Кървави полета

XIV

Лагерът на Ханибал недалеч от Геруниум в Самниум, през пролетта

Ханон се намръщи, когато чу гласа наблизо. Беше твърде късно да се измъкне незабелязано от палатката. Какво ли искаше Сафон?

Отношенията му с най-големия му брат открай време бяха напрегнати, но през времето, докато беше роб, Ханон до голяма степен беше забравил подробностите. Когато се събра със семейството си, си представяше, че нещата помежду им са се променили. И наистина за известно време двамата се погаждаха чудесно, но след това отново запяха старата песен и редовните им сблъсъци се подновиха.

Последното беше изражението на Сафон, когато едва не се беше удавил. Подобно на предишните пъти, Ханон беше убедил сам себе си, че всичко е плод на развинтеното му въображение. Та нима Сафон не му беше разкрил плана на Ханибал преди битката при Тразименското езеро? А след нея бяха прекарали доста вечери заедно в пиене на вино. Това беше причината да не очаква реакцията на брат си, когато се бе върнал от патрул заедно с Мут и хората му в края на миналата година. Сафон изглеждаше — меко казано — самодоволен. И го поглеждаше многозначително. Но не това изненада Ханон, а странният му тон. „Изпразни топките, а?“ — непрекъснато му подхвърляше той. Изненадан и ядосан, Ханон отричаше всичко, но Сафон продължаваше да упорства и накрая Ханон настоя да научи кой от фалангата му разказва небивалици. Сафон му намигна и отговори, че си имал източник, който му казал, че командирът му запрашил в посока към Капуа. „Чух, че те нямало три дни. Трябва да е бил много добър бардак, че да си рискуваш кожата по такъв начин!“

Въпреки двусмислието на коментара — Сафон можеше да има предвид опасността да бъде заловен от римляните или Ханибал да научи какви ги е вършил — Ханон въздъхна с облекчение. Не смяташе, че го е издал Мут, и това беше доказателство. Сафон не знаеше защо е изоставил войниците си, а само изказваше предположения, макар и проницателни. Въпреки това доста се разтревожи, че някой се е разприказвал. Щом Сафон знаеше, други също биха могли да научат. Освен това Ханон не се съмняваше, че с подмятанията си брат му демонстрира превъзходството си — достатъчно беше да каже само една дума на старшите офицери и с живота на Ханон щеше да е свършено. Когато заяви това открито пред Сафон, брат му отвърна със смях и каза, че никога не би направил подобно нещо.

„Защо винаги си прави такива шеги?“ — гневно си помисли Ханон. Бостар не беше такъв. Но въпреки всичките си завоалирани заплахи и сарказъм този път Сафон беше прав. Решението му да зареже фалангата си и да тръгне да търси Аврелия наистина беше глупаво. Естествено, Ханон никога не би го признал пред Сафон. На лицето му за миг се появи усмивка. Разбира се, нямаше никакво желание да бъде прикован към кръст, но част от него все пак се радваше на онова, което беше направил. Само да беше успял да види Аврелия в Капуа! „Престани — заповяда си той. — Оттогава минаха месеци. Сега тя е омъжена и ти никога повече няма да я видиш. Най-добре я забрави“. Подобно нещо обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ханон се беше опитвал и преди — неуспешно.

— Ханон, къде си?

— Тук съм. — Ханон вдигна платнището на палатката и направи кисела физиономия. — Кой е?

— Странен начин да поздравиш брат си — намръщи се Сафон. — Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Разбира се — отвърна Ханон. Сега пък се почувства гадно. Дръпна се, за да направи път на брат си. — Сядай.

Сафон седна на едното от двете столчета и с доволна въздишка изпъна крака към горящия мангал. Пролетта беше дошла, но нощем все още беше доста студено.

— Да ти се намира вино?

— Имам. — Ханон взе две глинени чаши от бронзовия поднос, оставен върху сандъка за дрехи, и ги избърса набързо с парцал. Напълни ги от каната, която стоеше до тях. — Заповядай.

Сафон вдигна чашата си.

— За нашия предводител Ханибал и за победата над римляните!

Ханон повтори думите му и двамата пиха. Искаше му се да попита какво е довело Сафон в палатката му, но щеше да прозвучи твърде пряко. Трудно му беше да измисли какво друго да каже. Въпреки че вече беше мъж, Сафон винаги намираше начин да го накара да се чувства като малкото му братче. „Отпусни се — каза си той. — Наслади се на компанията му. Просто е наминал да побъбрим приятелски“.

— Хората ти как приемат новите формации? — попита той. Неговите малко се оплакваха, след като дойде заповедта да се въоръжат с римски оръжия и да започнат да се учат да се сражават като легионери.

— Отне известно време и няколко камшика, но вече ги бива — изръмжа Сафон. — А твоите?

— Отне ми цяла вечност да ги науча да действат като един, когато им дам заповед — призна Ханон. — Но започват да се справят.

— Ако ти трябва помощ или съвет… — започна Сафон, но Ханон го прекъсна.

— Благодаря, ще се оправя.

— Не се и съмнявам — с топла усмивка отвърна Сафон.

Ханон отново се почувства гадно, че е толкова наострен. „Той ми се доверява. Знае, че вече съм мъж“.

— Казваш, че не се очертава сражение, но това не означава, че не можем от време на време да разбием по някой римски нос.

Ханон наостри уши.

— Патрул ли имаш предвид? — Армията на Ханибал изяждаше огромни количества храна всеки ден и през зимата беше станало още по-трудно да намират продоволствия. Изпратените на тези мисии войници често трябваше да се отдалечават много и съответно беше по-вероятно да се сблъскат с врага.

— Да. Ханибал ми нареди да съпроводя отряд за припаси, който тръгва утре. Докладвали му за голямо имение със запаси зърно, което още не било разграбено. Намирало се на петнайсет мили оттук, от другата страна на реката. За превозването на зърното ще трябват много хора и мулета, така че е нужна и силна охрана. Трябва да си намеря още един командир на фаланга, който да дойде с мен. Но ако хората ти не са готови…

Ханон тутакси го прекъсна. Това беше още една възможност да се сблъска с врага и да си спечели благоволението на Ханибал.

— Те моментално ще скочат на всяка възможност да излязат от лагера! Аз също. Ако се случи да срещнем и римляни, ще им дадем хубав урок.

— Сигурен ли си? Ако стане нещо, не искам да виждам как хората ти подвиват опашки и ни оставят ние да ринем лайната.

— Имаш думата ми — закле се Ханон. — Не забравяй, че фалангата ми е от ветерани. Те са преминали през Алпите с теб и останалите. Научаването как да се бият с нови оръжия е просто повод за мърморене, нищо друго. Знаеш ги какви войници са. Стигне ли се до сражение, ще останат твърди като всеки друг в армията, гарантирам ти.

— Бива. — Сафон отново вдигна чашата си. — Ще тръгнем заедно и ще се върнем с достатъчно зърно, за да изхрани цялата армия седмици наред. И дано боговете се смилят над всеки римлянин, който прояви глупостта да ни се изпречи на пътя!

Ханон се разсмя, обзет от радостно вълнение.

— Ханибал ще е доволен.

— И ще види какъв чудесен войник си — добави Сафон.

Ханон грейна от комплимента — нещо рядко от страна на Сафон. Виното му се стори още по-вкусно, докато се стичаше в гърлото му. Той напълни отново чашите.

— Страшно ми се иска да се нацепим — каза Сафон, след като вдигнаха още една наздравица, — но утре трябва да сме с бистри глави.

