Кървави полета

XV

Лицето на Сафон беше самото въплъщение на изненадата. Ханон се запита дали не е зърнал и нещо друго в очите му, но моментът отмина твърде бързо, за да е сигурен. Сафон го награби в мечешка прегръдка, отправи благодарности към всяко божество от пантеона и настоя да отворят една от заграбените амфори.

— Ще пием, докато вървим! — извика той. — След приключение като това сме си го заслужили!

Главата на Ханон още пулсираше от болка, но замаян от почти чудодейното си измъкване, той отново зарови дълбоко тревогата си, че Сафон може би е искал смъртта му. И беше благодарен на виното, че притъпява сетивата му. Мут и останалите офицери също бяха жадни. След като стана ясно, че няма да има преследване, те позволиха и на войниците да пият. Маршът обратно до лагера премина в песни, мръсни шеги и все по-раздути версии на геройски постъпки. Когато Ханибал дойде да види каруците, всички бяха здравата наквасени.

Дланите на Ханон станаха хлъзгави от пот, когато генералът дойде да чуе доклада им. Какво ли щеше да е наказанието за пиянство? Страховете му се оказаха безпочвени. Ханибал изслуша внимателно Сафон, усмихна се, докато Ханон разказваше за безумната си атака срещу вражеската конница, и го тупна по рамото, когато свърши.

— Не само че донесохте зърното, което така ни трябваше, но и го направихте, изненадани от по-многоброен противник. Какви са жертвите?

— Между петдесет и шейсет души, генерале — отвърна Сафон. — Имаме и много ранени, но повечето от тях ще се възстановят.

— По принцип не ми се иска да губя либийци, но като че ли днес имам късмет, че не съм изгубил повече — каза Ханибал. — И двамата се представихте добре. Моите благодарности. — Погледът му се спря върху меха на Ханон. — Предполагам, че е пълен с вино?

— Ъ-ъ-ъ, да, генерале. — Ханон усети как бузите му пламват.

— Трябва ли човек да е на път да пукне от жажда, преди да му предложат да пийне?

— Разбира се, че не, генерале. — Ухилен от облекчение, Ханон му подаде меха.

И така се приключи. Ханибал пи вино с тях и с едно последно поздравление си тръгна, като говореше на интенданта си.

— Зърното, зехтинът и виното да се разпределят на дажби.

Ханон не се нуждаеше от други поводи да се напие до безпаметство. Беше благодарен на Сафон, че го е взел на патрула, на Мут, че го беше спасил, и на Ханибал, че оценява стореното. За момента всичко в света беше наред и изглеждаше, че нещата само ще стават още по-добри. Оставаше проблемът с Аврелия, разбира се, но той удави мислите си за нея с още вино. Смътно си спомняше как Мут му помага да се добере до палатката си много след залез-слънце, и това беше всичко.

Събуди се с ужасен махмурлук и с чувството, че нещо е умряло в устата му. Болката от удара в главата не беше по-лоша, отколкото предишния ден, което означаваше, че пораженията не са сериозни. С известно съжаление за ексцесиите след патрула той излезе със залитане от палатката и изсипа една кофа вода върху главата си. Неколцина от хората му се усмихнаха разбиращо, но Ханон беше твърде уморен, за да му пука. Дори офицерите имаха право да разпуснат от време на време. Няколко глътки вино и малко стар хляб на слънце донякъде го възстановиха. Имаше задачи за изпълняване, но Ханон реши, че те могат да почакат. И без това Мут щеше да се погрижи. И по-късно можеше да вземе новата екипировка от склада на интенданта. А сега можеше да почине малко на лаврите от предишния ден.

— Ето го и него, героят на деня. Дремещ!

Ханон рязко отвори очи. Сафон се извисяваше над него с леко подигравателна усмивка. Ханон потисна раздразнението си.

— Точно сега няма нищо, за което Мут да не може да се погрижи.

— Как ти е главата?

— Не чак толкова зле. А твоята?

Сафон сви рамене.

— Малко наболява, но скоро ще премине.

— Вчера се справихме добре — каза Ханон.

— Определено. Вече не си момче.

— Не съм. Преминах през твърде много, откакто бяхме отнесени в морето със Суни. — Ханон докосна белега си. Много от спомените му бяха неприятни и щеше да е по-добре да ги забрави. — Май трябваше да те послушам, а?

