Кървави полета

XVIII

Битката бушуваше и в един момент стана ясно, че центърът на картагенската линия ще се огъне и ще се пречупи. Огромна заслуга за това имаха галите и иберийците. Несъмнено стотици от тях умираха още от началото на сражението, но въпреки това продължаваха да държат и след като би трябвало да са се пречупили. Несъмнено присъствието на Ханибал и Магон беше помогнало, но за подобно постижение се изискваше и огромна храброст. Накрая обаче натискът на толкова много легионери взе своето. Ханон беше наблюдавал развитието като ястреб и видя как воините в задните редици започват да се колебаят. Тези по-близо до него оставаха по местата си, като скандираха и удряха с оръжия в щитовете си, но онези в центъра, върху които щеше да падне основната тежест на вражеската атака, щяха да паднат, след като другарите им отпред не издържат. Пред очите му неколцина гали отстъпиха десетина крачки от основната маса войници, спряха неуверено, но почти веднага към тях се присъединиха още десетина. Миг по-късно още по-голяма група напусна редиците, с което увеличи двойно числеността им.

— Виж — каза Ханон на Мут.

— Виждам ги, командире.

Все едно гледаха овце, опитващи се да се измъкнат от овчаря си. Нито един нямаше да помръдне, докато не види, че друг ще направи същото. Образува се група; членовете ѝ се оглеждат да видят кой път е най-добър. Туткат се малко, след което някои от тях се втурват нанякъде. Щом това стане, цялото стадо се понася след тях и се получава тъпканица. Докато Ханон и Мут говореха, още двайсетина воини отстъпиха. Страхът на Ханон, че римляните ще пробият линията, се бореше с ликуващото осъзнаване, че планът на Ханибал, колкото и безумен да изглеждаше, като че ли работеше.

— Поне не бягат — отбеляза той. — По-добре да се подготвим. Кутин всеки момент ще даде сигнал. Нареди на хората да се обърнат надясно.

— Разбрано. — Мут се обърна така, че войниците наблизо да го чуват, и вдигна ръце към устата си. — По моя команда, обръщай надясно! — Забърза покрай фалангата, като повтаряше думите си. Когато се върна, стотици гали и иберийци отстъпваха — бързо и заднешком — от центъра на линията. Мут погледна Ханон, който му кимна. — Надясно! — изрева Мут. — Надясно!

Сякаш бяха прочели мислите на Кутин. Тръбачите дадоха сигнал фалангите да се обърнат така, както им беше наредил Ханибал. Някои от войниците на Ханон пристъпиха нетърпеливо напред, докато гледаха отстъпващите. Гневният рев на командира им обаче ги накара да се върнат в строя. Дори иберийците и галите до тях — онези от най-левия край на редицата — вече отстъпваха. Правеха го бавно и организирано, обърнати напред и с високо вдигнати мечове и щитове. Ако дойдеше заповед, можеха да спрат и незабавно да се включат в боя. Единствената причина за отстъплението на толкова много воини беше, че онези отпред вече не можеха да удържат римляните. Всеки момент вълната легионери щеше да се излее през онова, което доскоро беше центърът на линията им.

Тръбите на Кутин зазвучаха отново.

— Сгъсти редиците! — извика Ханон.

Излезе от строя, за да гледа как хората му се застават рамо до рамо, с припокриващи се щитове, както бяха тренирали през последните месеци. Почувства се горд, като видя с каква бързина го правят. Отрядът му беше с четирийсетина души по-малко от времето, когато бе поел командването му малко преди Требия. Може и да не ги водеше от Иберия, но вече се чувстваше свързан с тях. Хрумна му безумна идея. Може би времето щеше да е достатъчно, ако действаше бързо. Извади меча си и отиде при войника в левия край на фалангата. Остана доволен, когато видя по-възрастния мъж, който беше с него в нощта, когато бе заловен при Виктумула. „Надежден човек там, където има нужда от такъв“, помисли си и кимна одобрително на ветерана. Той отвърна на жеста, с което предизвика топло чувство у Ханон.

— Минали сте през много премеждия, откакто сте отплавали от Картаген, за да се присъедините към Ханибал в Иберия — извика той. — Сражавали сте се и сте изминали пътя чак до Италия! — Либийците нададоха одобрителни викове и той тръгна бавно пред първата редица, като прокарваше върха на меча си по металните ръбове на щитовете им. — От Картаген до Иберия и през Галия до Италия! И нито веднъж не сте били победени! Гордейте се със себе си! — Одобрителните им викове, свирепите усмивки и блестящите от решимост очи му казаха да продължи. — Днес Ханибал има най-много нужда от вас. Такава, каквато не е имал никога досега! — Беше стигнал до средата на редицата. Тук цялата фаланга можеше да го чуе. Той се обърна и посочи драматично с меча си. Стомахът му се сви. Галите и иберийците вече бягаха. Бяха се пречупили. — Римските кучи синове ще се появят всеки момент. Какво ще правим с тях?

— Смърт на тия шибаняци! — изкрещя Мут с енергия, каквато Ханон никога не беше виждал да показва досега. Той стоеше в десния край на първия ред, където фалангата им се срещаше със съседната.

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! — закрещяха мъжете и заблъскаха щитовете си с мечовете.

Либийците от съседната фаланга тутакси подеха скандирането.

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!

Скоро рефренът се поде от цялата линия и заглуши ужасените викове на отстъпващите воини.

Доволен, Ханон се върна на мястото си в първата редица.

Тръбачите на Кутин изсвириха сигнала за настъпление.

С разтуптяно сърце Ханон задържа меча под лявата си подмишница и изтри дясната си длан в туниката. После повтори същото с лявата си ръка.

— НАПРЕД, ХОДОМ! ДРЪЖ СТРОЯ! ПРЕДАЙТЕ НАТАТЪК. — Мут щеше да държи фалангата плътно до другата от дясната им страна.

Бяха изминали двайсетина крачки, когато Ханон видя първия легионер. На около петдесет крачки пред тях римлянинът преследваше един ибериец, който беше захвърлил щита си. Свиреп съсичащ удар разряза плътта на ибериеца от рамото до кръста. Пръсна кръв; човекът падна на земята с пронизителен писък. Легионерът изобщо не спря, а продължи напред, като стъпи върху тялото, без дори да види либийските фаланги. Не ги видяха и другарите му, десетина души, които се бяха втурнали след него. Тръпки побиха Ханон. „Приличаме на тях“, помисли си той. Беше готов да се обзаложи, че Ханибал е помислил дори за тази малка подробност.

Внезапният сигнал да спрат бе изненадващ, но въпреки това Ханон се подчини.

— СТОЙ! На място — изрева той.

— Защо, командире? — попита мъжът от лявата му страна. — Та те ни се тикат право в ръцете!

Отговорът сякаш дойде сам.

— Ще пуснем колкото се може повече псета да влязат в капана.

Войникът се озъби.

— Аха, разбирам. Добър план.

— А сега нито дума. Никакви викове, никакво ликуване. Тишина. Предай нататък.

Войникът се ухили и изпълни каквото му бе наредено. Ханон каза на мъжа от дясната си страна да направи същото. После зачакаха, стиснали оръжията си и скрити буквално пред очите на римляните. Броят на отстъпващите леко намаля и с всеки удар на сърцето на Ханон десетки и десетки легионери се озоваваха пред тях. Скоро станаха стотици. Повече, отколкото можеше да преброи. Ликуващи. Крещящи ругатни и обиди. Окуражавани от офицерите си. Толкова жадни да избиват врага, че бяха забравили за всякакво подобие на ред и строй. Дори не виждаха чакащите от дясната им страна либийци, на по-малко от един хвърлей разстояние. Неколцина хвърлиха погледи към тях, но никой не си даде сметка, че не са техни сънародници. В края на краищата вражеският строй беше пробит!

„Богове — помисли си Ханон. — Това не може да продължи до безкрай. Ще ни видят. Рано или късно ще ни видят“.

