Кървави полета

III

Недалеч от Капуа, Кампания

— Аврелия!

Аврелия не обърна внимание на гласа на майка си. Беше се замислила за Квинт и Ханон и краката ѝ сами я бяха довели до оградата. Това беше мястото, на което се събираха, преди да се измъкнат тайно в гората. Тук Квинт я беше учил как да използва първо дървен, а после и истински меч.

Атия извика отново и устните на Аврелия трепнаха развеселено. Какво ли щяха да кажат майка ѝ и баща ѝ, ако научеха, че може да борави с оръжие? Да язди? И двете неща бяха забранени за жени, но това не беше спряло Аврелия да досажда на Квинт да я научи. Накрая той се беше предал. Колко се радваше сега, че беше успяла; колко скъпи бяха спомените ѝ за онези безгрижни времена. Но сега светът се беше променил, бе станал по-суров.

Рим беше във война с Картаген и баща ѝ и брат ѝ може би бяха сред падналите.

„Спри да си мислиш такива неща! Още са живи“.

Фабриций беше заминал пръв, за да се бие с хора, с които се беше сражавал и преди, едно поколение по-рано. Квинт го беше последвал няколко месеца по-късно, като беше взел със себе си и Ханон. Тъга изпълни Аврелия, когато си спомни как се сбогува с брат си и с роба, който беше станал техен приятел. Ако трябваше да е честна, Ханон може би означаваше дори нещо повече от приятел. А ето че сега той беше враг и тя нямаше да го види никога повече. Тази мисъл ѝ причиняваше по-силна болка, отколкото можеше да признае. Понякога мечтаеше как бяга в Картаген, за да бъде с него. Макар много добре да разбираше, че това е просто безумна фантазия. И все пак беше по-осъществима, отколкото да види отново Суниатон, приятеля на Ханон — или Суни, както го наричаха.

— Аврелия? Чуваш ли ме?

Щом си спомни преживения ужас, Аврелия направи още няколко крачки напред. Противно на здравия разум, но без друг избор, беше довела ранения Суни от овчарската колиба, където се криеше, в къщата. Избягалите роби не бяха нещо необичайно, а и той се преструваше на ням. Измамата успя да издържи известно време, но после Аврелия беше направила най-лошата грешка в живота си, като го нарече с истинското му име вместо с уговореното. Това нямаше да има значение, ако надзирателят Агесандър не я беше чул и не беше събрал две и две. Изпълнен с омраза към картагенците, които бяха избили цялото му семейство през предишната война, Агесандър беше заклал Суни пред очите ѝ. Аврелия още виждаше ясно ножа между ребрата на Суни, разпълзяващото се кърваво петно по туниката му и странната нежност, с която Агесандър го беше положил на пода. Още можеше да чуе последното треперливо поемане на дъх на Суни.

— Къде си, дете? — Гласът на Атия вече звучеше раздразнено.

На Аврелия не ѝ пукаше. Всъщност дори се радваше. Отношенията ѝ с майка ѝ бяха станали хладни — меко казано — след смъртта на Суни, защото въпреки първоначалните си опасения Атия беше приела обяснението на Агесандър, че Суни е картагенец, и още по-лошо, избягал гладиатор, проникнал с коварство в домакинството им. Представлявал опасност за всички и надзирателят просто ги беше спасил от една смъртна заплаха. „Зная, че смяташе момчето за безопасно, скъпа — беше въздъхнала Атия. — И аз го бях взела за такъв заради осакатения му крак. Но Агесандър видя измамата, слава на боговете. Не забравяй, ранената пепелянка пак може да те ухапе смъртоносно“. Аврелия беше протестирала яростно, но майка ѝ бе останала твърдо на мнението си. Тъй като не искаше да издава ролята на Квинт в бягството на Ханон, Аврелия не беше в състояние да ѝ разкрие повече.

— Гай е тук! Дошъл е чак от Капуа. Не искаш ли да го видиш?

Аврелия рязко се обърна. Гай Марциал беше най-старият и най-добър приятел на Квинт; познаваха се от съвсем малки. Той беше уравновесен, смел и забавен и тя винаги се радваше да го види. При последната им среща преди няколко седмици обаче той беше донесъл новина, която бе разтърсила целия ѝ свят. Стотици римляни загинали при кавалерийски сблъсък при Тицин; нямало никаква вест за баща ѝ, за Квинт и за Флак, високопоставения аристократ, за когото я бяха сгодили. Оттогава Аврелия и майка ѝ живееха в болезнена несигурност. След като научиха за следващото неочаквано поражение при Требия (Сенатът го беше нарекъл „временен неуспех“, но всички знаеха, че това е лъжа), мъката им не знаеше граници. Най-вероятно поне един от тримата беше загинал, ако не и повече. Как можеха да оцелеят те, щом двайсет хиляди други не бяха успели? На Аврелия ѝ призля от тази мисъл, но нещо в гласа на Атия я накара да трепне.

Гласът на майка ѝ не беше напрегнат или нещастен. Може би посещението на Гай не беше нещо зловещо. В сърцето ѝ пламна надежда. Щеше да е хубаво да поговори нормално с някого. Напоследък Аврелия разменяше само по няколко думи с майка си и мълчеше ледено, когато се сблъскваше с Агесандър. Време беше за една бърза молитва към боговете да закрилят онези, които обича, особено баща ѝ, Квинт и Ханон. В последния момент добави и Флак, след което се обърна и се затича по пътеката.