— Взе ми думите от устата — отвърна Ханон, макар че беше напълно готов да продължи да пие. Беше благодарен, че Сафон, който несъмнено бе прочел това на лицето му, не коментира. Ханон се изпълни с топло чувство към най-големия си брат. Вече беше сигурен, че е грешал за Сафон. — Ще се нацепим, когато се върнем.

— Ще видя дали няма да успея да убедя и Ханибал да дойде.

— Нима той би се съгласил да пие с такива като нас? — изненада се Ханон.

— Не знам. На няколко пъти имах честта да пия вино с него; ако реши да остави грижите си настрана, той е доста общителен човек. Остави това на мен — каза Сафон и му смигна.

Впечатлен и доволен, Ханон се усмихна на брат си. Чувстваше се още по-твърдо решен да се докаже по време на патрула.

Ханон даде знак на Мут хората му да продължат напред и излезе от строя. Както винаги, намерението му беше да огледа хоризонта зад тях. За свое облекчение не видя нищо. Беше едва ли не прекалено хубаво, за да е истина. Дотук всичко вървеше без особени спънки. Бяха излезли от лагера доста преди зазоряване. Отрядът нумидийска конница, който беше изпратен да ги ескортира, потегли по същото време и редовно докладваше, че не забелязват никакви следи от вражески войници в района. Бяха стигнали целта си късно сутринта и не бяха срещнали почти никаква съпротива: веднага щом бе осъзнал срещу какъв противник се е оказал, възрастният собственик на имението се беше предал. Ханон остана впечатлен от сдържаността на Сафон към човека, който беше екзекутиран без изтезания, след като разкри къде се намират запасите. Робите не пострадаха.

В рамките на един час имението беше плячкосано. Складовете бяха опразнени напълно и Ханон, Сафон и офицерите им се увериха, че най-ценните неща от дома са прибрани. Мулетата бяха натоварени с чували зърно, пушено месо и стотици амфори вино и зехтин. Наложи се да накажат само неколцина войници, задето бяха посегнали на виното. Ханон подозираше, че доста робини са били изнасилени, но не беше видял подобно нещо с очите си, така че нямаше смисъл да се опитва да предприема нещо. Целта на мисията беше да намерят припаси и да се върнат живи и здрави с тях, а не да се занимават с онова, което може да се е случило на няколко жени с по-лош късмет.

След като се увери, че никой не ги преследва, Ханон забърза обратно към мястото си начело на фалангата. Пътят беше тесен, но войниците можеха да се движат в редици по шестима, което го удовлетворяваше — редицата беше достатъчно широка, за да се сражава при нужда, както и да маневрира. Над маршируващите войници се издигаха облаци пара от дъха им. Скрежът хрущеше под сандалите им. Подрънкваха ризници, копия потракваха по щитове. Разговорите бяха приглушени, макар че никой не беше давал такава заповед. Все още непривикнал с новия външен вид на войниците, който ги караше да приличат римски легионери, Ханон ги изучаваше, докато минаваше покрай тях. Както обикновено, Ханон следваше съвета на баща си и отправяше поздрав тук, похвала там и отвръщаше със смях на подхвърляните груби шеги. Както и можеше да се очаква, духът на хората беше приповдигнат. Ханон беше благодарен (макар да се стараеше да не позволява войниците да се разпашат), защото настроението беше заразно и действаше и на самия него. Предишния ден беше изгарял от желание да тръгне на този патрул, но сега нервите му бяха опънати. Често се случваше отрядите за продоволствия да бъдат нападани и някои от тях бяха понесли тежки загуби. Не биваше да се отпуска, докато не стигнат картагенския лагер при Геруниум. А докато гледаше колоната тежко натоварени мулета пред тях, Ханон ясно си даваше сметка, че това ще стане едва по залез-слънце.

— Видя ли нещо, командире? — попита Мут.

— Не.

— Доволен ли си?

Ханон го погледна и се запита дали заместникът му с кисела физиономия не изпитва същите опасения като него.

— Не съвсем — тихо отвърна той.

— За реката ли си мислиш?

— И за нея също. Там ще е най-доброто място да ни атакуват.

— Така е, командире. Но ако всичко е наред, нищо такова няма да се случи. — Мут въздъхна по характерния за него начин. — И все пак се надявам конниците да са толкова нащрек, колкото и по пътя към имението. Ако е така, ще ни спестят всякакви неприятни изненади.

Ханон изсумтя в знак на съгласие. Искаше му се капитанът на конницата да е Замар, а не мургавият мъж, с когото не се беше срещал преди тази сутрин. „Престани да си мислиш такива неща — каза си. — Човекът трябва да е повече от способен да си свърши работата, иначе Сафон нямаше да избере него“.

— Никога не съм си помислял, че ще го кажа, но студеното време ни прави услуга — отбеляза Мут и посочи замръзналата земя. — Представи си само какъв прахоляк щяхме да гълтаме, ако беше лято. Щяхме здравата да ругаем Сафон, че е в авангарда, макар позицията му да е само почетна.

Изненадан от многословието му — Мут често извървяваше по цели мили, без да каже нито дума — Ханон се усмихна.

— Така си е, нямаше да е приятно. А и да вървиш в студено време не е чак толкова зле, а? — Той потупа скутума и бронзовия си нагръдник с копието. — Всички тези неща не ти се струват толкова тежки, колкото в Африка.

— Внимавай, командире — предупреди го Мут. — Току-виж си станал проклет римлянин.

— Няма изгледи за подобно нещо — засмя се Ханон и разтри врата си. — Римлянин ми подари това нещо, нали така? Никога няма да го забравя, нито ще престана да търся отмъщение до последния си ден. Ако съм благословен, ще го отнесе Пера, но и всеки друг римлянин ще свърши работа.

— Извинявай, командире. Бях забравил — отвърна Мут и го погледна с уважение.

Ханон кимна. Дълбоко в него това убеждение не беше толкова абсолютно, когато ставаше въпрос за Квинт и най-вече за Аврелия, но той нямаше намерение да го признава на никого. Шансовете да бъде подложен отново на онова изпитание бяха почти никакви, което означаваше, че може да се съсредоточи изцяло върху две неща — да си отмъщава на всеки римлянин, озовал се в обсега на меча му — нещо, което очакваше с нетърпение — и да изпълнява дълга си, като се сражава за Ханибал и Картаген. Щеше да прави тези неща, докато и последната капка кръв не изтече от вените му. И тази нагласа не се дължеше на изтезанията, на които го беше подложил Пера. Имаше други, много по-стари причини да ненавижда Рим. През цялото му детство баща му му беше набивал в главата подробностите от всяко поражение, претърпяно при първия голям сблъсък между Републиката и Картаген. Загубата на продължилата двайсет и три години война, както и на контрола върху Средиземно море и Сицилия, беше изключително унизителна. Рим обаче не се беше задоволил с това, а бе наложил на Картаген огромни репарации като допълнително наказание. Римляните бяха показали допълнително вероломството си няколко години след края на първата война, когато народът на Ханон беше прилъган да отстъпи и Корсика. Но с малко късмет днес нямаше да има бой. Ханон отново огледа хоризонта от двете си страни, но не видя нищо. Въпреки желанието му да убива врагове, ескортирането на мулетата и безценния им товар обратно до лагера беше по-важно от добавянето на още няколко жертви към броя мъртви римляни. Трябваше задължително да достави зърното и да докаже на Ханибал, че е способен воин.

Мина време и патрулът приближи реката, която ги отделяше от основната армия. Предусещането вече беше направо осезаемо. Войниците и дори мулетата леко ускориха крачка, сякаш усещаха, че щом прекосят реката, ще са в безопасност. На отсрещния бряг — от страната на картагенците — от доста време не бяха забелязвани римски войници. И напълно основателно — нубийски отряди патрулираха района всеки ден и се грижеха враговете да бъдат откривани и избивани. Ханон усещаше как вълнението на войниците му расте; собственият му дух също се приповдигна. След като завършеха мисията, Ханибал нямаше как да не оцени стореното от него и Сафон. Може би наистина тази експедиция щеше да му върне благоволението на генерала? От известно време имаше чувството, че лошото отношение на Ханибал към него отслабва, но по-бавно, отколкото би му се искало.