Сърцето му отброи няколко десетки удара. Още стотици римляни минаха покрай тях. Толкова много настъпваха през пробива, че някои вече бяха едва ли не на една ръка разстояние от либийските редици.

— Задръж — изсъска Ханон. — Задръж! — „Хайде, Кутин! — изкрещя наум. — Давай шибаната заповед!“

И тогава сигналът дойде. Рязък. Пронизителен. Категоричен.

— НАПРЕД! — изрева Ханон. — СМЪРТ!

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! — закрещяха хората му.

Изминаха десет крачки преди първите римляни да се обърнат и да ги видят. Но дори тогава, докато смъртта настъпваше към тях, те не осъзнаха какво виждат. Едва когато беше толкова близо, че можеше да види белезите от шарка по лицето на най-близкия римлянин, Ханон видя първите признаци на страх сред тях. Видя как ченетата им увисват, как в очите им пламва паника, чу викове: „Спрете! Спрете! Тези не са наши“ и „Назад, момчета, назад!“.

Но вече беше късно. Либийците се нахвърлиха върху незащитения римски фланг като отмъстителни демони. Страхът на Ханон беше пометен от червената пелена на бойната ярост. Виждаше Пера във всяко римско лице. Беше готов да ги избие всичките.

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!

— С това темпо ще изблъскаме кучите синове чак до западния бряг — извика Урцей, забави крачка и изтри челото си с ръка. Това остави по лицето му кървави следи, от които заприлича на някакъв облещен безумец.

„Сигурно и аз изглеждам по същия начин“, помисли си Квинт. Не му пукаше. Вече нищо нямаше значение освен това да продължава напред — и да се опитва да остане жив. Впери поглед в бягащите гали и иберийци. Още не можеше да повярва на очите си. Атаката на Сервилий беше проработила като в приказка. Бяха ударили масата гали с дългите копия на триариите на върха на клина. Изненадани от свирепостта на противника, воините бяха отстъпили. Това послужи като достатъчно поощрение за хастатите да се втурнат отново напред. Сражението беше напрегнато, по-жестоко от всичко досега, и галите оказваха свирепа съпротива. Отстъпваха, но без да обръщат гръб към римляните и без да престават да се бият. Бавно, но сигурно легионерите продължиха напред стъпка по стъпка. В тази част от линията, където се намираше Квинт, бяха успели да отблъснат галите най-малко двеста крачки назад. Малко преди това обаче нещата се бяха променили. Квинт не знаеше кое е било последната капка, но мнозина от воините побягнаха. Странно беше колко бързо се разпространява паниката. Все едно гледаше как искра попада върху сухи съчки и пламъците моментално обхващат подпалките. И преди да се усетиш, огънят вече се е разгорял.

— Креспон? Ранен ли си? — Гласът беше на Урцей.

Квинт се върна в реалността.

— Ъ? Не.

— Радвам се да го чуя. — И Урцей му подаде мях.

Квинт отпи голяма глътка, после още една. Водата имаше вкус на промазана кожа и беше топла като кръв, но устата му беше толкова пресъхнала, че не го беше грижа.

— Напред, момчета, напред! Дръжте строя. Принципите и триариите са след нас. — Коракс говореше на други войници, но това нямаше значение. Квинт подхвърли меха на Урцей, който го запуши и отново го метна през рамо. Двамата се спогледаха и решително продължиха напред.

Водени от Сервилий и Коракс, трите манипули продължиха да настъпват като един блок. Беше неизбежно плътният им строй да се наруши, когато ловните инстинкти — и жаждата за кръв — на легионерите надделяха. Малцина бяха командирите, които можеха да удържат хората си в подобни ситуации. Това беше най-лесното време да посечеш врага — когато победената армия понася най-много жертви. Бягащите не се защитаваха. Те често бяха невъоръжени, тъй като захвърляха оръжията и щитовете си, за да могат да се измъкнат по-бързо. Римляните ускориха крачка още повече. Въздухът се изпълни със смразяващи кръвта викове.

Страхът на Квинт се смени с безумен възторг и жажда да убива. Искаше да отмъсти за всичките си другари, които бяха изгубили живота си при Требия и Тразименското езеро. За невинните цивилни от Кампания и другите райони, загинали от ръцете на картагенците. Сечеше и пробождаше, цепеше и мушкаше. Прерязваше сухожилия, разсичаше ребра, изкормваше кореми. Обезглави един воин; отсече ръцете на други двама. Кръв оплиска щита му, лицето, дясната му ръка. Не му пукаше. По земята имаше толкова много вътрешности, пикня и лайна, че краката му жвакаха. Квинт не забелязваше. Нямаше нищо достойно и не се изискваха никакви умения да наръгаш човек в гърба, но и това беше без значение. Квинт избиваше, докато гладиусът му не се затъпи и нащърби, а мускулите не го заболяха от еднообразните движения.

Накрая настъплението им започна да губи инерция. Изтощението си казваше думата. Намираха се под лятното слънце, откакто то беше започнало да се издига над хоризонта. Бяха марширували. Бяха прекосявали реки. Бяха настъпвали. Бяха хвърляли копия. Бяха влизали в ръкопашен бой. Дори убиването на беззащитни изискваше енергия. Накрая обаче галите и иберийците започнаха да изпреварват хастатите. Страхът ги пришпорваше допълнително. Лишени от нови жертви, останали без сили да ускорят отново темпото, легионерите на Коракс забавиха крачка. Както винаги, центурионът пое нещата в свои ръце.

— Справяте се чудесно, момчета. Време е за почивка. Пийнете вода. Поемете си дъх.

Думите му звучаха приглушено, сякаш идваха през гъста мъгла. Квинт имаше чувството, че е излязъл от тялото си и се гледа отстрани как промърморва нещо на Урцей, отпива няколко глътки вода, избърсва кръвта от меча си и се взира с невиждащи очи в обезобразеното тяло в краката му. Погледът му се плъзна наляво и регистрира нещо, в което нямаше смисъл. Той примигна, погледна отново и се върна в реалността.

— Онези гали не отстъпват.

— А? Краставите овцеебци, които виждам, бягат с цялата скорост, с която могат да ги носят краката им — със смях отвърна Урцей.

— Не тези. Онези. Ето там. — Квинт посочи.

Урцей погледна и се намръщи.

— Ха! И какво от това? Скоро и те ще се паникьосат и ще побягнат. Вече нищо не може да ни спре. — Той посочи с палец назад към огромната маса войници, приближаваща към тях. В настъплението им почти нямаше ред, но никой не можеше да отрече огромната им инерция. Земята се тресеше под краката на хилядите мъже.

Квинт сви рамене. Урцей беше прав. Кой можеше да устои на толкова войници? В първата линия имаше двайсет хиляди хастати, още толкова принципи във втората и около десет хиляди триарии в третата. Като се добавеха и няколкото хиляди велити се получаваше сила, която не можеше да бъде спряна. Войската на Ханибал не можеше да се мери по численост с тях.

— Победата ще е наша — промърмори той; чувстваше как увереността го изпълва до мозъка на костите.

— Естествено, че ще е наша — отвърна Урцей. — Да тръгваме.

Бяха изминали не повече от десетина крачки, когато от лявата им страна се надигнаха ликуващи викове. Миг по-късно същите викове зазвучаха далече отдясно. Квинт не им обърна внимание — беше зает с един гал, който тепърва се канеше да побегне. Урцей му се притече на помощ и двамата бързо повалиха воина. Задъхан, Квинт кимна благодарно на приятеля си. Шумът вече беше станал по-силен и идваше от цялата им лява страна. На Квинт му се стори, че чува и викове на ужас. На страх. На паника. Първите тръпки на безпокойството полазиха по гърба му.

— Какво става?

— Нямам представа. — Урцей също изглеждаше малко нервен.

ТРЯС. Изпълнена с шок тишина, след което бумтящият звук се повтори отдясно. На Квинт му идеше да повърне. Силата на ударите беше такава, че можеше да означава само едно.

