Ладията на Харон

На двайсет километра южно от Феърбанкс, Аляска

Феърбанкс, най-големият град във вътрешността на Аляска, се намираше на брега на река Чена. От височина хиляда и петстотин метра ясно се виждаха буйните пламъци на югозапад от центъра на града. Огънят бушуваше и се виеше нагоре в мрака, без да се влияе от проливния дъжд. Пожарът бе избухнал близо до международното летище в новото депо за съоръжения на „Алиеска“. Еди, Мърсър и Майк Колинс видяха трескавите движения на хората, които се опитваха да се преборят със стихията. Въртящите се светлини на пожарните коли и линейките примигваха като обезумели. Броят им изглеждаше окайващо недостатъчен в сравнение с размерите на огъня. Най-малко два акра бяха обхванати от пламъци и черен пушек.

— Господи, какво става там долу? — попита четвъртият човек в хеликоптера, млад сержант, изпратен от полковник Ноф да поддържа връзка между Еди Райе и двата щурмови хеликоптера „Хюи“, които летяха на около осемстотин метра пред тях.

— Страхотно отвличане на вниманието — отговори Мърсър. — Изглежда, че няма да получим подкрепа на земята от Форт Уейнрайт.

Преди да излетят от „Елмендорф“, полковник Ноф бе предложил да изпрати конвой от военна полиция от военновъздушното летище на Форт Уейнрайт във Феърбанкс по магистралата „Далтън“, към помпени станции пет и шест. Мърсър се бе съгласил, защото знаеше, че хеликоптерите ще пристигнат в помпените станции много преди военната полиция, но ако бе заминал, Кериков щеше да попадне на армейските коли.

В очите на местните власти пожарът със сигурност щеше да изпревари по важност мисията на Мърсър. Всеки годен войник от Уейнрайт щеше да помага за контролирането на тълпата, да търси и да спасява хора. Трите хеликоптера, летящи на север, бяха сами.

Майк Колинс седеше до Мърсър и гледаше през прозореца, допрял лице до плексигласа. Устните му бяха стиснати, а ръцете му нервно потрепваха на коленете.

— Онези проклети психопати съзнават ли, че в складовете има около хиляда тона сеизмични заряди и други експлозиви?

— Вероятно — отбеляза Мърсър.

— Това не е шега, по дяволите. — Колинс се обърна и гневно се вторачи в него.

— Знам, че не е, Майк, но гарантирам, че това е само странична атракция. Главното събитие тепърва предстои. Кериков знае, че ще има реакция, щом загубим връзка с помпените станции, и се опитва да ни отклони по грешна следа.

— Откъде знаеш? Защо си сигурен, че не е искал да предизвика само пожар?

— Защото знам как разсъждава копелето и това не е достатъчно голямо за него. — Мърсър щеше да продължи, но сержантът го прекъсна. Полковник Ноф искаше да говори с него. Мърсър си сложи слушалките. — Да, полковник. Какво става?

— Току-що получих съобщение от Уейнрайт. Нашите хеликоптери им трябват за евакуация на ранените в Анкъридж. Болниците във Феърбанкс са препълнени. Необходими са им всички налични хеликоптери, за да карат пациенти на юг и лекари и медикаменти на север.

— Не. Продължаваме.

— Сам каза, че това може да е гонене на вятъра, а там долу умират хора. Те се нуждаят от нас.

— Там долу нямаше да има пожар, ако помпените станции не бяха атакувани. Правят го за отвличане на вниманието, полковник, нищо повече.

— Това отвличане на вниманието вече отне живота на двайсет и трима души, доктор Мърсър — язвително отбеляза Ноф.

— Съжалявам, но моята мисия има предимство. Край.

— Коравосърдечно копеле — процеди Майк Колинс и отново се обърна към прозореца, докато Феърбанкс изчезваше зад плоския корем на хеликоптера.

Мърсър не отговори. Той седеше, скръстил ръце на гърдите си. Очите му бяха безизразни и непроницаеми, но зад фасадата съзнанието му трескаво работеше. „Имам ли право? — запита се той. — Или осъждам на смърт невинни хора, като им отказвам хеликоптерите?“

— Мърсър, обаждане от Анди Линдстрьом — съобщи Еди Райе. — Казва, че никой не отговаря от помпена станция пет, но номер шест е на линия, всичко е наред с останалия персонал. Пита дали да изпрати още хора в пета.

