Ладията на Харон

Арлингтън, Вирджиния

Изминалата нощ се нареждаше сред десетте най-неприятни нощи в живота на Мърсър. След нападението той прекара четири часа в хаоса на спешното отделение в болницата на окръг Колумбия. Най-после сложиха превръзка на порезната рана на бузата му, дадоха му картонена чаша и два аспирина за болката и го сръгаха в гърдите, за да докажат, че ребрата му не са счупени. През цялото време го охраняваха две униформени ченгета, сякаш беше обществен враг номер едно.

Мърсър бе изписан от болницата точно когато зората просветляваше хоризонта на изток, и закаран в полицейския участък в Арлингтън, където три часа му задаваха безсмислени, повтарящи се въпроси. Нямаше съмнение, че е невинен, но изглежда полицаите трябваше да попълнят квотата си за тормоз, така че не му провървя, че е там в неподходящия момент. Пуснаха го да си върви, след като го предупредиха да не напуска Вашингтон и да им съобщи, ако забележи нещо подозрително в квартала си.

Мърсър съблече смокинга, докато вървеше към бара на втория етаж в дома си. Главата го болеше жестоко и вкусът в устата му беше отвратителен. Очите му бяха зачервени и го сърбяха. Беше в приповдигнато настроение, когато излезе от „При Дребосъка“, но сега чувстваше потискащ махмурлук и непреодолима умора.

Знаеше, че нападението не беше случайно. Бяха го взели на прицел като Джери и Джон Смол. Сигурен беше, че Хауард също е мишена и по всяка вероятност вече е мъртъв. И връзката между всички тях беше „Джени IV“.

Мърсър се запита какво може да е имало на борда. Единствената улика беше изкривеното парче неръждаема стомана с името Роджър и той не беше убеден дали това изобщо е важно.

А сега, когато бяха загинали двама души, а вероятно и трети, и бяха направили опит да убият и него, Мърсър разбра, че залогът е твърде голям, за да участва сам в играта. Нуждаеше се от помощ. Той отвори бира „Хайникен“, седна до бара и протегна ръка към телефона. Знаеше наизуст номера на мобилния телефон, който набра.

— Ало?

— Дик, обажда се Мърсър.

— По дяволите. Какво се е случило пак?

Ричард Хена беше директор на Федералното бюро за разследване и един от най-близките приятели на Мърсър. Бяха се запознали по време на кризата в Хавай и оттогава поддържаха близки отношения. Мърсър винаги беше добре дошъл на вечеря в дома на Хена, а съпругата му Фей твърдо бе решила да го ожени.

— Весел поздрав — отбеляза Мърсър. — Но имаш право.

Снощи ме нападнаха, докато се прибирах вкъщи от „При Дребосък“.

— Господи. Добре ли си?

— Да. Само няколко драскотини. Младежът, който ме нападна, е мъртъв. Мисля, че беше опит за убийство, който трябваше да прилича на грабеж.

— Защо смяташ така? — В гласа на Хена не прозвуча съмнение, но той беше ченге и не приемаше нищо за факт, докато не получеше доказателства.

— Хлапакът, който се опита да ме убие, Джамал Линкълн, е бил от Анакостия. Това означава, че се е отдалечил на десет мили от родната си територия. Всички превозни средства на улицата в квартала ми имаха стикери за паркиране там. Полицията издири собствениците на останалите. Джамал трябва да е дошъл с метрото, но ме нападна след полунощ, затова не е имало как да се прибере след това. Трябва да е имал съучастник, който го е докарал, но после е избягал, когато атаката се е провалила.

— Да, и?

— Стига, Дик, Не е необходимо да ти казвам, че обирите обикновено стават на една-две мили от дома на извършителя, в района, който му е добре познат. И крадците не действат в екипи, като единият чака в кола за бягство. Обикновено грабват портфейла ти и бягат, след като се уверят, че жертвата не е в състояние да ги преследва.

— Може и да има нещо сериозно, но се съмнявам. Възможно е да е бил в Арлингтън на гости на приятели и да са му трябвали пари за такси да се прибере, а ти си бил единствената жертва.

