Кървави полета

II

Край Плаценция

В първоначалната паника след поражението при Требия Квинт и баща му бяха само двама от множеството, побягнало да търси спасение зад стените на града. Консулът Семпроний Лонг, който беше повел римската армия в битката и който бе спасил десет хиляди легионери от клането, пристигна малко след това. Пристигна също и вторият консул Публий Корнелий Сципион, чиято способност да командва на бойното поле беше приключила след раняването му при един предишен сблъсък при река Тицин. Плаценция бързо се напълни до пръсване с хора. Само след два дни и за ужас на мнозина Лонг нареди да отворят портите. Консулът беше запазил самообладанието си. Почти всички войници бяха изкарани навън. Под личното ръководство на Лонг половината от хората му стояха на стража, докато останалите строяха голям лагер. Като един от малцината оцелели конници Квинт веднага беше изпратен на патрул. Задачата му беше да предупреди другарите си за евентуални картагенски отряди наоколо.

Първият ден се оказа най-лошият. Квинт, баща му Фабриций и двайсетина конници, оцелели от различни отряди, бяха разузнали пет мили или повече западно от Плаценция — територия, която сега беше под контрола на врага. Умът на Квинт още беше изпълнен с клането, причинено от войската на Ханибал, и той беше нервен; някои от патрула бяха направо ужасени. Фабриций беше изключение — спокоен, буден, уравновесен. Примерът му беше вдъхновение за Квинт и след известно време се предаде и на останалите. Фактът, че не видяха вражеска конница, също помогна. Вестта за способностите на Фабриций като водач се разпространи и през следващите дни всеки римски конник, успял да се добере до Плаценция, се поставяше под негово командване. Фабриций беше суров с тях, изискваше да излизат на два патрула дневно и да тренират часове наред. Квинт не получи по-различно отношение. Дори му се струваше, че Фабриций е по-строг с него, отколкото с другите. Извънредните задачи се превърнаха в нещо обичайно за Квинт. Той предполагаше, че това се дължи на неодобрението на баща му, че е освободил Ханон, и на собственото му неодобрено пътуване на север, за да постъпи в армията, и затова стискаше зъби, изпълняваше всичко, което му се нареди, и си мълчеше. Тази сутрин Фабриций неочаквано беше повикан от консулите, което означаваше дългоочаквана почивка от ежедневната черна работа за Квинт и другарите му. Щяха да излязат на патрул, но чак следобед. Квинт реши да се възползва максимално от свободното време.

Заедно с Калатин, набит мъж и единственият от приятелите му, оцелели при Требия, той отиде в Плаценция. Доброто им настроение обаче бързо се изпари и желанието им за приключения също изчезна. Повечето войници може и да живееха извън стените, но тесните улички си оставаха претъпкани като преди. Всички, от обикновените граждани до офицерите и войниците, които си проправяха път през множеството, изглеждаха окаяни, гладни или гневни. Виковете на търговците имаха кисела, настоятелна нотка, която дразнеше ухото, както и непрекъснатият плач на гладните бебета. Броят на просяците като че ли се беше удвоил от последното идване на Квинт в града. Дори разголените курви, които им подвикваха насмешливо от паянтовите стълби на окаяните си квартири, бяха вдигнали двойно тарифите си. Въпреки студа миризмата на пикня и изпражнения се носеше навсякъде. Някои храни бяха свършили; останалите се предлагаха на безумни цени. Виното беше станало достояние единствено на богатите. Носеха се слухове, че скоро ще започнат да пристигат продоволствия от брега по река Пад, но това все още не се беше случило. Измръзнали, изгладнели и раздразнителни, двамата си тръгнаха от града. Като избягваха техните редици палатки в случай че Фабриций се е върнал, отидоха в южната част на лагера, която се заемаше от очуканата армия на Лонг. Ако не друго, щяха поне да се разтъпчат, докато прекосяват огромната площ.

Тръгнаха по най-краткия път, via principalis или централната улица, която разделяше лагера на две. Често им се налагаше да се дърпат настрани, когато някоя центурия легионери излизаше от палатките си и поемаше на юг. Калатин мърмореше, а Квинт хвърляше потайни, но изпълнени с възхищение погледи към войниците. Преди винаги беше гледал отвисоко на пехотата. Вече не. Те не бяха само трамбоващи тъпаци, както ги наричаха конниците. Легионерите бяха единствената част от армията, която се беше представила добре срещу Ханибал, докато конницата трябваше да се потруди здравата, за да си върне изгубената при Требия чест.

Централната част, където се намираше щабът на консула, гледаше към via principalis и беше означена от vexillum, червено знаме на прът. Пред няколкото големи палатки кипеше трескава дейност. Освен обичайните стражи имаше вестоносци на коне, които пристигаха и заминаваха, малки групи центуриони, както и тръбачи, очакващи заповеди. Двама предприемчиви търговци дори бяха успели да разположат сергиите си и да продават пресен хляб и печени наденички; несъмнено се бяха уредили тук след щедро дарение на офицера, отговарящ за входа.

