Кървави полета

VII

Капуа

Аврелия хареса доста Луций при първата им официална среща. Той беше внимателен и любезен; личеше си, че я намира за привлекателна. След като това стана ясно, майка ѝ отложи заминаването им от града. Седмицата стана две; след това четири. Аврелия нямаше нищо против. Това беше неизмеримо по-добре, отколкото у дома, където след заминаването на Квинт и Ханон нищо не се случваше. Докато в Капуа всеки ден имаше нещо ново, което да очаква с нетърпение.

Както беше типично за римляните, Луций не го биваше в комплиментите, но тя никога не беше получавала толкова много подаръци. Доволна и малко виновна усмивка се изписа на устните ѝ, докато докосваше огърлицата си от черен кехлибар и халцедон. Накитът беше станал неин в мига, в който беше подхвърлила небрежен коментар, докато двамата с Луций се разхождаха из града. Малката ѝ кутийка за бижута, доскоро почти празна, сега преливаше от обици и гривни. Имаше си зашеметяващо ветрило от пера на паун; Луций дори се беше опитал да ѝ купи малка маймунка като домашен любимец. Придружавани от майка ѝ, двамата с Луций се разхождаха из форума, возеха се с лодка по река Волтурн и гледаха надпревара с колесници в местния амфитеатър. На два пъти ходиха на театър и направиха разходка до морето с преспиване. Времето след сблъсъка с Фанес беше изпълнено със събития. Дори се говореше за посещение до остров Капри. Макар да не беше сигурна, че иска да се омъжи за Луций, Аврелия си прекарваше великолепно. Защо тогава да не се забавлява още повече? Агесандър не беше с тях, за да я разстройва: Атия го беше пратила у дома да се грижи за имението.

Аврелия разбираше добре причините за безпокойството си. Всяка нощ си мислеше за тях, докато сърцето не я заболяваше. Първо, не намираше Луций за чак толкова привлекателен. Той беше приличен, свестен мъж, но беше толкова… как точно да се изрази? Добросъвестен. Точно така. Беше прекалено добросъвестен. Добронамерен, интелигентен, добре образован, добре изглеждащ по свой начин. За съжаление всички тези качества не му пречеха да бъде скучен. Помисли си го за първи път по време на возенето с лодка, когато Луций започна да ѝ обяснява надълго и нашироко за рибите във Волтурн. Тогава Аврелия се беше престорила, че ѝ е страшно интересно; пропъди от главата си мисълта, че е скучен, и дори се наруга, че я е допуснала. Независимо че изобщо не се интересуваше каква е разликата между морски и речни риби, не биваше да си мисли лоши неща за него. Имаше всички основания да го намира за физически привлекателен — по същия начин, по който намираше Гай или Ханон. Но каквито и усилия да полагаше, чувствата ѝ не се променяха. Тя гледаше на Луций като на приятел, и само толкова. Фактът, че бяха отседнали в дома на Марциал и всеки ден виждаше Гай, също не помагаше. Ако не друго, увлечението ѝ по него се засили още повече.

Вторият ѝ проблем беше, че майка ѝ наистина беше харесала Луций. Оказа се, че бащата на Атия бил приятел с дядо му — двамата служили заедно в първата война срещу Картаген. Семейството му беше не само образовано, но и богато — с имения, специализирани предимно в производството на маслини.

— Реколтата на маслините не пострада толкова, колкото зърнените храни през последните години — одобрително прошепна Атия на Аврелия по време на една вечеря с Луций и баща му. — Зехтинът е като течно злато, ако разполагаш с достатъчно от него, а те разполагат.

Аврелия се беше опитала да каже на майка си, че това не я интересува особено, но Атия не поиска и да чуе.

— Ти го харесваш; той те желае. Разбрах, че баща му много настоявал да се ожени. Време било да осигури наследник на фамилията. Това е повече от достатъчно за един брак. Където има приятелство, може да поникне и любов — твърдо заяви тя. — Луций е добър човек с добро потекло. Баща ти би одобрил.

— Татко изобщо не знае за него — възрази Аврелия. — Той трябва да даде одобрението си, преди да се говори за годеж.

Отговорът на майка ѝ попари всичките ѝ надежди.

— Вече писах на баща ти, че Луций е идеалният съпруг за теб. Ако всичко мине добре, може да получим отговора му след месец-два и годежът да се обяви официално.

Победената Аврелия изпадна в мрачно мълчание, от което дори Луций не успя да я измъкне. Вбесена, Атия я отведе у дома, като се оправда с главоболие. Конското, което ѝ прочете в дома на Марциал, още отекваше в главата на Аврелия. Луций не бил по-възрастен като Флак, а бил горе-долу на нейната възраст. Не бил арогантен и надут като предишния ѝ годеник. Живеел наблизо, а не в Рим, така че щяла да вижда редовно семейството си. Не се интересувал от постъпване в армията — в това нямало нищо лошо — а искал да учи право, след което да влезе в политиката. Изборът му на кариера означавал, че няма да му се наложи да я напусне като другите млади благородници, освен ако положението не се влоши наистина много. Нямало риск да загине в битка, което можело да се случи с баща ѝ и Квинт. Защо се опитвала да саботира планирания годеж, гарантиран от боговете път към спасяването на фамилията? Ако го направела, щяла да обрече собственото си семейство на немотия, че и по-лошо. Това ли била целта ѝ? Нима искала някой като Фанес да сложи ръка върху имението?

Аврелия избухна в сълзи. Искаше ѝ се да изтича при Гай, единствения ѝ приятел в Капуа, да се хвърли в обятията му и да му разкрие чувствата си. Искаше да избяга и да отплава за Картаген, за да намери Ханон. Второто беше само мечта — Ханон нямаше да е там — но тя можеше да отиде при Гай. Не го направи обаче. Избърса сълзите си и се съгласи с исканията на майка си, като си каза, че бракът с мъж като Луций може да се окаже нещо добро. Много жени трябваше да живеят с много по-лоши съпрузи. Най-добре беше да е благодарна и да приеме участта си.

На следващия ден в опит да се разсее от всичко това поиска разрешение да отиде в храма на Марс, за да се помоли за баща си и Квинт. С приближаването на новия годеж усещаше още по-болезнено отсъствието им. За нейно облекчение Атия се съгласи, но настоя двама роби на Марциал да я съпровождат като охрана.

— Фанес ми даде един месец отсрочка, но въпреки това нямам доверие нито на него, нито на другите пиявици като него. Могат да се опитат да те тормозят на улицата или дори по-лошо — намръщено рече Атия. — Видиш ли го, моментално се обърни и тръгни в другата посока.

Аврелия обеща, че ще го направи, и излезе. Спря на пазара, за да купи тлъста кокошка — подходяща жертва — и продължи към храма. Там всичко мина добре. Жрецът, млад ревностен брадат мъж, отбеляза хубавите пера на птицата, ярките ѝ очи и липсата на страх. Тя умря, без да се съпротивлява, и по вътрешностите ѝ нямаше нищо нередно. Марс бил приел дара ѝ и щял да продължи да защитава баща ѝ и брат ѝ, увери я жрецът. Аврелия не беше толкова религиозна, колкото би трябвало: тя често забравяше да си каже молитвите или да коленичи в ларариума, но ритуалът и окуражителните думи ѝ донесоха доста утеха.

С приповдигнат дух тя даде последната си монета на жреца и се приготви да си тръгне. В същия момент в храма влезе Гай в пълна униформа — беотийски шлем, бронзов нагръдник, ленена птерига и кожени ботуши. Изглеждаше великолепно и сърцето на Аврелия направо запърха. Внезапно засрамена, тя наведе глава, за да остане незабелязана.

— Аврелия? Ти ли си?

Аврелия се престори, че оправя огърлицата си, след което вдигна очи.

