Кървави полета

XIX

Капуа, два дни по-късно…

Плачът започна малко след изгрев-слънце. Отначало бяха отделни смаяни викове като онези на семейство, което е открило, че техен любим човек ги е напуснал. Не след дълго обаче към тях се присъединиха и други гласове — десетки, после стотици. Аврелия вече беше будна и кърмеше Публий. Разтревожена, тя го отнесе — все още притиснат към гърдата ѝ — на двора. Тук плачът беше много по-силен и Публий се разплака. Докато се опитваше да го успокои, полуоблеченият Луций излезе от спалнята ядосан и разтревожен. Почти всички домашни роби се бяха сбутали при вратата на кухнята и си шепнеха, сочеха и мърмореха молитви. Още повече гласове се включиха във врявата и Аврелия усети студена топка в стомаха си.

— Какво става?

— Не знам — кратко отвърна Луций.

Избягваше въпроса. Аврелия имаше представа какво би могло да е, но също като съпруга си не беше готова да изрече на глас онова, от което се боеше.

Над главите им проехтя оглушителен трясък. Двамата вдигнаха глави. От север към тях се носеха черни облаци, гонени от внезапно засилилия се вятър. В тях прескачаха мълнии. Отново се чу гръм. Двамата се спогледаха тревожно. Това беше лоша поличба. В съчетание с врявата изглеждаше още по-заплашителна. Някои от робите започнаха да плачат.

— Млъквайте! — изрева Луций. — Махайте се от очите ми. Връщайте се на работа. — Робите побързаха да се махнат, подканяни от Статилий. — Ще ида да разбера какво става — навъсено каза Луций.

В гърдите на Аврелия се надигна паника.

— По-добре прати Статилий.

Луций не ѝ обърна внимание.

— Залости портата, след като изляза. Не пускай никого, докато не се върна.

Аврелия не възрази. Рядко го беше виждала толкова решителен.

— Пази се, съпруже — прошепна тя.

Той ѝ се усмихна сдържано и изчезна в таблинума, като викаше да му донесат меча. Аврелия го гледаше как излиза; призляваше ѝ при мисълта какво ли ще открие.

Очакването на завръщането му беше истински кошмар. Шумът отвън се засилваше. Чуваше се дори когато в небето проехтяваше поредната гръмотевица. Аврелия чуваше женски писъци, гневни викове на мъже, плач на бебета и рев на мулета. Дори когато дъждът заваля, неземният звук продължи. Аврелия имаше чувството, че чува звуци от царството на Хадес. Цялата настръхна и не можеше да успокои Публий, колкото и да се опитваше. Той отказваше да суче; никакви песнички не помагаха и бебето само плачеше. Накрая тя го понесе през перистила около двора. Това донякъде помогна.

Някой заблъска по вратата с такава сила, че Аврелия едва не подскочи. Гласът на Луций я успокои, че не е дошъл някакъв демон да ги отнесе, но въпреки това стомахът ѝ се сви, докато Статилий тичаше да отвори на господаря си. Луций влезе. Беше вир-вода и пребледнял.

Аврелия тръгна да го посрещне, понесла Публий, който за щастие се беше умълчал. В гърлото ѝ се надигна жлъч, но тя успя да я преглътне. Никой от двамата не проговори, докато се приближаваха един към друг. Когато стигна до Луций, Аврелия видя, че той плаче.

— Изгубили са, нали? — попита тя, изричайки немислимото, което се въртеше в главата ѝ от самото начало на врявата. — Ханибал е спечелил.

Луций кимна отнесено, сякаш беше упоен.

Ако не държеше Публий, Аврелия сигурно щеше да се свлече на земята. „Успокой се. Трябва да си спокойна“, каза си.

— Как е станало?

