Кървави полета

IV

Виктумула, Цизалпийска Галия

Ханон изпитваше все по-голямо възхищение към Богу. Копиеносецът се оказа много по-корав, отколкото можеше да си представи. Понасяше наказанието на офицера, като отговаряше на въпросите само когато болката ставаше наистина нетърпима. По някакъв начин се изхитряше да издаде само отделни късчета информация, поради което офицерът трябваше да продължи да го изтезава. И той го направи с истински плам, като изтръгна ноктите му с остри клещи. Сега от буквата F на челото на копиеносеца се стичаше червеникава течност. По цялото му тяло имаше изгаряния. И в двете му рани бяха напъхани нажежени железа. След няколко часа огромната му сила започна да се изчерпва. Отслабен от загубата на кръв и непоносимата болка от раните, Богу беше изгубил съзнание. Две кофи студена вода го събудиха донякъде, но не достатъчно, че да бъде подложен отново на разпит. Сега Богу беше увиснал като захвърлена кукла на конци, с клюмнала на гърдите глава. „Истинско чудо ще е, ако оцелее до сутринта“, горчиво си помисли Ханон. Когато и да настъпеше тя. В тази килия без прозорци времето не означаваше нищо.

Преди обаче Богу да умре Ханон щеше да бъде подложен на същите изпитания. Железата бяха готови; легионерите наблюдаваха; робът чакаше да превежда. Офицерът беше излязъл, но бе обещал скоро да се върне. Съдбата на Ханон беше решена. Стомахът му се беше свил от страх. Пронизващата болка в корема отвлече поне за момент вниманието му от пулсиращата болка в ставите. Вече не чувстваше ръцете си под китките. Не че това имаше някакво значение. Скоро щеше да умре и последните му няколко часа щяха да бъдат мъчителни. И срамни, защото се боеше, че неговата способност да търпи на болка изобщо не може да се сравнява с тази на Богу. Защо не можеше да загине в битка, докато се сражава за Ханибал? Такава смърт беше много по-приемлива.

Стъпки отвън. Силно скърцане, когато вратата се отвори и влезе усмихващият се офицер.

По гърба на Ханон се стече струйка пот.

— Така е по-добре. — Римлянинът се тупна по корема. — Бях гладен като звяр. Вече съм готов да започна отново работа.

„Работа? Проклето чудовище“, помисли си Ханон.

Триариите се спогледаха завистливо. Те явно щяха да останат гладни.

— Запасите са оскъдни, но срещу подходящата цена може да се намери месо и сирене. — Офицерът погледна подигравателно Ханон. — Какво ще кажеш?

— Не съм гладен.

Гаден смях; посочване към Богу.

— Не се изненадвам. Той би убил апетита на всеки. Но си жаден, нали?

Устата на Ханон беше пресъхнала като река в разгара на лятото, но той не каза нито дума.

Офицерът взе червена глинена кана от масата и я приближи до устните му.

— Пий.

„Това е пикня“, помисли си Ханон и стисна устни.

Офицерът наклони каната. Изля се малко течност. За изненада на Ханон, не миришеше лошо. Жаждата надделя. Опита и остана изумен. Течността беше топла и застояла, но си беше вода. Ханон отвори уста и остави офицера да изсипе още в гърлото му. Не можеше да преглъща много бързо и се задави. Завъртя глава и се закашля. Болката в раменете пламна от движението.

Офицерът се разсмя.

— Достатъчно ли ти е?

Предлагаше му водата само за да може да издържи по-дълго на мъченията, но Ханон беше жаден и не му пукаше.

— Още. — Успя да поеме три големи глътки, преди офицерът да свали каната.

— Така. А сега обратно на работа. — Офицерът взе парцал, за да предпази ръката си, и започна да разглежда железата в мангала. — С кое да започнем?

Взе пръта с буквата F и триариите се изкискаха. Ханон си помисли, че ще изпусне червата си. „Моля те, само не това“.

— Още е рано за това. — Офицерът избра друго желязо — прост ръжен. Краят му беше нажежен до бяло, когато го вдигна от огъня. Римлянинът погледна развеселено върха.

„Ешмун — замоли се Ханон. — Дай ми от силата си, защото съм слаб“. Напрегна се, когато офицерът пристъпи към него. Богу беше разкрил много неща за армията на Ханибал. Какво още искаше да научи този римлянин?

Без да каже нито дума, офицерът протегна ръка и опря ръжена в лявата му подмишница.

Шокът от липсата на всякакви въпроси изпълни Ханон, но изгарящата болка от нажежения метал не можеше да се сравнява с нищо. От гърлото му се изтръгна рев и той не се сдържа и се дръпна рязко в опит да се махне от мъчителя си. Това на свой ред едва не извади ръцете му от ставите. Ханон се отпусна надолу, право върху ръжена.

— Аааааа! — изкрещя той и се отблъсна назад с пръстите на краката си.

С подигравателна усмивка офицерът премести съвсем леко ръката си и ръженът отново опря плътта. Този път Ханон не можеше да се дръпне. Чу се цвърчене и ноздрите му се изпълниха с миризма на печено месо. Той изкрещя отново. За свой срам изпусна контрол над мехура си. Топлата урина пропи дрехата и потече надолу по краката му.

— Гледайте! Гугата се напика! — извика подигравателно офицерът и отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си.

Ханон събра всичките си сили и остатъка от гордостта си и изграчи:

— Ела по-близо. Опитвах се да опикая теб.

— Вонящ боклук. Още ти е останал дух, а?

Ханон го изгледа кръвнишки.

— Значи ти си командирът на онзи червей?

— Да.

— Твърде си млад да водиш фаланга. Ханибал явно няма голям избор, щом е поставил дете начело на най-добрите си мъже.

— Дадохме много жертви при преминаването на Алпите. — Ханон не спомена, че Ханибал се вслушва в думите на баща му.

Офицерът изпухтя презрително.

— Все пак трябва да са оцелели младши офицери и доказани ветерани.

Ханон не отговори.

Офицерът го погледна лукаво.

— В римската армия постът често зависи от връзките. Съмнявам се, че при гугите е различно. Кой е баща ти? Или брат ти?

Ханон не отговори, така че офицерът вдигна ръжена към лицето му.

Страхът изпълни Ханон. Какво толкова, ако каже едно име?

— Баща ми се нарича Малх.

— Какъв ранг има?

— Обикновен командир на фаланга, също като мен.

— Лъжеш, личи ти!

— Не лъжа.

