Кървави полета

XII

Северно от Капуа

Аврелия разглеждаше отражението си в бронзовото огледало. Засега цветът ѝ изглеждаше добре; на лицето ѝ нямаше и следа от бурята, бушуваща вътре в нея. Дори косата ѝ, разресвана от Елира, беше блестяща. Тялото ѝ обаче сякаш беше решило да се държи противоположно на начина, по който се чувстваше — изолирана и окаяна. Може би добрият ѝ външен вид се дължеше и на една друга причина, но Аврелия не искаше да мисли за нея. По-добре беше засега да се отдаде изцяло на самотата си, нейната нова и постоянна спътница. Това не беше изненадващо. Новият ѝ дом беше извън града, в домакинство от роби, които не познаваше. Майката на Луций отдавна беше починала, а баща му беше свадлив старец, който се интересуваше единствено от управлението на именията си. Луций, чиято компания сега я караше да е нащрек, също рядко се появяваше. Семейните дела и политиката го принуждаваха да прекарва повечето си време в Капуа. Когато се връщаше у дома, обикновено прекарваше дните с баща си или навън. Спяха заедно, но креватните упражнения бяха предимно физически и рядко включваха разговори. Аврелия не знаеше каква е причината за това. Може би защото вече бяха съпруг и съпруга. Освен да се опитва да ѝ направи дете, Луций почти не ѝ обръщаше внимание. Макар че все още не го обичаше, на Аврелия ѝ липсваше вниманието, с което я беше засипвал преди. Може би беше в състояние да промени начина, по който се държеше с нея, но още не беше готова да сподели тайната си с него.

От време на време получаваше по някое сухо писмо от майка си, което също не ѝ помагаше. Баща ѝ беше жив: служел с легионите, които следвали силите на Ханибал; от Квинт нямало вести; маслините били събрани и подготовката за зимата във фермата вървяла добре. В цяла Кампания нямаше и следа от вражески войници, което оправдаваше решението на Атия да се прибере у дома с Агесандър и робите. Нямаше никаква вест и от Фанес и Аврелия се надяваше, че това означава, че майка ѝ успява да плаща вноските. Новината беше намалила чувството ѝ за изолация, но съвсем малко. Ако не беше Елира, която бе останала с нея след сватбата, самотата ѝ щеше да е непоносима.

Въпреки че споделяше много лични неща с илирийката, Аврелия още не ѝ беше разкрила най-съкровените си мисли. Погледът ѝ се стрелна към профила на Елира зад нея, която стоеше с четка в ръка и сръчно разресваше оплетените през нощта кичури. Реши, че е по-добре да ѝ каже в най-скоро време — иначе тя така или иначе щеше да се досети. Отначало Аврелия не беше сигурна. Луций беше спал с нея достатъчно пъти, но тя някак беше сигурна, че семето му е останало непосято. Оказа се, че само си е мечтала да е така. Втори месец бе отминал без обичайното кървене и увереността ѝ се превърна в безпокойство. В последно време започваше да усеща корема си леко стегнат. Понякога сутрин леко ѝ се гадеше. Накрая и последните ѝ съмнения се разсеяха. Скоро коремът ѝ щеше да се подуе и нямаше начин да остане незабелязан, особено когато се къпеше. „Скоро — помисли си Аврелия. — Ще трябва да кажа на Елира скоро. И на Луций. Или да действам“. Изпълни я вина, че подобно нещо изобщо минава през главата ѝ, но въпреки това мисълта си остана. Аврелия не желаеше лошо на бебето; идеята изникваше непрекъснато, защото все още не се беше примирила напълно със студената реалност на живота си като съпруга на Луций. Затова не можеше да се спре да подслушва робините в кухнята, когато си говореха за прекъсване на нежелана бременност — те използваха седефче, но Аврелия нямаше представа къде може да намери това растение, как да го приготви и дори какво количество да приеме. По задните улички на Капуа имаше старици, които се занимаваха с билки и настойки, но тя нямаше наложителна причина да иде в града. Дългът ѝ повеляваше да остане тук, освен ако Луций не я вземеше със себе си. „Престани!“ — заповяда си тя. Бременността ѝ не беше резултат на насилие или малтретиране. Нямаше смисъл да се опитва да я прекъсне. А освен това подобни опити бяха опасни. Майка ѝ веднъж ѝ беше разказала за робиня, който умряла от загуба на кръв след неуспешен опит за аборт.