— Бих се съгласил, ако двама души, с които се запознах в Аляска миналата седмица, не бяха намерени убити вчера сутринта. Подозирам, че третият също е убит. Опитвам се да му се обадя, но непрекъснато се свързвам с телефонния секретар.

Споменаването на Аляска разпали интереса на Хена. Поради засиленото напрежение в страната, свързано с Полярния природен резерват, всичко, което ставаше в Аляска, беше от първостепенно значение.

— Мислех, че работиш върху някаква машина за прокопават на тунели.

— Така беше. Когато приключихме, отидох на риболов с изобретателя, Хауард Смол, и двамата му братовчеди.

— И казваш, че всички са мъртви?

— Не съм сигурен за Хауард. Всъщност една от причините да ти се обадя е да те помоля да изпратиш някого в дома му в Лос Анджелис да провери дали изобщо се е върнал от пътуването.

— Няма проблем. Защо мислиш, че са те взели на прицел?

Мърсър му разказа историята за намирането на „Джени IV“ и сподели подозренията си, че нещо друго освен пожара е спомогнало за разрушаването на кораба. Спомена как тежките изтеглящи мрежата кранове бяха откъснати, а антените на радиопредавателя прекършени в основата. Мърсър държеше парчето стомана, докато описваше всичко това на Хена, давайки подробен отчет като доклад за аутопсия на патолог.

— Имаш ли представа кой е Роджър?

— Не. Обадих се няколко пъти на пристанището, където е бил закотвен корабът, но никой не познаваше човек от екипажа на име Роджър. И началникът на пристанището не си спомняше да е имало външен човек на борда сутринта, когато „Джени IV“ е предприел последното си пътуване.

— Какво мислиш за всичко това?

Мърсър долови в гласа на Хена интерес, който го изненада. Определено имаше нещо.

— Не знам. Нещо е експлодирало на борда, след като „Джени IV“ се е запалил, и е угасило пламъците. Какво би се взривило, без да пръсне кораба на парчета, е загадка. Искам да накараш лаборантите ти в Куонтико да видят парчето стомана и да проверят дали ще могат да извлекат нещо от него. Разглеждам го от няколко дни, но не стигам доникъде.

— Идеята ми се струва добра. Днес следобед ще изпратя някого да го вземе. Ако беше друг, а не ти, щях да кажа, че страдаш от мания за преследване. Но те познавам добре и знам, че неприятностите те следват като послушно куче. Какво смяташ да правиш?

— Аз ли? Искам да видя какво ще научат лаборантите ти и после ще се махна. Не желая да съм тук, когато някой отново се опита да ме убие.

— Виж какво, Мърсър, и двамата знаем, че в момента Аляска е основната тема за разговор около масите за вечеря в страната. Ето защо приемам сериозно историята ти. Възможно е приятелят ти в Калифорния да е добре и да си почива някъде още няколко дни след пътуването, а нападението срещу теб да е случайно, но докато го докажа, имаш цялото ми внимание. Дадени са ни строги заповеди от президента във връзка с Аляска — продължи Хена. — Трябва да разследваме абсолютно всичко, което смятаме дори за нищожна заплаха. Не задаваме въпроси колко агенти са необходими и колко струва това. Президентът иска всяка седмица доклади за дейността на природозащитните организации, които са отишли във Валдиз и Анкъридж, и копия от заплашителните писма, изпратени на петролните компании, започнали работа в резервата. Има средно по осемдесет заплахи на седмица и агентите ми ги проучват внимателно. Възможно ли е някоя от тези организации да те преследва? Доколкото разбирам, работата ти в момента е свързана с изграждането на втория петролопровод през Аляска, нали?

— Да. Хауард Смол ми сътрудничеше в тази област. Последният му експериментален тунел, който се намира в планина на петнайсет километра северно от Валдиз, минава успоредно на стария петролопровод и ще бъде използван за новия. „Миникъртицата“ спести около десет седмици взривяване и копаене — отговори Мърсър, досещайки се за какво намеква Хена. — Но охраната е строга. Малцина знаят какво правихме там горе. Пък и това не би обяснило защо бяха убити братовчедите на Хауард. Признавам, че доказателствата ми са косвени, но ако се потвърдят, тогава наистина става нещо, което агентите ти не са разбрали.

