Кървави полета

X

Долината на река Волтурн,

североизточно от Капуа, есента

Проходът към долината беше широк около половин миля. Покритите с гори склонове от двете страни образуваха тунел за вятъра, който духаше непрекъснато от морето през равнината на Кампания. В разгара на лятото той предлагаше блажено облекчение от жегата, но тази година есента беше настъпила рано. С падането на нощта застудяваше бързо и вятърът ставаше мразовит. Увит в наметало и навлякъл две туники, Квинт беше благодарен, че има огън, до който да клекне. Огънят, на който се топлеше с другарите си, беше само един от многото наоколо. На няколкостотин крачки вдясно линията светлина — и самата долина — се разделяше от тъмната ивица на река Волтурн, която течеше надолу до Капуа и към западния бряг. Всички се чувстваха много неудобно, че са осветени и разположени на открито, но Фабий целеше точно това. Макар че Квинт се чувстваше като парче желязо върху наковалня, очакващо да бъде ударено от ковашкия чук, решението на диктатора му изглеждаше напълно логично.

Жътвата беше приключила, Кампания беше оголена и Ханибал трябваше отново да поведе армията си на изток. От областта можеше да се излезе по няколко маршрута и Фабий ги беше покрил всичките. Седмици по-рано силни части бяха преградили Виа Апия и Виа Латина, както и няколко прохода. Квинт беше един от четирите хиляди легионери и велити, разположени тук, на идеалното място, блокиращо един от основните пътища на изток. В същото време основните сили на Фабий продължаваха да следват армията на Ханибал по края на равнината на Кампания, като се придържаха към полите на планината и винаги избягваха сражение. Двете седмици, които Квинт беше прекарал тук, му се струваха цяла вечност. Намираше се на по-малко от петнайсет мили от Капуа и на горе-долу толкова от дома си, а не можеше да направи нищо. Дори еднодневна отпуска беше немислима, а заради учетворяването на нощната стража тайното излизане бе направо опасно. Честно казано, не това беше причината Квинт да остане в лагера. Макар да копнееше да се измъкне за една-две нощи и да се опита да види майка си и Аврелия, лоялността към Рутил, Коракс и дори към новите му другари го задържаше. Близките му хора вече трябваше да са в Капуа. Според слуховете, които беше чул, околностите на града бяха изоставени. Тази новина му донесе голяма утеха. Ханибал нямаше да обсади Капуа. Стига фермата им да не беше разграбена през предишните седмици, майка му и сестра му със сигурност бяха добре.

Друг въпрос беше дали същото се отнася за него и другарите му. Войската на Ханибал се беше разположила на лагер в равнината, на няма и две мили оттук. Квинт я беше видял със собствените си очи — невъобразимо дълга колона, която продължи да пристига цял следобед. Сега хиляди светли точки в далечината бележеха вражеските огньове. Стомахът му се свиваше от гледката. Дали картагенците щяха да се опитат да си пробият път през прохода? И ако да, кога? Тези въпроси тормозеха всички в лагера.

— Доста са, а? Поне не сме сами. Основната армия е наблизо — каза Рутил, докато се връщаше от наблюдателния пост на петдесет крачки напред.

— Знам — промърмори Квинт. — Обаче нямам чувството, че е така. — Трудно беше да се повярва, че Фабий с неговите четири легиона и още толкова соции е по-близо, отколкото врагът. Техният лагер се намираше на един хълм на по-малко от миля оттук.

— Определено. — Рутил се изплю в посока на картагенската войска.

— Ще пристигнат достатъчно бързо, ако бъдем нападнати — заяви Квинт с увереност, каквато всъщност не чувстваше. — За построяването на армия са нужни часове. Същото важи и за хората на Ханибал.

— Да не мислиш, че Фабий наистина ще реши да се бие? — насмешливо попита Рутил.

Квинт много добре знаеше какво иска да каже приятелят му. След цяло лято походи и тренировки, тренировки и походи, и дишането на прахта, вдигната от мародерстващите картагенци, повечето войници изгаряха от желание да се сражават с нашествениците. Требия беше далечен спомен; дори поражението при Тразименското езеро не изглеждаше толкова ужасно, като се имаше предвид, че врагът беше почти два пъти по-многоброен. Като се изключеше прекараното на бойното поле време, основната причина за тази нова увереност се дължеше на факта, че Фабий и неговият началник на конницата Минуций сега водеха повече от четирийсет хиляди мъже. „Това е повече от достатъчно да смажем гугите — повтаряха си войниците всеки ден. — Време е да дадем урок на Ханибал“. Квинт споделяше настроението им.

— Този проход е лесен за защитаване. Стига врагът да атакува, а аз си мисля, че ще го направи. Времето е подходящо.

— Ха! Аз пък не съм толкова сигурен. Дъртата Брадавица иска да избегне сблъсък, независимо къде сме ние. Той няма желание за битка. Залагам лявата буза на задника си, че…

— Че какво, войнико? — Коракс се появи от сенките; очите му проблясваха опасно.

— Ни-нищо, командире — заекна Рутил.

— Да не би да чух да наричаш Фабий Брадавицата? — Гласът на Коракс беше копринен. И убийствен.

— Аз ъ-ъ-ъ… — Погледът на Рутил се стрелна към Квинт и се насочи обратно към центуриона. — Да, командире. Ти също би го нарекъл така, командире.

В отговор Коракс го фрасна в слънчевия сплит и Рутил рухна на колене като чувал със зърно. Устата му се отвори и затвори като на риба на сухо. Той си пое задавено дъх.

— Този път ще се престоря, че не съм те чул — изръмжа Коракс. — Но ако отново те хвана да обиждаш диктатора, ще наредя да те бичуват, докато животът ти не увисне на пичи косъм. Разбра ли ме?

Неспособен да говори, Рутил само кимна.

Коракс се извъртя към Квинт, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да не трепне.

— Ти не си толкова голям глупак като приятеля ти.

— Командире? — объркано отвърна Квинт.

