Кървави полета

XI

Апулия, един месец по-късно…

— Престани да ме гледаш така — раздразнено нареди Ханон.

— Как, командире? — Мут направи престорено весела физиономия.

Ханон зачака неизбежното. След малко лицето на Мут се отпусна в нормалното си горестно изражение, както се отпуска глътнатият корем на дебелак.

— Така — посочи Ханон. — Не си доволен от това какво правя, но няма да ме спреш.

— Не мога да те спра — тъжно каза Мут. — Ти си мой командир.

— Но няма да кажеш на никого за това, когато се върнем от патрула, нали?

— Разбира се, че не, командире. Хората също няма да кажат нищо, имаш думата ми. — Устните на Мут се свиха, но после се отпуснаха.

— Ще си мълчиш, но не одобряваш — каза озадачено Ханон.

— Точно така, командире. Жените си имат място и то не е в разгара на война.

Ханон го изгледа кръвнишки. Беше се почувствал длъжен да обясни на Мут причините да замине. Не можеше да спори — заместникът му беше прав. Онова, което планираше, беше безразсъдно и дори граничеше с безумие. Решението му обаче беше твърдо. Подобно на много други, фалангата му беше пратена на патрул от Ханибал и задачата ѝ бе да защитава картагенските отряди, които събираха продоволствия. Фабий беше продължил тактиката си да атакува — често доста успешно — тези групи, което означаваше, че задачата им бе станала още по-важна. Нито Ханибал, нито някой от старшите му офицери не би погледнал благосклонно на решението му да изостави хората си за няколко дни. Ханон много добре си спомняше кастренето, на което беше подложен от генерала, след като веднъж не се бе подчинил на заповедите му.

— Добре. Защото ако научи, Ханибал ще ме разпъне на кръст. — Странно, дори това осъзнаване не можеше да го откаже от втори опит да види Аврелия, преди да се е омъжила. След онази нощ във фермата непрекъснато мислеше за нея и почти не можеше да спи. А ако можеше да убие и Агесандър при това посещение, още по-добре.

— Това е основната причина, поради която няма да кажа нищо, командире. Освен това съм ти задължен.

— Благодаря ти.

Мут изсумтя развеселено.

— Не е само защото ми спаси живота при Виктумула. Ти си ценен. Офицерите са малко. Ако загинеш, няма да има време за обучаването на друг. Войната се разгорещява и когато дойде следващото голямо сражение, не искам да умра, защото отрядът си няма командир.

Ханон се засмя на прагматизма на Мут, който беше леко обиден, но и напълно логичен.

— Ами ако не се върна?

— Тогава ще те проклинам, задето си бил такъв проклет глупак, командире, и ще съжалявам, че не съм те вързал още тук и сега.

— Ти си добър човек, Мут. Благодаря ти.

— Защо не се разкараш, командире? Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-рано ще се върнеш.

— Ще се видим след три дни на кръстопътя, за който говорихме.

— Ще бъдем там, командире, освен ако някой римски патрул не ни е изклал всичките.

Ханон стисна зъби и се опита да не мисли за тази вероятност.

— Всичко добро — каза той и скочи на коня си.

Мут вече се отдалечаваше към лагера.

Малко разочарован, Ханон цъкна с език и обърна коня си на запад, към Капуа. Каза си, че всичко това ще си заслужава, когато види Аврелия отново. Когато отмъсти за убийството на Суни. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че причината не е Суни. Ханон искаше да отмъсти за приятеля си, но срещата с Аврелия беше на първо място. Измъчван от съвестта си заради това признание, той се закле да мине и през имението на Фабриций. Аврелия можеше пак да е там, въпреки онова, което беше казала. Отклоняването означаваше, че имаше риск да изпусне срещата с Мут и хората си, но може би никога повече нямаше да му се удаде друга такава възможност. „Цялото това начинание е безумно“, помисли си той. Дали не правеше най-голямата грешка в живота си?

Опасенията му се засилиха през следващия ден и нощта. Дори след пресичането на Апенините нещата не тръгнаха на по-добре. Белезите на войната бяха навсякъде, от изгорените вили и ферми до пустите села и крайпътни гостилници. Започна да свиква с гледката на гарвани и лешояди, които се трупаха върху мъртви животни и хора и излитаха лениво, когато приближаваше. При Требия и Тразименското езеро беше видял повече трупове, отколкото би могъл да си представи. Мислеше си, че след онези ужаси е привикнал с гледката, но се оказа, че греши. Топлото време се беше върнало, поради което труповете се подуваха и гниеха бързо. Гледката на червеи в очните кухини на дете, лилавите езици, които вече не се побираха в устата, и непоносимата воня на гниеща плът превърнаха пътуването му в изпитание. Много от реките и потоците също бяха отровени от трупове и Ханон не смееше да пие от тях. Вместо това веднъж дневно се принуждаваше да влезе в дворовете на изоставени къщи в търсене на кладенец. Водата беше единственото, от което имаше нужда. Гледките го лишаваха от апетит по-ефективно от всичко друго.