— Аз ще отговарям, ако се случи нещо с новия петролопровод или с екипите, работещи в резервата — каза Хена и Мърсър разбра, че приятелят му е заинтригуван. — Косвените доказателства са нещо по-добро, отколкото изобщо да няма доказателства. Искаш ли охрана? Анализирането на парчето метал може да продължи няколко дни.

Мърсър се замисли за миг и после се съгласи.

— Не съм герой. Изпрати цял взвод войници, ако искаш. Колкото повече са, толкова по-весело ще бъде.

— Ще ти изпратя един агент, докато напуснеш града. Би трябвало да успеем да разнищим тази история, ако научим нещо от пробата. Ще ти се обадя веднага щом получа вест за Хауард Смол от екипа в Лос Анджелис и ще се погрижа да имаме отговор от лабораторията до понеделник сутринта.

Мърсър му каза телефонния номер и адреса на Хауард Смол и затвори. Сетне изгълта остатъка от бирата и се поколеба дали да не изпие още една, за да се пребори с махмурлука, но се отказа в полза на душа и осемчасовия сън.

Преди да отиде в спалнята, Мърсър се приближи до заключения сандък в дъното на дрешника в кабинета си. Отвори го и извади деветмилиметров пистолет и черен кобур за под мишницата. Оръжието беше предназначено за американската армия и бе подарък от Дик Хена, за да замени онова, което Мърсър бе изгубил в Хавай предишната година. Хена му бе дал и разрешително да го носи навсякъде в Съединените щати, освен в пътническите самолети. Затвори сандъка и сложи заредения пистолет и резервния пълнител под мишницата си. Нуждаеше се от оръжието за пръв път, откакто Хена му го бе подарил, и присъствието му му вдъхна кураж.

Куриерът дойде да вземе парчето метал десет минути след като Мърсър излезе от банята. Получените удари бяха оставили тъмнорозови и тъмночервени петна по тялото му. Той седеше до бара и гледаше загадъчната останка, когато пратеникът пристигна заедно с агента, който щеше да поеме първата смяна да пази къщата. Мърсър ще даде парчето стомана, поговори с пазача и сетне заспа дълбоко.

Дик Хена се обади два часа по-късно.

— Съжалявам, че аз трябва да ти го съобщя, но Хауард Смол по всяка вероятност е мъртъв. Съседката, която се е грижила за къщата му, казала, че не е виждала Хауард, откакто е заминал за Аляска. Нямало багаж и на телефонния секретар са били оставени двайсетина съобщения. При по-подробния оглед е била открита дупка от куршум в пода, следи от кръв на килима, която съвпада с кръвната група на Смол, и нещо, което приличало на труп на котка, задръстил канала под мивката в кухнята. Къщата е професионално почистена и няма отпечатъци или следи от автомобилни гуми отпред, освен кръвта, дупката от куршум и котката.

— Тогава не е случайно съвпадение. Преследват ни. — Гласът на Мърсър беше дрезгав от гняв.

— Така изглежда. Парчето стомана току-що бе предадено в Куонтико и доктор Гьотчъл каза, че до утре сутринта ще има предварителен доклад. Ще ти се обадя веднага щом го получа, а после искам да изчезнеш.

— Не се тревожи за мен. Ще се скрия.

Мърсър бе събуден отново, малко след шест. Този път от блажената прегръдка на съня го изтръгна тропане по вратата. Небето през капандурата над главата му бе потъмняло и облачно. Той нахлузи джинси и риза и заслиза надолу по стълбите. Раните му бяха хванали кора, затова вървеше като старец, бавно и тътрейки крака.

Погледна през шпионката и видя специален агент Майк Питърс, който стоеше до човек, когото Мърсър мислеше, че няма да види отново. Той отвори вратата и уморено се усмихна.