— Имаме заповеди. Ако гугите тръгнат към нас, цялата армия ще влезе в сражение. — На лицето на Коракс се появи вълча усмивка. — Вече няма да им се махаме от пътя.

— Чудесна новина, командире!

— И аз така мисля. — Коракс изгледа гибелно Рутил. — Когато дойдеш на себе си, искам да се върнеш на поста си — до сутринта.

Квинт започна да се отпуска — прибързано, както се оказа.

— Ти можеш да идеш с него, Креспон. И гледай да не заспи.

Квинт прояви благоразумие да не протестира. Изгледа кръвнишки Рутил, докато центурионът се отдалечаваше.

— Заради теб топките ни ще замръзнат. Не можеше ли да си държиш езика зад зъбите?

— Извинявай — промърмори Рутил. Не възрази, когато Квинт му каза да вземе меха вино, който пазеше за някой специален случай.

Но въпреки виното нощта се очертаваше дълга, кисело си помисли Квинт.

Въпреки студа двамата успяха да подремнат, като се редуваха. Коракс дойде да ги провери на два пъти, но когато дойде време за третата стража стана ясно, че ги е оставил да се оправят сами. Квинт не беше сигурен дали има полза да затваря очи и да хване още няколко мига почивка, както е прав. Беше така премръзнал, че беше почти невъзможно да заспи. Всеки път, когато се унасяше, някой порив на вятъра успяваше да повдигне наметалото му и го събуждаше. Виното помогна, но свърши бързо. Известно време двамата си разказваха мръсни вицове, но после и те се изчерпаха. Рутил започна да каканиже за Север и колко общо имали двамата помежду си. Квинт обаче още му беше ядосан и рязко заяви, че това не го интересува. Опита се да си мисли за топлото легло в старата си стая у дома, но това само го вкисна още повече. Фантазиите за битката, която можеше да се разрази на следващия ден, имаха същите резултати. Не по-малко дразнещо бе, че постът на Мацерион се намираше близо до техния и русият войник непрекъснато правеше мръсни жестове към Квинт или плюеше в негова посока. Квинт правеше всичко по силите си да не обръща внимание на заяжданията му, но не му беше лесно. Само след няколко часа настроението му беше станало наистина отвратително. Не чувстваше лицето и стъпалата си, както и краката от коленете надолу, където наметалото не го предпазваше. Останалото му тяло беше в по-добро положение, но не много. Беше за предпочитане да се разхожда напред-назад, отколкото да стои неподвижно. Взирането назад към огньовете не го заслепяваше, но го караше да се чувства още по-зле. Продължи да крачи намръщен, като не откъсваше поглед от вражеския лагер.

Отначало съзнанието му не регистрира първите проблясъци. Когато го направи, Квинт примигна от изненада. Да не би някоя палатка да се беше подпалила? Подобни неща не бяха необичайни. Сиянието се разпростря и той разбра, че е сгрешил. Никакъв пожар не можеше да се разпространи толкова бързо. Какво ставаше, в името на Хадес?

— Рутил? Виждаш ли това?

— Не може ли човек да се изпикае на спокойствие? — Рутил погледна през рамо и очите му се разшириха. Той промърмори някаква ругатня, оправи туниката си и дотича при Квинт. — Какво е според теб?

— Войници, които се строяват за тръгване — отвърна Квинт, когато най-сетне разбра. — Запалили са факли едновременно.

Около тях се чуваха разтревожените гласове на другите часови. Никой не беше очаквал това. Нощните атаки не бяха характерни за римляните и затова те не ги очакваха и от враговете си.

— Тия кучи синове дори не дочакаха утрото! — извика Рутил, казвайки очевидното. Вече се беше отдалечил на няколко крачки от Квинт. — Отивам да извикам Коракс.

Квинт гледаше с нарастваща тревога как осветената площ пред вражеския лагер расте. „Хиляди са“, помисли си. Дали беше цялата вражеска войска, или само част от нея? Дали щяха да се хвърлят в бърза атака срещу позициите им? Така можеха да си пробият път. Четирите хиляди войници, които блокираха прохода, бяха разпръснати на малки отряди. Ако картагенците напреднеха бързо, нямаше начин Фабий и армията му да стигнат навреме тук. В най-добрия случай щяха да бъдат изтласкани; в най-лошия — избити до крак. Стомахът на Квинт се сви от страх. При Тразименското езеро беше изпитал противната увереност, че ще умре. След малко, когато факлите започнаха да се движат, изпита едва ли не облекчение. Смъртта, когато дойдеше, щеше да е бърза.

— Коварни псета — изръмжа Коракс до него.

Квинт никога досега не се беше радвал повече, че вижда центуриона си.

— Да, командире. Рутил отиде да те извика веднага щом видяхме светлините.

— Те вече са тръгнали.

На Квинт му призля, но после видя, че редицата факли не се движи към тях, завъртя глава и се загледа в мрака.

— Седловината. Тръгнали са към седловината, командире! — От другата страна на върха от дясната им страна склонът не беше толкова стръмен. Квинт го беше видял, докато заемаха позиции тук. — Изкачването от равнината към билото между този връх и следващия на север не е трудно.

— Да, знам. И след това сигурно ще се опитат да излязат на пътя, който води през Апенините. Значи се опитват да ни заобиколят, а? — Коракс се разсмя. — Глупакът Ханибал е преценил погрешно разстоянието. Ако тръгнем сега, ще можем да изкачим близкия връх и после да заемем билото преди неговите войници. Няма да е трудно да им попречим да преминат, защото ще сме заели по-високи позиции. Предай на хората. Искам четирима от всеки петима да се съберат при брега на реката и да са готови да потеглят колкото се може по-скоро. След малко се връщам.

— Да, командире! — Сърцето на Квинт се разтуптя бясно. Умората му изчезна напълно; дори студът вече не беше проблем. Двамата с Рутил забързаха да съберат велитите, които не бяха на стража, и да предадат заповедта на легионерите. Когато Коракс се върна с Пулон и останалите центуриони, войниците вече се бяха строили на манипули. Коракс му кимна в знак на одобрение, преди да се обърне към хората си.