— По-късно ще проверим тази работа — отсече офицерът и погледна към Богу. — Твоят човек истината ли каза за големината на армията на Ханибал? Трийсет и няколко хиляди?

Истината нямаше да каже на римлянина нищо повече от онова, което би могъл да научи един сносен съгледвач.

— Горе-долу толкова, но продължава да расте. Всеки ден към нея се присъединяват още гали и лигури.

— Племенни отрепки! Повечето биха предали собствените си майки, ако си мислят, че могат да спечелят нещо от това. — Офицерът закрачи мрачно напред-назад. — Ханибал иска зърното ни, нали?

— Да.

— А ако му го дадем?

Ханон се съмняваше, че точно този офицер има властта да отвори портите. Питаше го, защото се страхуваше. Това му донесе известно задоволство. Нямаше представа колко от жителите на Виктумула са римски граждани. Вероятно повечето. Онези, които не бяха, нямаше да бъдат оставени зад високите стени. Знаеха ли какво ги очаква, ако градът падне? Ханибал беше започнал да използва нова хитра тактика, като се възползваше от факта, че Цизалпийска Галия не беше изцяло под контрола на Републиката. Всички предали се, които не бяха римски граждани, биваха пощадени. Казваше им се, че Картаген няма вражда с тях, и ги пускаха да си вървят. Заловените римляни пък биваха екзекутирани или поробвани. Тази политика целеше да предизвика смут сред римските съюзници. Стратегията още беше в началния си етап, но Ханибал хранеше големи надежди, че ще се увенчае с успех.

Ханон реши, че офицерът би трябвало да знае или най-малкото да подозира какво ще се случи, ако армията на Ханибал нахлуе в града. Това знание само по себе си би трябвало да му гарантира мъчителна смърт. Нищо не му пречеше да прехвърли страха си от Хадес върху тоя курвенски син.

— Повечето граждани ще бъдат поробени — каза Ханон. — Някои ще бъдат екзекутирани. Собствеността им ще бъде конфискувана или унищожена.

Устните на мъчителя му побеляха; зад него триариите изръмжаха гневно.

— А онези, които не са граждани? — попита офицерът.

— На тях няма да им бъде сторено нищо. Картаген не им желае злото. — Идеята на Ханибал беше наистина коварна, помисли си Ханон.

— Чухте ли го тоя? — извика офицерът. — Показва характер, а?

— Нека се пробвам с него, командире — замоли се войникът с изпъкналите очи.

— И аз — обади се другарят му.

Офицерът се вгледа в лицето на Ханон. Макар че страхът му достигна нови висоти, Ханон успя да го изгледа кръвнишки. Моментът се проточи, но никой от двамата не отмести поглед.

— Знам по-добър начин да накарам това псе да страда — каза офицерът. — Най-много се ядоса, когато го нарекох роб.

Чист ужас заля Ханон, когато римлянинът вдигна от мангала желязото с буквата F на върха. „Само не това. Ешмун, моля те! Баал Хамон, спаси ме! Мелкарт, направи нещо!“

Молбите му бяха напразни.

— Това ще жегне най-силно гордостта ти, нали? — Офицерът размахваше желязото, докато приближаваше. — Фактът, че ще бъдеш дамгосан като роб до края на жалкия ти живот!

На Ханон страшно му се искаше да има меч, за да може да прониже мъчителя си. Реалността обаче беше съвсем различна. Той стисна зъби и се приготви за най-лошата болка от всички.

Офицерът се обърна към двамата триарии.

— Разбира се, след няколко часа ще е на половината път до Хадес, но кой гледа такива работи?

Грубият смях на войниците отекваше в ушите на Ханон, докато буквата F приближаваше лицето му.

Страхът му надделя.

— Не го прави. Аз пощадих живота ти.

— Какви ги говориш? Да не би да полудя? — извика офицерът, но задържа ръката си.

— Преди седмица ти и хората ти бяхте нападнати в лагера ви. Битката беше свирепа и много от хората ти загинаха. Ти отстъпваше, когато те надвих. Пуснах те, макар че можех да те убия.

На лицето на офицера се изписа смайване. Ханон се молеше той да не знае истинската причина, поради която беше останал жив. Единствената цел на Ханон тогава беше да спаси живота на Мут.

Молитвата му като че ли беше чута, защото офицерът се усмихна.

— Юпитере, наистина си бил там! Откъде иначе ще знаеш такива подробности?

— Моля само за бърз край — тутакси каза Ханон.

Настъпи тишина.

„Нека просто ме убие“.

— Трябваше да ме посечеш. Аз бих постъпил точно така с теб — с жестока усмивка каза офицерът. — Това не променя нищо. Заради това че нахлухте в земите ни, заслужавате всичко, което ще ви се стовари върху главите. Дръжте го — нареди той. — Ще се мята като муле.

Ханон преглътна разочарованието и ужаса си и реши да заложи на нещо абсолютно безумно.

— Не е нужно — каза той. — Мога да понеса болката.

Офицерът повдигна вежди.

— Гугата се примири със съдбата си.

Мъчителят му много внимателно се прицели точно в средата на челото му. Лъхащата от желязото горещина бе нетърпима, но Ханон изчака до последния момент, преди рязко да дръпне глава нагоре и наляво. Офицерът изруга, но не успя да спре и опря върха в дясната страна на врата му, точно под линията на челюстта.

С-с-с. Пред очите на Ханон избухнаха нажежени до бяло звезди. Вълни на болката се откъснаха от врата му и преминаха през гърдите. Достигнаха до мозъка му. Ханон изкрещя с пълно гърло. Засипа проклятия. Напика се отново. Краката му се подгънаха и раменете поеха цялата тежест на тялото му. Болката в тях обаче беше нищо в сравнение с онази от допира на желязото. Миризмата на изгорено месо отново изпълни ноздрите му и го задави. Ханон повърна стомашен сок. И започна да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец. В края му смътно виждаше лицето на офицера, разкривено от ярост. Римлянинът крещеше нещо, но Ханон не можеше да различи думите. Искаше да отговори, да каже: „Не съм роб“, но гърлото му не работеше. Тръшна се врата; чуха се други гласове. Но и те бяха неразбираеми.

Ханон потъна в мрака.