Колкото и да не беше за вярване, Сафон изпъчи гърди.

— Ами, досега не съм го казвал, но…

Раздразнението на Ханон се превърна в истински гняв.

— Майната ти, Сафон! Все ти знаеш кое е най-доброто, а? Знаеше за бурята толкова, колкото и аз — нищо. Признай си го. Просто се правеше на важен, когато се опита да ни попречиш със Суни да отидем за риба.

Лицето на Сафон пламна.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

— Ще правя каквото си искам — отвърна Ханон и скочи на крака. — Опитай се да ме спреш, ако смееш. Ще те поставя на място.

— Не ме изкушавай. — Очите на Сафон проблеснаха гневно.

Двамата се втренчиха един в друг, като дишаха тежко. Ханон не беше готов да отстъпва. Беше му дошло до гуша да е малкият брат, към когото се отнасят със снизхождение. Беше сметнал, че след успеха на патрула Сафон ще го гледа с други очи. Очевидно грешеше. Изведнъж всичките му тревоги, свързани с постъпките на брат му, се върнаха. Дали Сафон му имаше зъб? Идеше му да се нахвърли с юмруци върху брат си, но за негова изненада Сафон отстъпи.

— Не дойдох да се караме — помирително каза той.

— И аз не очаквах караница — призна Ханон, но стисна зъби, твърдо решен да не отстъпва без основателни причини. — Защо дойде?

— Исках да те поканя на лов. Казват, че в планините на полуострова на изток имало много дивеч.

— Сега ли? — Язденето цял ден беше последното, което му се искаше, колкото и примамливо да беше предложението за лов.

— Не, утре.

— Няма ли да ни трябва разрешение за подобно нещо?

Сафон не се сдържа и самодоволната физиономия отново се появи на лицето му.

— Няма за какво да се безпокоиш. Магон също идва.

— Магон ли? — Ханон няколко пъти се беше озовавал в една и съща палатка с брата на Ханибал, но двамата не бяха разговаряли, ако не се брояха любезните поздрави. Сафон, от друга страна, беше с Магон — и Бостар, — когато бе повел своите две хиляди, за да изненада римляните в гръб при Требия. Явно оттогава двамата си допадаха. Звездата на Сафон наистина изгряваше, щом дружеше с един от най-старшите офицери в армията.

— Да. Той се опита да убеди и Ханибал да дойде с нас, но безуспешно. Генералът е прекалено зает. Дал е обаче благословията си за ходенето на лов — провлечено рече Сафон. — Казал, че щяло да ни се отрази добре. Особено на теб и на мен след патрула.

— Кой друг ще дойде?

— Бостар, Кутин. Както и още няколко командири на фаланги. Нумидиецът Замар също. Това беше условието му, за да ни заеме конете.

Ентусиазмът на Ханон се засили. Погаждаше се добре с Бостар. Замар и Кутин, който беше командир на фаланга, също бяха добра компания.

— А татко?

— Не! Знаеш го какъв е — със смях отвърна Сафон. — Прекалено е сериозен.

Ханон се засмя. Така си беше.

— С удоволствие ще се включа.

Напрежението изчезна моментално. Сафон го тупна по коляното.

— Чудесно. Колкото повече, толкоз по-весело.

— Пийни си вино — каза Ханон и се наведе да налее.

— Нищо против. — Сафон отпи и млясна с устни. — Бива си го. Откъде го намери?

— От вчерашното е.

— Значи не си го отмъкнал от бардака? — Сафон се изхили и Ханон отново трябваше да преглътне раздразнението си. — Мир — каза брат му и вдигна ръце. — Не искам да се караме.

Ханон изсумтя — не приятелски, но и не заядливо.

— Помисли само — каза след малко Сафон. — Здравата сме нагазили в лайната. Добре, имаме горе-долу поносимо вино, но топките ни мръзнаха цяла зима. И скоро ще се пекат през летните жеги. Суни пък сигурно се наслаждава на пролетното слънце в Картаген. И попийва в някоя кръчма. Може дори да тъпче някоя курва в момента, докато ние киснем на самия гъз на Италия и не можем да говорим за нещо по-добро от лов. Замислял ли си се за това?

Виното започваше да хваща Ханон. Той изгледа намръщено брат си.

