Кървави полета

V

Край Плаценция

Когато видя, че баща му приближава, Квинт се намръщи. През месеца след онази ловна разходка се бяха случили много неща, но едно беше неизменно — силният гняв на Фабриций за постъпката му. Той не личеше толкова през седмицата, която беше прекарал в лагерната болница, където почистваха раната му, наблюдаваха я и я налагаха с лапа два пъти на ден. Но след като хирургът го изписа, нещата се промениха. Фабриций му изнесе дълга лекция за глупостта му. За това, че е напуснал лагера без разрешение. Че е взел толкова малко хора със себе си. Че е атакувал галите, вместо да се опита да ги избегне. Конското продължи, докато накрая Квинт имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Той се опита да оправдае действията си, да обясни как жертвите им са малки в сравнение с тези на воините. Беше все едно да си блъска главата в стена. Като негов баща Фабриций можеше да каже и да направи каквото пожелае. Главата на римска фамилия имаше право дори да убие безнаказано децата си, ако е недоволен от тях. Това изглеждаше малко вероятно, но Фабриций се зарече, че Квинт ще потегли обратно за дома веднага щом се възстанови достатъчно. Заяви също, че ако е нужно, има достатъчно приятели на важни постове, за да гарантира, че Квинт никога повече няма да служи в армията. Мисълта за това беше непоносима.

Най-лошото при възстановяването му беше, че не можеше да тренира с Калатин и другарите си и да излиза на патрули. И още дълго време нямаше да може да го прави. Ребрата му бяха зараснали и силата в лявата му ръка се връщаше, но Квинт още не можеше да държи дълго време щит. Яздеше коня си по два часа на ден, но интересът му към ездата отдавна беше избледнял. Фабриций непрекъснато го държеше зает, като го товареше да изпълнява задачи в лагера, но това му се виждаше унизително. Квинт започна да избягва баща си. Спотайваше се в палатката си, когато другарите му излизаха сутрин, играеше безброй игри на кръгчета и хиксове на малката глинена дъска на Калатин. От време на време вдигаше щита си, за да тренира лявата си ръка. Разбира се, Фабриций знаеше къде да го намери, което несъмнено беше и причината сега да е тук. Квинт си помисли дали да не се свре по-навътре в палатката, но нямаше смисъл. Вместо това изправи рамене и излезе навън.

— Татко.

— Пак те откривам тук.

Квинт сви небрежно рамене.

— Вдигах тежести с лявата си ръка.

Фабриций стисна устни.

— Първата ти работа за деня беше да дойдеш при мен.

— Забравих.

Пляс! Фабриций го зашлеви и Квинт извика от болка и изненада.

— Още не си достатъчно голям, за да не те нашибам с камшика. Това ли си просиш?

— Прави каквото искаш — отвърна Квинт и сви устни. — Не мога да те спра.

Очите на Фабриций блеснаха яростно.

— Имаш късмет, че някой трябва да занесе важно съобщение. Иначе вече да съм те одрал!

Квинт изпита кисело задоволство от яда на баща си. Зачака мълчаливо.

Фабриций извади стегнато навит пергамент.

— Намери центуриона Марк Юний Коракс. Той служи в първи легион на Лонг и командва манипула хастати.

— Какво пише? — Фабриций рядко му казваше каквото и да било, но Квинт винаги любопитстваше. Кавалерията и пехотата рядко имаха отношения помежду си.

— Не ти влиза в работата! — озъби се Фабриций. — Просто отнеси съобщението.

— Да, татко. — Квинт взе пергамента.

— Изчакай отговора и после ме намери на полето до лагера. — Фабриций се обърна и си тръгна.

Квинт хвърли отровен поглед след него. След като се върнеше, щеше да върви след Фабриций и да бъде негов пратеник до края на деня. Разтърка белега на ръката си. Време беше за нова жертва на бога на лечителите Асклепий. Можеше да я принесе вечерта. Сложи си наметалото и тръгна към палатките на легионерите. Не му се искаше да взема коня си — държането на поводите бързо уморяваше слабата му ръка.

Въпреки загубите при Требия лагерът беше издигнат като двоен консулски, макар и по-малък от обичайното. Фактът, че Коракс служеше в легион на Лонг, означаваше, че ще му се наложи да повърви дълго. Консулските палатки се издигаха гръб до гръб, като тези на легионерите се простираха пред тях и достигаха чак до укрепленията.

Настроението на Квинт малко се подобри, докато вървеше. Интересът му към легионерите и какво ги правеше такива, каквито са, си оставаше, но той никога не прекарваше много време с тях. Класата на конниците беше над тази на пехотинците и двете рядко се смесваха. Квинт копнееше да мине през тази бариера, било то и само за известно време. Искаше да научи какво е да пробиеш центъра на картагенците. Може би Коракс нямаше да отговори веднага; така щеше да има време да поговори с някои от хората му.

Търсенето му продължи доста, но накрая Квинт намери палатките на манипулата на Коракс. Те бяха сравнително близо до щаба на Лонг, но центуриона го нямаше. Както му каза един хастат с циничен поглед, Коракс често излизал. Тренирал хората си „някъде на полето“. Като се мъчеше да потисне раздразнението си Квинт тръгна към порта Претория, както се наричаше входът, разположен най-далече от собствената му палатка.

Зад вала и дълбокия ров се намираше полето за тренировки. Както обикновено, на него имаше хиляди мъже. Четирите вида легионери бяха лесни за различаване, което опростяваше задачата му. Много от велитите даваха караул на всяка от портите, но останалите се упражняваха в мятане на копие под погледите на младшите офицери. Тези бяха най-младите и най-бедни войници в армията. Някои се отличаваха по ивиците вълча кожа около шлемовете. Триариите, най-опитните легионери, които се строяваха в третия ред, се отличаваха с ризниците и дългите си копия. Хастатите и принципите, заемащи съответно първия и втория ред, бяха по-трудни за различаване. И двата вида войници носеха прости бронзови шлемове, макар че някои имаха тройни гребени от пера; гърдите им бяха защитени от четвъртити брони. Само най-богатите носеха ризници, подобни на тези на ветераните триарии. Оръжията и щитовете им също си приличаха. Хиляди от тях маршируваха, спираха, вадеха оръжия и се строяваха в бойни формации по манипули или две центурии. Във въздуха политаха копия, след което войниците атакуваха; после цялата процедура се започваше отново. Центурионите и опционите наблюдаваха, като даваха заповеди и ругаеха. Знамената на манипулите бяха вдигнати, но надписите върху тях бяха толкова малки, че Квинт трябваше да отива при всяко, за да ги прочете. Войниците атакуваха толкова свирепо, сякаш участваха в истинска битка. Всичко беше много различно от воденето на бой от гърба на кон — поради подвижността на животните противниците рядко си разменяха повече от един-два удара. Погълнат от гледката, Квинт изобщо не усети, че се е приближил до центурионите.

— Тежка работа — каза нечий глас.

Квинт се сепна и се обърна. Един центурион на средна възраст, с хлътнали очи и тясно лице, го гледаше.

— Така изглежда, командире.

— Тук си по работа. — Мъжът посочи пергамента в ръката на Квинт.

— Да, командире. — Квинт не беше сигурен защо, но не искаше да го вземат за разглезен син на кавалерийски офицер. Затова заговори с малко по-груб акцент от обичайния си. — Случайно да знаете къде мога да намеря Марк Юний Коракс, центурион на хастатите от Първи легион на Лонг?

В отговор получи сардонична усмивка.

— Не е нужно да търсиш повече. За какво съм ти?

— За това, командире. — Квинт му подаде свитъка. — Праща го Гай Фабриций, командир от конницата.

— Чувал съм за него. — Коракс взе пергамента, счупи восъчния печат и разви свитъка. Устните му леко се мърдаха, докато го четеше. — Интересно — каза след малко.