Атия и Гай бяха в двора до къщата — покрита с калдъръм площ, около която се издигаха складовите помещения, плевнята, хамбарът, винарската изба и квартирите на робите. През топлите месеци това беше най-оживеното място в стопанството. През зимата то ставаше път между сградите, където държаха добитъка, инструментите и всякакви хранителни запаси, от осолена риба до шунка и сушени билки. Многобройни пътеки се пресичаха в снега, образувайки какви ли не фигури, направени от сандали на мъже и жени, от босите крака на деца, от кучета, котки, кокошки, коне и мулета. Аврелия стъпваше внимателно, като прескачаше купчините тор. „Време е за почистване на двора“, разсеяно си помисли тя.

— Най-сетне ни оказваш честта да се явиш. Къде беше? — остро попита Атия.

Аврелия се въодушеви. Гай не можеше да носи лоши новини — не и когато майка ѝ я посрещаше по такъв начин.

Гай ѝ се усмихна широко.

Аврелия кимна в отговор. Въобразяваше ли си, или той я огледа за първи път от глава до пети? Внезапно смутена, тя отметна назад гъстата си черна коса и ѝ се прииска да не беше облечена в ежедневната си вълнена дреха и старото наметало.

— Разхождах се. Дойдох веднага щом те чух да ме викаш.

Майка ѝ повдигна невярващо вежди, но се въздържа от коментар.

— Радвам се да те видя, Аврелия — каза Гай.

— И аз теб, Гай — отвърна Аврелия и му се усмихна свенливо.

— Станала си истинска красавица. — Отново онзи преценяващ поглед. — Скоро ще навършиш петнайсет, нали?

— Да, през есента. — Аврелия се помъчи да не се изчерви, но не успя. — Надявам се, че не носиш лоши новини?

— За радост, не. — Гай се обърна към Атия. — Имаш ли вести за Фабриций и Квинт?

— Не. Нито за Флак. Прекарвам достатъчно време на колене в ларариума2, за да мисля, че липсата на новини е добра новина. — Тонът на Атия беше малко рязък и не търпеше възражения.

— Съпругът ти и Квинт са винаги в молитвите ми, както и в молитвите на баща ми — каза Гай. — А също и Флак. Денят, в който всички те се върнат у дома, ще бъде голям празник.

— Да — каза Атия.

Последва неловко мълчание.

Аврелия се почувства виновна, че не се моли за Флак толкова много, колкото за баща си и брат си. „Но аз се срещнах само веднъж с него“, побърза да се защити тя.

— Ще останеш ли да пренощуваш? — попита Атия.

— Много мило от твоя страна, но… — започна Гай.

— Трябва да останеш — каза Аврелия и хвана ръката му. — Не сме те виждали от седмици. Трябва да ни кажеш какво правите с баща ти и какво става в Капуа. Тук, насред нищото, не идват никакви новини.

„Поне кредиторите на Фабриций ни оставят на мира в това лошо време“, кисело си помисли Атия. През пролетта това щеше да се промени.

— Остани. Иначе ще се наложи да си тръгнеш след по-малко от час. Ниските облаци и снегът означават, че се стъмва рано.

— Как бих могъл да откажа? — отвърна Гай и направи лек вежлив поклон. — За мен ще бъде удоволствие да остана. Благодаря.

Аврелия плесна радостно с ръце.

— Забавлявай госта ни, Аврелия. Таблинумът3 е най-топлата стая. — Атия закрачи към къщата. — Ще говоря с Юлий какво да приготви за вечеря.

— Влизаме ли? — Гай кимна към пътеката, водеща към главния вход.

— Какво ще кажеш да се поразходим? По това време на годината дните са толкова къси. Приятно е да излезеш навън и да подишаш чист въздух.

— Както пожелаеш — съгласи се Гай. — Къде искаш да идем?

Изключително доволна от идеята за компания, Аврелия посочи.

— Единствената пътека от къщата, разчистена от снега, е онази, която води към гората.

— Тогава да тръгнем по нея.

Следващите часове бяха най-щастливите от много седмици за Аврелия. Разходката ѝ с Гай продължи, докато светлината не започна да помръква. Двамата се прибраха с поизмръзнали лица и крака. Подминаха празния таблинум и потърсиха топлината на кухнята. Главният готвач Юлий обикновено гонеше Аврелия от царството си. Сега обаче ѝ предложи купа от най-добрите маслини и промърмори нещо от сорта колко се радва да я види в добро настроение. Когато дойде да провери как върви готвенето, Атия също като че ли остана доволна. Аврелия се престори, че не я забелязва.

Гай беше пълен с разни новини от Капуа. Изолирана в стопанството и в мъката си, Аврелия проявяваше интерес към истории, на които иначе едва ли би обърнала внимание. Любимата ѝ се оказа онази за каналите на Капуа, които се задръстили предишната седмица. Гай обясни надълго и нашироко как прелели в част от града и напълнили домове, магазини и работилници с вонящи изпражнения. Силният студ две нощи по-късно — обикновено нежелано събитие — се оказал спасение за онези, които се опитвали да разчистят огромното количество нечистотии.

— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза Гай и се засмя. — Когато лайната и пикнята замръзнат, могат да се цепят с прави лопати и да се извозват с каруци.

— Измисляш си! — възкликна Аврелия, обзета от възторжен ужас.

— Не си измислям! Кълна се в честта си. Имаше толкова много работа, че каруци идваха от всяко село на мили около града.

Аврелия го сръчка закачливо.

— Майка ми направо ще се влюби в тази история. — И въпреки протестите на Гай успя да го убеди да повтори разказа си — но преди вечерята.

Въпреки волята си Атия не спря да се смее през целия разказ.

— Гледката сигурно си е заслужавала — каза тя, след като той приключи. — Предполагам, че миризмата все пак не е била толкова лоша, колкото през лятото.

Гай се намръщи.

— И все пак беше достатъчно гадна. Наводненият район се намираше само на няколко улици от нашата къща. Баща ми накара робите да горят лавандула и благовония ден и нощ, за да се отървем от вонята.

— Някой от домакинството ви разболя ли се?

— Не, слава на боговете. Колкото и да е странно, малко хора от града се разболяха — макар че не зная дали заради студа, или заради жертвите, които принесоха в храмовете.

— Как е баща ти?

— Добре, благодаря. Изпраща ви много поздрави. И ми поръча да ти кажа, че ако има нещо, което може да направи за теб, трябва само да кажеш.

— Благодаря. Марциал е добър човек. Няма да забравя милото му предложение. — Усмивката на Атия беше топла, но жестът отново събуди тревогите ѝ. Фабриций винаги беше отказвал да се обърне към най-стария си приятел за помощ с дълговете. Марциал не беше богат, но верността му не знаеше граници. Ако го помолеха, щеше да им заеме всичко, с което разполага. Атия се надяваше никога да не се стига до това, но ако Фабриций не се върнеше, възможността беше налице — независимо дали ѝ харесваше, или не. Тя реши да принесе жертва на Меркурий, бога на войната и на вестителите. „Моля те, донеси ми добри новини за съпруга ми“. Даде знак на най-близкия роб и той забърза към кухнята. Не след дълго в трапезарията, където тримата се излягаха на кушетките, беше донесена цяла процесия блюда. Разговорът замря за известно време. Гай се нахвърли върху храната, сякаш беше гладувал цяла седмица. Атия го гледаше одобрително, докато си вземаше по малко от различните подноси. Въпреки къркорещия си корем Аврелия хапна само малко печена риба. Не искаше да се представи като лакомница пред Гай.

— Как е кракът на Марциал? — попита Атия. — Това време едва ли му се отразява добре.

— Един роб го разтрива хубаво веднъж на ден и се справя. Както и благодарение на даровете на Бакх. — Намигването на Гай накара Аврелия да се изкиска. Марциал открай време обичаше да пийва. Откакто беше опитала тайно, Аврелия също беше харесала виното. Твърдата ръка на Атия върху каната беше единственото, което я спираше да напълни чашата си. Аврелия хвърли негодуващ поглед към майка си и се заслуша жадно във всяка дума на Гай. Как не го беше забелязала по-рано? Той беше интересен — забавен и умен. Тъй като беше приятел на Квинт, тя никога не беше мислила за него по романтичен начин, но сега това се беше променило. Изучаваше го потайно, като се наслаждаваше на широките му рамене, мускулестото тяло и откритото, приятно лице. Той срещна погледа ѝ и се усмихна.

Следващата история беше за някакъв магистрат от Капуа, който бил хванат да краде пари от градската хазна. Причината да го пипнат бил вкусът му към скъпите мозайки. Тревогата била вдигната от негов колега, който видял новата украса в дома му и се досетил, че тя би трябвало да струва повече от годишната му заплата. Разследването установило, че всички присвоени пари били похарчени. Вбесените първенци на Капуа наредили подовите мозайки да бъдат махнати и да се използват като пълнеж при поправката на улиците. Работниците, изпратени да изпълнят нареждането, били толкова усърдни, че разкопали всяка стая в къщата, от което изпадналият в истерия магистрат припаднал.

Аврелия ахна.

— Умря ли?

— Не, възстанови се достатъчно, за да се яви на процеса на следващия ден. Смешното е, че половината тълпа беше откраднала парчета от терасата му, за да го замеря с тях. Хвърляха ги от всички страни, докато съдът се събираше. Пострада не само магистратът, но и адвокатите. — Гай се престори как прикляква и се намръщи, сякаш са го улучили. — Наложи се да извикат градската стража, за да въдвори ред.

Аврелия се разсмя.

— Толкова си смешен, Гай.

Атия вдигна ръка да прикрие прозявката си.

— Извинете.

— Аз моля за извинение. Не млъквам цялата вечер и сигурно съм ви досадил ужасно — каза Гай малко смутено.

— Не, не. Беше интересно да чуя какво става в Капуа. Мисля обаче, че е време за лягане. Денят беше дълъг. — Атия изгледа многозначително Аврелия. — Същото се отнася и за теб, млада госпожице.