— Суни не прави нищо такова.

— Нима? — пренебрежително се изсмя Сафон. — Да не би да си станал ясновидец, или можеш да четеш мисли от разстояние?

— Той е мъртъв, мамка му! — извика Ханон и гневът му кипна отново. — Гние в земята близо до Капуа.

— Мъртъв? Откъде знаеш?

— Няма значение. Знам.

Погледът на Сафон стана пресметлив.

— Има само един начин да си научил. Когато си зарязал хората си. Богове, да не би да си се върнал в имението, където си бил роб?

Ханон заби поглед в горящото дърво в мангала и не отговори.

— Това трябва да е.

— Да, говорих с един роб там. Исках да разбера дали Суни е заминал благополучно. Нали помниш, че ви разказах, че беше ранен? — „Стига толкова“, помисли си Ханон. Не беше далече от истината.

Сафон го изгледа за момент, след което сведе очи.

— Бяхте големи приятели. Съжалявам, че е мъртъв. Как е станало?

— Намерили го в гората — не знам как — и го взели за избягал роб. Правил се на малоумен, но надзирателят започнал да го подозира. И го обвинил, че откраднал нож от кухнята — излъга Ханон. — За наказание бил екзекутиран.

— Шибани римляни. Кръвожадни диваци. — Сафон прокара пръст през гърлото си. — Това заслужават всичките.

„С изключение на Аврелия. И Квинт. Дори родителите им не бяха лоши“. Ханон изсумтя в знак на съгласие. Олекна му, че брат му като че ли е повярвал на историята му.

— Забрави римляните. Ще има да мислим достатъчно за тях през идните месеци. Кажи ми за лова. Имаме ли кучета?

Сафон кимна и се усмихна.

— Ще вземем група гали като носачи. Те имат ловджийски кучета.

— Значи се очертава обещаваща разходка. Със сигурност ще намерим дивеч.

— Не съм ловувал, откакто прекосихме Родан.

— А аз откакто напуснах Картаген!

Двамата се спогледаха усмихнати, забравили за враждата си — поне временно.

Пролетта беше настъпила отдавна, но въпреки това Ханон усещаше студа под одеялата. Все пак не можеше да се сравнява със зимния. Вече беше започнал да свиква с крайностите на времето, но се радваше, че най-лошото вече е отминало. Излезе от палатката и се усмихна на красотата на утрото. Изгряващото слънце озаряваше небето във всички нюанси на червеното, оранжевото и розовото. Твърдата като камък земя блестеше от росата, палатките наоколо също. Сиви облаци пара бяха надвиснали над оградените места за конете. От запалените огньове се издигаха тънки струи дим.

Ханон затропа с крака. Вече се радваше, че е обул чорапи, преди да си върже ботушите. Под вълненото си наметало носеше дебела туника. Беше си спомнил разказа на Квинт за лова на мечката и импулсивно си беше сложил и ризница, като я стегна в кръста с колан. Ханон беше виждал бивните на глигани в дома на Квинт. Рискът можеше и да не е голям, но не си заслужаваше да го поема. Един удар в слабините или в корема от такъв звяр и човек можеше да се прости с живота си. Пропъди тази мисъл от ума си и отправи бърза молитва към боговете. Днешният ден щеше да бъде посветен единствено на другарството и приятното прекарване. Разкърши рамене. Време беше да намери Мут и да направи бърза обиколка на палатките, преди да излапа купата каша и да се срещне с останалите.

След два часа Ханон почти беше забравил, че е войник в чужда страна. Земите пустееха, жителите отдавна бяха избягали в районите, където бяха в безопасност от картагенците. Най-близките римски сили се намираха на север и запад. Без тревогите за вражески войници другарският дух на лова бързо надделя. Яздеха в спокойно темпо през откритите поля — голяма група мъже, които се смееха и се шегуваха помежду си. Зад тях подтичваха петнайсетина гали, въоръжени с копия. Пред някои от воините големи рошави кучета опъваха каишките си. Най-отзад вървяха неколцина слуги с мулета, натоварени с малки палатки и провизии — застраховка, ако им се наложеше да пренощуват на открито.