Квинт не го чу. Цялото му внимание беше насочено към хастатите наблизо, които се мъчеха да се повалят един друг със силни удари на щитовете си.

— Това е гадна и мръсна работа — каза Коракс. — Не като славните неща, с които са свикнали момчетата от конницата.

— Напоследък в конницата няма много слава — горчиво отвърна Квинт.

— Може и да си прав. Но все пак съм чувал добри неща за Фабриций.

— Надявам се. — Квинт не успя да скрие сарказма си.

Изпита облекчение, когато Коракс не коментира.

— Кога иска отговора?

— Каза ми да изчакам, командире.

— Добре. Няма да отнеме много време. — Коракс излая заповед и хастатите му се дръпнаха задъхани един от друг. Той отиде при тях и им даде нови заповеди. Този път войниците се строиха в две редици и затичаха в тръс.

Квинт ги гледаше като омагьосан. Никога не беше виждал подобни тренировки. Дървената екипировка беше два пъти по-тежка от истинската и скоро хастатите плувнаха в пот. Тогава Коракс им нареди да спринтират десет пъти напред и назад. Квинт критично си отбеляза, че баща му никога не тренира толкова здраво своите хора. Това, че яздеха коне, не означаваше, че идеята не е добра. Отново се запита какво ли е да се биеш пеша, заобиколен от десетки другари. Дали беше по-добре от това да си конник?

— Интересно ти е.

— Да, командире.

— Достатъчно ли, за да постъпиш в пехотата?

Квинт се запъна с отговора. Акцентът му, простото наметало и туниката бяха накарали Коракс да си мисли, че е обикновен слуга на Фабриций.

— Всъщност да, командире.

— Е, трябват ни велити толкова, колкото и други войници.

Квинт се опита да изглежда доволен. Фантазията му беше да стане тежковъоръжен пехотинец, но думите на Коракс вкараха щуротия в главата му. За да има някакъв шанс планът му да се превърне в реалност, той продължи представлението.

— Да, командире.

— Господарят ти може и да не остане много доволен, но ние ще се радваме да те приемем. Стига да минеш през началното обучение, разбира се. Някои офицери не си правят труда да набират нови войници, но аз не съм от тях.

— Благодаря, командире. За мен ще бъде чест. — Квинт се запита дали наистина е така. Беше чувал да казват, че велитите са като утайката на дъното на амфората. Но все пак постъпването при тях беше по-добро от срама да се върне у дома. И никога повече да не служи в армията.

— Не прибързвай. Помисли си сериозно. Рим се нуждае от мъже като теб в легионите си. След една-две години служба може и да получиш повишение. Да станеш хастат.

Идеята изпълни Квинт с радостно вълнение, но внезапната болка в лявата ръка го спря от прибързани решения. Дори да започнеше да тренира с велитите, раната му бързо щеше да бъде открита. Щеше да е почти невъзможно да обяснява как е получил раната от стрела. Освен това му трябваше известно време, за да обмисли възможностите.

— Ще си помисля, командире.

Коракс го изгледа за момент, но после опционът му извика някакъв въпрос и той отиде при него.

Въпреки това мислите на Квинт не престанаха да препускат, докато Коракс не написа отговора си под съобщението на Фабриций. Баща му скоро щеше да изпълни заканата си да го върне у дома. Имаше ли по-добър начин да остане в армията? Не можеше да се премести в друга кавалерийска част — Фабриций със сигурност нямаше да го позволи, пък и всеки офицер знаеше кой е той. Но това можеше и да проработи. Ако се сражаваше добре, щеше да бъде повишен в хастат. Планът изглеждаше добър и крачката на Квинт беше лека, докато се връщаше към палатките на конниците. Оставаше му само да тренира лявата си ръка, за да възстанови силата ѝ.

След няколко часа вече не беше толкова сигурен.

Първоначалната реакция на Калатин беше изумление.

— Баща ти със сигурност няма да те прати у дома! — извика той. Но когато видя, че Квинт е убеден, че това ще се случи, направи всичко по силите си да го разубеди от идеята да постъпва в пехотата. За нула време щели да разберат кой е; новите му другари никога нямало да го приемат; изобщо не си давал сметка колко много жертви дават велитите в битка. („Забрави ли колко души изгубихме при Требия“ — възрази му Квинт.) Последният довод на Калатин обаче улучи точно в десетката. — Ами аз какво ще правя? — попита той. — Ще ме оставиш сам, без приятели. Не ми го причинявай, моля те.

— Добре — промърмори Квинт, като се опитваше да не мисли за баща си. — Ще остана.

Вътрешно обаче не беше сигурен колко още може да остане.

Етрурия, пролетта

Ханон усети гъдел и за стотен път махна с ръка покрай белега на врата си. Изгорената от желязото плът беше заздравяла, но поради някаква причина привличаше мухи като прясно лайно. Той размаха раздразнено ръка във въздуха.

— Разкарайте се!

— Мухите не са много, командире — обади се Мут. — Смятай се за късметлия, че още не е лято.

— Казват, че тогава въздухът почернявал от тях — обади се Сафон.

Ханон ги изгледа раздразнено, макар да знаеше, че са прави. Беше виждал облаците летящи гадини над блатата недалеч от дома на Квинт и знаеше какво е всяка открита част от тялото ти да е нахапана. Имаше обаче и други неща, които можеха лесно да го раздразнят. Чу се силно жвакане, когато извади левия си крак от дълбоката до прасеца кал и се опита да намери по-сухо място, на което да стъпи. Не успя.

— Това място е адска дупка — измърмори.

— Така е, командире. А ти ще ни изведеш от нея, нали?

Ханон си помисли дали не му се подиграват, но мръсното лице на Мут беше безметежно като на бебе.

— Да, ще ви изведа. Аз или Сафон. — Брат му го погледна и се ухили. За пореден път Ханон се запита дали не е прибързал с предложението, което беше направил на Ханибал. Предишния ден беше отишъл при генерала и го бе помолил да поведе разузнавателен отряд, който да намери път през блатата, в които се бяха озовали. За негова изненада и удоволствие Сафон беше предложил да го придружи — „за морална подкрепа“, както се бе изразил.

Ханон беше благодарен, когато Ханибал прие молбата му. „Още един отряд съгледвачи няма да навреди. Ако някой успее да намери път, това си ти. Защото си късметлия“ — беше изръмжал и беше избърсал червеникавата течност, която сълзеше под превръзката на дясното му око. Въпреки че бе доволен от похвалата, Ханон едва се беше сдържал да не се извърне. Говореше се, че Ханибал щял да ослепее, че щели да изгубят толкова войници, колкото били изгубили при прекосяването на Алпите. Ханон се нахвърляше свирепо върху всеки, когото хващаше да разпространява такива слухове. Ханибал беше превел войската през Алпите, при това през зимата. Генералът щеше да намери път и през тези блата, със или без помощта на Ханон. Но ето че сега, насред тази забравена от боговете пустош, в отсъствието на Ханибал, той не беше толкова сигурен в това.

— Може би армията трябваше да поеме по друг път — промърмори той.

— Не е толкова просто — отвърна Сафон.

— Знам — въздъхна Ханон. — Иначе накъдето и да се насочехме, щеше да ни се наложи да се бием.

С пристигането на пролетта се беше разчуло, че Гай Фламиний, един от новите консули, насочил легионите си към Арециум в Апенините. Отговорът на Ханибал беше да избегне Фламиний, като пресече блатистата равнина на река Арно, която течеше на запад към морето през сърцето на Етрурия.

— Трудно беше, но замисълът проработи — рече Сафон. — От няколко дни не сме виждали римски отряди.

— Разбира се, че не сме! За какво им е да газят в това тресавище? — Ханон посочи гневно водата навсякъде около тях.

— Скоро ще се приключи — жизнерадостно заяви Сафон.