Бостар гореше от гняв, загледан в стените на Виктумула, на около четвърт миля от него. Градът беше заобиколен от всички страни от хиляди хора, приличащи на мравки. Въздухът се изпълваше с тропот на крака по замръзналата земя и виковете на офицерите, докато избраните за атака отряди заемаха позициите си. Чуваше се равномерното бръмчене на тетивите на леките балисти, които стреляха по бойниците. Камъните улучваха стените с глухо тупване, често следвано от писъци. Групи стрелци от Балеарските острови в леки туники въртяха прашките си пред стените и запращаха камъните си по защитниците. Големи отряди гали настъпваха, като пееха бойни песни и надуваха оглушително карниксите си. Заобиколен от старшите си офицери и отряд скутарии, най-добрата иберийска пехота, Ханибал наблюдаваше операцията от гърба на коня си на около двеста крачки от Бостар. Оцелелите слонове също бяха наблизо: присъствието им целеше да всее страх в сърцата на защитниците.

След пламенната реч на Ханибал Бостар копнееше да бъде с галите, които напредваха със стълби към стените, или с онези, които блъскаха главната порта с таран, изработен от ствола на огромен дъб. Ханибал не бе пропуснал да похвали всеки един от войската си. Каза им колко е горд от начина, по който преодоляват всички препятствия по пътя си. Колко е впечатлен от тяхната дисциплина и доблестта им. Как верността им към него може да бъде възнаградена само по един начин — с дълбока вярност от негова страна. „Ще направя всичко за вас — беше извикал. — Ще понасям същите несгоди. Ще спя на същата твърда земя. Ще се бия със същите врагове. Ще проливам кръвта си. И ако трябва, ще жертвам живота си за вас!“ Последните му думи бяха докоснали дълбоко сърцето на Бостар; ако се съдеше по могъщия рев, който последва, явно имаха същия ефект върху всеки войник. След речта имаше едно-единствено желание — да се хвърли в атака. Но ето че му беше заповядано да остане в готовност с копиеносците си. Както и при Требия, Ханибал пазеше ветераните си. Те бяха взели известно участие в свирепото меле на пътя предишния ден, но това беше всичко. Бостар стисна дръжката на меча си. „Дано да са останали римляни за убиване, когато вляза в града“. Жаждата му за кръв не се дължеше единствено на призива на Ханибал. Преди мисълта, че Ханон се е удавил в морето, беше достатъчно трудна за понасяне. Скръбта беше измъчвала Бостар месеци наред. Защо боговете не бяха взели другия му брат, Сафон, с когото едва се понасяха? Неочакваното събиране с Ханон му се беше видяло като невероятен дар от боговете, но загубата му толкова скоро след това беше наистина жестока. Не че можеше да вини заместника на Ханон. Мут беше искал да бъде наказан, но както бе казал Ханибал, беше ясно, че заблуден или не, Ханон сам си е виновен за съдбата си. Бостар за пореден път се запита защо ли му е трябвало да действа толкова необмислено.

— Шекел за мислите ти — обади се дълбок дрезгав глас.

Бостар се обърна. До него беше застанал дребен, но внушителен на вид офицер с пилоски шлем с яркочервен гребен от конски косъм. Железен нагръдник със златни и сребърни инкрустации предпазваше тялото му; слабините му бяха покрити с птерига. Под бронята носеше червена туника с къси ръкави и ватиран елек; беше въоръжен с меч, прибран в ножница на ремък, преметнат през дясното му рамо. От двете страни на Бостар хората му се усмихваха и отдаваха чест.

— Татко — рече той и почтително сведе глава.

— Беше се отнесъл на друг свят, докато приближавах — заяви Малх. — Обзалагам се, че си мислеше за Ханон.

— Разбира се.

— И аз непрекъснато мисля за него. — Малх махна един сив кичур коса, измъкнал се изпод шлема му. — Можем само да се надяваме, че е умрял храбро.

„Това не е кой знае каква утеха“, тъжно си помисли Бостар, но премълча. Вместо това кимна.

— Би било добре да разберем какво се е случило с него.

Баща му се намръщи.

— Като виждам в какво настроение са галите след речта на Ханибал, едва ли ще намерим много живи римляни след падането на града.

— Това беше една от причините да искам да участвам в първоначалната атака — прошепна Бостар.

Малх въздъхна.

— Знаеш защо Ханибал прати първо галите. Не е мъдро да не се подчиняваш на заповедите му, независимо от причините. Нуждите на армията са по-важни от нашите собствени.

Макар и верни, думите бяха трудни за приемане. Бостар бе направил всичко по силите си. Вече беше сигурен, че Ханон се е опитвал да научи нещо, което да бъде от полза за Ханибал. При евентуален успех би могъл да си върне благоволението на генерала. А вместо това беше намерил смъртта си. Сега пък Бостар щеше да изгуби единствения си шанс да разбере какво се е случило с по-малкия му брат. Преглътна гнева си. Ханибал беше техен водач. Той знаеше най-добре.

— Да, татко.

— Боговете дават, боговете вземат. Но днес поне ще можем да си отмъстим. — Малх се озъби и повиши глас. — За да разберат другите градове, че съпротивата е излишна, Ханибал заповяда да не се обръща внимание на опитите на римляните да се предадат. Всеки римски гражданин зад онези стени ще бъде убит.

Думите му изтръгнаха радостни възгласи от копиеносците.

Бостар (за разлика от Сафон) не намираше подобни заповеди за особено привлекателни, но мисълта на какво може да е бил подложен Ханон накара кръвта му да кипне. Той се обърна към хората си.

— Галите да внимават и да ни оставят няколко римляни живи, нали?

— Да! — ентусиазирано извикаха те. — Смърт! Смърт! Смърт!

Скандирането беше подето от фалангата от дясната им страна. Бостар вдигна ръка към човека, който стоеше начело. Мут отвърна на поздрава му. След изчезването на Ханон той беше станал временен командир на отряда.

— Онези момчета ще се бият с вас за място на стълбите — каза Малх. — Римляните трябва да научат най-тежкия урок, ако искаме мисията ни да успее. Няма да получат снизхождението, с което се отнасяме към техните градове и пленниците.

Малх не изпитваше радост от убиване на цивилни. Нито пък Бостар, но това трябваше да се направи. Запита се защо подобни зверства доставят такова удоволствие на Сафон.

— Именно затова Ханибал изпраща хора като Сафон в първата вълна — каза Малх, сякаш беше прочел мислите му.

Бостар премълча.

Малх го изгледа остро.

— Не можете да се понасяте, нали? Непрекъснато враждувате помежду си. Ханибал знае, че твоите умения са другаде. И не е забравил как спаси живота му при Сагунт. Ще се обърне към теб отново в бъдеще. Но това не означава, че не се нуждае и от Сафон.