— Ханибал е обърнал част от линията си. За да ни атакува във фланговете.

На лицето на Урцей се изписа недоумение.

— Но как?

— Юпитер, откъде да знам!

— Не, не може да бъде. Пък и центърът му е размазан! Какво може да ни попречи да минем през цялата му войска?

— Прав си — каза Квинт, но потръпна.

Коракс се мръщеше, но това не му попречи да им нареди да тръгнат отново напред. Този път настъпваха ходом с увереността, че не могат да бъдат спрени с толкова много войници зад тях. Подобно на Требия и Тразименското езеро, силата на пехотата щеше да надделее. Само дето този път, ако са рекли боговете, римската конница щеше да задържи картагенската. След като пробиеха изцяло центъра, можеха да обърнат и да се нахвърлят върху врага в гръб. Поне Коракс им беше обяснил така, помисли си Квинт, като се мъчеше да преодолее умората си. Вече изобщо не се питаше какво правят.

— Мътните да ме вземат! Виж.

Настойчивостта в гласа на Урцей проникна през изтощението на Квинт. Погледът му проследи този на приятеля му напред.

— Не. — „Сънувам кошмар наяве“.

Гледката беше невъзможна. Нечувано беше армия да спре и да поднови сражението, след като линията ѝ е била пробита. Но ето че на стотина крачки пред тях някои от бягащите гали и иберийци бяха спрели. Мнозина вече се бяха обърнали и крещяха на другарите си да престанат да бягат.

Осъзнаването дойде като удар в слънчевия сплит на Квинт.

— Затова центърът на армията им беше извит като лък към нас. Било е капан — каза той и усети как страхът отново свива стомаха му. — Командире! Виждаш ли?

— Да — озъби се Коракс. — Ханибал е още по-хитър, отколкото го смятахме. Стройте се, момчета! Битката още не е приключила. Ще дадем на картагенските псета още един урок, преди да подвият опашки и да побягнат завинаги. И ще го направим! Roma victrix!

Хастатите отвърнаха с дрезгав вик, но гърлата им бяха твърде пресъхнали, за да го продължат дълго. В следващия момент, сякаш за да опровергаят думите на центуриона, карниксите отново надигнаха ужасяващата си врява. Раменете на някои войници видимо се напрегнаха от отвратителния звук. Квинт стисна зъби. Беше започнал да ненавижда тези инструменти — и да се страхува от тях. И ревът на карниксите не беше единственият. Колкото и невероятно да изглеждаше, неколцина гали без никакви дрехи излязоха от редиците на другарите си и повториха заплашителното си представление, което бяха изпълнили преди началото на битката — удряха се в гърдите, размахваха мечове и гениталии към легионерите. Оскърбленията им бяха съвсем ясни. Само допреди малко те бяха отстъпвали. А сега сякаш изгаряха от нетърпение да подновят боя. Изпълнението определено подейства на онези, които все още бягаха. Квинт видя как някои от тях спряха, погледнаха ги и се обърнаха отново срещу римляните. Отначало бяха само единици, но с всеки миг все повече и повече воини се присъединяваха към тях. Квинт затвори за момент очи, за да се опита да проумее всичко това.

Галското отстъпление не просто беше спряло. А се беше обърнало. Те отново атакуваха.

Квинт се чувстваше уморен като никога. Искаше му се галите да изчезнат, макар да знаеше, че това са празни мечти. Изгаряше от желание просто да легне, да махне тежестта от натежалите си крака, да се разкара от проклетото слънце, дори да заспи. Но нямаше начин това да се случи. Дълбоко в себе си знаеше, че битката, през която бяха минали току-що, ще е нищо в сравнение с тази, която предстоеше. Войниците, които атакуваха фланговете им — най-вероятно либийци, сред които може би и Ханон? — несъмнено бяха свежи. Отпочинали. Жадни за бой. Умът му се изпълни с нови съмнения. Той погледна с ненавист слънцето — искаше му се да се беше спуснало по-ниско над хоризонта. Колко хиляди римляни щяха да загинат, преди да е залязло? Дали той и другарите му щяха да са сред тях? Баща му? Гай? Калатин? И — което беше най-важно — дали победата беше толкова сигурна, колкото бе изглеждала в началото на деня?

Вече не беше сигурен. В нищо.

Ханон никога не си беше представял, че планът на Ханибал ще проработи толкова добре. Но ето че това беше станало и възхищението му към генерала се засили още повече. Римляните бяха захапали стръвта и я бяха налапали цялата. И ето че сега настъплението им беше спряло напълно. Легионерите пред очите му до един изглеждаха ужасени, изтощени и объркани. Ханон предполагаше, че същото се отнася и за онези, озовали се срещу либийците на баща му на другия фланг. Изглежда, че галите и иберийците също се бяха прегрупирали и строили отново, защото отдясно, където бяха отстъпили воините, се чуваха звуци от битка. Римляните трябваше да са притиснати и в гръб, възторжено си помисли той; в противен случай вече щяха да бягат. Това означаваше, че Хаздрубал и Махарбал са излезли победители в кавалерийския сблъсък и сега конниците им тормозят тила на римската войска. Тази мисъл го въодушеви още повече. Нищо не ужасяваше пехотата повече от дисциплинирана конна атака. С периферното си зрение със задоволство видя как хората му пристъпват нетърпеливо от крак на крак. Само преди малко ги беше спрял, за да си починат и да пийнат по глътка вода. Това беше напълно логично — римляните нямаше къде да отидат. Войниците му обаче вече бяха готови да подновят битката. А това можеше да вещае само добри неща.

Легионерите пред тях нямаха копия за мятане и дисциплината им бързо рухваше. Всеки път, когато Ханон повеждаше фалангата си напред, повечето от тях изпадаха в паника и се опитваха да побягнат. Това вече не беше битка. Убиването на мъже, които са ти обърнали гръб, беше просто клане. Но трябваше да бъде направено, помисли си Ханон. Рим не разбираше от дипломация. Грубата сила беше единственият начин да си научи урока. А и не всички легионери се бяха предали. От други части на бойното поле продължаваха да долитат звуци на ожесточени сблъсъци. Ако другарите им тук вземеха пример от тях или ако някой офицер повдигнеше духа им, те още щяха да представляват заплаха. Затова трябваше да бъдат премазани. Напълно.

— Готови ли сте да пратите още римляни на оня свят? — извика Ханон.

Войниците му изреваха кръвожадно и настъпиха като един. С високо вдигнати скутуми, над които се виждаха само очите и шлемовете им, с окървавени гладиуси, стърчащи от стената от щитове като отровни шипове на риба. Римляните завикаха уплашено при приближаването им и войниците на Ханон ускориха крачка.

— По-бавно! — извика той. — Запазете силите си за клането. Ще продължи до края на деня.

Онези, които го чуха, се разсмяха като побъркани и на лицата на легионерите се изписа още по-голям ужас. Онези отпред тикаха и блъскаха другарите си отзад, като се мъчеха да се скрият зад тях. Цялата маса легионери се люшна и отстъпи няколко крачки.

Червената пелена започна да се спуска пред очите на Ханон. Колкото и странно да беше, белегът на врата също го засърбя.

— Къде си, Пера? — изрева той. — Пера! Излез да те изкормя, жалък страхливецо!

Никой не му отговори, но един легионер внезапно се втурна право към тях. Без щит, ранен, пръскащ слюнка, той очевидно беше изгубил напълно разсъдъка си. Изобщо не приличаше на Пера, но въпреки това Ханон копнееше римлянинът да атакува него. Той обаче се блъсна в щита на един либиец на десет крачки от него. Два гладиуса го пронизаха през бронята на корема преди да е успял да замахне със собственото си оръжие.

— Тъпо копеле — каза единият от либийците, докато блъскаше умиращия римлянин назад със скутума си.