— Всички видяхте какво става, момчета. Ханибал се мисли за много умен. Въобразява си, че спим! Е, хората му ще получат най-голямата изненада през мизерния си живот. Когато стигнат до билото, ние ще сме там и ще ги чакаме. Нали?

— Да, командире!

— Фабий разчита на нас. Рим разчита на нас да отблъснем гугите. Ако не се измъкнат от Кампания, тия смърдящи лайна ще гладуват. И тогава ще ги спипаме!

Хората около него се разкрещяха: „Рим! Рим!“, и Квинт си спомни думите за сритването на армия в чатала. Всичко това беше чудесно, с лека горчивина си помисли той, но земите, които щяха да бъдат опустошени, ако Ханибал не успееше да се измъкне, щяха да са тези на родната му Кампания. Досега районът източно от Апенините не беше плячкосван от врага. Нямаше нищо лошо в това и те да понесат своя дял. В същото време Квинт се почувства виновен, че изобщо си е помислил подобно нещо. „Време е за битка“, помисли си той. Не биваше да ги пускат само защото неговият дом щеше да бъде пощаден.

— Креспон. Рутил. — Коракс и другите центуриони привикаха командирите на отделения за инструктаж. — Вие се движите по-бързо от хастатите и принципите. Тръгвате първи. Тичайте като вятъра. Искам на всяка цена да стигнете билото преди гугите. Посрещнете ги така, че да не ви забравят. Ясно?

— Да, командире — с бясно препускащо сърце отвърна Квинт. Останалите изръмжаха утвърдително.

— Това е твоята възможност да ми докажеш, че не си такъв глупак, за какъвто те мисля — каза Коракс, като гледаше свирепо Рутил.

— Няма да те разочаровам, командире — яростно отвърна Рутил.

— Какво чакате? — извика Коракс. — Тръгвайте!

Те забързаха към другарите си. Квинт бързо обясни какво трябва да направят.

— Молете се на Хермес за помощ, докато се изкачваме. Най-много внимавайте да не строшите някой глезен, поне засега. — Неколцина се засмяха, но не и Квинт. Той не обърна внимание и на ухилената, но и уплашена физиономия на Мацерион. — Говоря сериозно. Внимавайте къде стъпвате. Ако паднете, ще трябва да се оправяте сами. Искам всички да са готови за бой в мига, в който стигнем до седловината. — Войниците закимаха. Квинт погледна Рутил. — Готов?

— Вече щях да съм на половината път, ако не беше дрънкал толкова.

— Тъпанар!

— Също като теб. Ще се видим горе. — Очевидно изгарящ от желание да си спечели отново благоволението на Коракс, Рутил се хвърли в реката с щита и копията си. Хората му го последваха.

— Не бива да им позволяваме да ни изпреварят! — извика Квинт. — След мен! — И се затича след Рутил, като изхвърли картагенците от ума си; мислеше само как да стигне до върха. За щастие, на това място водата стигаше само до коленете. Но пък беше ледена. Той забърза напред, като се подхлъзваше на гладките камъни по дъното, и скоро излезе на отсрещния бряг.

Затичаха се с всички сили през равната част и бързо настигнаха Рутил и хората му. Двете групи започнаха да се състезават, като сипеха ругатни една към друга, и въпреки опънатите си нерви Квинт се ухили. Ругатните бяха знак, че духът е висок. Когато започна склонът, тревата се смени с ниски дървета, храсти и камънаци. Изкачването се превърна в лазене по камънаци и провиране през гъсталаци. Оранжевата есенна луна беше увиснала ниско над хоризонта, а безбройните звезди блещукаха ярко в небето.

Дори бавното придвижване криеше рискове, а при тяхното бързане нараняванията бяха неизбежни. Тук-там заваляха проклятия, когато тръни драскаха краката. От време на време се чуваше по някое глухо тупване. Трудно беше да се види кой е паднал, но нямаше време за спиране и помощ. Квинт трябваше да вярва, че пострадалите не са се наранили тежко. Всяко копие щеше да бъде важно на билото.

Когато стигна върха, Квинт смътно си даваше сметка, че си е натъртил пищяла и че е получил драскотина на едната ръка. Задъханите войници се появяваха от двете му страни. Цялото му внимание обаче беше насочено към масата вражески войници, които се изкачваха от равнината.

— О, Юпитер, бързи са! — изруга той.

Рутил застана до него.

— Ще трябва здравата да потичаме, за да стигнем седловината преди тях.

— Можем да го направим, мамка му! — Квинт погледна надолу по склона и изпита известно облекчение. Тъмните фигури на легионерите бяха само на двеста крачки под тях. Когато дойдеха, тъкмо щеше да започва да се развиделява. — Хайде, момчета! — извика той и тръгна напред, преди страхът да го е сграбчил още по-силно. Рутил отвърна на предизвикателството и отново поведе. Квинт беше твърдо решен да не изостава. Рамо до рамо двамата се втурнаха надолу по склона, сигурни, че другарите им ги следват. По-късно му се прииска да беше проверил. Бяха на половината път, когато някой го блъсна силно в гърба. Квинт залитна напред, изгуби равновесие и всичко пред очите му се завъртя. Видя звездите, гърба на Рутил, горящите факли, а после и земята. Главата му се удари в един камък и всичко потъна в мрак.

Когато дойде на себе си, някой му биеше шамари. Болката над лявото му око беше ослепителна и Квинт изстена.

— Жив е.

— Можеш ли да станеш? — Гласът беше тих и напрегнат.

— Мисля, че да.

Силни ръце го изправиха на крака. Квинт беше благодарен, че не го пуснаха веднага. Коленете му трепереха от усилието да стои прав. Странно, но му се стори, че чува мучене на добитък.

— Изкара късмет, че едно от момчетата те видя — каза един як хастат. — Какво стана, мътните да го вземат? Препъна ли се?