— Не! Персоналът на помпена станция шест не трябва да я напуска при никакви обстоятелства. Ще ги накълцат на парчета, много преди да стигнат до командната сграда. Номер пет е под контрола на терористи. Сержант, обади се на полковник Ноф и му кажи, че мишената е помпена станция пет. Еди, колко остава до там?

— Най-малко един час и двайсет минути. Времето е убийствено, а хеликоптерите „Хюи“ са по-бавни и от нас, особено когато са натоварени догоре.

— По дяволите! Помпена станция пет изключи преди няколко часа. Възможно е Кериков вече да е тръгнал.

Времето сякаш спря. Винаги когато Мърсър поглеждаше часовника си, голямата стрелка отбелязваше все по-малка дъга. Ритмичното пулсиране на перките над главата му оказваше приспивно въздействие и замъгляваше съзнанието му, затова едва чуваше бръмченето на мотора на „Джет Рейнджър“ и репликите между Еди Райе и пилотите на двата „Хюи“. И после мислите му се избистряха. Връхлитаха го предимно страх и съмнения, но и силна умора, която причиняваше парене в очите му. Не беше спал от двайсет и четири часа. Но не това го измъчваше.

Изведнъж търсенето на неизвестното и на опознаването му, което бе преобладавало в живота му и го бе направило такъв, какъвто беше, вече не изглеждаше важно. Изпита желание да каже на Еди да обърне хеликоптера и да се отправи към Анкъридж. Това не беше негов проблем. Не беше тяхна битка. Мърсър много пъти бе излагал на риск живота си в името на някой идеал, който всъщност не можеше да определи точно и да назове.

Чакането винаги беше най-неприятното. И преди се бе изпречвал на пътя на неприятностите, докато стомахът му се свиваше от страх и съмнението причиняваше упорита болка в слепоочията му. Отдавна бе престанал да се чуди защо непрекъснато е заобиколен от опасности, но се питаше колко още ще му позволи да живее тази странна обсебеност. Колко пъти още щеше да слиза в недрата на земята, в шахти, които незабавно се нуждаят от ремонт? Колко пъти щеше да се качва на хеликоптер, за да се изправи пред някой като Иван Кериков, и да оцелее? В душата му се загнезди песимизъм. „Господи, колко съм уморен.“

— До помпената станция остават десет минути — извика Еди.

Мърсър изправи рамене и забеляза, че Майк Колинс го гледа учудено, сякаш чете мислите му. Без да му обръща внимание, Мърсър се наведе напред и надникна през предното стъкло на пилотската кабина. Сигналните светлини на двата „Хюи“ приличаха на проблясващи скъпоценни камъни в мрака, студена, но утешителна светлина, свидетелстваща за присъствието на други човешки същества в необятното пространство. Хиляди квадратни километра гори от брези и бели смърчове разделяха планинската верига на Аляска от хребета Брукс, към който се приближаваха. Районът бе осеян с десетки реки, потоци и малки езера.

— Има ли движение по магистралата „Далтън“?

— Не видях нищо, а от половин час летим над нея. Не забелязах полицейски коли на мястото, където са катастрофирали микробусите от „Алиеска“ — отвърна Еди. — Пътят е безлюден.

— Обади се на Ноф. Кажи му, че почти сме пристигнали.

— Вече го направих. Информацията не им се понрави.

— Хубаво, Искам да изостанеш най-малко километър и половина, докато другите хеликоптери се приземят и Ноф ни даде знак, че е чисто. Ако Кериков и хората му все още са там, войниците на Ноф би трябвало да се справят с тях. Кериков няма да очаква такъв силен отпор заради пиротехническото си шоу във Феърбанкс.

— Това означава ли, че си изгубил подсъзнателното си желание да умреш? — подразни го Еди. — Последния път, когато летяхме заедно, ме накара да се приземя в епицентъра на ядрена експлозия, до която оставаха две минути.

Мърсър се засмя.

— Съкращенията в бюджета отново намалиха възнаграждението ми за риск под минималната надница. Нападам само бюфети с алкохол, ако нямам изрична заповед от президента. Това ми напомни, че наистина бих могъл да… Какво става, по дяволите?

От тъмната земя се извиси мълния, която порази първия „Хюи“. Очертанията му се видяха за миг в огъня на унищожението му. Хеликоптерът започна да пада в горящо кълбо. Пилотът на втория „Хюи“ се отклони от курса си, когато в небето излетя друга ракета „SA–7 Грейл“.

