Кървави полета

VI

Недалеч от Арециум, Централна Северна Италия

Както можеше да се очаква, Калатин не беше особено щастлив от плана на Квинт. Двамата проведоха първия истински спор около него, но Квинт отказа да промени решението си. Като помирителен жест той помоли Калатин да дойде с него, но приятелят му се разсмя в отговор.

— Ако си мислиш, че ще се откажа от конницата, за да стана велит, значи си се побъркал. — Калатин се замисли за момент. — Ясно е, че си се побъркал, иначе не би го направил. Дезертьорството е тежко престъпление. Клетвата, която даде при влизането в конницата, още не е отменена, нали знаеш?

— Но аз пак ще служа — отвърна Квинт.

— Баща ти обаче няма да го знае. Никой освен мен няма да го знае, а аз няма да мога да кажа на никого. Ще те обявят за предател или по-лошо. Защо да поемаш такъв риск, ако след година може пак да си в армията?

— Ами ако Ханибал бъде победен през следващите няколко месеца? Завинаги ще остана известен в Капуа като детето, пратено у дома от татко си и пропуснало всички сражения. Ти би ли могъл да живееш с това?

Калатин видя решимостта в очите му и вдигна ръце.

— Сам се оправяй. Не искам да имам нищо общо с това.

— Добре — каза Квинт, по-решен от всякога. Идеята да се бие редом с мъже, които не бяха побягнали от картагенците, беше твърде привлекателна, особено в сравнение с перспективата да управлява семейната ферма, с което щеше да го натовари майка му. Страхът му, че ще стане известен като човек, който не си е изпълнил напълно дълга, беше съвсем реален. Неведнъж беше чувал за вината, измъчваща войници, които са пропуснали решителна битка заради раните си.

След това двамата се напиха и на следващата сутрин, когато трябваше да потеглят, не таяха лоши чувства един към друг. Калатин се закле да не казва нито дума на никого. Два дни след като напуснаха лагера на Фламиний — Квинт беше яздил с приятеля си уж за да прекара последните дни с него — той спря да се отзове на позивите на природата и небрежно каза на другите да не го чакат. Калатин му пожела шепнешком всичко добро и препусна жизнерадостно, като обясни на другарите си, че не иска да остава тук и да надуши резултата от напъните на Квинт.

Квинт изчака известно време, след което се върна по пътя, по който бяха дошли. Препускаше бързо, но предпазливо, и се махаше от пътя, когато виждаше римски войници. Когато доближи лагера, беше абсолютно задължително да не бъде видян от някой от частите на Фламиний. След последните месеци с другарите му беше странно да спи на открито и сам, но самотата, малкият огън и воят на вълците от близката планина скоро му харесаха. На следващия ден стигна на пет мили от лагера на Фламиний и с неохота пусна коня си на свобода. Нямаше какво друго да направи с него. Трябваше да изглежда колкото се може по-беден. С малко късмет животното щеше да бъде уловено от някой патрул. Малкото му лични вещи бяха у Калатин, а шлема, копието и щита скри в някакви храсталаци, като си остави само един прост кинжал. Съблече се съвсем и навлече най-старите си дрехи — износен лициум, тоест долно бельо, и груба туника от бяла вълна. Изхвърли дори любимите си кожени ботуши, стигащи до коленете му, и ги смени с калигите, които беше купил преди няколко дни.

Скоро започна да си дава сметка за сериозността на постъпката си. Първият патрул, на който се натъкна — отряд нумидийци — едва не го прегази, когато Квинт не се махна навреме от пътя. След това дойде ред на група хастати, които минаха покрай него, без да му обърнат внимание. Квинт заподозря, че повечето от тях дори не са го видели. Решимостта му малко се поколеба. Нещата, за които си мислеше — от които се страхуваше — скоро щяха да станат реалност. Започваше живот от дъното на обществената стълбица. Като се изключеха няколкото роби в лагера, всеки щеше да го гледа отвисоко. Щяха да минат месеци, ако не и години, преди да започне да се ползва с известно уважение. Разбира се, ако не паднеше мъртъв в първото сражение. Жертвите сред велитите често бяха много. Квинт събра куража си. „Трябваше да загина при Требия, но не стана — каза си. — Няма причина да смятам, че ще умра по-бързо като велит. Но като правя това, аз оставам да се бия срещу Ханибал, вместо да кисна у дома“. Увереността му, че постъпва правилно, се засили.

Нямаше как да не помисли колко ще се вбеси баща му, когато разбере, че не се е прибрал у дома. Мисълта предизвика широка усмивка на лицето му. Видя портите на лагера и ускори крачка. Когато стигнеше до велитите на стража, представлението му щеше да започне. Нервите му бяха опънати до скъсване, но беше измислил историята си. Щяха да го питат по каква работа идва и той щеше да каже, че е слуга на Фабриций. Това щеше да е достатъчно да влезе в лагера и да се срещне с офицер. След това щеше да намери велитите. Искаше да се включи към онези от тях, които бяха зачислени към манипула на триарии или принципи, но нямаше как да стане. Като „новобранец“ без офицер, който да ходатайства за него, щяха да го включат към велитите, които служеха с отряд хастати. Положителната страна на това беше, че ще може да потърси Коракс, който му се беше видял свестен тип.

Този път намери центуриона доста по-лесно. Според стандартното разположение на всеки лагер палатките на двете центурии от всяка манипула се разполагаха едни срещу други от двете страни на открито пространство, широко стотина крачки. По-близката до лагера страна оставаше открита. Срещу нея бяха фургоните и мулетата на манипулата. Коракс седеше на една маса пред голямата си палатка и ядеше яхния. Другият центурион от манипулата седеше до него и режеше с кинжала си самун хляб. Един слуга им наливаше вино. Никой не забеляза Квинт, което го направи още по-нервен. Той продължи да върви, докато най-сетне вторият центурион, набит мъж с оредяваща черна коса, го погледна и се намръщи.

— Какво искаш?

— Дойдох да поговоря с центурион Коракс, ако е възможно.

Коракс го изгледа небрежно.

— Познавам ли те?

— Срещали сме се веднъж, през зимата — отвърна Квинт, като нарочно говореше по-грубо. — Донесох ти съобщение. Ти спомена, че имало места за такива като мен сред велитите.

Коракс остави лъжицата си и го изгледа от глава до пети.

— А, да. Ти си слугата на онзи командир от конницата.

— Да, командире. — „Само не ме питай за него“, помисли си с разтуптяно сърце. С малко късмет Коракс сигурно вече беше забравил името на баща му.

— Значи си размислил, а?

Квинт беше готов с историята си.

— Време е и аз да дам моя принос, командире. Ханибал трябва да бъде спрян, иначе цялата Република може да рухне в пламъци.

Центурионът кимна одобрително.

— Господарят ти даде ли съгласието си?