— Но, майко… — започна тя.

— В леглото. Веднага.

Аврелия се изчерви от гняв, но преди да успее да каже нещо, Гай се надигна от кушетката си.

— Язденето от Капуа ме умори повече, отколкото си представях. Един хубав сън и ще съм като нов.

Атия се усмихна.

— Един от робите ще те заведе до стаята ти. В сандъка до леглото има допълнителни одеяла, ако ти потрябват.

— Благодаря. Е, до утре. — И Гай им пожела лека нощ.

Аврелия стана.

— Не съм малко дете, майко — прошепна тя в мига, в който той стигна до вратата. — Не трябва да ми казват кога да си лягам.

Аврелия се обърна ядосано към нея.

— Когато станеш господарка в домакинството на Флак, прави каквото си искаш. Но докато си под този покрив, ще правиш това, което казвам аз!

Гай забави крачка от високия тон на Атия. Понечи да се обърне, но размисли и излезе. Бузите на Аврелия пламнаха от срам, че е чул думите на майка ѝ. Чу как майка ѝ става, усети ръката ѝ върху своята.

— Разбра ли ме? — остро попита Атия.

— Да, майко — процеди тя през зъби.

— И повече не искам да виждам как хвърляш погледи на Гай. Той е добър младеж и от него ще стане чудесен съпруг, но ти си сгодена за друг. Не бива да има никакви съмнения за непристойно поведение. Гай Минуций Флак не би го одобрил.

„И съюзът с фамилията му не бива да бъде излаган на опасност. Защото ще бъде жизненоважен за възстановяването на финансовото ни положение“.

— Изобщо не ми пука за него — изтърси Аврелия, напълно забравила, че беше намерила Флак за доста привлекателен. — Нито пък за теб! Искам да се омъжа за когото си избера, както сте направили ти и татко.

Пляс! Атия я зашлеви по лявата буза.

Абсолютен шок изпълни Аврелия. Очите ѝ се напълниха със сълзи на унижение. От години майка ѝ не я беше удряла.

— Забравяш се! — изсъска Атия. — Какво сме правили аз и баща ти изобщо не е твоя работа. Изобщо! Ще се омъжиш за онзи, когото изберем и когато ти кажем. Ясно ли се изразих?

— Не е честно! Ти и татко сте лицемери.

Пляс!

— Продължавай в същия дух и ще наредя да ми донесат камшик.

Стомахът на Аврелия се сви от страх. Заплахата на майка ѝ беше съвсем реална. Тя прехапа устна и заби поглед в пода.

— Погледни ме!

Аврелия вдигна с нежелание очи към майка си.

— Е, ще изпълняваш ли каквото ти кажа?

— Да, майко — отвърна Аврелия, като в същото време се мразеше, че е толкова слаба.

— Добре. Най-сетне да сме на едно мнение по този въпрос. — Атия махна с ръка. — Отивай да си лягаш. Ще се видим утре сутринта.

Аврелия излезе от стаята, без да обръща внимание на любопитните погледи на не толкова дискретните роби. „Хадес да вземе майка ми“, помисли си. До стаята ѝ имаше не повече от десет крачки, но в един последен опит да демонстрира неподчинение тя ги измина за цяла вечност. Хвърли гаден поглед обратно към трапезарията. „Мразя я. Мразя я“. Гневно си помисли, че майка ѝ е видяла несъществуващи неща в ситуацията. Тя просто се беше наслаждавала на компанията на Гай и нищо повече. Дълбоко в сърцето си обаче знаеше, че инстинктите на Атия са верни. За момент изпита угризение. Как можеше да намери някой мъж за привлекателен, щом е обещана на друг? Инстинктивно знаеше защо. „Срещнах се с Флак само веднъж, а познавам Гай от години. Гай е млад, а не стар. Мил, а не арогантен. Не е престъпление да изпитваш чувства към някого“. В ума ѝ неочаквано изникна Ханон, което я накара да се почувства още по-виновна. Примигна, за да пропъди образа. Двамата дори не бяха разменили целувка. Той беше заминал да се присъедини към войската на Ханибал и тя никога нямаше да го види отново. А и като едното нищо можеше вече да е мъртъв.

— Прибирай се в стаята си! — Атия беше излязла да я провери.

Негодуванието на Аврелия към майка ѝ се завърна с пълна сила, но тя мълчаливо отвори вратата на стаята си и влезе вътре. В главата ѝ се оформяше план. Скоро всички в къщата щяха да си легнат. Ако изчакаше, можеше да се промъкне до стаята на Гай и да влезе. Изпита огромно задоволство. Колко щеше да се ядоса майка ѝ, ако разбере! Не че щеше да разбере. „Ще бъда по-тиха и от мишка — злорадо си помисли тя. — И после ще остана сама с Гай“.

След около час всички звуци от другата страна на вратата затихнаха. Преди това се чуваха тихите разговори на робите, които разчистваха масата. Тракане на чинии. В кухнята Юлий мъмреше подчинените си да не вдигат шум. Гласът на Атия, която благодареше на главния готвач за труда му. Стъпките ѝ, докато минаваше покрай вратата на Аврелия; тихото скърцане, когато отвори и надникна вътре. Аврелия не беше помръднала и бе останала да лежи със затворени очи, като дишаше дълбоко и равномерно. Усилията ѝ като че ли дадоха резултат. Атия внимателно затвори вратата и си отиде. Последните звуци, които чу Аврелия, беше лаят на куче навън и после квиченето му, когато някой от робите го срита, за да млъкне. След това остана да лежи завита до брадичката в тъмното, като напрягаше слух.

