Кървави полета

XIII

В крайна сметка посещението на Квинт и Урцей в Ларинум мина без инциденти. Ако беше по-циничен, Квинт щеше да каже, че това не означава, че Мацерион не го причаква някъде. Накрая обаче и двамата се напиха толкова, че всеки от тях се качи с курва в малката си стаичка на кръчмата, в която бяха празнували. Прекараха нощта там. След това Квинт не можеше да си спомни дали наистина си е легнал с жената, привлекателно галско момиче; тя му беше казала с многозначително намигване, че не бил във форма, но ако искал да дойде отново, щяла да му предложи услугите си на половин цена. Изглежда, че казваше истината, защото малко по-късно Урцей пипна гаден обрив, докато Квинт — за негово облекчение — остана незасегнат. Случаят му напомни за съвета, който беше получил навремето от майка си — ако реши да посещава бордеи, по-добре да избира по-скъпите.

Дори да можеше да си позволи подобни заведения, Квинт нямаше възможност да намери такова през следващите седмици. Преместването им при хастатите се оказа толкова натоварващо физически, че единственото им желание с Урцей беше да се строполят в постелите си веднага след като приключеха със задълженията за деня. Коракс открай време ги гонеше, но след като вече бяха станали истински пехотинци, както обичаше да им казва, трябвало наистина да са корави, вместо само да се мислят за такива. Велитите са слабаци в сравнение с вас, крещеше той, докато те и останалите новобранци газеха из кални пътеки, мъкнейки повече доспехи и оръжия, отколкото някога бяха носили през живота си. Най-малко два пъти седмично центурионът ги извеждаше на маршове с дължина до двайсет мили. През другите дни Коракс ги караше да тренират с дървени мечове и щитове, които бяха два пъти по-тежки от истинските, да плуват в близката река въпреки студа и да се упражняват в борба и тичане.

Понякога центурионът им даваше „почивен ден“, в който маршируваха в строй с останалите хастати и се учеха да изпълняват даваните с тръби команди. Това се оказа едва ли не по-трудно от всичко друго, но накрая Квинт и останалите се научиха да образуват плътен строй, да образуват „клин“ и да атакуват на мига, като спират само колкото да хвърлят копията си. Научаването да се строяват в триплекс ациес също беше едно от основните неща в списъка на Коракс. Манипулите влизаха в битка, строени центурия след центурия. При даден сигнал задната се преместваше бързо и заставаше до първата, готова за битка. Войниците трябваше да се научат как да правят и обратната маневра, ако нещата тръгнат на зле, така че принципите да поведат атаката, и как след кратка почивка да се върнат през пролуките в манипулите им. Центурионите караха хастатите да изпълняват тези упражнения отново и отново, понякога сами, а друг път заедно с други манипули от принципи и хастати.

Затова едва ли беше изненадващо, че Квинт беше доволен, когато получи тридневен наряд с Урцей, през който трябваше да охраняват палатката на един от трибуните на легиона. Две контубернии бяха натоварени с тази задача — тяхната и тази на Мацерион. Останалите войници, тринайсет младоци от селските райони южно от Рим, не бяха толкова доволни от „задачата за слабаци“, както я нарекоха.

— Охраняването на палатката е много по-добра работа от тренировките — радостно каза Урцей. — Или от чистенето на главния път в лагера, с което се занимават останалите от манипулата ни.

Квинт промърмори нещо в знак на съгласие. Беше вторият следобед от наряда им и подобно на предишния ден, слънцето блестеше от бледото воднисто синьо небе. Не беше топло, но ако се движеше насам-натам, студът се понасяше. Мацерион и другарите му бяха разположени зад палатката, така че нямаше нужда да се безпокои за него. След седмици здрави тренировки всичко беше по-добре от това да се поти, докато Коракс реве ругатни и стоварва пръчката си върху всеки, който не изпълнява точно заповедите му. Не му се налагаше да понася и хапливите подмятания на хастатите, с които се беше сприятелил Мацерион. Запита се дали не е пропуснал един трик при повишението им, като не си беше направил труда да стане популярен в манипулата. Врагът му не си беше губил времето и тутакси се беше заел да си спечели благоволението на по-старите войници. Засега от старанията му не беше излязло нищо, но имаше неколцина войници, които се отнасяха с неприязън към Квинт заради отровните приказки на Мацерион.

Помисли си, че тези наряди имат и други добри страни. Тук можеха да наблюдават делата на висши офицери. Дори бяха видели оцелелия консул Гней Сервилий Гемин и колегата му Марк Атилий Регул, който беше избран на мястото на Фламиний. Двамата водеха армията, откакто диктаторът Фабий и неговият началник на конницата Руф бяха напуснали постовете си в края на миналата година. Предишната вечер двамата консули бяха минали покрай тях, докато се смрачаваше. Както обикновено, те се съпровождаха от голяма група екстраординарии, най-добрите войници от съюзната пехота и конница. Квинт се беше огледал за Гай, но не го бе видял.

— Кой според теб ще смени консулите през март?

Урцей го погледна, сякаш е полудял.

— Откъде да знам? А и на кого му пука? Всички са еднакви. — Той понижи глас. — Тъпи задници, които се смятат за по-добри от нас.