Мацерион. „Той трябва да ме е бутнал“, замаяно си помисли Квинт. В главата му беше пълна мътилка, но въпреки това прояви благоразумие да не обвинява друг войник в нещо, което нямаше как да докаже.

— Да, явно съм се препънал.

— Можеш ли да се биеш?

Квинт вдигна трепереща ръка към главата си и предпазливо опипа удареното място. Когато отдръпна ръката си, пръстите му бяха станали лепкави от кръвта. Избърса ги в туниката си.

— Разбира се, че мога — каза той.

После отново чу мученето. Стотици и стотици говеда препускаха през седловината. На главите им имаше странни светлини.

— Хитро, а? — озъби се хастатът. — Вързали са факли за рогата им. От разстояние всяко говедо изглежда като двама мъже.

Квинт се опули. Врагът изскочи от двете страни на стадото — мъже, въоръжени само с копия и нищо повече. Други фигури, които трябваше да са римляни, се бяха скупчили в началото на склона, а трети, най-вероятно велитите, хвърляха копия по картагенците.

— Номер, за да ни накара да освободим прохода — възкликна той. — Как не се сетихме?

— Твоите се сетиха — отвърна хастатът. — Започнаха да викат, но ние не ги чухме. Центурионите продължаваха да ни пришпорват напред. На върха се бяхме натъпкали като осолена риба в бъчва. Дори когато получихме заповед да се спуснем обратно при реката, отне цяла вечност да се обърнем. Точно тогава втори вражески отряд ни удари с копия и камъни. Настана пълен хаос. — Хастатът се изсмя горчиво. — Знаели са, че ще се втурнем към седловината като глупави хлапета.

— А какво става сега? — попита обзет от ужас Квинт.

— Бием се на два фронта, тук и от другата страна на върха. Междувременно цялата шибана войска на Ханибал минава през прохода под носовете ни. Дори да успеем да прекосим отново реката, ще е твърде късно.

— Планът му е бил такъв от самото начало — промърмори Квинт.

— Признавам едно на проклетия гуга — каза хастатът. — Хитра гадина е.

— Късметът му някой ден ще свърши. — Квинт се опита да игнорира облекчението си, че Кампания няма да бъде разграбвана повече. — Фабий ще го довърши.

— Да, или по-вероятно Минуций — ехидно отвърна хастатът.

Явно Рутил не беше единственият, който си мислеше, че Фабий е прекалено предпазлив. Самият Квинт предпочиташе диктатора и това до известна степен се дължеше на мнението му, че Флак беше арогантен глупак. Тревожеше се, че Минуций може да се окаже замесен от същото тесто.

— Накрая единият от тях ще изкара късмет — каза той.

— Ако боговете са рекли. По-добре да идем да помогнем, а? — Хастатът го тупна по ръката. — Не бързай надолу по склона. Сигурно още ти се вие свят. Едно копие повече или по-малко няма да промени изхода. — И с циничен смях той и другарят му се отдалечиха.

Благодарен за почивката, Квинт седна на един камък. Главата наистина го болеше убийствено. Битката долу като че ли ставаше по-ожесточена. Говедата продължаваха да тичат. Квинт се запита имат ли край номерата на Ханибал. Като че ли не. Това обаче не беше нито Требия, нито Тразименското езеро. Щеше да има жертви, но не хиляди. Това не беше поражение, а само надхитряване. Ужилване на гордостта на Рим, но не и смъртоносен удар.

Далече долу един рус мъж хвърли копие по врага. Мацерион. „От сега нататък трябва да си пазя по-добре гърба“, помисли Квинт. Явно Фортуна му се беше усмихнала. Мацерион сигурно си мислеше, че го е убил, или може би се беше появил някой, който му беше попречил да довърши започнатото. Така или иначе, Квинт се беше отървал. Малко по-късно тази истина беше набита още по-жестоко в главата му. Докато слизаше към седловината, се натъкна на тялото на Рутил. Това беше достатъчно разстройващо, но фактът, че смъртната рана беше в гърба, накара кръвта на Квинт да кипне от ярост. Това не беше рана, получена при бягство — Рутил не беше страхливец. Шансовете някой картагенец да му е нанесъл такъв удар бяха нулеви. Раните при почтен бой обикновено бяха отпред или отстрани. Не, най-вероятно Мацерион се беше нахвърлил на Рутил, след като беше бутнал него по склона. Постъпка на страхливец, която беше невъзможно да се докаже. Неуверен, че е достатъчно силен да се бие, но отчаяно жадуващ за отмъщение, Квинт се огледа. В суматохата на сражението русокосият беше изчезнал.

Насили се да се успокои. Най-добрата му тактика беше да се преструва, че нищо не се е случило, да накара Мацерион да си мисли, че му се е разминало. Следващия път обаче щеше да е готов. И мъртвият щеше да е Мацерион, а не той.

Северно от Капуа

Аврелия знаеше, че утрото е настъпило. Беше лежала будна часове наред — ако изобщо бе мигнала — и от известно време усещаше през затворените си клепачи как светлината се усилва. Въпреки това отказваше да отвори очи. Направеше ли го, трябваше да признае пред себе си, че това е сватбеният ѝ ден. Като лежеше скована в леглото, дишаше съвсем плитко и си мислеше за всичко с изключение на предстоящото празненство, можеше да продължи да се преструва, че в края на деня двамата с Луций няма да бъдат съпруг и съпруга. Че може би някой ден отново ще види Ханон. Мисълта за него отново напълни очите ѝ със сълзи. Преди неочакваната му поява през онази нощ във фермата тя постепенно беше започнала да се примирява с мисълта, че ще се омъжи за Луций. След срещата ѝ с Ханон обаче това беше станало невъзможно. Всеки миг и насън, и наяве беше изпълнен със страстни мисли за него. Подготовките за сватбата — преправянето на сватбените дрехи, поръчването на оранжевото було, което щеше да носи, решаването кои ще бъдат поканените — минаха като в мъгла. Всеки път, когато беше принудена да се съсредоточи и нещата започваха да изглеждат по-реални, Аврелия си казваше, че се готви да се омъжи не за Луций, а за Ханон. Вчера обаче усилията ѝ да отрече реалността най-сетне срещнаха неуспех. Заедно с майка си, Марциал и група роби беше потеглила на север от Капуа до къщата на един от роднините на Луций. Поради риска от мародерстващи картагенски войници беше решено, че е твърде опасно брачната церемония да се проведе в нейния дом, както повеляваше традицията. Вместо това сватбата щеше да се състои в тази вила, в която Аврелия никога досега не беше стъпвала. През цялата нощ се беше опитвала да отрече истината за онова, което щеше да се случи през близките часове. Но преструването отиваше към края си. Тя се опита да прокълне Ханон, задето се бе появил в живота ѝ, заради това че беше отворил сърцето ѝ за любовта, но не можеше. Замоли се боговете да го закрилят, където и да се намираше сега.