Чуваше единствено собственото си сърце, което туптеше силно в гърдите ѝ. Даде си сметка, че решението ѝ от по-рано е само проява на показна смелост. За съжаление това беше отминало. Заслужаваше ли си да рискува и да иде при Гай? Ако майка ѝ разбереше, камшикът определено нямаше да ѝ се размине. Аврелия беше виждала Атия да наказва роб по този начин, когато баща ѝ и Агесандър ги нямаше. Робът беше крещял ужасно. „Не бъди такава страхливка“, каза си тя. Онова, което се канеше да направи, изобщо не можеше да се сравнява с опасностите, срещу които се изправяше Квинт всеки ден.

С подновена решимост тя отметна завивките и стана от леглото. Беше прекалено рисковано да пали лампата. Пък и познаваше къщата като собствената си длан. Наметна одеяло на раменете си, отиде на пръсти до вратата и доближи ухо до дъските. Не се чуваше никакъв звук. Аврелия отдавна беше усъвършенствала изкуството да маха резето, без да вдига шум. Вдигна го и отвори вратата. Погледна навън. Нищо не помръдваше.

Излезе в покритата колонада около двора. Всичко навън беше придобило великолепни сребристи тонове от лунната светлина. Студът беше пронизващ и тя се загърна с одеялото. Дъхът ѝ излизаше на пара. Остана в сенките, докато оглеждаше двора за някакви признаци на живот. Видя само котката, която се мотаеше около кухнята и не ѝ обръщаше внимание. Доволна, Аврелия тръгна по мозайката, като броеше всяка крачка. За да стигне до стаята на Гай, трябваше да мине покрай спалнята на родителите си, която беше на петнайсет крачки от нейната.

Когато стигна до десет, усети как по гърба ѝ се стича пот. Единайсет. Дванайсет. „Сомнус — замоли се тя на бога на съня, — дръж майка ми здраво в прегръдките си“.

Намираше се точно пред вратата на Атия, когато чу кашляне от другата страна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не се обърне и да побегне. Замръзна. Времето сякаш спря. Кръвта забуча в ушите ѝ. Видя майка си пред себе си — бясна, с камшик в ръка. Примигна. Ужасният образ изчезна. Аврелия си заповяда да диша бавно. Преброи до двайсет, но други звуци нямаше. С омекнали колене тя продължи напред. Спря пред стаята на Гай. Още можеше да се върне незабелязано в леглото си. Мисълта обаче изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. След целия страх, който беше изпитала, заслужаваше някаква награда. Шокира самата себе си, когато си представи как се целува с Гай. С тази ярка картина в ума вдигна резето с опитно движение, промъкна се вътре и затвори след себе си.

Мисълта за значението на постъпката ѝ я блъсна като чук. Ако я хванеха, майка ѝ щеше наистина да се вбеси. Камшикът щеше да е най-малкото, което можеше да очаква. Решимостта ѝ започна да се топи. Ръката ѝ посегна обратно към вратата.

— Кой е? — Гласът на Гай.

Куражът ѝ се върна.

— Аз съм, Аврелия. — Тя се завтече към леглото му.

— Аврелия? — объркано каза той. — Какво е станало? Да няма пожар?

— Спокойно. Всичко е наред. Исках да поговоря с теб.

— Аха. — Той седна в леглото. Беше толкова тъмно, че тя едва различаваше очертанията на лицето му. — Майка ти ще ни убие и двамата, ако ни завари така.

— Няма. Заспала е.

— Дано. Какво е това, което не може да изчака до сутринта?

Самоувереността на Аврелия изчезна. Беше дошла тук колкото да направи напук на майка си, толкова и за да види Гай. Ако го признаеше обаче, щеше да се посрами.

— Толкова се тревожа за Квинт и татко — прошепна тя забързано. — Непрекъснато се моля на боговете, но те сякаш изобщо не ме чуват.

Той протегна ръка и докосна бузата ѝ.

— На мен ми е тежко, че не зная как е Квинт. За теб сигурно е много по-зле.

Неочаквано по бузите ѝ потекоха сълзи. През седмиците след новината за катастрофата при Требия Аврелия таеше страховете дълбоко в себе си. Заради разправиите с майка си нямаше към кого да се обърне. Трябваше да се справя сама. И ето че всичките ѝ защити се срутиха само от едно човешко докосване.

— О, Гай? К-какво ще правя, ако и двамата са мъртви? — задавено прошепна тя.

Той се премести в леглото и я прегърна.

— Горката.

Аврелия започна да хлипа.

— Ш-ш-ш — тихо каза Гай, като галеше гърба ѝ. — Ш-ш-ш. Ще събудиш майка си.