Квинт изсумтя развеселено. Имаше време, когато и самият той донякъде щеше да попадне в тази категория. Животът като прост пехотинец наистина му отваряше очите, при това често в добрия смисъл. Хора като Урцей и Рутил го бяха приели такъв, какъвто е; той се беше научил да прави същото.

— Фабий си беше наред.

— Да, не жертва живота ни напразно — призна Урцей. — Но сигурно гледа отвисоко на такива като нас.

— Естествено, че го прави — каза познат подигравателен глас. — Всички проклети сенатори и конници са еднакви.

— Какво правиш тук? — остро попита Квинт, настръхнал при споменаването на собственото му съсловие. — Трябваше да си зад палатката.

Мацерион не изглеждаше особено загрижен.

— Коракс го няма, опциона също. Новите момчета са поели нещата. Реших да дойда да ви правя компания.

— Или да се чупиш — озъби му се Квинт.

— Приятно посрещане, нали? — обърна се Мацерион към Урцей, който сви рамене. Квинт отново се запита дали не трябва да сподели с Урцей и да му каже какво мисли — какво знае — че се е случило с Рутил. Струваше му се обаче, че почти е изгубил шанса да го направи. Мацерион се беше задействал веднага щом Урцей се бе върнал: непрекъснато търсеше компанията му, делеше виното си с него и се държеше така, сякаш двамата са първи приятели. Доволен от това отношение, Урцей се беше сближил доста с него, което караше Квинт да се чувства малко като външен човек. Тревожеше се, че ако обвини сега Мацерион в убийството на Рутил, това ще застраши приятелството му с Урцей. А не желаеше подобно нещо. Дребният мъж с големите уши беше единственият му истински другар, който му бе останал. Беше се погаждал добре със Север, но не беше същото, каквото бе с Рутил и дори с Тенер Големия. Богове, как му липсваха старите приятели Калатин и Гай. Честно казано, дори баща му му липсваше. Но Калатин беше мъртъв, също като Рутил и Тенер. Нямаше начин да се свърже с баща си, без да изложи на опасност мястото си в пехотата. Квинт се стегна. Чувстваше се неимоверно горд, че е хастат, и нямаше намерение да се отказва от това.

Когато Мацерион се заприказва с Урцей, Квинт се помъчи да не показва недоволството си. „Колкото по-скоро ми се удаде възможност да го пробода в ребрата, толкова по-добре“, помисли си той.

Тропотът на копита го върна в реалността. Малка група конници приближаваше палатката на трибуна и Квинт остана зашеметен, когато разпозна сред тях Калатин. По-възрастен, по-отслабнал, с нови бръчки на изпитото си лице, но все пак същият мъж с яко телосложение, когото познаваше още от времето преди Требия. Квинт се извърна така, че Калатин да не може да го види. Каквото и да се случеше, Мацерион не биваше да научава, че двамата се познават.

Един от конниците скочи на земята и се приближи. Квинт отдаде чест. До него останалите направиха същото. Той погледна мъжа, който беше горе-долу на възрастта на баща му, и изпита облекчение, когато не го позна.

— Трибунът тук ли е? — попита мъжът.

— Не. Ще го намерите в щаба на лагера.

— Ясно. Благодаря. — Конникът му обърна гръб.

Квинт заби поглед в земята, като се молеше Калатин да не го е видял. Минаха един-два момента; той чу как онзи, който го беше попитал, се качва на коня си и казва нещо на другарите си. Конете тръгнаха и Квинт въздъхна с облекчение.

— Войнико!

Квинт замръзна. Гласът беше на Калатин.

— Войнико! Да поговорим.

— Теб вика — каза Урцей.

Квинт се направи на изненадан.

— По-добре иди и виж какво иска — посъветва го Урцей.

— Размърдай се, или всички ще си изпатим заради теб — злобно добави Мацерион.

Квинт хвърли гаден поглед на врага си и тръгна с разтуптяно сърце към Калатин. Беше благодарен, че останалите конници вече са се отдалечили.

— Мен ли викаш? — попита високо.

Калатин нарочно сниши малко глас, сякаш заговорничеше.

— Тук наоколо може ли да се намери някакво свястно вино?

С периферното си зрение Квинт видя разбиращите усмивки на Урцей и Мацерион. Хитро.

— Ами — каза той, като приближи още повече коня на Калатин, — човекът, който ти трябва, е…

— Здрасти, Квинте! — прошепна Калатин, като се помъчи да не се усмихне и се провали. — Молех се да си стигнал дотук.

— Богове, колко се радвам да те видя! — Самият Квинт също се беше ухилил до уши. Радваше се, че държи копието и щита, иначе желанието да сграбчи Калатин в мечешка прегръдка щеше да е неудържимо. — Как си успял да оцелееш в засадата при езерото?

Калатин се навъси.

— Циците на Фортуна са ми свидетели, не знам! Псетата се появиха от нищото. Конят ме хвърли на земята, понеже го улучи копие. Изгубих съзнание. Когато се свестих, отгоре ми имаше два трупа. Беше тъмно, а врагът не се виждаше никакъв. Оставаше ми само да изпълзя в гората и да се махна. — В очите му се четеше срам. — Не успях да нанеса и един удар.