В отговор Ханон само изсумтя раздразнено. С навлизането в делтата положението непрекъснато се влошаваше. Заради силните пролетни дъждове Арно беше придошла повече от обичайното. При толкова голяма наводнена площ често единственият начин да продължиш беше да си избереш посока и да вървиш. Това се оказа крайно опасно — десетки войници се удавиха в дълбоки вирове или бяха отнесени от невидими силни течения. Товарните животни също пострадаха. Някои се подплашваха и се хвърляха във водата към сигурната си смърт. Други затъваха до корем в тресавището и не можеха да бъдат извадени. Добичетата с повече късмет биваха заколвани, но много други бяха просто разтоварвани и изоставяни. Положението продължаваше да се влошава и същото започна да става и с хората. Дори една невнимателна стъпка на онези отпред можеше да се окаже фатална. Затънали в лепкавата кал до гърдите, войниците умоляваха да ги спасят. Отначало другарите им се опитваха да ги измъкнат, но след като опитите им се оказваха неуспешни, започнаха да се отказват. Фалангата на Ханон имаше късмет — бяха изгубили само трима души. Отрядът, към който беше зачислен Бомилкар, беше дал много повече жертви. Тъй като не желаеше да остави войниците си да се удавят в калта, Ханон беше сложил край на страданията им с лък.

Галите бяха засегнати най-зле. След като доста от тях дезертираха, Ханибал нареди недисциплинираните воини да застанат в средата на колоната. Иберийската и либийската пехота поеха авангарда, а тежката кавалерия — ариергарда. Нумидийските конници под командването на брата на Ханибал Магон не позволяваха на галите да бягат по фланговете. Това беше предотвратило масовите бягства, но не можеше да попречи на духа да отпадне още повече. Ханон беше благодарен, че Бостар и баща му оставаха твърди пред трудностите. Дори Сафон му беше от помощ със зловещите си шеги за най-гадните неща, които е виждал. Но въпреки подкрепата на близките му ужасът продължаваше.

Температурите се бяха качили точно колкото да накарат продоволствията да загният, с което се сдобиха с нов враг — глада. Запасите от вода и вино намаляваха и войниците трябваше да пият от реката. Както можеше да се очаква, мнозина започваха да повръщат или получаваха диария. Повечето успяваха да продължат, но имаше и такива, които нямаха сили да го направят. Те бяха изоставени, подобно на затъналите мулета. Нощите, обичайното време за отдих, не бяха по-добри. Беше толкова влажно, че паленето на огньове бе немислимо. Измръзнали, гладни и без суха земя, на която да легнат, войниците се опитваха да спят върху екипировката си. Ханон дори беше виждал как някои дремят върху труповете на мулета.

Ето защо отиването му при Ханибал нямаше за цел единствено да получи одобрението му. Всичко щеше да е за предпочитане пред газенето през безкрайно тресавище в свят, състоящ се единствено от небе и вода. Ханон изобщо не се изненада, когато почти цялата му фаланга поиска да тръгне с него. Накрая беше избрал двайсет от най-силните си войници. Би предпочел да остави Мут начело на останалите, но непреклонният офицер не пожела и да чуе подобно нещо. „Изгубих те веднъж и няма да позволя това да се повтори — каза му. — Освен това съм ти длъжник“.

Ханон погледна Мут и реши, че коментарът му отпреди малко е искрен, а не подигравателен. По време на сблъсъка с римския патрул преди да стигнат до Виктумула той беше спасил живота на заместника си. Не го беше направил, за да си гарантира лоялността му, но въпреки това беше доволен, че тя е един от резултатите от постъпката му. Беше твърдо решен да оправдае всеотдайността на Мут. А трябваше да се докаже и пред Сафон.

Бяха оставили колоната зад себе си по изгрев-слънце, като тръгнаха само с копията, малко вода и храна. Сега вече беше малко след пладне. Бяха вървели повече от пет часа и през това време не бяха намерили суха земя, която да продължи повече от няколко десетки крачки. Накъдето и да погледнеше, Ханон виждаше само безкрайна вода. Благодарен, че облаците са се разпръснали, прецени положението на слънцето. Поне можеше да го използва, за да поддържа курс на юг. Смятаха да продължат в тази посока и с помощта на боговете да намерят пътека, по която да може да мине войската.

Продължи напред. Всяка следваща крачка му се виждаше по-трудна от предишната.

Мина време и слънцето се спусна на запад. Проклетите насекоми продължаваха да налитат на врата на Ханон. Белегът го сърбеше, стомахът му къркореше и гърлото му беше пресъхнало. Полепналата по краката му кал беше толкова тежка, че му се налагаше от време на време да спира, за да я махне. Не знаеше защо изобщо си прави труда. Облекчението продължаваше не повече от двайсетина крачки, след което трябваше да повтаря операцията. Започна да си мисли, че едно сражение с много по-силна римска армия е за предпочитане пред газенето в тресавището. Всичко беше за предпочитане пред това мъчение.

Погледът му се плъзна надясно, над тревата и тръстиката. Далече зад тях видя редица дървета. И още нещо.

— Какво е това?

— Кое, командире? — Мут дойде при него: използваше копието си като патерица.

— Онова там. — Ханон посочи.

Мут присви очи, после намусената му физиономия се разведри.

— Лодка, командире.

— Богове, наистина е лодка — възкликна Сафон.

Ханон се опита да сдържи вълнението си. Почти не бяха видели жива душа, откакто бяха навлезли в тресавището. Нищо чудно, че местните жители бяха избягали, но това означаваше, че няма как да наемат водачи.

— Сигурно е някой рибар.

— Възможно е — каза Мут.

— Какво ще правим? — попита Сафон.

— Ако видят, че сме двайсет души, ще изчезнат.

— Няма да отидеш сам, командире — тутакси каза Мут.

— Аз ще дойда — предложи Сафон.

Ханон се усмихна.

— И двамата сте като дърти бабички. Но все пак ще е по-добре да не съм сам, иначе няма да спрете да се разправяте.

Въпреки че нямаше суха земя, на която да седнат, копиеносците нямаха нищо против да спрат за почивка. Ханон им нареди да стоят тихо и продължи напред със Сафон. Оставиха шлемовете и щитовете си и взеха само копията. Всеки селянин щеше да изпадне в ужас при вида на войници — каквито и да било войници — затова Ханон искаше да изглеждат колкото се може по-малко опасни.

Вървяха тихо. Ханон беше толкова зает да не изпуска лодката от поглед през тръстиката и храстите, че започна да не внимава къде стъпва. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той залитна напред и се озова в дълбок вир. Усети се да не извика, за да не подплаши рибарите. Когато водата покри главата му, вдигна ръка в опит да се изправи. Не можеше да използва за плуване другата си ръка, с която държеше копието. Протегна крака надолу, за да напипа дъното.

Стори му се, че е минала цяла вечност, когато усети нещо твърдо. Облекчението се смени с ужас, когато десният му сандал потъна дълбоко в тинята. Ръцете му запляскаха по повърхността, докато се мъчеше да се освободи. Зарита с другия крак, но без резултат. Водата влезе в отворената му уста и той се закашля, от което нагълта още повече. Трудно му беше да държи брадичката си над повърхността. Обзе го паника. „Като едното нищо мога да се удавя“, помисли си. Завъртя трескаво глава в търсене на Сафон. Ако му протегнеше копието си, брат му можеше да го измъкне.

Сигурно си въобразяваше, но когато погледна лицето на Сафон, можеше да се закълне, че изражението му е любопитно и някак доволно, подобно на това на котка, хванала мишка. Ханон примигна и видението изчезна.

— Помощ! — изсъска той. — Кракът ми затъна в калта.

— Аз пък си помислих, че си решил да поплуваш.

„Странно време за шеги“, помисли си Ханон. Беше обаче толкова отчаян, че мисълта отлетя на мига.

— Можеш ли да го стигнеш? — И протегна копието си към Сафон.

Като използва своето копие за опора, Сафон пристъпи към него.

— Дръж се!

