Ладията на Харон

Арлингтън, Вирджиния

Докато Аги Джонсън трескаво се подготвяше да напусне столицата на страната, Филип Мърсър се намираше само на петнайсет километра от нея и правеше същото, макар и без да бърза и да се страхува. Смяташе се за експерт по приготвянето на багаж. Рядко взимаше нещо, което нямаше да използва, никога не забравяше нещо важно. Беше пестелив в избора си и бърз. Единайсет минути изминаха откакто хвърли двете кожени чанти на строшеното си легло до мига, когато дръпна циповете.

Откакто късно сутринта излезе от хотел „Уилард“, това бяха първите единайсет минути, които бе прекарал далеч от телефона. Щом щеше да напусне закрилата на ФБР, Мърсър трябваше да си осигури възможно най-добрите шансове за успех. За да събере информацията, от която можеше да се нуждае в Аляска, той поиска толкова услуги, колкото обеща. Макар че Кериков се опитваше да го убие и сигурно щеше да удвои усилията си, Мърсър нямаше намерение да бездейства. Беше вбесен, че влязоха в дома му и изложиха на опасност приятелите му. Можеше да се справи със заплахите срещу неговия живот, но много се ядосваше, когато застрашаваха хора, на които държеше, особено Хари, а сега и Аги. Телефонният и номер не беше вписан в указателя, но Мърсър го взе от приятел в телефонната компания. Линията обаче непрекъснато беше заета.

Телефонът му иззвъня точно когато се готвеше да смъкне долу чантите.

— Ало.

— Доктор Мърсър? Обажда се Маклафлин от Хомер. Оставили сте ми съобщение.

— Благодаря, че отвръщате на обаждането ми. Имам подозрение, което бих искал да проверите. Свързано е със смъртта на Джери и Джон Смол.

— Опасявам се, че това ще трябва да почака, доктор Мърсър. Снощи тук бе извършено убийство, от което настръхнаха косите на целия град.

— Убийство? Какво се е случило?

— На около километър и половина на юг от града бе намерена рибарска яхта, заседнала на брега. Собственикът беше открит в предната каюта. Гърлото му е прерязано. Ужасяваща гледка.

— Местна ли е лодката? — По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки.

— Да, стоеше в пристанището. Собственикът е роден и израснал тук, в Хомер.

— Каква е лодката?

— Съжалявам, доктор Мърсър, но в момента наистина нямам време за това. — Гласът на Маклафлин звучеше уморено като през последните два дни.

Мърсър му съчувстваше, но настоя.

— Нямаше да питам, ако не беше важно.

— Търговски плавателен съд. Дава се под наем. Голям. Всъщност, най-големият риболовен кораб в града. Може да побере двайсет души.

— Възможно ли е жертвата да е знаела координатите, където бреговата охрана е потопила „Джени IV“?

— Разбира се. Съобщиха ги, за да ги знаят рибарите, когато след няколко години лодката се превърне в риф.

— Трябва да изпратите някого да претърси дъното и да провери дали лодката все още е там. — Мърсър предполагаше, че „Джени IV“ е изчезнала, но искаше да се увери.

Маклафлин настръхна от заповедническия му тон.

— Чакайте малко, по дяволите. Оценявам съдействието ви по случая „Смол“, но водя важно разследване и нямам време за тези неща.

Мърсър заговори по-спокойно.

— Съжалявам, но ако подозренията ми се окажат верни, ще установите, че собственикът на лодката е бил убит снощи, след като е бил принуден да извади „Джени IV“. На борда е имало нещо, което не е трябвало да бъде намерено. Снощното убийство несъмнено е извършено от същите хора, убили Джери и Джон Смол и братовчед им Хауард.

— И кои са тези хора? — подозрително, но заинтригувано попита Маклафлин.

— Още не знам — излъга Мърсър, — но ще разбера.

— Може да помоля зет си да отиде с лодката си и да изтегли „Джени IV“ — след дълго мълчание каза Маклафлин. — Гарантирам, че ще я намери още на първото преминаване.

— Не се обзалагайте за това. „Джени IV“ не е там. Няма да ме намерите у дома, когато той се върне. Довечера заминавам за Аляска, затова ще ви се обадя по-късно.

— Добре. Ще ви кажа домашния си номер, в случай че не съм тук.

— Това означава много за мен — благодари Мърсър, записа номера му и затвори телефона.