— Малко след изгрев при портите пристигнали двама вестоносци с вест за магистратите. След срещата било направено изявление на форума. Носеха се какви ли не слухове, но успях да говоря с един познат служител. Той е здравомислещ, така че разказът му е толкова надежден, колкото може да се очаква. Преди два дни било ред на Варон да командва армията. Той бил твърдо решен да започне битката, макар че Павел искал да изчака, докато не намерят по-добро място. — Луций говореше някак монотонно. — Варон прекосил река Ауфидий и строил легионите в огромен блок. Армията на Ханибал се строила срещу него. Войниците ни настъпили към центъра на вражеската линия, а конницата подсигурявала фланговете. Намерението на Варон било да смаже гугите с един решителен удар и после да унищожи разбитите им останки. Задачата на конницата била да удържи фланговете. Само че всичко се объркало. Конницата на Ханибал атакувала и от двете страни. Почти веднага обърнали гражданската конница в бягство, докато социите затънали в битка с онези демонични нумидийци. Численото превъзходство на пехотата ни било толкова голямо, че това не би трябвало да има никакво значение. На теория. Проблемът бил, че Ханибал имал план, който Варон не видял. Най-слабите му части били разположени в центъра във формация, която била леко извита към нашите войници. Когато сражението започнало, врагът постепенно бил отблъснат назад. Но щом легионерите се изравнили с останалите му хора, Ханибал наредил на двете си крила — които били съставени от либийските му ветерани — да обърнат и да атакуват легионите по фланговете. В същото време основната част от конницата му ни атакувала в гръб.

Аврелия изстина.

— А къде са били конниците ни? И по-точно гражданите?

— Обърнати в бягство или избити. — Той я погледна в очите. — Съжалявам, Аврелия.

„Татко! Гай!“ Аврелия трябваше да се облегне на една колона, за да се задържи на крака. Погледът на Луций беше спокоен и ѝ помогна да се овладее.

— Продължавай. Искам да знам всичко. Колко са загинали?

— Никой не знае със сигурност. Един от трибуните пратил конници да съобщят на Сената след залез-слънце. Говори се, че Варон се измъкнал с няколко хиляди души и стигнал до Венусия. Други намерили убежище в Канусиум. Из целия район има групи оцелели. Ще минат дни, преди да се определят загубите.

— Колко са? — отново попита тя.

— Трийсет хиляди, може би повече — тихо отвърна той. — Така смятат вестоносците.

На Аврелия ѝ се зави свят. Сякаш някой я беше ударил в слънчевия сплит.

— Значи и Квинт е мъртъв. — Вече не можеше да контролира емоциите си. Притиснала Публий към себе си, сякаш се страхуваше, че и той може да ѝ бъде отнет, тя се разрида. Бебето също започна да плаче. Луций пристъпи към нея, но Аврелия му махна да се дръпне.

— Как могат боговете да ми причинят това? — изкрещя тя. — Да отнемат наведнъж тримата най-важни мъже в живота ми? Проклети да са за подлостта им! Проклети да са за това, че не се вслушаха в молбите ни!

— Аврелия! Не можеш да говориш такива неща! Думите ти ще ни донесат нещастия — запротестира ужасено Луций.

— Нещастия ли? — изпищя тя. — Какво по-голямо нещастие от това, което ми каза току-що? Това е за боговете! — Тя се изхрачи и плю на пода. И още докато го правеше, съжали. Но вече беше късно.

— Млъкни, жено! Овладей се, или ще се наложи аз да те спра. — Вените на врата на Луций изпъкнаха като пурпурни върви. — Чу ли ме?

Аврелия се стресна и прошепна:

— Да.

— Марш вътре! Грижи се за сина ми. Това ти е работата, а не да призоваваш гнева на боговете върху това семейство и този дом.

Разплакана, Аврелия побягна от яростта му. Що за безумие я беше обладало да изрече такива неща? Тя беше просто жена, осъдена да приема всичко, което ѝ се поднася от всемогъщите богове, било то добро или зло. Отричането им нямаше да промени нищо и може би само щеше да направи положението още по-лошо. Част от нея обаче не спираше да се пита — какво би могло да е по-лошо от това? „Татко е мъртъв. Квинт е мъртъв. Гай е мъртъв. Армията ни е унищожена“. Сега Ханибал можеше да прави каквото си поиска с Републиката.