— Гай! Ама че изненада.

— Мога да кажа същото.

— Много си хубав с униформата — каза тя.

Той се ухили и заприлича на хлапак.

— Мислиш ли?

Аврелия искаше да му отправи още комплименти, но усети как бузите ѝ се изчервяват.

— Дойдох да помоля Марс да пази Квинт и татко.

Физиономията на Гай стана сериозна.

— Така си мислех.

— Жрецът каза, че поличбите са добри.

— Слава на Марс! И аз ще ги включа в молитвите си, както винаги.

Идеше ѝ да го целуне, но вместо това каза само:

— Ти си добър човек, Гай.

— Квинт е най-добрият ми приятел, а баща ти винаги е бил мил с мен. Това е най-малкото, което мога да направя за тях.

— Какво те води в храма, при това в униформа?

— Нали чу, че пасмината на Ханибал опустошава Етрурия?

Аврелия кимна. Беше благодарна, че Капуа е на стотици мили. Не ѝ се мислеше какво може да се случи, ако войната стигне толкова на юг.

— Ужасно е.

— Няма да ти кажа някои от нещата, които чух — рече той и се намръщи. — Но добрата новина е, че консул Фламиний следва врага. Опитва се да изтласка Ханибал на позиция, където със Сервилий да го ударят от две страни едновременно.

— За това си заслужава да се помоли човек — каза тя, твърдо решена да се обръща по-често към боговете с молба Рим да победи.

— И това не е всичко. — Той ѝ намигна заговорнически. — Носят се слухове, че местният контингент соции ще бъде мобилизиран.

Шокираната Аврелия не разбра веднага смисъла на чутото.

— Скоро могат да ме пратят на север с моята част. Не си ли доволна?

На Аврелия ѝ се зави свят. Как би могла да е доволна? Идеше ѝ да беснее и да крещи, да го умолява и той да не я изоставя като другите.

— Толкова е опасно! Квинт и татко…

— Те все още са живи въпреки неуспехите, които претърпяха войските ни. Боговете закрилят храбри мъже като тях. Ако имам късмет, ще закрилят и мен. — Очите му блестяха от кураж и ентусиазъм.

— Ще ми липсваш, Гай. — „Само да знаеш колко много!“

— Още не съм тръгнал. Но когато го направя, новият ти приятел ще ти прави компания. Чух всичко за него от майка ти. — Ново намигване. — Изобщо няма да усетиш, че ме няма.

На Аврелия ѝ призля още повече. Гай като че ли изобщо не ревнуваше от Луций.

— Ще се моля за теб — прошепна тя. „Ами ако не се върне? Трябва да кажа нещо. Трябва!“ — Гай, аз…

Гай беше толкова развълнуван, че не чу последните ѝ думи.

— Ако позволиш, ще вляза да принеса жертвата си.

— Разбира се. — Тя го гледаше как се отдалечава, а сърцето ѝ биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите ѝ. Сигурна беше, че всички шансове да го спечели вече са отминали.

— Много елегантен млад войник, нали?

Аврелия се стресна и се обърна. Фанес я наблюдаваше от сянката на колонадата около двора на храма. Аврелия нямаше представа откога е там. Не го беше забелязала на идване. Въпреки стоящите зад нея роби страхът стегна гърлото ѝ и тя се вгледа в сумрака от двете му страни.

— Не се безпокой. Оставих Усмивката и Ахил у дома.

— Откога ме гледаш? — Сигурна беше, че го нямаше там, когато влезе. Какво беше чул?

— От достатъчно време. Мислех си, че напоследък прекарваш цялото си време с Луций Вибий Мелитон — лукаво рече той. — Този беше синът на Марциал, нали? — Фанес тръгна към нея. Намазаната му с масла коса блестеше на слънцето.

— И какво, ако е? — Искаше да се махне, но страхът, че е забелязал нещо между нея и Гай, сковаваше всеки мускул в тялото ѝ.

— Красив момък, както сама каза.

— Изглежда добре в униформа, също като брат ми. И като повечето мъже.

— А ти изглеждаш разтревожена, че могат да го пратят на война.

— Той ми е скъп. Познавам го от съвсем малка — небрежно отвърна тя. — Двамата с брат ми Квинт са най-добри приятели.

— Дано боговете го пазят, ако го изпратят на север. Рим изгуби твърде много синове в последните месеци — каза Фанес с пропит с искреност тон.

— Той е осканец, не римлянин. — Аврелия вече не можеше да понася пресметливия му поглед върху себе си. — Марс ще даде на нашите войски победа и Гай ще бъде там, за да я отпразнува — заяви тя и мина покрай него, благодарна за робите зад гърба ѝ.

— Много поздрави на госпожа майка ти — извика той след нея.

Аврелия не благоволи да отговори. Искаше ѝ се единствено да се махне.

Фанес обаче не беше приключил.

— Мелитон познава ли приятеля ти?

Въпреки всичките си усилия Аврелия се вцепени. Заповяда си да отпусне рамене и се обърна с изненадано изражение.

— Разбира се. Гай ще липсва и на него.

Фанес кимна, сякаш беше очаквал точно този отговор.

— Не се съмнявам.

Аврелия си тръгна. На връщане от храма безпокойството ѝ се засили. Фанес беше събрал две и две и се беше досетил за чувствата ѝ към Гай — защо иначе би направил такъв коментар? Дали беше направила достатъчно, за да намали подозренията му? „Богове, само да не каже на Луций“, замоли се тя. Ако у Луций имаше и капка съмнение относно намеренията ѝ, той никога не би се съгласил на годеж. Ако нещата стояха другояче, тя не би имала нищо против, но подобно нещо би съсипало семейството ѝ. „Проклет да е!“

В крайна сметка Аврелия успя да постигне някакво подобие на спокойствие, като си каза, че гъркът не би могъл да се е сетил за подробности. Въпреки това не успя да се отърси напълно от тревогата си. Фанес вероятно имаше шпиони из цяла Капуа. Докато приближаваше дома на Марциал, тя наблюдаваше скришом хората по улицата — момче, продаващо плодов сок от количка; каменоделец, поправящ стена с чирака си; двама старци, които си приказваха на топлото слънце; жена, продаваща дрънкулки от малка сергия. Всеки от тях можеше да работи за Фанес, горчиво си помисли тя. Както гъркът вече беше показал, дори домът на Марциал не беше недостъпен за любопитните му очи.

Чувстваше се като попаднала в капан мишка.

Взе решение. От сега нататък трябваше да избягва Гай и да обръща много повече внимание на Луций. Трябваше да го направи заради семейството си. Имаше чувството, че ѝ отнемат и последните остатъци от свободата ѝ. Преди можеше поне да се преструва, че е свободна сама да решава. Вече не.

При Тразименското езеро

— Кажи ми отново какво видяхте — нареди Коракс. Ярката лунна светлина осветяваше чертите му, но не и дълбоко поставените му очи, от което изглеждаше още по-застрашително. Квинт, на когото бе наредено да се яви при него с Големия Тенер и останалите от отделението им, се радваше, че центурионът е на негова страна.

— Както знаеш, командире, теренът се разширява след тясната част източно от лагера — каза Големия Тенер.

— Да, знам.

— Той е с формата на полумесец и площ около една квадратна миля. В източния му край има друго било, което достига до водата. Ханибал е разположил лагера си на високото, с изглед към пътя. Разузнахме покрай брега към врага в продължение на около половин миля, но после започнахме да виждаме групи нумидийци. Ако бяхме продължили още, щяха да ни нападнат.

— Нищо ли не видяхте по хълмовете на север? — попита Коракс.