Ханон рядко беше изпитвал толкова голямо облекчение като онова, което усети, когато сандалът му се измъкна от тинестото дъно. Не искаше да напусне този свят като удавник. Беше чудесно отново да усети подгизналата земя под краката си.

— Благодаря.

— Е, нали си ми брат. Как си?

— Добре.

Сафон го тупна по рамото и продължиха, като изпробваха с копията си дълбочината на водата още по-внимателно, отколкото преди. За щастие земята стана малко по-суха за известно време и това им позволи да приближат лодката. Тя изобщо не беше помръднала от мястото си. Човекът в нея се беше навел над единия борд и наместваше нещо, вероятно рибарска мрежа. Ханон ускори крачка. След още трийсетина крачки кракът му излезе от калта с особено силно жвакане. Човекът трепна, погледна към тях и веднага започна да вади мрежата от водата.

„Мътните да го вземат“, помисли си Ханон. От самото начало се тревожеше, че може да се случи точно това.

— Ще изчезне, преди да успеем да се доближим — отбеляза Сафон.

— Знам. — Ханон вдигна длани пред устата си и извика: — Помощ!

Рибарят продължаваше трескаво да вади мрежата.

— Хайде — каза Ханон. — Щом извади мрежата, ще отплува.

Къде с ходене, къде с плуване двамата успяха да преполовят разстоянието преди мрежата да се озове в лодката. Рибарят хвана греблата, наведе се напред и загреба.

Ханон съвсем се отчая и изрева:

— Спри! Помогни ни! Няма да ти направим нищо лошо!

Рибарят ги погледна, поколеба се, после отново загреба.

— Ще ти платим! Злато. Сребро. Оръжия!

Поглед през рамо. Греблата замряха във водата.

Ханон погледна Сафон, пристъпи напред и извика:

— Трябва ни водач. Можеш ли да ни помогнеш?

— Водач ли?

— Да. — Направи още няколко крачки. — Някой, който да ни преведе през тресавището до юг. Знаеш ли пътя?

Къс смях.

— Естествено.

Сега Ханон вече виждаше, че рибарят е всъщност момче на около десет години. Мършаво, с дълга коса, предпазливо и явно недохранено. Туниката му беше цялата на дупки.

— Ще ни закараш ли? Ще те възнаградя богато, кълна се. Как ти се вижда кесия сребро?

— За какво ми е сребро? — отвърна момчето. — Тук нямам полза от него.

— Ами копие като това? — предложи Ханон и в пристъп на вдъхновение вдигна оръжието си. — Чудесно е за лов.

Момчето се намръщи.

— Може би. Стрелите обаче ще ми свършат повече работа.

— Мога да ти дам стрели — обеща Ханон. — Колкото искаш!

Момчето като че ли омекна.

— Наистина ли?

— Кълна се в гроба на майка си.

Отговорът не последва веднага. Ханон остави момчето да мисли. После попита:

— Мога ли да приближа?

— Само ти. Не и онзи с жестоката физиономия.

Сафон, който почти не знаеше латински, не разбра нищо. Ханон скри изненадата си от думите на момчето и каза на брат си:

— Чакай тук.

И тръгна към лодката. На двайсетина крачки от нея момчето му даде знак да спре.

Ханон спря.

— Аз съм Ханон. Ти как се казваш?

— Сенций. Но ми викат „Момче“.

Ханон усети, че колкото и тежък да е бил животът му в домакинството на Квинт, едва ли би могъл да се сравнява с този на момчето.

— Ще те наричам Сенций, ако нямаш нищо против.

Кимане.

— Покажи ми копието.

Ханон вдигна копието с двете си ръце.

— За намушкване е. Можеш да го използваш за риболов, или може би за лов на елени.

Сенций изгледа алчно оръжието.

— Дай ми го. С дръжката напред.

Без да обръща внимание на слисаното съскане на Сафон, Ханон се приближи до лодката и подаде копието на момчето. Изобщо не се изненада, когато Сенций го сграбчи и насочи върха към лицето му. Въпреки това стомахът му се сви нервно.

— Мога да те убия. — Момчето мушна с копието към него. — Приятелят ти няма да може да направи нищо. Ще съм изчезнал, преди да е успял да приближи.

— Така е — каза Ханон, като си заповяда да остане на мястото си и да мисли за реакцията на Ханибал, когато се върне с водач. — Но ако го направиш, няма да получиш стрелите, които искаш.

— Искам поне двеста.

— Става.

— И дузина копия — бързо добави Сенций.

— Ако изведеш армията ни оттук, ще ги имаш. Обещавам.

Кратка пауза.

Сенций още не се беше съгласил и това човъркаше Ханон.

— Нещо друго да искаш?

— Казват, че с войниците ви имало огромни зверове. По-високи от къща, с увиснали носове и дълги бели зъби. Можели да стъпчат мъж като буболечка.

— Слонове — каза Ханон.

— Сло-но-ве — повтори Сенций с глас, изпълнен със страхопочитание.

Ханон се ухили. Това най-сетне щеше да спечели момчето.

— Точно така. За съжаление, остана ни само един. Искаш ли да го видиш отблизо? Казва се Сура.

Подозрителен поглед.

— Не е ли опасен?

— Само когато водачът му му заповяда да нападне. Иначе е кротък.

— И можеш да ми го покажеш?

— Не само това. Ще можеш дори да нахраниш Сура, ако искаш. Много обича плодове.

Сенций изглеждаше изумен.

— Споразумяхме ли се? — Ханон протегна дясната си ръка.

Сенций не я пое.

— Ти ще останеш ли с мен?

— Ще бъда до теб през цялото време — обеща Ханон. — Боговете да ме поразят, ако те лъжа.

Очите на Сенций блеснаха.

— Аз мога да те поразя. Със собственото ти копие!

Ханон разтвори туниката си и оголи гърдите си.

— Можеш да го направиш още сега.

Най-сетне Сенций като че ли остана удовлетворен и протегна мърлявата си ръка.

— Споразумяхме се.

Ханон се усмихна, докато се ръкуваха. Сенций още не ги беше превел до суха земя, но щеше да го направи. Страданията им скоро щяха да свършат. Цената от двеста стрели, десет копия и възможност да нахрани Сура беше по-ниска, отколкото можеше да си представи. И Сафон, и Ханибал със сигурност щяха да са впечатлени.

— Чу ли за вола, дето избягал от Форум Боариум онзи ден? — попита Калатин.

Беше вечер и двамата бяха приключили със задълженията си. Другарите им бяха отишли да търсят вино и двамата приятели бяха сами в палатката.

— Не. Често се случва да излизат от загражденията. Някой роб забравя да сложи резето и вратата се отваря — пренебрежително рече Квинт. — Виждал съм го в Капуа.

— Няма значение как е излязъл. А какво е направил след това. Незнайно защо, качил се по външната стълба на една триетажна ценакула.

Квинт седна в постелята си.

— Какво?

— Чу ме — каза Калатин, доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието му.

— Кой ти каза?

— Познат момък от друг отряд разговарял с един от вестоносците от Рим, който пристигнал вчера. Лудото добиче се качило чак на покрива! Обитателите на сградата били ужасени и писъците му ги влудили още повече. Скочило през перилата, паднало на улицата и премазало едно дете.

— Богове — промърмори Квинт, докато си представяше гадната сцена.

— Ако беше само това, щеше да е нищо — продължи Калатин. — Но то е само едно от куп събития. Същия ден едно светилище на пазара за зеленчуци било ударено от мълния. Хората видели сред буреносните облаци призрачни силуети на кораби. И някакъв гарван влетял в храма на Юнона и кацнал на свещеното ложе.

— Вестоносецът видял ли е всичко това? — попита Квинт и си помисли как баща му нарича подобни истории пълни глупости. — Или негов приятел го е чул от третия братовчед на втората си леля?

Калатин му хвърли унищожителен поглед.