Аврелия преглътна и успя донякъде да овладее емоциите си. Зарови лице в рамото му и се вкопчи в него като удавница. Гай не каза нищо. Просто продължи да я държи в обятията си. Аврелия се разплака отново. И продължи да плаче мълчаливо дълго време. За Квинт, за баща си, за Суни, но най-вече за самата себе си. Никога през целия си живот не се беше чувствала толкова самотна, колкото през последните няколко месеца. Гай като че ли я разбра. Прегръдката му стана по-силна. Това ѝ подейства невероятно успокоително. Тя се отпусна в обятията му и намери утеха в присъствието му, в приемането му, в липсата на въпроси. Тук се чувстваше в безопасност. Никой не можеше да я нарани. Страховете ѝ постепенно затихнаха, а малко по-късно и сълзите спряха.

Дълго време Аврелия не искаше да се откъсва от прегръдката на Гай. Тялото му беше топло; дъхът му галеше шията ѝ. Усещаше туптенето на сърцето му. И той миришеше толкова мъжки. Беше толкова силен. Отново се сети за истинската причина да дойде при него. Гай сякаш усети промяната в нея.

— По-добре ли си?

Тя погледна нагоре към него. Извивката на устните му беше толкова изкусителна…

— Да, благодаря.

Прегръдката му отслабна.

— Отчаянието е опасно нещо. Човек лесно може да затъне толкова в него, че да престане да вижда смисъл в каквото и да било.

— Точно така се чувствах и аз.

— Новините от Цизалпийска Галия бяха лоши, но баща ти е мъдър човек. Не забравяй, че и преди се е сражавал с картагенците и е оцелял. Той ще се грижи за Квинт. Напълно е възможно и двамата да са живи. Както и Флак. Не ги отписвай толкова рано.

— Прав си — прошепна тя. — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. Видях колко напрегнати са отношенията ти с майка ти. Нямаш с кого да споделяш, нали?

Тя поклати нещастно глава.

— Е, имаш мен — каза той и отново я прегърна. — Ти си малката сестра на най-добрия ми приятел. Можеш да споделяш всичко с мен.

„Не всичко“, помисли си Аврелия.

— Благодаря ти.

— Обещавам да идвам всяка седмица или през седмица. Какво ще кажеш?

— Ще е чудесно.

Нова бърза прегръдка, този път заговорническа, след което той махна ръката си.

— А сега бягай, преди майка ти да се е събудила и да ни е чула.

Аврелия не го чу. Лицето му беше толкова близо. Така приканващо. Наведеше ли се съвсем малко, можеше да го целуне. Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че той приближава устните си към нейните. Зави ѝ се свят.

— Аврелия.

Тя рязко се върна в реалността.

— Да?

Той леко се отдръпна.

— Трябва да си вървиш.

— Да, да. Благодаря, Гай.

— Няма защо. — Шепотът му беше малко груб. — В бъдеще обаче ще е по-добре да не влизаш в спалнята ми по това време.

— Няма. Обещавам. — Сърцето ѝ се сви. „Не ме намира за привлекателна. Държи се мило само защото съм сестра на Квинт“.

— Вместо това ще излизаме на разходка, нали?

Духът ѝ отново се приповдигна. Разходката също беше възможност да е сама с него.

— Очаквам го с нетърпение.

— И аз. Хайде, лека нощ.

Аврелия се върна в стаята си без произшествия. Легна си и се заслуша в собственото си дишане. Мислите за Квинт и баща ѝ непрекъснато се завръщаха, но тревогите ѝ за тях вече не бяха толкова силни. Изобщо не си помисли за Флак. В главата ѝ беше единствено Гай.

Гай.

Въпреки че спа съвсем малко, Аврелия беше в чудесно настроение, когато се събуди на сутринта. Беше сънувала Гай. Спомените от съня я накараха да се изчерви. Процеждащата се под вратата светлина показваше, че денят е настъпил. Време беше да става, преди майка ѝ да е дошла да почука. Този път облече най-добрата си дреха — тъмнозелена и широка, подарък от Атия за рождения ѝ ден. Среса косата си по-старателно, отколкото го беше правила от седмици. Искаше ѝ се да си сложи и обиците с гранат, но зорките очи на майка ѝ щяха да ги забележат много преди Гай. Вместо това сложи малко розова вода над ключиците и по китките си и излезе в покрития коридор около двора. Гай излезе в същия момент и ѝ намигна затворнически; тя му се усмихна в отговор.

На закуска се държа тихо и дори смирено. За нейно огромно облекчение майка ѝ не показа никакви признаци на подозрение. Аврелия си отдъхна. Тайната им като че ли не беше разкрита.

— Кога ще тръгваш? — попита Атия.

— С твое позволение, веднага щом приключа с това. — Гай посочи чинията си, в която имаше половин питка, няколко маслини и дебел резен сирене. — Хлябът е великолепен.

— Юлий е истински талант. Би могъл да си изкарва хляба като пекар — с усмивка рече Атия. — Трябва да занесеш на баща ти.

— Благодаря. С най-голямо удоволствие.

— Може би ще успееш да го убедиш и той да дойде следващия път.

Гай се усмихна.

— Моментално ще се възползва от шанса да се порадва на компанията ти.

Любезностите минаваха покрай ушите на Аврелия. Гай скоро щеше да си тръгне. Радостта ѝ се смени с разочарование.

