Кървави полета

XVII

Кана, Апулия

Урцей се изхрачи и плю. Храчката изчезна в прахта пред краката им. Той избърса потта от челото си.

— Богове, ама че жега. Ама че суша. В целия лагер не е останала и една шибана тревичка.

— Нищо изненадващо. Не е валяло от седмици — каза Квинт. — Пък и шейсет хиляди войници всеки ден тъпчат цялата земя наоколо.

Урцей го изгледа свирепо.

— Голям си умник. Бих се помолил за вятър, но ветровете само донасят прашни бури. Никога не съм си помислял, че ще го кажа, но колкото по-скоро дойде есента, толкова по-добре.

— Ще има да почакаме.

— А най-добре ще е да влезем в сражение и да се приключва.

— Днес не се случи — отвърна Квинт.

Лагерът им се намираше на не повече от миля от този на Ханибал. Те и още десетина хиляди други войници току-що се бяха върнали, след като няколко часа бяха киснали под палещото слънце, подредени в боен строй пред укрепленията — реакцията на консула на това, че Ханибал беше строил цялата си армия за бой. Първоначалното напрежение беше направо непоносимо. Над редиците се издигаха молитви, войници се шегуваха на прекалено висок глас и пикаеха направо в строя — нямаше как иначе. След като стана очевидно, че врагът няма да ги атакува и че Павел няма да вдигне всички легиони, всички бяха обзети от нещо като еуфория. Изведнъж единствените неща, които имаха значение, се оказаха жаждата и жегата, която изсмукваше силите им. Заповедта да се върнат в лагера беше посрещната с всеобщо задоволство.

— Как така Павел не прие предложението на Ханибал за битка? — промърмори Урцей и засмука от меха си като бебе, което не е било кърмено цял ден.

— Никой не иска друг да избира вместо него времето и мястото — отвърна Квинт. — Преди сраженията има много позьорство. Местене на лагери, приближаване на армията близо до вражеската, разполагане на засади. Всички тези неща целят да провокират реакция.

— Ама че ветеран се извъди! — В гласа на Урцей се прокрадваше сарказъм и на Квинт му се прииска да си беше държал езика зад зъбите. Говоренето като познавач на тактиката — тема, която беше изучавал с баща си — беше сигурен начин да повдигне подозрения за истинската му самоличност. Той въздъхна с облекчение, когато Урцей продължи. — Слушал си Коракс, нали?

Квинт успя да се усмихне.

— Да.

— Сигурно е прав. Не че можем просто да се махнем, след като сме киснали толкова време на един хвърлей от гугите. Това би се отразило пагубно на бойния дух. Освен това бихме се превърнали в посмешище за цяла Италия и консулите го знаят. Изчакването на Фабий беше добро за известно време, докато не се съберат достатъчно легиони и пораженията не бъдат донякъде забравени. Но сега Републиката се нуждае от победа, при това сигурна. — Той погледна замислено Квинт. — Ханибал обаче изгаря от желание да влезе в бой, също като нас. Не се страхува.

Квинт си помисли за Ханон, чието страстно желание да се сражава срещу Рим беше осезаемо от момента, в който бе сметнал, че е безопасно да го разкрие. Желанието на Ханибал, на генерала, повел войниците си на кампания в Италия, трябваше да е още по-силно. Квинт си помисли, че и той би имал същите желания, ако Рим е бил победен в предишната война, бил е принуден да плаща огромни репарации и да изгуби значителна част от територията си.

— Ханибал иска сражение още от Тразименското езеро — каза той, без да обръща внимание на тръпките страх, които полазиха по гърба му. — Армията му ни очаква през последните два месеца. Затова премести лагера си от Кана на този бряг на река Ауфидий и предложи битка днес. Отказът ни му показва, че не може всичко да става по начина, по който му се иска.

— Предполагам — каза Урцей. — Утре обаче нещата могат да се окажат различни, когато Варон застане начело на войската.

Традицията всеки консул да командва армията през ден беше стара като самия Рим, но това можеше да породи проблеми, когато характерите на двамата се различаваха силно. Квинт се замоли това да не се случва по време на тази кампания.

— Варон наистина се пали по-лесно от Павел — призна той.

— Сблъсъкът с конницата и пехотата на гугите по пътя насам го доказва — добави Урцей. — Единствената причина Варон да заповяда оттегляне беше, че слънцето вече залязваше. Не мога да си представя Павел да постъпи по подобен начин.

Квинт кимна. Засадата се беше превърнала в доста свирепо сражение. Макар че изходът не беше решаващ, сблъсъкът събуди в манипулата на Коракс и Пулон истинска жажда за победа. Подобни настроения преобладаваха в цялата армия.

— Той просто е малко по-предпазлив от Варон. И в това няма нищо лошо след случилото се при Требия и Тразименското езеро. Чух да се говори, че запасите на Ханибал щели да свършат след един-два дни. Ако продължим да бездействаме, той ще трябва да вдигне лагера си, което ще ни даде възможност да го атакуваме. Възможно е Павел да изчаква точно този момент.

— Само че не е нужно да чакаме! Сега армията ни е два пъти по-многобройна от тази на Ханибал! С повече от петдесет хиляди легионери не можеш да сгрешиш, приятелю. Хората ни пробиха редиците им както при Требия, така и при Тразименското езеро, нали помниш? Стига някой от консулите да не направи някоя глупост, направо ще размажем гугите, когато се стигне до сражение.

Квинт леко се отпусна. Беше невъзможно да не се съгласи с Урцей. Всички бяха на това мнение. Както му беше казал Калатин, конницата им може и да беше малко по-малобройна от картагенската, но пък задачата ѝ беше проста. Вражеската конница просто трябваше да бъде удържана, докато пехотата пробие огромна дупка в основната линия на Ханибал. „После само ще седим и ще ви гледаме как се потите на слънцето“ — беше се пошегувал Калатин. Лесно беше да си представи как легионерите се заемат да завършат клането на картагенската конница. Дори на този етап конницата на Ханибал да надделееше в сблъсъка с римската, щеше да е безсилна да постигне нещо повече от това да тормози легионерите.

— Победата ще бъде наша! — заяви Квинт, усещайки как увереността му се засилва.

— Победата ще бъде наша — повтори Урцей. — И това спокойно може да стане и утре.

Умореният Ханон следваше вестоносеца към палатката на Ханибал. Макар да не се бе стигнало до битка, беше им отнело почти цял ден да напуснат позицията си и да се строят срещу римския лагер; да чакат, без да получат отговор на предизвикателството, и накрая да се върнат там, откъдето бяха дошли. Той разпита вестоносеца, един от скутариите на Ханибал, но той каза, че не знаел защо генералът го вика.

Когато приближиха огромната шатра на Ханибал в средата на лагера, Ханон забрави за умората си. Пред шатрата стоеше цяла тълпа, петдесетина мъже от всички родове войски в армията. Нумидийски офицери, галски, балеарски и иберийски главатари. Тук беше и братът на Ханибал Магон и командирите на конницата Махарбал и Хаздрубал. Баща му също беше тук заедно с Бостар, Сафон и останалите командири на фаланги.

„Богове, не съм последният, нали?“ Ханон се изчерви, докато се присъединяваше към групата. Неудобството му стана още по-голямо, когато Ханибал, облечен в проста пурпурна туника, го видя сред множеството.

— Добре дошъл, сине на Малх — каза той. — Един от мъжете, благодарение на които войската не гладува.

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене.

Вече наистина смутен и във възторг от публичното признание, Ханон се ухили като идиот. Когато Сафон му намигна, той успя да му отвърне без никакво усилие със същото.

— А сега на работа — заяви Ханибал и посочи масата пред себе си, на която беше наредил черни и бели камъчета. — Днес римляните не приеха предложението ми за битка.

— За лош късмет, генерале! — обади се Сафон.

— Определено — съгласи се един галски главатар. — Хората ми още се оплакват.

Всички избухнаха в смях.

Ханибал се усмихна.

— Не се бойте, скоро ще има битка. Като едното нищо може да е и утре.

Атмосферата се промени на мига. Лицата на всички се напрегнаха.

— Днес повечето от нас стояхме недалеч от римския лагер, но не всички. Замар — Ханибал кимна към нумидиеца — и някои от най-добрите му хора лежаха на върха на хълма при Кана. Искате ли да чуете какво са видели?