— Нямаш вина за това — тихо каза Квинт. — Радвам се. Защото си жив. — Погледна към Мацерион, който ги наблюдаваше, и стомахът му се сви. — Както казах — добави той на висок глас и посочи, — ще го намериш при интенданта.

Калатин веднага се сети какво става.

— При палатката на квестора ли?

— Точно така — отвърна Квинт.

— Да отложим разговора за довечера. Палатките на отряда ми гледат към Виа Претория. Третият парцел от Порта декумана — тихо каза Калатин, след което добави високо: — Благодаря, войнико. — Във въздуха проблесна сребърна монета.

— Ще те намеря — промърмори Квинт, докато я улавяше. — Радвам се, че успях да помогна — добави той за Мацерион и Урцей. Калатин подкара коня си, без да поглежда назад; Квинт се върна при другарите си и показа драхмата. — Извадихме късмет!

— На какво ли не е готов човек за вино — с ехидна усмивка каза Урцей.

— Доста време ти потрябва да му кажеш къде може да намери вино — подозрително подметна Мацерион.

— Попита ме и някои други неща. За това къде може да намери удоволствие.

— Задникът на Север вече не ти допада, а? — подигра се Мацерион. — Урцей, приискало му се е да стане жена на конник!

Квинт го блъсна с щита си, от което русокосият залитна назад.

— Затваряй си шибаната уста!

— Какво, на майтап ли не държиш? — предизвика го Мацерион.

— Спрете. — Урцей пристъпи между двамата. — Не можем да се бием пред палатката на трибуна. Освен ако не искате да изкарате остатъка от зимата в копаене на клозети.

В този момент на Квинт изобщо не му пукаше. Копието му вече беше насочено към Мацерион. Ако той направеше и крачка напред, щеше да го прониже през щита му.

— Креспон — извика Урцей. — По-кротко! Ще ви видят. Мацерион, дръпни се.

Квинт тръсна глава, за да се овладее. Урцей беше прав. Не си струваше някой офицер да ги хване как се бият. Мацерион, който се беше дръпнал на няколко крачки, вече се усмихваше, сякаш нищо не се е случило.

— Беше просто шега — каза със смях.

„Не беше, гадняр такъв — помисли си Квинт. — Един ден ще ми паднеш в ръцете“.

— Какво ти става, Креспон? — попита Урцей. — Мацерион просто се шегуваше. Всички знаят, че не си падаш по мъже като Север или горкия Рутил.

— Рутил, а? — Квинт кипна отново. — Защо не питаш Мацерион какво стана с него?

Урцей го погледна объркано.

— Какво да го питам?

— Как е станало така, че е умрял от рана в гърба — процеди Квинт през зъби.

— Ами, има само една причина човек да получи такава рана — невъзмутимо отвърна Мацерион. — И всички знаем коя е тя.

— Боклук! — извика Квинт и избута Урцей. — Рутил не беше страхливец. Никога не би побягнал от врага.

— Тогава какво искаш да кажеш? — изръмжа Урцей, като поглеждаше ту единия, ту другия.

— Просто се опитва да оправдае приятеля си гъзоебец — изсмя се Мацерион.

Появата на трибуна, чиято палатка охраняваха, сложи край на разправията. След това в нея непрекъснато влизаха и излизаха хора и Квинт постепенно се успокои. Когато Урцей го попита отново и Мацерион се беше върнал на поста си зад палатката, той успя да обясни какво се беше случило в нощта, когато Ханибал беше подкарал говедата през билото.

Урцей изпсува, после попита:

— Можеш ли да го докажеш?

— Разбира се, че не!

— Тогава откъде знаеш, че е бил Мацерион? Само защото Рутил никога преди не е бягал не означава, че не го е направил онази нощ. Много добре знаеш, че са се случвали и по-странни неща.

— Мацерион е бил. Сигурен съм — непреклонно рече Квинт и разказа какво се беше случило, когато бяха изненадали пияните нумидийци. Докато говореше, имаше чувството, че това се е случило в някакъв друг живот.

Урцей се замисли.

— Било е глупаво да хвърля толкова близо до теб, но сигурно е било грешка. Аз самият съм правил подобни неща по време на бой. Двамата с Мацерион не се погаждате от самото начало, но в сърцето си той е добър човек. Не е някой, който би се опитал да убие другар, още по-малко двама.

Квинт ясно си даваше сметка, че си блъска главата в стена.

— Винаги вярваш в най-доброто у хората и затова не разбираш — каза той. — Мацерион е като спотаила се в тревата змия.

— Жалко, че мислиш така. — Урцей поклати глава. — Много по-лесно ще е да изгладите противоречията си на няколко питиета. Ще се погрижа да не се стигне до размяна на удари.

— По-скоро бих се хвърлил от Тарпейската скала!7

— Щом казваш — със съжаление отвърна Урцей.

Последва неловко мълчание, което продължи до края на поста им. Квинт се замисли за Калатин. Фактът, че приятелят му беше жив и здрав, го изпълваше с радост. Довечера щяха да наваксат пропуснатото. Щеше да занесе вино; щеше да е също като навремето, когато правеха глупости в Цизалпийска Галия. Двамата с Калатин бяха единствените оцелели от четиримата в палатката им преди година. Когато бойните действия се подновяха, колко ли време щеше да мине, преди някой от тях — или и двамата — да се прости с живота си? „Още една причина да живееш на момента — помисли си Квинт. — Защото утре може да сме мъртви“. Кана вино и добра приказка с Калатин — засега разчиташе само на това.