Публий се размърда в ръцете ѝ и сърцето ѝ се върна в реалността. Той беше тук, по-скъп от всичко друго в живота ѝ. Аврелия започна да умолява боговете за прошка. „Не отнемайте детето ми, моля ви. Простете простъпката ми, защото беше направена от дълбините на отчаянието. Никога повече няма да изрека подобни думи. Ще принеса богати жертви за изкупление“. Продължи да се моли дълго, усилено и по-страстно от всякога.

Едва след като сложи спящия Публий в люлката му се осмели да даде отново воля на мъката си. Лежеше в леглото и ридаеше във възглавницата, искаше ѝ се Луций да дойде и да я утеши. Надеждата ѝ изчезна напълно, след като минаха часове. В един момент влезе Елира, но Аврелия, разгневена, че не е Луций, ѝ се развика да се маха и да не се връща. Мислите за Ханон също не помагаха. Той беше фантазия, която никога повече нямаше да срещне.

Накрая сълзите ѝ пресъхнаха — не защото се чувстваше по-добре, а защото не ѝ останаха повече за проливане. Когато излезе от стаята си, изтощена и със зачервени очи, Статилий ѝ каза, че Луций е излязъл да научи още новини. Плачът и вайкането от улиците бяха намалели, но само малко. Аврелия искаше да отиде на форума, но майордомът ѝ каза, че господарят е заповядал никой да не напуска къщата преди да се е прибрал.

Не ѝ беше останала енергия да не се подчини на заповедта на Луций, нито сила да вика Елира или да поиска да пратят пратеник при майка ѝ. Прибра се в стаята си. Публий се разплака отново. Потънала още по-дълбоко в мъката си, Аврелия се погрижи за него, доколкото можеше. Някъде вътре в себе си знаеше, че грижите за бебето ще ѝ дадат начин да преодолее болката, но това бе слаба утеха. Напълно изтощена, след малко тя заспа, както беше с дрехите си.

Привечер завръщането на Луций я събуди от унеса ѝ, но тя не посмя да излезе. С наострени уши, изпълнена с надежда, накърми бебето и зачака съпруга си да дойде да я види. Той не го направи. Аврелия си помисли, че това незачитане не би трябвало да я нарани. В края на краищата тя не го обичаше. Въпреки това се почувства като прободена с нож. Той беше неин съпруг. Съюзник в момент, в който имаше толкова малко съюзници. Сълзите потекоха отново. Последното, което си помисли преди да заспи пак, беше, че ще се радва, ако не се събуди никога.

Нямаше този късмет. След малко Публий се събуди от колики. Аврелия прекара останалата част от нощта почти в несвяст, като го кърмеше, гушкаше и открадваше по малко сън всеки път, когато той затвореше очи.

Никога досега не бе поверявала бебето си на Елира за дълго, но този ден го направи, като ѝ нареди да я събуди само ако има нужда да го накърми. За свое изумление обаче откри, че не може да намери покой дори когато Публий го нямаше. Единственото, за което можеше да мисли, беше клането и как никога повече няма да види баща си, Квинт или Гай.

През следващите няколко дни това се превърна в неин ритъм на живот. Пристигането на майка ѝ означаваше, че има кой да ѝ помага с Публий, но когато Атия се опитваше да заговори за битката, Аврелия ставаше и излизаше. Беше твърде покрусена, за да общува с когото и да било. Луций идваше да види бебето, но почти не обръщаше внимание на Аврелия. Още ѝ беше ядосан заради неподчинението ѝ към боговете. Аврелия чу от Статилий, че в града царял всеобщ страх, което по никакъв начин не помогна на състоянието ѝ. Накрая тя нареди да ѝ купят папаверум, изпи няколко глътки и се унесе в сън. През следващите няколко дни продължи да пие лекарството — вече не беше в състояние да заспи без него и дори да изкара деня без няколко глътки. Атия като че ли не забелязваше; Елира я поглеждаше загрижено, но Аврелия не забелязваше. Маковият сок притъпяваше чувствата ѝ, правеше болката търпима. Това беше благословия. Правеше живота ѝ поносим. Почти.

