Ладията на Харон

Пристанище за танкери „Алиеска“ Валдиз, Аляска

Мърсър пътуваше често и не се влияеше от часовата разлика. Можеше да положи усилия и да остане буден или да заспи веднага щом пристигне и да се аклиматизира за един ден, независимо дали бе спал тринайсет или само три часа. Но полетът до Аляска през Чикаго и летището в Сиатъл бе прекъсван от влошените атмосферни условия и от забавяне по технически причини в Мидуей и това го принуди да прекара нощта в хотел на летището. В десет и нещо сутринта самолетът най-после кацна в Анкъридж. Мърсър беше бодър и очите му бяха ясни.

Той нае шевролет „Блейзър“ с двойно предаване, шофира четиристотин и петте километра на юг до Валдиз, като спря само веднъж, за да зареди с гориво, да пие кафе и да отиде до тоалетната. Пристигна в града малко преди четири и реши да отиде право на морското пристанище, вместо първо да се регистрира в хотел.

Приближи се до малката будка на пазачите на входа и с облекчение видя, че името му е в списъка на гостите от времето, когато двамата с Хауард Смол бяха използвали пристанището като база за изпитанията на „миникъртицата“. Влезе в терминала, заобикаляйки сградата за контрол на петрола, течащ по тръбопровода със скорост осемдесет и осем хиляди барела в час, и огромните резервоари, които обработваха мръсната вода, служеща за баласт на танкерите по пътя им.

Мърсър спря на служебния паркинг пред оперативния център, до котвено място номер четири, където пълнеха със суров петрол среден по размери танкер. Слезе от джипа и се вцепени от смразяващия студ. От залива духаше леден вятър. Снегът бе покрил по-голямата част от пристанището, но повечето беше натрупан на огромни купчини на паркингите и встрани от острите завои на пътищата, минаващи през територията му. Времето беше необичайно студено за сезона. Мърсър хукна към оперативния център и смъкна ципа на якето си веднага щом усети силната струя горещ въздух от парното отопление в сградата. Секретарката на рецепцията четеше криминален роман и го погледна сърдито. Явно я бе прекъснал на интересно място.

— Какво мога да направя за вас?

— Обадих ви се. Аз съм Филип Мърсър.

— А, да. Дошли сте да се срещнете с Анди Линдстрьом. — Тя стана от стола, чиито метални крака изскърцаха, когато жената премести масивното си тяло. — Насам. Той ви очакваше по-късно, но съм убедена, че няма да има нищо против.

Анди Линдстрьом, шефът на оперативния център, беше зад бюрото си, когато Мърсър влезе в кабинета му. Беше облечен в джинси и дебела памучна блуза, а на главата си бе сложил бейзболна шапка на „Сийхоукс“. Той беше среден на ръст и на четирийсет и няколко години, но изглеждаше много по-възрастен, защото кожата му беше загубила свежестта си заради двайсетте години, прекарани в Аляска, и заради навика му да изпушва по два пакета цигари на ден. На лицето му бе набола червеникава брада, а сините му очи бяха по-уморени, отколкото последния път, когато Мърсър го бе видял.

Кабинетът беше малък и обзаведен традиционно. Светлината проникваше през един-единствен прозорец, а на тавана бяха окачени неонови лампи. Бюрото беше отрупано с книжа, поставени рисковано на спираловидни купчини, които всеки момент можеше да се срутят. Бюфетът и шкафът също бяха пълни с листове, дебели технически наръчници и каталози за резервни части. Единствените свободни мебели бяха двата стари дървени стола пред бюрото. На едната стена имаше голяма топографска карта на Аляска, пресечена от назъбена червена линия, която изобразяваше петролопровода. На отсрещната стена беше залепен пъстроцветен туристически плакат на плаж с момичета по бикини.

Линдстрьом погледна Мърсър, вдигна пръст и посочи телефонната слушалка в другата си ръка. Лицето му беше зачервено заради онова, което му говореха от другата страна на линията.

— Чакай малко, по дяволите. Преди два дни изпратих арматурата в депото във Феърбанкс. Ако още не си я получил, скъсай техните уши, а не моите. — Той млъкна и завъртя очи. — Виж какво, не съм виновен. За мен проблемът е вътрешен. Опитах се да ти направя услуга, но това не означава, че искам да ми се обаждаш всеки път, когато някоя от машините ти направи засечка. Следващия път може да ти купя американска.

Анди затвори, въздъхна дълбоко и запали цигара.

— Нека да отгатна — каза Мърсър. — Това беше една от петролните компании в резервата.

— Позна. От „Алиеска“ обещали да им помагат и когато им се свърши тоалетната хартия, се обаждат на мен. Господи, не беше така, когато открихме обекта. Онези мъжаги знаеха да работят. Малко се изненадах, когато ми се обади вчера. — Анди се ръкува с Мърсър. — Мислех, че си напуснал щата, след като с Хауард Смол приключихте с тестовете. Много съм любопитен защо шефът на охраната ми поиска да присъства на тази среща. Майк Колинс ще бъде тук след няколко минути. Ще ми кажеш ли какво правиш отново в Аляска?