— Да, генерале! — отвърнаха в хор всички.

— На пръв поглед не било нищо особено. Група вражески офицери от другата страна на реката. Замар обаче ги наблюдавал достатъчно дълго и се досетил, че римляните разузнават терена. — Ханибал замълча, за да могат всички да осъзнаят чутото.

Сериозният глас на Малх наруши мълчанието.

— Мислиш, че консулът, който ще застане начело утре, ще прехвърли легионите там ли, генерале?

— Да. Елате да видите плана, който ще следваме, ако се окажа прав. — Зъбите на Ханибал проблеснаха през тъмната му брада и той потупа масата.

Всички наобиколиха масата. Ханон не посмя да застане отпред, но благодарение на височината си виждаше добре над рамото на баща си.

— Тук са хълмовете, на които е разположен град Кана. — Пръстите на Ханибал минаха по редица камъчета, след което се преместиха към тънката кожена ивица, минаваща успоредно на тях. — А това е река Ауфидий. — Той вдигна очи. — Всички ли разбрахте?

— Да, генерале.

С бързи движения Ханибал нареди още двайсетина черни камъчета в три редици, образуващи голям правоъгълник. Дългите му страни минаваха успоредно на хълмовете и другия край на реката.

— Това са трите линии на легионите. — От двете страни на „легионите“ постави тънка редица още черни камъчета. — Вражеската конница. — Пред правоъгълника се появиха безразборно нахвърляни камъчета. — Лековъоръжените им войници. — Ханибал отново замълча, за да могат офицерите му да схванат, след което продължи: — Ако възнамеряват да се бият на този терен, римляните ще трябва да го направят по този начин. С тесни редици и много по-дълбока формация от обичайното. Това изглежда напълно разумно. Половината от хората им са новобранци. Вкарването им в битка по този начин ще ги задържи в строя и няма да позволи да изпаднат в паника. Освен това хълмовете и реката ограничават терена за конно сражение, което римляните знаят, че ще спечелим.

Ръцете му се раздвижиха отново, за да подредят белите камъчета срещу черните.

Ханон гледаше, но не можеше да намери смисъл в онова, което виждаше. Погледна другите и видя, че и те не разбират.

— Ха! — засмя се Ханибал. — Някой може ли да ми каже каква е идеята ми?

— Това тук е конницата ни — с усмивка каза Хаздрубал и посочи редиците камъчета от двете страни на централната част.

— Умник! — Ханибал го сръга дружески. — Прав си, естествено. Искам ти да си отляво, при реката, с иберийската и галската конница. Махарбал, ти ще поемеш десния фланг с нумидийците. Когато сражението започне, искам и двамата да настъпите. Хаздрубал, ти ще отблъснеш конницата на гражданите. Махарбал, ти ще се заемеш с конниците соции, но не влизай в пряко сражение с тях. Хаздрубал, ти също дръж хората си изкъсо. Веднага щом постигнеш целта си, искам да обърнеш и да се притечеш на помощ на Махарбал.

— Да, генерале — отвърна командирът на конницата.

— Това не ви ли прилича на обърната на една страна къща? — Пръстите на Ханибал проследиха камъчетата между кавалерийските крила. — Две стени и леко извит покрив. И дъжд, валящ над нея.

— Не ни измъчвай повече, генерале — каза Малх. Мърморенето в знак на съгласие на Ханон се поде от мнозина други. Каква беше най-новата гениална идея на генерала им?

— Добре. „Дъждовните капки“ са лековъоръжените ни бойци, а къщата очевидно е центърът ни. Той ще се състои от гали и иберийци и ще се командва от мен и от теб, Магоне.

Галският главатар, който се беше оплакал от хората си, се наведе и посочи камъчетата с дебелия си показалец.

— Огромна чест е да стоим в центъра и ти да ни водиш. Но защо линията е огъната по този начин? Това е глупаво!

Някои офицери очевидно се стреснаха от грубостта на гала, но Ханибал само се усмихна.

— Помислете — каза той и потупа черния правоъгълник. — Осемдесет хиляди легионери не могат да бъдат спрени, дори половината от тях да нямат никакъв опит. Никой не може да го направи, дори ти и всичките ви чудесни воини.

Галските и иберийските главатари кимнаха сдържано в отговор.

— И какво, римляните ще ни отблъскват назад и още по-назад ли? — попита главатарят.

— Да. — Ханибал премести „покрива“, докато той не се превърна в права линия. — Дотук. Естествено, римляните няма да спрат на този етап. — Той побутна белите камъчета, докато те не се огънаха навътре. После отмести няколко от тях. — Редиците ни могат дори да бъдат пробити.

Галите и иберийците не изглеждаха особено щастливи, но никой не възрази.

„Какви ги е намислил, мътните да го вземат?“ — запита се Ханон и пристъпи от крак на крак.

Баща му се обърна към него и прошепна:

— Имай доверие на Ханибал. Той знае какво прави.

„Много се надявам да е така“, помисли си Ханон, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Ханибал винаги имаше план.

— Веднага щом стане това, идва твоят ред — Ханибал погледна Ханон в очите, — както и редът на останалите командири на фаланги…

Подобно на повечето пехотинци, Квинт беше изнесъл постелката си навън. Горещината през последните седмици правеше спането в палатка за осем души невъзможно. Но и под звездите нямаше много удобства. Мъжете оставаха будни доста време, преди да успеят да заспят.

Благодарение на маневрите от предишния ден, който се беше оказал един от най-горещите от началото на лятото, Квинт беше чул сигнала не само за втора, но и за трета стража. Затова събуждането от тръби в тъмното изобщо не подобри настроението му.

— Варон явно е взел решение — промърмори той на Урцей.

Мъжът с големите уши седна и разтърка очи.

— Така изглежда. Дано боговете са с нас.

Квинт не беше единственият, който промърмори в знак на съгласие. Доста други войници посегнаха към амулетите си за късмет, висящи на вратовете им.

— Днес нямам намерение да оставям езика си да стане като дъска. — Урцей побутна с крак двата издути меха на земята.

— Аз също. — Още вчера Квинт беше побързал да копира приятеля си; Коракс беше казал на цялата манипула да направи същото. Всеки войник в армията — освен пълните глупаци — щеше да носи със себе си предостатъчно вода в битката. Падането от жажда беше един от най-тъпите начини да умреш.

— Ставай! Ставайте, червеи!

Коракс, вече облякъл униформата си, крачеше между палатките. Лозовата му пръчка шибаше всеки, който се окажеше в краката му. Квинт скочи веднага; Урцей също.

— Днес е денят, момчета! Големият ден! Изпикайте се, изсерете се, ако имате напъни. Дори да нямате, пак го направете, защото се обзалагам, че после няма да ви се удаде друга възможност. — Коракс продължи нататък, като се усмихваше на леко нервния смях, с който посрещаха думите му. — Искам всеки да провери нитовете на сандалите си, преди да ги обуе. Обличайте доспехите! Наместете ги удобно, така че коланът да поеме тежестта на ризницата, ако имате такава. Поразходете се, за да сте сигурни, че всичко е наред. Извикайте някой другар да провери ремъците ви. Всички ремъци — на калигите, на нагръдника, на шлема, на щита. Уверете се, че мечът ви излиза гладко от ножницата, че по дръжките на копията ви няма трески. Принесете жертви на боговете, ако сте в такова настроение. Не забравяйте да се уверите, че меховете ви са пълни с вода. Едва след всичко това си вземете хляб и парче сирене, ако имате. Очаква ни дълъг ден и дори един залък, когато стомахът ви е залепнал за гърба от глад, ще ви даде нужната сила.

Коракс продължи нататък, като раздаваше в еднакви количества груби поощрения и удари с пръчката.

Квинт го гледа с възхищение известно време, след което се зае да изпълни нарежданията му. Какво ли щеше да се случи днес? Всички бяха прекалено заети първо да се приготвят, а после да се строяват. През пролуките между палатките виждаше, че легионерите от другите манипули правят същото. Искаше му се да може да полети и да наблюдава лагера отгоре. Каква ли гледка щеше да е — десетки хиляди войници, които излизат от палатките си и се строяват на открития терен зад укрепленията. Водени от щандартите и тръбите си, те щяха да излязат през четирите порти, за да се съберат в походна формация.