Аврелия чу, че вратата се отваря и някой влиза. Папаверумът, който бе изпила преди малко, тъкмо започваше да действа и да я обгръща в топлия си пашкул. Трябваха много усилия, за да отвори очи. Който и да беше — най-вероятно Елира — щеше да я види заспала и да я остави на мира. Дори бебето да се нуждаеше от кърмене, можеше да почака.

— Трябва да спреш да пиеш това, съпруго.

„Луций. Това е Луций“, помисли си тя и с мъка отвори очи. Той стоеше намръщен над нея и я гледаше неодобрително.

— Майка ти ми каза, че пиеш папаверум. — Луций вдигна гарафата, която вече постоянно бе до леглото ѝ.

„Значи майка ми все пак е забелязала“, помисли си Аврелия.

— Помага ми да спя.

— Но Елира ми каза, че го пиеш и денем, и нощем. Атия смята, че може би това е причината бебето да е толкова сънено. — В гласа му вече се долавяше гняв.

Аврелия изгледа убийствено илирийката, която стоеше зад него. Елира сведе очи.

— Не е вярно — разгорещено рече Аврелия, твърдо убедена, че казва истината.

— Кое не е вярно?

— Публий е добре — промърмори тя. — Беше леко настинал и не спеше заради кашлицата. Затова напоследък е толкова сънен.

Луций я изгледа продължително и твърдо.

— А ти? Вярно ли е, че непрекъснато пиеш това нещо?

Аврелия изпита срам. Сърце не ѝ даваше да каже поредната откровена лъжа, но и не можеше да признае какви ги върши.

— Мълчанието ти показва вината ти. Е, стига толкова. Научи се да заспиваш като всички останали — без лекарства.

Срамът се смени с ярост. Тя се намръщи на Елира.

— Вън! И затвори вратата! — Когато с Луций останаха сами, изсъска: — Ако беше изгубил баща и брат, сигурно щеше да знаеш как се чувствам!

Лицето му омекна.

— Мъката не ми е непозната, съпруго. Изгубих майка си, когато бях на десет.

Аврелия тутакси съжали за реакцията си.

— Да, знам.

— Това не означава, че не знам, че твоята загуба не е тежка. — И след съвсем кратко колебание добави: — И че не се държа с теб като съпруг, откакто дойде вестта за поражението.

Аврелия го погледна изумено.

— Бях много ядосан от избухването ти, но това не означава, че не трябваше да ти предложа утеха в момента на най-голямата ти мъка. — Той протегна ръка.

Аврелия осъзна, че това е най-близкото нещо до извинение, което ще получи.

— Благодаря — прошепна тя и стисна пръстите му с всичка сила, сякаш се давеше. Сълзите ѝ потекоха. Той седна до нея и я прегърна и тя се притисна към него и даде воля на мъката си. Никога през живота си не се беше радвала повече на човешко докосване. За негова огромна чест, Луций не каза нито дума. Просто я прегръщаше и присъствието му ѝ даваше утехата, че някой го е грижа за нея.

През следващите няколко дни Луций продължи да остава известно време с нея и бебето и присъствието му ѝ помогна донякъде да се отърве от мъката си. И определено ѝ помогна да понася по-леко липсата на папаверум. Осъзна, че махането на гарафата е за добро. Пристрастяването ѝ към маковия сок се бе оказало много по-силно, отколкото беше очаквала. Ужасяваше се от мисълта какво ли би станало, ако го беше приемала седмици наред, вместо само няколко дни. За нейна изненада Луций се справяше отлично и с Публий — гушкаше го, успокояваше го, разнасяше го из двора и му говореше. Аврелия започна да преразглежда чувствата си към съпруга си. Само защото двамата не бяха създадени един за друг не означаваше, че не могат да се погаждат. Може би това беше бракът, за който бе говорила майка ѝ. Не беше онова, за което бе мечтала — с Ханон, — но като че ли действаше. А това беше много по-добре, отколкото да води окаян живот.