— Налага ли се да си тръгваш?

Атия я погледна остро.

— Много добре знаеш, че Гай не може да остане, защото така ти се иска. Той служи в конницата. Има задължения.

Аврелия се намуси, но премълча.

— Много ми се иска да можех да остана, но майка ти е права. По пладне трябва да се явя в частта си. — Гай сви рамене. — Първо тренировка с оръжията, а после яздене в строй.

Аврелия се усмихна разбиращо.

— Ясно.

— Мога да дойда пак след десетина дни, стига майка ти да позволи. — Той погледна Атия.

— Винаги си добре дошъл.

Аврелия се постара да изглежда доволна. И това беше по-добре от нищо.

Шляпането на сандали по пода в атриума прекъсна разговора им.

Аврелия стисна устни, когато на прага се появи кривокракият Агесандър. Беше започнала да го ненавижда. Пък и каква работа имаше тук?

Атия се намръщи.

— Закусваме, ако случайно не си забелязал.

— Моите извинения, господарке. — Агесандър сведе глава, но не помръдна от мястото си.

— Какво има?

— Пристигна вестоносец. Военен, доколкото мога да съдя.

Сърцето на Аврелия за миг спря. Срещу нея Гай замръзна. Дори майка ѝ като че ли изгуби дар слово.

— Вестоносец? — рязко повтори след малко Атия, след като успя да се овладее. — Откъде?

— Не зная. Не ми каза. Иска да се срещне с господарката на дома.

— Доведи го. Веднага! — извика Атия. — Ще го посрещнем в таблинума.

— Да, господарке. — Агесандър се обърна и се отдалечи в тръс.

— Дали носи вести от татко? — Гласът на Аврелия трепна. — Или за татко?

— Да се молим да е първото — отвърна майка ѝ, докато ставаше и оправяше дрехата си. — Ела.

Аврелия скочи и застана до майка си като малко дете, което се нуждае от прегръдка.

Гай остана на мястото си.

Атия го погледна.

— Ти също ела.

— Не искам да се натрапвам.

— Ти си на практика роднина.

Аврелия беше благодарна за присъствието на Гай. Забързаха към таблинума. Нямаше време за молитви в ларариума — чуваше потракването на подкованите подметки в атриума, но все пак отправи горещи молитви към предците закрилата им да е подействала. Да е запазила баща ѝ и Квинт живи.

Майка ѝ спря пред домашния олтар с изправен гръб и напрегнато изражение. Аврелия застана от дясната ѝ страна, а Гай — от лявата. Въпреки волята ѝ изражението на Атия се промени, когато Агесандър се появи отново, следван от уморен на вид мъж с дебело вълнено наметало. Само за миг лицето ѝ стана по-приветливо. Аврелия не можеше да си обясни как майка ѝ е в състояние да остане толкова спокойна. Самата тя трябваше да стисне юмруци, за да не започне моментално да крещи въпроси.

Агесандър се дръпна настрани.

— Господарката на дома Атия, съпруга на Гай Фабриций.

Мъжът тръгна към тях. От широкия край на беотийския му шлем падаше сняг, а високите до коленете ботуши оставяха мокри следи по мозайката на пода. Аврелия се вгледа в лицето му. Беше небръснат, с хлътнали бузи, очевидно изтощен. Призля ѝ. Лоши новини ли носеше?

— Господарке. — Мъжът отсечено отдаде чест.

— Добре дошъл…

— Марк Луцилий, господарке. Служа в конницата към легионите на Лонг.

Светът на Аврелия замръзна. Тя различаваше всяка подробност по лицето на Марк. Белезите от шарка, останали по бузите му. Бенката на брадичката му. Белег, най-вероятно от острие, минаващ по покритата с четина лява половина на челюстта.

— Какво има? — Гласът на Атия беше спокоен.

Мъжът се усмихна.

— Нося вест от съпруга ти.

— Значи е жив?

— Когато тръгнах от лагера при Плаценция, беше в добро здраве.

— А синът му? — изтърси Аврелия.

— Той също е добре.

— Слава на боговете! — възкликна Аврелия и закри уста с длан. Майка ѝ беше по-сдържана, но изражението ѝ омекна. Двете дори си размениха леки усмивки. Гай пък се беше ухилил като идиот.

Вестоносецът бръкна в пазвата си и извади свитък.

— Прости, че е в такова състояние, господарке — каза, докато ѝ го подаваше. — Фабриций ми заръча да го пазя с цената на живота си. Държах го през целия път до гърдите си.

— Няма значение. — Атия грабна свитъка от ръката му. Настъпи пълна тишина, докато чупеше с нокът восъчния печат и развиваше писмото. Очите ѝ направо изпиваха думите; устните ѝ ги повтаряха беззвучно.

Аврелия не издържа на напрежението.

— Какво пише, майко?

— Баща ти е жив и здрав. — Гласът на Атия леко трепереше. — Квинт също.

По бузите на Аврелия потекоха сълзи на радост. Тя погледна към ларариума и посмъртните маски по стените от двете му страни. „Благодаря ви, домашни духове. Благодаря, предци. Ще принеса жертва във ваша чест“.

— Какво друго пише?