— Толкова много хора са видели как волът се хвърля от покрива, че не може да не е истина. Вестоносецът видял с очите си как мълнията поразява светилището, както и корабите в небето.

Това не се хареса на Квинт, но той нямаше намерение да го признава.

— А гарванът?

— Него не го е видял — призна Калатин.

— Е, какво пък. Дори и да е кацнал на ложето, сигурно просто е искал да се скрие от дъжда.

Калатин се усмихна.

— Може би. Знаеш ли, по принцип не обръщам внимание на такива неща, но сега се случват навсякъде. Преди известно време в Пиценум от небето завалели камъни.

— Я стига! Камъни?

Калатин сякаш не го чу.

— Миналата седмица жреците от извора на Херкулес видели капки кръв във водата. Това може да означава само едно.

Въпреки волята си Квинт изпита безпокойство. Хората бяха суеверни и лесно виждаха ръката на боговете в най-обикновени събития, но жреците не бяха толкова лековерни. Те знаеха кога боговете се намесват и кога не, или поне така се смяташе. Баща му беше малко по-циничен — Квинт си спомни коментарите на Фабриций за жреците, след като бе убил мечока, за да отпразнува възмъжаването си, както и преди Требия, когато имаше куп лоши поличби. „По-лесно е да наречеш подобни истории празни слухове“, мрачно си помисли Квинт. Но нанесеното им от Ханибал поражение беше едва ли не като сбъдване на поличбите. А щом те бяха толкова много, това не означаваше ли, че боговете все още са недоволни? Че картагенците няма да спечелят още една победа? „Престани!“

— Обзалагам се, че Гай Фламиний не се безпокои особено от подобни глупости — каза той с цялата самоувереност, която успя да намери в себе си.

Калатин надникна навън.

— Може и да е така. Но що за нов консул напуска Рим, преди да е заел официално поста си?

— Направил го е, за да вбеси Сената. Фламиний не понася много сенатори заради начина, по който се отнесоха с него преди шест години при триумфа по случай победата му над инсубрите.

— На кого му пука? — извика Калатин. — Сега не е време да рискуваш да разгневиш боговете. А той определено е направил точно това, като е напуснал столицата преди да са изпълнени съответните церемонии.

Квинт не отговори. Споделяше мнението на приятеля си. Ако това беше единственото, което бе направил Фламиний, нямаше да е толкова зле. Игнорирането на искането на Сената да се върне в Рим не означаваше края на света, но Квинт не беше харесал историята за телето, което трябвало да бъде принесено в жертва, когато Фламиний пристигнал в Арециум. За всеобщ ужас то се отскубнало от ръцете на жреца още след първия удар на ножа, който не бил смъртоносен. А когато го хванали, никой не посмял да го убие. Второто избрано теле умряло покорно, но цялата история беше оставила лош привкус в устата на всички.

— Няма съмнение, че това е причината конят му да го хвърли на земята онзи ден, когато се канехме да потеглим — каза Калатин. — И защо онова знаме се запъна и не излезе от земята.

— Мисля, че това означава, че сигниферът е трябвало да изкопае проклетото знаме, щом е толкова слаб, за да го измъкне с ръце — отвърна Квинт, като се мъчеше насила да приповдигне духа си. — Фламиний е храбър мъж и добър водач. Войниците го обичат. Не можеш да кажеш, че бездейства. Следваме Ханибал, докато не ни се отвори подходяща възможност. Късметлии сме, че сме в тази конница. Представи си какво щеше да е, ако бяхме останали в Арминум. Нима не би искал да следваш военачалник, който иска да се бие?

— Гней Сервилий Гемин не е страхливец! — рязко каза познат глас.

Двамата се обърнаха изненадани и засрамени. Калатин скочи и отдаде чест, а Квинт погледна начумерено.

— Не мисля, че Квинт искаше да каже това, командире — възрази Калатин.

Фабриций прониза с поглед сина си.

— Е?

— Не казвам, че Сервилий е страхливец — промърмори Квинт.

— Радвам се да го чуя! — саркастично отвърна Фабриций. — Не е работа на младши конник да преценява консул. Сервилий прави онова, което му е наредено от Сената — да пази източния бряг в случай че Ханибал се насочи натам. Точно както Фламиний е избран да защитава западния бряг, ако гугата тръгне в обратната посока.

— Струва ми се погрешно просто да оставяме Ханибал и войската му да опустошават земите ни. До гуша ми дойде да виждам изгорени къщи и изклани селяни — каза Квинт, оставяйки гнева си към баща му да пламне заедно с яростта заради онова, което вършеха картагенците.

— И на мен — възкликна Калатин.

— О, нетърпението на младостта! Не се бойте — каза Фабриций. — Фламиний се надява да приклещи Ханибал между своята армия и тази на Сервилий. Ако успее, ще изколим гугите, както направихме с галите при Теламон.

Духът на Квинт се приповдигна, но следващите думи на баща му го зашеметиха като удар в слънчевия сплит.

— Ако това стане, ти също ще видиш сражение, Калатин.

Квинт зяпна Фабриций. Изненадата на Калатин също бе очевидна.

— Не разбирам. Ръката ми е по-добре. Готов съм да се сражавам.

— Няма нищо общо с ръката ти. Връщаш се веднага у дома. Калатин и седем други са прехвърлени в конницата на Сервилий.

Квинт беше твърде стъписан, за да отговори.

— В Арминум? Защо? — объркано попита Калатин.

— Сервилий прати вест на Фламиний. Иска хора, които вече са се сражавали срещу конницата на Ханибал. Твърде много от нас са зачислени към частите на Фламиний. Сервилий се нуждае от конници, които да научат хората му на прийомите на картагенците. Разбрахме се да му пратим осем души. Аз предложих кандидатите.

— Защо и аз да не ида с него? — разгорещено попита Квинт. — Вече съм достатъчно голям! Освен това дадох клетва.

— В името на Хадес, няма ли да се научиш да си държиш езика зад зъбите? Все повече и повече виждам майка ти в теб — рязко отвърна Фабриций. — Говорих с Фламиний. Връщаш се у дома, и точка. — Забеляза нещо в очите на Квинт и му се закани с пръст. — По принцип все още ще се водиш към конницата. Може да те призоват отново, но само ако покажеш ясно, че си съзрял. Чуя ли друго, ще се погрижа да анулират клетвата ти.

В този момент Квинт мразеше баща си до дъното на душата си.

Фабриций се обърна към Калатин.

— И ти ли ще протестираш?

— Не, командире. Предпочитам да не отивам, но щом заповедта ти е такава, ще я изпълня.

— Добре — Фабриций излезе от палатката, без да каже нито дума повече.

Вбесеният Квинт го гледаше как се отдалечава. „Хадес да го вземе дано!“

— Богове, това беше неочаквано — промърмори Калатин.

— За теб може би, но не и за мен — горчиво каза Квинт. — Ти поне ще имаш шанс да се сражаваш с Ханибал. А аз ще кисна у дома с жените.

— Да си с баща си не е добре за теб. Непрекъснато се спречквате. Може би известно време далеч от него ще ти се отрази добре. А и кой е казал, че войната ще свърши скоро? Ханибал е умен пълководец. Обзалагам се, че и след година още ще се бием с него. Баща ти няма да може вечно да ти пречи да влезеш в конницата. Просто се дръж добре у дома. Погрижи се майка ти да е доволна.

Квинт не си направи труда да му отговори. Сигурен беше, че баща му няма да допусне той отново да служи. Това го накара да вземе окончателно решение. Сега беше идеалната възможност да се обърне към Коракс с молба да постъпи при велитите. Така можеше да остане в армията на Фламиний, близо до Ханибал. Баща му никога нямаше да разбере. „Няма да ме прати у дома — яростно си помисли Квинт. — Сам ще си бъда господар. И ще се науча да се бия като пехотинец“.