— Съжалявам за безпокойството, но тази жена настоя да ви кажа, че е тук.

Аги Джонсън беше красива в роклята на моден дизайнер, но беше неотразимо пленителна в джинси и бяла тениска. Косите и бяха прибрани под бейзболна шапка. Лицето и беше гладко. Начервените и нацупени устни привличаха вниманието към загадъчната и чувственост.

— Пълна си с изненади — отбеляза Мърсър, вглеждайки се в смарагдовозелените и очи.

— Донесох вечеря. — Тя вдигна найлонова торбичка, изрисувана с дракони и йероглифи. — Докато се усетя, този човек взе да ме опипва. Какво става тук? — Аги млъкна, когато видя лепенката на бузата на Мърсър, и гласът и омекна. — Боже мой, какво се е случило с теб?

— Претърсихте ли я? — обърна се Мърсър към Питърс. Едрият агент на ФБР го погледна глуповато.

— Трябваше да проверя дали не е въоръжена.

— Късметлия. Ако аз се бях опитал да го направя, тя щеше да ме разкъса на парчета.

— Мърсър, какво се е случило с теб? — нетърпеливо го прекъсна Аги.

— Влез. Ще ти разкажа.

Той се отмести встрани, за да я пусне да влезе, и намигна на Питърс.

— Не очаквах такова нещо — каза тя, като видя високото преддверие. — Красиво е.

— Благодаря. Качи се горе. Ще налея нещо за пиене. Мърсър я последва нагоре по стъпалата, оглеждайки стегнатия и задник.

Аги спря в библиотеката, прегледа заглавията и прокара пръсти по гръбчето на един от двайсет и осемте тома на „Encyclopedic Methodique“ на Дени Дидро от XVIII век. Тя гледаше лавиците прехласнато и внимателно като истински библиофил. Много от книгите в сбирката на Мърсър бяха първи издания на някои от най-великите произведения в геологията и минералогията. Аги се приближи до едната лавица и извади „Равновесието в света“ от Ал Гор.

— Не мислех, че може да имаш подобна книга — подразни го тя.

— Подарък е — побърза да се оправдае Мърсър. — Кълна се в Бога, че не съм я чел.

Аги докосна масивния махагонов тезгях и разгледа изящните дърворезби в бара.

— Това очаквах от теб — мъжественост, арогантност и всеотдайност към алкохола.

— Баща ти трябва да има по-добро мнение за мен, отколкото мислех, за да ми даде такава блестяща оценка. Предполагам, че той ти е казал как да ме намериш.

— Откраднах адреса ти от бележника му.

Аги сложи плика с храната на бара и седна на едно от високите столчета, като сви единия си крак до себе си. Позата и мигновено опъна джинсите на бедрата и и Мърсър трябваше да положи усилия, за да откъсне очи от съблазнителната гледка.

— Преценката за теб си е изцяло моя. А сега, ще ми кажеш ли защо куцаш и имаш превръзка на лицето?

Аги се заяждаше с Мърсър от мига, в който бе влязла в дома му, но в гласа и прозвуча неподправена загриженост, която придаваше мекота на подигравките й.

Мърсър заобиколи бара, предложи и питие и реши, че е важно да постави малко разстояние между себе си и Аги Джонсън. Надяваше се, че тезгяхът ще му помогне да изгради освен физическа, и психологическа бариера помежду им. В неговия хаотичен живот последното, което искаше, беше да се поддаде на влечението си към нея.

— Бяло вино? — попита той и отвори хладилника.

— Предпочитам коктейл от мента и бренди.

Той повдигна вежди в знак на одобрение и извади бренди и мента.

— След като те оставих снощи, се отбих в един бар, за да пийна още нещо.

Мърсър сложи питието пред нея и напълни чаша бренди за себе си. На бара имаше пепелник, използван предимно от Хари Уайт, и Аги го прие като разрешение, че може да пуши. Тя остави пакета и златната запалка „Дънхил“ до чашата си.