— Разбирам. — Бостар тайно си мечтаеше нещата да бяха различни. Искаше му се Сафон да беше заловен и убит, а не Ханон. Беше си го мислил и преди, но не толкова силно и с толкова малко вина.

— Може би двамата ще успеете да приемете това като начин да продължите напред. Да се сближите поне малко.

Баща им нямаше представа колко дълбока е враждата помежду им. Тя продължаваше, откакто бяха тръгнали от базата на Ханибал в Южна Иберия преди повече от година и половина. Донякъде беше заглъхнала по време на ликуването след победата при Требия, но след това отново се поднови. Сафон не би спрял пред нищо, за да стане един от любимите офицери на Ханибал. Жаждата му за римска кръв изглеждаше неутолима. И въпреки това Бостар изпитваше угризения. Сафон си оставаше негов брат. Единственият жив брат, който беше спасил живота му в Алпите, макар и да не го беше искал. Бостар се беше заклел да върне дълга си. Докато не го направеше, трябваше да се преструва заради баща си. Може би по-късно отношенията им щяха да се подобрят. Той се усмихна уморено.

— Ще поговоря с него, татко. Обещавам.

— Ханон би одобрил.

— Освен това би искал да знае, че сме го изпратили с подобаващо жертвоприношение — каза Бостар и изгледа стените на Виктумула.

— Мисля, че можем да му гарантираме това — изръмжа Малх.

Ханон се свести на пода. Болката беше по-лоша и отпреди. Туптеше постоянно във врата му, като заглушаваше напълно всички други болежки. Поглъщаше го, както пламъците поглъщат сухи дървета. Искаше само едно — да спре.

— Помощ — изпъшка той. — Помощ.

Отговори му мек глас.

Ханон не го разпозна. Озадачен, отвори очи. Вместо римския офицер видя тъмнокожа фигура, клекнала до него. Мъжът му беше смътно познат. Ханон облиза сухите си устни.

— К… кой си ти?

— Казвам се Бомилкар.

— Бомилкар? — объркано повтори Ханон, преди мракът да го погълне отново.

Когато се събуди, усети нещо студено да се стича в устата му. Вода. Отвори очи и примигна. Бомилкар се беше навел над него и поднасяше чаша към устните му. Жаждата на Ханон беше изгаряща, но той изпита ужас при мисълта за агонията, която би причинило преглъщането.

— Трябва да пиеш — каза Бомилкар.

Ханон беше виждал как през лятото в Картаген хора падат от липсата на вода. От залавянето си беше изпил само няколкото глътки, които му беше дал офицерът. Насили се да отпие едва-едва. Болката в гърлото му беше ужасна, но удоволствието, когато течността достигна стомаха му, си заслужаваше. Продължи да гълта, докато не можеше да поеме повече. Усилието изразходва повечето му сили. Ханон легна на студения каменен под, като се чудеше къде ли са отишли офицерът и двамата му войници. Беше прекалено уморен, за да му пука. Клепачите му потрепериха и се затвориха.

— Събуди се! Не бива да спиш. Не и сега.

Ханон усети как някой хваща ръката му. Движението предизвика нова вълна болка от врата му.

— Богове, как боли! Остави ме на мира — озъби се той.

— Ако искаш да останеш жив, трябва да се изправиш.

Напрегнатият тон на Бомилкар подейства. Ханон го погледна въпросително.

— Името ти е картагенско.

— Да. Доведоха ме да превеждам какво казва другарят ти, помниш ли?

На Ханон бавно му просветна.

— Ти робът ли си?

На лицето на Бомилкар пробяга някаква емоция.

— Да.

Ханон изпита подозрение.

— Да не са те пратили да видят дали няма да научиш нещо от мен, докато сме само двамата?

Оттатък вратата се чуха крясъци.

Погледът на Бомилкар се стрелна към вратата. След миг крясъците спряха и той малко се отпусна.

— Не. Дойдох да те измъкна.

— Н-не разбирам.

— Можеш ли да седнеш? — Бомилкар протегна ръце.

Все още неразбиращ, Ханон го остави да му помогне да седне. Първото, което видя, беше Богу, който висеше безжизнено на куката си. Всеки глупак би познал, че е мъртъв. „Лек път — унило си помисли Ханон. — Ще се видим в отвъдното“. Погледът му се стрелна към мангала, който беше изстинал. Явно бяха минали часове.

— Къде са римляните?

— Отидоха да защитават града.

Шокът изпълни Ханон, преди да се появи надеждата.

— Да не би армията на Ханибал да е пристигнала?

— Да. Римляните излязоха да го посрещнат, но той ги разгромил на пътя. Стотици легионери били избити, много от тях толкова близо до града, че можело да се види от стените. В момента войниците на Ханибал атакуват от всички страни. Силите му превъзхождат многократно местния гарнизон. Съвсем скоро нашите ще стъпят на бойниците.

„Нашите“. На Ханон му се зави свят. Нямаше съмнение, че братята му Бостар и Сафон ще са сред първите в атаката.

— Откога съм тук?

— От един ден и две нощи. Трябва да се махаме. Пера се зарече да се върне и да те убие, преди да е дошъл краят.

— Пера?

— Офицерът, който те изтезаваше.

— Наистина ли си дошъл да ме освободиш? — прошепна Ханон.

— Разбира се. Ти си картагенец като мен. Но ако не се размърдаме, няма да успеем.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. — Бомилкар му протегна ръка. — Можеш ли да станеш?

Ханон беше замаян от болката, но желанието му да живее си оставаше силно. Той хвана протегнатата му ръка и остави Бомилкар да му помогне да се изправи. Едва тогава видя гладиуса в другата му ръка.

— Откъде взе това?

Бомилкар му намигна заговорнически.

— От пазача при вратата — след като разбих една амфора в главата му и му прерязах гърлото със собствения му кинжал. — Подаде му меча. — Ножът ми е достатъчен като оръжие. Можеш ли да използваш това?

Ханон трескаво посегна към меча. Пръстите му се свиха около дръжката. Прецени оръжието, което беше по-тежко от собствения му меч. Богове, но пък беше хубаво да бъде отново въоръжен, макар да си даваше отлично сметка, че точно сега изобщо не може да се сравнява с легионер. Канеше се да върне оръжието, когато видя възхищението в очите на Бомилкар. За него пристигането на Ханибал пред стените сигурно изглеждаше като божествена намеса. Възраженията на Ханон замряха в гърлото му. Въпреки слабостта си той имаше повече шансове в битка от Бомилкар, който сигурно никога не беше докосвал оръжие допреди малко.

— Само ми покажи някой проклет римлянин — изсумтя той.