— Господарке? — обади се Елира от другата страна на вратата. — Будна ли си?

„Започва се“, уморено си помисли Аврелия.

— Да. Влез.

Вратата се отвори и усмихнатата Елира влезе.

— Добре ли спа?

Аврелия се запита дали да не излъже, но илирийката усети настроението ѝ, преди да е успяла да отвори уста.

— Мелитон е добър човек. Мил. Ще ти даде много деца.

Нямаше смисъл да се опитва да ѝ обяснява.

— Знам — отвърна Аврелия и се усмихна насила.

Двете чуха характерното квичене на прасе отвън. Имаше обичай рано в деня на сватбата да се коли прасе и да се гадае по вътрешностите му.

— Да се надяваме, че поличбите ще са добри — рече Елира.

Аврелия откри, че промърморва нещо в знак на съгласие. Покрай всичките си опасения не искаше да добавя и лош късмет. Погледна старата си дреха, метната на една табуретка, и няколкото играчки от детството си: беше ги донесла от Капуа, за да може ритуално да ги остави в предишния ден. От този момент никога вече нямаше да носи момичешки дрехи. Щеше да облече булчинска туника. А по-късно щеше да стане жена — в най-истинския смисъл. Бузите ѝ пламнаха от мисълта за това.

— Майка ти скоро ще дойде да ти помогне за обличането. Каза да започнем с правенето на прическата. — Почти срамежливо Елира вдигна железния връх на копие, който държеше в дясната си ръка.

— Добре. — Аврелия отметна завивките и спусна крака на пода. — На двора е по-светло — каза тя и взе друга табуретка.

Веднага щом излязоха, започнаха да привличат внимание. Когато Елира започна да разделя косата на Аврелия на шестте традиционни плитки с помощта на копието, наоколо вече се бяха събрали неколцина роби. Одобрителните им усмивки и мърморене не оправиха настроението на Аврелия, но тя се постара да не се мръщи и да не гледа начумерено. Очертаваше се дълъг ден, но беше твърдо решена да запази през него честта на семейството. След начина, по който беше допринесла за проблемите на родителите си, това беше най-малкото, което можеше да направи. Бракът с Луций беше единственият начин да се спасят от заплахите на Фанес.

Аврелия стоеше пред отворените врати на таблинума. Беше сама, ако не се броеше Елира. „Това е“, помисли си тя и стомахът ѝ се сви. Вече нямаше връщане. С изключение на Луций, който щеше да пристигне последен, всички останали я очакваха в атриума.

— Време е — прошепна Елира.

Аврелия завъртя глава. Елира беше оранжева през фламеума, или булото. Целият ѝ свят беше оранжев. Това беше по-смущаващо и от простата ѝ бяла сватбена дреха, жълтото наметало и сандалите. Пръстите ѝ докоснаха възела на Херкулес, на който беше вързана ивицата плат непосредствено под гърдите ѝ — той можеше да бъде развързан единствено от съпруга ѝ — и тя едва устоя на желанието да се разплаче. Имаше чувството, че е попаднала в кошмар наяве.

— Господарке. — Гласът на Елира беше настойчив.

С огромно усилие на волята Аврелия размърда предателските си крайници и тръгна напред. Силният аромат на риган от венеца нахлуваше в ноздрите ѝ. Това беше една от любимите ѝ миризми и тя вдиша дълбоко, като се опитваше да почерпи сили от нея. Влезе в таблинума, мина по мозайката от редуващи се черни и бели плочки, покрай басейна, който събираше дъждовната вода от отвора в покрива. Спря при дървения параван, който отделяше това помещение от атриума. Сърцето ѝ пърхаше като птичка в гърдите ѝ — по-бързо, отколкото можеше да брои. Не можеше да промени нищо. „Да приключваме“, каза си. Удължаването на агонията само щеше да направи положението още по-лошо.

Майка ѝ и Марциал я очакваха в атриума заедно с жрец и осем свидетели. Докато влизаше, Аврелия чу одобрителното им мърморене. Поне външният ѝ вид беше задоволителен. Като се опитваше да се движи грациозно, тя застана пред старшия жрец от храма на Юпитер в Капуа — мъж със сурово изражение, тясно лице и съвсем малко коса на главата, който ѝ кимна отсечено. Атия и Марциал застанаха от дясната му страна; останалите се наредиха отляво. Аврелия погледна майка си, която определено изглеждаше доволна. Извърна се и едва сдържа напиращия гняв. Марциал ѝ се усмихна мило. С изключение на бащата на Луций, тя не познаваше останалите свидетели. Предположи, че са приятели и роднини на семейството. Богове, колко ѝ се искаше баща ѝ или Квинт да бяха тук — ако не да спрат церемонията, то поне да ѝ дадат малко морална подкрепа.

