Ладията на Харон

Сградата „Дж. Едгар Хувър“ Вашингтон, Окръг Колумбия

Главното управление на ФБР се намираше в центъра на Вашингтон, внушителна сграда от стомана и стъкло, която би подхождала повече на високотехнологична корпорация, отколкото на най-голямата полицейска агенция на Съединените щати. Зад стените на постройката, кръстена на най-бдителния американец, раждан досега, ФБР извършваше многобройни операции в цялата страна, от рутинните до най-опасните, всяка изпълнена с педантичност, граничеща с параноя. Неуморните мъже и жени от Бюрото знаеха, че работата им гарантира безопасността на нацията.

Дик Хена имаше апартамент с кабинети на последния етаж. Когато не се налагаше да смайва гости и се нуждаеше от уединение, той предпочиташе една от по-обикновените конферентни зали няколко етажа по-долу. Това беше един от начините да остане свързан с колегите си, а не да се крие в кулата от слонова кост на поста си, както бяха правили мнозина от предшествениците му. Хена имаше лице на булдог с двойна брадичка, крив нос и малки очи. Тялото му подхождаше на лицето — широки рамене, дебел корем и къси крака. Приличаше на бияч от Профсъюза на превозвачите от престъпното минало на организацията. Въпреки годините, прекарани в издигане в йерархията, и времето като директор на ФБР, Хена не бе загубил вида си на преуморен оперативен агент.

Мърсър се бе разположил удобно срещу него. Не се чувстваше зле след нападението и нощта под закрилата на ФБР в „Уилард“, един от най-хубавите хотели във Вашингтон. Раната от куршум не беше дълбока и щеше да заздравее след няколко дни. В знак на уважение към срещата той бе облякъл костюм вместо любимите си джинси и фланелка за ръгби. Когато предишния ден в дома му бе пристигнала полицията заедно с Хена и две коли със специални агенти на ФБР, му бяха дали време набързо да си вземе някои неща и после го закараха в „Уилард“. Хари Уайт бе заведен в апартамента му за разпит.

До полунощ двама следователи измъчваха Мърсър за всяка подробност от атаката в къщата му. Той беше напълно откровен, като се изключи твърдението, че е бил сам, когато е пристигнал Хари. Макар да се чувстваше като изменник, все пак реши, че е най-добре да не споменава за Аги Джонсън. Като услуга към Мърсър, Хари щеше да потвърди, че приятелят му е бил сам, когато е дошъл.

Мърсър нямаше време да анализира реакцията на Аги. ФБР го задържаха толкова дълго, че умората го завладя, докато продължаваше да разказва за събитията от изминалата нощ. Но беше обезпокоен от внезапното и заминаване и значението му.

Хена беше необичайно мълчалив. Бе разговарял с вдовицата на агент Питърс и щеше да я посети по-късно през деня. Не изгаряше от желание да изпълни това задължение, но не можеше да позволи друг да отиде вместо него. Макар че не познаваше младия агент, Хена прие смъртта му толкова тежко, сякаш Питърс му беше най-добрият приятел.

В кабинета влезе помощник с поднос с кафе. Мърсър взе чаша и зачака Дик да разреди своето с капка мляко и две лъжици захар.

— Защо изглеждаш по-зле от мен, нали аз бях нападнат снощи? — опита да се пошегува, но не можа да разведри мрачното настроение на Хена.

— Не знам какво си преживял, но от снощи играта загрубя. — Дик тъжно поклати глава. — След като те нападнаха, се обадих на президента и го събудих. Той ми даде пълномощия да се разровя в архивите на ЦРУ и на Агенцията за национална сигурност и да потърся всичко за Аляска и теб. — Хена извади сгънат лист от джоба си и го разгърна. — Преди два часа АНС са попаднали на това.

Мърсър прегледа страницата, отсявайки бюрократичния жаргон и излишните думи, с които бе изпъстрен правителствения документ. Същината на писмото беше, че човек на име Джон Крюгер е влязъл в страната преди дванайсет дни.

— Е, и?

— Компютрите на АНС автоматично отбелязват паспортите с подозрителни имена. За седмица обработват хиляди сигнали, имена и псевдоними, които са еднакви или напомнят по звучене на имена на терористи или други нежелателни елементи. Естествено, повечето са безсмислени съвпадения. Но компютърът отбелязва с червено някои от тях в зависимост от нашия интерес към човека, когото търсим. И това име мигновено е подало червен сигнал.