Бомилкар се ухили.

— Ако е рекъл Баал Хамон, няма да е необходимо.

— Какъв е планът ти?

— Донесох още едно наметало като моето. Сложиш ли го, повечето хора няма да ни погледнат. — Бомилкар го метна на раменете на Ханон, като внимаваше да не докосне раната. Вдигна качулката, която скри врата на Ханон. — Ще тръгнем към главната порта. Точно там е основната атака на Ханибал. Блъскат вратата с таран, а катапултите всяват хаос сред защитниците на стената.

— Не можем просто да стоим на улицата и да ги чакаме да влязат.

— Да. Близо до портата има конюшня към една странноприемница. Можем да се скрием в плевнята ѝ. Щом нашите влязат в града, ще излезем и ти ще обявиш кой си.

— Ще се окаже по-трудно, отколкото предполагаш — отвърна Ханон, спомняйки си разказите на Бостар за безумието, обладало войниците на Ханибал при падането на Сагунт в Иберия. Като едното нищо двамата можеха да бъдат посечени в бъркотията. Видя неразбиращия поглед на Бомилкар, но предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък е най-доброто, което можем да направим. Води.

— Ще вървя колкото се може по-бавно. Не изоставай. — Бомилкар отиде до вратата, която зееше отворена, и надникна в коридора. — Чисто е.

Ханон го последва, като направо не можеше да повярва, че краката му го държат. Острата болка във врата му малко беше намаляла. Може би заради силната възбуда и страх? Не знаеше, но се молеше тази нова сила да се задържи — и ако се стигне дотам, да има достатъчно енергия, за да се сражава.

Отвън трептящата светлина на една лампа в ниша смътно осветяваше касапска сцена. Мъртъв легионер лежеше на пода в разпълзяваща се локва кръв. Ханон изпита мрачно задоволство, когато видя замръзналото смайване и ужас на лицето на трупа. Това беше войникът с изпъкналите очи. Ханон се надяваше, че ще му се удаде възможност да убие Пера и другия легионер. „По-кротко — тутакси го смъмри по-благоразумната му страна. — В това състояние не можеш да победиш и малко дете, какво остава за легионер“. Всичко сега се свеждаше до оцеляване. Ханон преглътна жаждата си за мъст и се затътри около локвата кръв.

Усойният коридор водеше от килията му покрай няколко други врати. Ханон спря при една и се заслуша. След малко чу тих стон. Що ли за нещастник лежеше от другата страна на вратата?

— Нямаме време да помогнем на всички — изсъска Бомилкар.

Ханон се помъчи да забрави за участта на неизвестния затворник и го последва. Всяка стъпка беше истинска агония, но той заповяда на краката си да продължат да се движат. Опитите да не изостава от бавното темпо на Бомилкар обаче бяха трудни и на Ханон му се наложи да го помоли да поспрат преди края на коридора. Имаше чувството, че гладиусът е изработен от олово, но въпреки това продължи да стиска дръжката му.

Най-сетне Бомилкар зави наляво. Даде знак на Ханон да изчака и предпазливо започна да се изкачва по някакво каменно стълбище. След малко се върна. Изглеждаше доволен.

— Положението е същото, каквото беше, когато дойдох. Има само един часови. Останалите са пратени да отбраняват града.

— Защо те е пуснал?

— Казах му, че Пера ме праща със съобщение за пазача пред вратата на твоята килия. — Бомилкар отново намигна. — Няма да заподозре нищо, докато не му отворя втора усмивка с ножа.

— И аз ще дойда — заяви Ханон.

— Не. Най-добрият ни шанс е, ако отида сам. Чакай тук, докато не те извикам.

Раната на Ханон започваше да тупти с нова сила. Не му оставаше друго освен да кимне.

Безшумно като котка Бомилкар изчезна нагоре по стълбището.

Ханон напрегна слух, като се мъчеше да не обръща внимание на препускащото си сърце. Размяна на реплики с дружелюбен тон. Тих смях. Бързо тракане на подковани сандали. Въпрос, последван от вик, който рязко секна. Тупване на нещо тежко на пода. Тишина.

Кой беше умрял? Без да е сигурен, Ханон вдигна гладиуса и се приготви за последния си бой. Когато Бомилкар се появи, той въздъхна с облекчение.

— Успя.

— Псето така и не разбра откъде му дойде. — Тонът на Бомилкар беше леко зачуден. — Иска ми се да го бях направил много по-отдавна.

Ханон успя да му се усмихне окуражаващо.

— Ще имаш предостатъчно възможности да усъвършенстваш уменията си във войската на Ханибал. Човек като теб е добре дошъл в нея.

Бомилкар го погледна доволно.

— По-добре да продължаваме.

Стълбището свършваше в малка стая за стражата. Покрай едната стена имаше две празни войнишки легла; в огнището димяха цепеници. На няколко места в помещението бяха поставени лампи. До огнището имаше бронзови котли и готварски пособия, питки и парче месо. Мъжът, който беше оставен да пази килиите, лежеше по гръб пред огнището, а трикракото му столче още беше между краката му. От дълбоката рана отстрани на врата му течеше кръв.

Заобиколиха трупа и отидоха до единствената врата. Стомахът на Ханон се сви, докато Бомилкар я отваряше. Кой знае какво имаше отвън? Картагенецът видя неувереността му.

— Продължаваме по друго стълбище, след което излизаме на двора на гарнизона. Там няма никого. Всеки способен да държи оръжие мъж е на стените.

— Но на портала ще има стража, нали?

— Само един.

— Ще се наложи да го убием.

— Прекалено рисковано е. По улиците зад портала има много хора. От едната страна на затвора обаче има склад. Ако вземем по една амфора с разреден оцет, мога да кажа, че ни е заповядано да ги занесем на войниците.

— Ще се наложи да си сваля качулката. Ами ако той види врата ми?

Бомилкар се намръщи съсредоточено.

— Мисля, че стражът стои отдясно на входа. Няма да види раната.

Ханон кимна — разбираше, че нямат друг избор. Замоли се боговете да са с тях. Определено щеше да им е нужна всяка помощ, която могат да получат.

След килията му беше странно да излезе отново навън. Мразовитият въздух щипеше раната му, но му донесе известно облекчение от болката. Ханон огледа застлания с калдъръм двор, около който се издигаха казармените постройки. Никъде не се виждаше жива душа. Небето представляваше драматична смес от тъмночервено и розово. Беше ранно утро и слънцето най-сетне се беше завърнало — с обещание за кръв. Бомилкар го заведе до склада, където взеха по една амфора. Ханон с мъка вдигна своята на лявото си рамо, от което по тялото му пробягаха болезнени вълни.