— Предпочитам да изчакам, докато дойде Колинс. Историята е много заплетена и искам да я разкажа само веднъж.

— Има ли нещо общо с проекта горе на хълма?

— Непряко. Чу ли за Хауард Смол?

— Не. Какво?

— Опасявам се, че е мъртъв. Убиецът му два пъти се опита да убие и мен.

— Господи. Заради пробивната машина ли?

Преди Мърсър да успее да отговори, на вратата се похлопа и в кабинета влезе Майк Колинс. Беше едър мъж и тежеше поне сто и десет килограма. Съдейки по възрастта му, Мърсър реши, че белегът на дясната страна на лицето му е постоянно напомняне за войната във Виетнам. И Колинс беше облечен неофициално като Линдстрьом, в джинси и памучна блуза.

Мърсър и Колинс не се познаваха, затова Анди ги представи. Ръкостискането на шефа на охраната беше уверено и силно. Пръстите му бяха загрубели като тези на Мърсър. Линдстрьом му съобщи за смъртта на Хауард Смол и за двата опита за покушение срещу Мърсър.

— И всичко това заради „Мини“? — отново попита Анди.

— Съвсем не. След като приключихме с тестовете, Хауард и аз отидохме за риба с братовчед му в Хомер. И в морето, на около шейсетина километра от брега, намерихме изгорял изоставен рибарски кораб. Убиха го заради онова, което видяхме на борда.

— Какво беше? — попита Колинс.

— В лабораторията на ФБР във Вашингтон положиха много усилия, докато разберат, че парчето стомана, което взех от кораба, е част от контейнер с течен азот. Предполагаме, че лодката е пренасяла незаконно цилиндри с течен азот в Аляска.

— Защо някой би искал да прави такова нещо, когато може да си го купи, и защо ще извършват убийство, за да го прикрият?

— Федералните агенти работят по случая — отговори Мърсър. — Но се притеснявам какво би направил някой с течния азот.

— Смяташ ли, че това ни засяга? — попита Колинс.

— За какво количество течен азот става дума? — намеси се Линдстрьом, преди Мърсър да успее да отговори.

— Преди да тръгна от Вашингтон, се обадих на началника на пристанището в Суърд, където е стоял на котва корабът. Той ми каза, че „Джени IV“ е излизал осемнайсет пъти миналата година, но никоя от консервните фабрики или рибопреработвателните заводи, с които се свързах, не е купувал риба от него. Освен това капитанът наскоро платил в брой нов пикап, затова по някакъв начин изкарва пари. Умножете осемнайсет курса по около тринайсет тона, какъвто е капацитетът на „Джени IV“, и ще изчислите количеството. Това е страшно много течен азот.

— Все още не разбирам. Това не са наркотици, експлозиви или нещо незаконно. Какво толкова?

— Единственото, което ми се струва логично, и мисля, че Ричард Хена от ФБР е съгласен с мен, е версията за саботаж — продължи Мърсър пред стъписаните изражения на другите двама мъже. — Течният азот може да промени сцеплението на молекулите във всеки материал, с който влезе във взаимодействие. Стоманата отслабва толкова много, е може да се натроши под собствената си тежест. И няма да остане следа от манипулация. Да речем, че някой напръска дадено съоръжение с течен азот. По-късно, когато се използва, съоръжението ще се повреди, без да има логично обяснение и видима причина. Ами, ако използват течния азот, за да отслабят част от петролопровода? Ако бъде пробит, ще има голямо изтичане на петрол без причина. Медиите ви наблюдават под лупа, откакто започна работата по новия петролопровод от Северния склон, затова реших, че старият може да стане мишена на терористични актове.

Мърсър видя, че е привлякъл вниманието на Анди Линдстрьом, но не го е убедил, и инстинктивно млъкна, за да му позволи да прозре логиката. Трябваше обаче да положи усилия да не издаде вълнението си. Току-що бе хвърлил бомба, а Линдстрьом знаеше, че Мърсър няма склонност към параноични фантазии и конспиративни теории.

— Петролопроводът може и да стане мишена, но няма да го повредят — заяви Анди, извади бърбън от чекмеджето на бюрото си и наля по няколко глътки в три пластмасови чаши.

— Стените са от издръжлива на опън стомана, дебели са повече от сантиметър и могат да издържат на максимално вътрешно налягане почти 500 килограма на квадратен сантиметър. Дори някоя секция да бъде замразена, ще им бъде необходим булдозер, за да я разбият, а нашият екип за бързо реагиране ще бъде там много преди извършителите да избягат.