Имаше и други опасности. Неведнъж забеляза римски патрули. Бяха малки, вероятно защото основните сили на Фабий се намираха източно от планините, но той беше сам и представляваше лесна плячка. Затова обикновено яздеше през полята, успоредно на пътищата. По този начин можеше да избягва контакт с врага, като се крие сред горичките. Освен това си спестяваше и срещата с други пътници — не че имаше много такива. Едно ранно утро зърна някакви мъже, които се криеха в крайпътната канавка, и осъзна, че избраната тактика му е спестила и срещата с разбойници.

Не се изненада много, когато завари дома на Аврелия изоставен, но това означаваше, че не можеше да се разправи с Агесандър. Но откъде можеше да знае къде се е дянал сицилианецът? Капуа беше най-логичното място, защото Аврелия и майка ѝ би трябвало да са там, но как да намери Агесандър — или самата Аврелия — в града? Идеята да влезе в Капуа го накара да осъзнае напълно безумието на решението си. Беше толкова глупаво — и вероятно опасно — колкото и да настъпи по опашката отровна змия. Малки бяха шансовете да го разпознаят, но с чуждия си акцент, мургавата кожа и зелените очи щеше да изпъква в тълпата. Достатъчно беше някой подозрителен гражданин да съобщи за него, за да бъде заловен и подложен на разпити, преди да посрещне бавната си и мъчителна смърт. Единствено боговете знаеха дали ще излезе жив от това начинание. Ханон не се беше молил толкова от деня, в който беше завлечен от бурята навътре в морето. Докато приближаваше Капуа, безпокойството му се засили. Големите групи соции, изпратени да пазят фермите около града, станаха обичайна гледка. Никой не се заглеждаше в него, но стомахът му непрекъснато беше свит от напрежение. Три неща го караха да продължава напред. Споменът за целувките на Аврелия, мисълта какво ли ще си помисли Мут, ако се върне безславно, и инатливият отказ да се признае за победен.

По пладне на втория ден стигна при западната порта на Капуа — мястото, където пристигаха пътниците от крайбрежието. Гледката на могъщите каменни стени отново му напомни защо Ханибал не атакува големи градове. Завладяването на място като това би отнело много месеци, както беше показала обсадата на Сагунт — време, през което римляните можеха спокойно да отрежат всички продоволствени линии на картагенците и да направят невъзможно оставането им на едно място. Много по-умно беше онова, което правеше Ханибал — да посреща римляните в открити сражения. Броят на стражите при портата накара стомаха на Ханон да се свие още повече. Никой от останалите пътници не изгаряше от желание да разговаря, което го устройваше идеално. Имаше време да се моли да не започнат да му задават трудни въпроси. Когато редът му дойде, стражите като че ли се задоволиха с обясненията, направени с най-добрия му гръцки акцент — че работи за търговец, който наскоро е пристигнал в най-близкото пристанище. Ханон потупа дисагите и обясни, че са пълни с писма за клиентите на работодателя му. Стражът го изгледа за момент, след което погледът му се премести върху коня. Ханон започна да се поти. Не само че дисагите му бяха празни, ами и мечът му беше скрит под постелката на гърба на животното. За негово облекчение мъжът му махна да влиза, без да задава повече въпроси, като дори му каза къде може да намери конюшня, в която да остави коня си.

Ханон реши, че упътването ще му свърши работа. Малко по-късно, след като си намери малка стая и място за коня в едно западнало заведение на име „Пшеничен сноп“, излезе да се ориентира. Остави оръжието си под сламеника. След толкова време извън населени места сетивата му преживяваха истински шок. Тесните непавирани улици бяха претъпкани с хора до такава степен, че тълпите се движеха със скоростта на охлюв. Изглеждаше, че Капуа е пълна до пръсване с бежанци от околностите. Ефектът върху града беше забележим. Магазините предлагаха много по-малко стоки, отколкото беше очаквал. Цените на обикновени стоки като хляб и плодове бяха раздути до небесата. Пробит канал на едно кръстовище бълваше течност, която се разпълзяваше във всички посоки. Вонята беше зашеметяваща, при това без онази от купчините тор и човешки изпражнения в страничните улички. Навсякъде имаше просяци с протегнати ръце и мършави деца, които тичаха насам-натам, отмъкваха кесии и крадяха всичко, което оставаше без надзор на сергиите. Поради многолюдната тълпа вбесените продавачи не можеха да направят нищо, освен да сипят ругатни след тях.