Той въздъхна дълбоко, изпитвайки облекчение, че шефът на полицията в Хомер се е съгласил да му помогне. Не му се понрави, че го излъга, но нямаше избор. Съмняваше се дали разследването на Маклафлин ще го заведе извън Хомер, затова колкото по-малко знаеше шефът на полицията, толкова по-голям беше шансът да избегне интереса на Иван Кериков. Никакви предупреждения нямаше да подготвят Маклафлин за международен терорист като руснака и Мърсър не искаше на съвестта му да тежи още едно убийство, ако ченгето се доближеше до истината. Но Маклафлин щеше да потърси „Джени IV“ и това позволяваше на Мърсър да се заеме с други задачи.

Той взе чантите от леглото и забеляза, че силната слънчева светлина, струяща през новата капандура, изсушава боята. След ден-два всички материални доказателства за нападението щяха да се изчезнали. Както бе обещал, Дик Хена бе наел екип да ремонтира къщата. Вече имаше нов килим в бара, където бе изтекла кръвта на Бърт Манинг, и майстор дърводелец оправяше дупките от куршуми в библиотеката, на балкона и по старинното стълбище.

Ремонтът щеше да заличи следите от нападението, но от опит Мърсър знаеше, че ще мине много повече време, докато отзвучи психологичният ефект.

Мърсър слизаше по стълбите, когато телефонът отново иззвъня. Той остави багажа в библиотеката и хукна да отговори на обаждането.

— Казал го е Енрико Карузо — победоносно заяви гласът от другия край на линията.

Дългогодишният му приятел Дейвид Соулман и Мърсър водеха състезание, откакто се познаваха. Въпросите доставяха удоволствие и на двамата — на Соулман, защото това му позволяваше да използва неизтощимите си умения да изследва, и на Мърсър, защото играта подлагаше на изпитание феноменалната му памет.

Последният въпрос беше зададен от Мърсър преди три месеца и през цялото това време Дейвид бе търсил отговора. „Кой е казал:“ Полилеят се опита да докосне тавана, а столовете се гонеха на пода. „Думите се отнасят за земетресението в Сан Франциско на 18 април 1906 година.“ Това беше един от най-трудните му въпроси, но Мърсър го зададе за отмъщение, защото не беше се сетил, че Бенджамен Бригс е капитанът на „Мария Селесте“ — отговорът на последния въпрос на Соулман.

Въпросите на Мърсър неизменно бяха свързани с науките за земята или инженерството, докато Дейвид ограничаваше своите в областта на морското право и можеше да черпи от бездънния кладенец на познанията си.

По време на Втората световна война Дейвид Соулман беше матрос на борда на търговски кораб и постепенно се издигаше в йерархията. Но експлозия в машинното отделение в началото на шейсетте години на XX век му бе отнела ръката и бе прекъснала кариерата му. Той използва опита си, насочи се към законовата страна на морската търговия, завърши право и стана един от най-добрите адвокати по морско право.

Кантората му в Маями имаше сто и петдесет служители, а новият му офис със сателитна връзка, наскоро открит в Лондон, работеше по-добре от очакванията. Соулман имаше контакти, вариращи от пристанищни хамали до магнати, и знаеше повече за бизнеса от всеки друг в света.

— Сутринта получих съобщението ти — каза Дейвид. Бруклинският акцент все още се долавяше в говора му след толкова много години. — Току-що намерих информацията, която искаш.

— Изненадан съм, че си я открил толкова бързо.

— Не си спомням как работехме, преди да се появят компютрите, по дяволите. На кого да изпратя сметката за услугите си?

Мърсър се засмя. Соулман би извършил безплатно проучванията, но знаеше, че когато Мърсър иска услуга, винаги има някой, който също се интересува от информацията.

— На ФБР. Дик Хена няма да се ядоса толкова много на сметката от твоята кантора, когато разбере, че съм го излъгал за плановете си за пътуване. Е, какво откри?

— В Аляския залив е имало сто и три кораба по времето, за което питаш. Деветдесет и четири са били частни или търговски риболовни плавателни съдове, включително „Джени IV“. Освен тях е имало четири големи ферибота на „Аляска Марин Хайуей“, три контейнеровоза, собственост на „Лайкс Лайн“, които или са превозвали техника на север, към новия петролопровод, или са се връщали без товар на юг. И накрая, плавателен съд на име „Надежда“, собственост на природозащитна организация, наречена ПАПС, и танкер, отправил се към пристанище „Алиеска“ във Валдиз.

Мърсър трепна, като чу името ПАПС.

— Какво научи за „Надежда“?