— А подпорите? — попита Мърсър. Знаеше, че трябва да действа бързо, защото инак предупрежденията му нямаше да бъдат чути.

Надземните секции на петролопровода се крепяха над замръзналата тундра от седемдесет и осем хиляди подпори, поставени на разстояние осемнайсет метра една от друга и направени така, че да позволяват на тръбата да се мести в гнездото си до трийсет сантиметра хоризонтално и шейсет вертикално, за да се компенсира разширяването и свиването на обвивката. Подпорите служеха и за буфер в случай на земетресение като онова, което бе опустошило Аляска на Велики петък през 1964 година. Основите им бяха вкопани между четири и осемнайсет метра в зависимост от дълбочината на вечния лед. Използваше се пасивно охлаждане с амоняк, така че топлината на течащия петрол да не разтопи замръзналата земя, която поддържаше стабилността на съоръжението.

— Пак същото. Ако искат да отслабят подпорите с течен азот, ще им трябва тежка техника, за да ги накарат да се пробият. Не забравяй, че бяха необходими хиляда триста четирийсет и седем щатски и федерални разрешения, за да се изгради линията, и можеш да се обзаложиш на всичко, че строителите са се застраховали и не са пестили материали, за да бъде надеждна системата.

— Същото се е говорело и за „Титаник“ — отбеляза Мърсър. — А мостовете? Няма ли някой дълъг повече от триста метра?

— Там, където петролопроводът пресича река Танана, има висящ мост, дълъг триста и шейсет метра, но пак ти казвам, че дори да се отслаби здравината на котвите и понтонните подпори, ще ти трябва динамит, за да ги разрушиш. Защо да си правиш труда да замразяваш стоманата, след като ще трябва да използваш експлозиви?

— Знам, че слагате химикали в петрола, за да повишите естествената му топлина и да улесните протичането по пътя от Прудо. Ами, ако петролът бъде замразен по линията и я втърди? Подобно нещо не би ли причинило сериозна авария?

— Ако петролът замръзне, топлинното разширяване няма да е достатъчно, за да напука обвивката на тръбата, и ние можем да я почистим само за няколко месеца — отговори Линдстрьом, готов да разбие на пух и прах идеята на Мърсър. — Освен това забравяш някои други важни мишени в Аляска, като военновъздушната база „Елмендорф“ и поредицата от радарни проследяващи станции по северното крайбрежие. А новите производствени мощности в резервата? Две от тях вече работят и изпомпват суров петрол към залива Прудо, за да бъде транспортиран тук. — Анди отново запали цигара, когато му хрумна нещо. — Единствената мишена, която може да бъде взета на прицел в „Алиеска“, е депото за съоръжения във Феърбанкс, където има техника на стойност половин милиард долара.

Колинс сериозно се замисли върху тази вероятност.

— Каква е охраната там горе? — попита Мърсър. Трябваше да убеди поне единия от двамата в страховете си.

— Скъпите неща като диамантените бургии са заключени в сейф и се охраняват денонощно — отвърна Колинс. — Но кабелите са натрупани на големи купчини навън, готови да бъдат транспортирани на Северния склон.

Колинс прокара пръсти по плешивата си глава. Златният му пръстен от морската пехота отрази последните лъчи на залязващото слънце, които проникваха през прозореца.

— Предлагам да засилите охраната — каза Мърсър.

— Не разбирам какво биха направили — все още необезпокоен, отбеляза Линдстрьом. — Щом са докарали двеста и трийсет тона течен азот, явно са планирали нещо много по-мащабно, отколкото да откраднат резервни части от склад.

— Каква е твоята преценка? — Мърсър отново се опита да привлече вниманието му, като се надяваше, че директорът на оперативния център ще приеме по-сериозно предупреждението му.

— Тук, в пристанището, сме в безопасност. Заливът Прудо също е изолиран и не представлява логичен избор.

— И какво остава?

— Не много. Петролопроводът е твърде солиден за онова, което предполагаш. „Алиеска“ може и да е първостепенна мишена за терористични актове, и аз не изключвам тази вероятност, преди да отшуми кризата около резервата, но в използването на течен азот няма логика.

Мърсър се обърна към Колинс, надявайки се, че поне него е успял да заинтригува.

— Защо казваш, че пристанището е безопасно? Аз влязох безпроблемно.

— Ти все още си в списъка на гостите. Всички останали са отпращани. Временно спряхме дори редовните туристически посещения с автобуси. Освен по служебен път, няма друг начин да се влезе в пристанището. Оградите, активните и пасивните детектори и патрулите не позволяват на никого да се приближи на по-малко от километър от важните зони.

— Ти си се съсредоточил върху въпроса защо някой би внасял контрабандно течен азот в Аляска, Мърсър, но запитвал ли си се кой? — Макар че не вярваше в заплахата, Линдстрьом признаваше вероятността от терористичен акт.

— Знам кой — отвърна Мърсър.