— Не, командире. На връщане дори изпратих петима да претърсят подножията им. Не откриха нищо. — Докато Коракс мислеше върху чутото, Големия Тенер тихо въздъхна. Квинт знаеше защо. Тенер беше докладвал след завръщането им в лагера, който се намираше непосредствено на запад от теснините. След това трябваше да повтори всичко пред самия Фламиний. А сега Коракс го караше да го направи отново. Застанал зад Тенер, Квинт пристъпи от крак на крак. Рутил го погледна, сякаш питаше: „Това няма ли да свърши най-сетне?“. Дори на слабата светлина Урцей изглеждаше направо бесен. В това нямаше нищо изненадващо. Разузнаваха от ранни зори. Всички бяха уморени, изгорели от слънцето и жадни. Празният стомах на Квинт ръмжеше недоволно, но той не казваше нито дума. Докато центурионът не ги освободеше, трябваше да стоят тук. Надяваше се обаче, че това изпитание няма да продължи още дълго.

— Какво е замислил тоя мръсник? — замислено рече Коракс. — Би трябвало да знае не по-зле от нас, че Сервилий идва насам от Арминум. Ако остане между езерото и хълмовете, както е сега, армията му ще бъде смазана.

— Затова вероятно ще потеглят утре, командире — предположи Тенер.

Коракс рязко се изсмя.

— Да, вероятно си прав. — После кимна одобрително на велитите. — Всички се справихте добре днес. Спечелихте си питие и храна. — Те замърмориха одобрително и той щракна с пръсти. Един слуга тутакси забърза към него. — Донеси амфора от второто ми най-добро вино и пита сирене за палатките на тези момчета.

— Благодарим, командире. — Тенер се беше ухилил до уши.

— Благодарим, центурионе — казаха в хор останалите.

— Празнувайте, но не се застоявайте до късно — предупреди ги Коракс. — Искам ви с бистри глави на сутринта. Фламиний възнамерява да потегли по зазоряване. Свободни сте.

Велитите си тръгнаха с приповдигнат дух от щедростта на Коракс.

— Той е добър офицер — каза Квинт. — Не бих имал нищо против да застана редом с него в битка.

— Той просто ни даде малко храна, а не повишение! — отвърна Рутил — Ще мине най-малко година, ако не и две, преди изобщо да помислят да те направят хастат.

— Знам, знам. — Квинт млъкна. Част от причината да иска да се махне от велитите беше Мацерион, чиято последна тактика беше да разпространява гадни слухове за него сред останалите. „Креспон се изпика в реката. Затова хората се разболяват“. „Онова псе Креспон щеше да заспи на пост, ако не го бях събудил“. „Креспон е страхливец. Ще побегне веднага щом се изправим наистина срещу гугите“. И така нататък. На Квинт му беше дошло до гуша. За щастие повечето от неговото отделение не вярваха на тези лъжи. Те бяха участвали в засадата срещу нумидийците. Но лъжите като че ли намираха почва сред някои от останалите велити. Ако се преместеше при хастатите, можеше да започне на чисто. „Я стига глупости“. Мацерион също щеше да бъде повишен. Каква беше гаранцията, че няма да се окажат в един и същи отряд и че тормозът няма да започне отново? Квинт стисна зъби в безсилието си. Както и да е, въпросът беше безсмислен — той все още беше велит и щеше да си остане такъв в обозримото бъдеще.

— Забрави за всичко друго освен за виното и сиренето — посъветва го Рутил. — И за топването в езерото преди лягане.

Квинт се усмихна. Идеята да напълни корема си и после да измие прахта от деня беше толкова примамлива, че не беше трудно да ѝ се отдаде.

Утрешният ден си беше за утре.

По заповед на Ханибал Ханон и хората му заеха позицията си още по тъмно. Те и останалите либийски копиеносци щяха да играят ролята на стръв в капана за римляните. Бяха се разположили по склоновете на хълма под лагера и през пътя на мястото, където той навлизаше в дефилето от източната страна на равнината с формата на полумесец. Фалангите можеха да се видят ясно от всеки приближаващ от запад и бяха открита покана към Фламиний да потърси сражение. Беше минал повече от час, откакто бяха блокирали пътя на изток, и небето бързо изсветляваше. Ханон за стотен път се загледа в източния хоризонт. Червено, розово и оранжево се смесваха във великолепен пир на цветове. При други обстоятелства би се насладил на подобен прекрасен изгрев. Днес обаче погледът му бързо се насочи отново на запад.

Изпълни го внезапно задоволство. Никой не би могъл да предвиди това! Всичко чезнеше под одеялото на сивотата. Сякаш картагенските богове бяха решили да действат заедно в полза на Ханибал, помисли си той, загледан в гъстата мъгла, пълзяща откъм езерото. Част от равнината вече беше покрита от нея; не след дълго тя щеше да обгърне и ниските хълмове. Добре, че местността беше проучена предишния ден и че Ханибал беше наредил всички да заемат позициите си толкова рано. Вече цялата армия би трябвало да е готова за битката.

Ханон беше зървал на няколко пъти проблясването на метал, докато галите се движеха по отсрещните склонове, а нумидийците по хълмовете на север, но това беше всичко. Стомахът му се беше свил от възбуда и страх. Почти не смееше да си признае, но дори чувстваше нещо като ликуващо въодушевление. Преди засадата им можеше да бъде разкрита, ако римляните бяха изпратили съгледвачите си пред легионите. С падането на мъглата обаче със съгледвачи или не врагът нямаше как да забележи чакащите картагенски войници. „Не бъди толкова самоуверен“, каза си той. Всичко можеше да се оплеска. Ако галите направеха някоя глупост преди по-голямата част от армията на Фламиний да е минала през тясното място, само малка част от врага щеше да попадне в капана. Ханон се замоли доверието на Ханибал в галите, които бяха най-недисциплинираните му хора, да е основателно. Бостар му беше казал колко се бяха зарадвали главатарите им, че им дават такава важна задача, каквато бяха получили при Требия. За тях вероятността да понесат тежки загуби беше нищо в сравнение с честта да водят атаката. Това обаче не означаваше, че някой глупак няма да провали всичко, като закрещи преждевременно бойния си вик.

Всички бяха по местата си. Битката скоро щеше да започне. Тревогите бяха безсмислени, но Ханон все пак се безпокоеше. Не го свърташе на едно място и затова той закрачи пред първата редица на копиеносците си, като кимаше, усмихваше се, обръщаше се към войниците по имена и им казваше, че победата ще бъде тяхна. В отговор те му се усмихваха свирепо. Дори на печалното лице на Мут се появи усмивка, когато го приближи. Така беше от Виктумула. Ханон докосна ивицата плат, която предпазваше врата му от ръба на нагръдника. Още можеше да проследи очертанията на буквата F — и така щеше да бъде до последния му ден. Може би изтезанията и болката си заслужаваха. Оцеляването му напук на всичко във Виктумула го беше превърнало в нещо като талисман за хората му и за другите фаланги. Беше чул, че някои от войниците дори твърдели, че не можел да бъде убит. „Танит, нека това да се окаже вярно поне днес“, иронично си помисли той.

— Готов ли си, командире? — попита Мут.

— По-готов няма как да бъда. Това е най-лошата част, нали? Чакането.

— Да — промърмори заместникът му. — Да се започва по-скоро, че да свършваме.

Ханон го тупна по рамото и продължи нататък. В края на фалангата зърна Бостар, който разговаряше със Сафон и баща им. Те го видяха и му дадоха знак да отиде при тях.

— Татко. — Ханон кимна на Сафон и Бостар. — Братя.

Малх изгледа синовете си един по един.

— Днес ще бъде ден на гордост за всички ни.

Те се усмихнаха, но Бостар и Сафон не се погледнаха един друг.

— Кой би си помислил, че ще ни се случи да бъдем в Северна Италия като част от картагенската войска? — попита Малх. — И че още една римска армия всеки момент ще влезе в капана ни?