— Името не ми говори нищо. — Мърсър се опитваше да се държи безразлично, макар че по гърба му полазиха ледени тръпки на лошо предчувствие.

— Джон Крюгер е английският вариант на Йохан Крайгер — заяви Хена.

Мърсър сви рамене, но несъзнателно се стегна, сякаш очакваше физически удар.

— Йохан Крайгер е любимият псевдоним на Иван Кериков, а според руските власти, които все още го искат мъртъв, той има английски паспорт на името на Джон Крюгер.

— Кериков е в страната? — с дрезгав глас попита Мърсър. Връхлетяха го хиляди объркани и хаотични чувства. Във вихрушката се оформи схема и преобладаващо желание. Мърсър искаше отмъщение. Иван Кериков, авторът на „Мисия Вулкан“, едва не бе станал причина за смъртта му десетина пъти, когато руснакът открадна операцията от бившето КГБ. Тогава Мърсър искаше да го убие, но Кериков не се беше приближил достатъчно. Той умело манипулираше други да вършат работата му, докато се криеше на безопасно място извън страната.

Но сега Кериков беше в Съединените щати, в родната земя на Мърсър и той си пожела още една възможност да си разчисти сметките с руснака. Стомахът му се сви от гняв.

— Искам главата му, Дик.

— По-късно ще обсъдим това. В момента трябва да разберем защо е тук.

— Мислиш, че това има нещо общо с мен и Аляска?

— След като ти му струва сто милиона долара в Хавай, убеден съм, че си замесен, а като имам предвид настроенията в страната и сред администрацията, предполагам, че всичко е свързано с Аляска.

Някой потропа на вратата и отвори без покана.

Доктор Лин Гьотчъл беше старши анализатор в съдебномедицинската лаборатория на ФБР във Вирджиния и управляваше владението си с високомерния маниер на великодушен диктатор. Вездесъщата и престилка заместваше държавническа тога. Тя седна до Мърсър, като кимна едва забележимо. Това не означаваше, че е груба и невъзпитана, но трите и докторски степени бяха изисквали жертви в живота й, а светските обноски си отидоха първи. Гьотчъл беше облечена в строг син костюм, а единствените и бижута бяха чифт обеци на клипсове с изкуствени камъчета.

Мърсър предположи, че тя не е спала, след като е получила парчето стомана от „Джени IV“. Лицето и беше бледо, а торбичките под очите и тъмновиолетови. Той долови миризма на химикали, излъчваща се от кожата и.

— По-добре веднага да ти кажа, че не научих абсолютно нищо от пробата, която ми даде — призна Лин Гьотчъл, след като Хена ги представи един на друг. — Разполагахме с по-малко от двайсет и четири часа и времето не беше достатъчно за категоричен анализ, но залагам името си, че няма да стигнем далеч.

— Какво научихте дотук? — попита Хена.

— Неръждаема стомана без никакви отличителни белези. Боята, с която е написана думата „роджър“, е стандартен продукт, лицензиран от двайсет компании само в Съединените щати. Невъзможно е да се проследи. Наличието на натрий и частици от водорасли на повърхността може да се обясни с потапянето на пробата в морската вода. Концентрацията на солта съвпада с тази на водите на Северния Тих океан и пролива Принц Уилям. Разгледахме я под електронен микроскоп с увеличение двеста хиляди пъти, но не видяхме нищо необичайно…

— А мястото, където е откъснат металът? — прекъсна я Мърсър.

— Откъснат е вследствие на силна експлозия. Всичко може да го е откъснало. Не мога да ви кажа нищо по-определено, Нямаше следи от химикали по краищата, нито остатъци от взривно вещество или експлозиви.

— Задънена улица — отчаяно отбеляза Мърсър.

— Да — съгласи се Гьотчъл. — Намерихме само едно нещо, което не може да бъде открито с визуален оглед. Използвахме компютърно съпоставяне и разбрахме, че фрагментът е откъснат от цилиндър с обиколка приблизително 94,75 сантиметра.

Мърсър изчисли наум и си представи цилиндър от неръждаема стомана, широк трийсет сантиметра, но този факт все още не му говореше нищо.

— Какво означава това?

— Води към другите доказателства, намерени на „Джени IV“. — Гьотчъл извади папка от куфарчето си. — Докладите от аутопсиите са непълни. Трябва да поискам да отнемат лиценза на съдебния лекар в Анкъридж.

Тя разгърна по-тънкия от двата доклада — последните думи, написани за хората, загинали на „Джени IV“.