От вестта за поражението беше минало малко повече от седмица и градът беше в постоянна паника. Всеки ден се говореше за зловещи поличби. Южно от града се разразила силна буря и от небето завалели камъни; гадателските таблички в Цере необяснимо се смалили; навсякъде из района започнали да се появяват страховити фигури, подобни на хора и облечени в бяло. Жреците в храмовете се опитваха да намерят някакви обяснения, които да успокоят хората, че светът няма да свърши. Според Луций всички гадатели от сто мили около Капуа дошли в града, за да спечелят максимално от желанието на хората да научат бъдещето.

Всеки ден по улиците се разпространяваха нови слухове. Загиналите римляни при Кана били обезобразени до неузнаваемост; Ханибал заповядал всеки пленник да бъде изтезаван и убит; през река Ауфидий бил построен мост от телата на римляни; Ханибал се насочил към Рим, към Капуа или и към двата града, като опожарявал всяко населено място по пътя си; картагенски флот стоварил хиляди войници и десетки слонове в Сицилия или на южния бряг на Италия; македонският цар Филип се канел да се включи във войната на страната на Картаген. Аврелия не вярваше на всички истории, но въпреки това те я безпокояха; тревогата ѝ се усилваше и от факта, че престъпността се беше увеличила многократно. Жени без придружители по улиците бяха заплашвани от изнасилване посред бял ден. Чужденци като египтяни и финикийци биваха нападани непрекъснато. Безредиците също зачестиха. На няколко пъти магистратите се видяха принудени да пращат войници, за да не допуснат безредиците да се превърнат в бунтове. Затова Луций забрани всякакво излизане от къщата без специалното му разрешение. Самият той излизаше навън, съпровождан от роби, въоръжени със сопи. Пренебрегвайки закона, забраняващ носенето на хладно оръжие в рамките на града, самият той никога не се разделяше с меча си. На Аврелия не ѝ се стоеше сама в къщата, но нямаше никакво намерение да оспорва решението на съпруга си.

Въпреки неспокойния дух по улиците и затворничеството ѝ настроението ѝ донякъде се беше стабилизирало. Всеки момент от всеки ден продължаваше да е помрачен от мъката, но постоянните грижи за бебето и подкрепата на Луций ѝ помагаха да се справя. Бурните пристъпи на мъка се бяха разредили. Нещата се улесняваха и от мекото настояване на Атия да разговарят искрено. Аврелия се предаде и за нейно облекчение разговорите — и споделените сълзи — помогнаха на връзката помежду им, която вече беше заздравена от забременяването на Аврелия и раждането на Публий; близостта между майка и дъщеря навлезе в нова фаза. Положението беше същото, каквото Аврелия помнеше от детството си, когато споделяше всичко с майка си.

Един ден — за нейна радост — ги посети Марциал. Беше се състарил неимоверно. На лицето му се бяха появили още бръчки, косата му бе станала съвсем бяла. Сълзи напълниха очите му веднага щом видя Аврелия; същото стана и с нея. Двамата се прегърнаха като баща и дъщеря. Марциал нямаше новини, но също като Аврелия смяташе, че Гай е загинал при Кана. Досега всички вести за римската и съюзническата конница бяха катастрофални. Обединени в мъката си, двамата започнаха да си спомнят за изгубените, но не след дълго мъката сложи край на разговора им. Както можеше да се очаква, настроението им беше подобрено от бебето, което загука доволно, когато Марциал започна да го друса на коляното си. Когато дойде време да си тръгне, старецът го направи с видимо съжаление. Аврелия, която си даваше сметка колко самотен се чувства Марциал, настоя да ѝ обещае да се обади отново в най-скоро време.