Наистина изглеждаше малко нереално, помисли си Ханон. Преди не толкова много месеци той беше роб. Спомените изпълниха главата му. „Не мисли за Квинт“.

— Не изкушавай боговете, татко — каза Бостар и погледна към небето. — Все още не сме спечелили.

Сафон погледна презрително брат си.

— Да не би да се страхуваш, че ще изгубим?

Вместо да отговори, Бостар стисна зъби. Малх се намеси.

— Вярно е, боговете не гледат добре на прекалената самоувереност. Гордостта предхожда падението. Много по-добре е да се молим за победа със смирени сърца.

— Аз се моля само онези кръвожадни гали да си мълчат достатъчно дълго, докато римският авангард не стигне до нас. Ние ще направим останалото — каза Сафон. — Нали, братко? — И сръчка Ханон.

„Не се опитвай да ме използваш във враждата си с Бостар“, гневно си помисли Ханон.

— Сигурен съм, че и четиримата ще изиграем своята роля. И ще изпълним дълга си към Ханибал.

В далечината зареваха тръби. Ханон настръхна. Днес наистина щеше да има сражение.

— Идват! — промълви Бостар.

— Слепешком, в мъглата. Слава на Баал Хамон за арогантността им. — Малх се озъби. — Връщайте се при фалангите си. Ще се видим, след като всичко приключи, ако са рекли боговете.

Четиримата се разделиха със свирепи усмивки.

Малки капчици влага покриваха върховете на копията на Квинт и ръба на щита му. Чувстваше кожата си лепкава, туниката му беше влажна, а краката му бяха подгизнали в мократа трева. Празният му стомах престъргваше болезнено и му се искаше да си беше взел къшей хляб, за да има какво да хапне, както бяха направили някои други. Физическите неудобства обаче бяха най-малката му тревога. Сигурен беше, че видимостта се влошава още повече. Сивата мъгла беше увиснала тежко над земята. Рутил и Урцей бяха на няколко крачки от двете му страни, но Квинт едва виждаше мъжете отвъд тях. Поне Мацерион се намираше възможно най-далеч от него, в края на редицата. Въпреки това беше изнервящо да върви в сумрака със съзнанието, че врагът е само на миля пред тях.

— Дали идеята е добра? — промърмори той. — Не виждаме абсолютно нищо.

Урцей го чу.

— Фламиний смята, че мъглата ще се вдигне с напредването на сутринта. Коракс и аз също мислим така. Това достатъчно ли ти е?

— Коракс не беше точно във възторг от заповедта да тръгнем — отвърна Квинт. „Нито от това, че сме само на петдесет крачки пред авангарда. При нормални обстоятелства щяхме да сме най-малко на половин миля, а конницата — още по-напред“.

— Офицер с неговия опит не е нужно да е във възторг. Той знае, че някои от хората му могат да бъдат убити и ранени днес, но негов дълг е да изпълнява заповеди. Както и мой. Дори и твой, Креспон.

Квинт долови предупредителния му тон и реши да не споменава тревогите си за конницата. Така само щеше да ядоса още повече Урцей. Затова отговори:

— Не се безпокой, ще си свърша своята част.

Урцей изсумтя раздразнено и погледна от двете си страни.

— Предайте нататък. Вървете бавно. Движете се в една редица, на не повече от пет крачки един от друг. Не искам някой да се изгуби, ясно ли е?

Квинт повтори думите му на Рутил, който предаде на онзи от дясната му страна.

Зад тях се чуваше тежкото троп-троп-троп на хилядите легионери, които ги следваха. В далечината зареваха тръби, докато отрядите отзад маневрираха в дългата колона. Звуците се усилваха от хребета, който притискаше Квинт и велитите към езерото и ги правеше глухи за всичко друго. Шумният ритъм беше обезпокоителен, но и окуражаващ. И заплашителен. „Това ще всее страх от боговете у картагенците“, помисли си Квинт. Стига да не се бяха махнали, разбира се. Част от него безразсъдно се надяваше врагът да е останал. За тях сигурно щеше да е ужасяващо да чуват приближаващия враг, без да са в състояние да го видят. Нямаше да излязат срещу тях — в тази мъгла подобно нещо би било истинска лудост. По-скоро щяха да ги чакат на склоновете, докато не се озовяха много по-близо до тях. Дотогава мъглата несъмнено щеше да започне да се вдига. И всичко щеше да стане по-ясно.

Продължаваха напред, като оставяха тъмни влажни дири през високата до прасците трева от двете страни на тесния път. Никой не говореше. Вниманието на всеки беше съсредоточено върху земята пред него, върху гъстата мъгла пред очите, напрягащи се да видят някакъв знак, че врагът е наблизо. Но не чуваха нищо. Не виждаха нищо. Не попаднаха на нищо. Бяха сами в лепкавия сумрак. Усещането беше зловещо, но Квинт се радваше, че има другари от двете си страни. Никога досега не беше вървял в такива условия. Без другите тревогата му щеше да надделее.

Без слънце всякаква представа за времето изчезваше. Постепенно обаче започна да става малко по-светло. Утрото беше настъпило, но Квинт можеше да каже само толкова. В началото се беше опитал да брои крачките си, но мислите за картагенците и Ханон му пречеха да се съсредоточи. Отдавна се беше отказал от броенето. Щеше да е изнервящо да коментира колко ли път са изминали, затова не казваше нищо. Накрая обаче не се сдържа и попита Рутил.

— Нямам представа. Може би миля? — отговори той.

— А ти какво мислиш, Урцей?

Водачът на отделението се изхрачи и плю.

— И според мен горе-долу една миля. Вече приближаваме.

Впериха подозрителни погледи в мъглата.

— Нищо — прошепна Квинт.

— Може би са се махнали — предположи Рутил.

— А може и да не са — изръмжа Урцей. — Отваряйте си очите на четири и бъдете нащрек.

Урцей сякаш беше усетил мислите на Големия Тенер и на центурионите зад тях. След няма и петдесет удара на сърцето по редицата дойде заповед и Урцей я повтори веднага.

— Дошъл е вестоносец от легионите. Трябва да забавим крачка. Пригответе копията за хвърляне. Предайте нататък.

Стомахът на Квинт рязко се сви, но той се ухили на Рутил.

— Готов ли си?

— Да. — Рутил погледна боеца от дясната си страна и вдигна копието си. — Забави крачка. Готов за стрелба. Предай нататък.

Заповедта засили напрежението и страха още малко. Рутил се мръщеше. Върхът на езика на Урцей се виждаше между зъбите му. Квинт раздвижи дясната си ръка, за да е сигурен, че държи копието си добре балансирано. Наостри уши. Единственото, което чуваше, беше тропотът на краката на легионерите, но този път ритъмът беше много по-бавен. Троп. Сърцето му удари няколко пъти. Троп. Очите му се вдигнаха натам, където би трябвало да се намира небето. Троп. Не, чакай. Сивотата отгоре беше по-светла, отколкото по-рано, но само малко. Проклета мъгла! „Велики Юпитер, вдигни мъглата“, замоли се той.

Вече беше лесно да не губи броя на крачките си. Десет. Двайсет. Не виждаше нищо пред себе си. Трийсет крачки. Петдесет. Сто. Темето го сърбеше от потта под шлема му. Белегът също го сърбеше, но нямаше начин да го почеше, както и да изпразни внезапно напълнения си мехур. Хвърли бърз поглед към другарите си. Напрегнатите им лица и побелелите кокалчета на пръстите им показваха, че и техните нерви са опънати като неговите. След сто и петдесет крачки мъглата леко се разреди и се превърна от поглъщаща всичко супа в бели пипала, които се гърчеха бавно над тревата.