Колоната рязко спря. Намираха се на около миля от реката. Ханон изгаряше от нетърпение, докато чакаха да научат каква е причината за спирането. Скоро един конник донесе очакваната новина, че фалангата на Сафон е стигнала до брега. Малка част от хората му започнали да прекосяват реката; останалите охранявали брода, при който се събирали стотиците мулета. Не след дълго и те щели да започнат да прекосяват, каза вестителят. Ханон и хората му трябвало да пазят тила, докато и последният товар не се озове на другия бряг.

— А вие какво ще правите? — попита Ханон с надеждата, че поне част от конницата също ще остане на отсамния бряг и ще им служи като очи и уши.

— На повечето от нас вече беше наредено да преминем оттатък — отвърна конникът. — Аз и петима мои другари трябва да останем при вас като вестоносци. Те ще пристигнат всеки момент.

Това не беше изненадващо — конниците на Ханибал бяха сред най-ценните му войници и затова биваха излагани на колкото се може по-малко рискове — но въпреки това стомахът на Ханон се сви. Без съгледвачи по фланговете и в тила трябваше да останат на сегашното си място, на практика слепи. Ханон нямаше да има нищо против, ако не бяха дърветата, които растяха от двете страни. Те бяха голи и не можеха да осигурят прикритие за евентуална засада, но въпреки това действаха като фуния и притискаха картагенците повече, отколкото му се харесваше.

— Добре — каза той, като се мъчеше да звучи небрежно. — Кажи на Сафон, че ще се изтегляме постепенно, докато мулетата преминават реката. Нареди на другарите си да се върнат назад по пътя и да се уверят, че никой не ни преследва.

— Слушам, командире! — Нумидиецът вече обръщаше коня си в посоката, от която беше дошъл.

— Кажи на хората отзад да се обърнат кръгом — нареди Ханон. — По-добре да сме предпазливи. Искам първите две редици от всяка страна да са с лице към дърветата. Ще ходят странично. Ще се движим по този начин до реката.

Мут изобщо не трепна от странната заповед.

— Слушам, командире! — И се отдалечи, като даваше заповеди. Ханон остана доволен от начина, по който реагираха войниците. Промяната във формацията беше направена с малко грешки и още по-малко суетня. Ново усещане за наложителност и възбуда обхвана фалангата. Войниците започнаха да мърморят молитви към любимите си богове, да докосват висящите на вратовете им амулети или да пускат шеги на по-висок от необходимото глас.

Ханон удари копието в щита си, за да привлече вниманието им.

— Това е само предпазна мярка, момчета. Не е нужно да се тревожите. Най-близките римляни са на мили оттук — извика той. — Мулетата ще започнат всеки момент да прекосяват реката. Нашата работа е да ги предпазваме, докато не се прехвърлят от другата страна. После ще ги последваме. Когато се върнем в лагера, ще се погрижа да получите достатъчно вино довечера, че да се напиете до безпаметство.

Всички изреваха одобрително.

— И все пак искам да проверите снаряжението си, както обикновено. — Неколцина измърмориха недоволно, но повечето кимнаха одобрително. Доволен, Ханон извърши краткия ритуал, който беше станал нещо естествено преди битка. Избърсваш дланите си от пот. Проверяваш дали ремъкът на шлема е стегнат. Охлабваш меча в ножницата. Проверяваш с палец върха на копието. И накрая бърз поглед към сандалите, за да се увериш, че няма да се развържат всеки момент. Баща му веднъж му беше разказал как някакъв войник се препънал във връзките на собствените си сандали и бил убит от врага; това беше глупава грешка, която Ханон бе твърдо решен никога да не допуска.

Тропот на копита привлече вниманието му, както презрял плод привлича оса. Беше нумидиецът, който току-що беше разговарял с него, заедно с другарите му. „Поне сега те могат да ни послужат като очи“, помисли си Ханон и вдигна ръка, за да ги повика.

Изведнъж се разнесе тихо бръмчене. Дълги тъмни сенки изсъскаха в периферното му зрение. Гърлото на Ханон се стегна от ужас, когато осъзна какво представляват те. Времето сякаш забави хода си, докато гледаше носещите се към хората му стрели и мъжете сред дърветата, които още стояха с вдигнати лъкове.

— Засада! — изрева той. — Всички, щитове горе!

Вдигна собствения си скутум и приклекна зад него. Откъде се бяха появили тези стрелци? Едно беше сигурно — те не бяха сами. Трябваше да поеме нещата в ръце, да предупреди Сафон, ако положението тук не стане катастрофално. Кратко надникване зад щита го накара да изругае горчиво. Вече беше късно. От шестимата нумидийци само един беше останал на коня си. Останалите бяха мъртви, ранени или хвърлени на земята от ранените животни. Обхванатите от ужас коне цвилеха, ритаха и се изправяха на задните си крака. Ранените ревяха от болка. Докато Ханон отваряше уста да заповяда на последния конник да предаде на Сафон какво става, няколко стрели се забиха в него с тъпи удари. Нумидиецът падна с писък на земята.

Ханон видя приближаващите между дърветата фигури. Легионери. Кучите синове бяха десетки и десетки. Идваха и от другата страна. Вече бяха по-многобройни от картагенците, а Ханон беше сигурен, че тези са само малка част от врага, срещу който са изправени. Засадата им беше изпълнена съвършено, също като тяхната собствена при Тразименското езеро.

— Тръгнем ли да се бием, свършено е с нас — промърмори той. — Единственият ни шанс е да отстъпим към реката.

— Ако не отстъпим, тия мръсници ще попречат на мулетата да прекосят — добави Мут, който се беше появил до него.

— Да тръгваме! — Ханон вдигна длани пред устата си. — Обръщай! По фланговете, дръжте щитовете високо. Онези вътре да ги вдигнат над главите си. Ако искате да живеете, действайте! — Напъха се между войниците и стана част от формацията, гледаща на юг към реката. Мут застана до него. Ханон усещаше витаещия страх, виждаше го в очите на някои. „Колко бързо може да се промени настроението“, помисли си, докато движеше език във внезапно пресъхналата си уста. — Сгъсти строя! Назад към реката! На бегом!

Затичаха.

Веднага щом разбраха намерението им, римляните се нахвърлиха върху тях. Сред блъскането на щитове и оръжия Ханон забеляза, че не са новобранци. Накъдето и да погледнеше, виждаше ризници, шлемове с гребени и дълги копия за пробождане. Това не бяха просто принципи, а триарии, каймакът на римската армия.

— Това са шибани ветерани — изръмжа той.

— Явно на консулите страшно им се иска да ни разбият носа, командире — отвърна Мут и се ухили свирепо. — Това си е направо комплимент.

— Комплимент, който бих предпочел да не получавам — отвърна Ханон, макар че вече изпитваше странна тръпка на възбуда.

Първите римляни се изсипаха на пътя на петдесетина крачки пред тях. Изобщо не обърнаха внимание на последните мулета, подгонвани към брега от ужасените си водачи. Вместо това започнаха да образуват стена от щитове, за да блокират пътя към реката. Ханон чуваше как офицерите им крещят окуражаващо на онези, които още бяха сред дърветата. Шансът им да си проправят път се стопяваше пред очите му.