Вече се намираха само на пет-шест крачки от легионерите. Неколцина от тях се приготвиха за бой, но повечето плачеха като малки деца. Мнозина бяха захвърлили мечовете и щитовете си и обърнали гръб на либийците, си пробиваха път с голи ръце през другарите си. Четири крачки. Две.

— Пера? Идвам, жалко смърдящо лайно такова! — Ханон си избра мишена, легионер с телосложението на Пера. Заби меча си в дясната страна на гърба му, точно под малката му желязна броня. Съпротива, натиск, ръгане — и усети как острието излиза през корема на легионера. Пронизителен писък от болка. За всеки случай Ханон завъртя острието, издърпа го и загледа като омагьосан как кръвта плисна. Коленете на римлянина вече се подгъваха. Ханон го блъсна на земята с щита си и се втурна към масата вражески войници. Въпреки тяхната паника това беше опасен ход. Нямаше кой да го защитава отстрани, но Ханон беше изгубил разсъдъка си. Отново се намираше в килията във Виктумула, окачен да виси на китките си. Пера стоеше пред него, вдигнал нажеженото желязо към лицето му.

На пътя му се изпречи ужасен млад легионер, който вдигна ръце.

— Предавам се! Предавам се!

— Майната ти. — Ханон го наръга в корема — най-лесния начин да убиеш със сигурност някого, изтегли меча си и съсече със странично движение мъжа до него. Усети как някой го блъска отзад, изруга и се опита да се обърне и да убие човека зад себе си. Червената мъгла се разпръсна за момент, колкото да разпознае Мут и да спре замаха си. Двамата се сражаваха свирепо рамо до рамо известно време, като убиха и раниха десетина римляни. Нямаше съпротива. Все едно колеха агнета. Спряха едва когато легионерите пред тях успяха да се откъснат и да побягнат. Ханон понечи да се втурне след тях, но Мут се изпречи на пътя му.

— Махай се! — озъби му се Ханон.

Мут не помръдна.

— Ще те убият, командире.

Увереността в гласа му стигна до съзнанието на Ханон и той примигна.

— Искаш да разгромиш напълно римляните, нали, командире?

— Естествено, че искам!

— В такъв случай не си хвърляй живота напразно. Запази спокойствие. Дръж под око бойците. Атакуваме, оттегляме се, атакуваме отново. Точно както правехме досега. Просто е. — Мут се дръпна настрани.

— Прав си. — Ханон си пое дълбоко дъх и успя да се овладее донякъде. Мускулите му трепереха от умора. — Кажи на хората да спрат. Да пийнат вода и да починат.

Мут го погледна одобрително.

— Слушам, командире.

И продължиха в същия дух часове наред. Действията им се превърнаха в смахната рутина. Като се изключеха фалангите от двете му страни, Ханон не знаеше как се справят другите отряди. Предполагаше, че горе-долу по същия начин. Отдръпване, прегрупиране, грижи за ранените. Глътка вода или вино, ако има. Почивка. Някои вадеха храна, която бяха скрили в пазвите си, и я споделяха с околните. И всички точеха мечовете си, разбира се — те бързо се затъпяваха от ръгане и разсичане на човешка плът.

Веднъж някакъв старши офицер, може би трибун, се опита да поведе контраатака, докато Ханон и хората му почиваха, но вялото начинание бързо приключи, когато Мут го съсече. През останалото време римляните като че ли само имитираха поведението на либийците. В това нямаше нищо чудно, помисли си Ханон, докато ги гледаше по време на една почивка; това беше единственото време, в което не ги избиваха. Някои легионери все още се биеха, когато той и хората му атакуваха; един или два пъти либийците му дори бяха изтласкани малко назад. Като цяло обаче римляните бяха престанали да се съпротивляват. С мътни погледи, изпаднали в ступор, слънчасали, те просто чакаха смъртта да ги отнесе, досущ като говеда или овце в някоя касапница. На Ханон не му беше хрумвало досега, но се запита дали неговите хора — дали армията — ще успеят да избият до крак легионерите преди падането на нощта или преди изтощението да надделее.

След неувереността, с която беше започнал денят, изглеждаше почти невъзможно да проумеят унищожаването на такава огромна римска войска. Ханон отправи благодарности към любимите си богове, но се постара да укроти ликуването си. Много от враговете продължаваха да се бият. Сражението не беше приключило и нямаше да приключи до залез-слънце. Трябваше да запази преценката си за вечерта. А дотогава той и хората му имаха работа за вършене.

Да избиват още римляни.

На Квинт му се струваше, че изправените срещу тях гали и иберийци са различни от онези, които се бяха огънали и бяха побягнали по-рано през деня. Въпреки жегата, прахта и слънцето воините бяха заредени с нов ентусиазъм да се бият. Той се бе появил, откакто картагенците се нахвърлиха върху фланговете им. Благодарение на усилията им римското настъпление беше спряло напълно.

Фронталните атаки на воините не продължаваха дълго, но въпреки това бяха убийствени. Въпреки усилията на Сервилий и Коракс всяка от тях завършваше с мъртви хастати. Понякога само по няколко, но често десетки или повече. С всяка следваща атака бойният дух на римляните падаше. Виковете на ранените, които лежаха пред — бяха се отказали да извличат онези, които очевидно щяха да умрат — и зад тях, също не помагаха. Един хастат цивреше за майка си толкова дълго, че Квинт лично щеше да го довърши, ако нещастникът не лежеше толкова близо до врага.

Добре че галите се изтегляха бързо, иначе римляните вече щяха да са се пречупили. Врагът също беше уморен до смърт, което означаваше, че не можеше да се възползва от преимуществото си, което несъмнено биха желали водачите му. Това не носеше особена утеха на Квинт и другарите му, от които бяха останали не повече от деветдесет души. Както можеше да се очаква, Мацерион беше един от тях. Нямаше значение, че картагенските войници трябваше да спират редовно, за да почиват. Римляните бяха обкръжени като риби, попаднали в мрежа. И бавно, но сигурно тази мрежа се затягаше и биваше изтегляна към лодката. Квинт беше изгубил всякаква представа за време, но предполагаше, че трябва да е средата на следобеда. Безмилостният ослепителен диск на слънцето все още беше високо в небето, което означаваше, че сражението продължава от поне шест часа. Конната битка беше спечелена от Ханибал — трябваше да е така, иначе тилът на картагенците вече трябваше да е подложен на атака. Това щеше да сложи край на изпитанията им. Сега им оставаше или да пробият вражеските редици, или да загинат. Квинт се огледа и разбра, че мнозина от другарите му ще направят второто. Същото се отнасяше и за него и Урцей, ако нещо не се променеше. Смътно се запита в коя ли част на бойното поле се намира Ханон и дали и той ще остане жив до края на деня. Неговото оцеляване изглеждаше много по-вероятно от това на Квинт.

— Пак идват — изграчи Урцей.

Другарите им засипаха ругатни. Мнозина започнаха да се молят. Колкото и невероятно да изглеждаше след количествата пролята пот, един хастат побърза да се изпикае.

— Къде е Коракс? — попита някой. Никой не му отговори и над групата се възцари униние.

Квинт се намръщи, вдигна очукания си щит и се опита да спре треперенето на дясната си ръка.

— Виждал ли си го? — изсъска той на Урцей.

— От известно време не. Дано да е жив.

— Дано — повтори Север.

„Някой трябва да поеме командването — помисли си Квинт. — И то бързо“.

— Сгъсти строя! — извика той. — Който има копие, да е готов да хвърля по моя заповед. — Изпита облекчение, че никой не възрази. Войниците се подчиниха, несъмнено доволни, че има кой да им дава нареждания.

Галите вече не тичаха към хастатите. А просто вървяха. Някои крещяха бойни викове, но повечето мълчаха. Гърлата им бяха пресъхнали като тези на римляните. Дори онези, които надуваха карниксите, се бяха отказали. Врявата на битката се вдигаше навсякъде около тях, но в техния странен оазис беше странно тихо. Квинт реши, че е още по-лошо да се изправиш срещу притихнали диваци. Те винаги атакуваха, като крещяха с пълно гърло. Сега мълчанието им изглеждаше още по-зловещо.

