Ладията на Харон

Обединени Арабски Емирства

Горещината в сухата пустиня пареше като в нажежена доменна пещ. Силните въздушни течения раздвижваха прахоляка в откритата скалиста равнина и го завъртаха в спирали, които се издигаха толкова високо, че падаха от собствената си тежест, изчезвайки толкова бързо, колкото се бяха образували. Небето приличаше на син купол над безплодната земя. Виждаше се лека омара само на запад, където далечният край на Арабската пустиня се срещаше с водите на южната част на Персийския залив. Пейзажът беше пуст като повърхността на луната. Растителността беше оскъдна, тук-там камилски тръни и изнемощели храстчета. Слънцето напичаше скалистите възвишения толкова ожесточено, че много от тях се бяха разцепили като презрял плод.

Земята беше в хиляди оттенъци, от ослепителното бяло на пясъчните дюни, извисяващи се вълнообразно до далечния хоризонт, до най-тъмното черно на планината Хажар по границата с Оман. По-голямата част от пясъка беше оцветена в розово от железния оксид. Пустинята сякаш ръждясваше. Температурата в късния следобед беше четирийсет и три градуса и макар че настъпваше вечерта, щеше да спадне само с няколко градуса.

Горещият летен вятър все още беше силен, макар и толкова късно през годината, и набраздяваше повърхността на земята, оформяше я, както го правеше от сто милиона години, създавайки сурова околна среда, в която издържаха и оцеляваха само най-силните видове.

Принц Халид Ал-Худари гордо стоеше на пясъка. Безпощадната жега бе изсмукала само тънък слой пот под тънката му памучна риза. Той беше създание на пустинята, непреклонен, неумолим и поразително красив като природата около него. Кожата му беше светла, но с тъмен слънчев загар от времето, прекарано в пустинята. Високите скули и орловият нос му придаваха вид на американски индианец от равнините, а гъстите черни коси и черните очи засилваха приликата.

Халид Ал-Худари беше висок малко повече от метър и осемдесет. Тялото му беше изправено и напрегнато. През разкопчаната риза се виждаше, че гърдите му са гладки и неокосмени като на момче, но мускулите му изпъкваха, а коремът беше стегнат и плосък. Той държеше лявата си ръка на височината на гърдите, свил лакът, за да може да наблюдава птицата, кацнала на специалната ръкавица, обхващаща и китката му. Ако някое животно можеше да спечели сърцето на Халид Ал-Худари, това беше соколът, който бе вкопчил ноктите си в него толкова силно, че острите им върхове едва не пробиваха ръкавицата.

Птицата беше висока четирийсет и пет сантиметра, имаше червеникаво-кафяво оперение и бяла глава. Човката и беше толкова остро извита, че почти докосваше гърдите, и бе смъртоносна като ятаган, а очите — безспорно най-проницателните на земята. Соколът беше известен като един от най-добрите ловци в света и се славеше с легендарна решителност и смелост.

Използван за лов поколения наред, преди конят да бъде опитомен, соколът най-дълго бе съжителствал с човека, като се изключи кучето. Смятан за спорт от елита на благородниците в Европа, откакто бяха научили за него по време на Кръстоносните походи, ловът със соколи беше част от арабската култура като петте стожера на исляма. Ловът със соколи беше в упадък на Запад заради емоционалните защитници на правата на животните, но процъфтяваше в страните от Персийския залив и беше развлечение за бедни и богати. Халид бе усвоил тънкостите му от един бедуин в пустинята, старейшина на едно от племената, които скитаха из Арабския полуостров, откакто Пророкът бе чул Божието слово.

Соколът беше женски и се казваше Сахара. Птицата стоеше неподвижно и спокойно слушаше ласкавите думи на господаря си. На главата и бе сложена богато украсена кожена качулка, за да не излети, преди Халид да е готов да я пусне на лов. Около глезените и бяха увити кожени каишки с халки. Краката и бяха завързани за ръкавицата на Халид. Той погали крилата и и соколът тихо изчурулика — сигурен знак на задоволство.

— Готова ли си, мила моя? — попита Халид. Устните му бяха толкова близо до птицата, че дъхът му я накара да премести тежестта си на другия крак. Звънчетата на глезените и тихо издрънчаха.