— Баща ти не се вижда никакъв. — Калатин намигна на Квинт. — Сигурно е зает със сериозни разговори с Лонг и другите старши офицери. И планират следващите ни действия.

— Сигурно. — Квинт се вкисна още повече. — А аз няма да науча нищо за тях, докато не дойде време да ги изпълним.

— Същото се отнася за всички ни! — Калатин го тупна окуражително по ръката. — Можеше да е и по-лошо. Ханибал ни остави на мира седмици наред. Позицията ни тук е силна, а скоро по Пад ще започнат да пристигат и кораби. Преди да се усетим, ще имаме и подкрепления.

Квинт направи опит да се усмихне.

— Какво има? — Калатин го погледна. — Да не би още да се тревожиш, че баща ти ще ти заповяда да се върнеш у дома?

Един минаващ наблизо войник ги погледна с любопитство.

— По-тихо! — промърмори Квинт и ускори крачка. — Да, тревожа се.

Когато се събраха с Калатин след Требия, приятелството им достигна ново ниво. Двамата разговаряха много и Квинт му разказа всичко за Ханон и за гнева на Фабриций от неочакваното му пристигане много преди първия сблъсък при Тицин.

— Няма да те отпрати. Не може да го направи. Нуждаем се от всеки мъж! — Калатин видя как Квинт се изчервява. — Знаеш какво имам предвид. Ти си обучен конник, а сега такива има малко. Каквото и престъпление да си извършил в очите на баща ти, в този момент то няма значение. — Калатин изпъчи гърди. — Двамата с теб сме ценен материал!

— Сигурно. — На Квинт му се искаше наистина да е сигурен. Все пак, окуражен от доброто настроение на Калатин, той успя да пропъди тези мисли от главата си.

Стигнаха южния край на лагера и се качиха по една стълба на земния вал, който беше висок десет и широк пет крачки. Покрай външната страна на стената бяха поставени заострени колове; под тях имаше дълбок ров. Укрепленията бяха яки, но Квинт нямаше желание да вижда как ги изпробват. Споменът за поражението им от Ханибал още беше пресен. Бойният дух се крепеше на косъм — и това не се отнасяше само за неговия. Изпаднал отново в мрачно настроение, Квинт се загледа напрегнато в хоризонта. От дни не бяха забелязвани вражески отряди, но това не означаваше, че и днес ще е същото. За свое облекчение Квинт не видя никакви признаци на живот по неравната земя, която се спускаше към широката сребриста ивица на река Пад. По пътя, който се виеше към Генуа и отвъд, имаше няколко момчета със стадо кози; старец с муле и каруца, пълна с дърва, креташе едва-едва към портата. По-равният терен от лявата му страна беше зает от трениращи легионери. Офицерите им крещяха, надуваха свирки и размахваха пръчки. На Квинт донякъде му се искаше да отиде да погледа пехотинците, но най-силното му желание беше поне за няколко часа да забрави напълно за всякакви сражения и войни. Погледна Калатин и попита:

— Виждаш ли нещо?

Калатин сви широките си рамене.

— С удоволствие казвам „не“.

Всичко беше така, както трябваше да е. Удовлетворен, Квинт се загледа в купищата зловещи на вид облаци, които се трупаха в небето. Мразовитият вятър от Алпите ги гонеше на юг, а след тях идваха и други. Той потръпна.

— Ще завали сняг преди мръкване.

— Прав си — раздразнено отвърна Калатин. — И ако е толкова зле като миналия път, ще има да киснем дни наред в подгизналия лагер.

На Квинт внезапно му хрумна лудория.

— Тогава да идем на лов, докато още имаме шанс.

— Да не си се побъркал?

Квинт смушка приятеля си.

— Нямам предвид само ние двамата! Ще съберем десетина души. Достатъчно, за да сме в безопасност.

— В безопасност? — невярващо повтори Калатин, но все пак също сръчка Квинт. — Не съм сигурен, че вече има такова нещо като „безопасност“, но човек не може да живее вечно в страх. За какво си мислиш — може би елен?

— Ако Диана ни помогне, да. Кой знае? Може пък да се натъкнем и на глиган.

— Това вече ще е чудесно. — Калатин вече беше по средата на стълбата, по която се бяха качили на вала. — Ако имаме достатъчно месо, ще можем да го разменим за вино.

Квинт го последва с приповдигнат дух.

Малко по-късно Квинт се чудеше дали идеята му не е била прибързана. Той и другарите му, общо десет души, бяха яздили няколко мили през гората източно от Плаценция. Откриването на пресни следи се оказа много по-трудно, отколкото беше очаквал. Въпреки прикритието, осигурено от буковете и дъбовете, земята беше замръзнала. Имаше предостатъчно стари следи, но на много места беше невъзможно да се видят нови. Веднъж зърнаха два елена, но подплашените животни побягнаха много преди някой от онези с лъкове да успее да стреля точно.