Осъзнал, че решението му да дойде в Капуа е било наистина прибързано, Ханон отначало се шляеше безцелно. Нямаше представа откъде да започне. Купи си хляб, отиде при входа на някакъв храм и се замисли, докато ядеше. Приятелят на Квинт се казваше Гай. Но какво беше фамилното му име?

Не можеше да се сети.

Обезсърчен, той продължи да скита, като се надяваше да зърне Аврелия, майка ѝ или дори Агесандър. Късметът обаче не му се усмихна и той се вкисна още повече, когато попадна на робския пазар. Войната не беше сложила край на търговията тук. Редици голи мъже, жени и деца, с варосани крака с вериги на тях, изпълваха оградената с въже площ зад форума. Кандидат-купувачите обикаляха и преценяваха изложената стока. Лошите спомени връхлетяха Ханон. Това беше мястото, на което беше продаден за втори път. Където беше разделен със Суниатон. Където беше срещнал Агесандър, който бе превърнал живота му в кошмар наяве.

— Робиня ли търсиш? Някое хубаво момиче?

Стреснат, Ханон се обърна и се озова пред търговец със сипаничаво лице и провиснала сива коса. Той посочи робините си, няколко момичета на възраст от не повече от шест до почти зрели. Всички изглеждаха ужасени. Ханон сви устни.

— Не.

Търговецът се усмихна мазно.

— Момчета ли предпочиташ? Един приятел има няколко, които могат да те заинтересуват. Ела, ела! — подкани го той.

Ханон усети как гневът се надига в гърдите му. За да не направи сцена, се обърна и се отдалечи. Не знаеше какво да прави и се остави краката му да го поведат по някаква улица. От една отворена врата отляво лъхна топъл влажен въздух, от който му се зави свят. Над вратата прочете думите БАНЯ. ЮЛИЙ ФЕСТУС, СОБСТВЕНИК. ГОРЕЩА ВОДА ПО ВСЯКО ВРЕМЕ. РАЗУМНИ ЦЕНИ. Чуваше как посетителите си бъбрят и някакъв глас вика: „Сладкиши, сладкиши, току-що изпечени! Един за четвърт ас, пет за цял!“. Ханон спря, но не заради храната. Не се беше къпал човешки от месеци — и ако можеше да съди по Картаген, нямаше по-добро място от банята, където да чуе най-новите клюки. Канеше се да влезе, когато нещо го накара да погледне надясно. Двама яки типове се бяха облегнали небрежно на стената на ковачницата отсреща. Те се намръщиха; Ханон извърна поглед. Нямаше смисъл да се въвлича в ненужни сбивания.

Зад масата при входа седеше тлъст мъж с лице като тесто. Върху писалището лежеше котка на сиви ивици, която миеше муцуна с лапа, докато мъжът я галеше зад ушите и ѝ шепнеше нещо. Ханон изчака за момент. Котката обърна глава към него, но не и мъжът. Раздразнен, Ханон прочисти гърлото си.

Накрая онзи го изгледа безразлично.

— Баня ли искаш?

— Да — изръмжа Ханон.

— Един ас. Това включва кърпа. Два аса, ако искаш стригил5 и зехтин.

— Това е пладнешки обир!

— Времената са трудни. Цената е тази. Ако не искаш да плащаш… — Погледът му се стрелна надясно и Ханон забеляза втория мъж, ухилен здравеняк без зъби, стиснал сопа с дебелината на бедрото му.

— Добре. — Ханон тресна на масата две бронзови монети.

Мъжът го погледна отново.

— Ако искаш масаж, робите и робините предлагат и други услуги, но ще ти струват повече…

— Банята е достатъчна.

— Както искаш. Аподитериумът е натам. — Мъжът махна към вратата в другия край на малкото помещение и отново насочи вниманието си към котката.