А и ако изгубеше бебето, щеше просто да забременее отново. Такова щеше да е желанието на Луций — и на всички други. Сега предназначението ѝ беше да осигури на семейството му мъжки наследник, при това колкото се може по-скоро. Думите на Атия отново прозвучаха в главата ѝ. Ако можеше да износи успешно бебето и — още по-добре — бързо да роди второ и трето, животът ѝ щеше да стане много по-лек. Луций щеше да я остави на мира. Животът ѝ щеше да бъде изпълнен с радостта да отглежда семейството си. Ако Фортуна погледнеше благосклонно на нея, тя можеше дори да си намери любовник — някой, който я възприема не като кобила за разплод, а като жена. Трудно беше да си мисли, че бездействието е най-добрата стратегия. В главата ѝ се появи образът на Ханон, но Аврелия безжалостно го пропъди. Горчивата истина беше, че никога нямаше да го види отново. Никога нямаше да прекара живота си с него. По-добре беше да приеме положението, каквото е. В противен случай щеше да се обрече на окаян живот, в който единственото мимолетно щастие щеше да я спохожда в главата ѝ — а това беше пътят към лудостта.

Реши, че е много по-добре да износи детето на Луций. Сега това беше част от работата ѝ. Погали се леко по корема. Изпита тръпка на вълнение — на радост. Все още не ѝ се струваше реално, че в нея расте бебе. Каза си, че ще го износи докрай. Че освен на Луций детето е и нейно. И че ще го обича от все сърце, независимо дали е момче или момиче. Че това ще е задачата ѝ в живота. Решението ѝ хареса. Това беше област, която се намираше — за разлика от много други неща — под неин контрол.

— Изглеждаш щастлива, господарке — каза Елира. Стресната, Аврелия се опита да скрие изненадата си.

— Така ли?

Илирийката я погледна в огледалото.

— Да. Стори ми се, че забелязвам намек за усмивка. А боговете са ми свидетели, това не се случва често.

Аврелия се опита да намери приемлива лъжа.

— Обичам да ми разресваш косата.

— Но обикновено не се усмихваш, когато го правя.

— Е, днес ми харесва особено — заяви Аврелия с тон, който не търпеше възражения.

Веждите на Елира се повдигнаха, но тя не каза нищо.

Аврелия си помисли дали да не каже на илирийката още сега, но незабавно отхвърли тази мисъл. Намираха се на прекалено публично място — точно пред брачната спалня, която гледаше към основния двор. За да може да се разкраси добре — нещо, което беше започнала да прави след сватбата — Аврелия се нуждаеше от слънчева светлина и затова сега седеше тук на табуретката. Беше започнала да свиква с погледите на робите, а след време и те привикнаха със сутрешния ѝ ритуал. Повечето от тях вече почти не я поглеждаха, докато сновяха насам-натам по задачите си, но това не означаваше, че не подслушват разговора им. Аврелия реши, че може да изчака до по-късно, когато излезе с Елира на обичайната си разходка до близката река.

Потънала в мисли, тя не обърна внимание на Статилий, слабия като клечка майордом, който приближаваше към нея откъм таблинума. Вдигна очи едва когато чу любезно покашляне.

— Да?

— Господарке. Госпожа майка ти е тук — каза той.

Аврелия примигна и повтори глупаво:

— Майка ми ли?

— Да, господарке — надуто отвърна той. — Дошла е на посещение. Вече изпратих един роб да намери господаря и да му съобщи. — Статилий погледна към отворените врати на таблинума. — Предложих ѝ да се освежи и стая, където да се преоблече, но тя отказа и двете.

Все още мъчейки се да осъзнае чутото, Аврелия се изправи, като даде знак на Елира да спре. Атия се появи в следващия момент. Един роб я следваше.

— Майко. — Макар че при последната им среща нещата помежду им бяха минали неловко, Аврелия изпита прилив на топлота към Атия. Трябваше да се пребори с желанието да изтича при нея. Подобна постъпка щеше да е детинска. Затова тръгна със спокойна крачка. — Каква изненада! Какво удоволствие!

Крайчетата на устните на Атия се повдигнаха машинално, но очите ѝ си останаха студени, докато се целуваха.

— Дъще.

Стомахът на Аврелия се сви. Нещо не беше наред.

— Имаш ли вести от татко или Квинт? Те добре ли са?

— Предполагам, че да. Не съм получавала писма, откакто ти писах. — Атия се сгуши в тъмнозеленото си вълнено наметало. — Тук е студено. Как издържаш да седиш навън така леко облечена?

— Светлината тук е по-добра — обясни Аврелия. Какво търсеше тук майка ѝ? — Ела. Една от приемните има подово отопление и огнище. — Обърна се към Елира. — Донеси греяно вино. А ти, Статилий, се погрижи да приготвят подобаващ обяд.

Приемната бе добре обзаведено помещение, използвано за забавляване на гости. Всичко в нея вонеше на богатство. Гипсовата замазка на стените беше боядисана в червено; на този фон бяха изрисувани сцени от митове — първата среща между Еней и Дидона6; Орфей, гледащ назад към Евридика пред портите на подземния свят; Ромул и Рем, сучещи от вълчицата. В стаята имаше скринове, удобни кушетки и резбована махагонова маса. От тавана висеше сребърен полилей. Аврелия изобщо не забеляза тези неща. Веднага щом влязоха, тя затвори вратата. Лицето на майка ѝ си оставаше студено и я изнервяше.