— Направете клин зад мен! — изрева той и пристъпи, за да застане начело. Усещаше острия вкус на страха в устата си, но въпреки това продължи напред. Хората му трябваше да бъдат водени от човека пред тях. За момент усети, че зад него няма никой, и сърцето му заби в нервен ритъм. После Мут се озова до него, следван от четирима, петима, шестима други. Ханон изпита огромно облекчение, когато неколцината мъже се превърнаха във вълна и формацията им прие формата на стрела. Ханон беше на самия ѝ връх, най-опасното място от всички. Правеше го, защото те трябваше да успеят. Ако не стигнеха до фалангата на Сафон, за да помогнат в охраняването на мулетата и водачите им, експедицията им щеше да е напразна. Армията щеше да остане гладна. А за самия Ханон още по-лошото бе, че Ханибал щеше да разбере, че са се провалили. Не можеше да допусне подобно нещо. Дори ако трябваше да плати с живота си.

— Хайде! — извика той. — Дълбочината им е само няколко редици.

И се насочи към средата на вражеската редица. Когато приближиха, нареди на войниците си да забавят крачка и да хвърлят копия. После продължиха отново, докато легионерите отвръщаха по същия начин.

— Щитове горе! Вадете мечовете! — изрева Ханон и продължи напред. Отчаяно му се искаше да приближи съвсем врага, но не се затича. Ако сблъсъкът между двете страни се окажеше твърде силен, мнозина щяха да се озоват на земята. Въпреки това се стовариха с оглушителен трясък върху легионерите. Ханон се надяваше, че където и да се намира, Сафон е чул. Не че брат му можеше да направи нещо. Зърното беше по-важно от малък отряд войници. Това беше последната свързана мисъл на Ханон. Светът му се стесни до няколкото крачки пред него. До безумно ухиления триарий пред него и копието, което се канеше да избоде едното му око. Ханон вдигна щита си и чу глухия удар на острото желязо.

Триарият задърпа копието си; Ханон обаче държеше здраво щита. Досети се миг преди противника си, че върхът на копието се е заклещил. Хвърли се напред като атакуваща змия и замахна с всички сили навън и зад щита на легионера. Металът се удари в метал; след съвсем кратко забавяне мечът се заби дълбоко в корема на триария. Ханон завъртя за всеки случай китка, нарязвайки червата му на ленти. Натискът върху щита му внезапно отслабна, когато пищящият триарий пусна копието. Ханон измъкна оръжието си от корема му и направи крачка напред с безполезния щит. Умиращият враг не се съпротивляваше, но това не попречи на онзи от втората редица да се опита да наниже Ханон на копието си. Ханон трябваше да напрегне всичките си сили, за да държи щита си вдигнат. Последва силен удар; ръката му се разтресе; втори удар, на който също устоя. Ханон изруга; легионерът се изсмя и атакува отново; върхът на копието профуча над главата му. Врагът му имаше всички предимства — копието му имаше много по-голям обхват от меча на Ханон. Освен това Ханон нямаше да може да задържи щита си още дълго — той беше натежал отпред заради заклещеното в него копие на триария.

Ханон сви колене и се хвърли напред, като изблъска смъртно ранения триарий назад към противника си. Изненаданият легионер отстъпи, за да не бъде съборен, и Ханон използва момента да блъсне отново. В този момент силите напуснаха ранения триарий и той падна на земята. Ханон беше готов за това: пусна щита, стъпи върху него и върху триария и се хвърли право към другаря му зад него. Сграбчи края на щита на шокирания войник и заби меча си в отворената му уста. Последва странен задавен звук. Разлетя се слюнка и парчета от зъби; от устните на мъжа бликна ален поток. Очите му се разшириха невярващо за момент, след това светлината в тях угасна завинаги. Мечът на Ханон остърга някаква кост, докато го издърпваше. Цялата му ръка беше оплискана в кръв. Бърз поглед през рамо, докато легионерът падаше. Мут още беше плътно зад него, както и останалите. Сърцето му подскочи. Бяха пробили римската редица, а атаката им още не беше изгубила инерция.

Отново насочи поглед към врага. Изпълни го пламенна надежда. Пред него оставаха само още трима римляни, които изобщо не изглеждаха щастливи. Ханон оголи зъби и изрева най-свирепия си боен вик. Те трепнаха и той добави: „ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ!“ Викът беше тутакси подет от хората му и Ханон усети как цялата римска редица се поколеба. Мъжете пред него не понечиха да атакуват, което му даде възможност да грабне един здрав вражески щит. Отново в пълно снаряжение, той поднови битката. Следващият му противник — принцип — изглеждаше видимо уплашен, но това не означаваше, че ще побегне. „Храбрец“, помисли си Ханон. Двамата се хвърлиха един срещу друг като обладани от демони — Ханон искаше да си пробие път, а легионерът отчаяно се мъчеше да му попречи да го направи. Звън, тряс. Тряс, звън. Металните умбони на щитовете им се блъскаха отново и отново, докато всеки се опитваше да извади противника си от равновесие. Единият атакуваше; другият отскачаше или блокираше удара. После всичко се повтаряше, но със сменени роли. Биеха се, без да отстъпват нито крачка и без да успеят да се ранят един друг.

Моментът на Ханон дойде, когато онзи от дясната страна на легионера падна убит. Когато чу предсмъртния хрип на другаря си, римлянинът не успя да се овладее и се обърна да види какво става. Ханон замахна надолу с меча и го прониза в стъпалото. Когато легионерът залитна назад, виейки от болка, Ханон го последва и му нанесе втори свиреп удар в корема. Този път нямаше ризница, която да го спре — принципите носеха само правоъгълен нагръдник и мечът на Ханон се заби под него почти до дръжката.

Това беше достатъчно за последния легионер, който досега стоеше непосредствено зад другарите си, и той отстъпи няколко крачки. Ханон освободи меча си, прекрачи принципа и продължи напред. Сърцето му заби още по-бързо. От двете страни продължаваха да изскачат римляни, но пътят към реката вече беше открит.

— Мут!

— Да, командире? — обади се заместникът му точно зад него.

— Как са хората?

— Продължават напред. Още малко и ще пробият.

— Напред! — изрева Ханон. — Към мулетата!

В отговор се разнесе нечленоразделен рев. Ханон усети движение зад себе си, погледна през рамо и видя как останалите римляни биват пометени настрани. „Продължавайте напред — помисли си. — Не спирайте“. Като се молеше да не е изгубил много хора, затича напред. Във въздуха полетяха пилуми, но не причиниха големи щети. Римляните направиха опит за атака срещу левия им фланг от гората, но тя беше отбита от въодушевените либийци. Ханон се ухили като побъркан. Беше успял, при това непокътнат! Бяха атакували легионери ветерани и ги бяха победили!

Радостта му не продължи дълго. Основната битка тепърва трябваше да бъде спечелена и ако се съдеше по врявата при брега, сблъсъкът между още римляни — може би основните сили на врага — и войниците на Сафон вече беше започнал. Трябваше да остане спокоен, но му беше страшно трудно. Зад себе си чуваше обезумелите викове на римските офицери, които подканваха хората си да ги преследват. Ханон се помъчи да се пребори със страха. Помисли си за зърното, за това колко важно е то за армията. Представи си как Ханибал научава за провала им. И се изпълни с нова решимост.