— ПАПС? — попита Майк Колинс.

— Не. Те може и да си падат по подобни операции, но това не е по силите им.

— ПАПС? — повтори Анди, който не позна веднага името. — Чакайте малко. Това не са ли природозащитниците с големия изследователски кораб, хвърлил котва в залива?

— Да — отвърна Колинс. — Тук са от две седмици, бойкотират бензиностанциите на „Петромакс“, дават интервюта на армията от репортери, която ги преследва, и късат нервите на всички тук.

— ПАПС нямат нищо общо с това — заяви Мърсър. — Искат да спрат сондажните работи в Полярния резерват, но задачата е непосилна за тях. Бойкотът на бензиностанции е едно, но координирането на атака срещу „Алиеска“ е съвсем друго. Вижте какво, дошъл съм тук неофициално. Федералните агенти се занимават с разследването. Всъщност дойдох в Аляска въпреки изричната заповед на директора на ФБР. Но те търсят улики и забравят да наблюдават мишените. Изненадан съм, че никой от Бюрото не е идвал да разговаря с вас. Така става, когато имат прекалено много юристи и твърде малко хора с мозък в главата си.

— Спомена, че знаеш кой пренася незаконно течния азот. Кажи, кой е? — настоя Колинс.

— Бивш полковник от КГБ на име Иван Кериков. Имал съм работа с него. Той е абсолютно безмилостен и би убил, без да се поколебае дори за миг. По дяволите. Това ме подсети за нещо. Може ли да се обадя по телефона?

Линдстрьом кимна и Мърсър бързо набра номера — един от стотината, които бе запомнил.

— Полицията на Хомер. Говори началникът Маклафлин.

— Обажда се Филип Мърсър…

— Откъде знаеше, че „Джени IV“ няма да бъде там? — прекъсна го Маклафлин.

— Догадка.

— Дрън-дрън — избухна шефът на полицията. — На никого не му хрумват подобни догадки. Току-що промених причината за смъртта на Джери и Джон от нещастен случай на убийство. Като добавим и смъртта на Дейв Хелър, мъжа, когото намерихме в заседналата на брега лодка, това означава, че имаме три неразкрити убийства в град, където не е било извършвано убийство, откакто станах шериф. Искам отговори, по дяволите.

— Ще ги получиш веднага щом и аз ги науча. Съжалявам, но засега мога да ти кажа само това. Убийците обаче отдавна са напуснали града.

— Без майтап — иронично отбеляза Маклафлин. — Аз съм ченге в малък град, но това не означава, че съм глупак.

— Не съм казал такова нещо, но мисля, че разследването ти ще потръгне, ако разбереш къде е потопен „Джени IV“ втория път.

— Едва ли ще ми провърви. След като зет ми не успя да го намери, изпратих почти всички лодки от пристанището. Четирийсет корабчета, въоръжени със сонари за откриване на риба, не можаха да открият нищо. Трябва да са претърсили около четиристотин квадратни километра.

Мърсър си представи търсенето. Полупияни капитани и членове на екипажи, развълнувани от възможността да си играят на ченгета за един ден, които кръстосват напосоки водата, без да следват логична схема на издирване. Той предположи, че четиристотинте километра в действителност са били четирийсет, но нямаше смисъл да изтъква това. Маклафлин беше толкова ядосан, че всяка критична забележка би го накарала да изригне като вулкан. Мърсър не го обвиняваше, защото Маклафлин беше въвлечен в нещо толкова голямо, че не знаеше откъде да започне.

— Сериозно? — попита, опитвайки се гласът му да прозвучи смаяно, докато в същото време се замисли дали да не се обади на Дик Хена и да го помоли да изпрати в района щурмови плавателен съд срещу подводници, който има мощен сонар и може да открие „Джени IV“ още на първото преминаване. — Оценявам усилията ти. Ще ти се обадя, ако науча нещо.

Той прекъсна връзката, преди Маклафлин да успее да възрази.

— За какво говорихте? — подозрително попита Колинс.

— Може да излезе нещо, а може и да е отвличане на вниманието. Но преди две нощи „Джени IV“ е бил преместен от мястото, където бреговата охрана го е потопила. Извършителят е убил собственика на лодката, която са използвали.

— Мислиш, че е бил Кериков?

— Или той, или някой, работещ за него — отвърна Мърсър, опитвайки се да обуздае нарастващия си гняв. — Както вече казах, нямам право да бъда тук и да разговарям с вас двамата. Но животът ми беше застрашен. Аз съм единственият жив свидетел на намирането на „Джени IV“ и мисля, че Кериков няма да се спре, докато не умра. Единствената ми възможност за избор е да го изпреваря. Не искам да отнемам пълномощията на властите, но ако тук се случи нещо странно, бих искал да бъда уведомен.

— Нищо няма да се случи, но ще те държим в течение — отстъпи Линдстрьом.