По-късно през деня Аврелия дремеше в една удобна кушетка на двора. Публий беше заспал; майка ѝ бе в кухнята да нареди какво да сготвят за вечеря. Луций беше в кабинета си да пише писма до деловите партньори в други градове.

Събуди я силно тропане по вратата. Разтревожена, Аврелия наостри уши. Тропането се повтори, този път по-силно. Сърцето ѝ заби по-бързо. Да не би да беше Фанес? Напоследък нямаше вести от него, но това не означаваше, че не могат да очакват още неприятности. „Успокой се“, помисли си тя. До вратата винаги дежуряха двама въоръжени роби. Прати Статилий да провери кой е.

Когато той се върна, на лицето му беше изписано странно изражение.

— Кой е? — попита Аврелия.

— Някакъв войник. Иска да говори с теб.

— За какво?

— Не каза.

— Конник ли е? Или съюзен пехотинец?

— Не, редовен легионер. Хастат, ако не се лъжа.

Надеждата на Аврелия умря. Не познаваше римски граждани пехотинци. Защо му е на някой пехотинец да я търси, освен ако не е дошъл с някаква ужасна новина за смъртта на баща ѝ и брат ѝ? Ужасът я сграбчи, но тя го пропъди.

— Пусни го.

— В никакъв случай! — извика Луций, който тъкмо беше излязъл на двора. — Нямаме представа кой е!

— Но е възможно да има новини за мен — каза Аврелия и тръгна към таблинума. — Трябва да видя кой е.

За нейно облекчение Луций не се опита да я спре и я последва, като мърмореше недоволно.

Стоящите на стража роби чакаха при вратата със сопи в ръце.

— Отворете прозорчето — нареди тя. Те я погледнаха предпазливо, но когато Луций кимна, се втурнаха да изпълнят заповедта. Аврелия преглътна раздразнението си, че не се бяха подчинили на нея, и пристъпи към тесния правоъгълен отвор.

Як мъж с мръсна окървавена туника стоеше с гръб към нея. На главата му имаше очукан шлем без пера; беше с броня и носеше меч. Личеше си, че е капнал от умора.

— Е? — изсъска Луций.

— Обърнат е с гръб. — Аврелия се закашля, за да привлече вниманието на войника.

Той се обърна и тя зяпна. Бронята, небръснатата брада, сенките под сивите му очи, мръсотията не можеха да скрият кой е.

— Квинт!?

— Аврелия? — Той пристъпи към вратата. — Ти ли си?

— Да, да, аз съм! — Тя задърпа резетата, като плачеше от радост.

— Това брат ти ли е? — Луций вече беше до нея и ѝ помагаше.

— Да. Слава на боговете, жив е!

Брат и сестра се прегърнаха в мига, в който вратата се отвори. Притискаха се един в друг със сила и радост, каквато не бяха изпитвали никога. Изобщо не я беше грижа, че Квинт вони на пот и кръв.

— Мислех си, че си постъпил в пехотата на социите — каза тя, спомняйки си за писмото му.

— Написах го в случай че татко се опита да ме намери.

Тя се разсмя.

— Какво значение има къде си бил? Не мога да повярвам, че си тук. Новините бяха толкова лоши. Мислех, че си мъртъв.

Той се отдръпна леко и се усмихна тъжно.

— Размина ми се на косъм. — Аврелия отново се разсмя, но този път нервно, а лицето на Квинт стана още по-сериозно. — Центурионът ми Коракс ни спаси. Удържа манипулата, докато отрядите около нас се разпръскваха и опитваха да побягнат. Събра още няколко души. Забеляза слабо място във вражеската линия и си пробихме през нея достатъчно широка дупка, за да се измъкнем. Ако не го беше направил, нямаше да съм тук.