— Винаги си добре дошла, майко, но посещението ти е наистина изненадващо. Защо не прати вест, че ще дойдеш?

— Нямаше време.

— Не разбирам.

— Как би могла да разбереш, докато си тук далеч от града? Заради Фанес е.

Кръвта нахлу в главата на Аврелия. Замаяна, тя опря ръка на стената, за да се задържи на крака.

— Добре ли си, дете? — Атия тутакси се озова до нея. Гласът ѝ най-сетне прозвуча майчински загрижено.

— Д-да. Добре съм. Какво за Фанес?

— Никога не съм споменавала този боклук в писмата ми, защото нямаше смисъл. По някакъв начин успявах да плащам вноските. Не поддържах никакъв контакт с него, което ме устройваше идеално. — Атия си пое дълбоко дъх. Изглеждаше по-стара и по-уязвима, отколкото Аврелия я беше виждала някога.

Тя докосна ръката на майка си.

— Моля те, кажи ми какво е станало.

— Миналата седмица бях в Капуа на пазар. Както обикновено, отседнах при Марциал. Фанес явно има очи навсякъде, защото се появи в къщата в деня след пристигането ми. Разказа някаква изключително смахната история как бил нападнат в храм в града. — Аврелия отвори уста, но леденият поглед на майка ѝ я накара да премълчи. — Докато се молел, някой се промъкнал зад гърба му с нож. Не било обир. Непознатият му казал, че трябвало да забрави за всичките ни дългове.

— Само за нашите дългове ли? А не за нечии други?

— Споменал само нашето семейство.

Аврелия се обърка.

— Кой е нападателят?

— Мислех си, че ти може да знаеш отговора.

Ханон? Не, не можеше да бъде.

— Агесандър?

— Не. Той е във вилата. Всеки роб там може да гарантира за него.

— Тогава Гай?

— Гай никога не би направил подобно нещо! А освен това замина с армията. Фанес каза, че бил роб. Счепкали се. Той успял да се отскубне и смъкнал шала около врата на нападателя, преди онзи да побегне. Имал дамгосана буква F. Сещам се само за един роб, който би могъл да постъпи така. Доколкото си спомням обаче, Ханон нямаше такъв белег. — Атия погледна изпитателно Аврелия. По някакъв начин успяваше да запази лицето си безизразно.

— Нямаше. Но пък и как би могъл да е той? — Вътрешно Аврелия ликуваше въпреки болката, която пронизваше сърцето ѝ. „Явно се е върнал, за да се опита да ме намери! Защо не ми каза какво се е случило и как се е сдобил с белега?“

— Не зная, дете. Армията на Ханибал не беше толкова далеч по онова време — рязко отвърна Атия. — А и кой друг роб би нападнал Фанес заради нас?

— Нямам представа. — Трябваше да е бил Ханон. Нямаше кой друг да е. Сърцето ѝ подскочи от радост и главата ѝ се напълни с безумни идеи да отиде до Капуа и да го намери. Нещастното изражение на майка ѝ обаче бързо разсея доброто ѝ настроение. — Какво друго е казал Фанес?

— Че няма да допусне да бъде заплашван по такъв начин. Изсмя се и ми каза, че телохранителите му били повече от способни да се справят с някакъв избягал роб. После удвои размера на вноските, считано от момента. Когато възразих, той тикна в лицето ми договора за заем. Тъй като сме пропуснали много месечни вноски, можел да определя каквито си иска лихви и когато реши.

— Но ти не можеш да плащаш толкова много! — възкликна ужасено Аврелия.

— Имах три дни да събера парите — с натежал глас рече Атия. — Накрая не ми остана друго, освен да продам част от фермата.

— Не!

— Нямах избор, дете. Ако не го бях направила, Фанес щеше да иде в съда и да отнеме целия имот. И сега няма да мога да платя следващата вноска, без да продам още земя. Писах на баща ти, но се съмнявам, че той ще е в състояние да помогне по някакъв начин. Марциал също. Той почти се разори, след като ни зае пари.

Сякаш бездна на отчаяние се отвори под краката на Аврелия. „Какво си направил, Ханон?“ — мислено изкрещя тя. Вместо да оправи нещата, той само ги беше влошил още повече.

— Какво ще правиш?

Майка ѝ сви безпомощно рамене.

— Ще продавам фермата на части. Ще се опитам да взема най-добрите цени, макар че в момента купувачите са малцина. Може би ще успея да запазя малко земя, докато баща ти не се върне и не се разплати с Фанес.

— Трябва да има нещо, което да направим!

— Да се молим — отвърна майка ѝ. — Да се молим мълния да порази онова безродно псе, преди да сме се разорили. Кълна се, той е способен да изпие кръвта ни до последната капка.

— Мога да говоря с Луций — импулсивно предложи Аврелия.

— И дума да не става. Достатъчно срамно е, че семейството ще бъде разорено. Недостойно е да го молим за помощ.