Макар че се чувстваше самотен със сокола в необятната пустиня, Халид всъщност не беше сам. Зад него, под ослепително бял сенник, го наблюдаваха четирийсет гости, насядали край маси, специално сложени за лова. Току-що бяха приключили с късния обяд, състоящ се от агне, опечено на огън, ароматни сирена, фурми и френско шампанско. Мнозина от присъстващите имаха чувството, че възкресяват ранната история на племето си. Дотолкова бяха свикнали с удобствата и климатиците в град Абу Даби, че възприемаха следобеда на открито като страхотно приключение, без да вземат под внимание факта, че над главите им е опънат сенник и малка армия от прислужници се грижи чашите им с вино да не остават празни. Корените им бяха изтръгнати поради влиянието на Запада, нахлуло в страната, откакто през 1958 година там бе открит петрол.

Халид се обърна. Пътят зад тентата бе закрит от малка дюна, но той видя двата микробуса, които бяха докарали прислугата и всичко необходимо за излета. Халид знаеше, че зад микробусите има флотилия от лимузини „Мерцедес“. Шофьорите търпеливо чакаха, докато разглезените им господари се забавляваха. Принцът не обвиняваше гостите си за богатството и привилегиите им, защото беше един от тях, но изпитваше леко разочарование, че никой не споделя любовта му към земята, осигурила им стила на живот, с който прекалено много бяха свикнали.

Земята. Халид се обърна, без да отговори на поздравите на няколко жени. Земята с нищо не показваше какво огромно богатство крие.

Обединените арабски емирства познаваха три периода на благоденствие — някога като най-големите производители на перли в света, после като вездесъщи пирати, а сега като родина на едни от най-богатите петролни залежи на планетата. Халид Ал-Худари много добре знаеше, че под равнинния бряг и плиткия крайбрежен шелф на ОАЕ има трийсет и два милиарда барела петрол. Известно му беше, че предишния ден цената на необработения петрол тип „Брент“ на свободния пазар е била долар и половина, което означаваше, че в пустинята са заровени седемстотин и петдесет милиарда долара. Богатството беше разпределено между двеста хилядите жители на Емирствата, отреждайки им второ място в света по доход на глава от населението.

Халид следеше статистиката и бе наясно със значението й, защото беше министър на петрола на Абу Даби и официален представител на ОАЕ в ОПЕК. Макар че седемте автономни шейхства, съставящи Обединените арабски емирства, имаха собствени министри на петрола, единствено Абу Даби, с лъвския пай от петрола, бе придобило политическото влияние да се включи в ОПЕК. След Кувейт и Саудитска Арабия ОАЕ притежаваха повече петрол от всяка друга страна и затова упражняваха огромна власт и определяха политиката и цените на петрола. Тази власт и отговорност лежаха върху плещите на Халид отскоро, след преждевременната смърт от рак на белите дробове на предишния министър на петрола на Абу Даби.

Издигането му на такъв висок пост беше изключително необичайно не само заради младостта му — той щеше да навърши четирийсет след две години, но и защото не беше член на управляващото в Абу Даби кралско семейство. Халид дори не беше от същото племе. Предците му бяха скитниците на пустинята, бедуините, които не познаваха други граници, освен определените от техните стада от кози и камили. Те засвидетелстваха преданост и вярност единствено на себе си и на Шериата, ислямския закон.

Бащата на Халид също не дължеше лоялност на никого, но владетелят на Абу Даби бе много благодарен на семейство Ал-Худари заради подкрепата, която бяха оказали на ОАЕ в първите години след извоюването на независимостта от Великобритания. Ето защо Халид получи европейско образование в Итън, Кеймбридж и Лондонския икономически университет и когато се върна в родината си, проницателният му ум и уменията му да води преговори бързо го издигнаха в министерството на петрола.

Смъртта на предишния министър, последвала толкова скоро след изявлението на американския президент, че ще спре вноса на петрол, бе хвърлила в хаос министерството. Старата гвардия влезе в конфликт с новото поколение технократи, които бяха израснали в охолство, осигурено им от петрола, и не познаваха бедността, обхванала региона преди Втората световна война. Накрая бе решено да дадат поста на някого извън управляващото семейство и така да се дистанцират от вътрешните фамилни борби.