Изведнъж слънцето блесна в небето. Духът на Квинт се приповдигна. „Най-после!“

— Слава на боговете — с въздишка промърмори Рутил.

— Ш-ш-ш! — изсъска Урцей и го изгледа свирепо.

Рутил трепна. „Глупак“, помисли си Квинт. Че кой би го чул?

Отпред видя върхове на дървета, стърчащи над мъглата. Билото. Бяха наближили второто било. Погледът му се стрелна към Урцей, който също го беше видял. „Гледай напред“, каза си Квинт. Направи още една крачка. Въобразяваше ли си, или мъглата сякаш се вдигаше? Още две крачки. И изведнъж нещо кафяво на петдесетина крачки отпред. Храсти или паднало дърво?

Най-неочаквано мъглата свърши. В един момент Квинт беше заобиколен от сивите ѝ пипала, а в следващия се намираше на открито. Преходът сам по себе си беше стряскащ, но онова, което накара сърцето му да подскочи в гърлото му, бяха плътните редове на вражеските войници на няма и петдесет крачки пред него. Либийски копиеносци — войниците, които беше командвал Ханон. Възможно ли беше и той да е тук? Над либийците имаше мъже с прашки. Квинт бързо погледна надясно. Бяха хиляди. И просто чакаха.

Тях.

— Внимавай! — изрева той. — Те са тук! Тук са! — И без да чака да види дали другарите му са чули, се втурна напред. Велитите бяха обучавани точно на това. Колкото по-близо се намираше, толкова по-вероятно беше копията му да намерят целта си. Самият той беше в безопасност от копията на либийците, които се използваха за мушкане. Само след няколко мига обаче камъните на прашкарите щяха да полетят във въздуха. Стомахът му се стегна на възел, докато приближаваше вражеските редици. — Рим! Рим! — изкрещя той. На трийсет крачки разстояние се прицели в един офицер в челната редица и хвърли първото си копие. Незнайно защо се надяваше офицерът да не е Ханон. Без да гледа дали е улучил, прехвърли второто копие в дясната си ръка. Някакъв брадат войник привлече вниманието му. Ръката назад, прицелване, хвърляне — точно както беше обучен. Третото копие вече беше в ръката му, когато чу свистенето на запратен от прашка камък. После още едно и още едно.

Трепна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не поглежда нагоре. Първите изстрели винаги бяха неточни. „Те също са нервни“, каза си. Туп. Туп. Туп. Камъните падаха навсякъде около него. Той избра мишена и хвърли, грабна последното си копие и запрати и него. Въздухът вече беше изпълнен с бръмчене, сякаш приближаваше рояк пчели. Квинт се бореше с паниката си, докато се обръщаше да отстъпи. Връщането беше най-опасната част. Прашкарите можеха да стрелят точно на стотици крачки. Беше го видял с очите си при Требия. „Престани!“ Рязко се завъртя и видя Рутил, Големия Тенер и останалите — отскачаха, приклякаха и хвърляха копията си. Въодушеви се. Не беше сам. Не беше единствената мишена за врага.

Но сега беше време да бяга. По време на обучението си често се беше питал какво ли е чувството да отстъпваш от врага пеша, а не на кон, както беше правил преди. Вече знаеше — сърцето му се опитваше да изскочи от гръдния му кош, усещаше киселия привкус на страха в устата си. Беше много по-лошо. Направо ужасяващо. Без да мисли, той вдигна щита над главата си, за да пази тила и раменете си. Сигурно изглеждаше нелепо на приближаващите легионери, но не му пукаше. Туп. Туп. Туп. Смъртоносният звук звънтеше в ушите му. Виждаше как камъните падат навсякъде — пред него, отляво и отдясно.

Беше изминал петдесетина крачки, когато рязък вик го накара да погледне назад. Недалеч от него Рутил беше паднал на коляно и стискаше дясното си бедро. Да се втурне обратно сред пороя камъни щеше да е чисто самоубийство, но не можеше просто да го остави. Квинт стисна зъби и се затича, вдигнал щита пред себе си. Ръката му изтръпна, когато я улучи камък. Друг камък го удари в левия пищял и болката го прониза. Квинт изруга и продължи да тича. Миг по-късно спря до Рутил.

— Ставай!

Рутил изстена.

— Да не би да ти се е приискало да умреш?

— Затваряй си плювалника и ставай.

— Няма да успеем.

— Юпитер да ти го начука, Рутил, живее ли ти се, или не?

Рутил се изправи с мъка, стенеше от болка.

— Дръж се за мен — каза Квинт и прехвърли ръка през раменете му. — Хайде, мътните да те вземат! Не искам да си рискувам живота за нищо. — Приятелят му се подчини. Квинт вдигна отново щита над главата си и двамата тръгнаха.

— Сега ще се целят още повече в нас — каза Рутил.

— Знам. — Вместо да позволява на страха да го завладее напълно, Квинт заби поглед в земята и се съсредоточи върху всяка крачка. Бяха обречени, но това му даваше нещо за правене. По-добре, отколкото да си мисли как ще умре при първата си проява като велит. Леви, десни. Леви, десни. Четири крачки. Леви, десни. Леви, десни. Осем. По гърба му лазеха мравки. Беше по-лошо, отколкото да отстъпва пред врага на кон. Много по-лошо.

Но все пак изминаха петдесет крачки. После по някакъв начин станаха сто. Мускулите на краката на Квинт горяха от усилието да поддържа Рутил, който куцаше все по-зле. Не знаеше колко още ще може да продължи. Камъните продължаваха да валят около тях и да отскачат от щита му. Беше само въпрос на време преди някой да го улучи смъртоносно.

— Виж — изпъшка Рутил.

Квинт вдигна глава. Примигна. Началото на колоната се появяваше от мъглата. Там, в първата редица, различи Коракс. Центурионът крещеше заповеди и хората му се разгръщаха в боен строй. Сърцето на Квинт подскочи от радост и облекчение. Вече усещаше, че не са основната мишена на прашкарите. Насочи се надясно от войниците. Ако тръгнеха наляво, имаше голяма вероятност да ги изблъскат в езерото.

— Мърдай, иначе ще им се изпречим на пътя.

Рутил отговори с внезапен прилив на енергия:

— По-добре да заемат бързо позиции. Иначе онези фаланги ще ги разпердушинят.

— Имат време. Копиеносците няма да тръгнат наникъде. Защо им е да напускат високите си позиции? — възрази Квинт.

Преди Рутил да успее да отговори, във въздуха се понесе нов, сякаш неземен звук. Парр-парр-парр. Зззейррп. Парр-парр-парр. Зззейррп. Буууу. Хиляди гласове започнаха да скандират някъде отзад. Зазвъня метал, когато мечове се удариха в щитове. В гърлото на Квинт се надигна гореща жлъч. Звукът идваше далече зад колоната и отдясно, където първото било се спускаше към водите на езерото.

— Това пък какво е? — попита Рутил с разтреперан от страх глас.

— Карникси. Галски тръби — отвърна Квинт, който ги беше чувал и преди, при Требия.

— Те са зад нашите — прошепна Рутил.

От друго място отдясно, където склоновете на хълмовете се спускаха към равнината с форма на полумесец, към галската какофония се присъединиха пронизителни викове. Земята затрепери от тропота на копита.

— Нумидийци! — Квинт пусна Рутил и се втурна към Коракс, като сочеше назад. — Засада, командире! Засада!

Въпреки цялата врява центурионът го чу. Квинт видя по очите му как осъзнава положението. Вътрешно обаче знаеше, че е твърде късно. Прекалено късно. Капанът на Ханибал беше хлопнал.

Единствено боговете щяха да решат кой ще оцелее.