— Слава на всички богове! Видя ли татко, чу ли нещо за него? Или за Гай? — „Или за Ханон?“, искаше да добави, макар да знаеше, че той няма как да знае каквото и да било за него.

— Видях Гай, но татко… — Квинт поклати печално глава. — Не беше сред малцината конници, които се присъединиха към нас в Канусиум след отстъплението ни, нито с онези, които дойдоха през следващите няколко дни. Дойде вест, че петдесетина конници са последвали консула Варон до Венусия, така че отидох и там. Нямах късмет. — Той въздъхна тежко. — Щях да се върна да претърся бойното поле, въпреки че е голямо, но вражеският лагер още е близо до него. Да отидеш там е равносилно на самоубийство.

Аврелия посърна.

— Направил си всичко възможно. Ще се молим да си дойде.

Той кимна.

— Да се надяваме.

„Възможно е дори Ханон да не е убит“, помисли си Аврелия. Не се почувства предателка, задето го включи в молитвите си.

— Ела. Майка страшно ще се зарадва да те види.

Лицето му грейна.

— Марциал ми каза, че и тя е тук. — Влезе и протегна ръка на Луций. — Прости, че се натрапвам по такъв начин. Аз съм Квинт Фабриций, братът на Аврелия. Ти трябва да си съпругът ѝ.

— Луций Вибий Мелитон — каза Луций и стисна ръката му. — За мен е чест да се запознаем.

— За мен също. Поздравления за брака ви. — Квинт забеляза, че Луций е зяпнал облеклото му. — Чудиш се защо съм облечен като прост хастат ли?

— Ами… необичайно е — малко неловко отвърна Луций.

— И аз никога не бих могла да си те представя като пехотинец — каза усмихнатата Аврелия.

— Дълга история. Ще ви я разкажа по-късно.

— Ела. — Аврелия го поведе, изгаряща от нетърпение да намерят майка им. — В отпуск ли си?

Квинт изсумтя презрително.

— Никой не е получил отпуск. Варон прегрупира армията, но ще минат седмици, преди да успее да я възстанови. Много от офицерите са мъртви; повечето войници са отделени от частите си — ако частите им изобщо съществуват все още. В общи линии, цари пълен хаос. Коракс ни каза, че няма да „забележи“, ако някой поиска да види семейството си, стига да се закълне, че ще се върне след две седмици. Каза, че консулите — той погледна смутено Луций — са се насрали толкова яко, че сме си го заслужили. Гай не извади такъв късмет. Неговият командир е побъркан на тема дисциплина. Наложи се аз да отнеса на Марциал добрата вест, че е жив.

— Центурионът ти явно е забележителен човек — каза Луций. Плачът на Публий се разнесе по коридора и Квинт се разсмя. — Това трябва да е бебето ви! Марциал говори много мило за него.

Лицето на Аврелия грейна.

— Да, това е синът ни, Публий. Роди се преди няколко седмици.

— Хубаво е да видиш, че животът продължава. — Светлината в очите на Квинт помръкна за момент, но той се овладя. — Още една причина да вдигнем наздравица.

— Животът продължава. Публий е част от новото поколение — каза Аврелия, като си спомни с ужас как беше предизвикала боговете и се замоли да няма лоши последствия. — Майка казва, че приличал малко на теб, когато си бил на същата възраст.

— С нетърпение очаквам да го видя. — Квинт се засмя и Аврелия импулсивно го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя!

— И аз теб. След всичко случило се не вярвах, че ще доживея такъв щастлив ден.

Сърцето на Аврелия запя, докато вървеше с Квинт и Луций. Мъката за баща ѝ не беше намаляла, но щеше да ѝ се отдаде друг път. Точно сега смяташе да живее в този момент. Да се радва, че останалите членове на семейството се събират и че Гай също е оцелял в кошмара при Кана. Да таи в сърцето си надеждата, че някъде на юг Ханон също е жив.

След ужаса от предишните дни това ѝ беше съвсем достатъчно.