Мърсър му каза името на хотела, където щеше да отседне. Беше споделил информацията, с която разполагаше, и само можеше да се надява някой да приеме сериозно предупрежденията му.

Двайсет минути по-късно той паркира шевролета пред хотела — голяма, облицована с дъски постройка, която бе виждала и по-добри дни. Сградата не беше най-хубавата в града, но го устройваше напълно. Мърсър се настани в стаята си, изкъпа се и вечеря сьомга в почти безлюдната трапезария. Фоайето също беше почти празно, затова реши да излезе и евентуално да поговори с активистите на ПАПС в града.

Мърсър не вярваше, че природозащитниците са замесени в контрабандата на течен азот, но искаше да опознае организацията отчасти заради собственото си разследване и отчасти, за да научи повече за Аги Джонсън, тъй като ПАПС, изглежда, беше важна част от живота и.

Мислеше за нея, откакто бе избягала от дома му. Отначало се опита да я избие от главата си, но не можа, и накрая се отказа. Аги не беше жена, която би забравил. За кратко време тя бе влязла под кожата му. Все още си спомняше особеното ухание на косите и и как погледът и омекна, когато видя превръзката на лицето му след удара с пистолет. Мърсър не вярваше в старата поговорка, че противоположностите се привличат, но от друга страна, не му се беше случвало такова нещо. Беше обиден и озадачен, че Аги не му се обади. Бяха станали твърде много неща, за да си позволи да се разсейва с мисли за нея, но въпреки това искаше да научи повече за живота й. Много повече. Всичко.

Мърсър тръгна по Норт Харбър Драйв, успоредно на пристанището за лодки. Слънцето беше залязло и в мрака се разнасяше шумът от прибоя на вълните. Уличните лампи хвърляха мъгляви отблясъци върху тротоара. Въздухът бе натежал от соленото ухание на океана. Макар че по улиците имаше доста хора за град с население само три хиляди души, в атмосферата се долавяше усещане за самота, каквото се чувстваше в цяла Аляска с изключение на големите населени места, Мърсър забеляза сигналните светлини на голям плавателен съд и предположи, че това е „Надежда“.

Най-после видя бар, който изглеждаше обещаващ. Рекламните неонови светлини пронизваха тъмнината с ярки цветове. Отвътре се разнасяше кънтри музика. Мърсър влезе и огледа помещението.

Барът се намираше на едно стъпало под дупка в стената. Подът бе застлан с осеян с дъвки килим, който беше толкова изтъркан, че приличаше на бетон. Стените бяха пожълтели от цигарения дим, надвиснал във въздуха като смог. Около бара имаше места за двайсетина души и когато се приближи, Мърсър видя, че повърхността му е изпъстрена с издълбани инициали. Като всички останали, заведението разчиташе на ефектни трикове, за да привлича клиенти, и в случая това беше да се обезсмъртиш, като издълбаеш името си на плота. В помещението имаше десетина маси, малък дансинг и още по-малка естрада за оркестър, макар че музиката се разнасяше от тонколона до входа. Барът беше пълен до половината.

Мърсър предпочиташе водка с лимонов сок, но на подобно място човек пиеше или бира, или чисто уиски. Затова си поръча бира и седна на високо столче в ъгъла, до мъж, който приличаше на рибар, като се имаха предвид размерите му и гумените му ботуши. Барманката се наведе, когато плъзна бирата към Мърсър, предоставяйки му отлична гледка към прелестите, които едва съумяваше да скрие под блузата с голямо деколте. Той и се усмихна.

— Ти от нас ли си, или от тях? — без предисловие попита мъжът до Мърсър.

— Зависи кои сме ние и кои са те. — Мърсър не можеше да разбере дали човекът е нормален.

— Те са онази екологична организация и тълпата репортери с тях. — Мъжът кимна към доближените една до друга маси до стената и десетината души, образуващи недостъпна общност. — А ние сме всички останали.

— Повярвай, аз съм един от нас. — Мърсър улови чувството за хумор на непознатия. — Аз съм минен инженер. А ти?

— Работя на борда на един от корабите, които насочват танкерите да излязат от залива Принц Уилям — отговори мъжът и отпи от бирата си. — Казвам ти, не проумявам как се издържат тези демонстранти. Плащат ли им да се бъркат в живота на другите хора?

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко щедро са финансирани повечето природозащитни организации. И поне един от членовете е баснословно богат.

— И аз мисля така. Мързеливите се чувстват виновни, затова се грижат никой друг да не печели пари.

— Признателността на съвременните аристократи — измърмори Мърсър и погледна групата.