— Но е по-добре от това да изгубим фермата, нали?

— Не. Баща ти ще спечели достатъчно слава във войната, за да възстанови състоянието ни.

— Откъде си сигурна в това? Ами ако загине? Тогава какво ще стане с теб?

Аврелия очакваше майка ѝ да я зашлеви, но Атия беше онази, която изглеждаше като ударена. Това я накара да осъзнае колко крехка е фасадата, която майка ѝ показваше на света, и колко лесно ѝ бе на самата нея, чийто съпруг не беше заминал на война.

— Извинявай — прошепна тя. — Не биваше да го казвам.

— Да, не биваше. — Гласът на Атия трепереше. — Боговете ще пазят Фабриций, както са правили досега. Квинт също. В това вярвам.

— Аз също — каза Аврелия с най-уверения тон, на който беше способна. Молитвите бяха единственият ѝ начин да помага на баща си и брат си, но трябваше да направи нещо осезаемо с Фанес. В главата ѝ започна да се оформя дързък план. Майка ѝ не можеше да ѝ попречи да се обърне към Луций за помощ. А и моментът беше идеален. Той щеше да остане много доволен, когато научи, че е бременна. Може би достатъчно, за да притисне лихваря? Аврелия не беше сигурна, но трябваше да направи нещо, за да защити фамилията си. Жалко, че Ханон не беше убил Фанес, жестоко си помисли тя. Подобно нещо обаче би го изложило на смъртна опасност. Въпреки последиците от постъпката му Аврелия много се радваше за случилото се. Замоли се боговете да бдят и над него.

Елира влезе с виното. След като наля, Аврелия бързо я отпрати. Нима не беше най-добре да каже първо на майка си, че е бременна? Това щеше да подобри и нейното настроение.

— Аз също имам новина — каза тя и изведнъж се засрами. — Само че добра.

— Бременна си! — веднага се сети Атия.

— Откъде се сети? — ахна Аврелия.

— Майчина интуиция. — Най-сетне Атия се усмихна топло. — От колко месеца?

— Мисля, че от два.

— Значи е съвсем в началото. Не бива да се радваш прекалено. Много неща могат да се случат през първите три-четири месеца. Загубата на бебе е нещо обичайно. — Аврелия посърна и майка ѝ я хвана за ръката. — Ще се молим на боговете и богините да не допускат това! Чудесна новина, дете мое. Луций знае ли?

— Още не.

— Кога ще му кажеш?

— Скоро. Засега искам това да си остане наша тайна — каза Аврелия и ѝ намигна. Щеше да изчака майка ѝ да си тръгне, преди да говори със съпруга си. Всъщност щеше да изчака да е легнал отново с нея, преди да го направи. Може би Елира щеше да ѝ даде някакъв съвет как да му достави повече удоволствие? Бузите ѝ пламнаха от тази неприлична мисъл, но решимостта ѝ не намаля. Щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на семейството си. Не знаеше точните подробности, но беше чувала неведнъж Квинт и Гай да си говорят и да се смеят, за да знае, че раждането на деца не е единственият начин да достави удоволствие на Луций. Надяваше се само тази нейна нова пламенност да не го направи подозрителен.

Удобният момент настъпи след по-малко от седмица. Атия си беше тръгнала преди няколко дни. Отношенията им се бяха подобрили през краткото време заедно и двете се бяха сбогували доста сърдечно. На следващия ден Луций се върна от успешно пътуване до Неапол и донесе на Аврелия чудесен подарък — златна огърлица, украсена с мънички рубини. Аврелия бе много доволна от нея, най-вече защото тя ѝ даваше повод да го прелъсти като израз на благодарност. Доброто настроение на Луций стана още по-добро от топлото посрещане на Аврелия, поднесената богата вечеря и начина, по който тя го замъкна в спалнята след това. Аврелия беше благодарна на куража, който ѝ бе дала чашата вино, изпита преди да излязат от трапезарията. Когато Луций се опита да легне отгоре ѝ както обикновено, тя бързо се дръпна и го бутна по гръб. Преди той да успее да реагира, Аврелия започна да целува гърдите и корема му, като галеше бедрата му. Изненадата му беше очевидна, когато устата ѝ се спусна надолу към слабините му, където не беше достигала досега, но не направи опит да я спре. Лекото пъшкане, което се чу след това, и начинът, по който притискаше главата ѝ, каза на Аврелия, че съветът на Елира е наистина добър.

След това той я прегърна — нещо, което само по себе си беше рядкост. Аврелия се сгуши в него, доволна от очевидната наслада, която беше изпитал. Нарочно не каза нищо.

— Беше страхотно — промърмори той.

— Липсваше ми.

— Очевидно. — Гласът му бе леко ироничен.