Когато стигнаха отреденото им място в колоната, слънцето вече беше изгряло. Прахта се надигаше на огромни облаци и мъжете кашляха и ругаеха. Жегата се засилваше неумолимо; слънчевите лъчи буквално сваряваха войниците в броните им. Квинт се потеше обилно дори само докато стоеше на място. Когато най-близкият трибун даде заповед да тръгнат, той въздъхна с облекчение. Всяко раздвижване на въздуха около лицето му беше добре дошло.

— Да благодарим на боговете, че сме сравнително отпред. — Урцей посочи с палец назад. — Жал ми е за горките кучи синове, които трябва да ни дишат прахта през цялото време.

— Конницата е най-добре — отвърна Квинт, докато търсеше Калатин в групата конници, които яздеха редом с манипулата му. — Те вдигат два пъти по-малко прахоляк от пехотата.

— И работата им е по-лесна — промърмори някой от задната редица. — Шибаняци.

Урцей изсумтя развеселено.

— Ще има да се размотават и да си веят, докато ние мачкаме гугите като мухи.

Квинт трябваше да укроти инстинктивната си реакция да защитава разпалено мъжете, с които се беше сражавал преди. Но колкото и да не му се искаше да признае, другарите му бяха прави. Досега конницата не се беше представила добре срещу Ханибал.

— И на тях не им е лесно. — Той си помисли за баща си и за Калатин и се замоли на бога на войната Марс да закриля и двамата. — Няма обаче съмнение, че ние отнасяме най-черната работа. — Стомахът му се сви и той добави молитва за себе си и за всички около него — с изключение на Мацерион. „Проклет да е!“ Русокосият беше две редици назад и няколко крачки вляво и Квинт се замоли каквото и да става, да не се озовава точно пред него. В хаоса на битката никой нямаше да забележи от коя точно страна е бил съсечен някой.

Подобен край беше още по-непривлекателна перспектива от смъртта от жажда или от картагенски меч.

Квинт знаеше, че в неконтролируемата суматоха на битката и Мацерион може да се озове с гръб към него. Предпочиташе да сложи край на враждата с русокосия лице в лице, но Рутил оставаше неотмъстен от прекалено много време. Ако му се удадеше възможност, щеше да се възползва от нея.

— В името на Хадес, защо се построяваме в толкова тесен фронт? — промърмори Квинт, който стоеше в седмата редица заедно с Урцей, Север и още трима другари по палатка. — В редици по шестима души на манипула? Няма никаква логика. Така никой от нас няма да стигне до сражение.

Урцей сви широките си рамене и отвърна:

— Но пък ще имаме повече шансове да посрещнем живи залеза.

Коракс, който беше в първата редица и като че ли притежаваше свръхестествен слух, се обърна.

— Кой се е разскимтял?

Квинт си затвори устата и заби поглед в шлема на боеца пред себе си.

— Строяваме се, както ни наредят, жалки отрепки! Ясно ли е?

— Да, командире — отвърнаха всички.

Коракс се ухили.

— Знам, че е гадно да стоим тук и да чакаме да тръгнем. Знам колко е горещо и как прахта ти влиза в очите, в устата и задника. Иска ви се всичко това да приключи час по-скоро. Варон обаче знае какво прави. Също като Павел и Сервилий. Трибуните следват заповедите им, нали? Ще се сражаваме така, защото по този начин фланговете ни са защитени.

Квинт погледна наляво към ниските хълмове и стените на Кана, където допреди два дни се намираше лагерът на Ханибал. Някъде в подножието на хълмовете беше Варон със съюзната конница. Отдясно, извън полезрението му, се намираше река Ауфидий, която бяха преминали, за да стигнат до това място. Там трябваше да са баща му и Калатин под командването на Павел. Квинт се замоли те да се сражават храбро и да доживеят да видят победата. Коракс продължаваше да говори и Квинт бързо насочи вниманието си отново към него.

— Тръгваме, когато Сервилий нареди, и нито миг по-рано! — извика центурионът. — Днес тук няма нито един войник, който да е по-опитен от вас. Четирите легиона, които се присъединиха наскоро, са съставени предимно от хлапаци с жълто около устите, които не са виждали бръснач, та какво остава за гуги. Построяването им в тесни редици отнема време и го правим, защото така на офицерите ще им е много по-лесно да поддържат строя, докато настъпваме. И ако случайно още не са ви уврели дебелите чутури, поддържането на строя е най-важното днес! Ще ударим картагенците толкова силно, че никога няма да се оправят. Двайсет и четири редици ще се погрижат за това, нали?

Всички наоколо завикаха утвърдително.

Видимо доволен, Коракс млъкна.

— Поне ще можем да хвърлим копията си. Онези три редици зад нас няма да могат да направят дори това — промърмори Квинт на Урцей. — Може дори да се наложи да извадим мечовете, ако картагенците се пречупят бързо.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Урцей. — Колелата на войната са неуморни, след като се завъртят. И спокойно могат да смелят достатъчно хора, за да гарантират, че ще окървавим мечовете си.

Сравнението беше достатъчно мрачно, за да притъпи донякъде ентусиазма на Квинт. Той обаче искаше да е точно тук. Беше пожелал да стане пехотинец и бе постигнал желанието си. Това бе нещо напълно различно от всичко, което знаеше като конник, уменията също бяха много различни от онова, което беше научил като велит. Вече не можеше да препусне с коня си, да обърне и да се отдалечи от врага, ако се наложи. Нито пък да се втурва срещу картагенските редици, да мята копия по техните лековъоръжени бойци и да се оттегли под относителната закрила на собствените си другари по оръжие. Вместо това щеше да настъпва право към хората на Ханибал, притиснат до хиляди други като него. И това щеше да се случи тази сутрин. На стотици крачки пред тях вражеската армия се строяваше. Квинт чуваше надутите галски карникси. Звукът никак не му хареса. Както при Тразименското езеро, те вещаеха кръвопролитие — жестоко, гадно кръвопролитие. За разлика от предишния път, сега нямаше да има порта и възможност да се изтеглят на безопасни позиции в лагера. В района между хълмовете и реката щеше да се състои битка с чутовни мащаби. Квинт не се съмняваше, че онзи, чиято пехота надделее, ще излезе победител. Сблъсъкът щеше да бъде свиреп до самия край. Безброй мъже от двете страни щяха да паднат. Портите на отвъдния свят сигурно вече бяха отворени в очакване.

Квинт преглътна и се помъчи да потисне желанието си да се изпикае. Как беше възможно мехурът му отново да е пълен? Беше го изпразнил до последната капка, преди да излязат от лагера. В следващия момент със задоволство видя как Урцей подпира щита на бедрото си и бръква под птеригата с другата си ръка и побърза да копира действията на приятеля си. Това накара десетки други да направят същото. „Не ми опикавай краката!“ — запротестираха мнозина. Вълна нервен, но и изпълнен с облекчение смях премина през манипулата.

„Не съм единственият уплашен“, помисли си Квинт; странно, но тази мисъл му подейства окуражаващо. Мацерион също не изглеждаше щастлив, което определено му допадна.

Дори от такова разстояние неземният звук на карниксите можеше да съперничи на римските тръби и виковете на офицерите.

— Шибани диваци! Това е брачният зов на галите? Някой да е виждал грозните им като кучки жени, момчета? — Коракс — беше забелязал какво става — излезе от строя, застана така, че да могат да го виждат по-добре, и вдигна ръце към устата си. — Повечето галски „жени“ имат бради по-големи от тази на самия Херкулес! Казвам ви го, защото съм ги виждал. Да не говорим, че задниците им са като на крави. Видите ли такава кучка, дръжте я на едно копие разстояние, иначе ще пипнете такива пъпки, че няма да можете да си вдигнете задниците цял месец.

Настроението се подобри и мъжете започнаха да се хилят.

— Преди битка на човек винаги му се припикава. И с мен е същото — високо продължи Коракс. — На някои може и да им се досере. Не се правете на възпитани. Съветвам ви да го направите сега, докато можете. По-добре другарите ви да се смеят, вместо лайната да потекат по краката ви, докато някой гуга се мъчи да ви изкорми. Ако ви е зле, няма нищо срамно и да се издрайфате. Изпразнете червата си сега и няма да ви се наложи да го правите в момент, в който това може да означава смъртта ви.