Ханон не го удостои с отговор. Изгледа презрително здравеняка и отиде в съблекалнята, която беше приятно украсена с мозайка и стенописи на морски теми. Продавачът на сладкиши, когото беше чул по-рано, моментално вдигна подноса си към него, но Ханон го отпрати. Имаше още двама мъже, които се събличаха; те дадоха дрехите си на един роб, който ги сложи в отделни номерирани отделения на дървените шкафове. Ханон се канеше да се съблече, когато една мисъл го накара да замръзне на място. Белегът. Беше забравил за проклетия белег! Всеки, който го видеше, щеше да го вземе за роб. Дързостта и раздразнението го накараха да не си излезе. Ако оставеше ивицата плат на врата си, никой нямаше да види уличаващото F. Ако го попитаха, щеше да обясни, че има упорита рана, която заздравява бавно. И че хирургът му е казал да я държи покрита, особено в банята.

Съблече се и даде дрехите и сандалите си.

— И не искам нещо да ми изчезне, докато се къпя. — Стори му се, че робът подуши. Ханон сви устни. — Може и да вонят, но някои крадци са готови да отмъкнат какво ли не. — Добави един ас и изражението на роба се промени тутакси.

— Ще ги пазя добре, господарю. Искаш ли дрехите ти да бъдат изпрани?

— Може би друг път.

Робът погледна с любопитство врата му, но Ханон вече вървеше към фригидариума. Нямаше намерение да стои дълго тук — малцина се задържаха в това помещение. Както и беше предполагал, в басейна със студена вода имаше само един човек — един от клиентите, които беше видял в аподитериума, мъж на средна възраст с бяла коса и гърбав нос. Двамата си кимнаха; превръзката на врата предизвика нов въпросителен поглед. Ханон нарочно се постара да не намокри плата, бързо премина от единия край на басейна до другия и излезе. Следващото помещение, тепидариумът, беше повече по вкуса му. От краткото топване в студената вода кожата му беше настръхнала.

В тепидариума седна на една от дългите дървени пейки, поставени покрай стените. Въздухът беше приятно топъл; стените бяха украсени с изображения на делфини, риби и морски чудовища. Неколцина мъже седяха наблизо и при отсрещната стена. Трима разговаряха тихо и отпиваха вино от глинени чаши; двама играеха на зарове на пода, а един се беше облегнал на стената и дремеше. Ханон затвори очи и също се престори на задрямал. В действителност слушаше с цялото си внимание.

— Една драхма на хвърляне, както преди? — предложи единият от играчите.

— Добре — не особено доволно отвърна другият.

— Две петици! Бий ме, ако можеш, приятелю!

— Снощи да не си спал с Фортуна? — кисело попита вторият играч. — Все на теб ти се усмихва късметът. — Той хвърли заровете. Последва ликуващ вик: — Пет и шест! Най-сетне печеля.

Двамата продължиха да играят и да си подхвърлят подобни реплики и вниманието на Ханон се насочи към тримата, които седяха заедно. Тъй като бяха срещу него, той продължи да се преструва на задрямал. Благодарение на това или може би на виното, гласовете им постепенно се засилиха.

— Проклетата война няма свършване — промърмори най-възрастният, мъж с посивяла коса и артритни ръце и крака. — Сигурен съм, че ще се проточи като предишната. Помня…

— Калавий, пийни още вино — каза онзи от лявата му страна, дребен тип с кафяви очи и намазани със зехтин къдрици. — Чашата ти е празна.

Макар че беше прекъснал говорещия, Ханон забеляза, че поведението на мъжа е раболепно. Явно имаше разлика в общественото положение — другарите на дребния вероятно бяха благородници. Това само го раздразни още повече. Капуа не беше чак толкова голям град. Тези мъже вероятно познаваха родителите на Аврелия. Само да можеше да ги попита къде е тя!

— Благодаря. — Калавий му подаде чашата си.

Дребният мъж вдигна своята.

— Да пием за нашите храбри водачи! Дано скоро да победят Ханибал.

Третият мъж, с широки рамене и небрежно красива външност, не се включи.

— За нашите водачи, казваш. Ти не си римлянин, нито пък си от Кампания. Ти си проклет грък.

— Това няма никакво значение. Аз живея тук и си плащам данъците — отвърна дребният, който очевидно се почувства малко неудобно.

— Но не си гражданин. — В гласа на третия се долавяше твърда нотка. — Никога няма да те призоват в армията. Няма да ти се налага да се сражаваш с гугите като сина ми или племенниците и внуците на Калавий.

Калавий свъси вежди.

— Така е.