— Тръгнах си след два часа. Трябва да призная, че бях доста почерпен. Някакъв тип се опита да ме обере, докато се прибирах вкъщи. И ме подреди добре, както виждаш. — Той докосна лепенката на бузата си. — Това е от удар с пистолет.

— Господи! — възкликна Аги. — Какво стана? Как се измъкна?

— Не можах. Наложи се да го убия. — Мърсър очакваше Аги да изпищи ужасено, но после си спомни, че тя е дъщеря на Макс Джонсън и и трябваше нещо повече от убийството на престъпник, за да се развълнува. — Излязох от бара с две бутилки бира. Разбих ги в главата му и докато се усетя, го наръгах със счупеното гърло на едната. Загубих съзнание и когато се свестих, бях в болница и медицинската сестра бършеше кръвта от лицето ми.

Аги не каза нищо известно време. Това не беше история, която изискваше незабавно утешаване, пълно с престорени чувства.

— Боли ли те още? — най-сетне попита тя.

— Само когато се смея — усмихна се той. — Всъщност най-неприятното беше махмурлукът сутринта.

— Щом си станал жертва на обир, защо агент на ФБР пази дома ти и опипва гостите ти?

— Не знаех, че ще претърсва хората, но той е тук като лична услуга към мен. Мислех, че може да има и някой друг замесен в нападението. Просто изпитвам лека параноя от евентуално отмъщение.

Мърсър смеси достатъчно факти и измислици, за да състави достоверна история, но отново подцени Аги.

— Баща ми винаги те е харесвал и знае, че си падам по теб, затова щом чуе нещо за кариерата ти, ме дразни. Твоят приятел направил това или онова. — Тонът и беше пренебрежителен и подигравателен, докато имитираше Макс. — Хлътването ми беше доста прозрачно, когато бях по-млада. Той ми разказа какво си правил преди войната в Персийския залив. Завел си екип от командоси в Ирак, за да провериш урановите им мини. Каза ми още, че на този свят има хора, които, колкото и да се опитват, не могат да се измъкнат от опасностите, и ти си един от тях. Сигурно не вярваш, че си бил жертва на обир. Наясно съм, че историята ти служи за прикритие, и ще я подмина, но следващия път, когато не искаш да ми кажеш нещо, просто си го признай. Договорихме ли се?

Мърсър остана доволен, че ще има следващ път, но преди всичко беше озадачен защо Аги е дошла, така че я попита.

Тя отново запали цигара, по-скоро от нервност, отколкото от пристрастеност към никотина, и заговори с наведена глава.

— Снощи казах някои неща, които не трябваше да казвам. Натоварих те с много семейни тайни. Малко съм смутена.

Аги очевидно не се извиняваше лесно. Стеснителната и неземна усмивка разкри красиви бели зъби, а изумруденозелените и очи го умоляваха.

Тя се засмя, прекъсвайки внезапно създалото се напрежение.

— Фактът, че съм дошла да се извиня, не означава, че харесвам онова, с което си изкарваш прехраната.

— Обещавам да не изнасилвам планетата, докато си тръгнеш.

Двамата ядоха китайска храна и разговаряха няколко часа. Избягваха да обсъждат лични проблеми в негласно споразумение, че са си казали твърде много предишната вечер. Въпреки че бяха афиширали възгледите си, и двамата бяха интелигентни и добре информирани и изпитваха удоволствие дори когато приятелският им разговор се превърна в спор. В девет и половина вече седяха един до друг на кожения диван, но без да се докосват. Малко преди десет Аги направи първия ход и хвана ръката му. Мърсър говореше и гласът му потрепери.

Той млъкна и се вторачи в лицето й. Очите и бяха станали гладки като стъкло, а зениците и се бяха разширили двойно. Устните и го подканваха. Мърсър разгледа изражението й, сложи ръка на тила и и леко повдигна главата й, така че устните им да се срещнат.

В същия миг в къщата се разнесе дрезгавият глас на Хари Уайт.

— Хей, Мърсър, тук ли си? Мислех, че днес ще дойдеш в „При Дребосъка“ да гледаш мач.

Мигът внезапно отмина.