— Сега вече наистина няма да види раната.

Бомилкар го погледна окуражаващо.

— Добра идея. Ще успееш ли да стигнеш до първия ъгъл? Там ще можеш да си починеш.

— Ще се наложи. — Ханон стегна колене, преди да са се подгънали. „Трябва да се добера дотам“.

Нямаше повече дискусии. Двамата пресякоха двора по диагонал, право към портата. Бомилкар изобщо не забави крачка, когато стигна до нея. Ханон го следваше по петите, забил поглед в земята пред себе си. Гладиусът, който беше скрил под дясната си мишница, на всяка крачка заплашваше да се изплъзне и да издрънчи върху камъните. Можеше единствено да притиска ръка към тялото си и да се моли.

— Къде отивате? — викна някой.

— Носим оцет на войниците на стените — отвърна Бомилкар.

— По чие нареждане?

— На един центурион. Не му знам името.

Кратко мълчание, после:

— По-живо! Другарите ми сигурно са изплезили езици от жажда.

Бомилкар промърмори някаква благодарност и тръгна наляво. Ханон го последва; от стража видя само калигите му и краката от коленете надолу. Бомилкар вървеше толкова бързо, че той едва успяваше да не изостава. Въпреки болката обаче не смееше да забави крачка. Усещаше погледа на войника върху гърба си. В стомаха му се надигна паника, но той успя да я пропъди.

— Хей!

Ханон едва не изпусна амфората.

— Не спирай. Престори се, че не си го чул! — изсъска Бомилкар, без да се обръща. — Не може да напусне поста си.

— Хей, ти! Робе!

Продължиха да вървят. Десет крачки, двайсет. Стражът изруга, но не ги последва. Когато Бомилкар зави надясно и излезе на една по-широка алея, Ханон изпъшка от облекчение. Раната и мускулите на врата му протестираха яростно. Усещаше как нещо се стича надолу към туниката му. В мига, в който зави на ъгъла, пусна амфората.

Бомилкар я подхвана за дъното, преди да е паднала на земята.

— Внимавай! Счупи ли се, ще привлечеш внимание. Както и ако някой види проклетия меч. — Той напъха изплъзналия се гладиус обратно под наметалото на Ханон.

— Съжалявам. — Ханон се облегна на стената. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се свлече на земята.

Бомилкар надзърна зад ъгъла.

— Изкарахме късмет. Стражът остана на мястото си.

— Добре. И без това не бих могъл да избягам. — Въпреки студа лицето на Ханон беше мокро от пот.

— Никога няма да стигнеш до странноприемницата по този начин. Ще се отърва от амфорите. Сложи си качулката и чакай тук.

Ханон се подчини. Дори не видя как Бомилкар изчезва. Затвори очи и се опита да овладее редуващите се вълни гадене и пронизваща болка, които го изпълваха целия. Смътно дочуваше уплашени гласове, които минаваха покрай него. Различи името „Ханибал“, повтаряно отново и отново. „Точно така, кучи синове. Страхувайте се. Той идва“.

— Готов ли си?

Гласът на Бомилкар го стресна.

— Какво направи с амфорите?

— Оставих ги в една алея. — Бомилкар го погледна загрижено. — Можеш ли да вървиш?

Ханон събра остатъците от силите си и се изправи.

— Няма да остана тук.

— Добре. — Зъбите на Бомилкар проблеснаха в сумрака. — До странноприемницата има двеста и петдесет крачки. Ще вървим бавно. Преструвай се на роб. Не поглеждай никого.

Ханон стисна зъби и тръгна след спасителя си. Вървяха сякаш цяла вечност. Срещу тях бързаха хора — мъже водеха жените и семействата си по-далече от сражението. Зад тях подтичваха роби, понесли ценности или водещи мулета, натоварени с храна и одеяла. Ханон смътно се запита накъде ли са тръгнали. Нямаше как да избягат. Градът беше обграден от всички страни. Неколцина войници бързаха в същата посока, но бяха увлечени в разговор за ставащото и не им обърнаха никакво внимание. Ханон се радваше на това. Не беше в състояние да се бие. Тежестта на амфората беше отвличала вниманието му от раната на врата, но сега болката от нея пронизваше цялото му тяло. Стигаше дори до палците на краката му. Пред очите му проблясваха светкавици и през цялото време се мъчеше да не повърне. Замаян, Ханон едва задържаше на фокус Бомилкар. Полагаше огромни усилия, за да не откъсва поглед от гърба на картагенеца. Броеше крачките си на десетици и при всяка следваща му се струваше, че е пробягал цяла миля. Когато Бомилкар най-сетне спря, Ханон беше готов да се свлече на земята.

— Почти стигнахме. Още петдесет крачки и сме там.

Ханон погледна надолу по улицата. На една сграда отляво видя табела, на която беше нарисуван мъж с лък.

Глъчката на сражението вече се чуваше ясно. Сърцето на Ханон запя. Глухият тътен трябваше да идва от тарана, който блъскаше портата. По-леките удари трябваше да са от камъните на катапултите. Мъже викаха, крещяха, пищяха. А най-хубавото беше, че можеше да чуе звъна на оръжията. „Ханибал е тук!“

— Чуваш ли това?

Бомилкар се намръщи.

— Кое?

— Звънът на метал в метал. Това означава, че картагенските войници са стигнали до бойниците! Трябва да побързаме. Най-добре да се скрием, докато не разчистят улиците край портата.

Бомилкар огледа улицата, след което хвана дясната ръка на Ханон и я преметна през рамото си.

— Мога и сам — запротестира Ханон, но картагенецът не пожела да го слуша.

— Наоколо почти няма хора. Слаб си и така ще е по-бързо.

Благодарен за помощта, Ханон престана с възраженията. Не запомни почти нищо от остатъка от пътя. Двама ранени войници, куцащи нанякъде. Любопитен поглед на дете. Подозрителните очи на коняр в конюшнята. Изражението му се смени с дружелюбна усмивка, когато Бомилкар тикна в ръката му две монети. Пълна със сено плевня. Тихо цвилене на кон. И после нищо.

Когато портата падна навътре с разцепени дъски, фалангата на Сафон нададе ликуващ рев. Вдигна се облак прах. Откъм стените се чуха ужасени викове. Галите при входа захвърлиха тарана и се втурнаха през отвора, крещейки като обладани от демони. Стотици техни другари, готови за този момент, ги последваха по петите. Голи до кръста или облечени в ризници, воините се устремиха напред, като направо помляха очакващите ги римляни. Сафон и хората му закрещяха одобрително. Галите щяха да пометат легионерите и да разчистят пътя за фалангите.