— Останките от скелетите, намерени в каютата на кораба, бяха твърде оскъдни и не разбрахме много. Степента на овъгляване на фрагментите от кости показва пожар с температура осемстотин градуса, възпламенил материали, характерни за лодки — дърво, пластмаса и гориво. Нямаше достатъчно данни за анализ на ДНК. Трябва да направим идентификация по зъбите.

— А трупът, намерен на палубата?

— Причината за смъртта е травма от силно изгаряне. Пламъците са унищожили четирийсет процента от тялото, Белите дробове са толкова обгорени, че дори да бе оцелял от пожара, е щял да умре след няколко часа — Гьотчъл раздаде няколко ужасяващи снимки. Трупът беше неузнаваем — обгорени ръце с обелена кожа, овъглени остатъци от крака и невероятно обезобразено лице. Нямаше клепачи, уши и нос, а устните бяха изгорели и разкриваха криви, жълти зъби.

— Какво е това? — попита Хена и показа една от фотографиите.

Гьотчъл се вторачи в изображението.

— Не беше надписана в доклада на съдебния лекар, но прилича на снимка на клетъчна биопсия. Смятам, че са подкожни мастни клетки.

— Сякаш са се деформирали — отбеляза Мърсър, който бе гледал множество научни предавания по телевизията и знаеше как изглежда структурата на здравата клетка. Клетките на фотографията приличаха на хаотично разпръснати тухли на рушаща се стена. Обикновено ясните им очертания и строги краища бяха размазани и разтеглени.

Доктор Гьотчъл взе снимката от Хена и я разгледа по-внимателно.

— Да ме вземат дяволите. Пропуснала съм това. Още една загадка като капак на всичко останало.

— Каква може да е причината? — попита Мърсър.

— Повишаването на концентрацията на извънклетъчните соли, захари и протеини би накарало клетките да освободят вода в усилие да възстановят равновесието в концентрацията — търпеливо обясни Гьотчъл. — Ако химичният баланс е нарушен, клетките не могат да отделят достатъчно вода, за да разредят защитната си течност. Те изсъхват и се деформират. Това задейства защитна функция, която приключва с разрушаването им.

— Какво би предизвикало подобна реакция? — попита Хена. Тази област му беше съвършено непозната и той правеше всичко възможно да следи мисълта й.

— Всякакви химични съединения. Човешкото тяло е много чувствително към токсичността в околната си среда. Подобни изменения може да се получат и когато тялото е замразено.

— Господи — възкликна Мърсър. — Замразяване. Как не се сетих досега, по дяволите?

— Какво толкова? — Хена поклати глава. — Трупът е намерен в Аляска в необичайно студено за сезона време. Нищо чудно, че е замръзнал.

Мърсър се обърна към него. Тънката нишка на загадката започна да се разплита.

— Дик, обърни внимание как доктор Гьотчъл се изрази. Тя не каза „когато тялото замръзва“, а „когато тялото е замразено“. — Той я погледна и бе възнаграден с леко кимане. — За какво говорим? Температури под двеста градуса по Фаренхайт?

— Разрушаването на клетките е пълно и тъй като не знаем точния час на реакцията, няма начин да изчислим това…

— Все едно — отвърна Мърсър, откъсна лист от тефтера до лакътя на Хена и извади писалка от вътрешния джоб на сакото си. Хена и Гьотчъл го наблюдаваха мълчаливо. Той написа думата, чието значение досега бе убягвало на всички, „роджър“. — Парчето стомана е откъснато точно в края на последната буква, нали? — Мърсър продължи, без да изчака отговор. — Ами, ако не е била r, а n?

Той довърши буквата и вдигна глава. Лин Гьотчъл веднага разбра какво има предвид Мърсър, но Дик Хена все още беше озадачен и лицето му бе съсредоточено. Мърсър написа цялата дума, добавяйки буквите, които бяха откъснати от експлозията на борда на „Джени IV“. Nitrogen4.

Накрая добави думата, която знаеше, че е стояла пред нея върху цилиндъра с диаметър трийсет сантиметра, поставен в трюма на обречения кораб. Течен азот. Той дори нарисува кръг с триъгълник — знака за биологична опасност.