Мърсър бързо се дръпна от Аги. Забавеше ли се, нямаше да спре.

— Хари — отчаяно извика той. — Избрал си неподходящ момент.

— Кой, аз ли? Не аз, а ти си заложил двайсет долара на „Стийлърс“, а дори не се появяваш да гледаш мача. — Гласът му се засилваше, докато Хари се качваше по спираловидното стълбище, като куцаше все по-видимо с всяка изминала стъпка.

Мърсър изведнъж осъзна какво става.

— Хари, как влезе тук, по дяволите?

— С ключа, който ти ми даде преди пет години. Съвсем си оглупял.

— Залегни веднага! — изкрещя Мърсър. — Аги, скрий се зад бара и се наведи.

Хари бе влязъл в къщата, без първо да срещне Майк Питърс, а това означаваше, че нещо се е случило с агента на ФБР. Мърсър изскочи от бара и се втурна по задните стълби към спалнята си. През балкона влизаше достатъчно светлина и той видя зловещите очертания на пистолета „Берета“ на нощното шкафче, където го бе оставил. Мърсър се хвърли към леглото и точно когато протегна ръка към беретата, капандурата експлодира от изстрела на автоматично оръжие. Куршумите разкъсаха завивките в буря от перушина, стъкла и гилзи.

Мърсър изви тяло, докато падаше на пода, като в същото време грабна пистолета от нощното шкафче. Тупна по гръб с вдигнати върху натрошеното легло крака, прицели се в тавана и натисна спусъка.

Вече се бе изправил, когато убиецът падна през разбитата капандура. Безжизненото му тяло се стовари върху леглото, оставяйки тъмночервени петна върху завивките. Мърсър извади изразходвания пълнител, сложи нов и освободи предпазителя.

Във вените му бушуваше адреналин, който изостряше сетивата му до краен предел. Щом Хари бе влязъл, без да бъде спрян от Майк Питърс, трябваше да предположи, че агентът е мъртъв и на долния етаж има най-малко един убиец. Можеше само да се надява, че мъжът на покрива е бил единственото подкрепление на онзи долу.

Сега, след като единият нападател бе загинал по зрелищен начин, Мърсър нямаше представа какво ще направи другият. Имаше възможност да избяга, но това беше малко вероятно. За двайсет и четири часа се бяха опитали да го убият два пъти и сигурно искаха да приключат с него сега. Тъй като Мърсър познаваше къщата по-добре от противника, единственият му шанс беше да атакува. Освен това трябваше да мисли за Аги и Хари.

Той излезе на балкона, подаде глава над перилата, увери се, че фоайето долу е празно, изстреля три куршума в мраморния под и се върна в спалнята по задните стълби. Човекът долу щеше да предположи, че изстрелите са за прикритие, докато Мърсър слиза по извитото стълбище. Мърсър обаче смяташе да изненада неканения гост отстрани, а не да го атакува фронтално.

Той слизаше предпазливо по задните стълби. Пистолетът беше насочен напред и пръстът му беше на спусъка. Вратите на двете спални за гости бяха затворени. Мърсър предположи, че противникът не е имал време да устрои засада там, затова ги подмина. Барът беше малко по-нататък по коридора и той се поколеба дали да заеме отбранителна позиция около Аги, или да продължи с атаката, но друг реши дилемата вместо него.

— Излез или баща ти ще умре.

Гласът беше разгорещен от гняв и властен.

„Библиотеката — помисли Мърсър. — Нападателят е хванал Хари там и мисли, че ми е баща.“

Той хукна надолу по задното стълбище и мина по коридора между кухнята и билярдната зала и фоайето, без да издава звук, но знаеше, че действа бавно. Убиецът очакваше отговор след няколко секунди, а Мърсър вече се бе забавил твърде много.

Стигна до извитото стълбище и побегна нагоре. Преди да стигне до втория етаж, Мърсър се прехвърли през перилата и продължи, висейки на три метра над фоайето, като стъпваше по външната част на дъбовите стъпала. Надигна се, за да погледне в библиотеката. Рязкото движение би го убило, ако стоеше в средата на стълбището.