— Да, командире. — Квинт отправи още една молитва да няма повече въпроси.

— Имаш ли ферма или земя?

— Баща ми има малка нива, но тя не е нищо особено. Налага му се да работи в местното имение, за да свързва двата края — със смирен глас излъга Квинт. Не можеше да каже, че е богат, защото Коракс можеше да поиска от него да докаже положението си.

— Ясно. Как се казваш? Откъде си?

— Квинт Креспон, командире — каза Квинт. Не можеше да използва истинското си име, тъй като баща му можеше да го чуе. — От околностите на Капуа съм.

— На колко си години?

— На осемнайсет, командире. — Последва кратка пауза и на Квинт започна да му призлява.

— Ясно е, че няма как да се закълнеш в Рим, така че можеш да положиш клетвата си още сега.

— Благодаря, командире! — Квинт не се сдържа и се ухили.

— Постъпваш в армията за шестнайсет години — каза Коракс и го изгледа.

— Може и да са двайсет, ако не победим скоро Ханибал — със смях добави вторият центурион.

— Няма да ни трябва толкова време да смажем гугата, командире — заяви Квинт.

— Особено когато ти си в армията, нали? — Центурионът се засмя, а Квинт се изчерви.

— Той е млад и изгарящ от желание да воюва, Пулоне. В това няма нищо лошо. — Коракс се изправи и пристъпи към Квинт. — Готов ли си?

Квинт преглътна.

— Да, командире.

— Повтаряй след мен. Аз, гражданин на Републиката…

— Аз, гражданин на Републиката… — каза Квинт.

— … се кълна да бъда верен на Републиката и да я защитавам от враговете ѝ. — Коракс спря, за да може Квинт да повтори думите му. — Ще се подчинявам на офицерите си и ще изпълнявам техните заповеди според възможностите си. Кълна се в свещената триада Юпитер, Юнона и Минерва.

Разтревожен как новата клетва може да засегне старата, Квинт повтори последните думи. С малко късмет боговете щяха да сметнат желанието му да се сражава за Рим за по-важно от факта, че не е изпълнил заповедта на баща си и на практика е дезертирал от конницата. Коремът му се разбунтува. Трябваше да се надява, че боговете няма да го погледнат намръщено — в противен случай щеше да е труп още при първия сблъсък.

— Отлично. — Коракс го тупна по рамото. — Добре дошъл сред велитите, Креспон, и в моята манипула!

— Благодаря, командире — отвърна Квинт и усети как опънатите му нерви леко се отпускат.

— Да започнем с основните неща. Трябва да бъдеш зачислен към палатка. После отиваш при интенданта да получиш екипировка и оръжие. Обучението ти започва утре.

— Да, командире.

Коракс посочи.

— Виждаш ли ограденото място за мулетата от тази страна?

Квинт погледна.

— Да, командире.

— Палатките на велитите са нататък, покрай него.

„Където миризмата на пикня и тор е най-силна“, помисли си Квинт.

— Виждам ги.

— Предпоследната палатка е с един човек по-малко. Иди да се представиш. Някой от войниците ще ти каже къде да намериш склада. Ще се видим утре по изгрев-слънце. Свободен си.

— Благодаря, командире! — Квинт отдаде чест, обърна се и се отдалечи.

— Хлапето още има жълто около устата — обади се Пулон зад него. Гневът пламна в Квинт, но той продължи да върви.

— Може и да е така, но пък е изпълнен с желание. Мисля, че ще се представи добре — отвърна Коракс.

Яростта на Квинт утихна. Коракс виждаше нещо в него. Трябваше да се докаже пред него и пред боговете, за да му се размине, че е нарушил клетвата си като конник.

Неколцина хастати му кимнаха или промърмориха поздрави, докато минаваше, но повечето само го изгледаха твърдо. Квинт престана да се усмихва и се намръщи. Животът тук нямаше да е лесен.

Пред предпоследната палатка имаше неколцина млади мъже с мръсни туники, които седяха в кръг и довършваха храната си. Не яхния като тази на Коракс и Пулон. А хляб и сирене. Двама от тях вдигнаха очи.

— Центурион Коракс ме прати — каза Квинт.

— О, нима? — подигравателно отвърна един висок войник с буйна руса коса. — Да ме целунеш по задника ли?

— Току-що постъпих. Казвам се Креспон.

— Казвай се както си щеш.

— Казаха ми, че ще спя в тази палатка.

Разнесоха се стонове.

— Типично. Тъкмо свикнахме с малко повече пространство и Коракс съсипа всичко — оплака се един дребен младеж с уши като дръжки на кана.

Квинт се обърка.

Дребният обясни:

— В една контуберния има осем хастати, но при велитите нещата не стоят така. Твоето появяване попълва отделението ни и сега десет души ще трябва да спим в това. — Той посочи с палец палатката зад себе си. — Някои като Рутил — той посочи един женствено изглеждащ войник — нямат нищо против, но на останалите ни е тесничко.

Всички се разсмяха, а Рутил сви рамене.

— Какво да кажа? Харесва ми.

— Гъзоебец — озъби се високият войник.

— Не се безпокой, Мацерионе, не те намирам за привлекателен — не му остана длъжен Рутил. — Никога няма да ме завариш да се пъхам под одеялото ти. Освен ако не ме помолиш, разбира се.

— Внимавай какви ги дрънкаш! — Мацерион се хвърли напред, но Рутил ловко отскочи настрани.

Последва още кикот и Квинт се усмихна.

— Много ли ти е смешно? — Мацерион го гледаше като ястреб.

Първото изпитание. Макар че Мацерион беше по-едър от него, много важно бе да не го вземат като слабак.

— Забавно е, да — спокойно отвърна Квинт.

Мацерион пристъпи към него със свити юмруци.

— Време е за урок по маниери, ново момче!

— Това е глупаво. — Квинт отстъпи назад от първите крошета, но Мацерион го последва с подигравателна физиономия.

— Я вижте! Имаме си страхливец в палатката.

Квинт си помисли за засадата, при която беше оцелял, а също и за Требия, където беше останал на място, докато баща му не го беше отвел. Кръвта му кипна. По онова време Мацерион може би дори не беше бил велит.

— Не съм страхливец!

— Така ли? — Мацерион замахна към лицето му — веднъж, два пъти. Вторият удар закачи Квинт по скулата и пред очите му избухнаха звезди. Той отскочи назад.

— Не! — изръмжа. Загриза го безпокойство. Изгубеше ли, животът му сред велитите щеше да е още по-труден. Трябваше да спечели. Гневът кара хората да губят самообладание, помисли си той. — Знаеш ли какво? Рутил е прекалено възпитан. Ти си най-грозният курвенски син, който съм виждал от много време. Кой би искал да те чука?

— Духач! — От устните на Мацерион се разхвърча слюнка.

— Спипай го, Мацерионе! — извика някой.