— Скоро ще трябва да се връщаме — каза Квинт.

— Да — съгласи се Калатин. — Баща ти ще ни откъсне главите, ако не се върнем навреме за патрула.

Квинт се намръщи и дръпна юздите на коня си.

— Можем да се върнем още сега. Диана явно не е в добро настроение. Не ми се вярва това да се промени.

Хората около тях изсумтяха в знак на съгласие и извикаха на другите, които се бяха отдалечили. Никой не възрази на предложението на Квинт да се върнат към Плаценция. Всички бяха премръзнали до кости и нямаха намерение да пропуснат топлата храна, която щяха да получат преди следобедния патрул.

Пътеките бяха тесни и се налагаше да се движат в колона по един. Квинт яздеше пръв, следван от Калатин. Приказките, които изпълваха първата част на лова, затихнаха и се сведоха до отделни оплаквания колко премръзнал или гладен е някой или колко му се иска да прекара една нощ в кръчма до огъня и да пие до сутринта. А ако имало и някоя хубавка курва, която да го приеме в стаята си горе, още по-добре. Квинт беше чувал подобни приказки стотици пъти, така че те влизаха в едното му ухо и излизаха от другото. Конят му сякаш знаеше сам пътя и той остави мислите си да се зареят. Помисли си за писмото, което беше написал Фабриций и към което той беше добавил бележка и се надяваше то да е стигнало до майка му. Сестра му Аврелия сигурно щеше да оплаква смъртта на годеника си Гай Минуций Флак, но поне щеше да знае, че той и баща им са живи. И че някой ден ще се върнат.

Донякъде ободрен, Квинт се унесе в приятни мечти за дома край Капуа. Той и баща му бяха с майка му Атия; Аврелия също беше с тях. Семейството се беше излегнало на кушетки около маса, отрупана с изтънчени ястия. Печено прасе. Изпечен с билки кефал и спарид на фурна. Наденички. Маслини. Прясно изпечен хляб. Грах. Можеше едва ли не да протегне ръка и да докосне храната. Усети как слюнката пълни устата му. Изведнъж в главата му изникна Ханон, влизащ в стаята с поднос с пиле в орехов сос. Квинт примигна. Да не би умът да му правеше номера? Ако са рекли боговете, щеше отново да се храни със семейството си, но Ханон нямаше да го има. Картагенецът беше изплатил дълга си, но сега беше враг. Квинт изобщо не се съмняваше, че Ханон ще го убие, ако му се удаде възможност. Самият той би направил същото, ако се стигнеше дотам. Отправи молитва към боговете такъв ден никога да не настъпва. Не беше прекалено много да помоли никога повече да не види Ханон.

Тези мрачни мисли пропъдиха мимолетното му добро настроение. Огледа се кисело и прецени, че почти са преполовили пътя към лагера. „Ще стигнем бързо“, каза си, но мисълта му не беше особено убедителна. Още имаха доста път. Краката му бяха замръзнали в сандалите. Имаше чувството, че мангалът в палатката, на който можеше да ги стопли, се намира на другия край на света.

Отначало не обърна внимание на тихото подсвирване.

После то се повтори и рязкото тропане на някакъв кълвач недалеч замлъкна. Чу се тревожен крясък на кос, последван от втори. На челото на Квинт изби пот. Някъде наоколо имаше хора. Диана в крайна сметка не ги беше забравила — вятърът духаше в лицето му, така че той беше чул изсвирването, а не свирещия. Обърна се и вдигна ръка към Калатин, давайки му знак да спре.

Приятелят му, който беше на двайсетина крачки зад него, попита с надежда:

— Елен ли?

— Не. Има някой! Всички да млъкнат!

Калатин го изгледа изненадано, но после осъзна какво му казва и се обърна назад.

— Тихо! Има някой. Тихо!

Отново се чуха изсвирвания. Квинт впери поглед в дърветата отпред, като се мъчеше да долови някакво движение. Беше благодарен за пролуките между голите стволове и липсата на храсти — това правеше криенето по-трудно. Теренът пред него се спускаше към малък поток, който бяха пресекли на идване. Инстинктът му казваше, че свирещият няма представа за присъствието им. Самото свирене не звучеше тревожно, а по-скоро като сигнал от един ловец към друг. Нямаше как да са римляни — или поне изглеждаше много малко вероятно. След Требия малцина бяха склонни да се отдалечават от Плаценция, освен ако не са част от силен отряд. Това означаваше, че онези в гората са картагенци или по-вероятно гали. Стомахът на Квинт се сви.