А тя му трябваше до последната капчица. На отсрещния бряг виждаше неколцина либийци, нумидийците и може би десетина каруци. По-наблизо бушуваше истински хаос. Ханон забави крачка и изруга. Реката беше запречена от каруци, които се мъчеха да минат от другата страна. Някои от паникьосаните колари бяха подкарали мулетата си във водата извън брода, принуждавайки ги да плуват и да мъкнат товара си. Поне един екип беше загазил сериозно. Мъже крещяха и размахваха напразно камшиците си. Мулетата ритаха и напъваха; изпод копитата им хвърчаха пръски. Ханон кипна, но нямаше какво да направи. Откъсна очи от реката, за да прецени ставащото наоколо. Повечето каруци все още бяха от отсамната страна на реката, скупчени в плитчините покрай брега. Войниците на Сафон се бяха разгърнали в тънка защитна дъга около тях и безценния им товар. Между Ханон и фалангата на брат му имаше няколкостотин легионери — триарии и принципи, доколкото можеше да съди по външния им вид. Още обаче се изсипваха от гората от двете страни. Ханон намери известна утеха във факта, че все още са далече. Той се обърна да намери Мут и се зарадва, като го видя на няма и две крачки от себе си.

— Ако ускорим крачка, ще ударим нападащите Сафон преди останалите да са стигнали до тях.

Мут се усмихна — нещо наистина рядко за него.

— Идеята ми се струва добра, командире.

Това беше цялото окуражаване, което му трябваше. Ханон се обърна към най-близките войници, погледна ги и извика:

— Дотук съм доволен от вас, момчета!

Всички завикаха ликуващо.

— Битката обаче още не е приключила. Каруците са в опасност. Трябва да си пробием път до другарите си. Мислите ли, че можете да го направите?

Викът им беше два пъти по-силен от предишния.

— Бързо тогава! Строй се по-бързо! Десет редици по двайсет души! Онези без щитове и ранените да отстъпят няколко редици назад. — Ханон се обърна към Мут. — Искам те в първата редица, шести от дясната страна. Аз ще съм шести от лявата.

Мут кимна. По очите му ясно личеше, че го разбира. Двамата щяха да бъдат фокус за войниците отпред; никой от хората нямаше да се намира по-далече от пет души от единия от двамата. Ако проработеше, тази стратегия щеше да гарантира, че строят им ще удържи.

„А ако не проработи, с нас е свършено“, помисли си Ханон.

— Какво чакате! — извика той, когато видя, че вражеските подкрепления ускоряват крачка. — По-живо!

Изминаха тичешком разстоянието до реката с високо вдигнати щитове и готови мечове, като крещяха убийствено към римляните. Въодушевени от успеха си при преминаването през триариите, забравиха колко тежки са доспехите и оръжията им и оставиха временната лудост на атаката да надделее. Ханон трябваше да признае, че легионерите си ги бива — те реагираха бързо, войниците от последните редици се обърнаха кръгом без никакво суетене, за да ги посрещнат. Сред тях като че ли нямаше триарии, за което Ханон бе благодарен. Както беше открил, използваните от ветераните копия за намушкване бяха смъртоносни от близко разстояние срещу въоръжен с мечове противник.

Както се беше надявал, Сафон поведе войниците си напред, докато Ханон с хората си удари римляните в гръб. Въпреки че другарите им приближаваха от дърветата, комбинираната сила на фалангите беше достатъчна, за да хвърли в паника легионерите, които побягнаха след съвсем кратка съпротива. Десетки жертви останаха да лежат на земята. След като нареди на хората си да избият ранените врагове, Ханон тръгна да търси Сафон. Щяха да имат кратка възможност да се посъветват, преди римляните да се прегрупират и да нападнат отново.

— Можехме да минем и без това — изръмжа Ханон.

— Баал Хамон да вземе очите им. Съгледвачите им сигурно са ни видели, или пък някой съобразителен селяк. Не са били далеч и затова успяха да стигнат толкова бързо до нас. Но все пак ще ги задържим, докато зърното мине на другия бряг, нали? — Очите на брат му проблеснаха опасно.

— Ще трябва — навъсено отвърна Ханон. Беше видял, че каруците с амфори са задържани, за да могат онези със зърното да преминат първи.

— Добре. — Сафон го тупна по рамото.

— Ами виното и зехтинът?

Брат му се изсмя рязко.

— Да стигнем до тях и тогава да му мислим!

— Добре. — Ханон се замоли на боговете противниците да не са повече от онези, които вече бяха тук. С малко късмет щяха да удържат, докато всички каруци минат оттатък и самите те да се измъкнат. Присъствието на нумидийците сериозно щеше да намали вероятността от евентуално преследване. Всеки римлянин, проявил глупостта да прекоси реката, щеше да бъде подложен на кавалерийска атака. И на фронтална атака от фалангите след това. „Прехвърлим ли се на другия бряг, всичко ще е наред — помисли си Ханон. — Само това трябва да направим“. Вражеските войници обаче, които се събираха на стотина крачки от тях, ясно даваха да се разбере, че задачата им няма да е толкова лесна.

— Искам фалангата ти да застане отдясно. Аз ще поема лявата половина. Отстъпвай само в краен случай. На каруците им трябва място.

— Заповедите са ясни, войници — извика Ханон и посочи. — Стройте се. Обърнете се с лице към римляните. После ви искам ето там. Действайте!

Войниците му не се нуждаеха от повече подкани и изпълниха заповедта. С помощта на Мут Ханон ги поведе към новата им позиция в дъга от брега на реката до последната каруца в средата на пътя, където те се срещаха с войниците на Сафон. Броят им позволяваше да се строят в не повече от три редици. „Не е достатъчно“, помисли си Ханон, докато преценяваше на око броя им. Разполагаше само с около двеста души. Десетима либийци бяха оставени отзад като резерва. Броят им беше смешно малък, но дори той отслабваше редиците му повече, отколкото му харесваше.

Тъкмо заеха позиции, когато две тръби затръбиха и римляните тръгнаха напред. Бяха стотици, може би два пъти повече от двете фаланги, взети заедно. Ханон по-скоро усети, отколкото видя опасенията на войниците си.

— Дръжте строя! — изрева той. — Ако сложат ръка на зърното, довечера ще гладуваме.

— Ами виното, командире? — извика Мут. — Нима то не е важно?

Войниците се разсмяха и Ханон хвърли благодарен поглед на заместника си.

— За пияндетата може би! Ако искате и вино, ще се наложи да отложим прекосяването още малко.

— Ще го направим, командире — извика Мут и заудря с меча по металния ръб на скутума си. — Вино! Вино! Вино!

Либийците тутакси подеха вика му.

— Вино! Вино! Вино!

Ханон не се сдържа и се усмихна. Ако това можеше да ги накара да удържат, така да бъде. За неразбиращите езика им римляни скандирането сигурно звучеше свирепо като боен вик. Ханон ги остави да крещят известно време, след което вдигна ръка.

— Предайте всички метателни копия на хората отпред. Хвърляйте по моя команда. — После се озърна с усмивка и изрева: — Вино!

Продължиха да сипят ругатни и предизвикателства към римляните, докато разстоянието между двете страни не се стопи на петдесетина крачки. После виковете затихнаха. Във въздуха се усети привкус на страх. Ханон стисна зъби. Не му харесваше и изнервящото мълчание, с което настъпваха легионерите.

— Пригответе копията! — изрева той. — Хвърляйте само след моя команда. За да сте по-точни, една мяра вино за всеки, който улучи противник.

Либийците, на които им бяха останали метателни копия, завикаха възбудено: подиграваха се на другарите си, които нямаха.

Ханон гледаше настъпващите легионери. Трийсет крачки беше максималното разстояние, на което можеше да очаква, че ще хвърли точно копието си. Още по-добре щеше да е да хвърлят от по-близо, но за това трябваха здрави нерви, а и имаше вероятност врагът да запрати пръв копията си и евентуално да предизвика хаос. „Още не — каза си той. — Още не“.