Мълчание. Неколцина войници се спогледаха засрамено. Други се засмяха сковано.

— Говоря сериозно, момчета! — извика Коракс. — Ако тялото ви иска да се отърве от нещо, нека го направи сега! Иначе по-късно ще съжалявате.

Квинт изпита огромно облекчение, че беше посетил клозетния ров по-рано. Погледна към Урцей, а той се подсмихна и каза:

— Спокойно, изсрах се хубаво, преди да излезем от лагера.

Един от другарите им по палатка обаче не го беше направил. Хор от груби шеги и оплаквания от миризмата заваляха върху него, когато той клекна със зачервено лице направо в строя. От други места в манипулата също се надигнаха подигравки и ругатни, когато и други войници последваха примера му или повръщаха.

Коракс изчака с ръце на кръста редиците да се успокоят.

— Приключихте ли?

— Да, командире — отвърнаха десетки гласове.

— Чудесно. Ще ви е по-добре, че сте се освободили от този товар.

Тук-там се чу смях.

— Пийнете. По една-две глътки. Запазете останалото за по-късно.

Войниците отпиха от меховете си. Квинт копнееше да изпие целия мях, но се вслуша в думите на центуриона. Нервите му бяха опънати. Последното, което искаше, беше да повърне погълнатата вода.

— Смърди ли, момчета? — попита Коракс.

— Отвратително, командире! — извика някой.

Коракс се засмя подигравателно.

— Това исках да чуя. Поне няма да заспите, докато чакате. Защо не топнете върховете на копията? Няма по-добро нещо от лайна или повръщано, ако искате рана да забере. Помислете си за това, когато копието ви се забие в някой вонящ гал!

Това определено се хареса на легионерите. Редиците им се люшнаха малко, докато войниците се заеха да последват съвета му.

— Ще има да почакаме доста, преди да ни заповядат да настъпим — извика центурионът и посочи наляво и надясно. — Велитите са готови. Конницата е на позиция. Повечето от първите ни редици са по местата си. Принципите и триариите са плътно зад нас. Велитите ще започнат, но ще мине доста време, докато дойде нашият момент на слава! Сега е шансът ни да си върнем за онова, което се случи при Требия и Тразименското езеро. Искам земята да подгизне от галска кръв! От кръвта на гугите! От кръвта на всеки мръсен курвенски син, който следва Ханибал!

Всички замърмориха одобрително. Атмосферата все още беше донякъде нервна, но като цяло настроението беше спокойно и решително. За момент галските карникси бяха забравени. Шегите на Коракс за лайна и пикня бяха повдигнали духа на войниците, с възхищение си помисли Квинт. Центурионът беше успял да накара хората си да се чувстват изплашени, без да изпадат в паника. А за това се искаше истинско майсторство.

— Готови ли сте да одерете кожите на отрепките на Ханибал, момчета? — извика Коракс.

Квинт облиза устни, стисна здраво копието си и кимна отсечено на Урцей.

— Да, командире! — в един глас извикаха те.

Викът им беше подет от цялата манипула.

Ханон отново се почеса по врата; чувстваше се сварен от жегата, безсилен и раздразнителен. Не можеше да види лековъоръжените войници — балеарските прашкари, либийците с метателните копия и иберийските цетрати — но въздухът беше изпълнен с техните викове, крясъци и дюдюкане. Звуците си съперничеха със свистенето на хилядите запратени по врага камъни и непрекъснатия рев на галските карникси. Ханон ненавиждаше воя им, от който главата му се пръскаше. Но пък щом въздействаше така на него, можеше само да си представя как действа на римляните, мнозина от които несъмнено помнеха галските тръби от Требия и Тразименското езеро. „Нека треперят тия псета — помисли си. — Ще им дадем да разберат“. Копнееше битката най-сетне да започне. Стоенето на едно място под лятното слънце беше истинско изтезание. Не точно изтезание, помисли си той и докосна белега си. Просто горещо и цепещо главата, нищо повече. Помъчи се да потисне нетърпението си. Пехотата и конницата нямаше да се включат още доста време, а той и останалите фаланги щяха да се включат едва след това.

Либийците бяха разделени по фланговете на армията. Отрядът на Ханон беше построен в тясна, но дълбока формация зад левия край на галите и иберийците, обърнат напред. Той беше част от група фаланги, може би общо пет хиляди души; още толкова бяха разположени по същия начин на другия фланг. И двете групи оставаха невидими за римляните. Това означаваше, че Ханон и хората му не виждаха терена между двете войски, от което напрежението ставаше почти нетърпимо. „Оставаме там, където сме. Така ни заповяда Ханибал“, напомни си той. Кожата отново го засърбя и той задърпа нагръдника си напред — безполезно занимание. Бронята се лепна за гърдите му в момента, в който я пусна.

— Нещо не е наред ли, командире? — попита Мут.

— А? О, нищо. Има едно грапаво място на ръба на нагръдника ми. Снощи трябваше да го остържа хубаво.

— До края на деня мястото ще се е разранило — иронично отбеляза Мут.

— Знам — озъби му се Ханон.

— Свали го, командире. — Мут затършува в торбата си и с доволна усмивка извади малка пила. — Веднага ще се погрижа за това.

— Не мога. — Ханон посочи редиците мъже от двете им страни и конниците, всички очакващи заповед за настъпление. — Може да тръгнем всеки момент.

— Още доста време няма да мръднем оттук, командире — търпеливо отвърна Мут. — Да го направим сега, докато имаме възможност.

„Прав е“, помисли си Ханон. Лековъоръжените войници бяха пуснати напред току-що. Истинската битка щеше да започне след часове, а по залез-слънце кожата на гърдите му щеше да е разранена и кървяща. „Ако оцелея дотогава…“

— Добре. — Ханон излезе от строя и остави щита си на горещата земя, после шлема и меча си. Мут застана до него и разкопча ремъците, които държаха предната и задната половина на нагръдника. Ханон се освободи от тежкия метал и въздъхна с удоволствие, когато топлият въздух лъхна подгизналата му от пот туника. — Богове, колко е приятно. — Подаде нагръдника на Мут, който намери с палец стърчащото място и тутакси се захвана за работа. Ханон използва възможността да се разходи пред редиците на хората си, като бъбреше и разменяше шеги с тях.

— Можем ли и ние да свалим ризниците, командире? — попита ухилено един войник.

През фалангата премина вълна смях.

— Иска ми се да можехте — отвърна Ханон. — Ханибал обаче няма да е доволен. Най-много мога да ви разреша да свалите шлемовете.

Мъжът го погледна печално.

— Пийни вода и хапни, ако имаш какво — посъветва го Ханон и продължи нататък.

— Раздаваш го леко, а, братко? — Както винаги, тонът на Сафон беше подигравателен.

Ханон стисна зъби и се обърна. Бостар и баща му бяха на другия фланг — Малх командваше всички фаланги там. Кутин, който беше начело на техния фланг, беше разположил фалангата си няколко отряда вляво от Ханон. Нищо чудно, че брат му се беше появил.

— Бих могъл да кажа същото и за теб, задето си напуснал позицията си.

Сафон не обърна внимание на коментара му.

— Изглеждаш така, сякаш си тръгнал на разходка. Къде е нагръдникът ти? И мечът?

— Не е твоя работа — рязко отвърна Ханон.

— Ама че си раздразнителен! Да не си слънчасал?

Ханон преглътна ругатнята си.

— Ела да поговорим. — Той се отдалечи от хората си в посока към конницата. Брат му го последва с повдигнати вежди. — Няма да позволя такива глупости — изръмжа Ханон. — Може и да не ти харесва, може и да си пръв приятел с Магон, но двамата с теб сме равни по ранг. Не че не сме водили този разговор и преди. Вече не съм момче, така че престани да се държиш снизходително. И не ми харесва да пускаш саркастични забележки пред хората ми.

Последва кратко мълчание.

— Прав си — каза Сафон. — Извинявай.

Доволен, но и доста нащрек от реакцията му, Ханон се вгледа в лицето му за някаква следа от лицемерие. Не видя нищо такова.

— Добре. — Той протегна ръка. Сафон я пое. Внезапно Ханон изпита нуждата да му обясни. — Отвътре на нагръдника ми има грапавина. Жулеше ме. Сега Мут я изглажда с пила.

