те оставили да станеш велит!

— Сериозно говоря.

— Аз също. Ако боговете не могат да видят, че си верен слуга на Рим, няма никаква надежда.

— Трябваше да служа в конницата на Сервилий. И да бъда с тях, когато са попаднали в засадата. Мой добър приятел е мъртъв. И аз трябваше да загина.

— Но баща ти ти е наредил да се прибереш у дома, нали?

— Да.

— Значи пак нямаше да си там. А дори да беше с приятеля си, нямаше да го изоставиш, ако знаеше за засадата. Нали?

— Разбира се, че не! Никога не бих изоставил Калатин.

— Тогава престани да се самообвиняваш. Като едното нищо може да паднеш в следващата битка с гугите. Не ти избираш кога и как ще се случи.

Квинт погледна нагоре към звездите.

— Надявам се да си прав.

— Прав съм, така че давай по-весело — нареди му Рутил и вдигна меха вино, който Квинт не беше видял досега. — Да пием за мъртвия ти приятел Калатин.

Виното сигурно беше крадено, но на Квинт не му пукаше. Той взе меха и направи възлияние, като се помоли за Калатин.

— И за всички, които загинаха при езерото.

Отпи голяма глътка и се наслади на това как топлото вино се стече в корема му. Без да каже нито дума, върна меха на Рутил. Известно време си го предаваха един на друг в памет на мъртвите. Мълчаха.

— Често съм си мислил, че акцентът ти е на човек от по-добро потекло, отколкото признаваш, но нямах представа, че си благородник — каза след малко Рутил. — Че и приятел с гуга!

— Не го наричай така — отвърна Квинт и си спомни как самият той беше използвал това оскърбително обръщение към Ханон.

— Я стига! Всички картагенци са гуги, нали?

— Не! Думата означава „плъх“, нали знаеш? Познавах Ханон близо година. Какъвто и да е, той не е гуга. — Разказа му историята за Флак и за засадата, в която беше загинал.

Рутил се замисли за момент, после каза:

— Ако някой предпочита мъже пред жените, другите често го съдят сурово. Винаги съм мразел това. Предполагам, че същото се отнася и за картагенците. Ханон е постъпил наистина почтено, като е позволил ти и баща ти да си тръгнете живи. Значи не всички са чудовища, нали?

Квинт изпита странно облекчение, че и някой друг говори с уважение към Ханон.

— Не. Те са врагове, но са достойни хора.

— Какво ще направиш, ако се срещнете отново?

— Надявам се това никога да не се случи.

— Но ако се случи?

— Ще го убия, както той би убил мен — свирепо рече Квинт. Дълбоко в себе си не беше сигурен, че би могъл да го направи, но нямаше намерение да го признава пред никого.

— Ако са рекли боговете, няма да ти се наложи да го правиш — каза Рутил и го побутна. — Никога не съм си помислял, че ще служа с човек, чийто мъртъв зет е бил толкова важна личност!

— Не ми беше зет. До брак така и не се стигна.

Рутил обаче изобщо не го чу.

— Братът на нашия нов началник на конницата бил роднина на прост велит. Леле!

Протестът на Квинт замря в гърлото му. През последните дни беше чувал неведнъж името на Марк Минуций Руф, но така и не беше направил връзката. Гай Минуций Флак беше негов брат. Сега и през следващите шест месеца Минуций щеше да е вторият най-високопоставен мъж в страната, подчинен единствено на диктатора Фабий.

— Не се бях замислял за това. — Отново изпита вина, когато си помисли за обществените и политическите облаги, които можеше да донесе тази могъща фамилия на неговата, ако сватбата между Аврелия и Флак се беше състояла.

— Искам на всяка цена да ме запознаеш с него — с шеговито настоятелен тон каза Рутил.

Квинт най-сетне се разсмя.

— Казах ти, Аврелия така и не се омъжи за Флак, така че не съм роднина на Минуций!

Рутил изсумтя развеселено.

— А дори и да беше, обзалагам се, че не би го запознал с другарите си. Представяш ли си някой като Минуций да си бъбри с такива като нас?

— Той не е разговарял дори с мен. Както и да е, това никога няма да се случи. Надявам се само Минуций да има повече здрав разум от Флак. Той беше арогантен глупак. Тъпата идея за патрула беше негова.

— В такъв случай да сме благодарни, че Фабий е по-старшият — каза Рутил. Изглеждаше малко разтревожен.

— Казват, че като малък бил слабоумен. А сега е известен като предпазлив — каза Квинт, повтаряйки клюката, която беше чул. — Но пък е бил консул два пъти, а сега е и диктатор. Би трябвало да е в състояние да държи Минуций изкъсо.

— Разбира се, че ще го държи! — Рутил отново вдигна меха. — За нашия нов диктатор. Дано се докаже като способен лидер и вещ генерал, който ще ни донесе победа над Ханибал!

— Скорошна — добави Квинт, който отново си мислеше за майка си и Аврелия.

— Коракс казва, че се говорело, че нямало да прибързва с нищо. Да действа рано с толкова много новобранци и недостатъчно конница би било лудост. Планът бил да тормози картагенските отряди, тръгнали за продоволствия. Да изриташ врага в чатала е почти толкова ефективно, колкото и да го убиеш в битка, казва Коракс, но много по-безопасно. Не мога да оспоря това!

Квинт беше чул тези приказки. Макар че му беше трудно да ги преглътне, не можеше да не се съгласи с логиката на Фабий и Коракс. Помнеше как баща му говореше за елинистичните принципи на командване, следвани от мъже като Александър. Че ако пълководецът не може да е сигурен, че ще спечели битката, е по-добре да я избягва, докато не набере достатъчно сили. Фабий и Минуций спокойно можеха да изчакват през целия период, за който бяха избрани.

— Богове, дано Ханибал да остане на изток от Апенините — въздъхна той. Усети погледа на Рутил и обясни: — Аз съм от едно място недалеч от Капуа. Майка ми и сестра ми живеят там.

— Ако Ханибал прекоси планините, майка ти ще изостави имението и ще се премести в Капуа. Там ще е в безопасност.

— Не познаваш майка ми. Има ината на злонраво муле.

— Баща ти би трябвало да ѝ е писал.

— Надявам се.

— Защо и ти не ѝ пишеш? — Рутил усети неувереността му. — Кажи ѝ, че се сражаваш със социите или нещо такова. Дори баща ти да научи от нея, няма да има време да те търси във всяка част от армията.

„Това наистина може да свърши работа“, помисли си Квинт.

— И да ѝ пиша, това не означава, че ще се вслуша в предупрежденията ми.

— Да, но може и да се вслуша. Пък и ти ще се притесняваш по-малко, така че го направи.

— Благодаря, Рутил — искрено каза Квинт.

Приятелят му беше прав. Трябваше да се възползва максимално от ситуацията, вместо да се отдава на униние. Въпреки това тревогата за майка му и Аврелия продължаваше да стяга стомаха му.