Халид съзнаваше, че дългът към баща му е изплатен, а самият той сега е задължен на кралското семейство на Абу Даби, отговорност, на която гледаше сериозно, не само като министър на петрола, но и като специален член на фамилията. И именно в последното си качество той бе организирал този лов — не за да си позволи да се отдаде за един следобед на най-голямата си страст, а като демонстрация.

— Господа — извика Халид през широкото си рамо, докато милваше гърдите на ловния сокол. — Защо не дойдете при мен, за да виждате по-добре?

Двайсетината мъже станаха, хвърлиха на столовете измачканите ленени кърпи за хранене и учтиво се усмихнаха на прощалните забележки на съпругите и приятелките си. Министърът на петрола на Ажман трябваше да бъде вдигнат от мястото си от двама мускулести придружители. Хасан бен Руфти тежеше най-малко двеста и петдесет килограма. Тялото му представляваше безформена издута маса. Вратът му беше скрит под няколко пласта тлъстини, които висяха от брадичката като гуша на бивол. Ръцете му приличаха на надути до пръсване хирургични ръкавици и въпреки смуглия тен кожата му беше избеляла от вътрешното налягане на мастната тъкан. Потта и тлъстините му придаваха лъскавината на личинка. Докато Руфти с усилие вървеше по пясъка, туловището му се тресеше като желе.

Халид забеляза, че психопатът Абу Алам, любимецът на Руфти, не присъства на лова. Информаторите му бяха казали, че Алам ще отсъства от страната известно време. Тъй като шпионската мрежа на Халид беше най-добрата в Европа и въпреки това не успя да намери родения във Франция алжирец, който се представяше за мюсюлманин фанатик, той подозираше, че Алам е в Съединените щати.

Докато мъжете се приближаваха, Халид вдигна ръка да им направи знак да спрат на петстотин метра от него. Ако дойдеха по-близо, щяха да смутят сокола.

Сахара беше взета от малка и отгледана на ръка, много преди да смени перата си и да се научи да лети. Халид имаше няколко ловни птици, повечето неопитомени соколи, взети като големи, които се поддаваха по-трудно на дресиране, но Сахара беше любимката му не само заради смелото и сърце и безкрайна вярност, но и защото беше първият сокол, който Халид обучи след завръщането си от Европа. Макар че остаряваше и вече беше твърде стара за лов, Сахара все още заемаше специално място в сърцето му.

На стотина метра навътре в пустинята, под тънката сянка на изсъхнало дърво, двама помощника чакаха до голяма клетка от пластмаса и стомана. Вътре имаше огромна дропла със сиво тяло с черни ивици на широкия гръб. Птицата беше европейска, докарана в Близкия изток специално за лова, и беше много по-голяма от събратята си в Персийския залив. Размахът на крилете и достигаше почти два метра.

— За да знаете какво да очаквате — обърна се Халид към гостите си на английски, тъй като присъстваха и неколцина западняци, — когато дам знак на хората до клетката, те ще пуснат плячката, която ще полети право към нас. Не се плашете от размерите й. Тя няма да стигне до нас. Готови ли сте?

Всички кимнаха нетърпеливо. Може и да бяха забравили част от традициите си, но в жилите им все още пламтеше искрата на скитниците прадеди. Тя личеше в очите им и бдително изправените им глави и рамене. Богатството не бе заличило напълно историческото наследство, което стотиците поколения, живеещи в пустинята, бяха завинаги оставили в духа им.

Халид отмести поглед и видя, че Хасан бен Руфти изглежда отегчен. Свинските му очички се стрелкаха към храната, останала на масата.

Никой не видя сигнала, защото беше само леко потрепване на китката, но клетката изведнъж се отвори и от нея излетя грамадна птица, която се извиси над пустинята с огромните си, широко разперени криле. Излитането и вдигна прахоляк, който се издигна на четири-пет метра. Въпреки размерите и всички разбраха, че ловът няма да е надпревара, защото бързината на сокола беше легендарна, а дроплата летеше тромаво във въздуха като претоварен самолет.

Птицата не видя неподвижните хора или предпочете да не им обърне внимание в стремежа си да избяга от клетката. Тя полетя право към Халид и сокола, кацнал на ръката му. Худари бе измислил система да маха качулката на Сахара и да я освобождава от каишките с едно-единствено движение, за да може да се възхищава на бързината, с която тя съзираше мишената и излиташе да я преследва. По-бързо, отколкото можеше да реагира което и да е човешко същество, соколът видя дроплата и хвръкна.