— И правилно. Подобно нещо може да те разсее в разгара на битката. Би било тъп начин да умреш, нали? Намушкан от легионер, докато се чешеш!

Двамата се разсмяха и напрежението спадна.

— Хората ти готови ли са? — попита Ханон.

— Да. Жадни и гладни. И изгарящи от нетърпение, също като мен. Но чакането ще си заслужава.

Ханон се хвана за увереността в гласа на брат си и попита:

— Мислиш ли, че ще победим?

— Разбира се!

— Аз не съм толкова сигурен, братко. Мнозина от римляните може и да са неопитни, но са почти два пъти повече от нас. Знам, че имаме по-голяма конница, но тя няма много място за маневриране. Ако легионерите пробият центъра, каквото и да правим, все тая.

— А сега ти ме чуй. — Тонът на Сафон беше твърд и в същото време необичайно дружелюбен. — Следвам Ханибал от много повече време от теб. Сагунт изглеждаше невъзможен за превземане, но го направихме. Само безумец би си помислил, че десетки хиляди войници ще преминат от Иберия в Галия и после през Алпите в Италия, но Ханибал го направи. След преминаването на планините войската ни беше на парчета, но той въпреки това разгроми римляните при Тицин, а после и при Требия. Там и при Тразименското езеро ти видя на какво е способен. Нашият генерал е интелигентен, целеустремен и велик тактик. Лично аз смятам, че е и гений.

— Така е — съгласи се Ханон. — Той винаги знае какво да направи.

— В края на този ден Ханибал ще е спечелил победа, която ще остане в историята наред с подвизите на Александър. И ти, татко, Бостар и аз ще сме сред онези, които ще я празнуват.

Картината — и споменът — извика усмивка на лицето на Ханон.

— Също като след Требия ли?

— Именно. Рим трябва да плати за всички несправедливости, които е причинил на Картаген. — Сафон вдигна юмрук. — С кръв.

— С кръв! — повтори Ханон.

Слънцето още не беше достигнало зенита, а жегата беше непоносима. Ханон трябваше да си заповяда да не отпива от меха си, който вече беше наполовина празен. Не беше свикнал да не пие като хората си, малцина от които посягаха към своите запаси. Колко време беше минало, откакто Хаздрубал бе повел иберийската и галската конница в атака? Ханон нямаше представа, но имаше чувството, че оттогава сърцето му се е качило в гърлото му. Известно време проточваше врат да погледне над строените отпред редици. Дори да беше в състояние да види какво става отпред — а не беше — облаците прах, вдигани от копитата, скриваха всичко. Това обаче не го спираше да не опитва. Трябваше да прави нещо, за да убие времето, което пълзеше бавно като костенурка.

Погледна стоящия до него Мут.

— Какво става според теб?

Заместникът му сви рамене.

— Кой знае?

На Ханон му идеше да го сграбчи и да го разтърси, но нямаше смисъл.

— Не ти ли пука?

Мут го погледна сериозно.

— Разбира се, че ми пука, командире, но нима мога да помогна на Хаздрубал или на стрелците? Ако не броим молитвите, които вече отправих. Така че е най-добре да чакаме и да не мислим за това. Когато дойде нашият ред, ще ти покажа колко ми пука.

— Знам, че ще го направиш — отвърна малко засрамено Ханон, излезе една крачка от строя и погледна след конницата. — Изглежда, Хаздрубал най-малкото удържа римската конница, защото не я виждам никаква.

— Точно така, командире.

— Баал Хамон да даде да отблъснат римляните от бойното поле, както иска Ханибал. — Подсвиркване и радостни викове отдясно накараха Ханон да се обърне. Видя как прашкари и въоръжени с метателни копия войници излизат между редиците на галите и иберийците. Войниците пристъпваха възбудено от крак на крак. — Лековъоръжените се връщат! — извика Ханон.

— Така е, командире — малко по-оживено потвърди Мут. — Идва ред на пехотата.

Мут беше прав. Мина известно време преди всички лековъоръжени войници да се върнат, крещящи и ликуващи, че са се изправили срещу много по-многобройните римски велити и са оцелели. После мина още малко време, през което не се случи нищо. Със засилването на жегата напрежението растеше и почти достигна до точката на кипене. От войниците се изтръгна огромна въздишка, когато тръбите засвириха отново и отново един и същи сигнал. Сигнал за настъпление. Чакането беше приключило.

Ханон изпита облекчение. Същата емоция беше изписана и на лицата на повечето войници.

Грохотът на повече от осемдесет хиляди маршируващи легионери беше невероятен. Земята под краката на Ханон трепереше. Стомахът му се сви от страх. Никога не му беше минавало през ума, че може да чуе подобен звук. При Требия той беше внушителен, но се заглушаваше донякъде от хапещия вятър. При Тразименското езеро римляните така и не бяха получили възможност да напреднат като едно цяло. Прииска му се да е на предната линия, за да види картината. „Сигурно ще се посера от ужас“, помисли си иронично — но гледката несъмнено щеше да си заслужава. Същото щеше да се отнася и за галските и иберийските воини, които щяха да направят всичко, за да впечатлят другарите си и Ханибал. И за сблъсъка между двете войски. Богове, какво ли щеше да е? Ханон си пое дълбоко дъх и издиша бавно. „Спокойно. И нашият ред ще дойде. И ние ще блеснем. Ханибал ще се гордее с нас. Картаген ще се гордее с нас. А аз ще си отмъстя за онова, което ми сториха във Виктумула — ако не на Пера, то на всеки римлянин, който доближи меча ми“.

След може би час сблъсъци с лековъоръжените картагенци двайсетте хиляди велити бяха отзовани обратно. Те се бяха изсипали през пролуките между манипулите, като викаха окуражаващо на хастатите и се фукаха колко щети са нанесли. За щастие дадените жертви не бяха много. Възбудата сред легионерите се засили, примесена с нервно очакване. Към боговете се отправяха молитви и обещания. Още хора избраха момента да се изпикаят; неколцина повърнаха изпитата вода. Този път подмятанията бяха малко, а усмивките — още по-малко. Нещата бяха станали сериозни.

Заповедта за настъпление дойде веднага щом и последният велит се изтегли. Легионерите нададоха спонтанен могъщ рев. Никой не трябваше да им казва да заудрят с копията по щитовете си. Вдигна се невероятна глъчка. Коракс и останалите офицери трябваше да разчитат на сигнали с ръце, за да накарат войниците да сгъстят строя и да тръгнат напред. До врага обаче имаше доста разстояние и скоро виковете стихнаха — бойците трябваше да запазят силите си под палещото обедно слънце. Стоенето редом с толкова много други хора в продължение на повече от два часа беше изцеждащо, сякаш си попаднал в претъпкан и прекалено нагорещен калдариум. Жегата беше такава, че подметките на сандалите на Квинт пареха. Туниката му беше потъмняла от пот. Чувстваше, че подплатата на шлема му също е подгизнала. Струйки пот се стичаха по челото към веждите му. Тъй като ръцете му бяха заети с щита и копията, той можеше само да примигва, за да махне солената пот от очите си.

— Колко сме минали, командире? — извика Урцей.

Коракс дори не се обърна.

— Доколкото мога да пресметна, шестстотин крачки. След още двеста ще стигнем до гугите. Готови ли сте, момчета?

— Да, командире! — изреваха те с пресъхнали гърла.

— Напред! — Коракс насочи пилума си към врага.

Земята се тресеше под краката на осемдесетте хиляди настъпващи войници.

Квинт надникна над главите на мъжете пред него. Между двете армии се виеха облаци прах, но картагенските редици вече се виждаха ясно.

— Странно.

— Кое? — попита Урцей и също проточи врат.

— Центърът на вражеския строй е по-близо до нас от фланговете. Извит е, също като опънат лък.

— Това е просто заради липсата им на дисциплина. Тъпите гали в центъра искат първи да се хвърлят в боя! — пренебрежително каза Урцей.

Север се изкиска.

— Скоро ще размислят.

„Север сигурно е прав“, помисли си Квинт. Галите бяха прословути с лошата си дисциплина.