Последва мълчание, по-уютно от онова, което се беше възцарявало помежду им по-рано. Луций леко галеше косата ѝ — нещо, което също беше новост. Аврелия се запита дали не е време да му каже за бременността си, но успехът я бе направил дръзка и тя реши да последва още един съвет на Елира. Не след дълго ръката ѝ небрежно се плъзна отново надолу. Няколко докосвания и тя го усети да се втвърдява пак.

— Богове, ама че си настоятелна тази нощ!

В гърдите на Аврелия се надигна паника, но пръстите ѝ не спряха.

— Липсваше ми. Освен това много харесах новата огърлица. Пък и виждам, че и ти си повече от отзивчив, съпруже.

Той се разсмя, излегна се по гръб и затвори очи. Аврелия това и чакаше. Ако я гледаше, щеше да ѝ е много по-трудно да го яхне и да напъха вдървения му член в себе си. Веднага щом го направи обаче, очите му рязко се отвориха.

— Какво правиш?

Вместо да отговори, Аврелия задвижи бедрата си напред-назад, както ѝ беше казала Елира. За нейна изненада ѝ хареса много — повече от всичко, което бяха правили досега. Насладата ѝ се подсилваше от начина, по който лицето му се превръщаше в лицето на Ханон. За момент се почувства виновна, но удоволствието беше твърде голямо, за да прогони образа.

— Аврелия?!

— Просто се опитвам да ти доставя удоволствие — прошепна тя. — Искаш да спра ли?

Лек стон; промърморена дума, която може би беше „не“. Набрала увереност, Аврелия намери подходящия за нея ритъм и продължи в него, докато той се гърчеше в екстаз под нея. Когато ръцете му посегнаха да я хванат за задника, тя го остави да води темпото.

Не след дълго Луций свърши. Направи го по-бурно от всеки друг път. Аврелия изпита дълбоко задоволство, докато слизаше от него, не на последно място заради мисълта, че ако това съвкупление беше чудесно, би било още по-добро с Ханон.

— Къде си се научила на тези неща? — попита той, нахълтвайки във фантазиите ѝ.

— Майка ми ми даде някои съвети — излъга Аврелия с ясното съзнание, че никога не би посмяла да спомене подобно нещо пред Атия.

Той се усмихна сънено.

— Задължен съм ѝ.

— А аз на теб.

Луций повдигна вежди.

— Това пък защо?

Тя подпря брадичка на гърдите му и го погледна в очите.

— Ще ставаш баща.

Луций я погледна объркано; после изненадано. Накрая на лицето му се изписа неподправена радост.

— Бременна си?!

Тя кимна и се усмихна доволно.

— Засега само във втория месец, но си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Слава на Церера и Телура! Това е чудесна новина!

Тя се засмя, когато той докосна корема ѝ.

— Още нищо не може да се усети.

— Тогава откъде знаеш?

— Пропуснах два цикъла. А и жените разбират такива неща.

— Каза ли на майка си, докато тя беше тук?

— Разбира се. Но ти си единственият друг, който знае.

Той я притисна към себе си, но бързо я пусна.

Този път тя се притисна в него.

— Няма да ми навредиш!

Той се усмихна стеснително, от което заприлича на хлапак.

— Да не казваме на никого, преди да е започнало да личи. Това може да е нашата тайна. — И после се отплесна да говори колко горд ще е баща му, кои са любимите му момчешки имена и на какви игри ще научи сина им.

Аврелия се включваше от време на време, като се съгласяваше с всяка негова дума. Мислено се помоли детето наистина да се окаже момче. Второто можеше да е момиче, но първото трябваше да е момче — по много причини. Когато той най-сетне млъкна, тя го целуна по устните.

— От теб ще стане чудесен баща.

— А ти ще ми родиш силен син!

„Желязото е горещо“, помисли си Аврелия. Време беше да действа.

— Жалко, че майка ми не можа да се зарадва на чудесната новина.

— Не разбирам. Гостуването ѝ мина добре, нали?

— Да. — Тя остави гласа си да замре.

— Тогава каква е причината? Да не би да е болна? Или е получила лоши новини за баща ти или брат ти?

— Не, нищо такова.

— Кажи ми. — Гласът му бе заповеднически, но в същото време и мек.

„Фортуна, помагай“, замоли се Аврелия.

— Не е нещо, което да те засяга. Просто семеен проблем. — Тя избягваше погледа му. Огънят на надеждата я сгря отвътре, когато той хвана брадичката ѝ и я вдигна, за да го погледне.

— Кажи ми.

И тя го направи, с подходящо печален тон. Как баща ѝ взел заем от Фанес след няколко много лоши за реколтата години. Как изплащал вноските си, преди да замине на война. За натиска, на който била подложена майка ѝ след това. За заплахите на Фанес; за вдигането на лихвите; за това как Марциал помагал според способностите си. Пропусна нападението срещу лихваря — не искаше да добавя и Ханон в историята — а само спомена, че неотдавна Фанес вдигнал месечните вноски дотолкова, че майка ѝ трябвало да продаде част от земите им.