Квинт често поглеждаше назад към палатките на манипулата. Вървеше към откритото пространство от вътрешната страна на земния вал. Така можеше да продължи направо към порта декумана и после нагоре по вия претория. Минаването между палатките щеше да е по-бързо, но рискуваше да си счупи врата в тъмното, ако се препъне в някое въже. Беше казал на Урцей, че отива да поговори с човек, който обещавал да му осигури овчи кожи на добра цена. „Това ще ми помогне да се спазарим“ — беше добавил, показвайки каната вино. Урцей не бе възразил; свикнали с постоянните му влизания и излизания, останалите от контубернията не му обърнаха внимание, когато ги остави.

Наоколо имаше и други войници, които търсеха къде да поиграят комар, да си купят вино или просто да разговарят извън палатките. Имаше дори някакви побъркани, които се надбягваха под виковете на приятелите им. Атмосферата беше ведра, едва ли не празнична. Самият Квинт се чувстваше така. Всички знаеха, че до пролетта няма да има истински сражения; бяха приключили със задачите си и беше време за разпускане. Войниците бяха свободни да правят каквото си искат до втората нощна стража, така че защо да не се възползват максимално? За онези, които бяха наряд обаче, нещата стояха различно. Часовите на вала — всичките велити — обикаляха напред-назад. Квинт беше благодарен, че вече не му се налага да прави това и да мръзне като куче.

Лесно откри палатките на конниците, които бяха отделени от първия отряд и гледаха към вия претория. Правоъгълното им разположение беше същото като на пехотата — открита страна, две редици палатки една срещу друга и в края оградени места за конете. Като броеше внимателно, Квинт стигна до частта на Калатин. И тогава изпита известна тъга. Като конник бе приемал високия си статут като даденост. Сега беше прост хастат, много под общественото положение на Калатин и останалите от неговата турма. Животът щеше да е много по-лесен, ако беше останал там, където беше. Тази фантазия продължи, докато не помисли за баща си и намерението му да го прати у дома. Квинт изпъчи гърди и тръгна към няколко души, застанали пред една палатка. Погълнати от разговора си, те не го видяха да приближава в сумрака.

Квинт се изкашля. Никой не го чу. Изкашля се отново, със същия резултат.

— Извинете — високо каза той.

Кръг изненадани лица се обърна към него. Някои се изкривиха презрително.

— Хастат. Какво прави тук? — попита един.

— Кажи му да се пръждосва — добави втори. — Но не преди да ни е дал каната вино.

Последният коментар беше посрещнат със смях и Квинт наистина трябваше да си прехапе езика. „Мръсници!“ За щастие един от конниците го попита с нормален тон какво иска. Последваха любопитни погледи, когато той отговори, че търси конник на име Калатин. Все пак го упътиха към една палатка в отсрещната редица. Докато прекосяваше откритото пространство, познат глас го накара да се закове на място. Квинт беше благодарен на мрака, който скриваше лицето му. На няма и десет крачки от него баща му говореше с някакъв декурион. Сърцето му се сви. Въпреки лошите им отношения преди да изчезне, той обичаше баща си. В този миг осъзна колко му липсва той. Колко хубаво би било да отиде и да го поздрави. „Сякаш ще ме приеме с отворени обятия!“ Наведе глава и тръгна под друг ъгъл, като се стараеше да се отдалечи колкото се може повече от Фабриций.

Докато приближаваше палатката на Калатин, от нея излезе някакъв мъж с кисела физиономия.

— Калатин вътре ли е?

— Кой си ти?

— Креспон, хастат.

Мъжът сви устни.

— За какво му е на Калатин да се занимава с такива като теб?

На Квинт му дойде до гуша.

— Не е твоя работа. Той вътре ли е, или не?

— Ах ти, нахален… — започна конникът, но точно тогава Калатин показа глава навън.

— А, Креспон! — извика той и се обърна към другаря си. — Би ли ни оставил? Имам да свърша една работа.

Мъжът се отдалечи, като мърмореше нещо.

— Влизай! — подкани го Калатин.

Квинт хвърли последен поглед към баща си и влезе. За негово облекчение в палатката нямаше други. Калатин върза платнището зад него и му махна да седне на една табуретка до мангала в центъра. — Добре дошъл, добре дошъл. Креспон — сега с това име ли се подвизаваш?

— Не бих могъл да ползвам истинското си, нали? — Квинт го прегърна и промърмори в ухото му: — Мислех те за мъртъв, мътните да те вземат.

Калатин отвърна на прегръдката му.

— Нужни са повече от няколко гуги, за да бъда убит.

Двамата се ухилиха един на друг като кръгли идиоти. Накрая Калатин се дръпна и извади вино. Когато Квинт предложи своето, приятелят му отвърна:

— Ще стигнем и до него. Чака ни цяла нощ пиене.

— Другарите ти по палатка няма ли да се върнат? Някои ме изгледаха доста особено заради това че ги питам къде мога да те намеря.

— Не се безпокой. За щастие, съседната турма организира някакво празненство. Още дълго няма да се върнат.

— Баща ми говореше с някакъв декурион отвън — каза Квинт. — Не го очаквах.