Извървяха още двайсет крачки. Легионерите оставаха мълчаливи и пестяха силите си. Трийсет крачки. Четирийсет. После шейсет. Осемдесет. Карниксите продължаваха с ужасната си какофония, както правеха, откакто вражеската войска се беше строила. „Галите, които ги надуват, сигурно имат невероятни бели дробове“, уморено си помисли Квинт и се замоли проклетият звук да спре.

Някакво бързо движение отпред привлече вниманието му.

Сякаш в съпровод на смахнатия звук на карниксите десетина воини бяха излезли от строя и подскачаха пред другарите си — с голи гърди, размахващи оръжия и сипещи обиди и подигравки към римляните. Някои дори като че ли бяха съвсем голи. Квинт неволно изпита тръпки на страх. „Тези типове са направо откачени“. Тръсна глава. Без броня тези хора лесно можеха да бъдат убити от хвърлените копия. Колкото до останалите… ами, хастатите отпред трябваше просто да държат строя, да държат щитовете си вдигнати и да мушкат с мечовете си, а не да секат.

— Дръжте строя — викна той. — Дръжте строя.

Устните на Урцей бяха побелели от напрежение, но той се изсмя, когато чу думите му.

— Ще го направим, кълна се в хуя на Юпитер. Прекалено много сме, за да могат онези плъхове да ни устоят.

Квинт се ухили и се замоли да доживеят да видят неизбежната победа. Завъртя глава и потърси Мацерион сред онези зад себе си. Русокосият изглеждаше по-уплашен от всеки друг път. „Добре. Надявам се да се посере, когато се почне“.

— Сто крачки, момчета — извика Коракс. — Пийнете глътка вода, ако имате нужда. Погледнете другарите си от двете си страни. Запомнете, че те са хората, за които се сражавате.

Квинт погледна първо Север, после Урцей, сякаш им казваше: „Каквото и да става, ще ви пазя“. Сърцето му запя, защото те му отвърнаха със същия поглед. Не можеше да иска по-добри мъже, между които да застане.

— На шейсет крачки искам да вдигнете хубава врява — извика Коракс. — Ясно ли е?

— Да, командире — отвърнаха хастатите.

— По-силно! — изрева Коракс. — Онези шибаняци отсреща не са дошли да си играят игрички с нас.

— Да, командире! — Този път отговорът бе доста по-ентусиазиран.

— Добре. Седемдесет и пет крачки.

Устните на Квинт се движеха, докато отброяваше крачките. Нямаше нужда да поглежда, за да знае, че всички в манипулата правят същото. „Марс, бди над мен — замоли се той. — Дай ни победа. Пази другарите ми“.

Тряс! Тряс! Тряс! Легионерите отново започнаха да удрят с копия по щитовете си.

— Шейсет крачки, момчета!

Квинт удари с дръжката на пилума металния ръб на скутума си. Тряс!

Миг по-късно сто и петдесетте войници в манипулата също заудряха. Както и още двайсет хиляди други хастати. ТРЯС! ТРЯС! ТРЯС! Ушите на Квинт зазвъняха от оглушителния звук.

Коракс продължаваше да ги води със същото бавно темпо. Вече можеха да различат лицата на отделните вражески воини. Гали с дълги мустаци и сплетени на плитки коси, носещи островърхи железни шлемове, подобни на техните. Едри, с голи гърди или облечени в разноцветни туники и тук-там по някой нагръдник. Бяха въоръжени с големи изрисувани щитове с железни умбони, дълги копия и прави мечове. Главатарите им се забелязваха лесно с техните златни торкви на вратовете, плетени ризници и сложните украси на щитовете. Имаше и иберийци, по-дребни, с шлемове с гребени от пера и кремави туники с алени ръбове. Техните щитове бяха малки и кръгли или плоски и правоъгълни; бяха въоръжени с дълги железни метателни копия и извити и прави мечове.

И всички крещяха презрително срещу римляните.

Квинт усети как собственият му гняв се надига.

— Идваме, копелета такива! — изрева той.

— Пригответе се да умрете! — включи се и Урцей.

Около тях другарите им също зареваха обиди.

Мнозина от вражеските войници започнаха да мятат копията си. Хастатите отвърнаха с подигравателен смях; един от другарите по палатка на Квинт също хвърли пилума си. До него други мъже с опънати нерви последваха примера му.

— Задръжте, червеи такива! — извика Коракс.

— Задръж! — зареваха и други офицери. Коракс продължи напред.

— Петдесет крачки!

Малко от вражеските копия успяваха да достигнат до легионерите, но това не спираше картагенските войници. Все повече и повече от тях се засилваха и хвърляха. „Те също са уплашени — помисли си Квинт. — Хвърлянето на копията им помага да се борят с ужаса си и показва на другарите им, че са готови да се бият“. Искаше му се да направи същото. Всичко му изглеждаше по-добро от това просто да върви към смъртта.

— Четирийсет крачки! Стой! Първите осем редици, прицели се. Хвърляй! — Коракс рязко вдигна дясната си ръка, насочил меча си право към врага.

Същата заповед се повтори по целия римски строй.

— ХВЪРЛЯЙ!

Квинт никога не беше виждал толкова много пилуми да се издигат наведнъж в небето — на огромни вълни, десетки хиляди. Гледката беше незабравима. Докато вдигаше очи, видя високо горе царствен орел. При други обстоятелства виждането на такава птица щеше да се приеме като добра поличба. В небето обаче кръжаха и десетки лешояди, които очакваха пиршеството, което щеше да последва. Тяхното присъствие беше много по-злокобно. Квинт примигна. От дясната му страна от бойното поле се надигаше огромен облак прах. Конницата от левия фланг на Ханибал атакуваше конницата на римския десен. Той завъртя глава. Подобен облак се издигаше и в левия край. Сега на Квинт наистина му призля. В същия миг той видя стотици и стотици вражески копия, полетели в отговор на техния залп. „Това е — помисли си с разтуптяно сърце. — Започва се“.

— ВТОРИ ПИЛУМ! ПРИЦЕЛИ СЕ. ХВЪРЛЯЙ!

Напълно машинално Квинт запрати с всички сили копието си. При толкова много редици пред него нямаше начин да се прицели. Хвърли колкото се може по-високо, за да може копието му да падне сред враговете.

— ЩИТОВЕ ГОРЕ!

Вражеските копия вече се спускаха към земята. С тих задавен звук един хастат две редици пред Квинт падна, пронизан в гърлото. Отляво, отдясно, отпред и отзад се надигнаха болезнени викове. Квинт приклекна, вдигнал скутума над главата си. Плувнал в пот, обзет от ужас и задъхан, зачака удар. Навсякъде около него върху щитовете валяха копия. Трясъкът от ударите рязко контрастираше с мекия звук, когато копията се забиваха в плът, и с писъците, които следваха. Погледът му срещна този на Урцей, който беше стиснал зъби. Никой от двамата не проговори. А и какво можеха да си кажат?

— ЩИТОВЕ ДОЛУ! ИЗВАДИ МЕЧОВЕТЕ! — Коракс беше на двайсетина крачки напред, но врявата вече беше толкова силна, че гласът му едва се чуваше. — НАПРЕД!

Квинт погледна наляво и надясно. Офицерите от другите манипули също приканваха хората си да настъпят, но хвърлените копия бяха оставили празнини между отрядите. Сега някои бяха на няколко крачки пред неговата манипула, докато други изоставаха с десетина или повече. Строя, в който бяха настъпвали към врага, вече го нямаше.

Хастатите започнаха да удрят с мечовете по щитовете си. Квинт също се включи. Измина оставащото разстояние като насън. Мъжете около него се молеха, проклинаха, мърмореха под нос. Миризмата на пикня се засили, а заедно с нея и страхът на Квинт. Връщане обаче нямаше. Той беше заобиколен от всички страни, бутан неумолимо напред от десетки хиляди други като него. Потърси сили дълбоко в себе си и стисна дръжката на гладиуса. „Юпитер, закриляй ме. Марс, вдигни щита си над мен“. Молитвите помогнаха. Мъничко.

— ДВАЙСЕТ КРАЧКИ, МОМЧЕТА! — изрева Коракс. — ПЕТНАЙСЕТ. СПОКОЙНО!

„Не ни дават да се втурнем дори накрая“, помисли си Квинт. Сигурно беше заради многото новобранци. Ако се затичаха, мнозина от тях щяха да се препънат и да паднат, когато двете сили се срещнат. Стомахът му се сви при тази мисъл. Четиринайсет крачки. Тринайсет. Дванайсет. Единайсет. Трясъкът престана, когато всички се приготвиха за бой. И двете страни продължиха да си крещят обиди и ругатни.