Не се наложи да чакат дълго Луций да се появи от другия вход на атриума. Той беше облечен в нова бяла тога, а през врата му беше метнат венец от цветя. Аврелия трябваше да признае, че изглежда много добре. Въпреки това не можеше да не си представи Ханон на неговото място. Заедно с Луций влязоха още роднини и група приятели. Аврелия трепереше, когато той застана до нея. За щастие, жрецът заговори веднага: благодари на боговете за добрите поличби, видени във вътрешностите на жертвеното прасе, поздрави всички присъстващи и изрази благодарност към бащата на Луций и сенките на фамилните предци. Каза няколко думи за брака и децата, както и още няколко за Луций. Не спомена нищо за Аврелия, освен че е от добро потекло. Аврелия преглътна огорчението си. Като ставаше съпруга на Луций и жената, която ще роди наследниците му и ще продължи рода му, тя помагаше и на своята фамилия.

— Повтаряйте след мен свещените думи — напевно нареди жрецът.

„Толкова бързо ли?“ — едва не изкрещя Аврелия.

— Докато ти си Аврелия, аз съм Луций — каза жрецът.

Луций повтори думите му със силен и ясен глас.

Погледът на жреца се насочи към нея.

— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.

Погледът ѝ се стрелна настрани. Луций я гледаше. Както и всички останали. Дъхът секна в гърлото ѝ; краката ѝ затрепериха. По някакъв начин обаче тя успя да се овладее.

— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.

— Като символ на този съюз пред боговете ръцете на тази двойка трябва да се съединят от омъжена жена, която ще представлява богиня Юнона — заяви жрецът.

Това беше моментът на Атия. Тя излезе плавно напред и застана пред Аврелия и Луций, които се обърнаха с лице един към друг. Атия взе десните им ръце и ги допря. Аврелия стисна зъби, когато пръстите на Луций докоснаха нейните; изгледа кръвнишки майка си през фламеума. „Правя го за теб и за татко“, мислено изкрещя тя. Дори и да забеляза реакцията ѝ, Атия не го показа с нищо и мълчаливо се оттегли.

Останалата част от церемонията премина като насън. Аврелия отиде при временния олтар, поставен при домашния ларариум; седна заедно с Луций на две столчета, покрити с една овча кожа; гледа как жрецът принася традиционния дар от пшеничена питка на жертвеника. После, хванала Луций за ръка, обиколи подиума и повтори благословията, изречена от жреца; чу аплодисментите, когато ги обявиха за съпруг и съпруга; изслуша вцепенена поздравленията на гостите. Не хапна почти нищо на последвалото пиршество — беше изгубила напълно апетит. Само по настояване на Луций опита мъничко от прасенцето сукалче и печената риба, донесена специално от крайбрежието.

— Великолепно е, нали?

Това бяха едва ли не първите думи, отправени от Луций към нея. Ако трябваше да е честна, двамата не бяха имали възможност да разговарят, но това я устройваше.

— Да.

— Вземи си още. — Той набоде голямо парче свинско с ножа си и го сложи в чинията ѝ.

— Благодаря. — Аврелия се почувства като пълна простачка, че няма какво повече да му каже, но нищо не ѝ идваше в главата. От мазното месо ѝ се догади. Изпита благодарност, когато бащата на Луций, който се беше излегнал на съседната кушетка, го извика да поговорят. Като ровичкаше храната си, Аврелия се опита да не мисли за предстоящата нощ. Колкото и да се мъчеше обаче, мислите ѝ все се връщаха към онова, което неизбежно щеше да се случи, след като изминеха краткия път до фамилната къща на Луций и се оттеглеха в спалнята. Лекцията на майка ѝ, изнесена предишния ден, отново започна да я тормози. Аврелия беше напълно подготвена за картинните подробности, особено когато бяха разказани от майка ѝ. Като малка беше виждала достатъчно често как го правят животните, за да е наясно с физическите аспекти на сношаването, но мисълта, че ще трябва да лежи, докато Луций прави същото с нея, беше отвращаваща и ужасяваща. „Няма ли да боли?“ — беше попитала тя. Лицето на Атия беше омекнало и тя бе потупала Аврелия по ръката. „Отначало може би, мъничко. Луций обаче не е като повечето мъже. Той ще бъде нежен с теб, сигурна съм“.

Тя хвърли бърз поглед към съпруга си. Бузите му се бяха зачервили от изпитото вино. Алкохолът правеше някои мъже по-агресивни, но при Луций нямаше подобни признаци. Просто изглеждаше още по-жизнерадостен, отколкото обикновено.

„След време дори ще започне да ти харесва“ — бе продължила Атия. Споменът за думите ѝ накара Аврелия да се изчерви отново — от гняв и смущение едновременно. Сякаш подобно нещо беше възможно! Щеше да мрази всеки момент от акта, но щеше да го търпи, защото дългът ѝ повеляваше. Не можеше да има наслаждение; ако изкараше късмет, нямаше и да продължава дълго. Въпреки свинското, което беше опитала току-що, усещаше нов, горчив привкус в устата си. Лесно ѝ беше на майка ѝ да говори по този начин — тя беше благословена в брака, защото се бе омъжила за баща ѝ не по силата на формална уговорка, а по любов — нещо, на което и двете фамилии не гледали с добро око. „Може би трябваше да избягам с Ханон — помисли си Аврелия, — да оставя стария си живот зад гърба си и да започна нов с него“. Фантазията продължи само няколко мига. Съвестта никога нямаше да престане да я гризе. И да позволи Фанес да докара родителите ѝ до просешка тояга? Буца заседна в гърлото ѝ. Не би могла да живее със себе си, ако се случи подобно нещо. Пък и вината отчасти беше нейна. Ако не я бяха открили да подслушва онзи ден, майка ѝ може би щеше да успее да плаща вноските на безскрупулния лихвар. „Престани“, заповяда си тя. Целият този аргумент беше безполезен. Ако не се беше появил Луций, щяха да ѝ намерят друг подходящ съпруг. Всичко беше толкова нечестно!