Мрачна радост изпълни Ханон, когато малката група вражески лековъоръжени войници излезе от мъглата и се озова пред либийските копиеносци и балеарските прашкари зад тях. Бяха достатъчно близо, за да види пълното им смайване. Но все пак римляните, общо около четирийсет, не подвиха опашки и не побягнаха от дълга си. Един от тях незабавно се втурна напред в атака; другарите му го последваха. Копията им взеха малко жертви — големите щитове на либийците им осигуряваха чудесна защита. Ветерани до един, копиеносците не трепнаха. Подобно на Ханон те знаеха, че отговорът на прашкарите няма да закъснее. Балеарските прашкари бяха прочути из цялото Средиземноморие, но едно беше да слушаш разкази за уменията им, а съвсем друго — да ги видиш с очите си. Все едно гледаше как порой от камъни се изсипва върху малка площ. Само неколцина от вражеските съгледвачи паднаха мъртви, но повече от дузина бяха ранени — някои тежко — преди да се оттеглят под защитата на легионерите.

Истинското сражение започна малко по-късно. Окуражени от атаката на галите и нумидийците срещу задната част на римската колона, либийците едва се сдържаха да не се втурнат напред. Ханон и Мут трябваше да излязат от строя и да вървят пред редиците, крещейки заплахи. Ханон видя, че и другите офицери правят същото. Идеята да се спуснат по склона срещу объркания противник беше много примамлива, но фалангите бяха много по-тромави от римските манипули. Ако легионерите успееха да пробият една от формациите им в самото начало, нещата можеха да се развият по много по-различен начин.

Битката беше напрегната и жестока. Някои от центурионите в началото на колоната проявиха истинска инициатива. Заради засадата малко войници можеха да стигнат до тях и да образуват класическата формация триплекс ациес. Римските офицери разбраха това и поведоха незабавна атака срещу трите най-близки до тях фаланги. Ханон и копиеносците му гледаха като омагьосани и със стегнати гърла как съгледвачите и легионерите напредват към тях в стройни редици. Както и преди, последва дъжд от леки копия от съгледвачите, които след това се оттеглиха през пролуките в пехотинските формации. След още два залпа копия от близко разстояние легионерите се втурнаха нагоре по склона към плътната либийска стена от щитове. На либийците не им отне много време да отбият атаката, но малко след това последва още по-голяма, когато числеността на врага се увеличи с пристигането на повече манипули. Тогава фалангата на Ханон влезе в сражението и участва и в трите следващи опита на римляните да пробият редиците им.

Отбиха всички атаки, причинявайки тежки загуби на римляните. След последната центурионите, окуражени от пристигането на свежи манипули с триарии сред тях, решиха да дадат почивка на хората си. Ханон беше благодарен, че може да отдъхне. Онези от хората му, които бяха счупили копията или щитовете си, имаха време да ги сменят с други от падналите в боя или от другарите им отзад. Ранените бяха изнесени и им бе оказана помощ, доколкото това беше възможно. За някои тя се свеждаше до глътка вино с приятелска дума. Други, чиито рани бяха твърде тежки, биваха утешавани, докато поемаха пътя си към отвъдното. Малцина — онези, които крещяха — получаваха помощ по пътя си от него или Мут. Беше го правил и преди при Требия. Молитва към боговете, няколко утешителни думи в ухото и бързо прокарване на ножа през гърлото. Ханон погледна дясната си ръка, покрита със засъхнала кръв. Тя леко трепереше. „Престани“. Убиването на тежко ранените беше неблагодарна задача, но трябваше да бъде изпълнена. Малко неща бяха по-лоши за бойния дух от кървящи сплескани в мръсотия мъже, които реват от болки и викат майките си.

След като приключи, Ханон се върна на мястото си в първата редица. Един войник му подаде мях вино и той го прие с благодарно кимане. Въпреки жаждата си се ограничи само до две глътки. Погледът му се плъзна по брега на езерото и открития терен; мъглата вече се беше вдигнала, разкривайки бушуващата битка. От позицията си на хълма имаше изглед към част от случващото се. Обзе го възбуда. Римляните като че ли никъде не бяха успели да формират бойния си строй. Най-далечната точка, където галите бяха изскочили от засада, беше скрита от облак прах, но от него продължаваха да се носят странните бумтящи звуци на карниксите. Ханон не се съмняваше, че галите дават всичко от себе си. Техните спомени за поражението от Рим и жаждата им за отмъщение бяха по-свежи от спомените на всеки друг в картагенската армия. При битката при Теламон само преди осем години седемдесет хиляди техни другари били изклани от много по-малобройна римска войска. Когато разговаряше с гали, Ханон оставаше с впечатление, че отмъщението е единственото, за което си мислят. И днес те щяха да направят водите на езерото червени от кръвта на римляните.

По-наблизо можеше да види групи нумидийци, които се обръщаха в изящни дъги и атакуваха обърканата маса римляни край брега. Загледа се като омагьосан как един ескадрон от петдесетина конници препусна под кос ъгъл към отряд легионери. Чуваше пронизителните им викове през врявата на битката. Уменията им бяха зашеметяващи. Ханон дори не можеше да си представи какво е да нападаш враг на кон без седло и без юзди. Подобно на облак насекоми, нумидийците приближиха с висока скорост. Вбесяваха римляните не само с ударите си, но и с градушка от добре насочени копия. Ханон се ухили, когато няколко дребни фигури — вбесени легионери — се откъснаха от редиците и се опитаха да атакуват противника. Конниците ги обградиха за миг. Вдигна се облак прах, който закри ставащото. След няколко мига ездачите препуснаха, оставяйки след себе си само трупове в прахта. Накъдето и да погледнеше, се случваха подобни неща. Битката вървеше добре за картагенците. Не беше много изкушаващо съдбата да си помисли, че изходът вече е решен.

Ако Ханон и останалите либийци можеха да удържат римския авангард, докато останалата войска удари римляните в тил, резултатът щеше да е не само победа, но и пълно клане. Поредното поражение за Рим, най-големия враг на народа му. Изведнъж в главата му изникна образът на Квинт и Ханон неволно се замоли бившият му приятел да оцелее, независимо от крайния резултат. Докосна белега си. Колкото до останалите, те спокойно можеха да идат при Хадес. Ако Пера беше все още жив, Ханон се надяваше да изгуби живота си до края на деня.

Въпреки случващото се другаде тяхната задача нямаше да е лесна. Легионерите долу отново събраха кураж и се строиха в три големи карета. Доста триарии заеха позиции в предните редици. Заедно с тях Ханон можеше да види характерните гребени на шлемовете на центурионите. Изкрещяха се заповеди и трите отряда образуваха триъгълник с връх, насочен към картагенците на хълма. Оформяха „клин“. Стомахът на Ханон се сви. Щяха да опитат да пробият редиците им. Атаката беше насочена към неговата фаланга и фалангите на баща му и братята му. За тях истинската битка щеше да започне сега.

— Този път наистина ще се опитат да ни пречупят — изрева Ханон. — Няма да им позволим, нали?

— Няма! — изкрещяха копиеносците му.

— Ханибал няма да е доволен, ако го разочароваме, нали?

— Няма!

— Точно това исках да чуя. Сгъстете редиците!

Мъжете отпред застанаха плътно един до друг, така че щитовете им да се припокриват. Онези отзад също се сбутаха, образувайки плътна маса от доспехи, оръжия и потна плът. Вече почти не можеха да помръднат, но точно в това беше силата на фалангата. С вдигнати копия формацията се превръщаше в бронирана стена, непробиваема за повечето атаки. Скоро щяха да разберат дали ще се окаже ефективна и срещу клина. Дотук боговете бяха решили да им помагат. И Ханон се замоли да продължат да го правят, когато римляните започнаха да се изкачват нагоре по склона.