Халид бе преценил идеално мига на пресрещането. Дроплата забеляза сокола и направи кръг във въздуха. Тромавото и тяло сякаш се обърна наопаки в отчаян опит да избяга, докато Сахара летеше като стрела към нея. Птиците бяха на трийсет метра от зрителите, които застинаха в очакване на неизбежния сблъсък. Неколцина изтръпнаха, когато видяха как двете тела се срещат във въздуха. Но удар не последва.

Подобно на бухалите и другите птици, жертви на сокола, дроплата нямаше голям избор, и точно когато Сахара изви тяло, за да забие в нея ноктите си, се хвърли във въздуха, завъртя се и се издигна само с няколко сантиметра, колкото и бяха нужни, за да се увери, че хищникът ще пропусне целта. Досущ боен пилот, дроплата започна да набира височина, ожесточено размахвайки криле. Сахара се обърна веднага, щом разбра, че дроплата все още е във въздуха, и литна да я преследва.

Това беше лов, за какъвто мечтаеше всеки соколар, ловът, вълнувал безброй столетия мъжете, които бяха наблюдавали как соколите им спираловидно се извисяват нагоре и заобикалят по-мудната си жертва, за да сломят съпротивата й, без да се отдалечават от господарите си. Докато гледаше как Сахара се смалява в небето, Халид почувства особено родство не само с прадедите си, но и със самата птица.

Соколът бързо настигна бягащата дропла и продължи нагоре, докато стана невидим от земята. На връхната точка на спиралната си парабола Сахара прибра крилете си, спря, превръщайки се в смъртоносна бомба, и се насочи към тромавата дропла. Специалните ципи в ноздрите и предпазваха белите и дробове от движението със скорост двеста и седемдесет километра в час. Соколът беше пет пъти по-малък от жертвата си, но се спускаше с куража, присъщ на породата му.

Ударът не се чу, но хората на земята видяха сблъсъка. Сахара се вряза в дроплата и прекърши гръбнака й. Крилата и се прибраха сами. По-голямата птица започна да пада, като се премяташе в раздърпано кълбо от натрошени кости, кръв и перушина.

Халид не се нуждаеше от примамката в кесията на кръста си, за да повика обратно на ръката си Сахара. Соколът долетя при него още докато дроплата падаше, и кацна леко на китката му, прикривайки силата и гнева, които току-що бе показал. Халид отново сложи качулката на главата и и каишките на глезените й, след като Сахара прибра дългите пера на опашката си.

Мъжете започнаха да ръкопляскат. Жените също добавиха бурното си одобрение. Соколът се наду и тихо изгука, сякаш разбираше, че аплодисментите са за него.

— Ще се върна след малко. Защо не се присъедините към дамите и не тръгнете към дома ми край оазиса Ал-Аин? Няма да се забавя повече от половин час — извика Халид на гостите си.

Забавлението свърши и присъстващите изгаряха от желание да си тръгнат. Никой не предложи да остане и да помогне на Халид да успокои и прибере сокола. Явно това бе новата ценностна система, която бяха възприели в Америка и Европа — краткотрайно удоволствие, което ангажираше вниманието по-кратко, отколкото на дете.

— Господин Руфти — каза той, вторачвайки се в дебелия министър от Ажман, най-малкото от Емирствата. — Защо не дойдете с мен?

Хасан бен Руфти разбра, че поканата е по-скоро заповед, отколкото молба, но въпреки това се опита да я отклони.

— Не, благодаря, приятелю мой. — Натискът на тлъстините върху гласните му струни правеше гласа му неестествено висок. — Всъщност веднага трябва да си взема довиждане и да замина за Ажман. Утре имам важна среща с нашия владетел и трябва да присъствам на всяка цена. Налага се да откажа любезното ти гостоприемство.

— Ела с мен. — Гласът на Халид изплющя като камшик.

— Разбира се, разбира се. — Руфти окаяно затътри крака след принца.