— Моите извинения — побърза да отвърне дребният. — Не исках да ви обидя. — Той отново вдигна чаша. — Дано боговете да напътстват и защитават водачите на Републиката в борбата им срещу Ханибал. Дано също бдят и над всички синове на Рим, които се сражават срещу врага.

Думите му като че ли умилостивиха другите двама. Всички пиха.

Мирът обаче не продължи дълго. Когато двамата римляни отново заговориха за политика, гъркът не се сдържа да не изрази мнението си. Това още повече раздразни третия мъж.

— Спри, Фанес. Ясно е, че си дошъл да си изпросиш услуга, но мнението ти за римската политика не ме интересува. Разбра ли ме?

Фанес се сви раболепно, а Ханон трепна. Името на гърка му звучеше познато.

— Защо си тук, Фанес? — попита Калавий. — Ясно е, че не си дошъл, за да пийнеш с нас.

— Ами… — Гъркът облиза устни. — Имам неколцина длъжници, които сериозно закъсняват с плащанията си.

Лихварят! Онзи, който държеше в ръцете си майката на Аврелия. Обхванат от ярост, Ханон се заслуша още по-внимателно.

— В това няма нищо чудно. Във война сме, ако случайно не си забелязал — рязко отвърна третият.

— Спокойно — рече Калавий. — Може и да не одобряваш професията му, но той и другите като него служат на града. Нека говори.

— Добре. Отивам в калдариума. — Третият мъж кимна любезно на Калавий, намръщи се на Фанес и излезе. Миг по-късно беше последван от мъжа, който бе дрямал. Ханон изсумтя, все едно че се буди, но отново се престори, че заспива. След кратко мълчание гъркът явно остана удовлетворен и заговори отново.

— Искам да се обърна към съда за разрешение да взема собствеността им заради техните дългове. Питам се обаче дали съдиите няма да вземат по-лесно решение с малко напътствия. Една-две думи в подходящото ухо може да гарантират, че на исканията ми ще се погледне благосклонно.

— Сред длъжниците ти има ли благородници, които познавам? — попита Калавий.

Последва смутено покашляне.

— Да, неколцина.

Атия като едното нищо можеше да бъде в списъка на Фанес, помисли си Ханон и кипна още повече. В главата му започна да се оформя план.

— Няма да подкрепя подобно нещо — рязко рече Калавий. — В тези напрегнати времена трябва да се даде известна отсрочка на онези, които са изпаднали в затруднения.

— Но…

— Не, Фанес.

Кратка пауза.

— Не ми се иска да го споменавам, но има и един малък проблем със зетя ти — промърмори Фанес.

— Това не е моя работа — озъби се Калавий.

— Не е съвсем така. Как ще изглежда, ако се окаже, че един от най-видните магистрати на Капуа е тъст на пропаднал комарджия, проиграл цялото богатство на семейството си? Който прекарва времето си в най-долнопробните таверни и бардаци на града? Шансовете ти да бъдеш преизбран могат да пострадат значително, ако подобно нещо се разчуе.

— Проклет грък! — изсъска Калавий.

— Поставяш ме в безизходица. Имам пълното право да поискам от съда да реши за тези дългове — запротестира Фанес.

— И въпреки това си оставаш паразит кръвопиец! — Калавий въздъхна тежко. — Каква е цената на мълчанието ти за зет ми?

— Като жест на добра воля ще отпиша изцяло дълга му. И няма да кажа нито дума за него. В замяна не искам нито една драхма. Както споменах, достатъчно е съдиите да одобрят списъка с имоти, които искам да бъдат отнети.

— Първо искам да видя имената — каза Калавий.

— Ще бъдат доставени в дома ти в края на деня.

— В такъв случай смятам, че работата ни е приключила. Като че ли виното ти започна да ми горчи. — И без да каже нито дума повече, Калавий стана и излезе.

Ханон усети как погледът на Фанес се спира върху него. Продължи да диша бавно и равномерно и не след дълго чу как гъркът става и излиза. След като почака още малко, Ханон реши също да влезе в калдариума. Той беше доста по-населен от тепидариума. Въздухът беше много горещ и влажен. Десетина мъже разпускаха в горещия басейн, сред които Калавий и едрият благородник; други остъргваха със стригили втрития в кожата си зехтин или правеха упражнения; неколцина лежаха на високи до кръста каменни маси, докато роби масажираха мускулите им. Фанес не се виждаше никакъв и разочарованието изпълни Ханон. Тогава чу женски глас от една от кабинките отстрани и си спомни, че на влизане му бяха предложили и други услуги. Ханон не беше сигурен дали гъркът не се е отдал на подобни забавления, но реши, че е по-добре да остане. Ако Фанес беше отишъл в следващото помещение и той го последваше твърде бързо, гъркът можеше да заподозре нещо. Ханон влезе в басейна, като избягваше погледите на останалите.