Капуа

Когато излязоха от храма на Марс, духът на Аврелия се приповдигна. Първия път нямаше нищо против да се моли за душата на Флак, но ѝ се видя прекалено да го прави отново и отново. Майка ѝ каза обаче, че било важно, и Аврелия предпочете да не спори. А и честно казано, съжаляваше, че е мъртъв. При единствената им среща Флак ѝ се беше видял хубав мъж. Дори малко се беше увлякла по външността, самоувереността и силата му. Но после той беше заминал за Рим с баща ѝ и тя не го видя повече. Получиха едно писмо и това беше всичко. Аврелия изпита лека тъга. Трябваше да има повече кореспонденция, но за Флак войната беше по-важна от това да пише на някакво си дете. А малко след това го бяха убили. Смъртта му бе тъжно нещо, но Аврелия нямаше намерение да прекара живота си в оплакване на мъж, когото изобщо не познаваше.

След като бяха изпълнили дълга си, можеха да посетят Гай и баща му Марциал. Сърцето ѝ подскочи. При предишното им идване в Капуа Гай беше на учения с отряда си. Аврелия обичаше Марциал, но да види него вместо сина му не беше същото. Много се надяваше днес той да я види като нещо повече от сестра на Квинт. Беше облякла най-хубавата си дреха, носеше всичките си накити и дори тайно си беше сложила малко парфюм от една стъкленица на майка ѝ. С малко късмет щеше да ѝ се размине, но все пак Аврелия внимаваше да не доближава прекалено Атия, чието обоняние беше наистина впечатляващо. Както и способността ѝ да разгадава постъпките на Аврелия.

— Мисля, че мина добре — каза Атия.

— Да — измънка Аврелия. Кой можеше да каже как е минало? Не че статуята на Марс отговаряше по някакъв начин на когото и да било. Тя просто си стоеше там, властна и царствена, загледана през дългото тясно помещение, което бе сърцевината на храма.

Атия я погледна намръщено.

— Надявам се, че молитвите ти за Флак са били искрени.

Аврелия бързо долови първия предупредителен сигнал. Най-добре беше да не се карат, преди да са видели Гай.

— Молих се с цялото си сърце, майко — излъга тя с най-правдивия си тон.

Лицето на Атия омекна.

— Душата му ще намери по-голям покой, ако знае, че все още го помнят. Нали не забрави да помолиш боговете да бдят над татко ти и Квинт?

— Разбира се, че не съм! — Този път реакцията на Аврелия беше съвсем искрена.

— Добре. Е, тогава да вървим към пазара. Забравих да кажа на Агесандър да вземе някои неща.

При споменаването на надзирателя погледът на Аврелия се стрелна към тълпата, но за нейно облекчение от него нямаше и следа. С малко късмет нямаше да го видят до по-късно, в дома на Марциал. Купуването на всичко от списъка на Атия щеше да отнеме доста време. Но не толкова, колкото обикновено. При предишното им идване Аврелия беше забелязала, че майка ѝ беше поръчала по-малко храна от обичайното; днес беше същото. Аврелия не се замисли дълго върху това; главата ѝ вече беше пълна с образи на Гай. Как се усмихва, когато я вижда. Великолепен в униформата си. Как ѝ предлага ръката си, за да излязат на разходка. Как ѝ прави комплимент за външността ѝ. Как се навежда и устните му докосват нейните…

— Милостиня, млада господарке!

Аврелия примигна и трепна от ужас. Пред нея стоеше дрипав просяк. Изсъхналата му длан и блестящите чуканчета на мястото на пръстите бяха тикнати под носа ѝ. Обезобразяването не свършваше с това. Човекът почти нямаше нос, само две зеещи дупки под възпалените сълзящи очи. Кожата му беше като на змия, цялата на люспи. Лицето му беше цялото в пъпки — от малки колкото нокът до такива с размерите на костилка на праскова. Аврелия неведнъж беше виждала прокажени, но само от разстояние. Обикновено стражите на портите не ги допускаха в Капуа. Никога не беше виждала толкова отблизо такъв човек. Сви се и изпита ужас при мисълта, че болестта може да се прехвърли върху нея.

— Нямам пари.

— Богата млада дама като теб? — Тонът на прокажения беше мазен и невярващ. Сакатата ръка отново махна към нея. — И най-дребната монета ще ми помогне, ако благоволиш.

— Махай се от дъщеря ми!

Прокаженият се дръпна уплашено от Атия.

— Асклепий да ни пази от подобна участ. — Атия ѝ даде знак. — Заобиколи го.

Аврелия не се сдържа и отново погледна прокажения. Въпреки отвращението от външността му изпита и дълбоко съжаление. Не можеше да си представи по-ужасна съдба от тази да бъдеш прокълнат на подобна бавна, мъчителна смърт.

— Моля те, майко. Дай му нещо.

Атия я изгледа за момент. После въздъхна и бръкна в кесията си. „Само една монета, какво толкова?“

— Вземи. — Една полудрахма проблесна във въздуха. Прокаженият посегна към нея, но не успя да я улови със сакатите си ръце. Малката сребърна монета падна в прахта и той се хвърли към нея, като благославяше и двете.

Аврелия го погледна отново и зяпна. Човекът нямаше пръсти на левия крак. А на мястото на дясното му стъпало имаше само покрит с белези чукан, увит в парцал.

— Хайде, дете. Тази монета ще го изхрани поне няколко дни. — Гласът на Атия беше мек.

Отдалечиха се бързо. Прокаженият изчезна в тълпата.

— Няма да се разболея от тази болест, нали? — Първоначалният страх на Аврелия се беше върнал.

— Не, боговете да не дават. Той не те докосна, а и ти не остана прекалено дълго близо до него. — Атия погледна през рамо. — Стражите на портите явно са спали сутринта, за да го пуснат в града. — Носът ѝ се сбърчи и уплашена, че майка ѝ е надушила парфюма, Аврелия се дръпна на крачка от нея. В следващия момент Атия продължи напред и Аврелия благодари на боговете, че ѝ се е разминало.

Спряха първо при един грънчар, а после при търговец на вино. Там Атия започна да се пазари за качеството на предишното вино, което беше купила. На Аврелия бързо ѝ доскуча. Обиците и огърлиците пред входа на бижутерския магазин отсреща привлякоха погледа ѝ и тя отиде да ги разгледа по-добре. Някакъв дребен оплешивяващ мъж с чудесен гръцки хитон се сблъска с нея. Човекът промърмори някакво извинение; улисана в дрънкулките, Аврелия почти не му обърна внимание.

Бижутерът, египтянин с очи като мъниста, веднага забеляза интереса ѝ.

— Какво ще си купите?

Тя му се усмихна.

— Просто гледам.

— Моля, магазинът ми е твой. Пробвай всичко, което ти хареса.

Аврелия въздъхна. Нямаше пари. Погледна с копнеж към Атия, но знаеше, че няма смисъл да я моли. Отговорът ѝ щеше да е, че накитите, които носи в момента — златни висулки с мъниста от синьо стъкло и прост златен пръстен с червен гранат — са ѝ повече от достатъчни. Майка ѝ нямаше да ѝ купи повече накити до сватбата ѝ. Внезапно ѝ хрумна палава мисъл. Не беше нужно бижутерът да знае, че няма да купи нищо.

— Това ми харесва — заяви тя и посочи една огърлица с десетки червени и черни камъни във формата на тръбички.

— Халцедон и черен кехлибар — каза бижутерът. — От Партия. Прекрасна е, нали?

— Да.

— Искаш ли да я пробваш? — Ръцете му вече сваляха кукичката, която закопчаваше накита. — Ще отива на кожата ти. Съпругът ти много ще я хареса и няма да му струва цяло състояние.

Аврелия предпочете да не го вади от заблуждението му. Помисли си, че Гай сигурно би харесал огърлицата. Канеше се да го остави да ѝ сложи накита, когато чу повишени гласове. Обърна се. В магазина на винаря видя дребния мъж, който се беше блъснал в нея. Сега той гледаше майка ѝ, която беше бясна. Любопитството ѝ тутакси се събуди.