Бяха на петдесетина крачки.

Квинт започна да брои наум. На трийсет крачки погледна настрани. Следвайки нареждането на Коракс, бойците непрекъснато събираха захвърлени пилуми, но с напредването на деня все по-малко и по-малко от тях можеха да се използват отново. Квинт видя, че хората с копия са само десетина, но и това беше нещо. Всеки изгубил щита си гал беше враг, който можеше да бъде убит по-лесно.

— Оставете ги да се приближат! Още не хвърляйте.

Смая се, когато галите внезапно се затичаха. Едва тогава забеляза групата войници в средата им. Те не бяха диваци. Всички носеха ризници и черни наметала; всички бяха със скутуми и мечове. Някои имаха нагръдници с изваяни върху тях мускули. Възможно ли беше да са картагенски офицери? Квинт се обля в пот, когато видя, че туниката на един от тях е пурпурна. Превръзката със същия цвят на едното око потвърди подозренията му. Не се сдържа.

— Това е шибаният Ханибал!

— Какво прави той тук? — озъби се Урцей, но страхът в гласа му беше осезаем.

От гърлото на Север се изтръгна изпълнен с ужас стон.

— Всички ще умрем! — извика някой, май беше Мацерион.

— Затваряйте си устата! — изкрещя Квинт, но вече беше късно. Страхът премина през редиците — можеше направо да се види как вилнее и прави на пух и прах последните остатъци от кураж. — Хвърляйте копията!

Копията полетяха, но залпът бе рехав. Картагенците се приближаваха. Римските редици се люшнаха.

— Извади мечовете! — извика Квинт.

Врагът беше съвсем близо.

В желанието си да впечатлят пълководеца си галите се сражаваха като обладани от демони. Хвърляха се безогледно във всяка отворила се в редиците дупка и само за няколко момента разкъсаха оредялата манипула. Квинт и Урцей се биеха като сраснали се близнаци и удържаха позицията си, но Север скоро беше посечен от един от войниците с черни наметала, очевидно телохранител на Ханибал. Хастатът отляво на Север изгуби първо дясната си ръка, после и главата си. Два алени фонтана плиснаха от тялото му, докато падаше върху Север. Малцината останали бяха обкръжени миг по-късно. С открит ляв фланг Квинт и Урцей отстъпиха, като продължаваха да се бият. Онези зад тях видяха какво става и също заотстъпваха.

Сега Ханибал беше само на няколко крачки разстояние, но със същия успех можеше да е и на луната. Между него и тях имаше трима яки телохранители — мъже, които изглеждаха свежи, надъхани и много опасни. Странно беше да си пред виновника за целия смут от последната година и повече и да не можеш да направиш нищичко. Погледът на Квинт непрекъснато се стрелкаше към него. Ханибал не беше някакъв гигант или чудовище. Просто мургав едноок брадат мъж със среден ръст. Невзрачен. Но определено харизматичен, помисли си Квинт.

И тогава, подобно на есенен вятър, понасящ листа от земята, битката ги раздели. Квинт и Урцей бяха отблъснати още двайсет крачки назад. По-скоро усетиха, отколкото видяха как хастатите зад тях се обръщат да побягнат и ги наругаха като страхливци. Бяха останали не повече от четирийсет и пет души, скупчени заедно и все още обърнати към врага на няма и десет крачки от тях. За негова чест, Мацерион също беше сред тях. Ханибал вървеше между хората си, говореше и жестикулираше към хастатите.

— Значи така ще се свърши — каза Квинт и въздъхна.

— Какво пък, може би трябва да сме благодарни, че ще паднем, докато се сражаваме със самия Ханибал — кисело отвърна Урцей.

Квинт успя да се изсмее, но в смеха му нямаше нищо весело.

— Кой знае? Ако Фортуна ни се усмихне, може да успеем дори да го убием.

— Мечтай си — отвърна Урцей и го изгледа. — Радвам се, че те познавах, Креспон.

Квинт усети бучка в гърлото си. „Името ми не е Креспон“, понечи да каже, но не успя.

— И аз теб, приятелю.

Галите и войниците с черните наметала заудряха с мечове по щитовете си и закрещяха:

— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ!

Вълна на страх премина през хастатите.

— Спокойно, момчета — извика Квинт, борейки се със собствения си ужас. — СПОКОЙНО!

— Какво става тук, в името на Хадес? — като по чудо прозвуча гласът на Коракс.

На Квинт му идеше да заплаче от радост.

— Това е Ханибал, командире. Ето го там, с телохранителите си. Галите, те… Бойците ни са капнали, командире. Не могат…

Коракс го погледна в очите и видя пълното му изтощение. Огледа вражеските редици, изтърси проклятие към Ханибал и прецени положението.

— Мамка му. Останем ли тук, ще ни го начукат. Отстъпвайте.

Квинт примигна.

— Командире?

— Чу ме, войнико. — Гласът на Коракс изплющя като камшик. — Отстъпвайте, момчета. Дръжте строя. Вървете назад бавно, стъпка по стъпка. Действайте!

Хастатите не се нуждаеха от повече подканване. Като хвърляха боязливи погледи към врага, те отстъпиха назад пет, десет, петнайсет крачки. Налагаше се да прекрачват собствените си ранени, което беше съкрушително. Окървавени ръце се протягаха към тях. Умоляващи гласове изпълваха ушите им. „Не ме оставяйте! Не ме…“ „Мамо. Мамо!“, „Боли. Ужасно боли…“. Квинт видя как доста войници нанасят бързи удари с гладиусите си. Той самият направи същото, но не успя да погледне изпълнените с ужас очи на хастата, на чийто живот сложи край. Когато отстъпиха на около четирийсет крачки, Коракс им нареди да спрат.

— Няма да тръгнат след нас — с надежда каза Квинт, като хвърляше погледи към врага.

— Няма. Ханибал се е махнал, виж. Трябва да обикаля хората си и да ги подбужда да продължат атаката си.

За първи път Квинт чу умора в гласа на Коракс. Паниката пламна в корема му, но се смени с облекчение, когато се огледа. Центурионът все още беше стиснал решително зъби.

— Справи се добре.

— Командире?

— Връщах се, но бях твърде далеч, за да направя каквото и да било, когато видях, че врагът се кани да атакува. Редиците се колебаеха, докато ти не пое командването. Добра работа.

Лицето на Квинт, и без това зачервено от битката и слънцето, се изчерви още повече.

— Благодаря, командире.

Коракс кимна отсечено.

— Отидох да се посъветвам със Сервилий дали да не организираме контраатака, но го заварих да умира. Редиците му се разпаднаха напълно. Извадих късмет, че се измъкнах жив. — Гласът му беше твърд и безизразен.

Квинт се насили да зададе въпроса, който го тормозеше.

— Битката е изгубена, нали?

В отговор получи мълчание, което казваше много.

— Да, изгубена е — най-сетне рече Коракс. — Ханибал е истински гений, щом успя да направи това. Проклет да е! Само боговете знаят колко хора ще умрат преди залез-слънце.

Квинт погледна Урцей и видя в очите му безнадеждността, която чувстваше и самият той. Измъкването от галите не означаваше почти нищо, щом бяха обкръжени.

— Какво ще правим, командире?

— Ще избягваме сблъсъци с врага. Ще съберем още хора. После ще потърсим слабо място в редиците им и ще го пробием. Ще продължим към реката и лагера. Ако не можем да удържим него, ще отстъпим на север.