— Готов съм да се обзаложа, че на „Джени IV“ е имало повече от един контейнер с течен азот — победоносно каза той. — Спомням си, че кранът на кърмата и радиоантените бяха прекършени. Сега за това има логично обяснение. Пожарът трябва да е загрял до точката на кипене течния азот в трюмовете. Тъй като единият труп все още беше в леглото, огънят трябва да е обхванал бързо кораба. Другият член на екипажа е бил на палубата, когато резервоарите са избухнали от високата температура на пламъците. Плавателният съд трябва да е бил обвит в мъгла от свръхохладен газ, който е потушил пожара. Затова беше толкова силно обгорен на някои места и незасегнат на други. Огънят е угаснал, преди да го овъгли напълно. — Мърсър млъкна, представяйки си агонията при подобна смърт, и потрепери от ужасяващата картина. — Рязката промяна в температурата трябва да е отслабила крана и антените, които са се прекършили от собствената си тежест.

Хена погледна Гьотчъл за потвърждение.

— Логично е, като се имат предвид първите данни от аутопсията. Азотът се втечнява при температура 338 градуса под нулата, около 77 градуса над абсолютната нула по скалата на Келвин, а това е повече от достатъчно студено, за да причини такова изменение в клетките. И не е необходимо скъпо хладилно оборудване като течен водород или хелий. Цилиндрите в близост до пожара може да са заврели и да са се пръснали, изсипвайки съдържанието си в облак от изпарения. Подобно охлаждане би отслабило метала, пластмасата и дървото, които се рушат дори под по-слабо налягане. В страната няма студент по физика, който да не е виждал как гвоздей, потопен в течен азот, се разпада, когато е ударен с чук.

— Защо? — Хена насочи въпроса си към Мърсър.

— Хей, чакай малко. Преди десет секунди дори не знаехме какво носи доктор Гьотчъл.

В последвалата тишина големият стенен часовник с бял циферблат отброи пет минути. Голямата червена стрелка отмерваше времето механично и безучастно. Мърсър се протегна и се вторачи в празното пространство.

— Откъде са го взели? — тихо попита той. — Няма логика да са взели азота от сушата и да са го закарали в морето. По-скоро са го пренасяли към някое пристанище, когато е избухнал пожарът. Но откъде, по дяволите, са се снабдили с течен азот насред Аляския залив?

— Още един въпрос в списъка със загадки — песимистично отбеляза Хена.

— Не бързай толкова — рече Мърсър и се обърна към Лин Гьотчъл. — Можете ли да ми кажете датата и часа на смъртта?

— Трупът е бил открит на 17-ти и съдебният лекар е написал, че смъртта е настъпила в ранния следобед на предишния ден. Не мога да докажа това, но се обзалагам, че не се е объркал с повече от няколко часа.

— Следобедът на 16 октомври. — Мърсър погледна Хена. — Трябват ми телефон и два часа и ще ти кажа откъде са взели цилиндрите. Да се надяваме, че ще мога да отговоря и на въпроса защо.

— Откажи се. Ти направи достатъчно.

— Какво говориш? — Мърсър се изненада, че приятелят му го отстранява от случая.

— Ако не си забравил, през изминалите два дни се опитаха да те убият два пъти. Вън си от историята от този момент.

— Не се дръж като бюрократ, Дик. Все още нямаш представа какво става, а това означава, че опитите за покушение срещу мен ще продължат. Щом съм в опасност, тогава искам да имам думата в разследването.

— Откажи се от тази работа, Мърсър — строго повтори Дик Хена. — Изпратил съм в Аляска двеста агенти. Всички търсят нещо, което би застрашило експлоатацията на Полярния резерват и изграждането на втория петролопровод през щата, но засега не са открили нищо. Господи, снощи подпалиха две бензиностанции в Анкъридж, на пет преки от главната ни квартира там. Сега, когато разполагаме със следа, ще я разследва персоналът ми, а не ти.

— Никой от твоите хора няма моята научна подготовка. Ако агентите на ФБР знаеха, че торът амониев нитрат и бензинът си взаимодействат и образуват експлозив, нямаше да има бомбен атентат в Оклахома Сити. Аз си играех с амониеви торове, когато бях дете.

— Доктор Гьотчъл, бихте ли ни извинили? — ядосано попита Хена. Тя стана веднага, ръкува се с Мърсър, кимна на шефа си и излезе от залата. — Първо, приятелството ни не означава, че можеш да ми говориш така пред подчинените ми — започна Хена. — Това подронва авторитета ми и те прави да изглеждаш като глупак. Второ, оценявам онова, което направи дотук, но няма да ти позволя да участваш повече.

Това е разследване на ФБР, а не личен кръстоносен поход. Харесвам те и не искам да те видя убит. Последния път Кериков не се приближи до теб, но сега е в страната и ако продължаваш да слухтиш, ще свършиш като тримата си приятели. Ако ме мислиш за неумолимо копеле, имаш право. Страната е буре с барут, а Аляска е фитилът, и всеки момент някой може да го запали. Имам достатъчно грижи и без ти да превръщаш случая в лично отмъщение.