Не беше трудно да определи кой е журналист и кой член на ПАПС. Репортерите имаха безмилостен, циничен поглед, придобит от опит или престорен, който беше присъщ за представителите на тази професия. Природозащитниците обикновено бяха млади, невъздържани и усмихнати и приличаха на членове на спечелил победа колежански футболен отбор и приятелките им. В тях имаше някаква детска невинност и силно чувство за другарство, което ги обвързваше много по-здраво от обикновеното приятелство. Те бяха кръстоносци, братя по оръжие, сражаващи се в свещена мисия.

— Какво знаеш за тях? — обърна се Мърсър към съседа си, който като повечето жители на Аляска с готовност разговаряше с непознати.

— Не много. Само знам, че не ги искам в моя град. Тук са от няколко седмици заедно с репортерите. Журналистите си пъхат носа навсякъде, поучават ни за това и онова и се държат с нас като с кретени. А демонстрантите са още по-неприятни.

Членът на екипажа на придружителния кораб започна да разказва за преобърналата се цистерна, когато вратата се отвори и в бара нахлу студен въздух. Мърсър се обърна и видя, че голяма група усмихнати хора прекрачват прага. Девет мъже и пет жени.

Изобщо не се изненада, когато я видя. Беше логично тя да е в Аляска. Най-големият протест на организацията и се провеждаше във Валдиз и корабът им бе хвърлил котва в залива. Нямаше причина тя да не участва в акцията. А барът се намираше близо до обществените докове, където бе видял завързани няколко гумени лодки „Зодиак“ на ПАПС. Докато я гледаше, Мърсър се запита дали неговото присъствие там е случайно, както искаше да вярва. Или бе отишъл точно в този бар, надявайки се, че ще я намери там? Макар че от една страна очакваше появата й, той не беше подготвен за пристигането й.

Аги Джонсън не го видя. Лицето и сияеше. Групата веднага се отправи към масите, заети от членовете на ПАПС и раболепните репортери. Аги беше облечена в широк зелен анорак както в деня, когато за пръв път я бе видял в университета „Джордж Вашингтон“.

Мърсър я проследи с поглед и чу радостните викове на приятелите й, когато младата жена се присъедини към тях. Очевидно не я бяха виждали известно време и присъствието и беше причина за празничното им настроение. Той я наблюдава още няколко минути и после рязко се обърна, ядосан на себе си, че се държи като нещастно влюбен ученик, страдащ за края на лятното си увлечение.

— Господи — възкликна съседът му. — Готов съм и да пострадам, но да пипна онази кукла.

Мърсър погледна и видя, че Аги е съблякла анорака си и е останала по тясно черно поло. Той предполагаше, че събеседникът му предпочита по-закръглени жени, но и непознатият бе доловил съблазнителността на Аги Джонсън.

— Мисля, че едното не може без другото — мрачно отбеляза Мърсър.

Той изпи две бири и се приготви да си тръгне. Барът се бе напълнил. Оркестърът се оттегляше на първата си почивка и осветлението бе засилено. Неколцина местни жители се бяха приближили до масата на ПАПС и се бяха опитали да поканят жените на танц, но на всичките им бе отказано с безучастни, жестоки, надменни усмивки. Аги имаше най-много ухажьори и макар и по-любезни, отказите и не бяха по-малко категорични.

Един от активистите на ПАПС, великан с черна брада, който изглежда беше водач на групата, като се имаше предвид почтителното мълчание, настъпило, когато стана, вдигна чашата си за наздравица.

— За Брок Холт, замърсител на околната среда, който си получи заслуженото.

Погледът му обходи групата, търсейки реакция. Очите му блестяха от фанатична убеденост и от няколкото чаши бира. Никой не знаеше, че е бил на онази усамотена отбивка на магистралата заедно с Ян Верховен. Дори обръгналите на всичко репортери останаха стъписани от неуместните му думи.

Младежът не чака дълго.

— Какво каза, да ти го начукам? — пиянски изрева някой от отсрещната страна на бара, през десетина стола от Мърсър.

— Не говорех на теб — заплашително отвърна природозащитникът.

Изведнъж въздухът в помещението сякаш се сгъсти. Барманката протегна ръка към телефона, за да се обади на полицията. Съпротивата на тримата пазачи на нощния клуб щеше да бъде бързо преодоляна, ако играта загрубееше.

— Брок ми беше приятел. — Местният жител се изправи, като се олюляваше. Той фъфлеше, но чувствата му бяха ясни като кристал. Беше облечен в син анорак с емблемата на „Петромакс“ от лявата страна.

— Тогава трябва да си доволен като нас, че той вече не разнася отрова из щата — подигравателно се изсмя активистът. Аги се опита да дръпне приятеля си да седне, но той я блъсна. Беше твърде пиян, за да разсъждава какво говори и къде се намира.

Противниците тръгнаха един срещу друг. Посетителите се разделиха на два лагера и разместиха столовете си. Конфликтът между природозащитниците и местните жители назряваше, откакто ПАПС бяха пристигнали във Валдиз, и след още няколко разгорещени обиди барът се взриви. Всяка страна смяташе, че е права. Еколозите знаеха, че се борят за спасяването на планетата, а местните хора предпочитаха да запазят средството си за препитание. Репортерите се скриха зад масите, като злорадо наблюдаваха мелето.