След толкова време без баня горещата вода беше истинско блаженство. Ханон копнееше да се потопи до брадичката, но заради превръзката на врата остана облегнат на плочките с протегнати настрани ръце. Всички говореха само за войната — в коя част служел нечий син; как Фабий се показвал като страхливец, задето не се изправя срещу Ханибал; какъв късмет имали, че картагенците отново са се отправили на изток; как градът бил на път да се пръсне от бежанците и т.н. Ханон беше твърде далече, за да може да подслушва Калавий и третия мъж и не чу някой от тях да споменава Атия или Аврелия. Търпение, каза си той. Ако планът му проработеше, Фанес щеше да му каже къде живеят те. Не след дълго съседът му се поинтересува вежливо за превръзката. Обяснението му беше прието без въпроси, но Ханон се махна малко след това. След като почисти тялото си със стригил, той се избърса и отиде да вземе дрехите си. На всяка цена трябваше да излезе от банята преди гърка.

Двамата биячи още стояха срещу входа на банята. Това беше най-доброто място, от което да наблюдаваш кой влиза и кой излиза, така че Ханон се принуди да седне в едно открито заведение наблизо. Докато ровичкаше в чинията си безвкусна бъркоч, която минаваше за „месна яхния“, държеше банята под око и се питаше дали няма да е по-добре, ако престане да търси Аврелия. Не му трябваше много време да вземе решение. На този късен етап нямаше как да проявява разум. Самото му идване в Капуа беше безумие. След като бе дошъл обаче вече имаше сигурна връзка с Аврелия чрез Фанес, а това беше повече, отколкото да се мотае безцелно по улиците.

Когато гъркът излезе, Ханон с раздразнение и ужас видя, че двамата здравеняци тръгват след него. Защо трябваше да са точно негови телохранители? Планът да разпита Фанес се разпадаше пред очите му. Кимна неохотно на съдържателя на заведението, плати за храната си и тръгна след тримата. Бързо стана ясно, че лихварят обикаля длъжниците си. Реакцията на търговците, когато го виждаха, беше една и съща — на изненада и ужас. Опитите им обаче да се измъкнат от Фанес или да хлопнат кепенците се проваляха. Двамата му спътници бяха много ловки в запречването на врати с крак и в грабването на хора за вратовете и притискането им в стените. Правеха всичко това напълно открито, без изобщо да се интересуват как могат да реагират минувачите. Всякакви идеи на Ханон да се справи с двамата се изпариха. Освен че бяха въоръжени с къси сопи, здравеняците бяха напълно способни да се грижат за себе си. Ако искаше да спипа Фанес, трябваше да го издебне без хората му. Начумерен, защото това изглеждаше малко вероятно, той продължи да ги следва повече от час.

Междувременно беше престанал да обръща внимание на ставащото наоколо. На една по-неоживена улица едва не се сблъска с телохранителите, когато забеляза, че гърка го няма. Побърза да се загледа в изложените инструменти пред една железария. Импулсивно си купи малък, но остър нож. Когато се обърна, погледите на здравеняците бяха насочени към стълбището, водещо към входа на някакъв храм — Фанес явно беше отишъл там. След като затъкна ножа в колана под туниката си, Ханон мина право покрай тях.

По стълбището почти не можеше да се мине. Гадатели обещаваха да му четат бъдещето, търговци предлагаха подходящи за жертвоприношения кокошки, молитвени лампи и дреболии. Срещу половин ас Ханон си купи мъничка амфора; всеки, който го погледнеше, щеше да го вземе за поредния богомолец. В горния край на стълбището шест масивни колони с канелюри поддържаха пищно украсен триъгълен портик. В центъра имаше фигура на крилата жена със скиптър в ръка. От двете ѝ страни моряци в кораби вдигаха молитвено ръце към нея. Фортуна, помисли си Ханон. Лихварите се молеха на Фортуна за късмет. Стори му се напълно подходящо.