— Съжалявам — с треперещ глас рече тя. — Не биваше да ти казвам. Майка и татко много ще ми се ядосат, ако научат.

— Няма да кажа на никого — обеща той. — Ако им трябват пари, мога да им заема…

— Благодаря, но не. Те са прекалено горди, за да приемат и една драхма от теб. Марциал направо принуди майка ми да вземе парите му, а той е семеен приятел от трийсет години.

Аврелия не каза нищо повече, а се замоли Луций да реши лично да притисне Фанес и да си помисли, че идеята е негова. Времето се проточи. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че тя се разтревожи, че той може да го усети.

— Фанес се казва, така ли?

— Да.

— И живее в Капуа?

— Да.

— Ще се погрижа някой да го посети. Да го убеди да размисли за дълговете на семейството ти. — Той се усмихна, когато тя го погледна. — Няма да има нищо незаконно. Псето просто ще трябва да намали вноските до част от сегашната им стойност, така че майка ти да може да продължи да ги плаща. Това е напълно разумно, още повече че сме във война. След като баща ти се върне, несъмнено отрупан с почести от Сената, положението може да се промени.

— Наистина ли ще го направиш за мен?

— Разбира се! Та ти ще ми родиш син. Пък и това е съвсем дребна работа.

От очите на Аврелия бликнаха сълзи на искрена благодарност и радост.

— Благодаря — прошепна тя.

— Утре ще пратя роб да отнесе писмо в Капуа. В града има хора, които ще се погрижат. Смятай го за направено.

Тя го целуна съвсем искрено. Но когато ръката ѝ се плъзна от гърдите му надолу, той я спря.

— Мъжът се нуждае от почивка! Събуди ме утре и с радост ще се отзова.

Доволна, че е направила достатъчно, Аврелия се отпусна в обятията му. Луций беше добър съпруг. За първи път се запита дали съвместният им живот не може да бъде щастлив. И в същото време не можеше да престане да мисли за Ханон. Не можеше да спре да си фантазира какво ли би било да лежи до него, а не до Луций. Въображението ѝ се развихри, подхранвано от мислите за начина, по който се беше държала преди малко. Изкушението да освободи пулсиращото напрежение, което усещаше в слабините си, беше прекалено голямо. Много внимателно тя се освободи от прегръдката на Луций и се премести в своята половина на леглото. Той се размърда малко и отново затихна. След като се увери, че не се е събудил, Аврелия легна по гръб. Затвори очи и образът на голия Ханон изпълни мислите ѝ. Ръката ѝ сама се плъзна надолу, пръстите ѝ се потопиха във влагата между краката ѝ и се раздвижиха.

Когато достигна върха на екстаза си, не изпита никаква вина.

Калена, Самниум

Беше студен ветровит следобед. Слънцето беше изчезнало зад сивите облаци. Надвиснали, кипнали, непрекъснато променящи се, те изпълваха небето от единия хоризонт до другия, както го правеха още от сутринта. Вятърът се беше засилил по някое време през нощта и не показваше никакви признаци на отслабване. Римските войници се бяха научили да очакват подобно време. Зимните бури по адриатическото крайбрежие бяха нещо обичайно за тази част на Италия. Това, че лагерът беше разположен нависоко, не подобряваше положението. Вятърът връхлиташе палатките, като ту опъваше, ту отпускаше въжетата така, че имаше вероятност да отнесе поне няколко от тях преди края на деня. Заради лошото време навън бяха само онези войници, които трябваше да са навън. Часовите по укрепленията на големия лагер се гушеха под нивото на дървените бойници — главите им едва се виждаха над тях. От време на време по някой вестоносец притичваше по пътеките между палатките. Мулетар прибираше животните си от оскъдната паша. Групи нещастни легионери, наказани заради лошо поведение, маршируваха окаяно напред-назад по откритото пространство пред укрепленията, хвърляха копия или се нападаха един друг с дървени мечове и щитове. Офицерите им стояха наблизо с дебели вълнени наметала и ги ругаеха люто.

В редиците на манипулата на Коракс и Пулон всичко беше притихнало. Войниците се гушеха в палатките и излизаха само колкото да отговорят на повика на природата или да донесат дърва за мангалите, с които се бяха сдобили по-находчивите контубернии. Подобно на другарите си, Квинт не беше наряд — предишната вечер се беше върнал от двудневен патрул. Той също беше вътре, легнал сред деветимата други, с които делеше палатката. Като най-старши се беше настанил на най-доброто място до малкия трикрак мангал. Още по-хубавото бе, че лежи върху няколко овчи кожи — някои заменени срещу нещо друго, други спечелени на зарове или направо откраднати. Трите месеца живот в лагер, само с отделни сблъсъци с картагенците, означаваха, че приоритетите в живота донякъде се променят. Сега те се свеждаха изцяло до това как да направят съществуването в кожена палатка през студената и влажна зима по-поносимо. Винаги имаше нужда от дърва и постелки, както и от дажбите, които да стоплят вътрешностите им. Изтънчени неща като сирене или вино бяха много скъпо удоволствие.