Центурионите водеха хората си в равномерно темпо. Ханон ги чуваше да викат заповеди, подобни на даваните от самия него: „Спокойно, момчета!“, „Поддържай строя!“, „Пригответе копията!“. Велитите изтичаха пред тежката пехота, готови да хвърлят малкото си останали копия. Хората на Ханон ги засипаха с ругатни, докато приближаваха; фалангата не беше дала почти никакви жертви от копията на леката пехота. Ханон дори чу някои войници отзад да се обзалагат кой велит ще падне пръв, поразен от камък. „Не им липсва смелост, щом атакуват отново“, помисли си Ханон, когато чу свистенето на хиляди камъни над главата си. От велитите бяха останали по-малко от двайсетина души, но те въпреки това напредваха сред градушката от камъни и приближиха повече от всеки друг път. „Какво правят, в името на Баал Хамон?“ — зачуди се разтревоженият Ханон. Сякаш леките пехотинци търсеха смъртта си. Много от тях падаха, но това не спираше атаката им. Приближаваха все повече и повече, като крещяха бойни викове и хвърляха копия.

Действията им целяха единствено отвличане на вниманието. Когато Ханон осъзна това, върхът на най-близкия клин вече беше променил посоката си и се насочваше право към мястото между десния край на неговата фаланга и левия на фалангата на Бостар. Ханон се канеше да заповяда на хората си да се преместят вдясно и да запълнят пролуката, когато погледна към един от другите върхове. Той се движеше право към пролуката между неговата фаланга и тази на баща му.

— Проклети коварни копелета! — изруга той. Накъдето и да се преместеха хората му, само щяха да влошат положението. — Мут!

— Командире? — отвърна заместникът му от лявата му страна.

— Виждаш ли какво са намислили?

— Да, командире.

— Бързо предай назад. Прашкарите да съсредоточат стрелбата си по върховете на клиновете. Искам онези отпред да бъдат свалени на всяка цена. Ясно ли е?

— Да, командире.

— Чухте ме какво казах. Предайте назад. Веднага! — изръмжа Ханон на войниците зад него. — Мут!

— Да, командире?

— Хората отляво виждат какво предстои, но въпреки това им предай. Трябва да удържат! — Ханон погледна копиеносците от другата си страна. — Предайте и на момчетата отдясно. Римляните не бива да пробият!

Намръщените копиеносци направиха каквото им бе наредено.

Ханон погледна римляните, които вече се намираха на по-малко от петдесет крачки. Беше предупредил хората си. Беше направил всичко, което можеше. Изгаряше от желание да се хвърли в най-горещата точка от сблъсъка, но не можеше да напусне строя, без да наруши целостта на стената от щитове — нещо, от което римляните веднага щяха да се възползват. Колкото и да беше мъчително, трябваше да остане на мястото си.

От този момент нататък времето запълзя като охлюв. Дори когато легионерите се затичаха, за да преодолеят последните крачки, Ханон имаше чувството, че вижда отделни драматични картини. Отстъпването на последните велити — куцащи, кървящи, но все така дръзки. Пороят камъни, от който небето потъмня. Невероятната гледка, когато те заваляха върху и около върха на клина. Туп. Туп. Туп. Туп — камъните отскачаха от щитове и шлемове, трошаха черепи и скули. В римските редици започнаха да се появяват дупки — тук, там, навсякъде, но други легионери запълваха опразнените места, като газеха телата на другарите си и се подлагаха на убийствената градушка от камъни. Писъците на ранените не спираха легионерите. „Напред! Напред! Напред!“ — крещяха центурионите. „Рим! Рим!“

„Задръжте ги! Задръжте ги!“ — искаше да изкрещи Ханон, но думите му щяха да се изгубят в оглушителната врява.

— ХА-НИ-БАЛ! — извика той, удряйки копието си в ръба на щита.

Хората му отвърнаха на мига.

— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! — Скандирането беше подето по цялата редица. Викът бе абсолютно оглушителен.

Римското настъпление се поколеба за момент и в гърдите на Ханон пламна надежда.

Тя обаче бе кратка. С много окуражителни викове и не по-малко ругатни центурионите подкараха хората си напред и те дори ускориха крачка. Върхът на клина с трясък се сблъска с войниците на Ханон. Огромната сила на удара едва не изблъска хората му назад. Миг по-късно фалангата беше разтърсена отново, когато и левият ѝ край беше ударен.

— На място, на място! — извика Ханон и проточи врат, за да види какво става. „Нека удържат, нека удържат!“

— ХА-НИ-БАЛ! — извикаха онези, които не се биеха за живота си.

Ханон копнееше някой да се изпречи пред копието му, да може да забие острия връх дълбоко в римска плът и по някакъв начин да спре настъплението. Вместо това трябваше да остане на мястото си, полудял от ярост и безсилие, докато върхът на клина се забиваше дълбоко в пролуката между фалангите. Представи си объркването на хората си, чиито незащитени флангове сега бяха оголени за римляните. Копиеносците на другата фаланга би трябвало да могат да отвърнат на удара — но само ако се бяха обърнали наляво, а не напред. Ханон отново се замоли на боговете войниците му да издържат. Писъци, викове и заповеди на латински и картагенски се смесваха със звъна на метал в метал. Римляните, които Ханон можеше да види, спряха за известно време, но след това отново напреднаха няколко крачки. После още няколко. Сърцето му се сви. Ако успееха да разделят фалангите, нямаше да има начин да се прегрупират.

Настана пълно объркване, когато ударите от двете страни се предадоха по редиците. Войниците около Ханон викаха, бутаха се и се мъчеха да останат на крака. Мнозина паднаха на колене или изкълчиха ръцете си, когато щитовете им бяха изтръгнати. Предната редица се огъна и след това се разкъса. Войниците се понесоха напред, разваляйки строя. Ханон беше сред тях. Точно отпред нямаше врагове, а строят на фалангата и без това беше развален. Какво да направи? Ако заповядаше на хората си да атакуват клина отстрани, можеше да забави римската атака, но беше напълно възможно легионерите също да нарушат строя и да им излязат в гръб. А това щеше да доведе до пълна катастрофа.

Хвърли поглед надолу по склона и сърцето му се сви още повече.

Нови групи легионери се носеха нагоре, очевидно с намерението да се врежат през дупките в картагенската редица. Щяха да пристигнат много преди фалангите да имат време да възстановят строя. Нямаше никакви шансове балеарските прашкари да направят онова, което либийците не бяха успели. Римляните щяха да постигнат своето.

Ханон вдигна очи към яркосиньото небе. „Защо? Защо ни причинявате това?“ — изкрещя мислено.

Не получи отговор.

По време на бруталния сблъсък на хълма Квинт никога не се беше радвал повече, че именно Коракс е негов командир. Големия Тенер беше загинал, а Урцей бе ранен при третата или четвъртата атака — не можеше да си спомни кога точно. След това неговото отделение велити се мъчеше да запази бойния си дух под унищожителната градушка камъни на балеарските прашкари. Всички около него знаеха, че умират напразно — копията им не бяха в състояние да пробият либийските щитове. Квинт дори си помисли, че някои се канят да се обърнат в бягство — Мацерион например изглеждаше особено нещастен. „Но къде ще бягат?“ — цинично се запита той. Единствено боговете знаеха какво става в тила им, но доколкото можеше да прецени, положението там не беше добро. Карниксите ревяха в нов, безумен ритъм, което означаваше, че галите надделяват. Коракс сякаш беше усетил, че осемнайсетте оцелели велити са на ръба, и ги събра извън обхвата на смъртоносните камъни. Обсипа ги с похвали до небесата за положените усилия, което предизвика усмивки на уморените им лица. После разкри плана за измъкване, който бяха измислили с Пулон.

— Не можем да го направим без вас, момчета — викна той. — Вие ще сте хапещите конски мухи, които ще подлудят гугите. Те ще са толкова заети да гледат вас, че когато видят какво сме намислили, ще е късно.