Худари смяташе мнозинството от гостите на излета за свои приятели или поне за делови познати, единственото изключение бе Хасан бен Руфти. Той олицетворяваше онова, което Халид мразеше в промените, настъпили в родината му. Руфти беше мърляв, алчен и неимоверно амбициозен. Алчността му накара Халид да го покани. Неофициалният разговор беше причината за лова през почивните дни.

Той изчака Руфти да се доклатушка до него, после се обърна и тръгна навътре в пустинята, там, където чакаха двамата помощници с клетката. Сахара долови напрежението във въздуха и започна да извива глава наляво и надясно. Макар че имаше качулка и не виждаше, соколът сякаш оглеждаше хоризонта за друга жертва.

— Птицата ти е изумителна. Не бях виждал такова нещо.

— В гласа на Руфти се прокрадна нервна нотка, докато се опитваше да разсее с думи тягостното мълчание.

Халид остана сдържан, не обръщаше внимание на тромаво влачещия се след него мъж. От по-малка клетка, която дотогава бе скрита, единият помощник извади едър сив гълъб, каквито имаше в градските паркове в целия свят. Птицата беше дебела. Гърдите и бяха увиснали и движенията на главата и бяха бавни.

— Предположих, че ще оцениш още една демонстрация на моя сокол, но този път не толкова изтънчена и елегантна. — Халид се обърна към Руфти и се усмихна многозначително.

— Предишният лов беше смекчен заради дамите, но ние двамата сме мъже, нали? Мисля, че този доста по-реалистичен ловен стил ще ти достави по-голямо удоволствие.

Руфти се отпусна, като чу тези думи. Напрежението изчезна от раменете му и тлъстините сякаш се свлякоха надолу по ръцете и гърба. Той се засмя нервно, но се опита да покаже светски маниери.

— Знам, че ловът със соколи е аристократичен спорт и ти беше снизходителен.

Халид се засмя заедно с него.

— Искаш ли ти да пуснеш гълъба? — Халид видя изражението на погнуса на лицето на Руфти, затова побърза да добави: — Това е чест.

— Да, разбира се — съгласи се Руфти въпреки нежеланието си. — Какво трябва да направя?

Помощникът сложи гълъба в ръцете му и се погрижи дебелите му като наденички пръсти да са плътно увити около угоената птица. Тялото на гълъба беше толкова кашаво и меко, че пръстите му потънаха надълбоко, преди да докоснат кости. Халид свали качулката на Сахара, но не махна каишките от глезените й. Хищникът втренчи бездънните си черни очи в гълъба.

— Гълъбите са интелигентни птици. — Халид не гледаше Руфти, докато говореше, но гласът му беше приковаващ вниманието като очите на сокола. — Ядат само колкото е необходимо да оцелеят. От време на време някой от тях преяжда, ако има много храна и наоколо не се мяркат хищни птици. Този гълъб е тъпкан почти насила. Лакомията, изглежда, е черта, присъща само на човека.

Лицето на Руфти пребледня. Той беше нервен, когато се съгласи да тръгне с Халид, но сега беше направо ужасен. Направи връзката между себе си и гълъба веднага щом домакинът заговори, но не можеше да стори нищо. Последната лимузина бе потеглила преди минута, лишавайки го от единствената възможност да избяга. Бяха останали само двата големи микробуса, които щяха да закарат Халид и помощниците му на увеселението в Ал-Аин.

— Мисля, че…

— Млъкни. — Халид се обърна към Руфти толкова рязко, че соколът на ръката му едва не загуби равновесие. — Време е за лова. Предполагам, че горкото същество все още може да лети, но ще видим.

Руфти изглеждаше неуверен и уплашен. Той доближи дебелия гълъб до гърдите си, сякаш и неговият живот зависеше от оцеляването му.

— Не мисля, че искам да видя това.

— Пусни го!

Без да разсъждава, Руфти изпълни заповедта. Гълъбът се издигна мудно и литна единствено със силата на волята си. Халид мигновено разхлаби каишките и Сахара размаха криле.

Обичайният метод на ловния сокол беше да набере височина и после да използва смъртоносното си спускане, за да преодолее съпротивата на плячката, но Сахара пренебрегна инстинкта си. Гълъбът беше толкова бавен и тромав, че соколът го атакува в гръб, и благодарение на изумителната си бързина измина разстоянието само с няколко размахвания на крилата. Гълъбът нямаше нито сили, нито умения да промени курса си, когато усети, че соколът връхлита, за да го убие.