Римляните продължаваха да настъпват. Устата на Ханон отново беше пресъхнала, мътните да я вземат, а сърцето му биеше като чук, въртян от побъркан ковач. Двайсет удара. Най-сетне приближиха достатъчно. Ханон не каза нищо, когато едно копие полетя във въздуха. То падна и се заби малко пред първата редица на римляните. Легионерите се изсмяха презрително. Ханон се наведе напред и изгледа кръвнишки войниците от лявата си страна, откъдето бе полетяло копието.

— Казах, чакай заповедта ми! Всяко проклето копие е от значение!

Още десет крачки и римските офицери заповядаха на хората си да хвърлят копия. Ханон изрева да вдигнат щитове; чу Сафон да прави същото. Копията полетяха надолу като порой от дърво и метал. Туп. Туп. Туп. Неколцина войници от фалангата на Ханон бяха ранени, но само един тежко. След като хвърлиха, римляните ускориха крачка, но Ханон беше готов.

— Бързо! Хвърляй!

Либийските копия полетяха; описаха дъга и се понесоха надолу, падайки върху щитове — и върху неколцина легионери без късмет. Ханон видя, че залпът почти не е засегнал римската формация, но поне хората му останаха съсредоточени върху непосредствената си задача.

— Сгъсти редиците! — извика той. — Вино! Вино! Вино!

Войниците му подеха с жар скандирането.

По-нататък всичко беше като в неясен сън. Ханон мушкаше с меча и отбиваше с щита, зъбеше се и крещеше. Дори се изплю в лицето на един легионер в опит да го ядоса и да го накара да направи грешка. Номерът мина. Когато вбесеният римлянин вдигна ръка да го посече, Ханон успя да го прониже в подмишницата и го уби с един удар. Кръвта от раната плисна в лицето му, но Ханон нямаше време да я бърше. Мястото на падналия вече беше заето от друг легионер. Сблъсъкът продължи, докато римлянинът не изгуби равновесие заради нещо на земята — тялото на другаря му? — и Ханон му нанесе свирепа рана във врата. Смътно си даваше сметка, че двамата войници до него удържат позициите си, но нямаше представа какво става по-нататък. А и всъщност не му пукаше. Беше започнал да налага образа на Пера върху всеки, който му се изпречваше. Искаше му се да избие всичките до последния. След като повали третия си противник, успя да укроти яростта си и нареди на либиеца зад него да заеме мястото му. Отстъпи назад до място, от което да вижда как се развива битката.

Редиците се бяха огънали на две места, но за негово огромно изумление държаха. Както и редиците на Сафон. Ханон погледна към реката. Закъсалите каруци бяха изтеглени. Други десет вече бяха преминали на отсрещния бряг. Оставаха двайсетина, половината от които със зърно. Останалите бяха натоварени с вино или зехтин. „Давайте!“ — мислено ги подкани Ханон.

От дясната му страна настана внезапна суматоха; той се обърна, изруга и нареди на резерва да атакува. Водени от офицер с гребен от конски косъм на шлема, неколцина триарии бяха пробили редиците близо до реката. Ханон поведе резерва — даваше си сметка, че ако не бъдат спрени моментално, триариите ще разширят пробива и битката ще бъде изгубена. Изпита гордост от хората си заради краткия свиреп сблъсък, който последва. Никой не помоли за милост и не получи милост. Либийците се биеха като демони и съсякоха всички римляни, като изгубиха само един човек. Покрити с още повече кръв, плувнали в пот и запъхтени, те се спогледаха невярващо, когато всичко приключи. Ханон беше първият, който започна да се смее. Долавяше маниакалната нотка в гласа си, но изобщо не го беше грижа. Миг по-късно хората му също се разсмяха гръмогласно, сякаш бяха видели най-смешния номер, изигран на някого.

Почти веднага последва нов пробив. От този момент нататък Ханон остана с резерва. Втората атака и онази след нея бяха отблъснати, преди силите му да започнат да се изчерпват. Усещаше щита си като дървения, с който тренираха, а мечът му сякаш беше от олово. Погледна хората си и видя, че и на техните лица започва да се изписва умора. Римската атака не показваше никакви признаци на отслабване. Ревът на тръбите дори подсказваше, че може би пристигат подкрепления. Пръстите на отчаянието плъзнаха по врата на Ханон; в гърлото му се надигна горчилка. Той погледна към фалангата на Сафон. Тя също беше притисната сериозно. Дори бяха отстъпили малко: редиците се намираха по-близо до останалите каруци — общо седем — отколкото неговите.

Докато се чудеше какво да прави, решението беше взето от ръцете му.

— Конница, командире! — изрева Мут. — Идва конница!

Ханон погледна и сърцето му се сви при вида на конниците, приближаващи в тръс от мястото, където пътят излизаше от гората. Добре строени, въоръжени с копия. Нямаше начин да бъдат спрени.

— Гадост.

— Голяма, че и миризлива, командире — отбеляза Мут с обичайния си печален тон. — Какво ще правим?

— Започваме да отстъпваме — отвърна Ханон. Най-добре щеше да е да се посъветва със Сафон, но докато стигнеше до него, вражеските конници вече щяха да са ги връхлетели. — Искам по-голяма дълбочина на строя. Пет редици е добре. Да съберат всички налични пилуми. Хората от първата редица да ги използват, за да държат конниците на разстояние. Фалангата да отстъпва под ъгъл, така че последните няколко каруци да могат да стигнат до брода. Сафон ще види какво предприемаме, ако вече не е започнал да прави същото.

— Слушам, командире. — Мут излезе от строя и тръгна надясно, като крещеше заповеди. Ханон пък тръгна наляво. Непрекъснато поглеждаше през рамо към врага. Изпълни го надежда. Легионерите бяха отстъпили и очевидно очакваха конницата, преди да атакуват отново. Ако се възползваха от тази възможност, можеше и да успеят.

— Бързо, строй се в пет редици. Съберете всички копия, които намерите — викна той. — Предайте ги на хората отпред. После искам да тръгнете заднешком към каруците. Не изпускайте врага от поглед. Бъдете готови за конниците им.

Войниците му се движеха бързо, но въпреки това стомахът на Ханон се сви на топка. Може би един на трима имаше метателно копие, а това не беше достатъчно да спрат конна атака. За да удържат, пехотинците се нуждаеха от много копия, които да стърчат напред като бодли на таралеж. Без тази защита щяха да бъдат пометени. Мисълта беше ужасна. Ако не стигнеха до реката, много от хората му щяха да загинат. „Баал Хамон, бди над нас“, замоли се Ханон.

Продължиха да отстъпват към брода; Ханон командваше отляво, а Мут отдясно. Ханон благодари на боговете, когато видя, че фалангата на Сафон също отстъпва. Завъртя глава и погледна войника зад себе си.

— Какво е положението с каруците? Предай нататък.

Въпросът бързо стигна до задната редица и отговорът не закъсня.

— Пет каруци са останали на този бряг, първата е на път да влезе във водата.

„Зърното е преминало“, със задоволство си помисли Ханон. Част от него обаче не искаше да се отказва, докато цялата плячка не се озове на другия бряг. Имаше ли време? Погледът му отново се насочи напред и той изруга. Хората около него замърмориха ужасено и редиците им трепнаха. Вражеската конница беше разбрала плана им и настъпваше, макар и бавно. След няколко крачки премина в тръс.

— Назад! — изрева Ханон. — Отстъпвай. По-близо до каруците! — При тях щяха да имат някакъв шанс да задържат римските конници. Свирепо желание за успех напук на всичко изпълни сърцето му.