— В името на косматия гъз на Вулкан! Той видя ли те?

Квинт поклати глава.

— Но все пак си беше истински шок. Исках да го заговоря, но не можех, естествено. Сега си давам сметка, че ми е липсвал. Повече, отколкото си мислех.

— И ти му липсваш — сериозно каза Калатин.

— Откъде знаеш?

— Говори от време на време. — Калатин видя изненадания поглед на приятеля си. — Търси ме. Мисля, че защото знае, че двамата с теб бяхме… — усмивка, — сме приятели.

— Какво казва за мен?

— Чуди се защо си изчезнал и дали не си бил убит от врага. — Калатин се поколеба, после добави: — Не съм сигурен, но си мисля, че се пита дали не е бил прекалено строг с теб.

Квинт се наведе напред.

— Защо мислиш така?

— Заради тъгата в очите му, когато говори за теб.

Квинт преглътна буцата, която се бе появила неочаквано в гърлото му.

— Защо не се върнеш в конницата? Не мисля, че баща ти ще е прекалено суров с теб. Страшно ще се зарадва да разбере, че си жив.

Предложението беше съблазнително в много отношения. Другари като Калатин. Повече слава. По-добри дажби. И най-вече — никакъв Мацерион. Квинт пропъди тази мисъл. „Не бъди страхливец — каза си рязко. — Само страхливците бягат и забравят убитите си приятели“.

— Значи той няма новини от майка ми? Изпратих ѝ писмо да ѝ кажа, че съм добре.

— Не е споменавал нищо такова.

— Рано или късно ще разбере. Няма да напусна отряда си. Не и сега, когато тъкмо ме повишиха в хастат. — „Не и когато трябва да убия Мацерион“.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Не ми се говори за това — отвърна Квинт. Това беше нещо, което трябваше да направи сам, за себе си. За Рутил. — Да пийнем, а ти ще ми разкажеш подробно как си оцелял, когато толкова много други загинаха.

— Добре. Но само ако ти ми кажеш как така не си станал храна за рибите на дъното на Тразименското езеро.

Ухилиха се. Пълната случайност, че и двамата бяха живи, правеше срещата им още по-сладка.

Квинт се събуди със стряскане и примигна, за да махне остатъците от кошмара, в който Мацерион го нападаше с меч, а той нямаше с какво да се защити. В устата му имаше кисел вкус на вино и в главата му беше пълна мътилка. Седна и избърса слюнката в края на устата си. До него лежеше празната амфора. Лампите бяха изгаснали. На смътната светлина на мангала видя Калатин да лежи по гръб на две-три стъпки от него. Хъркаше толкова силно, че можеше да събуди и мъртвец. Квинт го срита. Чу се сумтене. Срита го отново.

— Събуди се!

— Ъ? — Калатин повдигна глава.

— Колко е часът?

— Откъде да знам? — измърмори Калатин и с мъка се надигна, като се подпираше на рамо. — Богове, устата ми е пресъхнала като кост. — Посегна към меха с вода и загълта жадно.

Квинт погледна към входа на палатката. Нямаше никаква следа от светлина.

— Още е тъмно. По-добре да се връщам.

— Ще дойда с теб.

— Не е нужно, благодаря. А и не е добра идея да ни виждат заедно. Даже ще е най-добре да не повтаряме това известно време. Някои могат да започнат да задават въпроси.

— Ако някой повдигне въпроса, ще кажа, че си син на наемател в семейното имение.

— Това може и да свърши работа веднъж, но само толкова. Кога за последно си пил с обикновен гражданин? — отвърна Квинт. — И на мен не ми харесва, но нищо не може да се направи.

— Можем да се виждаме извън лагера, особено след като времето се оправи.

— Това може и да се получи — съгласи се Квинт, стана, сложи си наметалото и потупа дръжката на кинжала си. — Пази се, приятелю.

Калатин скочи да го прегърне.

— Ти също.

Квинт беше стигнал до изхода, когато Калатин се обади отново:

— Да кажа ли нещо на баща ти?

— Разбира се, че не! Като едното нищо ще се отрече от мен.

— Просто си помислих, че можеш да му…

Квинт, чиято глава беше още замотана от пиенето, се ядоса.

— Как, Калатине? Като просто намина покрай палатката и му оставя писмо ли?

— Извинявай. — Калатин оклюма. — Просто исках да помогна.

— Знам. — Квинт въздъхна тежко. — Но е прекалено рисковано.

Калатин кимна уморено, че е съгласен.

Като се чувстваше зле, че е навикал приятеля си, и виновен, че не се е обадил на баща си, Квинт излезе. Като се изключеше шумът откъм палатките на съседната турма — празненството явно беше в разгара си — всичко бе притихнало. Дъхът му излезе на пара; в следващия момент усети как мразовитият нощен въздух прониква под наметалото му. Вятърът беше утихнал и беше започнала да се образува слана. Лунната светлина блещукаше по замръзналата отъпкана земя. Квинт се огледа за патрул. Не видя никого и излезе на откритото. Това беше по-рисковано, отколкото да върви между палатките, но сега той се доверяваше още по-малко на чувството си за равновесие. Стига да си отваряше очите на четири, щеше да остане незабелязан. Или поне така си въобразяваше.