Имаше ярки спомени на какво са способни някои гали — така наречените римски съюзници. Двамата с Калатин бяха изкарали късмет да оцелеят при нощната атака малко след пристигането им, в която десетки техни другари бяха обезглавени. Алените дири в снега, оставени от бягащите гали, още го преследваха в кошмарите му. При Требия Квинт беше нападнат и едва не беше убит от гали, които бяха окачили отрязани глави на сбруите на конете си. За момент пред очите му падна червена мъгла от ярост. Идеше му да избие всички гали, които се сражаваха за Ханибал. Квинт примигна, за да пропъди яростта си, и пое дълбоко дъх. Точно сега предпазливостта беше жизненоважна. Нищо чудно той и другарите му да бяха проследени в гората. Нищо чудно противникът да ги превъзхождаше числено. Нищо чудно да им бяха устроили засада.

Обхвана го странно спокойствие. Може би щеше да умре тук. Ако беше писано така, щеше да го направи като мъж. Като римлянин. Отнасяйки колкото се може повече врагове със себе си.

Пусна юздите, слезе от коня и се върна при Калатин.

— Да идем да погледнем.

— А останалите?

— Да изчакат тук. Ако не се върнем скоро, да се върнат сами.

Калатин кимна. Двамата бързо споделиха решението си с другите осем конници, които изобщо не останаха доволни. Когато се чу ново изсвирване, всички остатъци от доброто им настроение изчезнаха напълно.

— Само боговете знаят колко воини може да има там. Няма да чакаме дълго — предупреди най-старият, необщителен мъж, казваше се Вилий.

— Дайте ни достатъчно време да видим — рязко отвърна Квинт. — Иначе може да попаднете в капан. Може да са ни обградили.

— Добре. Но щом преброим до хиляда, тръгваме — каза Вилий.

— Може да не е достатъчно — възрази Квинт.

— Не ми пука — ехидно отвърна Вилий. — Нямам намерение да оставам тук, за да ме заколят галски диваци.

Останалите замърмориха в знак на съгласие.

Квинт погледна Калатин, който сви рамене. Преглътна гнева си. Реакцията на другарите им не беше изненадваща и нямаше време за колебание.

— Започвай да броиш. — Квинт обърна гръб на киселата усмивка на Вилий и тръгна, вдигнал копието си и следван плътно от Калатин. — Ти също брой — изръмжа.

— Добре. Едно. Две. Три… — започна Калатин.

Квинт също започна да брои наум. Първо стигнаха до коня на Калатин, а после до неговия, като им промърмориха успокояващо, докато минаваха покрай тях. Квинт непрекъснато се оглеждаше, без да пропуска нито една подробност. Трийсет и осем. Трийсет и девет. Стар раздвоен бук, по-висок от жилищна сграда в Капуа. Паяжина на един храст с покрити със скреж нишки. Замръзнали листа по земята — отделни или на купчини, върху замръзнали локви. Над тях голите клони се преплитаха и образуваха мрежа, през която се виждаше сивото небе. Мъртъв дъб с почернял чворест ствол, поразен от гръм, облегнал се като пияница на съседното дърво. Ярки цветове между клоните; някакъв кълвач — може би онзи, който беше чул по-рано? — излетя подплашено. Квинт замръзна, но не видя нищо пред себе си. Не беше чувал и нови изсвирвания. Сърцето му обаче не се успокои и трябваше непрекъснато да бърше потта от очите си. Огледа се и видя, че приятелят му е стиснал копието си толкова силно, че кокалчетата му са побелели. Калатин обаче му се усмихна решително. Окуражен, Квинт продължи напред. Двеста петдесет и пет. Двеста петдесет и шест.

Бяха зърнали потока на два пъти между дърветата, но едва когато теренът стана равен, Квинт успя да го види по-добре. Впери поглед в него, скрит зад един дебел бук. Калатин клекна до него. Потокът изглеждаше по същия начин, по който го помнеше — тесен тревист бряг от едната страна и дървета от другата. Като цяло беше плитък, с малко по-дълбока камениста част в средата. Там, където водата срещаше някой камък, във въздуха се вдигаха пръски. Потокът лесно можеше да се преодолее на кон, но беше студен и с хлъзгаво дъно за вървящ пеша човек.

— Къде са, мътните да ги вземат? — прошепна Калатин. — Да не би подсвирването да ни се е причуло?

— Знаеш, че не е. — Четиристотин. Четиристотин и едно. Квинт си помисли дали да не слезе при потока, но не можеха да продължат напред, без да рискуват да се откъснат от другите. Калатин също го разбираше.

Двамата се загледаха мълчаливо.

Във въздуха се зареяха снежинки. След малко снегът заваля сериозно. Видимостта започна да намалява. Квинт си помисли, че може би си въобразява, но като че ли стана по-студено.

— Четиристотин седемдесет и пет — каза Калатин.

Квинт въздъхна. Дъхът излезе на пара от устата му.

— Четиристотин и шейсет.

— Нали знаеш, че онова лайно Вилий ще тръгне веднага щом стигне до хиляда?

— Можем да тичаме на връщане. Това ще ни спести сто или сто и петдесет.

Калатин се намръщи, но за радост на Квинт не помръдна от мястото си.