Конниците си подаваха мехове с вино, обзалагаха се кой какво ще удари, разказваха си небивалици. Магон яздеше в центъра — строен мускулест мъж, от когото струеше енергия. Както можеше да се очаква, повечето офицери искаха да споделят компанията на брата на Ханибал. Всички се бяха скупчили около него, но Сафон беше онзи, който яздеше от дясната му страна. В момента от лявата беше Кутин. Ханон беше разменил поздрави с Магон, но нямаше желание да му се умилква и да го слуша внимателно, без да пропуска нито една негова дума. Не искаше да си го признае, но също така внимаваше да не изтърси нещо, което не трябва. Беше загазвал достатъчно пъти пред Ханибал и не искаше да рискува същото с Магон. Затова яздеше с Бостар и Замар малко след основната група.

— Също като у дома, нали, братко? — радостно отбеляза той. — Когато излизахме на лов в околностите на Картаген.

— Така е — разсмя се Бостар.

Ханон се обърна към Замар, чийто единствен отговор на хладното време беше наметалото върху туника с открит врат и без ръкави.

— Не ти ли е студено?

Нумидиецът сви рамене.

— Времето е същото като през зимата в планините у дома. Скоро ще се стопли. Това не означава, че не бих предпочел африканското слънце. Но това е по-добре, отколкото да си сплескам задника от седене в лагера. Така поне ще си прочистя главата, а ако боговете са рекли, довечера ще си напълним коремите с печено свинско.

От тази мисъл устата на Ханон се напълни със слюнка.

Когато стигнаха подножието на огромния планински полуостров, който се издаваше в Адриатическо море, пратиха галите и кучетата да търсят дивеч и часове наред се катереха — често пеша, водейки конете си — нагоре по склоновете, Ханон вече беше прегладнял. Духът му обаче си оставаше приповдигнат. Приказките с Бостар и Замар нямаха край, а перспективата за прясното месо вече беше съвсем реална. Малко след като тръгнаха нагоре по склона кучетата попаднаха на глиган. Магон слезе от коня си и го прониза в гърдите с копието си. Двама гали останаха при глигана да го изкормят и да започнат да приготвят месото. Когато ловците се върнеха, угощението щеше да ги очаква.

Продължиха нагоре. Бяха се разпръснали в дълга редица между дърветата — Магон в средата, Сафон до него и останалите от двете им страни. Ханон и Бостар яздеха най-отляво на Магон; Замар беше наблизо от дясната им страна. Известно време братята мушкаха с копията си из храсталаците, слушаха галите и кучетата пред тях и разговаряха. Боговете сякаш отвръщаха на молитвите на Ханон. Беше си мислил, че след като армията се разположи на лагер в началото на зимата, ще има предостатъчно възможности да потърси Бостар за подобни разговори. Реалността обаче се оказа различна. И това беше още една причина да се наслаждава на тази възможност. Веднъж вече беше питал Бостар за Сафон, но не беше получил кой знае какъв отговор. Може би сега моментът бе по-подходящ.

— Значи сега Сафон е добър приятел с Магон, а?

— Така изглежда — отвърна Бостар, като се опита неуспешно да скрие раздразнението си.

Брат му явно се ядоса и Ханон прецени, че отношенията между Бостар и Сафон не са цветущи. Не беше сигурен за причината, но не се изненадваше. Враждата им беше очевидна.

— Много време ли прекарва с него?

— Поне се опитва. Магон е зает човек, но Сафон е настоятелен — каза Бостар и добави: — Това му го признавам.

— Винаги иска да е най-добрият, нали? А все му се получава точно обратното.

— Досега — рече Бостар. — Магон беше впечатлен и от двама ни при Требия и Сафон започна да му се умилква. И оттогава не е спрял.

— Ти защо не направи същото?

Бостар изсумтя презрително.

— Знаеш, че не си падам по такива неща.

Някъде отдясно се чу лай и възбудени викове. Двамата се спогледаха.

— Това звучи обещаващо — рече Ханон и се ухили.

— Да, но трябва да вървим с редицата, иначе някое животно може да се измъкне.

Ханон кимна: това си беше така.

— Ще видим ли изобщо някакъв дивеч?

— Уповавай се на боговете, малкият — каза Бостар и се наведе под един нисък клон.