Задачата изглеждаше по-трудна и от изкачването на най-високия връх на Алпите насред зима, но Квинт се чу как се съгласява, също като Урцей. Докато Коракс казваше плана си на останалите хастати, никой не възрази, особено Мацерион. Квинт не беше изненадан. Центурионът отдавна се ползваше с доверието им, не на последно място заради битката при Тразименското езеро, когато ги беше повел през либийските фаланги, но също и при последвалите премеждия и несгоди. А и без това нямаха друг избор, освен да чакат да бъдат избити от картагенците. Ако се съдеше по замаяните изражения на легионерите наоколо, това щеше да се случи с мнозина от тях, но за Квинт подобно нещо не беше никакъв избор. „Може и да съм уморен — помисли си той. — Може да съм победен. Но не съм шибана овца, която просто стои и чака да ѝ прережат гърлото“.

Предчувствието на Ханон, че хората му ще се уморят твърде много, за да убиват, се оказа правилно. Когато небето премина през всички възможни нюанси на розово и червено преди зашеметяващия залез, повечето от либийците му бяха като пияни. Залитаха, когато им заповядваше да настъпят, и едва успяваха да вдигнат щитовете и копията си, та какво оставаше да убиват още римляни. При едно от последните настъпления Ханон изгуби неколцина войници, когато отчаяни легионери видяха умората им и се нахвърлиха върху тях. Беше безсмислено да губи ценни мъже по подобен начин и затова той се принуди да изтегли повече от половината си фаланга от боя. Това остави голяма дупка в неговата част на строя и както можеше да се очаква, легионерите започнаха да се измъкват. Без оръжия и щитове, уплашени и разгромени, те се изнизваха в сгъстяващия се сумрак като бити кучета. Либийците ги гледаха, без да са в състояние да им попречат. Когато покрай тях мина най-голямата дотогава група, Ханон се изплю безсилно. Помисли дали да не се впусне да ги преследва, но знаеше, че това ще е прекалено за изтощените му войници. Освен това по-лесните цели — легионерите, които не бяха побягнали — си оставаха наблизо.

А дори те представляваха проблем.

Светлината в небето гаснеше бързо. Грабливите птици, които бяха кръжали цял ден над бойното поле, бяха изчезнали. Дори вятърът беше утихнал и облаците прах донякъде се слягаха. Скоро щеше да стане прекалено тъмно, за да могат да направят нещо друго освен да се изтеглят. Врявата на битката беше намаляла. Основните звуци бяха писъците на ранените и стоновете на умиращите. Ханон никога не се беше чувствал толкова уморен; можеше да се бие съвсем малко време, преди да му се наложи да спре за почивка. Но въпреки всичко това безумието на битката продължаваше да го владее. „Ще успеем да атакуваме още един-два пъти най-близките легионери — каза си той. — Ще избием още врагове. Може и Пера да е сред тях“.

Тръгна пред редиците, като призоваваше хората си за още един могъщ напън. Те мърмореха; чу как неколцина изругаха под нос. Но въпреки това се изправиха отново и се строиха в неравни редици. Бяха около седемдесет; останалите се бяха проснали на подгизналата от кръв земя, без да ги е грижа за нищо на света. Сякаш за първи път Ханон забеляза, че десните ръце на всички са покрити до лакътя със съсирена кръв. Щитовете им сякаш бяха топнати в алена боя. Лицата и шлемовете им бяха покрити с кървави пръски; същото се отнасяше за краката и сандалите. Бяха буквално покрити с кръв от главата до петите. Алени демони. Създания от отвъдния свят. „Сигурно и аз изглеждам така“, помисли си Ханон и за момент изпита отвращение. Нищо чудно, че римляните се ужасяваха, когато се приближаваха към тях.

— Това последната атака ли ще е, командире? — попита Мут.

Ханон го погледна раздразнено.

— Не, нямам такива планове.

— Не мисля, че много от бойците ще издържат, командире. Погледни ги.

Ханон с неохота отново погледна хората си. Мнозина се бяха подпрели на скутумите си, за да се задържат на крака. Погледът му се насочи към най-близките римляни, скупчена маса от стотина легионери под командването на ранен центурион.

— Не мога да им позволя да се измъкнат — упорито каза той. — Това няма да стане.

— Една последна атака, командире. Продължиш ли, ще започнеш да избиваш собствените си хора.

На Ханон не му се искаше да го признае, но Мут беше прав. Дори той, неговият заместник, който можеше да върви цял ден, без да се изпоти, изглеждаше грохнал. Положението беше такова, че дори Ханибал не можеше да го укори, че е спрял настъплението.

— Добре. Но искам онзи центурион мъртъв, преди да се изтеглим. Останалите ще се пречупят веднага щом той падне.

— Разбрано, командире. Мисля, че ще успеем да го направим. — Белите зъби на Мут проблеснаха на червеното му от кръв лице. — След това мисля, че спокойно можем да приемем, че сме победили. Нали?

— Щом казваш. Дори шибаните римляни трябва да признаят поражението си след това клане. Почти цялата им армия е затрита.

— Страшно приятно е да чуеш подобно нещо произнесено на глас, командире.

— Определено. — За първи път Ханон си позволи да се наслади на чувството за триумф. Единственото, което му трябваше, за да бъде денят идеален, беше да научи, че баща му и братята му — дори Сафон — са оцелели. Малко вероятно беше да ги намери тази вечер, но можеше да ги потърси на сутринта. И да отпразнуват заедно победата на Ханибал.

— Готов ли си, командире? — попита Мут.

— Да.

Ханон загледа как Мут отново строява либийците в плътна редица.

— Още един напън и приключваме, момчета — викна той. — Една жълтица за онзи, който ми даде шлема на онзи центурион.

Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но въпреки това те изръмжаха одобрително. Един дори намери сили да заудря отново с меча по щита си. Ритъмът се оказа заразен. Неколцина го последваха и Ханон се разсмя, когато римската редица — доколкото можеше да се нарече така — отстъпи крачка назад. Стоящият отпред центурион започна да сипе ругатни по войниците от задните редици, които явно също бяха започнали да отстъпват.

— Огъват се! Един удар и ще се пречупят! Чухте ли ме?

Колкото и да не беше за вярване, войниците му нададоха ликуващи викове.

— ХА-НИ-БАЛ! — изкрещя Мут.

— ХА-НИ-БАЛ! — подеха войниците.

Този път дори центурионът не успя да задържи легионерите. Те се обърнаха и побягнаха.

Като виеха като вълци, Ханон и хората му ги подгониха в настъпващата нощ.

Коракс хвърли само един поглед на войниците в лагера и нареди на хората си да обърнат кръгом. Имаше протести. Беше почти тъмно. След кратка, но коварна атака бяха успели да се измъкнат от обръча картагенци, които и в този момент избиваха другарите им. След това бяха преминали Ауфидий и бяха продължили със залитане към лагера в сгъстяващия се мрак.

— Направихме достатъчно, командире — каза един.

— Краката не ни държат, командире — добави друг.

— Гугите няма да ни преследват през нощта, командире — включи се Урцей.

Квинт, който се олюляваше от умора, се канеше да се съгласи, но задържа езика зад зъбите си, когато чу отговора на Коракс.

— Ако искате, останете, червеи такива, но да няма изненадани, ако конницата им се появи на сутринта. Не си мислете, че няма да дойде! Ханибал ще иска да установи контрол над целия район. Ако продължим сега, ще сме се отдалечили на мили по зазоряване. Тогава ще можете да почивате. И да заспите спокойни, че няма да се събудите с вражеско копие в корема.

И центурионът тръгна, без дори да поглежда колцина го следват. Квинт и Урцей се спогледаха примирено и тръгнаха след него. Коракс беше прав. Какво бяха няколко часа марш в сравнение със смъртта? Всички с изключение на шестима последваха примера им — общо малко над трийсет хастати. За огромно раздразнение на Квинт, Мацерион не беше сред останалите в лагера. Русокосият беше преминал невредим през сражението и като че ли нищо не беше в състояние да отърве Квинт от него.