Двамата продължиха да гледат към потока. Мускулите им се вкочаняваха от студа. Квинт стигна до петстотин и осемдесет, без да види нищо. Накрая реши, че свирещите явно са продължили нанякъде. Нямаше от какво да се тревожат.

— Е, да се връщаме.

Отговор не последва.

Квинт понечи да побутне приятеля си, но замръзна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не ахне от изненада. В средата на потока имаше мъж — воин. С дебело вълнено наметало и карираните панталони и ботуши на гал. Държеше дълго копие. Зад него други двама мъже, облечени по подобен начин, нагазваха във водата. И двамата бяха сложили стрели на тетивите на лъковете си. Когато стигна до брега от тяхната страна, първият воин махна на четвърти мъж, който излезе от дърветата срещу тях.

— Нас ли търсят? — Устните на Калатин почти докосваха ухото на Квинт.

— Не. Ловуват. Ти какво мислиш?

— Да. Изглеждат спокойни тия гадове.

Квинт се загледа внимателно в ловците. Други не се бяха появили, но това не означаваше, че няма други. Първият мъж вече се изкачваше към тях.

Нервите на Квинт бяха опънати до скъсване.

— Не можем да останем тук.

— Знам. — Устните на Калатин се свиха. — Броенето сигурно вече е стигнало до шестстотин.

Заотстъпваха заднешком, докато потокът не изчезна от погледа им. После, след като погледнаха в посоката, от която можеха да се появят воините, се обърнаха и се затичаха. С всички сили.

— Какво да правим, мътните да го вземат? — попита Калатин. — Препречват ни пътя обратно към лагера. Това е единственият брод, който намерихме.

— Можем да се опитаме да ги заобиколим.

— Да бе.

— Или това, или ще трябва да препуснем направо срещу тях. И да се молим зад тях да няма още двайсет.

Скрежът хрущеше под краката им, докато тичаха.

Атаката крие рискове, но е най-добрият ход, помисли си Квинт. Да се опитат да избегнат галите му се струваше проява на страхливост, особено ако бяха само четирима.

— Аз казвам да атакуваме — каза той, като се мъчеше да накара сърцето си да престане да бие толкова безумно.

— И аз — промърмори Калатин. — Искам да отмъстя за случилото се при Требия.

Квинт се ухили свирепо на приятеля си. Двамата заедно имаха по-добри шансове да убедят другарите си да ги последват.

Върнаха се точно когато останалите потегляха. Тихият тревожен вик на Квинт привлече вниманието им и те обърнаха конете си към тичащата двойка. Неколцина изглеждаха засрамени, че не са ги изчакали, но Вилий само сви подигравателно устни.

— Какво, не можете да броите ли?

Квинт го изгледа изпепеляващо.

— Току-що видяхме група гали.

Следващият коментар на Вилий заседна в гърлото му. Погледите на всички се насочиха към дърветата зад двамата приятели.

— Богове! Колко са? — попита един.

— Видяхме само четирима — отвърна Калатин.

— Следят ли ни? — попита Вилий и се размърда неспокойно на коня си.

— Не мисля. Изглежда, че ловуват — каза Квинт.

Всички въздъхнаха с облекчение.

— Но може и да са повече, нали? — предположи Вилий.

— Разбира се, но нямаше как да изчакаме и да видим — ехидно отвърна Квинт.

Вилий се намръщи.

— Предлагам да ги заобиколим отдалеч.

Неколцина конници кимнаха, но Квинт не искаше и да чуе.

— Така само ще се залутаме в гората. Ами ако няма друг брод? Накрая може да се окажем на терен, който познаваме по-малко и от този. И ако снегът завали по-силно, като едното нищо може да се изгубим.

— Той предлага — включи се Калатин — да препуснем и да атакуваме тия козоебци.

— Дори да са повече от четирима, няма да ни очакват — разпалено продължи Квинт. — Ако препуснем устремно към тях, псетата ще получат най-голямата изненада в мизерния си живот. Ще сме изчезнали преди останалите живи да осъзнаят какво ги е сполетяло. — Изгледа конниците един по един. — Кой е с мен?

— Аз не съм — озъби се Вилий.

— Да гласуваме — предложи Квинт, преди Вилий да успее да каже още нещо. Той вдигна ръка. Калатин също.

Двама мъже също вдигнаха ръце, без да обръщат внимание на злобната физиономия на Вилий. Трети сви рамене и също вдигна ръка. После четвърти. Тримата останали последваха примера им. Квинт сви тържествуващо юмрук.

Вилий му хвърли отровен поглед.

— Добре. Включвам се.

Квинт вече вървеше към коня си.

— Да тръгваме. Вече всички трябва да са прекосили потока. Ще яздим в две редици по петима. Стрелците с лъковете ще са отзад. Убивайте всеки, който ви се изпречи. Спирайте само колкото да си вземете копията. Прекосете потока и препуснете с всички сили. Щом влезем в гората, ще се прегрупираме.