Имаше една утеха, ако изобщо можеше да се нарече така. Според майка ѝ, ако забременееше, Луций нямаше да се опитва да има сексуални контакти с нея. Както и докато кърми бебето. „Тъй като всичко това изобщо не ти харесва, ето ти още една причина да заченеш. След като му дадеш поне един син, за предпочитане двама или трима, той ще те остави на мира, ако желанието ти е такова“. Аврелия не можеше да си представи да роди и веднъж, какво оставаше за много пъти. Това не беше нещо, за което беше мечтала, както бе при другите момичета. Ако можеше да избира, би предпочела да язди и да тренира с меч — все забранени за жените работи — пред неблагодарната работа да ражда и отглежда деца. Най-добре обаче беше да забрави всички неща, на които я беше учил Квинт. Никога вече нямаше да ги прави. Нито пък щеше да броди из гората с брат си и с Ханон.

„Родиш ли три деца, никой няма да възрази, ако дискретно си вземеш любовник. Но не по-рано“ — беше я предупредила Атия. „Ханон би могъл да ми е любовник, ако не беше враг“, с тъга си помисли Аврелия. Според всички картагенците — тя отказваше да ги нарича гуги — бяха абсолютни диваци. Ханон бе единственият картагенец, когото познаваше, и определено не беше дивак. Както и Суни. Аврелия се съмняваше, че и семействата им са диваци. Квинт беше може би единственият човек, който би могъл да разбере чувствата ѝ към Ханон — та все пак двамата бяха приятели — но Аврелия се съмняваше, че дори брат ѝ би одобрил. Чувствата ѝ към Ханон щяха да си останат нейна тъмна тайна до края на дните ѝ.

Сепна се, когато осъзна, че бащата на Луций говори от известно време. Той изрази съжалението си, че бащата и братът на Аврелия не могат да присъстват, изрази почитта си към Атия и Марциал, който представляваше Фабриций, и благодари на боговете за добрите поличби, обявени от жреците днес. Устата на Аврелия пресъхна, когато той се обърна към Луций и му намигна.

— И тъй, дойде време за основната част от церемонията.

— Стани. — Атия се беше озовала до нея. Аврелия се подчини. Въпреки обясненията на майка ѝ какво ще се случи сърцето ѝ отново се разтуптя бясно. Прегръдката на Атия беше добре дошла като никога, когато Луций стана и заяви на висок глас:

— Време е да взема жена си.

Гостите отговориха с шумни викове, подсвирквания и сексуални закачки.

Луций стана от кушетката и хвана ръката на Аврелия.

— Тя е моя жена и аз я вземам.

Виковете и подмятанията за креватни изпълнения се засилиха още повече. Луций задърпа Аврелия. Тя най-сетне осъзна напълно реалността на положението и се вкопчи с другата си ръка в майка си като малко дете, което не иска да ходи на уроци. Луций я погледна объркано, после раздразнено. Дръпна я по-силно, но Аврелия се запъна.

— Пусни ме! — изсъска Атия в ухото ѝ. — Позориш себе си и семейството ни.

Съпротивата на Аврелия рухна и тя остави Луций да я помъкне. Майка ѝ заплака театрално на „разделянето“, а гостите, които не бяха забелязали нищо, зареваха одобрително. Аврелия остави Луций да я поведе през атриума до предната врата, където ги чакаха роби със запалени факли, за да ги съпроводят. С тях имаше и две малки момчета. Едното изтича до нея и хвана лявата ѝ ръка. Както повеляваше традицията, то беше син на двама живи родители — сестрата на Луций и съпруга ѝ. Второто дете държеше факла и клонка глог; то щеше да върви пред тях по пътя до къщата на Луций, която се намираше на около миля. Двамата изчакаха гостите да излязат в нощта след тях. Появиха се двама музиканти с флейти и започнаха да свирят оживени мелодии. Аврелия се опита да не обръща внимание на пороя мръсни шеги и песни, но това беше невъзможно. Виковете и пеенето продължиха и когато процесията потегли. На Аврелия може би нямаше да ѝ пука, ако беше пийнала малко вино, но обичаят изискваше жената да пие съвсем малко, или най-добре изобщо да не го прави.

— Прекрасна си.

Гласът на Луций я стресна — още повече заради това че ѝ правеше комплимент. Обикновено не го правеше, поне не пред други хора.

— Б-благодаря.

Благодарение на какофонията изминаха остатъка от пътя в мълчание.

След като стигнаха къщата на Луций, Аврелия помаза вратата с масло и животинска мас и върза вълнени конци от двете ѝ страни. Луций я пренесе през прага под бурни аплодисменти и се озоваха в атриума. Шумната пияна тълпа гости ги последва. Там той ѝ даде традиционните дарове, с които я посрещаше в дома си — кана вода и горяща лампа. С факлата, носена от момчето начело на професията, двамата заедно запалиха съчките в огнището — огънят символизираше новия им живот заедно. След това продължиха към брачните покои — една от спалните, която беше отделена от двора и бе приготвена специално за случая. В нея имаше голямо легло и множество лампи, окачени на богато украсена бронзова стойка. В ъгъла беше поставена грозна статуя на древния бог на плодородието Мутунус Тутунус с неговия огромен фалос. Въздухът се изпълни с още по-цветисти подмятания. Устните на Луций трепнаха, но Аврелия гледаше статуята с ужас и беше благодарна, че старият обичай булките да се отпускат върху каменния член отдавна е изоставен. Остави майка си да свали фламеума и сандалите ѝ, изчерви се при церемониалния ѝ съвет и въздъхна с облекчение, докато Атия и останалите гости излизаха. Луций затвори вратата след тях.

Разбира се, в момента, в който останаха сами, мъката ѝ се засили още повече. Аврелия не знаеше какво да гледа — леглото, статуята на бога с големия член или Луций. Запристъпва на място с босите си крака и заби поглед в земята. Подскочи, когато Луций докосна ръката ѝ. С нежелание вдигна очи към неговите. Изражението му беше мило, което едва не я хвърли в още по-голям смут.

— Седни на леглото — меко рече той.

Тя се подчини. Той се наведе да развърже възела под гърдите ѝ. Аврелия гледаше, сякаш го прави на някоя друга. Ръцете му се насочиха към ръба на туниката ѝ.

— Не трябва ли първо да се помоля? — изтърси тя. Атия я беше научила какво ще последва.