Преходът на лунна светлина можеше да мине едва ли не за приятен — видимостта беше добра и жегата беше намаляла. Въпреки това, изпълнени с ужас, че могат да ги преследват, повечето войници подскачаха при всеки нощен звук, от всяко шумолене на вятъра в клоните и виждаха картагенски войници зад всеки храст. Всички бяха уморени до смърт. Изгорели от слънцето. Прегладнели — през кратката почивка, която им бе дал Коракс, бяха успели да хапнат само по няколко залъка. Но най-вече легионерите бяха напълно шокирани от участта, сполетяла тях и цялата армия. Беше се случило невъзможното.

Ханибал и войниците му бяха разгромили — по-скоро изклали — осем легиона заедно с тяхната конница и социите. Почти цялата военна сила на Републиката беше заличена от лицето на земята за един ден, при това от значително по-малобройна войска.

Нямаше разговори. Всички скърбяха за падналите си другари. Квинт съжаляваше, че Север и толкова много други от отряда му бяха загинали, но молитвите му за тях бяха кратки. Вместо това той се молеше на боговете баща му, Калатин и Гай — ако беше бил тук — да са оцелели. Знаеше, че иска твърде много, но не можеше да предпочете един пред останалите. Денят беше достатъчно жесток и без да му се налага да прави още един избор между черно и бяло.

Минаха часове преди Коракс да реши, че са се отдалечили достатъчно от бойното поле. Като се ориентираше по звездите, той ги беше повел на северозапад към ниските хълмове, на които беше разположен Канусиум. Не стигнаха до самия град, но според центуриона той не можеше да е много далече. На сутринта щяха да намерят защита зад стените му.

— А сега поспете, момчета. Заслужили сте го — сериозно рече Коракс. — Гордея се с начина, по който се сражавахте днес.

Квинт повдигна вежда към Урцей, който се ухили. Думите на центуриона повдигнаха духовете и на останалите. Похвалите му бяха толкова редки, че човек нямаше как да не им се наслади.

Коракс пое първата стража и седна на една скала наблизо с меча и щита си. Изтощените хастати буквално изпопадаха, без да ги е грижа за неравната земя и че нямат одеяла. Квинт и Урцей легнаха един до друг под клоните на голям дъб. Заспаха в мига, в който главите им се отпуснаха на топлата земя.

Квинт сънува кръв. Цяла равнина, подгизнала в кръв, с хълмове от едната страна, подобна на мястото, на което се бяха сражавали през деня. Сред ужасното алено море бяха разпръснати безброй малки острови. За свое отвращение и ужас видя, че те не са от пръст или скали, а от трупове. Някои очевидно бяха на гали, иберийци и нумидийци, но повечето бяха от телата на легионери. Мъже, умрели от ужасна смърт. Обезобразени, с изсипани от коремите им вътрешности. Плътта им беше покрита със зеещи рани от главата до петите — рани, които водеха до бавна, мъчителна смърт. Увиснали ченета, подаващи се лилави подути езици. Всяка кухина беше пълна с червеи — очи, уста, рани; и в същото време израженията на лицата се виждаха ясно. Презрителни, обвинителни, изпълнени с омраза. Сякаш питаха — как оцеля ти, след като ние не успяхме? „Не знам — изкрещя им в отговор Квинт. — Трябваше да съм умрял десетки пъти“.

Плувнал в пот, с разтуптяно сърце, той рязко се събуди и седна.

Движението спаси живота му. Някаква ръка затисна устата му, но кинжалът, който трябваше да пререже гърлото му, изсъска покрай ухото му и се заби в земята. Очите му се стрелнаха нагоре към нападателя. Мацерион — приклекнал до него, с изкривени в злобна усмивка устни. Кой друг би могъл да бъде? Русокосият мъж дръпна ножа си и го извади от земята. Оръжието отново се вдигна високо. Вече напълно буден, Квинт сграбчи ръката му. Двамата започнаха да се борят за кинжала — единият се мъчеше да го задържи там, където беше, а другият да го забие във врага си. За няколко мига и двамата не помръднаха. Квинт се мъчеше да ухапе другата ръка на Мацерион, но зъбите му се плъзгаха по дланта. Той завъртя крака в опит да се измъкне от хватката, но русокосият просто се наведе и на практика го прикова към земята.

— Трябваше отдавна да ти видя сметката. Мислех си, че ще бъдеш убит днес — прошепна той. — Но по-добре късно, отколкото никога.

Въпреки усилията на Квинт ръката на Мацерион започна да се спуска бавно към лицето му.

На Квинт му идеше да изкрещи. „Как се стигна дотук? Нима преживях битката, за да умра като куче?“ Краката му заритаха отново и закачиха нещо. Някого. Урцей! Квинт зарита отново и отново. В отговор получи недоволно сумтене и някакъв неясен въпрос. Квинт ритна още веднъж и съсредоточи всичките си сили в опит да не позволи ножът на Мацерион да се приближи още по-близо до него. Той вече беше само на педя от гърлото му — и се приближаваше. Квинт усещаше как ръката му отслабва — тя така и не беше възстановила напълно предишната си сила след онова раняване със стрела. „Майната ти, Мацерионе! — помисли си той. — Ще се видим в Хадес“.

Чу се тупване. Очите на Мацерион се ококориха; тялото му се вцепени; върхът на ножа трепна. Другата ръка на Мацерион се плъзна от устата му. Мляскащ звук като на меч, когато излиза от човешка плът, после втори тежък удар. С тих стон Мацерион падна по очи на земята. Квинт зяпна. Урцей стоеше над него, стиснал здраво дръжката на гладиус — който стърчеше от гърба на Мацерион. Той издърпа оръжието, но за всеки случай отново удари русокосия.

— Върви в Хадес, боклук такъв — каза Урцей и се изплю върху трупа.

Квинт седна, разтреперан от облекчение.

— Ти ми спаси живота. Благодаря.

— Просто ми писна да ме риташ. — Урцей се ухили. После лицето му стана сериозно. — Ти си мой приятел. Как бих могъл да постъпя другояче?

Квинт го тупна по рамото. Събудени от шума, някои от останалите надигнаха гласове. Коракс приближи, като питаше гневно какво става и се кълнеше, че ако хване някого да се бие, ще го кастрира. В момента това нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, дори битката. Квинт беше жив. Урцей също. Мацерион никога вече нямаше да му създава неприятности. Квинт би предпочел да убие лично врага си, но беше готов да се задоволи и с това. Урцей също беше приятел на Рутил. „Почивай в мир — помисли си. — Убийството ти е отмъстено“.

Малка утеха в края на най-ужасния ден в живота му.

Ханон се размърда — слънцето започна да го напича прекалено силно. Изстена и се опита да заспи отново. Не успя. Към бръмченето на безбройните мухи се прибавяха и тихи стонове. „Богове — помисли си той, — това са ранените“. Това го разсъни напълно. Гърлото му беше пресъхнало и клепачите му се бяха слепнали. Цялото тяло го болеше, но беше жив — а това беше повече, отколкото можеше да се каже за хилядите паднали в битката и онези, които бяха умрели през нощта.

Отвори очи. Първото, което видя, бяха криле. Десетки и стотици криле, високо над него. „Мамка му!“ Небето беше пълно с лешояди — повече, отколкото бе виждал някога. С мъка се изправи. Войниците около него още спяха. Все още бяха на бойното поле, защото когато бяха избили последните римляни снощи, нямаше смисъл да се връщат до лагера през труповете. До изгрева оставаха само шест часа. Ханон бе наредил на хората си да разчистят достатъчно място, за да могат да легнат, постави неколцина часови и остави останалите да изпопадат от умора на земята.

Сега се загледа над спящите войници към мястото, където беше започнало клането. Въпреки че знаеше какво да очаква, след като безумието на битката беше отминало, гледката беше потресаваща. Доказателството за забележителната им победа, за невероятния триумф на Ханибал, едва ли можеше да е по-очевидно.