Квинт бързо беше открил, че Север, бившият любовник на Рутил, е роден вехтошар. Като че ли нямаше значение от какво имат нужда — Север винаги го намираше. Квинт се беше научил също толкова бързо да си затваря очите за дребните кражби. Причината за това беше проста. Всички в лагера го правеха; номерът беше да не те пипнат. Фактът, че опитните центуриони като Коракс „не забелязваха“ какво става, помагаше. В началото на зимата той беше заявил само едно — че всеки, който бъде хванат да краде от своята манипула или от непосредствените съседи, ще бъде наказан с трийсет удара с камшик. Не трябваше да си гений, за да разбереш неизказаното — че по-отдалечените отряди и всичко извън лагера е законна мишена.

За обяд имаше яхния — най-вкусното нещо, което беше ял от дни. Квинт се излегна в топлата си постеля и се заслуша с половин ухо в бъбренето на останалите. За първи път от незнайно колко време не му се мислеше за Рутил. Правеше го от онова сражение в прохода — кипеше вътрешно и кроеше планове как да отмъсти на Мацерион. Проблемът бе, че беше трудно да го направи, когато нямаше сражения. В лагера всичко се знаеше — човек не можеше дори да отиде по голяма нужда, без поне петима-шестима души да го гледат. Най-добрата възможност беше да го направи в разгара на сражение. Тогава повечето не виждаха какво става на пет крачки от тях, да не говорим за повече. За негово раздразнение обаче войната сякаш беше спряла с идването на зимата. И положението щеше да си остане такова, докато времето не се оправеше през пролетта. „Рано или късно кучият син ще си го получи — каза си Квинт. — По един или друг начин“. Дотогава не беше престъпление да разпусне малко на безопасно място сред другарите си по палатка. За да се разсее, се съсредоточи върху ставащото около него. Петима играеха на зарове. Пускаха се мръсни шеги, повечето свързани с пръдните на един от войниците. Север си шепнеше с други двама и несъмнено планираше експедиция за отмъкване на нещо. Един дремеше. Квинт си помисли, че в моменти като този животът не е чак толкова лош.

— Креспон! — Гласът дойде някъде отвън.

Квинт изруга наум и не отговори.

— Креспон! Коракс те вика. Веднага.

Искането само по себе си беше необичайно, но защо пратеният беше тъкмо Мацерион? Квинт се надигна, изпълнен с подозрения. Другарите му го гледаха.

— Стига сте ме зяпали — рязко им рече той. — Някой да отвърже платнището. Идвам — изръмжа на Мацерион. Бързо препаса меча си и си сложи шлема. Взе наметалото си и тръгна към изхода. Предпазливостта го накара да не излиза. Дали Мацерион можеше да се опита да го убие посред бял ден, насред техния отряд? Със сигурност не. Квинт усещаше погледите на хората си в гърба си и пристъпи напред. Опасността от Мацерион не беше голяма, а и не можеше да си позволи да го възприемат като нерешителен.

— Защо се бавиш, мътните да го вземат? — презрително попита Мацерион.

— Ето ме — изръмжа Квинт и излезе навън. Нарочно сложи ръка върху дръжката на меча си — така, че всички да го видят.

Мацерион го изгледа подигравателно. Той също носеше вълнено наметало, но ръцете му бяха празни. Квинт се изчерви, но не махна ръката си. Не и след онова, което се беше случило с Рутил. Погледът му се стрелна наляво и надясно. Не видя никого. Позволи си леко да се отпусне и изгледа кръвнишки Мацерион.

— Търсиш ли някого?

— Майната ти, Мацерионе. Много добре знаеш какво правя и защо — почти приятелски отвърна Квинт. — Какво иска Коракс?

— Откъде да знам. Връщах се от клозетите и си гледах работата, когато ме привика при палатката си. Каза ми да те заведа веднага при него.

Квинт изсумтя. Не искаше да признава, че е объркан. Мацерион не каза нищо повече и разговорът замря. Двамата мълчаливо минаха покрай палатките на хастатите. Квинт се изненада още повече, когато видя, че Коракс ги чака при входа на палатката си. На лицето му играеше загадъчна усмивка.

— Креспон. Мацерион.

Двамата застанаха мирно и отвърнаха в един глас:

— Командире!

— Сигурно се чудиш защо ви викам в такъв гаден ден, след като току-що си се върнал от патрул. — Усмивката на Коракс стана още по-широка. — Разбира се, и двамата сте прекалено умни, за да си признаете. Е, имам изненада за вас. Влезте. — И посочи входа на палатката.

Забравили за момент враждата си, Квинт и Мацерион се спогледаха изумени. Никой от двамата не беше получавал досега такава покана.

— Хайде, влизайте. Иначе цялата топлина ще излезе.

Квинт очакваше да завари вътре Пулон, но вместо това видя позната фигура с големи уши. До себе си чу как Мацерион ахна смаяно.