В целата, дългото тясно помещение, което беше основната част на храма, се влизаше през огромна двойна врата. Малка група се беше скупчила около пълен жрец с брада и роба, който обясняваше какво е намерението на богинята за Капуа и гражданите ѝ. Фанес не се виждаше никакъв. Ханон влезе предпазливо вътре. Беше нащрек. Очите му постепенно свикнаха с полумрака, разпръсван тук-там от някоя лампа на бронзова поставка. Стените на помещението бяха украсени с изображения на Фортуна — стояща с баща си Юпитер и останалите божества; застанала сред ниви с натежала пшеница в превъплъщението си като богинята Анонария; гледаща състезание с колесници на стадион, докато мъжете около нея залагаха. Ханон не хареса последното изображение, това на Мала Фортуна, на което тя стоеше на входа на Хадес и гледаше как онези, които са изгубили живота си от лош късмет, минават с нещастни физиономии покрай нея. Макар да не беше едно от неговите божества, Ханон все пак отправи молитва към нея късметът да продължава да му се усмихва — поне докато е в Капуа.

В другия край на помещението имаше нисък олтар. Зад него се извисяваше огромна боядисана статуя на Фортуна с извити в загадъчна усмивка устни. Беше малко обезпокоително как изрисуваните ѝ с черно очи следват Ханон, докато той си проправяше път през тълпата, но той си каза, че това е само игра на въображението му. Останалите молители бяха както мъже, така и жени, млади и стари. Всички искаха Фортуна да е на тяхна страна — от стариците, на които им трябваха пари, за да си купят храна, до мъжете, които си падаха по комара, и жените, които не можеха да заченат.

Фанес стоеше близо до олтара, навел глава. Ханон се промъкна зад него, благодарен на жената наблизо, която се молеше на висок глас. Мина покрай гърка да остави амфората си на олтара при другите дарове, като хвърли кос поглед, за да се увери, че мъжът е наистина Фанес. Застана отново зад него и сърцето му се разтуптя бясно. Онова, което смяташе да направи, трябваше да приключи бързо. И да стане по такъв начин, че да не събуди безпокойство сред останалите. Съмняваше се, че някой би се намесил, но ако двамата здравеняци отвън научеха, щеше да е късметлия, ако се измъкнеше жив — макар че вече беше въоръжен. „Спокойно — помисли си. — Всичко ще мине по план. Скоро Атия няма да има за какво да се безпокои, а аз ще знам къде да намеря Аврелия“. Мисълта му подейства успокояващо.

Бръкна под туниката и стисна дръжката на ножа. Когато Фанес започна да се обръща, Ханон се извъртя, сграбчи лявата ръка на гърка и я изви зад гърба му, като в същото време опря върха на ножа точно там, където се намираше десният му бъбрек. Приближи устни към ухото на Фанес и прошепна:

— Продължавай да се обръщаш. Ако някой те погледне, усмихни му се. Не викай за помощ, че ще забия желязото толкова дълбоко, че ще излезе от мръсните ти гърди.

Фанес се подчини и се помъчи да завърти глава.

— Кой си ти, в името на Хадес? Какво искаш?

Ханон го бутна една стъпка напред.

— Странен въпрос за един вонящ лихвар. Обзалагам се, че имаш много врагове. Затова онези две маймуни те очакват отвън.

— Те ще те изкормят, когато всичко приключи — изсъска Фанес и изохка, когато Ханон притисна ножа достатъчно силно, за да му пусне кръв.

— Затваряй си устата. Продължавай напред — нареди Ханон и се усмихна на един старец, който ги зяпаше.

Отведе несъпротивляващия се грък отстрани, където имаше по-малко хора, и спря при стенописа с Фортуна на игрите, сякаш му се възхищаваше.

— Имената Гай и Атия Фабриций говорят ли ти нещо?

Фанес се вцепени и сърцето на Ханон подскочи.

— Да.

— Дължат ти пари.

— И то много — потвърди гъркът.

— Имената им включени ли са в списъка, който ще получи Калавий?

Фанес отново се опита да завърти глава, този път от изненада, и Ханон го сръчка отново с ножа.

— Гледай напред. И отговори на въпроса ми.

— Да. В списъка са.

— Не, не са. — Ханон гадно завъртя ножа и Фанес едва сподави стона си. — Ще махнеш имената им от него. Не го ли направиш, ще те пипна и ще те накълцам на парченца. Но първо ще ти отрежа топките и ще те накарам да ги изядеш. Същото ще ти се случи и ако направиш нещо на тях или на семейството им. Разбра ли ме?

— Д-да. — Гъркът беше колкото ужасен, толкова и объркан.

Ханон видя капки пот да се стичат по мазната коса на Фанес, което му достави огромно удоволствие.

— Добре. А дъщеря им познаваш ли?

— Аврелия ли?