— Благодаря. Може би друг път. — И излезе, без да обръща внимание на протестите на озадачения бижутер.

Пресече улицата, като се провираше между минувачите. Двама яки мъже, които се мотаеха около винарския магазин, я огледаха похотливо. Единият млясна с устни. Свикнала с подобно внимание, Аврелия изобщо не ги погледна.

Винарският магазин беше типичен, отворен към улицата. От засводения вход се влизаше в дълго правоъгълно помещение. В нишите трептяха пламъците на лампи. От един рафт гледаше изрисувана статуя на Бакх и менадите му. От двете ѝ страни имаше амфори, подпрени на стената или положени върху слама, а на ниския тезгях клиентите можеха да опитат стоката. Атия беше на десет крачки от входа, с чаша в ръка. Търговецът стоеше до нея и определено изглеждаше смутен. Дребният мъж беше застанал пред нея, вдигнал помирително ръце.

— Просто казвам, уважаема госпожо, че тези неща трябва да се обсъдят — казваше той, докато Аврелия приближаваше.

— Това не е място за подобни неща — рязко отвърна Атия. — Как смееш да ме заговаряш тук?

Мъжът сви рамене.

— Да не би да предпочиташ да дойда в дома на Марциал?

Атия стисна устни толкова силно, че те побеляха.

— Какво става, майко? — попита Аврелия.

— Нищо важно.

Дребният мъж се обърна. Кафявите му очи я изгледаха похотливо. Аврелия настръхна.

— А. Това трябва да е дъщеря ти. Аврелия, ако не се лъжа?

— Да. А ти кой си?

Мазните му къдрици се люшнаха, когато той сведе глава.

— Фанес, лихвар, на твоите услуги.

Аврелия се смути, но преди да успее да попита още нещо, майка ѝ тръгна към изхода.

— Хайде — каза Атия. — Тръгваме си.

Аврелия реши, че е по-добре да не спори, и я последва.

Фанес се оказа доста бърз за толкова дребен човек. Мигновено се озова пред Атия.

— Остава и въпросът за дълга на съпруга ти. Него не сме го обсъждали.

— И няма да го обсъждаме! — рязко отвърна Атия и се опита да мине покрай Фанес, но той ѝ препречи пътя.

Аврелия не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.

— Махай се от пътя ми, нищожен гръцки боклук! — заповяда Атия.

Фанес не помръдна.

— Нищожен може би, и със сигурност грък. Това обаче не означава, че съпругът ти не ми дължи четирийсет хиляди драхми.

— Ще си получиш парите! Знаеш, че си плаща, проклети да са очите ти.

— С неговия произход и с твоя всеки би си помислил, че е така, но вече повече от година не съм видял нито драхма. Човек не може да живее, като си мълчи и не получава нищо. Ще умре от глад.

— Фабриций го няма. Води се война, ако случайно не си забелязал!

— Не се съмнявам, че Фабриций прави всички нас и Републиката горди, но това не означава, че това го освобождава от дълга му. През първите няколко месеца миналата година реших да изчакам. В края на краищата той беше пратен в Иберия със Сципион. След като разбрах, че се е върнал и е в Цизалпийска Галия, му изпратих писмо. Не получих отговор.

— Може изобщо да не го е получил. Там е пълен хаос. Проклетите гали избиват повечето вестоносци.

Гъркът се усмихна лукаво.

— Пратих съобщението си по кораб.

Атия за момент изгуби самообладание.

— И все пак това не означава, че го е получил.

— Така е. Но след като второто и третото ми писмо също останаха без отговор, реших, че е крайно време да се обърна към теб. Щях да те посетя по-рано, но източниците ми ми казаха, че днес ще идваш в града. Чудесна възможност да си поговорим. Да разбера дали нямаш вест от съпруга ти по този въпрос.

Коментарът му изобщо не се хареса на Атия. Тя изгледа Фанес, сякаш е змия.

— Кой ти каза, че ще идвам в Капуа?

Марциал не би казал нито дума на някой, който не е приятел.

„Нито пък Гай“, помисли си Аврелия.

Усмивката на Фанес стана по-широка.

— Някой роб — презрително рече Атия. — Плащаш на роб на Марциал.

— Имам уши в цяла Капуа. — Фанес размърда пръсти. — Все пак съм лихвар. Такива като мен трябва да знаят за какво си говорят хората. Кой се тревожи, кой иска да опита някакво ново начинание, такива неща.

— Ти си проклета пиявица — отвърна Атия.

Фанес цъкна с език.

— Съпругът ти винаги е бил много по-любезен. Особено когато искаше удължаване на срока за изплащане на заема. Сигурно е от римското му потекло.

Атия не си направи труда да му отговори.

— Аврелия! — Този път Фанес не се опита да я спре. А завъртя глава.

— Ахил! Усмивка!

Двамата мъже, които Аврелия бе забелязала, изпълниха входа. Не бяха въоръжени, но физиономиите им изобщо не можеха да се нарекат дружелюбни.

— Шефе? — каза първият — здравеняк с белези, които започваха от ъгълчетата на устните и продължаваха по двете му бузи.

На Аврелия ѝ призля. Този трябваше да е Усмивката. Познаваше този тип мъже. Беше виждала такива. Двамата бяха бивши гладиатори, сега биячи на гърка.

— Никой да не напуска магазина, докато не позволя — каза Фанес.

— Да, шефе. — Двамата застанаха рамо до рамо, препречвайки пътя към улицата. Собственикът измънка нещо от рода, че повреждането на стоката му е престъпление, след което изчезна в дъното на магазина.

Атия се изправи в целия си ръст.

— Какво ще направиш? Ще заповядаш на тези твари да ни пребият ли?

— Надявам се да не се стига до това — отвърна Фанес.

— Мръсно псе! Закрещя ли, ще дойдат хора.

— Може да дойдат, а може и да не дойдат. Ако някой е достатъчно глупав да опита, Ахил и Усмивката бързо ще им покажат каква грешка са направили.

Фанес беше прав. Аврелия го разбра по мълчанието на майка си. Дори посред бял ден малцина жители на Капуа биха се намесили при разправия или сбиване. Ако се пролееше кръв, можеха да извикат градската стража, но иначе всеки се оправяше сам с проблемите си. Аврелия изведнъж си помисли, че би дала какво ли не да се появи Агесандър, но дори той щеше да се затрудни сериозно с двама толкова едри типове.

— Както могат да го покажат на всеки, стига да им заповядам.

— Как смееш да ни заплашваш? — извика Атия.

— Да заплашвам ли? Кого заплашвам? — Усмивката на Фанес не стигна до очите му. — Просто искам да поговорим за парите, които ми се дължат — значителна сума, както несъмнено знаеш.

Атия стисна устни, но не отговори, което каза на Аврелия, че майка ѝ наистина знае за парите, които дължат на Фанес. „Сигурно го е отбягвала“, помисли си Аврелия. Трябваше обаче да се махнат оттук. Тя се огледа за евентуално оръжие, но не видя нищо подходящо. В гърдите ѝ се надигна паника. „Няма да посмеят да ни сторят нещо“, каза си. Вътрешно обаче не беше толкова сигурна. Пристъпи по-близо до майка си. Време беше за солидарност.

— Защо ни задържаш? Какво искаш? — Надяваше се, че Фанес е чул омразата в думите ѝ.

Дори да я беше чул, гъркът не го показа с нищо.

— Малкото вълче най-сетне проговори, при това с по-възпитан тон от майка си! Искам да се разберем, нищо повече.

— За какво да се разбираме? — остро попита Атия.

— Само за онова, което ми се полага. Редовни плащания на вноските по дълга, който съм отпуснал.

— Ами ако откажа? — Погледът на Атия се стрелна към едрите типове. — Ще ми пратиш тези двамата ли?