Квинт чу поне още двама да изразяват подкрепата си. Нямаше време да мисли кои са съюзниците на противника му — ясно беше само, че Рутил не е сред тях. Обсегът му беше по-малък от този на Мацерион, така че трябваше да приближи, за да нанесе удар. Вдигнал юмруци пред лицето си и с присвити рамене, Квинт нападна. Движеше се толкова бързо, че сгащи Мацерион неподготвен. Туп, туп. Заби два бързи юмрука в корема на Мацерион. Той извика от болка. Квинт го фрасна още веднъж за всеки случай и отскочи като танцьор. Надяваше се, че това ще научи Мацерион да не го закача.

— Копеле! — изхриптя Мацерион. Очите му сякаш щяха да изхвърчат от орбитите си от гняв.

— Ти започна — отвърна Квинт и потърка насинената си скула.

— И смятам да довърша. — Вбесеният Мацерион пристъпи към него.

Квинт изруга наум. Трябваше да го просне на земята. Нямаше да повтори тази грешка. Известно време разменяха удари, без да могат да спечелят надмощие. Десният удар на Мацерион беше убийствено бърз. На два пъти улучи Квинт отстрани по главата, от което ушите му писваха. Съсредоточен върху мисълта, че животът му ще стане безкрайно по-тежък, ако Мацерион победи, Квинт беше твърдо решен да го повали на всяка цена. Не че русокосият не действаше по същия начин. Преди малко Квинт едва беше избегнал ритник в топките и беше видял многозначителния начин, по който Мацерион поглежда другарите си. „Ако не внимавам — помисли си той, — някой от тях ще ме бутне отзад и ще даде на този кретен цялото преимущество, което му трябва“.

По принцип Квинт никога не се биеше мръсно, но фактът, че беше сам срещу много, наистина го накара да иска да свали Мацерион. Той грабна един къс огънат пирон от земята — от онези, с които войниците често издраскваха инициалите си върху екипировката.

Изражението на Мацерион стана злобно.

— Ще се опиташ да ме заслепиш с пръст, а? — Погледът му се премести. — Свалете го на земята, ако ви се удаде шанс, момчета!

Неколцина завикаха окуражително и стомахът на Квинт се сви. Мацерион не беше видял пирона, но въпреки това Квинт беше направил положението още по-лошо за себе си. Нямаше избор. Вече беше задължително да използва пирона. Започна свирепа атака срещу Мацерион, като нанасяше удар след удар с лявата си ръка и пестеше дясната, с която държеше пирона. Изненадан, русокосият отстъпи назад и Квинт успя на няколко пъти да го фрасне силно в корема. Мацерион се опитваше да си поеме дъх от ударите и Квинт се възползва от момента. С пирона, стърчащ между показалеца и средния му пръст, той нанесе удар по бузата на Мацерион. Противникът му изкрещя от болка, когато желязото остави дълбока драскотина по бузата му, и се просна по гръб на земята.

Квинт отстъпи задъхан назад, като разтриваше лявата си ръка. Мацерион лежеше неподвижен пред него. Битката беше свършила. „Слава на боговете — помисли си Квинт. — Спечелих“. Рутил и онзи с големите уши викаха ликуващо, докато другарите на Мацерион се завтекоха към него. Квинт небрежно пусна пирона на земята. В суматохата никой нямаше да го види. Огледа лицата и с облекчение видя, че някои от войниците го гледат с уважение. Повечето обаче му се мръщеха и Квинт си даде сметка, че може да му се наложи да се бие и с тях по-нататък. Стар войник, пребит от новобранец, си беше срам.

— Долен боклук! Никой не може да ми погажда такива номера! — най-неочаквано се разнесе гласът на Мацерион.

Шокираният Квинт се обърна. Приятелите на русокосия му бяха помогнали да се изправи. По лявата му буза се стичаше кръв, а в очите му гореше ненавист.

— Да приключим това. Както подобава — озъби се той и сви пръсти като ноктите на граблива птица. — Ще ми е интересно да видя как ще се представиш като велит без едно око.

Слисан, че Мацерион е отново на крака, и вече истински разтревожен как може да завърши боят, Квинт пристъпи напред. Съсредоточен върху това да предвиди следващото движение на противника си, не видя как някой му подложи крак и се просна по очи на земята. Още докато се опитваше да се претърколи и да скочи на крака, Мацерион се хвърли върху него с бързината, с която куче се хвърля върху заек. Един ритник в корема изкара въздуха на Квинт и прати вълна от болка по цялото му тяло. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Мацерион коленичи до него и започна да сипе удари по тялото и главата му.

— Мислиш си, че можеш да командваш тука, а?

— Спри, Мацерионе — каза някой.

— Разкарай се, Рутиле, или ти ще си следващият! — изрева в отговор Мацерион.

Квинт правеше слаби опити да се защити, но Мацерион просто изблъска ръцете му и нанесе още няколко крошета в лицето му. Болката беше ужасна. Квинт не можеше да отговори, нито дори да спре противника си. Всичко пред очите му вече беше размазано и усещаше вкуса на кръв в устата си. Някакъв далечен глас му казваше да стане и да се бие, но силите му го бяха напуснали. „Ще ме пребие до безсъзнание — смътно си помисли той. — И после ще ме ослепи“.

В същия миг усети как пръсти бъркат в очите му. Агонията беше непоносима. Квинт извика и вдигна ръце, но беше твърде слаб да спре Мацерион.

Някой заговори. Квинт не успя да разбере кой е и какво казва, но ефектът бе моментален. Пръстите се махнаха от лицето му. Усети как Мацерион се изправя. Облекчен, че изпитанието му като че ли е приключило, Квинт се обърна настрани. Закашля се и изплю един зъб. Вълни от болка потекоха от очите му. Той ги избърса и изпита огромна благодарност, че все още може да вижда.

— Какво става тук?

Беше Коракс.

— Нищо, командире — каза Мацерион. — Двамата с Креспон тъкмо се опознавахме. Малък ритуал за добре дошъл в контубернията. Знаеш как е.

— Това ли се случи?

Хорово „да, командире“ изпълни въздуха.

— Хм. — Коракс застана над Квинт. Устните му се свиха с отвращение — Квинт не можеше да каже дали от стореното от Мацерион, или от това, че не е успял да се защити. Коракс потупа с пръчката в дясната си ръка лявата си длан. — Имаш ли да кажеш нещо?

Квинт седна и хвърли поглед към Мацерион, чиито очи блестяха злобно в очакване той да каже какво е станало наистина. На Квинт страшно му се искаше да види Мацерион наказан, но нещо му подсказа да не намесва центуриона.

— Беше точно както каза Мацерион, командире — отвърна той. — Просто се сборичкахме.

Коракс го изгледа с едва прикрито изумление.

— Сборичкахте се?

— Да, командире — каза Квинт.

— В такъв случай Ханибал по-добре да внимава.