Мърсър знаеше, че Дик говори искрено. Бе притиснат до стената от администрацията и бе принуден да изпрати много хора в Аляска без абсолютно никакви резултати. Мърсър му бе поднесъл важна улика, на нямаше начин директорът на ФБР да му позволи да се замеси. Мърсър разбираше това и уважаваше Хена заради решението му, но нямаше намерение да отстъпва.

Вместо да продължи да се моли, той смени тактиката.

— А типовете, които ме нападнаха снощи? Научи ли нещо? Хена погрешно предположи, че след като задава този въпрос, Мърсър се е отказал от разследването.

— Мъжът, когото застреля в бара си, се казва Бърт Манинг. Преди да напусне ЦРУ през 1990 година, е бил известен с прякора Призрака. Смятай се за късметлия. Доколкото разбрахме, ти си първият човек, след включването на Манинг в проекта „Феникс“, който се е изправял срещу него и е останал жив. Този тип е бил четири години в Югоизточна Азия и още двайсет като боец в студената война срещу Съветския съюз. Извършвал е операции в Африка, Южна и Централна Америка, Източна и Западна Европа и Русия. Досието му в Лангли прилича на шпионски трилър. След като напуска ЦРУ, Манинг става собственик на консултантска фирма за охрана във Вашингтон и сключва договори с корпорации, които смятат, че шефовете им са заплашени от отвличане или убийство. Другият мъж в дома ти е бил бивш колега на Манинг от ЦРУ. Предполагаме, че е бил нает от Манинг, за да му помага в удара. Отидохме в офиса на Манинг, но щом разбихме вратата, се задейства аларма и компютърната система се срина, изтривайки всичко. Неколцина от нашите млади хакери се опитват да възстановят файловете, но не са оптимистично настроени. Вероятно никога няма да разберем кой го е наел.

— По дяволите. Ако знаеше това, щеше да си спестиш страшно много време.

— Радвай се, че установихме кои са били. — Хена погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Ще се свържа с офиса ни в Анкъридж и ще им кажа да работят по новата следа. Нуждаеш ли се от нещо?

— Ще се прибера вкъщи да си събера багажа и ще потърся някой да поправи разбитата ми капандура, а после заминавам на почивка, вероятно на риболов в Белиз.

— В момента в дома ти има майстор. Сметката ще бъде платена от ФБР. Поне това можем да направим за теб. Обади ми се, преди да тръгнеш, за да предупредя агентите, които те охраняват. Приятна ваканция. До една-две седмици би трябвало да изясним нещата. Не се връщай дотогава.

Мърсър се прибра в стаята си в „Уилард“, съблече сакото си веднага щом прекрачи прага, развърза вратовръзката и хвърли ключа на дъбовия шкаф. Богато украсеният часовник с махало на голямото бюро в ъгъла на елегантното помещение показваше десет и трийсет.

— По дяволите — изруга Мърсър и се обади на обслужването по стаите. — Бих искал две водки с лимонов сок и бутилка „Джак Даниълс“, моля. Безалкохолното питие с джинджифил в минибара е на привършване, затова донесете още няколко кутии.

Той прекъсна връзката и набра външна линия. Миг по-късно Хари Уайт отговори с дрезгаво „Ало“, което прозвуча по-скоро като ругатня, отколкото като поздрав.

— Забавлява ли се снощи?

— Познанството ми с теб ще ме вкара в гроба по-бързо от цигарите или алкохола.

— Първо ще те вкарат в гроба жените, развратнико. Как е кракът ти?

— Ще бъда на един крак две седмици, докато ортопедът ми намери нова протеза, неблагодарно копеле.

— Неблагодарен? Чуй това. Ще ти позволя да използваш новата ми квартира за няколко дни, за да ти покажа колко те ценя.

— Къде си? — подозрително попита Хари.

— В хотел „Уилард“.

— Ще бъда там след час.

— Няма да съм тук, но ще оставя ключа в плик на портиера. Номерът на стаята е написан на ключа. Ще намериш бутилка „Джак Даниълс“ на нощното шкафче. Набери нула, ако искаш още. Има кабелна телевизия и ФБР плаща за всичко. Можеш да останеш, докато те изхвърлят.

— Къде ще ходиш?

— Връщам се в Аляска.

— Разбрал си кой е Роджър, а?

— Да. Той носи само неприятности.