— Урцей! — извика Квинт. — Върнал си се.

— Нали не си се надявал, че ще завършиш войната без мен? — Урцей изкуцука напред и го прегърна.

Дори вечно киселата физиономия на Мацерион се смени с усмивка.

— Добре дошъл — топло рече той и го тупна по рамото. — Значи си се оправил?

Урцей отстъпи назад с гримаса и потърка лявото си бедро.

— Още боли, но мога да се бия. А и исках да се върна при вас, момчета. При всички ви. — Намръщи се. — Много съжалявам за Рутил.

„Щеше да съжаляваш два пъти повече, ако знаеше какво се случи в действителност с него“, помисли си Квинт и усети как собствената му мъка се надига отново.

— Да, ще ни липсва — рече той.

До него Мацерион промърмори нещо, което на пръв поглед звучеше искрено.

— Мнозина добри мъже вече не са сред живите. Много други ще се жертват в служба на Рим, преди Ханибал да бъде победен — каза Коракс и застана пред тях с гръб към мангала в средата на палатката. — Но няма да спрем, докато не си свършим работата, нали?

— Няма, командире! — отвърнаха тримата в един глас.

— Вие сте добри войници. Затова сте тук. Освен това сте ветерани не само от лятната кампания, но и от Тразименското езеро. Урцей, ти беше и при Требия.

На Квинт му се прииска да можеше да разкрие, че и той е бил там.

— Мъже като вас не достигат точно сега — продължи центурионът. — Сигурно сте чули, че в Рим събират нови, по-големи легиони. Социите привличат още хиляди, но повечето от новобранците са съвсем неопитни. Не знам кога ще дойде денят отново да се изправим срещу Ханибал на бойното поле. Знам обаче, че когато това стане, ще ни трябват войници с истински кураж, които да посрещнат враговете. Те може и да са паплач, но не им липсва кураж.

— Ще се бием, командире! Бъди сигурен в това! — каза Квинт.

Урцей и Мацерион тутакси заявиха същото.

— Да, ще се биете — извика Коракс. — И то като хастати!

За момент в палатката настъпи смаяна тишина. Смехът на центуриона я наруши.

— Не сте ли доволни?

— Нима ни повишаваш в хастати, командире? — попита изуменият Квинт.

— Току-що го казах.

— Това е огромна чест, командире — каза Урцей. — Благодаря.

— И аз съм много благодарен, командире — обади се Мацерион и изгледа злобно Квинт. — Както знаеш, когато постъпихме, двамата с Урцей трябваше да докажем доходите си и съответно правото да бъдем повишени в пехотата. Не трябва ли и Креспон да направи същото?

Стомахът на Квинт се сви. „Мръсно копеле!“ Мацерион нямаше представа за истинския му произход, но знаеше достатъчно добре, че Коракс го беше приел в отряда си без много въпроси. Това навярно беше събудило подозренията му. Ако го попитаха сега, нямаше да може да каже нищо за истинската си самоличност, без да рискува да бъде изхвърлен от велитите и върнат на баща си. Може би намеренията на Мацерион не бяха точно такива, но това можеше да попилее шансовете на Квинт да остане в пехотата.

Коракс свъси вежди.

— Няма да е необходимо. Креспон доказа достатъчно пъти храбростта си, за да го приема. А и без това не ми се занимава с проклетите бумащини. Нямам желание да се ровя и в други. Той може да даде необходимите подробности, когато всичко това приключи.

— Както кажеш, командире — отвърна Мацерион, без да може да скрие недоволството си.

Квинт погледна благодарно центуриона.

— Ще го направя, командире.

— Тази вечер сте свободни от наряд — каза Коракс. — Идете при интенданта. Кажете му, че съм ви повишил. Може би ще успеете да го убедите да ви даде аванс от заплатите. — И им намигна. — Можете да започнете да тренирате с хастатите след един-два дни, когато главите престанат да ви цепят.

Тримата стояха, неспособни да повярват на чутото току-що.

— Свободни сте!

Те отдадоха чест и побързаха да се ометат.

— Ларинум не е много далеч — каза Урцей веднага щом се озоваха навън. — Предлагам да идем там и да се напием.

— Съгласен — отвърна Квинт и погледна Мацерион, като се ужасяваше от мисълта, че русият ще реши да се присъедини към тях. Не можеше да се сети за нещо по-лошо от това да прекара вечер в неговата компания. За негово облекчение Мацерион скалъпи извинение, че го боли корем, поздрави Урцей за завръщането му и тръгна обратно към палатката си, за да „си почине“.

Урцей сви рамене.

— Това означава повече вино за нас, нали?

Квинт се съгласи колкото от облекчение, толкова и от желание да се напие. Въпреки това трябваше да остане нащрек в Ларинум. Мацерион можеше да нанесе удара си в някоя тъмна уличка със същия успех, с който би го направил и в разгара на битката.