Разнесе се нервен смях.

— Мацерион?

— Да, командире!

— В бъдеще пази силата си за гугите. Ясен ли съм? — Гласът на Коракс беше твърд като желязо.

— Да, командире.

— И двамата идете да се почистите. Креспон, веднага след това иди при интенданта. — И Коракс си тръгна, като потупваше с пръчката по крака си.

Квинт се изправи и се намръщи, когато коремните му мускули запротестираха. Огледа се. Погледите на всички от контубернията бяха насочени към него. Малко по-нататък имаше и други велити, които гледаха. Мнозина хастати очевидно също бяха видели боя, но след като Коракс бе сложил край на сбиването, вече се извръщаха. Квинт отново погледна лицата на другарите си по палатка. Тяхната реакция беше най-важна. Рутил, изглежда, му съчувстваше; онзи с големите уши също. Двама му се мръщеха гадно; Мацерион се изплю и промърмори някаква мръсотия. Израженията на останалите бяха ако не дружелюбни, то поне на границата на приемането. Болката от натъртените места по лицето му започна да се засилва, но Квинт изпита известно удовлетворение от положението. Не беше изпортил контубернията и повечето от новите му другари го разбираха. Удовлетворението му обаче не продължи повече от няколко мига. Бърз поглед към Мацерион му показа, че си е създал истински враг.

Квинт въздъхна. Не беше очаквал подобни проблеми, когато беше решил да постъпи при велитите. В конницата поне не му се беше налагало да се тревожи, че някой от другарите му иска да му навреди.

Но ето че сега се тревожеше.

„Сам си забърках тази каша — помисли си той. — И сега ще си я сърбам“.

Брегът на Тразименското езеро,

Централна Северна Италия, лятото

Ханон почти беше приключил с обиколките си за вечерта. Времето беше топло, мястото прекрасно и за него беше истинско удоволствие да обикаля между палатките, да бъбри с хората си, да дели чаша вино с тях и да преценява настроението им. Въздухът беше мек и топъл, светлината още изпълваше небето на запад, а над главата му се стрелкаха стотици бързолети, чиито крясъци му напомняха за Картаген. Отвъд последната палатка и тръстиката край брега можеше да види повърхността на езерото. По-рано през деня водата беше ярко лазурна; сега беше станала загадъчно и примамливо тъмносиня. Не за първи път Ханон си помисли дали да не влезе да поплува. Въпреки че фалангата му не беше участвала в разоренията и грабежите от миналите седмици, дневният марш беше дълъг и горещ. След като бяха приключили със задълженията си, хиляди войници вече бяха нагазили в плитчините. Сега покрай брега беше станало тихо — малцина обичаха да влизат във водата след падането на нощта, но Ханон не беше толкова суеверен. Двамата със Суни бяха прекарали много вечери в риболов при Хома, изкуствената скеля в югоизточната част на Картаген. Мисълта за нощно топване във водата беше неустоима. Богове, колко хубаво би било, ако Суни бе тук, помисли си той и отправи молитва с приятеля му всичко да е наред.

Леко се намръщи, когато видя, че се приближава Сафон. Още му беше ядосан. Връщането му при колоната със Сенций беше момент на гордост за него. Ханибал беше останал доволен от момчето, което бе зарадвало много Ханон. Стига Сенций да изпълнеше обещаното, репутацията му щеше да расте. И точно тогава Сафон по някаква причина обърна нещата, като спомена как му се е налагало да спасява Ханон от удавяне в локва. Всички присъстващи се разсмяха, особено Ханибал. „Още един от животите ти по-малко“ — усмихнато каза той. Ханон много се засрами и се запита след като армията излезе от тресавището дали Ханибал ще си спомни, че именно той им е намерил водача. Когато се оплака пред брат си, Сафон се разсмя и каза, че просто се е опитвал да повдигне духа на бойците.

— Ханон?

„Разбира се, че се е опитвал да направи точно това“, помисли си Ханон и пропъди спомена. Предпочиташе да беше дошъл Бостар, но нямаше нищо против и другия си брат. Може би щеше да си намери другар, с когото да поплува. Можеше дори да си го върне, като натика главата на Сафон под водата, когато той не го очаква.

— Да?

— Най-сетне те намерих. — Сафон се приближи. Подобно на Ханон, той беше свалил бронзовия си нагръдник и птеригата и беше само по туника. През рамото му беше преметнат ремък, на който имаше нож в кожен калъф. Двамата сграбчиха ръцете си за поздрав.

— Плува ли ти се? — попита Ханон.

— А?

— Водата е много приятна и топла.

— Може би. Първо обаче искам да поговорим.

Ханон изпита леко безпокойство.

— Да се поразходим. — Той тръгна към брега. Сафон го последва. Ханон вървеше бързо, ужасен от онова, което може да каже брат му.

Откакто бяха оставили Арно зад гърба си, задачата на всеки войник по изрична заповед на Ханибал беше да сее колкото се може повече разруха. Отначало с грабежи се занимаваха само лековъоръжените пехотинци и конницата, но после се включиха всички. Досега Ханон и фалангата му не се бяха включвали в грабещите отряди, които вилнееха от двете страни на войската. По-голямата част от Етрурия вече беше опустошена. Всичко, което не можеше да се заграби, беше изгорено или съсипано. Местните жители също страдаха. Не закачаха робите, но римските граждани на всяка възраст бяха преследвани като дивеч. Всеки път, когато Ханон говореше със Сафон, брат му изпитваше особено задоволство да описва какво са направили войниците му. За разлика от него Бостар и баща му, които бяха натоварени със същите задачи, не разказваха. След изтезанията, на които беше подложен, Ханон не го беше особено грижа какво става с вражеските цивилни, но и нямаше желание да слуша цветисти подробности. Те му напомняха твърде много какво би могло да се случи с Аврелия, ако армията успее да стигне толкова далеч на юг.

Преди седмица се беше изненадал, когато вместо да се насочи към легионите на Фламиний при Арециум, войската почна да опустошава още стопанства и села. Като продължиха на изток покрай езерото, те сега заплашваха да сторят същото и с Умбрия. Ханон се беше досетил, че Ханибал от самото начало е възнамерявал да предизвика Фламиний да действа пръв и че е успял. Консулът ги следваше от няколко дни, макар и от разстояние. Битката беше неизбежна, но Ханон се тревожеше дали тя ще дойде достатъчно скоро. Фламиний определено би предпочел да заклещи Ханибал между своите легиони и онези на Сервилий, който несъмнено беше предупреден, че врагът се движи към него. Колкото повече продължаваха на изток, толкова по-вероятно ставаше да се озоват между двете римски армии.