Очевидно само трийсет от местните жители искаха да се включат в свиването. Останалите хукнаха към вратата. Почти всичките двайсет и пет членове на ПАПС изгаряха от желание да се бият, включително и няколко жени. Отначало Мърсър изпита желание да се разкара оттам, но когато тълпата го понесе към изхода, осъзна, че не може да остави Аги, без да се увери, че тя е в безопасност. Затова се обърна и си проправи път обратно към бара, като разблъскваше паникьосаната тълпа.

Мърсър чу писъка и на фона на виковете, крясъците, сумтенето, звъна на строшено стъкло и трясъка на мебелите. Аги бе притисната до отсрещната стена. Червените сценични светлини проблясваха по бледото и лице, на което беше изписана болка. Смугъл мъж в черно кожено яке държеше ръцете и над главата. Кожата му блестеше от пот. За да стигне дотам, Мърсър трябваше да заобиколи пет-шест биещи се двойки, като ги блъскаше, без да поглежда кой е потърпевшият.

Някой заби юмрук в корема му, а друг го удари в челюстта. Мърсър се претърколи, давайки си няколко минути почивка. Един от привържениците на ПАПС го нападна. Мърсър му позволи да се приближи, като го преценяваше с опитно око. Щом нападателят замахна, Мърсър отстъпи назад и юмрукът на мъжа профуча покрай брадичката му. Тогава сграбчи протегнатата му ръка и му нанесе серия удари. Няколко от ребрата на природозащитника изпукаха.

Мърсър мина покрай падащия природозащитник и се насочи към мъжа, който бе хванал Аги. Нападателят бе освободил едната си ръка, за да пъхне пръсти между краката й. Раменете му бяха прегърбени, за да се пази от безрезултатната и съпротива. Мърсър блъсна двама биещи се мъже, изпречили се на пътя му, и стигна до Аги само шейсет секунди след като сбиването бе започнало.

Ако атаката срещу нея не се превръщаше в опит за изнасилване, Мърсър може би щеше да я остави да изпита последиците от действията си. Тя си играеше с живота на другите хора, без да се интересува какъв е залогът за жителите на Валдиз. Подобни протести бяха предназначени за медиите. ПАПС не бяха в Аляска, за да накарат хората да се замислят за опазването на околната среда, а да привлекат вниманието на света върху съществуването си. Интересът им към Валдиз щеше да продължи само докато възбудеха любопитството на медиите, и после щяха да отидат другаде. Но мъжът, който държеше Аги, бе направил грешката да се опита да задоволи перверзните си желания.

Мърсър грабна полупълна бутилка бира от една от няколкото непреобърнати маси, като все още се надяваше, че мъжът, приковал Аги, не е чак толкова сластолюбив. Тя искаше да участва в Зелената революция и това беше нейната реалност — да се разруши съществуващото и после да се тревожи за последиците. Мърсър строши шишето в главата на мъжа, който се строполи на пода.

Аги загуби равновесие и започна да се свлича на земята. Очите и се отвориха широко, когато позна Мърсър.

— Какво прави тук добро момиче като теб? Няма значение. Да се махаме, по дяволите. — Мърсър я хвана за китката и я изведе през задната врата точно когато полицаите нахлуха в бара. Докато бягаха, той забеляза, че почти всички активисти на ПАПС все още се бият. Подът на нощния клуб бе осеян със зашеметените тела на най-смелите граждани на Валдиз.

Уличката зад бара беше оскъдно осветена и контейнерът за боклук до изхода беше препълнен. Аги се опита да спре, но Мърсър искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от бара. Нямаше намерение да прекара нощта в градското отрезвително отделение заедно с група пияни противници, чиято битка съвсем не бе приключила. Затова я повлече към осветена улица на една пряка от заведението.

Щом стигнаха до кръга светлина на улична лампа, Аги дръпна ръката си.

— Какво търсиш тук, по дяволите?

— Няма за какво да ми благодариш.

— Отговори.

— Бях на подходящото място в подходящия момент. Ако искаш да се върнеш, моля, заповядай. Убеден съм, че онзи тип с удоволствие ще ти се нахвърли отново — ядоса се Мърсър.

— Да ти го начукам.

— Довиждане, Аги. — Той тръгна и изпита облекчение, когато тя го настигна и го хвана за ръкава.

— Съжалявам. Не ме интересува защо беше там тази вечер, но съм ти благодарна. — Аги го погледна. Очите и искряха като скъпоценни камъни.

Повече от всичко на света Мърсър искаше да я целуне. Но вместо това се обърна и продължи да върви. Не обичаше да бъде така объркан и естествената му реакция беше да си тръгне, сякаш отдалечаването от нея щеше да изтрие болката в сърцето му.