Замислен за баща си и все още със замотана от виното глава, Квинт не видя четирите фигури, които се промъкнаха зад него. Изневиделица някой метна ивица плат през главата му и рязко я дръпна през устата му. Квинт залитна назад и едва не падна. Посегна да се освободи, но ръцете му тутакси бяха сграбчени и притиснати към тялото му. Трескаво се огледа наляво и надясно, после погледът му се спря върху мъжа пред него. Смая се. Пред него стоеше новобранец от контубарнията на Мацерион; другите двама бяха ветерани хастати от неговата манипула. Докато осъзнаваше с ужас положението си, познат глас прошепна в ухото му:

— Да приема ли, че конникът се е наситил на задника ти?

Мацерион! Квинт трескаво се опита да се освободи. Захапа парчето плат, опита се да го изплюе, но напразно. Помъкнаха го между палатките до празното пространство между оградените места за коне и го хвърлиха на земята. Един-два коня изцвилиха тихо и повечето се дръпнаха от оградата, но на Квинт му призля съвсем, когато си даде сметка, че тук е най-малко вероятно някой да чуе какво му причиняват. „Трябва да стана“, помисли си. Но преди да успее да се надигне, по гърдите, главата и корема му заваляха ритници и той падна на земята, заслепен от болка. Когато ударите престанаха, си пое треперливо дъх и едва не повърна. Погледна нагоре към нападателите си.

— Винаги съм си знаел, че си мъжеложец — изсъска Мацерион и го изрита отново. — Какъв друг би се сприятелил с молис като Рутил?

— Сигурен ли си, че не е грък? — попита един от другарите му и се изкиска.

— Трябва да е — съгласи се Мацерион и заплю Квинт. — Щом продава гъза си на конник като някой от боклуците, които ще намериш в най-долните бардаци. Мръсен молис!

Квинт отново се опита да се надигне, но беше повален от ритник в лицето. Пред очите му избухнаха звезди; чу глухо изпукване, когато скулата му се счупи. „Нападате погрешния човек — искаше да извика. — Не съм аз онзи, който уби един от своите — а Мацерион!“ Но единствените звуци, които успя да издаде, бяха приглушени стонове, лишени от всякакъв смисъл. Започваше да губи съзнание. С огромно усилие успя да оформи свързана мисъл. Трябваше да действа, да направи нещо. Иначе този побой щеше да означава смърт за него — ако не от нараняванията, то от това, че ще остане да лежи цяла нощ на открито.

Пръстите му зашариха безполезно по туниката. Напипаха очертанията на балдрика. Продължиха по кожата до дръжката на кинжала. Той присви очи към нападателите си, чиито силуети се очертаваха на фона на небето. Като че ли никой не беше забелязал. Стомахът на Квинт се сви. Щеше да разполага само с един шанс. Извади ножа, вдигна ръка и замахна към най-близката плът, която успя да различи.

Последва болезнен писък. Ножът беше изтръгнат от ръката на Квинт, докато пострадалият отскачаше назад. Ритниците спряха. Нов болезнен вик. Един от мъжете се наведе и стисна с проклятия стъпалото си.

— Млъквай, глупако! — изсъска Мацерион.

— Наръга ме в крака!

— Хич не ми пука! Млъкни, или ще докараш цялата проклета стража тук.

Матов сребрист проблясък, когато ножът на Квинт беше вдигнат високо.

— Тогава ще го довърша още сега. Няма да може да приказва, като е мъртъв, нали?

— Довърши го — каза Мацерион и се изсмя жестоко. — Но по-бързо.

С последни сили Квинт се претърколи наляво. Сблъска се с нещо — нечии крака, кол? Сви колене и продължи да се търкаля. Под оградата и сред конете. Миризмата на тор изпълни ноздрите му. Виждаше единствено копита, танцуващи неспокойно около него. Продължи да се търкаля в отчаяното си желание да се отдалечи колкото се може повече от нападателите. Въздухът се изпълни с цвилене. Затропаха копита. Имаше и ругатни, оттатък оградата. И след това най-хубавото нещо, което беше чувал някога:

— Хей! Какво правите, в името на Хадес!

И друг глас:

— На оръжие, момчета! Някой се опитва да открадне конете ни!

Още проклятия; тропот на отдалечаващи се стъпки. Нападателите му бягаха.

Квинт се отпусна с облекчение на студената земя. Последното, което видя, беше звездното небе, извисяващо се над него. „Колко е прекрасно“, помисли си, преди мракът да го погълне.

Болка. Вълни от болка от бузата, ребрата, слабините. Редуваха се в противен ритъм, в безкраен такт, който го повличаше неудържимо със себе си. Пулсът туптеше под клепачите му, в гърлото, дълбоко в главата. Усети как струйка пот се стича покрай ъгълчето на окото му. „Значи все пак съм жив“, помисли си. Клепачите му бяха като залепени с лепило, но успя да събере сили и да ги отвори. Някакъв мургав мъж го наблюдаваше. Зад него видя Коракс, който изобщо не изглеждаше щастлив.

— Добре. Събуди се. — Коракс пристъпи напред, но хирургът вдигна ръка. Центурионът се намръщи, но спря.

Квинт се опита да проговори, но езикът му беше станал твърд като дъска.

— Пийни. Само глътка. — Към устните му беше поднесена чаша.