Гърдите на Сафон се изпълниха с гордост. Набит, с къдрава черна коса и широк нос, той приличаше на баща си. Беше тук, защото Ханибал не беше изгубил вяра в него. Отрядът му щеше да е първият от редовната картагенска войска, влязъл във Виктумула. Опасността може и да не беше особено голяма, но щяха да имат предостатъчно възможности да избиват римляни. Заповедта на Ханибал беше животът им да бъде отнет. Колкото повече загинеха, толкова по-добре. Генералът беше дал тази заповед и Сафон щеше да я изпълни буква по буква. Подобно на братята си, Сафон беше израснал с истории за неправдите, причинени на Картаген от Рим. Тази война, тази битка даваше шанс за отмъщение. Ако изкараше късмет, можеше да овладее хамбарите, което със сигурност щеше да го издигне още повече в очите на Ханибал. Сафон не предполагаше, че някой ще се натъкне на Ханон, но това също беше възможно. Трябваше да претърсят гарнизона. Баща им щеше да е доволен, ако намерят тялото му. Въпреки ревността на Сафон към Ханон, който открай време бе любимец на Малх, най-малкият му брат заслужаваше подобаващо погребение.

Хвърли презрителен поглед към фалангата на Бостар. Най-сетне получаваше повече признание от по-малкия си брат. Жалко, че не можеше да го види. Сафон беше готов да даде мило и драго, за да зърне нещастната физиономия на Бостар, преди да влезе в града. Внезапно си даде сметка за нетърпението на войниците зад него. Редиците им се люшкаха напред-назад. Зад тях голяма група иберийски пехотинци им викаха да тръгват напред. Време беше. Ханибал гледаше.

— Строй се в редици по шестима. Плътен строй. Онези отпред и отстрани да вдигнат щитове. Очаквайте да ни обстрелват и дръжте копията в готовност. — Сафон застана в средата на първата редица и поведе копиеносците с умерена крачка. Погледът му внимателно оглеждаше бойниците за някакъв знак, че ще ги атакуват. Със задоволство установи, че защитниците са заети да отблъскват галите, които се катереха по няколко вдигнати стълби. Сафон остана нащрек, докато не стигнаха до стената. Дори тогава не се отпусна. Дори един-единствен легионер с метателно копие можеше да е опасен.

Минаха под засводения вход, като прегазиха останките от разбитата порта. Клането започваше само няколко крачки по-нататък. Улицата беше осеяна с тела, почти всички на римляни. Зеещи рани по врата, гърдите или крайниците украсяваха повечето трупове. Мнозина бяха обезглавени. Всичко наоколо беше оплискано в смайващо червена кръв. Сафон изпита уважение към галите. Това беше доказателство за ефективността на атаката им срещу противника.

— Да се надяваме, че са оставили малко и за нас, а? — извика той.

Хората му закрещяха кръвожадно в отговор.

Продължиха по главната улица, докато иберийците зад тях се разпръснаха във всички странични алеи. Сафон нямаше представа, че все още живият Ханон е съвсем наблизо. Нито че животът му виси на косъм.

Ханон се събуди от викове. Проклятия. Болезнени стонове. Отвори очи и мъчителната болка от раната на врата се върна с нова сила. Онова, което видя обаче, го накара моментално да забрави за проблемите си. Бомилкар беше окачен на една таванска греда с въже около шията. Върху главата му беше омотан парцал, който запушваше устата му. Трима иберийски пехотинци стояха в кръг и се редуваха да го подритват. С всеки удар Бомилкар се мъчеше да не падне. Направеше ли го, щеше да се обеси. Иберийците си подаваха амфора и зачервените им бузи ясно показваха, че вече са изпили по-голямата част от съдържанието ѝ. Може би това беше причината Бомилкар да е все още жив. Не беше ясно обаче колко още. Един от войниците беше извадил фалкатата си и точеше острието ѝ.

„Защо не са направили същото и с мен?“ Ханон размърда ръка и напипа сено. Моментално се досети. Виждаше се само главата му. Бомилкар го беше покрил със сено и иберийците не го бяха забелязали. Ханон замръзна с бясно разтуптяно сърце. Ако не мърдаше, имаше вероятност да не го открият. На следващата сутрин щеше да е безопасно да излезе оттук. И да се върне при семейството си.

Удоволствието от тази мисъл беше пометено от чувството за вина. Постъпеше ли така, трябваше да гледа как Бомилкар умира, измъчван до смърт по същия начин, по който той беше изтезаван от Пера. Ханон не можеше да го направи, както не беше в състояние да убие Квинт след засадата. Трябваше да действа, при това бързо. Каква беше най-добрата тактика? Твърдото нещо до него трябваше да е гладиусът, но да се изправи с него в ръка само щеше да му гарантира бърза смърт. По-добре да го направи невъоръжен. Заля го нова вълна страх. Ами ако иберийците не разбираха картагенски? Мнозина от простите войници във войската на Ханибал изобщо не можеха да говорят езика на своя генерал. А и нямаше нужда, защото офицерите им можеха.

Онзи с фалкатата изпробва острието с палец и се ухили доволно. Погледът му се спря върху Бомилкар.

Ханон реши да рискува. Иначе щеше да е твърде късно. Разбута сеното и седна, като внимаваше да не докосва гладиуса.

Никой не го забеляза, така че той се изправи и се изкашля.

Три стреснати лица рязко се обърнаха към него. След миг иберийците извадиха оръжията си и се завтекоха към него.

— Ханибал! — извика с всички сили Ханон.

Това ги накара рязко да спрат.

— Ханибал е и мой генерал — каза Ханон на картагенски. — Разбирате ли?

Двама от мъжете го изгледаха неразбиращо, но третият се намръщи и рязко попита нещо на иберийски.

Ханон не разбра нито дума. Повтори и потрети името на Ханибал, но иберийците не изглеждаха впечатлени. Вдигнаха мечове и пристъпиха към него. Гледката му напомни колко смъртоносни са в битка. Не се беше получило. „Мъртъв съм“, уморено си помисли той.

И тогава един от тримата го посочи и зададе друг въпрос.

Ханон погледна объркано надолу. Погледът му се спря върху алените им туники и после върху собствената му, която също беше червена. Разбра и задърпа плата като побъркан.

— Да! Аз съм командир на фаланга! Либийски копиеносци! Либийци!