— Стига. Ти си жена с положение. Каквото и да е мнението ти, аз съм цивилизован човек — запротестира Фанес. — Ще се наложи да се обърна към съда. — И погледна Атия в очите.

След дълго мълчание Атия въздъхна и Аврелия разбра, че гъркът е победил. Страшно ѝ се искаше да му се нахвърли и да му издере очите, но страхът от биячите му я приковаваше на мястото ѝ.

— Колко често искаш да ти се плаща? — попита майка ѝ.

— Всеки месец.

— Невъзможно!

Гъркът я погледна хищно.

— Може да се разберем и за веднъж на два или три месеца, но тогава ще трябва да увелича лихвата от две драхми на всеки сто на четири. Разбира се, това е освен лихвата, която се е натрупала по пропуснатите вноски от миналата година.

— Имаш ли документи, с които да докажеш думите си?

— Разбира се. В кантората ми са, ако поискаш да ги видиш. Съпругът ти постави подписа си не само пред мен, но и пред писаря ми.

Аврелия усещаше безпомощната ярост, която се излъчваше от майка ѝ. Самата тя я чувстваше, но ако Фанес не лъжеше — а интуицията ѝ казваше, че не лъже — значи ги държеше в ръцете си. Беше готова да даде всичко на този свят, само баща ѝ да се появи и да поправи нещата, но това нямаше как да се случи. Той беше далеч, на война, и само боговете знаеха дали изобщо ще се върне. Безпомощността се смеси със страха ѝ и удави гнева.

— Добре. — Атия изглеждаше така, сякаш изведнъж се е състарила. — Къде е кантората ти?

— На улицата зад съда, до кантората на един адвокат. Ще видиш табелата.

— Ще дойда утре сутринта, за да обсъдим… условията.

— За мен ще бъде удоволствие. — Фанес се поклони дълбоко. — Ахил, Усмивка. Вън. Дамата не иска да загрозявате с мутрите си гледката ѝ към света.

Възелът в корема на Аврелия се отпусна, когато двамата се оттеглиха. Твърдо решена да се държи, сякаш нищо не се е случило, сякаш е тяхна господарка, тя ги последва. Дъхът ѝ обаче секна, когато Усмивката видя намерението ѝ, сложи ръка на чатала си и се облиза. Ахил се изкиска. Аврелия се направи, че не забелязва („Не показвай слабост! Няма да посмеят да ме докоснат“), мина покрай тях и излезе на улицата. Блъсна се в един минувач и политна назад, докато смехът на двамата звънеше в ушите ѝ.

Силни ръце я подхванаха и я изправиха на крака.

— Много ли бързате, млада госпожице?

Аврелия погледна и видя две развеселени сини очи. Бяха на млад мъж с усмихнато лице и къса коса, облечен в безупречна бяла тога. Беше може би няколко години по-голям от Квинт и доста красив.

— Не. Да. Не — каза тя и усети как се изчервява.

— Май не си съвсем сигурна. — Той се засмя, после погледът му се спря върху Ахил и Усмивката и стана твърд. — Тези мутри проблеми ли ти създават?

Аврелия възликува, когато видя тримата яки роби зад него. Нямаше съмнение, че само да кажеше, спасителят ѝ щеше да прати хората си срещу тези на Фанес. Погледна към магазина. Гъркът я гледаше с безизразна физиономия. Лекото поклащане на главата на Атия обаче беше повече от разбираемо. „Не влошавай още повече нещата“, казваше то.

— Не. Просто не гледах къде вървя. Моите извинения.

— Не е нужно прекрасна млада дама като теб да се извинява. — Най-сетне той я пусна и Аврелия се изчерви още повече. — Аз съм Луций Вибий Мелитон.

Атия тутакси се озова до Аврелия.

— Атия, съпруга на Гай Фабриций. Това е дъщеря ми Аврелия.

— За мен е чест да се запознаем. — Младият мъж се поклони. — Моите комплименти за дъщеря ти. Несъмнено тя е най-красивата млада жена, която съм виждал в Капуа. Ароматът на жасмин, който използва, е… пленителен.

Аврелия сведе очи. Беше двойно засрамена — първо от комплимента и второ, защото имаше само едно място, от което би могла да вземе парфюма. По-късно щеше да си плати за това.

— Много си мил — каза Атия. — Чувала съм името ти. Семейството ти не живее ли южно от Капуа?

— Да. Двамата с баща ми дойдохме на гости на приятели. — Погледът на Луций отново се насочи към Аврелия и тя се извърна.

— Ние също. Дълго ли ще останете?

— Поне две седмици.

— Колко приятно. Може би ще се срещнем отново на форума?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Луций. Усмивката му беше насочена предимно към Аврелия.

— Е, дотогава — каза Атия и тупна леко Аврелия по ръката. — Хайде, дъще. Имаме още много работа.

— Довиждане — каза Луций.

— Довиждане и благодаря — успя да измънка Аврелия, преди Атия да я отведе. Успя да зърне за последен път намусените физиономии на Ахил и Усмивката, леко намръщения Фанес и възхитения поглед на Луций, преди тълпата да ги погълне. Когато се обърна видя, че майка ѝ я гледа. Трепна вътрешно, очаквайки конско, че е ползвала неща, които не са нейни. Атия обаче изобщо не спомена за жасмина.

— Какъв приятен младеж. И от добро семейство. Мисля, че един от дядовците му е бил едил. Красив, възпитан и не се страхува да се притече на някой в беда. Какво мислиш?

— Ами… да — отвърна Аврелия и се намрази заради уклончивия си отговор, който беше очевидна лъжа.

— Не ми се прави на срамежлива. Хареса ли го, или не?

Аврелия се озърна. В тази тълпа обаче никой не можеше да ги чуе, нито пък на някого щеше да му пука.

— Беше приятен, да.

— Значи не би имала нищо против да се срещнеш отново с него?

„Нищо ли не може да я откаже?“ Аврелия си помисли за Гай, но не можеше да го спомене. Последния път, когато го бе направила, майка ѝ беше заявила, че Марциал не бил достатъчно богат. Изобщо не беше честно! Защо никога не можеше да прави това, което иска?

— Е?

— Татко наистина ли дължи четирийсет хиляди драхми на Фанес?

— По-тихо, дете.

Атия изглеждаше смутена и дързостта на Аврелия се засили.

— Е, дължи ли?

— Да.

— Защо?

— Реколтата беше лоша на няколко пъти през последните години, знаеш го. Продажбата на житото осигурява основната част от доходите ни. Ако баща ти не беше заел пари от Фанес и… — Атия се поколеба, след което повтори: — От Фанес и…

Аврелия я прекъсна.

— Нима дължи пари и на други лихвари?

На лицето на Атия се изписа срам.

— Това не е твоя грижа.

— Моя е, ако има опасност да изгубим имението. Или къщата. А ще стане точно така, ако не успееш да посрещнеш исканията на Фанес и другите, нали?

— Богове, откъде се взе толкова дръзка? Ако не бяхме на улицата, щеше да изядеш хубав пердах!

Двете се изгледаха кръвнишки.

— Да, имаме проблеми с парите. Но това не е нещо, с което двамата с баща ти не можем да се справим.

Тонът на Атия каза много неща на Аврелия.

— Това е значи — гневно промърмори тя. — Затова толкова искаш да ми намериш съпруг, нали? Ако се оженя в богато и влиятелно семейство, лихварите ще ви оставят на мира. И Мелитон е просто най-новият кандидат.

Атия не можеше да я погледне в очите, което беше необичайно за нея.

Гневът вдъхна допълнителен кураж на Аврелия.

— Това ли съм за вас? Вещ, която да продадете на онзи, който предложи най-много?

Атия я зашлеви.

— Как смееш да ми говориш с такъв тон?

— Мразя те! — Аврелия се обърна и побягна.

Виковете на майка ѝ я последваха, но тя не им обърна внимание.