Всички закимаха и увиха юздите около левите си ръце. Стиснаха здраво копията в десните. Двама от по-самоуверените дори сложиха стрели на тетивите. Вилий не беше сред тях. Потеглиха в тръс. Квинт застана в центъра на първата редица; Калатин яздеше от дясната му страна. Вилий беше точно зад него. Никой не беше взел щит. Квинт се чувстваше като гол без своя. Галите имаха копия и лъкове и бяха добри стрелци. Трябваше да се уповава на боговете, че атаката им ще всее паника сред воините и че стрелбата им ще бъде неточна. Пропъди тази мисъл от главата си. „Съсредоточи се!“ Вече бяха изминали половината разстояние до потока. Квинт зърна между дърветата мъж с наметало. Миг по-късно воинът замръзна, когато също ги видя. Разделяха ги само стотина крачки.

— Атака! — извика Квинт и смуши коня си. — За другарите, които загинаха при Требия!

Останалите конници изреваха гневно. Калатин сипеше ругатни и проклятия към диваците. „Рим! Рим!“ — крещеше някой.

Въздухът се изпълни с тропот на копита. Галът се скри зад един бук. Кръвта забуча в ушите на Квинт. Той вдигна копието си и се замоли поне един воин да се озове в обхвата му. Това беше третият път, когато атакуваше противник, и първият, в който не изпитваше страх. А само безумно ликуване, че той е замислил атаката и че поне донякъде ще си отмъстят за поражението, което бяха претърпели при Требия.

Зърна за миг потока. После отново. Сърцето му подскочи. Един, двама, трима, четирима воини тичаха надолу по склона към водата.

— Бягат! — извика Квинт. — Атака!

Ниските клони започнаха да профучават покрай главата му, когато конят му препусна в галоп. С периферното си зрение виждаше други двама конници. Единият беше Калатин; тропотът отзад му казваше, че някой — Вилий? — още е там.

Във възбудата си Квинт напълно беше забравил, че галите може и да са повече от четирима. В следващия миг някакъв мъж изскочи иззад едно дърво отляво. Квинт погледна с ужас надолу и видя копието, което се носеше право към него. Изкара чист късмет, че върхът се заби в коня, вместо в него. Копието улучи животното високо в плешката, точно пред бедрото на Квинт. Предният крак на коня се подкоси и той рязко спря. Квинт не успя да се задържи и полетя напред. Въздухът засвистя в ушите му. В следващия миг се стовари на земята. Болката беше неописуема; помисли си, че е счупил поне две ребра, но продължи да се търкаля и успя да скочи на крака, все още стиснал копието си. Светът около него се въртеше. Квинт тръсна глава и изруга. Конят му — може би единственият му изход от това място — залиташе надолу по склона. Квинт нямаше време да мисли за клетото животно. Галът вече се хвърляше върху него — същински мечок, ревящ на гърления си език и замахващ с противен на вид кинжал към корема му. Квит мушна копието си към лицето му и той отскочи назад.

Последва порой ругатни.

Квинт се хвърли напред и галът отстъпи. Не изглеждаше уплашен, което бе странно. Човек с нож нямаше никакви шансове срещу противник с копие. В следващия миг Квинт едва не пропусна ликуването в очите му. Едва. Хвърли се в единствената посока, в която можеше. Надолу и наляво, към ранената си страна. Докато болката от ребрата пламна отново, той чу познат звук. Съскане. Стрелата прелетя точно там, където се беше намирал преди миг. Галът изруга. Квинт скочи на крака и погледна назад. На трийсет крачки зад него сред дърветата стоеше воин с лък, който вече слагаше нова стрела на тетивата си.

Чу се тропот на копита и се появи Вилий. Погледна Квинт и воина с ножа и дръпна юздите. Вълна на облекчение заля Квинт, но тутакси изчезна. Щом видя воина с лъка, Вилий размисли, смуши коня си и препусна надолу по склона.

Воинът с ножа се изсмя гадно.

С-с-с. Назъбеният връх на стрелата разкъса туниката на Квинт и остави дълбока болезнена драскотина по кожата му, преди да се забие в едно дърво на няколко крачки от него.

— Проклети кучи синове! — извика Квинт. Като местеше непрекъснато поглед от единия гал към другия, той мушна с копието си към онзи с ножа, принуждавайки го да отстъпи назад. Ако не искаше да бъде пронизан от стрелеца, трябваше да убие противника си. При това бързо. Полазиха го тръпки. Почти усещаше как следващата стрела се забива в гърба му. Или в хълбока му. Отскочи наляво и се обърна отново към гала. Противникът му изрева гневно, когато осъзна какво е направил Квинт.

Защитен от тялото на гала, Квинт атакува отново. Воинът отскочи, но Квинт очакваше този ход. С всички сили заби копието дълбоко в корема на гала. Пронизителен писък раздра въздуха и Квинт за всеки случай завъртя копието, преди да го изтегли. Воинът залитна напред. Кинжалът му падна на земята, но галът като че ли не забеляза. Притискаше с длани корема си, но не можеше да спре червата, които се изсипваха от дупката в туниката му. Коленете му се подкосиха, но той като по чудо успя да се задържи на крака.