В следващия момент погледна наляво и се смая, когато видя, че другата фаланга се разпада. Войниците на Сафон обръщаха гръб на врага и бягаха. Намираха се на около трийсет крачки от брега, така че имаха всички шансове да стигнат до него преди римската конница. Ханон се втрещи. Защо не беше уведомен? Почувства се като изоставен с войниците си — още повече че биха могли да удържат римската атака. Вбесен, той се опита да зърне брат си сред хаоса, но не успя. Насочи вниманието си към собствения си отряд, който се намираше по-далече от реката. Въпреки желанието да спаси каруците трябваше да повтори онова, което беше направил Сафон — в противен случай рискуваше не само да бъде атакуван по незащитения фланг, но и да бъде напълно разбит.

Отвори уста да даде командата — и изведнъж го изпълни ужас. Римската конница беше преминала в галоп. Земята се тресеше от грохота на копитата. Ако заповядаше на войниците си да отстъпят, десетки от тях щяха да бъдат посечени. Но какъв друг избор имаха? „Майната ти, Сафон — яростно си помисли той. — Защо не изчака?“ Ако се бяха прегрупирали при каруците, повече хора щяха да имат възможност да прекосят реката. А сега беше оставен без избор.

— Отстъпвай! — извика той. — Отстъпвай! Към реката!

Либийците нямаха нужда от допълнително подканване. Обърнаха се с ругатни, като изблъскаха с лакти от пътя си по-бавните. И побягнаха. Мнозина не се подчиниха на заповедта на Ханон и захвърлиха щитовете и мечовете си. Той ги наруга, но не му беше трудно да разбере паниката им. Малцина войници на света можеха да се изправят срещу вълна препускащи конници. Фактът, че повечето коне нямаше да се стоварят върху войниците, нямаше значение. Заплахата да бъдеш стъпкан беше достатъчна. Той обаче не побягна.

— Дай ми пилума! — викна на един брадат либиец, един от най-старите му ветерани. Засрамен, мъжът спря.

— Какво смяташ да правиш, командире?

— Да остана тук. Да защитавам хората си.

— Това значи смърт, командире.

— Може би. — Ханон дръпна копието, но за негова изненада либиецът не го пусна.

— Аз също оставам, командире.

Ханон ясно виждаше страха в очите му, но въпреки това войникът беше изпълнен с решимост.

— Добре. Събери още хора, ако можеш. Само хора с копия. Когато римляните приближат, втурнете се срещу тях и крещете като луди. Повалете конниците, а ако не можете, пронижете конете. Правете го бързо и продължавайте със следващия. Убийте колкото се може повече.

— Слушам, командире.

Ханон му кимна отсечено и мъжът изчезна. Ханон погледна към римляните и изруга. Бяха на по-малко от петдесет крачки и препускаха в галоп. Ханон се опита да потисне страха си и мисълта колко ли от хората му може да се измъкнат, ако успееха да пробият вражеската линия. Мисълта беше безумна, но нещо не му позволяваше да побегне. Ако останеше, Ханибал нямаше как да не признае храбростта му. Прибра окървавения меч в ножницата, грабна едно захвърлено копие и погледна един либиец, който не беше побягнал, защото беше ранен в крака.

— Да, командире!

Малко преди римляните да ги връхлетят Ханон видя Мут наблизо. Около него се бяха събрали неколцина войници с пилуми. Не се изненада, а изпита само дълбока привързаност към вечно киселия си заместник. Последен поглед през рамо — и облекчение. Може би половината от хората му вече бяха във водата. Войниците на Сафон, които се намираха по-близо до реката, със сигурност бяха още по-добре. Като цяло жертвите им нямаше да са катастрофални. Откъдето и да се погледнеше, патрулът беше успешен — дори самият той да загинеше. Ханон вдигна метателното копие като пика, готов да даде прескъпо живота си.

Римляните вече бяха съвсем близо. Виждаше ясно лицата им, чуваше ликуващите им бойни викове. Определено бяха граждани, а не соции. Конете им бяха добри, яки дребни животни, които изглеждаха добре обучени. Повечето ездачи носеха беотийски шлемове и ризници; мнозина бяха въоръжени с гладиуси наред с копията за промушване. Всички носеха малки кръгли щитове. Яздеха плътно един до друг, между конете имаше само по няколко крачки. Беше като да се изправиш срещу бързо движеща се стена от метал и мускули. Мехурът на Ханон едва не се изпразни, но той пропъди напъна и вдигна щита си.

— Няма да им хареса контраатака на пехотинци — извика на ранения либиец. — Напред!

Струваше му се истинска лудост да не побегне, но въпреки това тръгна напред. С периферното си зрение видя как либиецът куца до него. По-нататък Мут и другарите му също напредваха. От гърдите на Ханон се изтръгна дрезгав, безумен вик. Роден от страх, отчаяние, остатъците от куража и от мъничко показна храброст. Затича се напред, насочил копието към ездача, който изглеждаше най-вероятно да го атакува — дългокрак мъж горе-долу на неговите години.

— ВИНО! ВИНО! ВИНО! — закрещя Ханон.

Римлянинът като че ли се изненада, когато го видя да тича напред, но бързо се овладя. Свали копието си и го насочи към главата на Ханон. Конят му обаче изцвили и забави ход, стреснат от приближаването на крещящ човек с голям щит. Ханон приближи, като продължаваше да крещи и да се моли другите вражески коне да не го съборят или ездачите им да не го наръгат в гръб. „ВИНО! ВИНО! ВИНО!“ Едва чуваше собствения си глас сред грохота на копитата.

Римското копие се понесе към лицето му. Ханон го посрещна с щита си, като в същото време надничаше отстрани. Бързо мушкане и върхът на копието се заби в бедрото на конника. Разнесе се пронизителен писък; копието падна от ръката на римлянина, докато той летеше към земята. Ханон не му се нахвърли; вместо това се извъртя и заби копието в гърдите на друг минаващ кон. Това беше глупав ход. Макар че животното залитна и хвърли ездача си, копието беше изтръгнато от ръката му. Ханон зърна за миг как дръжката му се пречупи, когато конят се претърколи, след което оръжието му изчезна.

Погледна земята между краката на минаващите ездачи и коне, трескаво търсейки друго оръжие. Чу свистене, приклекна инстинктивно и копието, което щеше да го прониже между лопатките, остърга върха на шлема му. Докато се опитваше да се обърне, огромна тежест го блъсна отстрани и той залитна. Видя небе, кон, озъбено лице, след което падна на земята. Копито издрънча в шлема му.

Всичко потъна в мрак.

Когато се свести, римските конници продължаваха да препускат покрай него, така че не можеше да е останал дълго в безсъзнание. На стотина крачки по-нататък редицата легионери напредваше горе-долу в неговата посока. Откъм речния бряг се носеха викове и звън на оръжия. Пред очите му се въртяха звезди и имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Горната част на шлема му беше огъната, но той още си беше на мястото и вероятно бе спасил живота му. Ханон с мъка разкопча ремъка и го свали. Хладният ветрец разроши мократа му от пот коса. От движението остра болка сякаш прониза самия му мозък и Ханон преглътна напиращата ругатня. Трябваше да махне шлема. Всеки легионер, който го видеше, щеше да го разпознае като картагенски. Без него с този нагръдник сигурно можеше да мине и за римски офицер. Първо обаче трябваше да се прави на мъртъв. Вражеските конници бяха отминали; оставаше му само да избегне вниманието на пехотата. С няколко напъна успя да придърпа трупа на един конник върху себе си. Беше истинско облекчение да затвори очи. Искаше му се да заспи и болката в главата да изчезне, но нямаше шанс това да стане. Още усещаше в устата си острия привкус на страх. Достатъчно беше и един римлянин да спре и да го погледне, за да се прости с живота си. „Спокойно. Дишай бавно и дълбоко“.