— Битката при Тицин била ожесточена. Конницата се представила добре, но противникът имал голямо числено превъзходство. Публий Сципион бил ранен.

Гай и Аврелия се спогледаха и си кимнаха. Новината за раняването на консула вече беше стигнала до Капуа.

— Малко след това бил изпратен на патрул с Квинт до някаква река във вражеска територия. Флак също отишъл с тях. Идеята за патрула била негова.

Аврелия се напрегна.

— Попаднали в засада, два пъти. Само шепа конници успели да стигнат до брода. Баща ти, Квинт и Флак били сред тях. — Атия ахна. — Ханон бил сред вражеските войници!

Млъкна, погледна Аврелия и добави:

— Съжалявам.

В първия момент Аврелия не разбра. Ако баща ѝ и брат ѝ бяха добре, значи…

— Флак? — с премалял глас попита тя.

— Мъртъв е. Пише, че един от братята на Ханон го е убил.

Бъдещият ѝ съпруг убит? Аврелия не изпитваше нито тъга, нито облекчение. Чувстваше се като изтръпнала. Сякаш чутото нямаше отношение към нея.

— Не разбирам. Как тогава татко и Квинт са оцелели?

— Ханон казал, че на два пъти дължи живота си на Квинт. Два живота за два дълга. Квинт и баща ти били пуснати, но останалите били избити.

— Диваци! — изръмжа Гай. Луцилий измърмори нещо в знак на съгласие.

„Нашите войници биха направили същото“, гневно си помисли Аврелия. Поне Ханон беше почел дълга си. Това беше повече, отколкото биха направили мнозина римляни. Въпреки това тя не изпитваше никакви чувства от вестта за Флак.

— Успели да приберат тялото на Флак на следващия ден, за да бъде погребан подобаващо — продължи Атия. — Това ще донесе известна утеха за семейството му.

— А пише ли за битката при Требия? — попита Гай.

Атия продължи да чете.

— Малко. Сражението било още по-свирепо от онова при Тицин. Времето било ужасно. За да стигнат до бойното поле, нашите войници трябвало да прекосят няколко потока. Когато битката започнала, били вир-вода и премръзнали. Войската на Ханибал, особено конницата му, се сражавала много добре. Освен това ни устроили засада в гръб. Двата фланга се разпаднали под натиска. — Атия затвори очи за момент. — Баща ти и Квинт извадили късмет, че се измъкнали от касапницата. Заедно с неколцина други успели да стигнат до Плаценция. Лонг пристигнал няколко часа по-късно с десет хиляди легионери.

Аврелия се опита да си представи сцената и потръпна.

— Било е истинска кланица.

— Ужасно било — съгласи се Луцилий. — Поне така казват другарите ми.

— Ти не си ли бил при Требия?

Вестоносецът се намръщи.

— За мой срам не бях, господарке. Като вестоносец често съм далеч от армията. Лошият късмет ми попречи да участвам в битката.

— Или по-скоро добрият — рече Атия.

Луцилий се усмихна криво.

— Може и да си мислиш така, но бих искал да бъда там с другарите си.

— Няма нищо срамно в това да изпълняваш дълга си — каза Атия. — Днес можеш да се гордееш с добре свършената си работа. Животът ни беше истинско мъчение, откакто чухме за случилото се в Цизалпийска Галия. Макар че войната продължава, за нас е огромна утеха, че нашите мъже са живи.

Луцилий се поклони.

— Ще останеш ли малко, за да си починеш и да се нахраниш?

— Благодаря, господарке. Не бих отказал малко топла храна, но трябва да тръгвам. Налага се да се върна в Рим. Сенатът ще има съобщения, които трябва да предам на Лонг и Сципион.

— Агесандър, заведи Луцилий в трапезарията — нареди Атия. — Юлий да му предложи най-добрата храна в кухнята.

Аврелия се загледа как двамата се отдалечават. Сърцето ѝ пееше. Квинт и баща ѝ бяха живи! Помисли си за Флак и чувствата ѝ кристализираха. Тъжно беше, че е мъртъв, но тя не скърбеше особено. С годежа им вече беше свършено — тя не беше обещана на никого. Вдигна глава и видя, че Гай я гледа. Бузите ѝ пламнаха, когато страстта ѝ към него се върна. В същото време изпита лек срам. Но съвсем лек.

— Тъжно е, че Флак го няма — каза майка ѝ. — Ще трябва да отидем до храма на Марс в Капуа и да принесем жертва в негова памет.

Аврелия кимна, преструвайки се, че ѝ пука. Цялото ѝ внимание обаче беше насочено към Гай. Хрумна ѝ дръзка идея. Може би можеше да спечели сърцето му?

Следващите думи на Атия разбиха тази фантазия.

— След подобаващ период ще трябва да започнем отново да ти търсим подходящ съпруг.

Аврелия хвърли отровен поглед към майка си. За щастие тя не забеляза: отиваше в ларариума, за да благодари за вестите, донесени от Луцилий.

— Не се безпокой — каза Гай, щом Атия излезе. — Тя ще ти намери добър мъж.

— Така ли? Единствената им грижа е да намерят мъж, който да е богат и важен — ядосано отвърна Аврелия. Не посмя обаче да добави: „А аз искам някой като теб“.