— Стар английски научноизследователски кораб, купен преди около година. По-скоро им служи за реклама, отколкото за научни цели. Ще го намериш там, където има екологични противоречия. След около три седмици ще хвърли котва в пролива Принц Уилям.

— Наскоро ли е напуснал района? — попита Мърсър. В мрачните му сиви очи светна победоносен блясък.

— Не, съжалявам — отговори Соулман и разби надеждите му.

Корабът на ПАПС би бил логичният избор за контрабанда на големи количества течен азот, но щом не бе напускал Валдиз, не можеше да го подозира.

— А танкерът?

— Чакай да погледна. Аха, ето. „Петромакс Арктика“, двеста петдесет и пет хиляди тонен супертанкер. Пътува по редовния си курс между Валдиз и Лонг Бийч…

— „Петромакс“? — прекъсна го Мърсър. — Само преди два дни говорих с Макс Джонсън. Каза, че продали танкерите си.

— Ако ме бе оставил да довърша, щях да кажа, че е пристигнал във Валдиз като „Арктика“, но онзи ден е заминал като „Южен кръст“. Новите собственици са „Южно крайбрежно корабоплаване“ от Ню Орлиънс. Това е голяма стъпка за тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Компанията е от средна величина. Най-големият им плавателен съд, преди да купят флотилията на „Петромакс“, е бил сто хиляди тонен кораб на четиринайсет години. Дали са сто и петдесет милиона долара за „Арктика“ и другите танкери. За тях това е като да имаш трабант и изведнъж да си купиш няколко бентлита.

— Твоята кантора ли подготви документите за продажбата?

— Не. Сделката е уредена в Луизиана. Но когато чух за нея, малко се усъмних и проверих някои неща. Беше странна от самото начало. „Петромакс“ направиха всичко възможно да се отърват от корабите си. Веднага щом всички разбраха, че Макс иска да продаде танкерите на „Петромакс“, се появи „Южно крайбрежно корабоплаване“ с чек за сто и петдесет милиона долара, без преговори и външно финансиране.

— Изглежда е бързал да вземе парите — отбеляза Мърсър.

— Гърците или японците биха купили танкерите за много по-големи суми. „Петромакс Пасифика“ е само на осем месеца. Трябва да струва седемдесет и пет милиона долара. Има и още едно странно нещо. „Южно крайбрежно корабоплаване“ са настояли имената на всички кораби да бъдат променени веднага след сключването на сделката, при това не само в документите, но и да бъдат изписани на кърмата. Дори ще платят на екип, който да отиде във Валдиз, за да прекръсти „Арктика“ по време на пътуването от Аляска за Калифорния.

— А другите два танкера?

— „Петромакс Арабия“ е в Персийския залив. Новото му име е „Южен акцент“. А „Петромакс Пасифика“ ще бъде разтоварен в Токио, където ще стане „Южно гостоприемство“.

— Странно, но не ми помага. — Мърсър се постара разочарованието да не прозвучи в гласа му. — Нещо друго?

— „Арктика“ е пристигнал във Валдиз с осемнайсет часа закъснение и хеликоптер е закарал в Анкъридж капитана, след като е пострадал в нещастен случай.

— Господи, защо не ми каза първо това?

— Ти искаше списък на корабите в Аляския залив. Така и не ми каза защо ти трябва.

— Извинявай — смутено отвърна Мърсър. — Обичайно ли е танкерите да закъсняват?

— Ами! Придвижването на тези чудовища струва близо хиляда долара на час, затова говорим за осемнайсет хиляди долара само за гориво, надници и застраховки. Това не включва загубеното време за теглене на буксир и глобите за закъснение, налагани на компаниите собственици. Танкерите никога не закъсняват.

— Имаш ли представа какво се е случило с капитана?

— Не. В доклада, изпратен на „Лойдс“, пише само, че е загубил ръката си. „Петромакс“ му плаща да бъде прегледан от специалист в Сиатъл.

Мърсър мълча няколко минути. Искаше да вярва, че „Арктика“ е корабът, пренесъл незаконно цилиндрите с течен азот на среща с „Джени IV“, но в това нямаше логика. „Петромакс“ беше световен лидер в добиването и превозването на петрол и не биха се забъркали в контрабанда. Положението им в Аляска и без това вече бе затруднено заради съпротивата да бъде отворен за експлоатация Полярния природен резерват, и те не биха направили нещо, за да го усложнят още повече.

— Мисля, че сме сбъркали адреса — рече той.

— Кажи ми какво търсиш и може би ще го намеря — предложи Соулман.