— Отдавна не съм малък — възрази Ханон, но в гласа му нямаше и следа от раздразнението, което би показал, ако го беше казал Сафон. Някак си привързаността на Бостар винаги достигаше до него, докато с най-големия си брат винаги имаше чувството, че той иска да доминира. „Защо и Сафон не може да е като Бостар?“ — с тъга си помисли Ханон.

Минаха покрай един дъб, ударен от мълния. Почернелият му ствол и клони рязко изпъкваха на фона на зеленината наоколо. Ханон си помисли за труп, оставен сред живите.

— Имаш ли доверие на Сафон? — изтърси той най-неочаквано и за самия себе си.

Бостар завъртя глава.

— Дали имам доверие на Сафон ли?

„Мамка му, трябваше да си държа устата затворена“, помисли си Ханон, но нямаше как да си върне думите назад. Реши да продължи.

— Да.

— Странен въпрос.

Ханон се канеше да изтърси някаква глупост за облог със Сафон, който брат му отказал да плати, но този път успя да се овладее. Нищо не дава по-добра възможност на човек да говори от мълчанието; то дори може да те притисне да се разприказваш.

— Да не би да питаш, защото знаеш, че с него не се погаждаме?

— Не — отвърна Ханон и вътрешно се загърчи под пронизителния поглед на Бостар. — А заради нещо, което се случи.

— Какво се е случило?

Не трябваше да става така. Идеята на Ханон беше Бостар пръв да се разкрие.

— Може и да е нищо, но… — започна той.

Прекъсна го възбуден лай. Мъже се развикаха развълнувано; изцвили кон. Нещо тежко се понесе през храсталаците нагоре по склона от дясната им страна. Последваха проклятия. Чуха се викове, след което Замар извика:

— Продължавайте напред!

— Каквото и да беше, измъкна се — отбеляза Бостар.

— Все още има лъч надежда за нас — жизнерадостно рече Ханон, като се молеше брат му да не продължи да го притиска.

Не се получи.

— Какво стана? — попита Бостар.

— Кога? — небрежно отвърна Ханон.

— Стига си шикалкавил. Много добре знаеш какво имам предвид!

По стиснатите зъби на Бостар ясно личеше, че брат му няма да се откаже. Като се молеше, че не прави голяма грешка, Ханон разказа за преминаването на блатата със Сафон и как беше паднал в дълбокото. Бостар малко се засмя на този момент, но продължи да го слуша все така съсредоточено.

— Изражението му беше толкова мимолетно, че си казах, че съм си въобразил. И го изхвърлих от ума си — каза Ханон. — Спомних си го обаче преди няколко месеца, когато се върнах от патрул.

— Защо?

„Богове, сега ще ме накара да разкрия как съм зарязал хората си“. Ханон усети как се изчервява и долови как интересът на Бостар се засилва. Подкара коня си малко напред, за да избегне погледа на брат си.

— Нямам представа как, но знаеше, че аз… такова, че бях оставил отряда си за кратко.

Последва кратка изпълнена с изумление тишина.

— Оставил си отряда?

Ханон го погледна засрамено.

— Оставих Мут да командва три дни, за да отида до Капуа.

— Богове, защо? Да не би да искаш Ханибал да заповяда да те екзекутират?

Ханон не посмя да отговори.

— Що за безумие те е обладало, че да постъпиш толкова тъпо? — Бостар го изгледа свирепо.

Ханон пак не отговори.

— Ясно е, че не си предател. Ако беше някой друг, щях да кажа, че най-вероятно е искал да си намери жена за една-две нощи, но не е в твоя стил да дезертираш заради подобно нещо. — Бостар присви очи. — Бил си роб близо до Капуа, нали?

— Да — неохотно промърмори Ханон.

— Значи си отишъл там, за да видиш някой, когото си познавал! Но онзи — Квинт ли беше? — когото пусна при Требия, няма как да е бил там. Ако не е мъртъв, трябва да е още в армията. Същото се отнася и за баща му. — Този път паузата продължи само миг. — Сестра му. Отишъл си да видиш сестра му!

Ханон кимна виновно.

— Ама че си тъпо копеле, Ханон. Ами ако някой те беше издал? Помисли ли изобщо за това?

— Мут беше сигурен, че никой няма да каже нито дума. Повярвах му.

— Но явно някой е казал на Сафон, иначе нямаше да водим този разговор.

— Така е — окаяно се съгласи Ханон.