Стрелецът бе заел позиция в празното пространство между две лавици и държеше Хари пред себе си като щит. Движението привлече погледа му и убиецът изстреля един куршум, който изсвистя покрай Мърсър и щеше да го улучи, ако се бе появил там, където го очакваха. Мърсър разполагаше само с част от секундата, за да реагира. Следващият куршум би компенсирал лъжливата маневра. Той се хвърли от стълбището, протягайки ръце към парапета на балкона на библиотеката, и се хвана за тежкото дъбово дърво. Инерцията на скока го залюля в дъга. Имаше чувството, че ръката му ще се откъсне от рамото. Дулото на пистолета му се насочи към пода на библиотеката. Той стреля прибързано и улучи Хари Уайт под коляното. Мощта на деветмилиметровия куршум прегъна крака на стареца, който повлече стрелеца със себе си, докато падаше на пода.

Мърсър се хвана за другите перила с дясната си ръка и отчаяно се вкопчи в тях, опитвайки се да не изпуска пистолета, и после се прехвърли. Убиецът се измъкна от стъписания Хари, без да обръща внимание на локвата кръв. Опомни се секунда преди Мърсър и вдигна оръжието си. Мърсър стреля отново. Куршумът издълба плитка бразда в плътта. Силата на изстрела го блъсна назад към перилата, заплашвайки да го запрати към твърдия мрамор долу. Със замъгленото си от болка зрение Мърсър видя, че е улучил в гърдите мъжа, който се свличаше на земята.

Тялото му падна в бара и се простря на пода в неестествена поза. Писъкът на Аги прониза въздуха като сирена. Мърсър не и обърна внимание, защото викът и означаваше страх, а не болка. Хари лежеше неподвижно на пода. Лицето му беше мъртвешки бледо. Мърсър допълзя до стария си приятел. Капките кръв, процеждащи се от рамото му, попиха в бежовия килим. Мърсър се уплаши, че е улучил Хари в здравия крак.

— Кучи син. — Хари се обърна, държейки в ръцете си разтрошените остатъци от протезата си. Пластмасата с цвета на човешка плът беше надупчена там, където бе минал куршумът. — Имаш ли представа колко струва това проклето нещо?

Облекчението накара Мърсър да се отпусне на пода и да притисне лице в мекия килим. Приливът на адреналин секна.

— Изпрати ми сметката — задъхано отговори той.

— Мърсър! — изпищя Аги.

Страхът в гласа и го разтърси като електрически ток.

Стрелецът се опитваше да стане, насочил пистолета си към нея. По крака му се стичаше тъмночервена кръв. Първият куршум на Мърсър трябва да го бе улучил там, след като бе минал през изкуствения крак на Хари. Мъжът дишаше дълбоко, опитвайки се да си възвърне въздуха, който бе изкаран от белите му дробове, когато кевларената му жилетка бе спряла втория куршум. Мърсър изкрещя и се втурна в бара. Сивите му очи пламтяха от ярост.

Убиецът се обърна по посока на звука, отмести оръжието си от Аги и се прицели в Мърсър, който не обърна внимание на пистолета, насочен към него, блъсна с всичка сила нападателя и заби раненото си рамо в гърдите му. Двамата се удариха в стената. Чашите зад бара издрънчаха. Мърсър използва малкото си предимство и заби пистолета си в корема на стрелеца, под защитната жилетка, която бе спасила живота му. Натисна силно и усети за миг съпротивата на стегнатите мускули. Преди да пробие кожата му, Мърсър обърна нагоре дулото и изстреля два куршума в гръдната кухина, разкъсвайки вътрешните органи на влажни парчета, които експлодираха в гърба на мъжа и раздробиха кръста му.

Мърсър отстъпи, залитайки, назад и остави трупа да падне на пода. Ръката му беше обляна в кръвта на наемния убиец. Когато се обърна, Аги се изправяше. Краката и трепереха. Тя се вкопчи в бара толкова силно, че кокалчетата на пръстите и побеляха. Вторачи се в трупа със смесица от страх и отвращение, а после прекоси стаята и се хвърли в обятията на Мърсър.