„Грейл“ бяха известни на силите на НАТО като абсолютно неточни и заредени само с три килограма силно възпламеним експлозив в бойната глава, но въпреки това бяха смъртоносни срещу ниско летящи хеликоптери. Изстреляната по „Хюи“ ракета нямаше модерна охлаждаща система, която да помогне на инфрачервените сензори да засекат топлинното излъчване, но успя безпрепятствено да прехване мишената. Вторият „Хюи“ също се взриви.

Еди Райе направи рязък завой и подаде максимална тяга на турбините и роторите, опитвайки се да излезе от обхвата на ракетите, изстрелвани с ръчен гранатомет. Останките на двата „Хюи“ се посипаха на земята като метеоритен дъжд. Горивото, металът и членовете на екипажите им бяха разпръснати във фонтан от пламъци и отломки. Дърветата около мястото на катастрофата се подпалиха от горящите хеликоптери. Боровете пламнаха като кибритени клечки. Щяха да бъдат необходими няколко часа дъжд, за да угасят наситения с гориво пожар.

— Гледайте за проклетите ракети! — изкрещя Еди, като ту дърпаше, ту натискаше лостовете в усилие да попречи на терористите да се прицелят точно.

— Изстреляха една отдясно — извика Мърсър, когато видя, че от тъмната гора се извиси още една ракета.

Еди зави толкова рязко, че хеликоптерът загуби почти триста метра височина само за няколко секунди.

Ракетата мина покрай тях. Инфрачервеният и мерник не можа да прихване тръбата за отходни газове на хеликоптера.

Горивото и се свърши и тя се отправи обратно към земята. По време на трескавата маневра никой не забеляза, че във въздуха се издига друга ракета.

Ракетата беше пред тях и насочващата и система ги търсеше упорито и решително. Дългата метър и трийсет „Грейл“ най-после засече топлинното им излъчване, леко промени траекторията на атаката си и бързо скъси разстоянието между себе си и корема на хеликоптера.

— Мамка му! — изкрещя Майк Колинс, а младият сержант, който седеше на мястото на помощник-пилота, започна да пищи.

Мърсър усети, че се парализира. Страхът, стегнал гърдите му, когато първите два хеликоптера бяха свалени, го отпусна в този последен миг, за да може да посрещне смъртта спокойно и да я наблюдава безстрастно как се приближава.

От всички само Еди Райе не беше се предал. В мига, преди бойната глава да удари долната част на хеликоптера, той отново зави рязко. „Грейл“ улучи оста на ротора и експлодира.

По-голямата част на ударната вълна бе насочена встрани от хеликоптера благодарение на съобразителността и изключителните рефлекси на Еди, но „Джет Рейнджър“ беше фатално поразен. Кабината се изпълни с пушек, когато хеликоптерът бе блъснат силно във въздуха и едва не се преобърна от експлозията. Електрическата система изгоря и секунда по-късно двигателят се задави и после започна да прекъсва от липса на гориво, което да приижда по повредените тръби. Парливата смрад на авиационно гориво задави четиримата мъже, които се опитваха да се задържат на седалките на клатещия се хеликоптер. За щастие „Джет Рейнджър“ не се беше запалил. Все още.

Разчитайки единствено на инстинкта си, Еди успя да уравновеси хеликоптера. Пушекът беше толкова гъст, че не виждаше дори контролното табло пред себе си. Хеликоптерът започна да се върти около оста си, докато падаше към земята, притискайки хората вътре към стените на корпуса. Еди използва това като предимство и забави падането с помощта на малкото останала мощност на все още въртящите се перки.

— Не виждам нищо, по дяволите — изкрещя той, за да надвика оглушителния шум на разпадащия се хеликоптер.

Мърсър се наведе напред и протегна ръка слепешката в пушека, докато пръстите му докоснаха хладния метал на картечния пистолет „Хеклер и Кох“, който сержантът бе изпуснал, когато „Джет Рейнджър“ бе ударен. Той се изправи и зареди оръжието.

— Закрийте лицата си!

Мърсър се прицели над рамото на Еди и изстреля градушка от куршуми в предното стъкло.

Плексигласът се напука и после излетя в празното пространство. Няколко парчета паднаха в пилотската кабина и едното се заби в рамото на изпадналия в безсъзнание Майк Колинс. Вихрушката изсмука пушека, отнасяйки парализиращата миризма на авиационно гориво. Еди отново можеше да вижда и ръцете му стиснаха здраво контролните лостове на падащия по спирала хеликоптер.

— Няма да успеем — изкрещя той.