Сигурно най-добрият ход беше да остане да лежи тук до мръкване, но подобно нещо му се виждаше като постъпка на страхливец. Искаше да прекоси реката и да бъде с хората си, когато те се върнат в лагера и получат похвалите на Ханибал. Напрегна слуха си и не помръдна нито мускул, докато легионерите минаваха на известно разстояние вдясно от него. Когато тропотът на краката им се отдалечи, той изчака още малко, след което избута трупа настрани. Повдигна едва-едва глава и се огледа. С облекчение откри, че е останал зад римляните. Нямаше нови врагове, които да излизат от гората или да приближават по пътя.

Изправи се с мъка, извади меча си и взе един скутум. На няколко крачки от себе си видя тялото на брадатия либиец; до него лежеше конникът, когото беше ранил в крака. И двамата бяха покрити с рани. Изпита тъга и гордост заради двамата. Помоли боговете да ги приемат радушно в отвъдния свят, защото си го бяха заслужили. Изпъчи гърди и тръгна колкото се може по-уверено след вражеските войници. Гневът пламна в гърдите му. Пред легионерите конниците препускаха напред-назад и от време на време нанасяха съсичащи удари с мечовете си. Очевидно някои от либийците му не бяха успели да влязат във водата. Пехотата наближаваше, твърдо решена да ги довърши. На Ханон му се искаше да се втурне напред и да се включи в битката, но разбираше, че това само ще доведе до безсмислена смърт. Целта му беше да оцелее. И затова се погрижи крачката му да си остане равномерна.

Сърцето се качи в гърлото му, когато стигна до римските войници, но ако спреше, щеше да привлече вниманието им. Затова продължи напред, право през тях. Битката като че ли отслабваше или дори беше приключила и те бяха развалили строя. Малки групи тичаха насам-натам, избиваха ранените либийци или грабеха мъртвите. Други по заповед на офицерите си обръщаха изоставените каруци. Неколцина дори бяха захвърлили щитовете си и утоляваха жаждата си от мехове с вино. Всеки беше погълнат от работата си. Като промърмори молитва — този път за себе си — Ханон сниши глава и тръгна през бъркотията. Не му отне много време да стигне до речния бряг. Земята беше покрита с телата на мъртви и ранени. Както можеше да се очаква, повечето бяха либийци. Ханон ги оглеждаше, докато минаваше покрай тях; сърцето му заплака, когато разпозна много от собствената си фаланга. Изпита огромно облекчение, че не вижда нито един, който не е смъртно ранен. Не знаеше дали би могъл да изостави човек в подобно положение.

От другата страна на реката каруците се отдалечаваха, охранявани от част от прехвърлилите се либийци. Ариергардът остана на мястото си, далеч от обсега на копията — около стотина войници и всички нумидийци. Ханон видя кой е начело на либийците — Мут. Поне заместникът му беше успял да се спаси. Погледна към брода. Римляните не се опитваха да прекосят, но при него се бяха събрали твърде много, за да може да нагази във водата. Оставаше му само едно — да преплува. Това означаваше, че трябва да свали нагръдника. В сегашното си състояние не се чувстваше достатъчно силен, за да се осмели да преплува реката с тази допълнителна тежест. Без бронята обаче щеше да остане уязвим за врага. Римляните щяха да му се нахвърлят като глутница подивели кучета. Ханон преглътна и реши да продължи преспокойно, сякаш действията му са нещо напълно нормално.

С разтуптяно сърце тръгна към едно място, където имаше по-малко легионери, като по пътя свали ремъка на меча. Пипнешком намери страничните катарами на нагръдника и ги разкопча. Посегна към по-горните. Усилието — и болката от движението — му дойде в повече. Ханон спря и изчака силите му малко да се възвърнат.

— Хей! Какво правиш, мътните да го вземат?

Паниката стегна гърлото му. С огромно усилие успя да разкопчае последната катарама. Нагръдникът падна в краката му. Зад него се разнесоха гневни викове; чу се тропот на тичащи крака. Той не посмя да погледне през рамо. Пое дълбоко дъх и скочи с краката напред. Водата се оказа ужасно студена. Той изскочи на повърхността сред фонтан от пръски, пое въздух и заплува към отсрещния бряг. Междувременно гневните викове зад него се бяха събрали в истински хор. „Само някой да не скочи след мен“, замоли се той. Нямаше сили да се бие с още един противник, при това във водата. Чу се познато свистене и едно копие падна във водата на няма и пет крачки отляво. Ханон се обърна. На високия бряг се бяха наредили легионери, държаха копия. Подмятаха си шеги и се обзалагаха кой ще го улучи пръв. Призля му. Намираше се на не повече от петнайсет крачки от римляните — и беше лесна мишена.

„Проклети да сте всичките“, помисли си той, обърна се и зарита с крака. Плуваше, очаквайки всеки миг агонията, когато някое копие се забие в гърба му. Пет загребвания. Десет. Някъде отдалеч се чуха още викове. Може би идваха от картагенската страна на реката, но не беше сигурен. Поредното копие падна във водата зад него.

Накрая се озова достатъчно близо до брега, за да опита да стъпи на дъното. Усещането на тинята под краката му беше невероятно, еуфорично. Само най-големият късметлия би могъл да го улучи от това разстояние.

— Я да те извадим оттам.

Смаян, Ханон вдигна очи и видя протегната ръка. Колкото и да не беше за вярване, тя беше на Мут.

Ръката го подкани.

— Това да не ти е баня! Хайде, командире.

— Благодаря! — Ухилен като идиот, Ханон се пресегна и хвана ръката му. Докато Мут го изтегляше на брега, той видя десетина или повече нумидийци да препускат напред-назад, хвърляйки равни количества сквернословия и копия по римляните. Легионерите проявиха благоразумието да отстъпят от брега. — Май сме квит, а?

Мут отвърна с една от редките си усмивка.

— Може би, командире.

— Ти ме видя, така ли?

Заместникът му го поведе по-далече от брега.

— Едно от момчетата, командире. Помислих си, че си въобразява, но после видях пръските и разбрах, че греша. Само някой от нашите би скочил така и затова наредих на нумидийците да го прикриват, като хвърлят копия. Въпреки всички нареждания на Сафон не можех просто да зарежа горкия кучи син… теб, командире. — Мут се засмя. — Прощавай.

— Нареждания на Сафон ли? — тъпо повтори Ханон.

— Да, командире. Щом стигнахме до брега му пратих вест, че не си сред нас, и поисках разрешението му да поведа група обратно, за да те потърсим.

Сърцето на Ханон се разтопи.

— Явно ти се е искало да умреш днес, а?

— Не ми се удаде тази възможност, командире. Сафон каза, че най-важно било зърното и че трябва да продължим бързо напред, защото римляните можели да се опитат да прекосят реката.

— Сурово, но вярно — промърмори Ханон. Забеляза как Мут се намръщи. — Какво?

Отговор не последва и той попита отново.

— Той не изглеждаше особено загрижен, че говоря именно за теб, командире — с неохота призна Мут. — Реагира така, сякаш си прост войник, а не негов брат.

— Няма нищо — небрежно рече Ханон. — Просто не е имал време да помисли. Било е напълно възможно римляните да атакуват и да изгубим зърното. Основната му задача е да го достави до лагера и нищо друго.

— Щом казваш. — Лицето на Мут обаче говореше съвсем друго.

Ханон отказа да приеме идеята, че Сафон може да му е пожелал нещо лошо, когато е наредил на фалангата си да отстъпи без предупреждение. Мисълта беше твърде шокираща. Пропъди я от ума си, докато вървеше бавно към ариергарда. Зърното и виното не бяха изгубени; армията нямаше да гладува. Той беше жив. Не бяха дали прекалено много жертви. Ханибал щеше да е доволен.

Това беше важното. И нищо повече.