— Погрижи се за в бъдеще да се грижиш добре за войниците си. Ако Ханибал научи, че си имал връзки с врага, ще бъдеш екзекутиран на мига — предупреди го Бостар. — Предполагам, че това вече ти е известно. Каква беше реакцията на Сафон? Досети ли се, че си отишъл да се видиш със сестрата на Квинт?

— Не. Реши, че съм отишъл в някой бордей. Реших да не го разубеждавам.

— Умно.

Ханон веднага се хвана за отговора му.

— Значи му нямаш доверие, така ли?

Бостар го погледна в очите, без да трепне.

— Да, нямам му доверие.

Вълна на облекчение — и мъничко страх — заля Ханон.

— Защо?

— Първо ти довърши разказа си.

— Няма много за разказване. Каза ми колко опасна била постъпката ми — като намекът беше, че опасността не е само от римляните, но и от Ханибал. Предизвиках го и той отвърна със смях, че просто се шегувал. Обаче тогава изобщо не ми се видя като шега. Веднага се сетих какво стана, когато Ханибал научи, че съм пуснал Квинт и баща му. Помниш ли?

— Естествено — отвърна Бостар. — Кой би забравил как двамата му братя са заплашени от разпъване на кръст?

— Тогава той отрече и аз му повярвах. Но да не забравяме и случката в тресавищата. Казаното от Сафон след връщането от патрула ме накара да се запитам дали не ме мрази. Защо иначе да се преструва и да заплашва, че щял да каже на Ханибал? — Ханон погледна крадешком Бостар и се почувства окуражен от замисленото му изражение. — Това е всичко.

Последва продължително мълчание, което Ханон не се опита да наруши.

Накрая Бостар въздъхна дълбоко.

— Никога не съм си помислял, че ще кажа на някого какво стана между мен и него в Алпите. Сега обаче изглежда, че трябва да го направя.

— Да не би да е нещо като моето падане в дълбокото?

— Още по-лошо. Имаше буря и силен порив на вятъра ме запрати в една пропаст. За щастие успях да се задържа за стърчащ клон точно под ръба. Сафон видя какво стана. Не се хвърли да ми помогне, макар че клонът можеше да се счупи всеки миг. И когато се счупи, аз се опитах да скоча нагоре. Едва тогава ме хвана, с което спаси живота ми.

— Богове! — възкликна ужасено Ханон. — Защо не е направил нещо по-рано?

— Не знам. Когато го направи, беше инстинктивно — отвърна Бостар. — Сигурен съм обаче, че ако бях паднал миг по-рано, щеше просто да ме гледа как падам надолу. Така и не ми каза защо не ми се е притекъл веднага на помощ. Нямаше какво да ми отговори и когато го обвиних, че се радва, че си изчезнал.

— Защо му е да се радва? Тоест като изключим факта, че винаги сме се карали.

— Аз тогава бях в Иберия. Като те нямаше и теб, той разполагаше с цялото внимание на баща ни за себе си.

Дълбока тъга изпълни Ханон. Разговорът го накара да си спомни реакцията на Мут към отказа на Сафон да му позволи да прекоси обратно реката при съвместния им патрул. Може би не беше изпълнявал дословно заповедите на Ханибал? Може би е бил доволен, че Ханон е бил сметнат за мъртъв?

— Какво има?

Ханон му каза и Бостар поклати тъжно глава.

— Ние с теб бихме постъпили по същия начин, но мъката ни щеше да е очевидна за Мут. Мисля, че реакцията на Сафон разкрива, че неговите чувства са различни.

Трудно можеше да се спори с логиката на Бостар. Ханон въздъхна.

— В какво се е превърнал той?

— В човек, движен от свирепа амбиция. Това е единственото обяснение, което ми се вижда логично.

Ханон кимна.

— Ти какво му каза, след като той те спаси?

— Че ще му се издължа. Но че щом го направя, той ще е като мъртъв за мен. Заклех се да не казвам на татко. И спазвам думата си. — На устните на Бостар заигра лека усмивка. — Но не съм се клел, че няма да кажа на теб.

— Трябваше да ми кажеш по-рано!

— Същото се отнася и за теб. С цялата си наивност реших, че отношенията между двама ви биха могли да са по-добри, стига той да не опита с теб същите гадости, които стори на мен. — По лицето на Бостар премина облак. — Трябваше да се сетя, че е способен на това, след засадата при Требия.