Той се дръпна и се усмихна.

— Ако искаш. Лично на мен молитвите ми дойдоха в повече за днес.

Отчасти за да скрие шока си, отчасти за да отложи неизбежното, Аврелия затвори очи и се замоли на покровителката на девиците Юнона и на Цинция, на която беше посветен развързаният възел, да я благословят и да ѝ помогнат в часовете, които следваха. Приключи изненадващо бързо. Луций я погледна въпросително и Аврелия се хвана, че кима. Беше твърде уморена, за да се съпротивлява.

Вместо да я съблече, Луций я изненада, като свали първо своята тога. Трябваше да му се признае, че беше привлекателен. Мускулите му бяха изваяни като на атлет. Останал само по лиций4, той отново пристъпи към нея.

— Сега съм в неизгодно положение — тихо каза той. — Стани.

— Да, съпруже. — Аврелия се опита да не трепери, докато той повдигаше края на туниката над главата ѝ. Тя падна забравена на пода, докато той сваляше долната ѝ дреха. Аврелия беше ужасена. Не беше заставала гола пред мъж. С огромно усилие се спря да не се покрие с ръце. Очите му пиеха тялото ѝ и тя се опита да не се дръпне, когато той протегна ръка и докосна едната ѝ гърда. Видя как членът му се издува под лиция.

— Легни на леглото — каза той.

Аврелия изпита моментно облекчение, че се отървава от докосването му. Пъхна се под завивките и го загледа как гаси светлините една по една. Стаята потъна в мрак, но в него нямаше утеха, както би имало, ако беше сама. Аврелия го чу как отива от другата страна на леглото и се съблича. Безпокойството ѝ достигна нови висоти. Ако подготовката за церемонията и самата тя бяха трудни за понасяне, ставащото сега беше истинско мъчение. Когато той легна, тя се премести до самия ръб на леглото и му обърна гръб. Трепна, когато той докосна рамото ѝ.

Ръката му остана на мястото си.

— Вече сме женени.

— Знам — окаяно рече тя.

— Съпруго, знам, че се омъжи за мен само по настояване на родителите ти.

Аврелия се почувства ужасно виновна. „Той заслужава някоя по-добра от мен“, помисли си.

— Аз…

— Не лъжи. — За първи път гласът му прозвуча рязко.

Последва дълга, изпълнена с напрежение пауза. Аврелия се почувства още по-зле, задето беше разчел мислите ѝ, и се опита да измисли какво да каже.

— Ти си добър човек, Луций — прошепна най-сетне.

— А ти си мила и прекрасна млада жена. Надявам се, че ще се научиш как да бъдеш щастлива. Бракът е свързан с раждане на деца и въртене на домакинство, но това не означава, че трябва да бъде изпълнен само с нещастие. Поне баща ми твърди така.

„Ти пък какво знаеш?“ — яростно си помисли Аврелия. Но когато той се премести и допря голото си тяло до нейното, не направи нищо. Гърдите му бяха топли и меки, в рязък контраст с твърдия му член, който допираше настойчиво задника ѝ. Аврелия трябваше да положи огромни усилия да не скочи с писъци от леглото. Не помръдна. Това беше последната част от изпитанието. Трябваше да го изтърпи, заради семейството. Докато Луций проникваше в нея, тя си помисли за Ханон, което мъничко ѝ помогна. Първият тласък обаче беше шокиращ. Болеше, защото беше суха, но тя не каза нито дума, а прехапа устни. Луций затласка, проникваше по-дълбоко, издаваше тихи стонове от удоволствие. Болката на Аврелия малко се засили, но беше поносима. По-трудно за приемане беше усещането, че той е в нея. „Бъди храбра — каза си тя. — Квинт трябва да рискува живота си в битките, да пронизва други хора с копието си. А аз трябва да изтърпя само това“.

Луций стисна гърдата ѝ, тласна по-силно няколко пъти и извика задавено. Тялото му се разтресе и се отпусна; той се дръпна от нея. Аврелия усети как вдървеният му член омеква и се изхлузва от нея. Веднага почувства нещо лепкаво между бедрата си. Семето му, примесено с кръвта ѝ. Тя издиша бавно. От облекчение — или от задоволство, че всичко е приключило? Не беше сигурна. Луций се отдръпна от нея без нито дума и тя присви колене към гърдите си като бебе. Би дала какво ли не за една баня, но знаеше, че подобно нещо е немислимо точно тази нощ. Мълчанието се спусна над тях, над леглото, изпълни цялата стая с тежестта си. „Поне боговете са останали доволни“, помисли си Аврелия. Бракът им беше консумиран.

Това сякаш беше достатъчно за Луций, чиито единствени сънени думи бяха: „Лека нощ, съпруго“. Малко след това хъркаше.

Аврелия пък остана да лежи напълно будна, загледана в мрака. Замоли се семето му да е заченало. Макар да нямаше желание да има дете, бременността щеше да я предпазва от още от онова, което се беше случило току-що — поне докато детето не бъде отбито. Ако това не се случеше, щеше да ѝ се наложи да се отдава на Луций всеки път, когато я пожелае. Никога не се беше чувствала по-безпомощна. От гърдите ѝ се изтръгна ридание. Тя успя да преглътне следващото, но после дойде трето и четвърто. Всичко това ѝ дойде твърде много. Сълзите, които напираха през целия ден, най-сетне потекоха. Бликаха от нея като вълна на мъка, пропиха възглавницата и чаршафа. Направи всичко по силите си да плаче тихо, но след малко престана да ѝ пука дали Луций я чува. Може би щеше да се почувства виновен, задето я е докоснал. Ако видеше колко е разстроена, може би вече нямаше да го прави. Аврелия дори се обърна и легна до съпруга си, за да види дали плачът ѝ няма да го събуди. Той обаче само се обърна на другата страна и продължи да хърка.

Безутешността на Аврелия от реакцията му нямаше граници. „Ханон — помисли си тя. — Ханон“.

Минаха много часове преди сънят да я обори.