Ханибал беше решил да действа. А Сафон беше дошъл да му каже, че Фламиний трябва да бъде прилъган да действа прибързано. И че за целта трябва да се изколи цяло село, или нещо по-лошо. Дотук Ханон беше извадил късмета да не участва в подобни зверства. Но щеше да го направи, ако генералът му заповяда, независимо колко противно му се виждаше. А и това щеше да гарантира окончателното му приемане обратно. Какво значение имаше животът на цивилните в сравнение с това?

— Какво иска да направя? — попита той, без да поглежда брат си.

— Кой?

— Ханибал, естествено.

— Защо мислиш, че съм дошъл да ти казвам нещо подобно? — попита Сафон.

— Значи не е това? — отвърна Ханон, като с мъка прикри объркването си.

— Може и да е. Все още не би трябвало да го знаеш, но реших, че би искал да научиш по-рано.

Въпреки желанието на Ханон да спечели отново одобрението на Ханибал, в корема му сякаш се настани оловна тежест.

— Какво трябва да направя?

— Нима малкият ми брат не иска да се бие? — Пръстите на Сафон леко докоснаха белега на врата му. — Нима прекараното в плен време е пречупило духа ти?

— Не ме пипай! — Ханон рязко се обърна към брат си и очите му блеснаха. Искаше му се да не беше махал шала, който все още предпазваше чувствителната му плът от металния нагръдник. — Покажи ми римски войници и ще видиш колко време ще ми потрябва да ги избия всичките!

— Радвам се да видя, че все още ти е останал дух — каза Сафон. — С удоволствие бих отмъстил на мръсника, който се е отнесъл така с теб.

Гневът на Ханон към Сафон понамаля.

— Благодаря, но аз съм пръв. Моля се на боговете да ми дадат един ден Пера да ми падне, стига да е жив. Ще види край, за какъвто не е и помислял.

— Ще пия за това. — Сафон вдигна малката амфора, която носеше. — Искаш ли?

Внезапно на Ханон му се припи.

— Да.

Намериха сухо песъчливо място сред тръстиките, където езерото стигаше до твърдата земя, и седнаха един до друг. Сафон махна печата, извади тапата с ножа си, отпи глътка и млясна.

— Добро е. Опитай.

Ханон пъхна показалец в дръжката на амфората, опря я на ръката си и отпи. Виното беше дъхаво и вкусно. Той отпи още. Канеше се да отпие отново, когато Сафон го сръчка.

— Не го изпивай цялото!

Ханон все пак отпи и му върна амфората.

— Извинявай. Чудесно е.

— Както си знаех — тържествуващо рече Сафон. — Взех го от една вила, може би най-величествената, която съм виждал. Собственикът ѝ трябва да е бил несметно богат.

— Вече мъртъв ли е?

— Не, проклетника го нямаше, за жалост. Наложи се да се задоволим със семейството му.

Ханон затвори очи. „Аврелия!“

— Само една амфора ли взе?

Сафон изсумтя развеселено.

— Естествено, че не! Имам още двайсетина. Стой с мен, братко, и ще се напиваш всяка вечер в близкото бъдеще.

Перспективата беше ужасяваща, особено ако означаваше, че трябва да гледа как хората му избиват жени и деца.

— Дай насам — изръмжа той.

— Я какъв пияница бил брат ми! Все пак не прекалявай — засмя се Сафон.

Ханон спря с амфората пред устните му.

— Че защо?

— Защото утре главата ти трябва да е бистра.

„Знаех си“.

— Защо утре?

— Може и да е вдругиден. — Сафон го погледна с присвити очи. — Няма ли да ме питаш какво иска Ханибал от нас?

— Какво?

— Я покажи малко повече ентусиазъм! — Сафон зачака, но Ханон не отговори. — Ханибал е най-добрият водач, когото сме имали. Умен е и е невероятен тактик. И войниците го обичат.

— Това го знам. Аз също го обичам, както знаеш. — „Въпреки че ни нарежда да вършим ужасни неща“. Но пък след като убиеха няколко семейства, нямаше да е толкова зле, нали? — Къде е селото или имението, които иска да опустоша?

— Какво?

Ханон се почувства толкова объркан, колкото изглеждаше Сафон.

— Нима не иска да направя това?

Очите на Сафон се присвиха.

— А. Сега разбирам защо се държиш странно. Решил си, че съм дошъл да ти предам заповед кои селища да нападнеш, така ли?

— Да — неловко промърмори Ханон.

— Подобни неща може и да ти се струват отвратителни, братко, но ще дойде ден, когато ще трябва да ги вършиш — каза Сафон. — И когато този ден дойде…

— Ще ги върша — яростно отвърна Ханон. — Следвам Ханибал във всичко, също като теб.

Сафон го изгледа за момент.

— Добре.

— Тогава какво е? — попита Ханон, за да смени темата.

— Нещо много по-добро от подпалване на няколко плевни и избиване на селяни. — Сафон започна да се държи затворнически. Наклони се към Ханон, макар че наоколо нямаше никого. — Помниш ли Замар?

— Разбира се. — Нумидийският офицер начело на патрула, който се беше натъкнал на Ханон, докато той вървеше към войската на Ханибал преди повече от половин година. Оттогава се бяха сражавали заедно.

— Днес той и хората му разузнавали пред колоната, когато намерили добро място за засада. Когато чу, Ханибал лично отиде да го види. След като се върна, свика старшите офицери, а после и някои други. Двамата с Бостар бяхме там.

Друг човек сигурно нямаше да забележи промяната в гласа на Сафон при споменаването на Бостар, но не и Ханон. „Двамата още не могат да се понасят“, уморено си помисли той.

Някаква нощна птица прелетя над вълните недалеч от тях. Крясъкът ѝ прозвуча зловещо и Ханон настръхна.

— Какво каза Ханибал?

— Стана ти интересно, а? — Зъбите на Сафон проблеснаха в тъмното.

— И още как. Ще се бием ли?

— На две мили оттук има било, което се спуска на миля от брега. Образува тесен проход към земите зад него. Ако продължиш на изток, теренът отново се разширява и има формата на полумесец. Районът обаче не е голям и от север граничи с хълмове. Пътят минава покрай брега и стига до друго тясно място в дефиле на няколко мили по-нататък. Мястото е предостатъчно да разположим армията по склоновете от другата страна. Ще бъдем скрити, освен галите в центъра. Ханибал иска римляните да ги видят, ако минат през прохода. Да послужат като примамка, която да ги накара да продължат още напред.

— Богове — промълви Ханон. — И ако успее, ще ги улови като риба в мрежа.

— Именно. И рибата няма да има къде да отиде, освен в езерото, където ѝ е мястото! — Сафон се разсмя.

— Какъв е планът? — развълнувано попита Ханон.

— Утре сутринта цялата армия ще мине през входа. Всяка част ще заеме позицията си колкото се може по-бързо, ако римляните случайно са решили да се опитат да ни настигнат.

— Но това е малко вероятно, нали? Те са поне един ден път зад нас.