Разреденото вино беше като нектар. Хирургът дръпна чашата.

— Не прекалявай. Не искам да почнеш да повръщаш.

— Къде съм? — изграчи Квинт.

— В лагерната лечебница — отвърна Коракс. — Заедно с приятеля ти.

Квинт предпазливо завъртя глава наляво и надясно и остана доволен, когато не откри хастат на някое от съседните легла. Войниците, които видя, се преструваха, че не слушат, но несъмнено бяха наострили уши.

— Приятелят ми ли, командире?

— Лайното, което си наръгал в стъпалото. Предполагам, че ти си го направил, нали?

С недоволна физиономия хирургът се дръпна, за да направи място на Коракс.

— Не бива да говориш дълго с него, центурионе — каза той. — Войникът се нуждае от почивка.

Коракс не си направи труда да отговори. Гъркът се отдалечи със свити устни.

— Е, Креспон? — Очите на центуриона бяха като люспи кремък.

— Да, аз го наръгах, командире.

— Защо?

— Защото се канеше да ме убие.

— Защо ще те убива, мътните да го вземат? Посред нощ и толкова далече от палатките ни? А?

Квинт се опита да подреди обърканите си мисли. Искаше да разкаже всичко на Коракс, но също като по-рано, когато Мацерион го беше нападнал, не посмя. Първо, наоколо имаше прекалено много уши. Независимо дали чуеха, или не, издаването щеше да го превърне в прокуден в манипулата. Нямаше значение, че Мацерион и другарчетата му се бяха опитали да го убият. Спазването на правилото на отряда за пазене на мълчание беше жизненоважно, ако искаше да се ползва с уважението на другите войници. Трябваше да си отмъсти на Мацерион без намеса отгоре. Сам.

— Попитах те нещо! — Коракс се наведе над леглото. — Хич не ми пука за думите на хирурга, че ти трябвала почивка. Отговаряй, или така ще те напердаша, че ще останеш тук цял месец!

Квинт реши, че Коракс явно вече е разговарял с хастата. Какво ли му беше казал той? Хвана се за първия достоверен отговор, за който се сети.

— Знаеш как е, командире. Той е ветеран; аз не съм. Подиграваше ми се. Сбихме се. И така.

Мълчание. Квинт се опита да не се затърчи под погледа на Коракс.

— Беше ли пил?

— Да, командире. — Благодарен, че Коракс не го прекъсна, той продължи забързано: — Натъкнах се на този боклук, докато се връщах от палатката на един приятел. Така се стигна до боя. — Квинт млъкна. Даваше си сметка колко неубедително звучи обяснението му, но не беше в състояние да измисли нещо по-добро.

— Не лъжи — хладно рече Коракс. — Войниците, които чули сбиването, казаха, че неколцина са избягали. Видя ли лицата им?

— Не, командире — упорито отвърна Квинт, като избягваше погледа му.

— Значи нямаш представа кои са били? — невярващо попита центурионът.

— Нямам, командире. — С разтуптяно сърце Квинт погледна Коракс. Имаше ли изобщо нещо общо версията му с тази на хастата?

Последва дълга пауза.

— За твой късмет хастатът каза същото — че сте се сбили без конкретна причина. Не си мисли, че не знам, че и двамата лъжете. Веднага щом излезеш оттук, един месец ще чистиш клозетите. И ще готвиш на контубернията си за същия период. Освен това всяка сутрин по изгрев-слънце ще ми се явяваш в пълно снаряжение и ще тичаш по десет мили. Смятай се за късметлия, че няма да те понижа.

— Да, командире. Благодаря, командире. — „Дано хастатът да получи същото“, замоли се Квинт.

Като никога молитвата му беше чута.

— Ако случайно се чудиш, приятелят ти ще прави същото, след като излезе от болницата. — Коракс направи кратка пауза и добави: — Освен това ще получи десет удара с камшик.

Любопитството и задоволството на Квинт се смесиха в равни дози.

— Това пък защо, командире?

— Защото е ветеран, мътните да го вземат! Трябвало е да те смаже от бой, а не да се остави да го наръгат в стъпалото. Камшикът ще го научи да не е толкова безполезен.

Квинт почти беше готов да се закълне, че Коракс му намигна. Почти. Насили се да не се усмихне.

— Разбрах, командире.

— Яви се при мен, когато излезеш. — Коракс отново заговори делово. — Хирургът смята, че ще останеш тук два, най-много три дни.

— Да, командире. — Квинт се загледа в отдалечаващия се Коракс. Чувстваше се малко по-щастлив въпреки наказанието, което го очакваше. Нямаше начин да го докаже, но инстинктът му казваше, че центурионът е повече на негова страна, отколкото на тази на хастата, което означаваше, че Мацерион и приятелчетата му трябва да внимават. Нямаше съмнение, че ако Коракс ги спипа да правят нещо нередно, ще си изпатят. Това обаче не означаваше, че може да се отпусне. Мацерион беше прекалено опасен. Ядоса се, че е позволил да го издебнат толкова лесно. Това вече се случваше за трети път. Не биваше да се случва отново. Време беше да изненада Мацерион веднъж завинаги. Но докато сънят го надвиваше, Квинт си даде сметка, че това няма да е лесно. Коракс щеше да следи и него зорко като ястреб.