— Не мога, Дейв. Съжалявам. Но ти ми помогна, като ми каза къде да не търся.

За да разсее мрачното настроение, което долови в гласа на Мърсър, адвокатът зададе друг въпрос за състезанието им.

— Преди да затворя, искам да те попитам кой е проектирал оригиналния „Монитор“ за армията на Щатите?

— Лесно. Джон Ериксон6 — без да се колебае, отвърна Мърсър, и после прекъсна линията, докато Соулман ругаеше.

Няколко минути по-късно Мърсър паркира ягуара си до стария понтиак на Дребосъка зад бара на бившия жокей, хвърли чантите си на задната седалка на колата на приятеля си и заключи автомобила.

В заведението нямаше никого. Мърсър се изненада, като видя Хари, който седеше на обичайното си място на високо столче до бара и държеше почти празна чаша в кокалестите си пръсти. Между бледите му устни висеше цигара. До него имаше картонен кашон с етикета на „Джак Даниълс“ на капака.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Мърсър, влизайки в бара през рядко използваната кухня.

— Няма да повярваш. — Хари беше развълнуван като дете на Коледа. — Поръчах четири кашона „Джак Даниълс“ и кретените от хотела ми ги донесоха. Дори ми повикаха такси, за да ги докарам дотук. Ако остана там още няколко часа, няма да се налага да плащам за питиетата си през следващата година.

— Колко струва кашонът? — попита Мърсър, опасявайки се от отговора. Хена щеше да го убие, когато получеше сметката.

— Не знам. Стотина долара бутилката. Господ да благослови Чичо Сам и бездънните му джобове.

Мърсър се замисли. Можеше да се ядосва на Хари, че е злоупотребил с поканата му да използва хотелския апартамент, или да се включи в кражбата.

— Следващия път, когато отидеш там, вземи ми няколко бутилки водка „Абсолют“. Убеден съм, че рано или късно управата на „Уилард“ ще уведоми Дик Хена. Вземи и бутилка „Реми Мартен“ за Дребосъка, Знам, че му е свършил.

— Много си щедър — намусено отбеляза Дребосъка. — Имаш ли представа какво ще стане с бизнеса ми, ако Хари има друг източник на бърбън?

— Пак ще идва, дори да му взимаш двойно за безалкохолното — пошегува се Мърсър. — Пол, искам една услуга.

Дребосъка долови сериозния тон в последните му думи и мигновено реагира.

— Кажи.

— Закарай ме до летището. И скрий колата ми за няколко дни.

— Какво става? — попита Хари.

— Имам следа за копелетата, които снощи стреляха в дома ми.

— Мислех, че ФБР се занимават с това.

Мърсър го стрелна с унищожителен поглед.

— Случаят не е за тях. Кериков е тук.

Хари се умълча, докато осмисляше информацията, и почувства лек спазъм в ампутирания си крак. Беше го загубил заради „Мисия «Вулкан»“. Кериков контролираше операцията до край. Дребосъка не разбра какво премина между Мърсър и Хари, защото не знаеше каква зловеща сила представлява руснакът. Но Хари и Мърсър бяха съвсем наясно. Те често бяха обсъждали вероятността Кериков отново да се появи и сега това беше факт.

— Мислиш ли, че иска да отмъсти?

Мърсър поклати глава.

— Ръководят го разнообразни мотиви, но ако ме очистят в кръстосания огън, убеден съм, че онзи негодник няма да пророни и сълза.

— Появата му не може да е случайна — подчерта Хари.

— Не, но може да е съдба. — Последния път, когато Мърсър си бе уредил сметките с Кериков, Съединените щати бяха на ръба на гражданска война. Затова се страхуваше какво ще се случи този път.

— Дребосък, закарай го на летището. Аз ще се грижа за бара.

Подобна реплика обикновено би предизвикала иронични забележки, но Пол Гордън развърза престилката си и я хвърли на плота, без да каже нито дума.

Мърсър го последва, но когато стигна до вратата, се обърна към Хари.

— Ако не се върна, крий се, чу ли? Кериков познава и теб.

— Ако не се върнеш, по-добре да се самоубия и да спестя на Кериков труда да ме пречука. — Хари се вторачи за миг в питието си и когато отново погледна Мърсър, очите му бяха овлажнели. — Пази се, Филип.

Хари употреби малкото име на Мърсър за пръв път, откакто се познаваха, и думата прозвуча като сбогуване. Мърсър спря, втренчи се в очите на приятеля си и после кимна едва забележимо.