— Знам. Римляните сигурно ще се появят вдругиден, но Ханибал не иска да оставя нищо на случайността.

Имаше логика. Ханон кимна.

— Ако галите са в центъра, ние къде ще бъдем?

— На левия фланг, с прашкарите. Цялата конница ще бъде отдясно, готова да препусне и да отреже пътя за отстъпление на римляните.

— Направо блестящо. Ханибал е истински гений!

— Да пием за него и за голямата победа — прочувствено каза Сафон.

Пиха от амфората. Ханон съвсем забрави за плуването. Не беше изпитвал подобно вълнение от Требия. Ако планът на Ханибал проработеше, Рим щеше да претърпи второ тежко поражение в рамките на половин година. А това вещаеше добри неща за бъдещето. Освен това изпита нова близост с брат си. По принцип би очаквал Бостар да му съобщи новината, но ето че го беше направил Сафон. Отношенията им открай време бяха неловки, но Ханон твърдо реши да положи повече усилия. Нямаше причина да не бъде приятел както със Сафон, така и с Бостар. Може би дори щеше да ги накара да се сдобрят.

Първо обаче имаха битка за печелене.

В ума му изникна образът на Квинт, но Ханон го пропъди, този път по-лесно, отколкото преди. Нямаше да срещне бившия си приятел в битката. Ако го срещнеше, щеше да направи онова, което трябва.

Квинт се надигна и надникна надолу по склона, който беше покрит със зелени дъбове и хвойни. Силният аромат на смола изпълваше неподвижния въздух. Песента на цикадите беше оглушителна. Квинт обичаше този звук. Напомняше му за дома, но и също означаваше, че тази част от пътя долу е пуста. Единствено умопобъркани и картагенци биха тръгнали на път в такъв час. Както и велити, малко саркастично си помисли той.

Погледът му се насочи към имението, което се намираше в равното на запад. Очакваше да види работещи по нивите роби, но тънките стълбове пушек, които се издигаха над едва видимите в далечината скупчени постройки, разказваха достатъчно красноречива история. Подобно на всички други селища в района, имението беше нападнато и изгорено от врага през предишните един-два дни. Квинт неведнъж беше виждал с очите си какво правят картагенците. Мъже, жени, деца — никой не биваше пощаден. Избиваха дори кучетата и кокошките. Запита се дали и Ханон участва в тези зверства. „Разбира се, че не“. Макар че това нямаше значение. Много негови другари бяха участвали. Разгневен, Квинт се скри отново.

Рутил и мъжът с уши като дръжки на амфора, по прякор Урцей — Стомната — бяха клекнали от лявата му страна. От дясната имаше още двама от другарите му. Всички бяха вързали ивици вълча кожа около шлемовете си. Това беше горда традиция сред велитите, която помагаше на офицерите да видят кой се сражава добре. Квинт още не беше спечелил правото да носи такава — това щеше да стане след първото му сражение.

— Видя ли нещо? — попита Урцей.

— Не — отвърна Квинт. Беше раздразнен, че надеждите му за деня — да се сблъскат с картагенски съгледвачи — са попарени. — Същото като преди. Отдавна са си отишли. — Говореше уверено. Винаги им нареждаха да не се отдалечават на повече от няколко мили от армията на Фламиний. В това имаше известна логика — за да следват врага, беше достатъчно да се движат в посока на пушека, бележещ изгорените имоти, — но все пак изкарваше Квинт от кожата му.

— Рано или късно ще намерим проклетите гуги. Ще изскочат от скривалищата си — с шеговито утешителен тон каза Рутил. — Благодари се за времето, когато не ги срещаме. Всеки такъв ден е един допълнителен, който да изживеем. Защото нали знаеш, да си мъртъв е за цяла вечност.

Квинт беше започнал да харесва забавното чувство за хумор на Рутил.

— Говори от свое име. Аз възнамерявам да преживея тази война.

— Аз също — изсумтя Урцей. — Имам да се грижа за ниви у дома, както и жена за оране.

— Сигурен ли си, че не е обратното? — Рутил се изкиска и се дръпна, когато Урцей замахна към него.

Квинт се ухили. Животът на велитите беше по-тежък, отколкото си беше представял, но пък в него имаше и другарство и свобода, които не беше очаквал. Коракс и младшите му офицери командваха половин манипула от четирийсет лековъоръжени войници, а Пулон и неговите подчинени — другата половина. Офицерите обаче не ги водеха в битка, освен от разстояние. Нито пък идваха с велитите на патрул. Вместо това начело заставаха най-опитните. Квинт не знаеше дали това се дължи на липсата на разлика в ранга им, или защото идваха от най-бедните слоеве на обществото, но между онези, които водеха, и онези, които ги следваха, имаше непосредственост, която му допадаше.

За щастие Мацерион не беше по-висш от него. Той също беше прост войник. През седмиците след сбиването отношенията им се развалиха още повече. На два пъти се стигна до размяна на удари, но всеки път биваха спирани от огромния водач на контубернията им, Тенер Големия. Оттогава двамата се избягваха, доколкото това беше възможно за делящи една и съща палатка. Квинт обаче знаеше, че е само въпрос на време да се сблъскат отново. Най-малко белегът на бузата на Мацерион щеше да се погрижи за това. Той беше благодарен, че е в отделението от петима начело с Урцей, с когото се бяха сприятелили. Тенер Малкия, дребният, но харизматичен водач на другото отделение, беше със своите хора на известно разстояние отдясно, а останалите двайсет велити разузнаваха терена от лявата им страна. Групите поддържаха от време на време връзка помежду си с къси изсвирвания и пратеници.

— Продължаваме. На юг, също като преди. Отваряйте си очите на четири — каза Урцей и се изправи. — Останете на същата височина. Хората на Големия поемат склона под нас.

Тук храсталаците бяха твърде гъсти, за да виждат другите велити, но Квинт все пак погледна. Мацерион беше някъде там и Квинт нямаше да се изненада, ако решеше да го издебне изневиделица с копие. Подобни неща се случваха от време на време и ако нямаше свидетели, никой нямаше да разбере. Тази мисъл го накара да оближе устни и да стисне по-здраво копието си. Подобно на другите в лявата му ръка, то имаше дръжка от ясен и тесен връх. Под строгия поглед на Коракс Квинт и другарите му мятаха часове наред копията си по вързопи слама. Квинт полагаше сериозни усилия да не показва, че е вещ с копието — и като че ли беше успял.

Тръгнаха през храсталаците по добре отработена схема, като почти не вдигаха шум. Урцей вървеше в средата; Квинт беше на двайсетина крачки от дясната му страна, а Рутил — на още толкова от него. Другите двама заеха подобни позиции отляво на Урцей. През повечето време това беше досадно занимание. Шансовете да се натъкнат на неприятел бяха нищожни. Картагенците бяха доста пред тях на юг и се интересуваха повече от селата и именията, отколкото от пустошта.