— Къде е тя?

— Мислех си, че знаеш — отвърна гъркът. — Понеже знаеш всичко останало.

— Казвай — заповяда Ханон.

Фанес изсумтя презрително.

— Мисля, че живее със съпруга си в имота му северно от града. Ожениха се неотдавна.

Ханон затвори очи. Заля го разочарование. Това бяха двете възможности, които не беше взел предвид. Че Аврелия може вече да е омъжена и че не всички граждани са достатъчно уплашени, че да напуснат имотите си. Гъркът сякаш усети смайването му и с рязко движение се изтръгна от хватката му. Рязко се извъртя и блъсна ръката му в стената. Ножът изтрака на пода и Фанес посегна към очите на Ханон с пръсти, изкривени като хищни нокти. Ханон се дръпна назад и гъркът закачи превръзката му. Тя не беше завързана и падна лесно. Последва кратка пауза; после Фанес ахна невярващо. Ханон почти усещаше белега във формата на буквата F.

— Ти да не си избягал роб? — Гласът на гърка беше висок и писклив.

Играта беше приключила. Ханон се втурна към вратата, като разблъскваше хората, които му се изпречваха на пътя.

— Спрете роба! — извика Фанес. — Нападна ме с нож. Спрете го!

Някакъв мъж на средна възраст се изпречи с разперени ръце на пътя на Ханон. Ханон изрева боен вик и човекът тутакси размисли.

Ханон продължи да тича към изхода, като изблъска с лакът някакъв младок, който се опита да посегне към лицето му. Имаше няколко неуспешни опита да бъде хванат за туниката, но те не го спряха. Профуча покрай някаква опулена жена и се озова навън. Зад него гласът на Фанес зазвуча по-силно. Ханон изруга. Освен ако не бяха глухи, телохранителите на гърка несъмнено го очакваха в подножието на стълбите.

Забави крачка. Както и очакваше, здравеняците тъкмо бяха тръгнали нагоре с намръщени мутри и със сопите в ръце. Всички на стълбите ги гледаха. „Не вдигай тревога“, помисли си Ханон. Искаше хората на стълбите да останат спокойни и биячите на Фанес да се чувстват уверени. С небрежна усмивка тръгна надолу.

— Идвам при вас — извика той. Телохранителите се спогледаха и се ухилиха доволно. Дотук добре. Стомахът му беше свит на топка, но той изчака да извърви три четвърти от пътя, преди да направи хода си.

Грабна голяма кошница с пилета от едно стреснато момче и я запрати право по хората на Фанес. Последваха ругатни, трясък, звук на чупеща се тръстика. Разлетяха се пера. Въздухът се изпълни с кудкудякането на уплашени кокошки. Ханон не изчака да види какво ще се случи. С огромен скок преодоля последните няколко стъпала и се втурна в тълпата. Запробива си път през множеството, като внимаваше да не поглежда хората. За щастие никой не се опита да го спре. Десет крачки, двайсет, трийсет, четирийсет от стълбището. Ханон забави крачка и отново тръгна небрежно. Някои сигурно вече се бяха досетили, че преследват именно него. Погледите на всички бяха насочени към храма.

На първата пресечка Ханон реши да се махне от широката улица. Зави на ъгъла и погледна назад. Фанес беше на стълбището. Лицето му беше почервеняло и той явно ругаеше бездарните си телохранители. Ханон се усмихна, обърна се и ускори крачка. Щеше да откъсне парче плат от туниката и да скрие белега си; скоро щеше да се стопи в тълпата. Удовлетворението му обаче не продължи дълго. Не беше безопасно да остава в Капуа. Фанес нямаше да намери покой, докато не го открие.

Усещаше горчив привкус в пресъхналата си уста. Защо да остава, щом Аврелия не беше тук? Нямаше смисъл и да се опитва да я намери. Тя вече беше омъжена жена с напълно нов живот, от който той никога нямаше да бъде част. Шансовете да открие Агесандър също се бяха изпарили. Най-добрият му избор беше да се върне при фалангата, да продължи да си изпълнява дълга и да забрави и за двамата. Да се опита да ги забрави.

„Фортуна е толкова непостоянна“, с тъга си помисли той. Беше заплашил Фанес и бе успял да се измъкне, но пък беше лишен от възможността отново да види Аврелия. Мут беше прав. Нямаше място за жени по време на война. Оттук нататък щеше да се съсредоточи единствено върху картагенската кауза.

Но въпреки цялата си решимост изпитваше дълбока тъга.