Квинт си спомни за мечока, срещу който се беше изправил сякаш преди цяла вечност. Звярът също беше получил толкова тежка рана, но въпреки това едва не го беше убил. Както казваше баща му, човек е опасен, докато не умре. Квинт пристъпи напред и заби отново копието си дълбоко в гърдите на гала. На лицето на противника му се изписа изненада; устните му се отвориха; от гърлото му се изтръгна дълбок стон, след което очите му помръкнаха. Галът увисна на копието, но Квинт не го остави да падне. Защитен от трупа, той погледна над рамото му. Точно навреме, за да види как една стрела се забива в гърба на тялото.

Това беше достатъчно. С мощен тласък Квинт избута трупа и издърпа копието. Ръцете, гърдите и лицето му бяха целите в кръв, но той не обръщаше внимание. Завъртя се и се втурна към потока, като се мъчеше да сподави гаденето, което се надигаше в гърлото му. Сега всичко се свеждаше до бързината. Колко ще може да се отдалечи от стрелеца, преди да е пуснал поредната си стрела? Колко трудна мишена може да бъде? След петнайсетина крачки Квинт зави надясно. След още десет зави наляво. С-с-с. Една стрела се заби в земята почти до крака му. Квинт ахна със смес от ужас и облекчение, но не посмя да погледне назад. Преброи до десет и още веднъж смени посоката. Галът отново пропусна и Квинт рискува и се затича право надолу по склона, преди да отскочи надясно. Следващата стрела прелетя доста далече от него и сърцето му подскочи от радост. Вече беше на стотина крачки от първите дървета. Стигнеше ли до потока, без да бъде улучен, шансовете на стрелеца ставаха съвсем малки.

Един от другарите му беше по средата на брода. Надеждата отново се събуди в гърдите на Квинт, докато не видя, че това е Вилий. Проклетникът имаше лък, но дори не поглеждаше назад. Заповедта на Квинт всеки да пази себе си сега изглеждаше глупава. „Кучи син. Можеше да отвлече вниманието на онзи гал“. Другите не се виждаха никакви. Квинт се затича наляво, по диагонал към потока. Двайсет крачки, след което зави надясно. Пет крачки и отново наляво. Забавянето след последната стрела беше по-дълго и стомахът на Квинт се сви. Той рискува да погледне назад към воина и му се прииска да не го беше правил. Галът следеше всяко негово движение и се беше прицелил право в него.

Обзе го паника. Не можеше да спре или да забави крачка. Единственият му избор беше да продължи напред, да сменя посоката и да се надява, че галът не е предвидил маневрата му. Но като се имаше предвид колко пъти се беше разминал със стрелите, шансовете му със сигурност намаляваха. Брегът вече беше на по-малко от двайсет крачки. Осемнайсет. Шестнайсет. Квинт импулсивно реши да продължи право към него. Ако тичаше с всички сили, щеше да стигне потока за четири, може би пет удара на сърцето. После щеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг. Там галът нямаше как да го улучи.

Приведе глава и се втурна напред.

Измина само няколко крачки, когато нещо го удари със страшна сила в лявата ръка над лакътя. Миг по-късно последва болка, каквато не беше изпитвал никога. Квинт погледна и видя окървавен връх, стърчащ от левия му бицепс. „Не бива да спирам — помисли си. — Иначе кучият син ще ме улучи в гърба със следващата си стрела“. За негово облекчение брегът вече беше съвсем близо. Квинт се хвърли напред и дъхът му секна от ледената вода. За плуване и дума не можеше да става, така че той започна да гази напред, като се молеше галът да не се престраши да излезе от закрилата на дърветата и да стреля отново. От другата страна щеше да е почти извън обсега на повечето лъкове. Плясъкът от дясната му страна — поредната стрела — му донесе моментно облекчение, но не след дълго ледената вода започна да изсмуква силите му. Имаше чувството, че някой е закачил оловни тежести за краката му; вълните на агония от ранената ръка минаваха през цялото му тяло. Отчаяно нуждаещ се от почивка, Квинт спря. Усещаше кисел вкус в устата си. Галът щеше да продължи да стреля, докато може. Поглед през рамо потвърди страховете му. Воинът се целеше високо, за да може стрелата му да стигне по-далече. Квинт приклекна, докато водата не достигна до брадичката му. И продължи напред, ходейки като рак.

За свое огромно облекчение видя на отсрещния бряг Калатин, без кон, но с лък в ръка, и един от останалите, въоръжен по същия начин. Двамата пуснаха едновременно стрелите си във висока дъга. Квинт не се сдържа и погледна назад. Стрелите паднаха на двайсетина стъпки от гала, който се обърна и побягна към закрилата на дърветата. По склона вече нямаше никого. Вир-вода, изпълнен с благодарност, Квинт излезе на брега. Залитна, докато се изкачваше, но силни ръце го подхванаха и го задържаха да не падне.