Той изохка, когато ръката и се плъзна по рамото му и от раната отново бликна кръв. Легна на пода и Аги се отпусна заедно с него. Ръцете и бяха увити около врата му, а очите и — приковани в трупа до тях.

— Това е, това е… — заеквайки започна тя, но не можа да довърши.

— Какво? — изпъшка Мърсър. Сърцето му биеше три пъти по-бързо от обикновено. Ръцете му едва сега започнаха да треперят от страха, който дотогава бе успял да превъзмогне.

Аги отмести поглед от мъртвеца и забеляза раната на Мърсър.

— Прострелял те е.

— Нищо ми няма. Куршумът само ме одраска. — Той внимателно махна ръката и от раненото си рамо.

— Господи — извика Хари, влизайки в бара. — На мен ми отнесоха крака, а накрая ти си с жена в прегръдките си.

Аги ахна, когато видя източника на гласа. Хари се облегна на касата на вратата между бара и библиотеката. Тялото му се държеше само на единия крак. Крачолът на панталона на другия висеше. Той държеше протезата си като пушка за почест. Мърсър не можа да не се разсмее на безумния му вид.

— Приличаш на статист от лош филм на ужасите. „Нощта на безкраките пияници“.

— Да ти го начукам — изсумтя Хари. — Какво стана току-що и коя е тази, по дяволите? — Той посочи Аги с протезата си, сякаш обвинително размахваше пръст.

— Опитаха се да ме убият за втори път през последните двайсет и четири часа, а това е Аги, дъщерята на Макс Джонсън. Аги, това жалко същество е Хари Уайт, най-старият ми приятел и човекът, на когото и двамата дължим живота си. Хари, ако не беше влязъл, тези типове щяха да ни хванат по бели гащи. — Мърсър осъзна гафа си и побърза да добави: — В преносен смисъл, разбира се.

Аги махна плахо с ръка и се усмихна. Хари проследи посоката на погледа и и спусна протезата.

— Не се тревожи. Изгубих го толкова отдавна, че съм забравил какво е да имаш два крака.

Той заподскача из стаята, като се подпираше на мебелите, седна на едно от високите столчета и подпря протезата на бара като чадър.

— Ще ме напиеш ли, докато повикам полицията, или аз трябва сам да направя всичко?

Невъзмутимостта му вдигна Мърсър от пода. Можеше да разчита на Хари само за едно — че ще се набърка във всяка ситуация и ще я опише по начин, който да не нарушава спокойствието му.

— Добра идея. — Мърсър взе няколко хавлии от бара, покри трупа и после наля „Джак Даниълс“ и безалкохолно с джинджифил на Хари и бренди на себе си. Алкохолът беше по-добро обезболяващо средство за рамото му от хапчетата, които щяха да му дадат в болницата. — Искаш ли мента с коняк, Аги? Мисля, че се нуждаеш от един коктейл.

Тя погледна трупа.

— Не. Трябва веднага да се махна оттук. — Настойчивостта в гласа и го изненада.

— Всичко е наред — измърмори Хари. — Той вече няма да ти стори нищо лошо.

— Не е заради това. — Аги скочи и тръгна към вратата.

Мърсър я последва и я настигна на горната площадка на спираловидното стълбище.

— Добре ли си?

Беше естествено една жена да иска да избяга колкото е възможно по-далеч от мястото на подобно насилие и ужас, но Мърсър беше убеден, че в реакцията и има нещо повече. Бе участвал в множество кървави конфликти и знаеше как реагират хората, особено очевидците, които за пръв път стават свидетели на фатална престрелка, затова подозираше, че Аги бяга поради друга причина, заради нещо, несвързано със случилото се преди малко.

— Какво има? — нежно прошепна той и я прегърна.

— Не мога да остана — отвърна тя и се освободи от прегръдката му. — Не трябва да ме намерят тук, когато полицията пристигне.

Изтича навън, тръшвайки вратата с окончателност, която причини на Мърсър много повече болка от раната в рамото.