Трупове — хиляди и хиляди трупове. Лежаха поотделно или на купчини, всяка раса и цвят под слънцето, вкопчени заедно в безстрастната прегръдка на смъртта. Либийци. Гали. Иберийци. Балеарци и лигури. Римляни и соции, обединени в смъртта, както и приживе. И всички до един целите в кръв. Кръвта покриваше всичко — хора, оръжия, шлемове. Дори земята беше кървава, сякаш самите богове бяха слезли през нощта, за да я боядисат в червено. Омагьосан от страховитата гледка, Ханон плъзна поглед по най-близките тела. Наръгани, разсечени, изкормени. Без ръце. Без крака. В някои случаи без глави. Лежащи по очи на окървавената земя, на една страна или по гръб, със зейнали към облаците мухи усти. Вонята на лайна и пикня изпълни ноздрите му, примесена с металния привкус на кръв; вече се долавяше и миризма на мърша, тъй като телата започваха да се разлагат. Ханон не искаше дори да си представя каква ще е вонята в края на деня.

Видя труповете на коне там, където се беше състояла конната битка. Ако напрегнеше слух, можеше да чуе цвиленето на някои, които още бяха живи. Догади му се. Конете трябваше да бъдат заклани, а денят щеше да мине в претърсване на полето за останали живи войници от техните и за доубиването на враговете, които още не бяха отишли в Хадес.

Чу писък, който рязко спря. Обърна се наляво. Галски жени избиваха ранени римляни, докато търсеха мъжете си. „Татко! — помисли си той. — Бостар. Сафон“.

Събуди Мут и му нареди да донесат вода от реката и каквато храна успеят да намерят.

— След това започнете да търсите наши, които са все още живи. Донесете ги тук и се погрижете за тях, доколкото можете. По-късно ще ги откараме в лагера.

— А римляните, които още дишат? — попита Мут.

— Знаете какво да правите с тях.

— Слушам, командире. — Мут го погледна проницателно. — Да търсиш семейството си ли отиваш?

— Да.

— Дано боговете да са се погрижили да оцелеят.

Ханон му отвърна с благодарен поглед.

Сафон беше най-близко до фалангата му по време на битката, така че той тръгна най-напред към неговата позиция. Завари брат си да стои до купчина римски трупове и да дава на хората си същите задачи, които той беше дал на своите. На десния му прасец имаше кървава превръзка.

— Ханон! — На лицето на Сафон се появи широка усмивка. — Жив си!

— Радвам се да те видя, братко! — Въпреки всичко станало помежду им сърцето на Ханон се изпълни с радост. Двамата се прегърнаха. — Ранен си. Сериозно ли е?

— Не е толкова зле. — Сафон се намръщи. — Последният шибан римлянин, когото убих, успя да ме пореже, докато падаше. Не биваше да се случва, но бях уморен.

— Всички бяхме уморени накрая — каза Ханон. — Ама че ден, а?

— Името на Ханибал ще влезе в историята с тази победа — каза Сафон.

— Несъмнено — съгласи се Ханон. В неговите очи Ханибал вече беше наистина безпогрешен.

Двамата замълчаха за момент, наслаждавайки се на тази мисъл.

— Виждал ли си татко и Бостар? — попита Ханон.

— Още не, но пратих един войник да ги търси.

— Аз също отивам.

— Ешмун да те води до тях. Кажи ми как са при първа възможност.

— Добре.

Ханон бавно тръгна през бойното поле, като използваше хълмовете за ориентир. Районът, който пресичаше, беше мястото, където се беше сражавала — и умирала — основната маса легионери. На всеки мъртъв картагенец Ханон преброяваше по няколко римляни. Много мъже от двете страни бяха все още живи. Мнозина, дори римляни, вдигаха ръце към него и молеха за вода или да сложи край на страданието им. Стиснал зъби, Ханон продължи напред, без да ги поглежда. Римските трупове го подсетиха за Квинт и Фабриций. Надяваше се заради Аврелия и някогашното си приятелство с Квинт и двамата да са оцелели. Навсякъде имаше иберийци и гали, които явно бяха прекарали нощта на бойното поле. Сега ограбваха труповете. Ако се съдеше по честите викове, наред с това се забавляваха да изтезават живите врагове, на които попадаха. Ханон не одобряваше подобно поведение, но то беше нещо обичайно и затова той се опита да се направи на глух.

След малко стигна до мястото, на което се бяха намирали либийците на другия фланг. Наоколо стояха уморени войници, подаваха си мехове с вода и разговаряха тихо. Ханон почти се затича към първата група.

— Търся Малх. Или Бостар, който командва фаланга.

— Ти трябва да си един от синовете на Малх, командире — каза един либиец, брадат мъж с гърбав нос.

— Да, аз съм Ханон. Е?

— Не съм виждал Малх от вчера, командире, но Бостар преди малко беше тук и разговаря с нашия командир.

Сърцето на Ханон подскочи от радост.

— Къде е той?

— Тръгна натам. — Войникът посочи наляво. — Там беше фалангата на Малх. На стотина крачки оттук.

Ханон се зарадва. Щеше едновременно да види и баща си, и брат си.

— Благодаря.

Тръгна с цялата бързина, на която бяха способни уморените му крака. Богове, с какво нетърпение очакваше да се напие довечера с Бостар. И със Сафон. След такъв паметен ден дори баща им може би щеше да загърби обичайната си сдържаност и да се присъедини към тях.

Радостните мисли изчезнаха, когато видя Бостар. Брат му беше коленичил с гръб към него. На земята пред него лежеше труп. Отпуснатите рамене на Бостар казаха на Ханон всичко.

— Не! Татко! — Затича натам. Призля му, когато видя окървавеното тяло на баща си. Нямаше съмнение, че е мъртъв. Ханон замръзна, залят от мъка.

Бостар се обърна. По покритото му с кръв лице се стичаха сълзи.

— Братко!

Ханон откъсна очи от тялото на баща си, впери поглед в Бостар и усети как и по неговите бузи потичат сълзи. Двамата се прегърнаха, вкопчили се един в друг като удавници. Плачеха, без да се срамуват.

— Сафон е жив — каза след малко Ханон. Бостар се вцепени за момент, после каза:

— Това е добре.

Нямаше нужда да казват повече.

Мина дълго време, преди да се пуснат. Накрая се обърнаха едновременно да погледнат баща си. Въпреки множеството страховити рани, всичките отпред, лицето на Малх беше ведро. Изглеждаше с години по-млад.

— Не би искал да си отиде по друг начин — с тъга, но и с гордост каза Ханон.

— Така е. Хората му ми казаха, че римляните в този участък вече бягали, когато получил смъртоносната си рана. Знаел е, че сме победили.

— Може би затова изглежда толкова спокоен.

— Мисля, че си прав. След като е разбрал, че планът на Ханибал е проработил, смъртта сигурно е била освобождение за него. Татко никога не би го признал, но най-голямото му желание след смъртта на майка беше да се събере отново, с нея. Помниш ли колко се промени, след като тя си отиде?

— Да — отвърна Ханон. Майка им беше светлината в живота на баща им. — Винаги съм имал чувството, че част от него умря с нея.

— Сега двамата отново ще са заедно.

— Хубаво е да мислим за тях така. — Мъката на Ханон леко намаля. „Сбогом, татко. Здравей, майко. Грижете се един за друг“.

— Сега те ще бдят над нас, докато вървим победоносно към Рим — добави Бостар и го прегърна през раменете.

Мисълта се хареса на Ханон. Изглеждаше му някак уместна.

— Мислиш ли, че това ще е следващият ход на Ханибал?

— Не съм сигурен. Честно казано, братко, точно сега не ме е грижа. След онова, което направихме вчера, всички римляни сигурно се посират от страх при мисълта какво предстои. Засега нека си спомним за татко и останалите загинали и да отпразнуваме постигнатото.

— Да. Мисля, че татко би искал да отпразнуваме победата — съгласи се Ханон. — Преди да те намеря си мислех дали не би искал да пийнем довечера.

Бостар се засмя.

— Знаеш ли, може и да поискам, поне този път. Ще налеем една чаша и за него, нали?

Ханон кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща им никога нямаше да бъде забравен — нито победата им тук, на кървавите полета.