Както можеше да се очаква, мислите на Квинт се зареяха. Сухи листа шумоляха под краката му. Някаква змия се шмугна в храстите, когато излезе на едно осветено от слънцето голо място. Гущери го поглеждаха с очи като мъниста, преди да се скрият на сигурно под камъните. Накрая Квинт вдигна очи към небето. Видя лешояди — при това много. Стомахът му се преобърна и го върна в настоящето.

Дивашката тактика на картагенците правеше лешоядите в небето обичайна гледка. Труповете бяха толкова много, че Фламиний беше наредил да ги оставят непогребани. Заповедта силно гневеше войниците му. Урцей смяташе, че консулът цели именно това, и Квинт беше склонен да се съгласи. Самият той жадуваше все по-силно да се изправи срещу врага в битка. Да, добре щеше да е да изчакат, докато се срещнат с легионите на Сервилий, но ако се удадеше подходяща възможност, щеше да е глупаво да не се възползват от нея. Колко невинни трябваше да загинат, преди Ханибал да бъде спрян?

Разнесе се поредица къси изсвирвания — сигнал, че приближава човек на Тенер Големия. Петимата спряха, без да се налага Урцей да им казва. Въпреки че сигналът беше подаден от един от техните, всеки велит вдигна щита си и приготви копие. Както им втълпяваше Коракс, трябваше винаги да са готови да жилят като пчели и да бягат като мухи, и после да повтарят всичко отново. Квинт погледна към Рутил, който сви рамене. „Кой знае кой може да е?“

Видът на приближаващия Мацерион накара Квинт да се намръщи. Русият мъж тръгна направо към Урцей.

— Какво има? — попита Урцей.

— Ако искаш вярвай, но видяхме нумидийски конници.

Урцей се изненада като всички останали.

— На пътя ли?

— Да. Аз ги видях пръв. — Мацерион изгледа презрително Квинт, сякаш казваше: „А ти си ги проспал“. Квинт се престори, че не забелязва.

— Колко са?

— Само шестима.

— Сигурно са съгледвачи от по-голям отряд. Най-добре да не ги доближаваме.

— Сами са. И са доста наквасени. — Безочливостта в тона на Мацерион едва се долавяше. — Може би са изостанали, след като отрядът им е разпердушинвал някоя ферма. Напили са се до безпаметство и са се събудили едва днес сутринта.

— Хм-м. — Урцей, изглежда, се изкушаваше и Квинт мислено изруга. Защо бе трябвало тъкмо Мацерион да ги види?

— Тенер Големия е съгласен с мен.

— Добре тогава — със свирепа усмивка рече Урцей.

— Той прати ли вест до Малкия Тенер или до някой от другите? — попита Рутил.

— За шестима души? Не е нужно — презрително отвърна Мацерион.

— Така е — съгласи се Урцей. — И те ще се вбесят, когато открият, че имаме кръв по копията си, а те нямат. Какво видя, Мацерионе?

— Един от конете им е окуцял, така че спряха, докато ездачът му се погрижи за него. Ако действаме бързо, ще успеем да ги атакуваме отпред и отзад едновременно — заяви Мацерион и отново хвърли тържествуващ поглед към Квинт.

„Начукай си го — помисли си Квинт. — Това не те прави изумителен военачалник“.

— Добре. Хайде, да не изпускаме веселбата. — Урцей даде знак на Мацерион да си върви.

Затичаха се. Новината вля нови сили в краката им. В пристъп на лошотия Квинт застана точно зад Мацерион. Доставяше му огромно удоволствие, че онзи трябваше често да се оглежда през рамо. Спускаха се надолу по склона, понякога един до друг, или всеки проправяше свой път през храсталаците. Хлъзгаха се по сухата земя. Мъчеха се да избегнат клонките, които ги шибаха. Ругаеха, когато някоя птица излиташе с уплашен крясък.

Големия Тенер ги чакаше на една малка поляна. Широкото му лице беше смръщено свирепо. Двама от тримата му останали мъже наблюдаваха пътя.

— Вдигате шум като стадо говеда. И глух би ви чул от цяла миля!

Мацерион се изчерви.

— Не беше чак толкова зле — изръмжа Урцей.

— Добре, че тия лайна са наквасени, иначе отдавна щяха да са изчезнали. — Големия Тенер им даде знак да приближат. — Вижте.

Урцей тръгна към храсталаците и изчезна. Миг по-късно главата му се подаде.

— Хайде идвайте — каза той на Квинт и останалите. — Тъкмо ще видите какъв е теренът.

Не им отне много време да преценят сцената. На трийсетина крачки под тях имаше къса права част от пътя, водеща на юг към Тразименското езеро. Под сянката на няколко високи дървета от другата страна на пътя имаше нумидийски конници, всички спешени. Шестима, както беше казал Мацерион. Двама се бореха с кон — единият го държеше за гривата, докато другият неуспешно се мъчеше да вдигне левия му заден крак. Четиримата им другари седяха. Отпуснатите им пози и коментарите на висок глас показваха ясно в какво състояние са. Това и амфората, която си подаваха, убеди Квинт, че преценката на Мацерион е вярна. Беше им се открила идеална възможност да нанесат удар. Бяха по-многобройни, трезви и изненадата беше на тяхна страна.

— Изведи момчетата си на двайсетина крачки назад. Ние ще останем тук — каза Големия Тенер. — Промъкнете се на един хвърлей от тях. Ще ви дам достатъчно време. Свирна ли ви, мятайте копията и после вторите. След това атакувайте. Никой не бива да се измъкне, иначе другарите им ще ни преследват като кучета. — Погледът му обходи всички. — Какво чакате? — прошепна той. — Действайте!

Урцей ги поведе на позиция, като стъпваше съвсем безшумно. Квинт и другарите му го следваха. Когато стигнаха на трийсетина крачки от нищо неподозиращите нумидийци, Урцей им даде знак да се разпръснат. Четиримата нямаха нужда да им се повтаря. Напрежението във въздуха направо можеше да се реже с нож. Квинт избърса длан в туниката си и си избра жертва.

— Внимавайте да си изберете различни мишени — нареди Урцей.

— Моят е онзи с амфората — изсъска Квинт.

— Аз поемам онзи от лявата му страна — каза Рутил.

— За мен пък е грозникът отдясно — промърмори един от другарите им.

Урцей погледна последния.

— Ние пък ще се целим първо в коня. Това ще подплаши тия боклуци още повече.

Квинт изпита леко съжаление, докато гледаше нумидийците, които тъкмо се смееха на някаква шега. Погледът му се фокусира върху амфората и изгарящата ярост отново го обзе. Откъде беше дошла тя? Кого бяха убили, за да я вземат?

Изсвирването на Големия Тенер прониза въздуха.