— Мърсър, чакай! — Аги отново го настигна и закрачи до него. Без да пророни дума, той съблече якето си и го наметна на раменете й. Тя се сгуши в дрехата, сякаш беше любимото и детско одеяло. — Трябва да поговорим.

— Не мисля така.

— Познавам човека, който нахлу в дома ти.

— Досетих се — монотонно отвърна Мърсър, доволен, че Аги не е отбегнала другия въпрос, който го измъчваше от онази нощ. — Не бях виждал човек да посреща така смъртта. На лицето ти не бяха изписани страх или възмущение, а личеше, че го познаваш.

Мърсър може и да бе очаквал първото и откровение, но не беше подготвен за второто.

— Той работеше за баща ми.

— Какво? — Мърсър спря и я обърна към себе си.

— Да. Вчера попитах баща ми. Отговори ми, че Бърт Манинг не работи за него от няколко месеца.

— И ти му повярва?

— Да. Всъщност не. Може би. Не знам.

— Аги, тук става дума за човешки живот, и по-точно за моя.

— Баща ми знаеше в колко часа съм била в дома ти. Единственият начин да знае това е, ако Манинг му го е съобщил, преди да нахлуе в къщата ти, за да се опита да те убие. Следователно не е преставал да работи за него. — Аги млъкна за миг. Беше на път да се разплаче. — Не мога да повярвам. Баща ми е чудовище, но никога не би поръчал да убият някого, най-малко пък теб. Вие сте приятели. След разговора си с него бях толкова уплашена, че не знаех какво да мисля, затова дойдох тук два дни по-рано.

— Аги, направи си услуга и се махни от Аляска, по дяволите. Тук не си в безопасност.

— Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото бях във Вашингтон.

Те отново тръгнаха.

— Манинг не е преследвал теб, а мен, и мотивът му няма нищо общо с баща ти. Прибери се вкъщи.

— Какво общо има всичко това с присъствието ми в Аляска?

— Повече, отколкото мислиш, но нямам време да ти обяснявам. — Мърсър бе овладял емоциите си, затова, когато отново заговори, в гласа му не прозвуча огорчението, което изпитваше. — Ти и твоите приятели от ПАПС трябва да си съберете багажа и да отидете другаде.

— Никой от нас няма да си тръгне, докато не си свършим работата — заяви Аги.

— Ако искате да се завързвате за дървета и да организирате походи, чудесно, но тук умират хора и се опасявам, че всичко още не е свършило. Не разбираш ли, че ще се забъркаш в нещо по-опасно от сбиването в бара? Животът ти не е ли по-ценен от вдигането на шум за опазването на околната среда? Баща ти няма нищо общо с нападението в дома ми, Аги. Опитът за покушение беше координиран от бивш агент на КГБ на име Иван Кериков. В момента той е в Аляска и вече уби четирима души, трима от които бяха мои приятели.

— Но татко знаеше кога точно съм била при теб — настоя тя.

Двамата се бяха върнали на доковете, където тълпа активисти на ПАПС се бяха събрали около двете големи гумени лодки „Зодиак“. От смеха им се подразбираше, че само неколцина от тях са били арестувани и никой не е пострадал сериозно в сбиването. Мърсър предположи, че снизходителността им се дължи на присъствието на репортерите. Убеждението му, че те са като група колежани, тръгнали да се забавляват, се затвърди. Той спря, когато навлязоха в сенките на складовете, и се вгледа малко по-критично в природозащитниците. Изглеждаха твърде спокойни и нещо в този факт започна да тормози съзнанието му.

— Е, ето ги твоите приятели. Знам, че няма да се вслушаш в съвета ми, защото си твърдоглава, но искам да внимаваш.

— Мърсър, аз…

— Бъди предпазлива. — Той се обърна и изчезна в мрака толкова бързо, че я изненада.

Миг по-късно Аги се присъедини към приятелите си и започна да се смее заедно с тях, докато се хвалеха със смелостта си в сбиването. След това се качиха на гумените лодки и отплаваха към „Надежда“. Аги се взираше в мрака, надявайки се да види Мърсър да я наблюдава, но той бе изчезнал.

Докато групата се настаняваше в лодките, ги наблюдаваше друг човек, скрит в сенките. Той вяло масажираше пениса си, докато гледаше как Аги прекрачва в лодката. Джинсите и се опънаха по стройното и тяло, докато скачаше на „Зодиак“.

„Задникът и е като на момче“ — помисли Абу Алам и докосна цицината на главата си, където го бяха ударили с бутилка. Тази вечер не можа да отмъсти на мъжа, защото Кериков чакаше доклад за действията на ПАПС, но запомни добре лицето му. И след като го премахнеше, никой нямаше да му попречи да провери дали задникът и наистина е толкова стегнат, колкото изглежда.