— Никой не обича да си мисли, че брат му е способен на подобни неща — рече Ханон. — Срам ме беше дори да си го помислям.

— Ами ако Сафон те беше оставил да се удавиш в блатото?

— Не го направи. И също като теб, няма да позволя подобно нещо да се случва отново — твърдо отвърна Ханон, като се мъчеше да не обръща внимание на тъгата, изпълваща сърцето му. — От сега нататък винаги ще съм нащрек.

— Кой би си помислил, а? — Лицето на Бостар изглеждаше нещастно също като на Ханон. — Че можем да имаме толкова коварен брат?

— Никога не съм си помислял, че може да се стигне дотук. А ако кажем на татко?

— Няма смисъл. Татко го обича, както обича и нас. Не мисля, че ще ни чуе, особено ако нямаме доказателства. Ако обвиним открито Сафон, той ще отрече всичко.

— Ще бъде нашата дума срещу неговата — замислено рече Ханон. — И никоя страна няма да може да докаже твърденията си.

Двамата замълчаха, замислени за горчивата реалност.

— А сигурен ли си, че точно амбицията го кара да постъпва така? — попита Ханон, който още се мъчеше да разбере.

— Да. Още откакто бяхме малки Сафон винаги е искал да бъде най-добрият. Като най-голям той беше по-добър във всичко — поне докато и двамата не възмъжахме. Спомням си колко се ядоса, когато за първи път го победих в надбягване. Каза, че било случайност, но после го победих отново. Малко след това започнах да се представям по-добре от него при обучението ни за офицери. Тогава той стана завистлив. Замислям се сега и се питам дали точно оттогава той не промени отношението си към теб.

— Може би. Почти не си спомням време от детството ми, когато да не се е правил на важен.

— Мисля, че след началото на войната той прехвърли тази нужда от одобрение от татко към Ханибал. При обсадата на Сагунт по една чиста случайност спасих живота на генерала. Тогава останах с чувството, че Сафон ме намрази. Мисля, че оттогава движещата сила за него е нуждата да бъде признат. Сближаването му с Магон е просто друг начин да се опита да си спечели одобрението на Ханибал.

— Нима това означава, че ние не означаваме нищо за него? — възкликна Ханон. — Или че ни търпи, стига да не му се изпречваме по пътя към славата?

— Не знам как точно работи умът му — въздъхна Бостар. — Но подозирам, че е второто. Каквато и да е причината, не можем да му се доверяваме. Трябва да си пазим гърбовете. Да си държим езика зад зъбите. Да изпълняваме дадените ни заповеди. Забрави за всякакви безразсъдни постъпки като онази с Капуа. Ако се разчуе какви ги правиш, Ханибал ще трябва да те накаже, за да даде пример на другите — и ще го направи. Съмнявам се, че ще му хареса, че точно Сафон е издал брат си, но това няма да го спре.

Истинска мъка сграбчи Ханон, но не само заради Сафон. Имаше чувството, че шансовете му да види отново Аврелия току-що са отишли окончателно в небитието. Знаеше, че мечтите му да бъде с нея са фантазия, но въпреки това те му даваха някаква надежда. Но това вече беше минало.

— Добре — твърдо рече той. — Повече няма да правя опити да ходя в Капуа.

— Добре. — Бостар като че ли изпита облекчение от думите му. После посочи с копието си нагоре по склона. — Да си намерим някакъв дивеч. Не знам за теб, но на мен ми писна да се чувствам скапано. Време е за малко разнообразие.

— Съгласен.

Но докато подкарваше коня си напред, Ханон не можеше да отрече чувството на загуба, което изпитваше. Сякаш вече имаше не двама братя, а само един. Това не беше истинска загуба, но усещането беше подобно. Същото се отнасяше и за болката от окончателното осъзнаване, че Аврелия няма абсолютно никакво място в живота му — и той в нейния. Ханон погледна Бостар и си помисли, че най-доброто, което му остава, е да се радва на отношенията, които има. Отправи пламенна молитва към Баал Хамон, Танит и Ешмун. „Умолявам ви, бдете над брат ми и баща ми. Пазете ги. Те са единственото, което имам“.

Не спомена Сафон.