Квинт хвърли копието си. От двете си страни чу как другарите му пъшкат, докато правят същото. Без да поглежда, прехвърли второ копие в дясната си ръка, прицели се и хвърли, докато първото още беше във въздуха.

— Напред! — изрева Урцей, когато първите писъци долетяха до ушите им.

Квинт се втурна напред с готово трето копие. Клонки шибаха лицето му и почти го заслепяваха, но в следващия момент храстите останаха зад него. Той скочи на пътя от височина почти един човешки бой. Рутил и останалите го следваха плътно. Пред тях се разкри сцена на пълен хаос. От всички посоки летяха копия. Двама, трима, четирима нумидийци лежаха мъртви или умиращи. Куцият кон беше улучен два пъти и се бе изправил на задни крака, като цвилеше оглушително, разгласявайки агонията си на света. Останалите коне се въртяха в паника или бяха препуснали в галоп на юг, вдигайки облаци прах. Големия Тенер и хората му напредваха от позицията си. Квинт се огледа. Къде се бяха дянали последните двама нумидийци, Хадес да ги вземе?

В следващия миг разбра. Краката му го понесоха към двата коня, които още не бяха избягали. Те се въртяха на двайсетина крачки от него, но не бягаха — защото някой им говореше и ги успокояваше. Докато Квинт приближаваше, един мъж скочи на гърба на по-далечния, дребен дорест. Нумидиецът хвърли бърз поглед през рамо и смуши животното с пети. Квинт спря и хвърли копието си, но в бързината го запрати в прекалено висока дъга и то полетя и падна зад нумидиеца. „Мамка му!“ Оставаше му само едно копие.

— Насам! — извика той. — Двама се мъчат да се измъкнат!

В кого да се цели? Онзи, когото беше пропуснал, вече се беше отдалечил на трийсет крачки, приведен над препускащия на север кон. Квинт отново изруга. В безумието на битката Урцей и останалите не го виждаха. Това не беше посоката, в която се намираха силите на Ханибал, но ако се измъкнеше, нумидиецът лесно можеше да заобиколи и да се върне през полята. Квинт примигна, за да махне потта от очите си, и пак изруга. Не беше достатъчно добър с копието, за да направи такова хвърляне. Това означаваше, че му остава да атакува последния конник. И трябваше да е бърз. Зърна ръка да се хваща за врата на коня и погледът му се стрелна към гърба на животното. Да! Видя очертанията на бос крак. Нумидиецът висеше от другата страна на коня и използваше тялото му като щит, докато го подкарваше след другаря му.

— Насам! Насам! — Квинт се втурна да заобиколи коня, който бързо преминаваше в тръс.

Момент по-късно видя нумидиеца — дребна фигура в туника без ръкави, долепена за коня. Дъхът на Квинт секна. Ако хвърлеше копието си от този ъгъл и пропуснеше, то щеше да улучи коня. Но нямаше какво да направи. Иначе и вторият нумидиец щеше да се измъкне. Затвори едното си око, прицели се и запрати копието с всички сили. То полетя във въздуха и се заби в гърба на нумидиеца. Чу се болезнен писък и мъжът падна в прахта. Освободен от товара си, черният кон препусна в галоп. Квинт с облекчение видя, че по него няма кръв. Ако беше хвърлил Големия Тенер, копието му щеше да прониже както човека, така и коня.

Извади гладиуса си и се втурна към нумидиеца. Успя да направи само две крачки, когато нещо профуча над лявото му рамо. В следващия миг копието се заби в земята при краката на нумидиеца.

— Непохватно копеле! Внимавай къде хвърляш! — извика Квинт и се обърна да види кой е направил такава тъпа грешка.

И видя Мацерион, който го гледаше убийствено.

Квинт можеше да се закълне, че русият се кани да хвърли още едно копие, но в следващия миг Урцей и Рутил се втурнаха покрай него, като ревяха проклятия към нумидиеца и го довършиха с жестоки удари с мечовете си. Без да каже нито дума, Мацерион изтича назад към мястото, където лежаха останалите вражески конници. Вниманието на Квинт моментално беше отвлечено от Рутил и Урцей, които дойдоха да го поздравят, задето е улучил последния нумидиец. Той въздъхна с облекчение. Всичко беше приключило. Бяха победили. Напрежението в раменете му отслабна и изведнъж се почувства капнал. А битката беше продължила само няколко мига. За това кратко време петима нумидийци бяха намерили смъртта си. Два коня също трябваше да бъдат заклани, за да сложат край на страданията им, а останалите вече бяха избягали. Въпреки това засадата се беше оказала категоричен успех. Мъжете около Квинт разменяха доволни, изпълнени с облекчение погледи.

Големия Тенер бе съсредоточен.

— Никакво мотаене на пътя! — нареди той. — Само боговете знаят кой още може да е наоколо. Избягалият нумидиец може да има приятели наблизо. Ако искате, претърсете набързо мъртвите и да се разкарваме.

Урцей отиде право при амфората, която беше паднала, и надникна вътре.

— Останало е предостатъчно — заяви той доволно. — Точно това ми трябва.

Чуха се доволни викове, докато останалите изпразваха джобовете на нумидийците от монети и сваляха пръстените им. Квинт се вкисна, когато видя как ограбват телата. Помисли си обаче, че всички техни ценности по право принадлежат на Рим.

Рутил го забеляза, че гледа сцената, и каза:

— Собствениците на тези вещи са мъртви.

— И въпреки това ми прилича на кражба.

— Я стига! Ако не ги приберат нашите момчета, ще го направи някой друг.

Рутил беше прав, но това не означаваше, че гледката се харесва на Квинт.

— Време е да тръгваме! — каза Големия Тенер. — Ако случайно сте забравили, трябва да си довършим патрула.

С доволно мърморене всички се върнаха под прикритието на дърветата. Докато отново се разделяха на групи по петима, започнаха да си подхвърлят подигравки за неточната стрелба и за това, че са оставили един да се измъкне. Амфората, която беше прибрал Урцей, обиколи петимата. Другарите на Квинт се бяха ухилили до уши, но неговото сърце натежа, докато гледаше как Мацерион изчезва сред дърветата. Беше зърнал погледа на русия мъж само за миг, но не беше пропуснал значението му. Мацерион се беше опитал да го убие. Към гнева му се примеси чувство за безсилие. Нямаше начин да докаже какво беше станало — Мацерион щеше да отрече всичко. Трябваше да му види сметката, преди да е опитал отново, но сърце не му даваше да убие хладнокръвно човек — дори такъв като Мацерион. По-добре беше да си мълчи и да бъде нащрек. Някой му тикна амфората в ръцете, но той само промърмори някаква благодарност и отказа. Мрачно си помисли, че от сега нататък трябва да се погрижи през цялото време да е в нечия компания. Освен за картагенците трябваше да се тревожи и за врагове в собствения си лагер.

Но новата реалност беше точно такава.