Квинт ги избута.

— Добре съм.

— Не си! Раната лоша ли е? — Гласът на Калатин звучеше загрижено.

— Не знам. Нямах време да я разгледам — отвърна с горчив хумор Квинт.

Прикривани от другия конник, двамата навлязоха сред дърветата. След още няколко крачки Квинт видя и други от групата. Всички го посрещнаха с искрено облекчение.

— Видяхте ли гали по този бряг? — попита той.

— Нито един, слава на боговете — отвърнаха те. — Сигурно още бягат.

Квинт извика, когато пръстите на Калатин докоснаха стърчащия от ръката му връх на стрелата.

— Извинявай.

— Какво виждаш?

— Късметлия си. Минала е покрай костта. След като я извадим, раната ще заздравее.

— Вади я! — настоя Квинт. — И да приключваме.

Калатин се намръщи.

— Не бива. Ако я счупя, за да я извадя, ще рукне кръв. Нямаме време да я спрем… Убихме поне трима воини…

— Четирима — прекъсна го Квинт.

Калатин се ухили.

— Но само боговете знаят колко още може да има наоколо.

Останалите замърмориха в знак на съгласие.

Квинт се намръщи, но си даваше сметка, че приятелят му е прав.

— Добре.

Стиснал зъби от болка, Квинт последва Калатин между дърветата. Едва сега започна да се пита как ли ще реагира баща му. Щеше да остане доволен, нали? Бяха избили повечето гали и бяха обърнали останалите в бягство — без да дадат нито една жертва. Това трябваше да е добре. Дълбоко в себе си обаче не беше толкова сигурен.

„Първо се върни в лагера — свирепо си помисли той. — После ще му мислиш за другото“.

По едно нещастно стечение на обстоятелствата Фабриций се намираше при южната порта на лагера, когато изтощената група се върна. Валеше обилен сняг, който покриваше укрепленията, земята, шлемовете и наметалата на войниците, но това не му попречи да забележи деветимата ездачи, докато минаваха през портата. На лицето му се изписа изумление, когато разпозна първо Калатин, а после и Квинт.

— Спрете веднага! — изрева той.

Облекчението им, че са стигнали лагера, донякъде се стопи, но все пак спряха. Вцепенен от студа и почти в безсъзнание, Квинт изруга.

Фабриций идваше от дясната им страна, така че не можеше да види стрелата в ръката на сина си.

Квинт се опита да проговори, но яростният поглед на баща му и обзелата го слабост го накараха да замълчи.

Фабриций прикова с поглед Калатин.

— Какво става? Къде бяхте?

— Ами… отидохме на лов.

— На лов? В това време? — невярващо попита Фабриций. — Кога трябва да излезе патрулът ви?

— Времето не беше толкова лошо, когато тръгнахме, командире. — Калатин погледна към другарите си за подкрепа. — А и имаме още време до патрула.

Погледът на Фабриций се плъзна по редицата коне, търсейки преметнат през гърбовете им дивеч.

— Успяхте ли да ударите нещо?

— Не и дивеч, командире. — Калатин не се сдържа и се ухили.

— Но успяхме да убием четирима гали!

— Какво е станало?

Квинт отвори уста, но я затвори, когато баща му го изгледа свирепо.

Калатин разказа набързо за сблъсъка при потока. Когато спомена, че Квинт е улучен от стрела, Фабриций се завтече към сина си.

— Къде те раниха?

— Д-добре съм. — Като си даваше смътно сметка, че заваля думите, Квинт се опита да вдигне лявата си ръка, но не успя.

— Трябва веднага да идеш в лечебницата. — Фабриций хвана юздите на коня. — Има ли други ранени?

— Десетият ни другар не се появи на мястото за среща — каза Калатин. — Почакахме го, но времето започна да се разваля, така че издълбахме думата „лагер“ на едно дърво и си тръгнахме с надеждата, че ще види написаното.

— Един изгубен и един ранен. И за какво, заради четирима кирливи гали? — извика Фабриций. — Чия гениална идея беше тази идиотска експедиция?

— Моя, командире — отвърна Калатин.

Квинт се опита да възрази, но езикът му отказа да се раздвижи.

— Проклет глупак! После ще говорим — рязко рече Фабриций. — Прибирайте се в палатките си. Имате време колкото да се наядете, преди да тръгнете на патрул. Аз ще ви настигна.

Квинт беше толкова изтощен, че само успя да кимне в отговор.

Изведнъж сякаш целият свят се стовари отгоре му. Усети как бедрата му около гърба на коня се отпускат; започна да губи опора, но не можеше да направи нищо.

— Татко, аз…

— Не говори. Пази си силите. — Гласът на баща му беше изненадващо мек.

Квинт не го чу. Свлече се от коня и падна на земята.