— Фа-лан-га? — повтори един от иберийците и добави на лош картагенски: — Ти Картаген?

— Да! Да! — извика Ханон. — Аз съм от Картаген! Той също е картагенец.

Напрежението изчезна като миризмата на труп, отнесена от вятъра. Изведнъж на лицата на иберийците цъфнаха широки усмивки.

— Картагенци! — изреваха те. — Ханибал!

Парцалът на главата на Бомилкар беше махнат и той беше освободен; и на двамата им дадоха вино. Когато видяха раната на Ханон, иберийците ахнаха ужасено. Единият извади чисто парче плат му го подаде, като настояваше да се превърже.

— Лекар — настоятелно каза той. — Трябва… лекар.

— Знам — отвърна Ханон. — Но първо трябва да намеря баща си или братята си.

Ибериецът не го разбра, но долови настоятелността в гласа му и каза:

— Чакай.

Ханон с радост се подчини. Седеше до Бомилкар, усещаше как виното разлива топлина по тялото му и отново започна да се чувства горе-долу като човек.

— Успяхме — каза. — Благодарение на теб.

Бомилкар се ухили.

— Не мога да повярвам. За първи път от пет години съм свободен.

— Ще бъдеш богато възнаграден за това, което направи — закле се Ханон. — И винаги ще съм ти задължен.

Стиснаха ръце, за да скрепят приятелството си.

Ибериецът се върна с един офицер, който знаеше картагенски. Щом чу историята на Ханон, той нареди да донесат носилка и прати да намерят Малх.

— Първо трябва да видя баща си — настоя Ханон.

— Пребледнял си като дух. Той ще те намери в полевата болница — отвърна офицерът.

— Не. — Ханон се опита да стане, но краката му се подгънаха.

Това беше последното, което си спомняше.

Събуди се от високи гласове. В ума му изникнаха иберийците, които измъчваха Бомилкар, и очите му рязко се отвориха. За свое объркване първото лице, което видя, беше на Бостар. Брат му изглеждаше ядосан и жестикулираше към някого, който беше извън полезрението на Ханон.

Над него имаше платнище. Лежеше на легло, а не в плевнята.

— Къде съм?

— Слава на боговете! Свести се! — извика Бостар и изражението му омекна. — Как си?

— Д-добре, предполагам. — Ръката на Ханон сама се вдигна към врата му. Едва успя да докосне дебелата превръзка, когато ръката на Бостар го спря.

— Не пипай. Хирургът каза да не я пипаш.

Ханон усещаше тъпо туптене във врата си.

— Не боли както преди.

— Благодарение на маковия сок. Хирургът те упояваше с него по три-четири пъти на ден.

През ума на Ханон прелетяха откъслечни картини. Имаше смътни спомени как някой излива горчива течност в гърлото му.

— Бомилкар ни разказа много за случилото се — каза Сафон.

Ханон успя да седне и се намръщи от рязката болка от раната.

— След като ме взеха в плен ли?

— Да. А Мут ни разказа първата част от историята.

Ханон видя как погледът на любимия му брат отново се спира върху врата му.

— Зле е, нали?

Бостар не отговори.

— Какво казва хирургът? — настоятелно попита Ханон.

— Първо твърдеше, че няма да оцелееш. Ти обаче изкара първата нощ и деня, а после и следващите. Изненада всички ни. — Бостар погледна Сафон, който кимна в знак на съгласие. — Ако молитвите помагат, значи боговете имат пръст във възстановяването ти. Прекарахме повечето време на колене. Дори татко!

Ханон започна да оценява облекчението на лицата на братята си, особено на Бостар.

— Колко време съм проспал?

— Дотук шест дни — отвърна Бостар. — Прескочи трапа вчера, когато треската отмина. Хирургът каза, че раната сълзи по-малко и започва да се затваря.

— Не е рана. А латинската буква F — горчиво каза Ханон. — Означава беглец.

— Но ти не си роб! — гневно извика Сафон. Бостар повтори като ехо думите му.

— Казах на офицера, който ме разпитваше, за поробването ми — обясни Ханон. — Той реши да ме дамгоса като избягал роб за последните часове от живота ми. Буквата трябваше да е на челото ми, но успях да се дръпна в последния момент. По-добре да ме жигоса по врата, нали? — И се усмихна криво.

Братята му не се разсмяха.

— Къде е отишъл тоя мръсник? — попита Сафон.

— Мисля, че да защитава стените. Това е единствената причина все още да съм жив. Бомилкар сигурно ви е казал как после дошъл и убил пазача ми. Ако не беше той… — Гласът на Ханон замря.

— Да. Той е добър човек. Постъпката му няма да бъде забравена — рече Бостар. — Жалко, че не знаехме какво се е случило, докато влизахме във Виктумула. Макар че да те търси човек беше като да търсиш игла в купа сено.

— Мнозина ли са се измъкнали? — примирено попита Ханон. Не се съмняваше, че псе като Пера ще намери начин да офейка от града, докато го разграбват.

— Само неграждани, при това съвсем малко — с жестока усмивка отвърна Сафон. — Нашите няма откъде да знаят кой точно е твоят офицер, но със сигурност е по-мъртъв и от подут труп, висял една седмица на кръст.

— И все пак ми се иска да можех лично да му видя сметката — каза Ханон. Чувстваше се късметлия — и му беше странно, — че Пера беше отказал да му даде бърза смърт. Ако римлянинът беше изпълнил молбата му, сега нямаше да лежи в това легло. Това не му попречи да си пожелае Пера да е умрял с писъци.

— Ще има още много възможности да убиваш такива като него — каза Сафон. — И други римски армии ще излязат срещу нас.

— Добре! — Ханон с нетърпение очакваше да влезе отново в сражение. Искаше осезаемо отмъщение за онова, което му беше сторено. Би предпочел Пера, но всеки римлянин би свършил работа.

— Скоро ще потеглим на юг. Ханибал иска всички да сме готови за похода, включително и ти — добави Бостар.

— Нима е питал за мен? — изненада се Ханон.

— Да е питал ли? Та той дойде да те види два пъти — отвърна Сафон.

— Каза, че имаш повече животи и от котка! — Бостар му намигна. — Дори той е чул как всичките ни копиеносци мислят за теб като за талисман. „Да ни носи късмет в похода“, така каза.

Сърцето на Ханон подскочи. Изглежда, отново се ползваше с благоволението на Ханибал, което беше крайно неочаквано. В крайна сметка от прибързаните му действия беше излязло нещо добро.