Колкото и да не беше за вярване, точно тогава трима галски воини решиха да атакуват римските редици — на своя глава. Квинт зяпна потресен как те се хвърлиха с викове напред като побъркани. Разнесоха се проклятия; чу се звън на метал в метал; крясъци; задавен вик, последван от друг.

— Какво става, мътните да го вземат? — Урцей беше по-нисък от Квинт и не можеше да види по-надалече от редицата пред тях.

Две фигури се откъснаха и побягнаха обратно към редиците на картагенците. И двете размахваха окървавени мечове. Пристигането им беше посрещнато с мощен ликуващ рев.

— Проля се първата кръв — отвърна Квинт. — Двама наши и един гал.

Урцей се изплю в прахта.

— Да ги избием до крак!

На Квинт му се искаше да се съгласи с приятеля си. Дързостта на галското нападение обаче и фактът, че двама от тях бяха успели да убият по един легионер, беше още едно доказателство, че битката няма да е лесна. „Дано боговете бдят над всички ни“.

— Напред! — изрева Коракс.

Поради „издутината“ във вражеския строй манипулата на Коракс беше сред първите, които се срещнаха с картагенците. Въпреки че едната страна стоеше на място, а другата напредваше, сблъсъкът беше покъртителен. И не би могло да е другояче, помисли си Квинт, докато поддържаше войника отпред със скутума си и усещаше как онзи отзад прави същото с него. Предната линия на легионите беше дълга повече от хиляда крачки, което означаваше, че е нужно малко време, докато всички легионери се срещнат с врага, но и това стана. Тряс. Туп. Тряс. Туп. Безброй щитове се блъскаха един в друг и, както бяха обучени, хиляди легионери напрягаха всичките си сили, за да изкарат от равновесие противниците си.

Офицерите крещяха окуражаващо; галите надаваха бойни викове. Отзад ревяха тръби; врявата на карниксите не преставаше. Въздухът беше изпълнен с викове на гняв, болка, мъка. После дойде ред на писъците. Пръв започна един хастат от първата редица някъде вдясно от Квинт, към когото бързо се присъедини втори глас, после трети и четвърти. Не след дълго писъци се разнасяха от цялата първа редица. Викове на хора, които крещяха от болка към един безразличен свят на оглушителния фон на ревящи тръби и звън на оръжия. Устата на Квинт беше пресъхнала като прахта под краката му. Жегата, която се беше засилвала през цялата сутрин, вече беше непоносима. Квинт имаше чувството, че се пържи като месо в тиган. Що за безумие го беше накарало да постъпи в пехотата?

— Това си е живо изтезание — извика Урцей в ухото му. — Какво да правим?

— Ще чакаме — глухо отвърна Квинт. — Когато паднат достатъчно мъже, ще дойде и нашият ред.

Погледът на Урцей се задържа за момент върху него, след което се отмести.

„Велики Марс, дай ми сила — замоли се Квинт. — Защото днес определено ще ми е нужна“.

Непрестанните сблъсъци с предната редица на врага допълнително наруши римската формация. На някои места тя беше отблъсната назад; на други бе напреднала малко. Слънцето беше почти над главата му и Квинт щеше да изгуби всякакво чувство за ориентация, ако не бяха хълмовете от едната страна на бойното поле, които успяваше да зърне от време на време през облаците прах. Нищо не ставаше по начина, по който си беше представял. Цареше пълно объркване. Пълен хаос. Вълната на битката прииждаше и се отдръпваше. Войниците се сблъскваха отново и отново. Някои биваха ранявани, други умираха и после, сипейки проклятия, останалите се дръпваха едни от други. Отрядите губеха връзка помежду си и не можеха да действат съгласувано, както би трябвало. Нямаше начин да разбереш какво се случва на повече от двайсетина крачки от мястото, на което се намираш. Ето защо беше напълно естествено групи войници да се събират около офицерите си или около най-храбрите си другари. При картагенците беше същото и битката се превърна в кипнала маса от големи, но отделни сблъсъци.

Както можеше да се очаква, хастатите от отряда на Квинт се събраха около оцелелия си центурион. Пулон беше паднал рано и Коракс бе останал единствения старши офицер. Насред касапницата той беше като вал по време на буря. Квинт никога не се беше радвал повече, че има такъв храбър водач. Първоначално жертвите им не бяха многобройни, но с напредването на времето умората надделяваше. И тогава хората започваха да правят грешки — и онези, които ги правеха, умираха или биваха тежко ранени. Тъй като манипулата от дясната им страна беше изгубила и двамата си центуриони, десетки хастати от нея също бяха посечени. Същото щеше да се случи с Квинт и другарите му, ако не беше Коракс. Но не се беше случило. Засега. На всичкото отгоре Квинт трябваше да се оглежда и за онзи мръсник Мацерион, който можеше да реши да го наръга в гърба. За щастие Урцей също си отваряше очите на четири. Засега не се беше случило нищо такова.

Не след дълго двете страни се дръпнаха една от друга. Това се случваше често, когато войниците се уморяваха твърде много, за да продължат да се бият. Коракс незабавно извика редицата на Квинт от масата хастати, които още не бяха взели участие в сражението. Квинт, Урцей, Север и останалите се затътриха към центуриона си. Бузата му кървеше от порязване, но очите му блестяха страховито.

— Готови ли сте да изпълните своята роля, момчета? — попита той.

— Да, командире — отвърнаха те, загледани със смесица от ужас и възхищение в противника и терена между двете страни. Квинт вече беше виждал бойни полета, но като конник никога не беше хвърлян в касапница като тази. Гледката беше наистина ужасяваща. Огромни площи от прашната земя бяха станали алени. Районът беше покрит — в буквалния смисъл — с окървавените тела на мъртви и ранени. Тук-там се виждаха отсечени крайници. Между тях се търкаляха шлемове, щитове и мечове. Сега напредването се беше превърнало в опит да не се препънеш, преди да си стигнал до врага. И към всичко това се добавяха непрестанните крясъци. Мнозина от ранените бяха извлечени назад от другарите им, но много други оставаха на ничията земя и виеха от болка.

— Картинката не е приятна и ще става още по-грозна — сурово рече Коракс. — Шибаните гали са корави, признавам им го.

— Какво ще правим сега, командире? — попита Урцей.

— Ще пийнем малко вода. Ще се изпикаем. Ще си отдъхнем малко. После пак тръгваме срещу тях. — Коракс ги изгледа един по един. — И ще продължим по същия начин, докато онези боклуци не се пречупят. Готови ли сте?

Хастатите, които вече се бяха сражавали, отвърнаха с дрезгави викове. Квинт и останалите побързаха да се присъединят, за да не ги вземат за страхливци. Коракс кимна доволно и нареди:

— Сега си починете. След малко ще ви трябват всичките ви сили.

Квинт провери ремъците на сандалите и на шлема си и след като се увери, че са стегнати, избърса длани, за да е сигурен, че може да държи здраво дръжката на меча. Погледна Урцей, който пиеше вода.

— Готов ли си?

Урцей свали меха и се намръщи.

— Разбира се. А ти?

— Единственият път към победата е през проклетите гали и от другата страна. Няма да спра, докато не стигна дотам — отвърна Квинт, като се надяваше, че гласът му е прозвучал по-дръзко, отколкото се чувстваше.

— Това е дух — каза Коракс и го тупна по рамото. — Като едното нищо скоро ще станеш и принцип.

Квинт се усмихна, но новата му увереност трепна, когато галите срещу тях отново закрещяха бойните си викове. Реакцията на Коракс бе моментална.

— Плътен строй! Пак тръгват към нас.

Всички се строиха — в три редици по петнайсет човека. Квинт беше в първия ред с Урцей от едната страна и Коракс от другата. Току-що беше пил вода, но устата му отново беше пресъхнала. „Забрави проклетата жажда — помисли си той. — Забрави страха. Съсредоточи се. Гледай къде стъпваш. Дръж щита си вдигнат и си пази лицето“.

— Напред — извика Коракс. — Бавно. Няма къде да бързаме — имаме цял ден да пердашим тия копелета!