Сахара изпружи напред крака и извади ноктите си. В мига на сблъсъка соколът леко се изви и разкъса гълъба на две кървави половини, които веднага пусна с отвращение. Преследването продължи само три секунди и половина на височина седем метра.

Двете половини на гълъба паднаха в пустинята, разпръсквайки яркочервена кръв, която попи в сухия пясък. Сахара нападна мъртвата птица и започна да кълве плътта й. Халид я остави да се нахрани до насита и се обърна към Руфти, който беше видимо потресен от кръвопролитието.

— Дори човек с твоя ограничен интелект би трябвало да съзре символиката в тази ситуация. В момента няма свидетели. Помощниците ми са членове на моя клан и няма да кажат на никого какво се случи тук. Не мисли, че не мога да те убия, както стоиш пред мен. Може и да съм нов в политиката, но приемам отговорността много по-сериозно, отколкото си представяш. Отделих време да изуча всеки аспект на петролния бизнес на ОАЕ. Срещнах се със стотици служители, от директори до работници на сондажните кули.

Видях всичко и се запознах с всичко. Напоследък получавам обезпокоителни доклади, че в страната се вкарват пари под формата на субсидии за експлоатация на петрол, но работа не се върши. Видях входни и изходни визи на несъществуващи хора и чух слухове за лагер в родния ти Ажман, навътре в пустинята, където никой човек няма причина да бъде.

Халид наблюдаваше Руфти внимателно и забеляза искра на предизвикателство да пламва в очите на дебелака. Истинският му характер пролича в онази искра, защото макар да приличаше на глупак, в сърцето на тлъстото му тяло имаше сила. Може би не сега, при тези обстоятелства, но Хасан бен Руфти беше опасен човек.

— Преди единайсет месеца, малко преди изявлението на американския президент, са те видели в Истанбул да се срещаш с човек на име Иван Кериков, бивш високопоставен служител на КГБ. Скоро след това през Министерството на петрола на Ажман започнаха да прииждат пари, сякаш изведнъж забогатяхте. И двамата знаем, че в Ажман няма петрол, но сега министерството ти има бюджет от трийсет милиона долара във фондове, които не могат да се проследят. Откъде дойдоха парите, Хасан? Ти си твърде глупав, за да измислиш нещо оригинално, затова искам да знам кой финансира делата ти.

Руфти отвори уста да каже нещо, но Халид го прекъсна, преди да проговори.

— Млъкни. Не говори. Каквото и да кажеш, ще бъде лъжа, затова си спести думите. Поради положението ти в правителството и несигурността на времената и двамата знаем, че не мога да възбудя официално разследване, но повярвай, няма да оставя нещата така. Сега повече отвсякога ОАЕ и ОПЕК трябва да се покажат единни пред света. Искам да знаеш, че ще се преборя с теб, Руфти. Ще се боря с теб като министър на петрола от името на ОАЕ, като приятел на кралското семейство и като човек, който вярва в правосъдието. Смятай се за предупреден. Каквото и да планираш, няма да успееш. А сега двамата ми братовчеди и аз тръгваме. Когато пристигнем в Ал-Аин, ще изпратя някой да те закара на онази важна среща в Ажман. Микробусът би трябвало да се върне след около час. Това ще бъде най-дългият час в живота ти. Използвай разумно времето. Помисли върху думите ми, защото, ако не харесам обяснението ти, следващия път, когато разговаряме, няма да дойде микробус да те спаси.

Халид и бедуините тръгнаха към микробусите. Руфти се опита да ги последва, но огромното му туловище го предаде. Той спря и се вторачи в слабата фигура на Худари, който се движеше плавно в пустинята със сокола на ръката му. От двете му страни вървяха номадите.

Руфти дълго стоя неподвижно, след като безплодната пустош погълна звука на заминаващите превозни средства. Когато гневът му най-после се уталожи дотолкова, че да е в състояние да разсъждава, кожата и тлъстините над скулите му се разтеглиха в извратена усмивка.

— Закъсня, Халид Ал-Худари. Харон вече е в ладията си и е готов да премине река Стикс с душата на Съединените щати като свой пътник. Никога няма да разбереш кой е платил цената, защото ще умреш пръв.