След два дни хирургът го обяви за годен за служба, стига да избягва тренировките с оръжие за два месеца. Гъркът обясни, че един удар при тренировка би могъл окончателно да счупи скулата му и да му попречи да говори и да се храни. Квинт изпита облекчение, когато Коракс не възрази на напътствията на хирурга. Нараняването обаче нямаше значение за допълнителните задължения — всичките леки — наложени му от центуриона. Квинт се потеше от зори до здрач, тичаше или копаеше клозети, наблюдаван от Коракс или от някой от младшите офицери. Прекарваше вечерите с другарите си по палатка, които бяха започнали да го закрилят яростно след сбиването. Дори Мацерион да искаше да предприеме нещо, нямаше начин да успее да го направи.

Хастата го нямаше никакъв близо три седмици; когато най-сетне се появи със сериозно накуцване, Коракс го наказа с десет камшика, след което го прати да копае друг ров за клозети. Един-два дни по-късно Квинт случайно срещна погледа му. Ветеранът му се намръщи и той му отвърна със същото. „Следващия път ще забия ножа в гърдите ти“, говореше погледът му. В отговор получи мръсен жест. Изпита слаба утеха от тази малка конфронтация; Мацерион и другите двама хастати също го поглеждаха свирепо при всяка възможност.

Може би най-доброто от всичко това беше фактът, че Урцей вече вярваше, че Мацерион е реална заплаха. Веднага щом Квинт излезе от болницата, мъжът с големите уши беше настоял да научи за случилото се през нощта. Изслуша мълчаливо историята му как продал изгодно на един конник част от запасите вино. Не го прекъсна дори когато разкри кой точно го е нападнал. След като приключи, приятелят му остана мълчалив известно време, като потупваше с пръсти бузата си.

— Не е нужно да ми казваш какво наистина си правил в онази част на лагера. Това си е твоя работа. Не вярвам и на глупостите, че си обратен. Гъзоебците не се заглеждат по курви по начина, по който го правиш ти. — Вдигна месестата си ръка, за да попречи на Квинт да отговори. — Съжалявам, че преди се усъмних в твърденията ти за Мацерион. Нали виждам как те гледат той и приятелите му, откакто излезе от болницата.

— А вярваш ли ми и за Рутил?

Урцей въздъхна.

— Не ми се иска, но да, вярвам ти. Щом тоя кучи син се е опитал да убие тайно теб, значи е способен да направи същото и по време на сражение.

— Това няма да приключи, докато някой от двама ни не умре. И нямам намерение този някой да съм аз.

— Определено можеш да разчиташ на мен — изръмжа Урцей.

На Квинт му стана малко по-леко от факта, че вече има приятел, който да му пази гърба. Вече можеше да спи по-леко през нощта, макар че често го измъчваха кошмари, свързани с Мацерион. Колкото по-скоро приключеше тази вражда, толкова по-добре. Квинт се запита какво ли ще бъде, след като едномесечното наказание изтече, но офицерите нямаше да престанат да следят нито него, нито хастата. Двама други войници от манипулата опитаха сериозно камшика, след като бяха хванати да се бият. Коракс ясно показваше на всички какво да очакват при подобни провинения. Най-лошата част от зимата беше отминала и дните започнаха да стават по-дълги. Все по-често се забелязваха групи вражески войници, което доведе до увеличаване на римските патрули. Квинт нито веднъж не попадна на една и съща мисия с Мацерион и приятелчетата му, което също показваше, че Коракс е наясно за враждата помежду им. Каквато и да беше причината, това го разсея от проблема, поне за известно време. С минаването на седмиците той зарови омразата си към Мацерион за друг път. Отмъщението за смъртта на Рутил можеше да почака, но войната с Ханибал — не.

А войната определено щеше да се поднови. Макар че Сервилий и Регул продължаваха да водят армията и следваха инструкциите на Сената да не влизат в сериозно сражение с Ханибал през пролетта, основната тема на разговори в лагера беше само една — изправянето срещу врага. Когато пристигнеха да поемат командването, новите консули Луций Емилий Павел и Гай Теренций Барон щяха да доведат със себе си четири новосформирани легиона и още толкова соции. Заедно с войниците в лагера при Геруниум консулите щяха да командват над осемдесет хиляди мъже. Мнозина заявяваха, че с такава огромна войска поражението е невъзможно. Квинт не можеше да възрази на подобна логика. Докато дните се удължаваха и ставаше все по-топло, тренировките се подновиха с пълна сила. Няколко сблъсъка с врага също бяха спечелени от римляните и бойният му дух се повдигна заедно с този на всички останали. Нямаше да спрат, докато не постигнат пълна победа. А тя щеше да дойде скоро, преди края на лятото; това означаваше, че ако оцелее, има всички изгледи да бъде уволнен през есента. Така би могъл да се върне при семейството си. Въпреки цялото си желание да поеме по свой собствен път Квинт също така копнееше да види отново майка си и Аврелия. Както и баща си, призна пред себе си той. Ако успееше да се прояви в решителната битка срещу Ханибал, баща му може би щеше да му прости, задето не се е подчинил на заповедта му. Подозираше обаче, че подобни мисли са само фантазия. Въпреки това я пазеше ревниво и не я сподели с никого.