— А дотогава всички ще сме мъртви — промърмори Мацерион.

Коракс го погледна с очи, подобни на парченца лед.

— Ще се обръщаш към мен с „командире“, войнико.

Мацерион сведе очи.

— Да, командире.

Скастрянето си беше скастряне, но всички бяха чули думите на Мацерион.

Центурионът го осъзнаваше отлично. Погледът му се спря върху всеки войник.

— Мацерион е устат, но е прав. Може да бъдете убити, ако отново отидете там. Ще ви кажа обаче едно. Работата вече опира до триариите. Ако те не могат да ни помогнат да пробием редиците на врага, всички ще загинем. Двайсет години войни са ме научили на едно нещо, и то е да познавам кога на бойното поле има майстор тактик. За съжаление днес има такъв и той не е Фламиний. Засадата си беше направо гениална. Тя спечели битката още с първия удар. Сега само се опитваме да си спасим задниците, преди да е станало твърде късно.

Всички се взираха вцепенени в него. Никой не беше подготвен да отговори. Кое беше по-лошо — сигурна смърт при нова атака срещу врага, или сигурна смърт час-два по-късно от ръцете на нумидийците или галите? Квинт помнеше главите, които се поклащаха от сбруите на галските коне при Требия, и знаеше кое би предпочел.

— Аз отивам, командире.

— Аз също — обади се Рутил.

Когато и раненият Урцей настоя да се включи, останалите се засрамиха и направиха същото. Коракс само кимна и се усмихна.

— Добре. Дайте всичко от себе си, момчета, и се кълна, че ще се измъкнем оттук.

В очите им заблестяха пламъци — по-слаби отпреди, но все пак ги имаше.

„Богове, всяко пламъче ще ни бъде от полза“, уморено си помисли Квинт. Балеарските прашкари отдавна бяха открили какъв е обхватът на стрелбата им. Техните камъни вече улучваха целите си много по-често, или поне така изглеждаше. Водещият велит падна с размазано чело, преди да е направил и двайсет крачки. Само четиринайсет успяха да доближат достатъчно до либийците, за да хвърлят копията си. Бяха единайсет, когато хвърлиха първите си копия, а след това осем, когато чуха трясъка, с който първият клин се заби във вражеските редици. Щом това стана, Квинт не изпита никакъв срам да се обърне, да се затича с всички сили обратно към най-близката формация легионери и да се скрие зад последната им редица. Рутил, Урцей и двама други се присъединиха към него малко по-късно, но бяха само те. Квинт нямаше представа колко са оцелелите велити към центурията на Пулон.

Видя му се най-естественото нещо на света да грабне скутума на един паднал хастат. Рутил направи същото. При близък бой размерите и тежестта му бяха много по-подходящи от собствените им леки щитове, които захвърлиха. Първоначално обаче не им се наложи да ги използват, за което и двамата бяха благодарни. Последователните атаки срещу врага бяха изчерпали силите на Квинт и той нямаше нищо против да следва масата легионери, които си пробиваха път през фалангите. От другата страна офицерите събраха за момент хората и атакуваха прашкарите. На балеарските воини им беше достатъчно само да погледнат потъналите в кръв римляни, за да побягнат. Малцина можеха да устоят пред тежката пехота и стрелците определено не бяха сред тях.

След това атаката се забави, понеже умората най-сетне си каза думата. Квинт вече мразеше Коракс, защото им беше позволено само да си поемат дъх, преди центурионът да им нареди да продължат нагоре по склона. Решението му обаче се оказа правилно. Тяхната формация засега беше единствената, успяла да пробие вражеската линия. Ако бяха останали, щяха да загинат. Затова продължиха нагоре почти миля, докато врагът не остана далече зад тях. Едва тогава Коракс ги спря, малко преди да започнат да падат от изтощение. Мястото — малко голо възвишение — им даваше отличен изглед към случващото се при езерото. Гледката не беше приятна, но след като се погрижи за Урцей, доколкото това беше възможно, Квинт не можеше да откъсне поглед от нея. Рутил стоеше до него и също гледаше като хипнотизиран.

— Повечето са изтласкани в езерото — каза някакъв глас до него.

Квинт се обърна и се изненада, когато видя Коракс.

— Да, командире — въздъхна той. — Атакувани са и от гали, и от нумидийци.

— Горките кучи синове — рече Рутил.

— Редиците им бяха разкъсани отдавна. Отрядите се смесиха помежду си. Повечето им офицери са или мъртви, или ранени. Те са обградени, объркани и паникьосани. — Коракс се намръщи. — Мътните да го вземат. Няма къде другаде да отидат, освен в езерото.

Квинт отново се загледа към бойното поле. Въобразяваше ли си, или наистина виждаше странен нюанс в плитчините? Примигна с ужас. Не, водата наистина ставаше червена. Изгарящата го жажда изчезна. Дори да можеше да пие до насита от езерото, точно сега не би го направил.

— Какво ще стане с тях, командире?

— С онези долу ли? Мъртви са. Нищо не можем да направим за тях. Да се върнем означава и ние да изгубим живота си.

Квинт и Рутил се спогледаха мрачно, но и с облекчение. Щом мъж като Коракс казваше, че няма нищо лошо в това да не се правят на герои, кои бяха те, че да спорят? Квинт се замоли баща му да е в безопасност и конницата да не е успяла да мине през теснината преди началото на засадата. И Калатин да не е сред тях.

— Сега задачата ни е да не позволим същото да се случи с нас. Предполагам, че гугите ще ни погнат веднага щом се организират.

— Готови сме да тръгнем, когато кажеш, командире — заяви Рутил.

Коракс го погледна одобрително и кимна към скутума на Квинт.

— Какво е мнението ти за това?

— Тежичък е, но се справям, командире. — Нова молитва наум, този път за това, че ръката му се беше възстановила напълно.

— А ти какво мислиш? — Центурионът погледна Рутил.

— Същото, командире.

— Взехте ги от момчета, които са паднали, нали?

Квинт кимна.

— Наложи ли се да ги използвате?

— Не, командире. Бяхме отзад — отвърна Квинт: очакваше Коракс да ги наругае на мига.

— Добре сте се сетили да се въоръжите с тях. Малките кръгли щитчета, които носят велитите, не заслужават човек дори да се изпикае отгоре им, когато се наложи да се изправиш срещу друг пехотинец. Задръжте ги.

Изненаданите Квинт и Рутил се ухилиха.

— Да, командире!

— Вие и другарите ви се представихте добре и по-рано — одобрително каза Коракс. — Не е лесно да тичаш нагоре по склон, докато те засипват с камъни. Продължете в същия дух и скоро ще станете хастати.

— Благодаря, командире!

— Възползвайте се максимално от тази почивка. Скоро тръгваме. Трябва да сме се отдалечили колкото се може по-далеч преди залез-слънце.

— Ще успеем ли, командире? — попита Квинт.

— Ако боговете са рекли, да. — Коракс им кимна отсечено и се отдалечи.

Гордостта на Квинт се беше посъбудила от похвалата на центуриона, но последните му думи я превърнаха на пепел в пресъхналата му уста. Виждаше същата емоция ясно изписана и на лицето на Рутил. Вдигна очи към небето в търсене на вдъхновение. Боговете нали не биха ги оставили да оцелеят в кошмара, през който бяха минали, само за да гледат как падат посечени от други картагенски войници? След малко погледна надолу, разгневен от липсата на отговор.

— Проклетите богове никога не отговарят. Никога — прошепна Рутил. — Дори когато имаш най-много нужда от тях.

— Знам. — Квинт се чувстваше изтощен до мозъка на костите си. — Затова ще трябва просто да продължим напред.