През редиците премина смях и Квинт се окуражи. Бойният дух все още беше висок, щом можеха да се смеят в подобни ситуации.

Галите се приближаваха. Водеше ги набит мъж на средна възраст с ризница и богато украсен шлем. Двете златни торкви на врата му подчертаваха положението му. „Това е племенна група — помисли си Квинт. — Съсечи главатаря и останалите ще побягнат“.

Това обаче нямаше да е лесно. Главатарят беше съпровождан от двама здравеняци с ризници. Размерите им и полираните им оръжия бяха доказателство за способностите им.

Коракс беше стигнал до същото заключение — главатарят трябваше да бъде убит.

— Ела ми, вонящ въшлив курвенски сине! — изрева той и вдигна меча си. — Ела ми!

Галът видя гребена на шлема и фалерите на гърдите на Коракс и разбра, че това е най-подходящият противник. Изръмжа и затича напред. Хората му го следваха по петите. Квинт се помъчи да преглътне паниката, надигаща се в гърлото му.

— Готови ли сте, момчета? — извика Коракс.

Главатарят тичаше към Коракс, което означаваше, че Квинт ще се озове срещу единия от телохранителите му — здравеняк със смъртоносен на вид меч и дълъг овален щит, украсен с извиваща се змия. Страховит противник, но Квинт нямаше намерение да разочарова центуриона си. Премести левия си крак напред, увери се, че е стъпил стабилно, и сгъна коляно, за да подпре щита си. Наведе се към извивката на скутума и застана така, че единствената видима част от него останаха очите му и горната половина на шлема. Воинът се носеше към него. Навсякъде пред себе си Квинт виждаше нападащи крещящи гали. Противникът му вече беше вдигнал меча над главата си, за да нанесе удара.

Квинт сниши глава и остави металния ръб на щита да поеме удара. ТРЯС! Скутумът едва не отлетя от ръката му. Квинт мушна напред с гладиуса и усети как той удря щита на воина. „Мамка му!“ Освободи оръжието си, рискува да надникне над скутума и се сниши отново, за да не бъде обезглавен от второто мощно замахване. Лявата му ръка отново беше натисната надолу. Обзе го паника. Още няколко такива удара и нямаше да има сили да се защитава. Надникна отстрани на щита и интуитивно нанесе удар по лявото стъпало на воина. Острието му разряза плът.

Воинът залитна назад и изрева от болка. От крака му шурна кръв. Раната изобщо не беше смъртоносна, но даде възможност на Квинт да си поеме дъх. Отляво Урцей се биеше с един червенокос гал. Коракс се сражаваше с главатаря. И двата двубоя още не бяха решени. Квинт се подвоуми. Да помогне на Коракс? Имаше съвсем малко време, преди противникът му да атакува отново. Това определи решението му. Докато главатарят нанасяше удар към Коракс, Квинт заби гладиуса си в подмишницата му. „Марс, насочвай меча ми!“ Брънките на ризницата се скъсаха под силата на удара и желязото се заби дълбоко в гърдите. Очите на главатаря се изцъклиха и от устата му се изтръгна задавен вик — и тогава Коракс заби острието си в дясното му око. Бликна кръв, докато Квинт издърпваше меча си. Мъжът падна на земята като чувал със зърно.

— Добра работа — промърмори Коракс. — А сега крещи с цяло гърло и настъпвай с мен.

Квинт нададе най-свирепия крясък, на който беше способен, и направи крачка напред. До него Коракс прекрачи мъртвия главатар и извика:

— Водачът ви е мъртъв, боклуци такива! А сега същото ще се случи и с вас!

Воинът, с когото се беше сражавал Квинт, изглеждаше смаян. Окуражен, Квинт заудря с меча по щита си и зарева ругатни. Галът погледна неуверено другарите си и отстъпи крачка назад. После още една.

— Атака! — Коракс се хвърли напред като пусната от каишка хрътка.

Квинт го последва инстинктивно. С периферното си зрение видя как Урцей се хвърля да ги настигне. „Слава на боговете!“

Най-близко намиращите се гали се обърнаха и побягнаха. Смаяни от бягството на другарите си останалите воини подвиха опашка и се затичаха към основната част на картагенската армия. В желанието си да не губят преимущество хастатите се втурнаха след тях, като съсякоха доста, преди да са се спасили. Квинт наръга един воин в гърба и го повали като кукла със срязани конци. Писъците на жертвата му бяха покъртителни и той се наведе, за да сложи край на страданията му.

— Назад! Назад! — изрева Коракс.

Квинт вдигна ръка. Имаше време.

— Казах назад! — Коракс задържа ръката му и го прикова с поглед.

— Исках да го довърша, командире.

— Остави го.

— Аз…

— Той не би направил същото с теб. А и писъците му ще разколебаят другарите му още повече. Хайде.

Не можеше да противоречи на центуриона. Като се помоли на Плутон да прибере бързо нещастника, Квинт затича обратно към изходната им позиция. Коракс крещеше на хората да отстъпят и удряше по гърбовете с плоското на меча си онези, които се туткаха.

— Възстанови строя!

Бързо се прегрупираха. Бяха изгубили трима души, но десетина гали лежаха на земята мъртви или с ужасни рани, които щяха да ги изпратят в отвъдното. Въодушевени от успеха, легионерите отправяха благодарности към любимите си богове. Квинт се чувстваше горд от начина, по който се беше бил. Огледа се за воина, когото беше ранил, и изпита облекчение, когато видя, че той като че ли е престанал да мърда. Здравенякът, чието стъпало беше пронизал, беше в отсрещните редици. Квинт му отправи мръсен жест, който му беше върнат, но не така енергично. Това само засили самоувереността му.

— Следващия път ще го убия.

— Кого? — попита Урцей.

— Оня големия шибаняк, който беше с главатаря. Засега успях само да го раня.

— Много кръвожаден стана, а? — засмя се Урцей.

— Хубаво е да ги отблъснем.

— И ще го направим пак — прекъсна ги Коракс и кимна одобрително на Квинт. — Благодаря, че наръга главатаря. Това ги пречупи.

— Направих всичко по силите си, командире.

— Продължавай в същия дух. — Коракс понечи да каже още нещо, но видя някого зад рамото на Квинт и тутакси застана мирно. — Командире!

— Свободно, центурион — отвърна му нечий глас. — Не отдавай чест. Не искам врагът да ме разпознае.

Квинт се обърна и улови изпълнения с омраза поглед на Мацерион. Пренебрегна го, най-вече защото беше поразен от гледката на офицера с червено генералско наметало, който приближаваше през редиците. Това беше проконсулът Сервилий Гемин, който командваше целия център. На няколко стъпки зад него вървяха телохранителите му, двайсетина триарии със сурови лица.

Сервилий се усмихна и попита:

— Кой си ти?

— Коракс, центурион на хастатите от някогашния Първи легион на Лонг.

— Какво е положението тук?

Коракс обясни. Сервилий като че ли остана доволен.

— Търся място за провеждане на решителна фронтална атака. Двете манипули отляво също се справят добре. Ако се обединим, останалата част от предната линия ще ни последва. Един добър натиск и мисля, че галите ще се пречупят. Хората ти ще се справят ли?

— Разбира се! — отвърна Коракс.

— Добре. Подгответе се. Аз се връщам там, където ще е нашият център. При манипулата от лявата ви страна. Щом заема мястото си, ще дам сигнал.

— Разбрано. — Усмивката на Коракс беше хищна. Веднага щом Сервилий си тръгна, той се обърна към хастатите. — Чухте какво ни се каза. Дотук се сражавахте храбро, но това е нашият шанс! Никой няма да забрави войниците, обърнали в бягство гугите при Кана. Войниците, започнали разгрома, довел до пълното поражение на Ханибал.

— С теб сме, командире — разпалено викна Квинт.

— Всички до един — добави Урцей.

Коракс кимна доволно.

— В такъв случай бъдете готови за сигнала на Сервилий. И при негова команда отприщете Хадес на земята!

„Ще смажем галите“, помисли си Квинт. След стореното преди малко беше сигурен, че ще го направят. Замоли се баща му и Калатин да са добре на десния фланг и Гай — ако е тук — да изиграе своята роля на левия. Вражеската конница трябваше да бъде удържана.

Ако станеше това, пехотата щеше да свърши останалото.