Земята на триста метра под тях представляваше безлика, тъмна бездна. Нощта беше беззвездна и не можеха да разберат дали отдолу има скалисти планини, мека поляна или вода. Еди трябваше да опита да се приземи слепешката. Не можеше да разчита дори на висотомера, за да определи позицията им, защото уредът бе блокирал, когато ракетата ги порази.

— Там! — извика Мърсър, сочейки вляво. От мрака изплува горичка високи, прави смърчове. Пирамидалните им върхове приличаха на заострени камбанарии на средновековни църкви. Горичката изглеждаше гъста и щеше да омекоти контролираното разбиване на падащия хеликоптер. Еди се насочи към дърветата. Моторът се задави и угасна, когато остатъкът от горивото изгоря с феноменална скорост.

— Няма да стане. Смърчовете изглеждат близо, но всъщност са най-малко на осемстотин метра — извика Еди. Дъждът намокри всички. Сержантът използва ръкава на униформата си, за да избърше водата от черното лице на Райе, който не можеше дори за секунда да си позволи да махне ръцете си от контролните лостове. Изведнъж на Райе му хрумна идея. — Вратите ви имат аварийни лостове. Дръпнете ги и ще се отворят.

Мърсър и сержантът дръпнаха големите червени ръчки и вратите се спуснаха навън. В кабината нахлу още по-силен дъжд. Въздушното течение завъртя вихрушки във всички посоки.

— Мога да задържа хеликоптера само секунда на височина пет-шест метра над короните на дърветата. Това е най-доброто, което мога да сторя.

— Не, Еди — извика Мърсър. — Няма да оставя теб и Колинс.

— Мърсър, или всички ще загинем, или може да спася вас двамата. Не ми отнемай тази възможност, по дяволите.

Мърсър престана да спори с него. Застана до отворената врата. Райе приближи хеликоптера до горичката, точно над върхарите на смърчовете. Ехото на въртящите се перки отекваше по твърдата земя отдолу. Отблизо дърветата не бяха толкова гъсти, колкото изглеждаха на пръв поглед. Между много от тях имаше големи пространства и ако паднеше от такава височина, човек щеше да се разпръсне като чувал с цимент. Мърсър стисна картечния пистолет в едната си ръка и зачака сигнал от Еди.

— Скачай! — изкрещя Райе, спирайки за миг, и после обърна хеликоптера така, че когато перките се блъснеха в смърчовете и се разпаднеха, парчетата да не ударят Мърсър и сержанта.

Младият войник се поколеба за секунда. В забавянето си той пропусна подходящия момент и не улучи дървото, което си бе набелязал. Тялото му падна в празното пространство, набирайки скорост, и се заби в глинестата почва със скорост сто и двайсет километра в час. Ударът счупи черепа, гръбнака, ръцете и краката му. Младежът умря, преди нервната му система да регистрира нараняванията.

Мърсър наблюдаваше Еди и скочи в мига, когато чернокожият американец отвори устата с пожълтелите си зъби, без да чака дори да чуе заповедта. Прелетя само три метра и падна върху горните клони на висок смърч. Тънките вейки го уплетоха и макар че го удряха безмилостно, забавиха спускането му. Рамото му се блъсна в дебел клон. Грапавата люспеста кора издраска коженото му яке.

Той продължи да пада. Един клон го удари в корема и изкара въздуха от белите му дробове. Друг го перна по бедрото и целият му десен крак от слабините до пръстите се скова. Земята се приближаваше твърде бързо. Всеки допир с дървото беше мъчение. Смърчът го дереше като разярен звяр, но спаси живота му. Най-после, след десетина метра изтезания, Мърсър се стовари върху най-големия клон. Той не успя да се хване за него, но уви ръце около по-долния, и спря спускането си, когато до земята оставаха само два метра. Мърсър увисна там изтощен, преметнал през клона единия си крак и ръката като маймуна. От лицето и краката му капеше кръв.

И после чу как хеликоптерът се разби. Перките отсякоха върхарите на смърчовете наоколо. „Джет Рейнджър“ се разпадна, като се движеше спираловидно напред и разпръскваше парчета и клони по пътя към унищожението си. Част от ротора мина само на трийсет сантиметра от Мърсър, който се пусна от клона и тупна на земята.

Хеликоптерът се блъсна във високите корони на смърчовете толкова силно, че опашката се откъсна и падна, изравяйки двуметрова бразда в земята. Останалата част се заплете в дебелите клони на няколко израснали близо едно до друго дървета. Корпусът увисна на шест метра във въздуха и се залюля застрашително.

Мърсър лежеше по гръб. Дъждовната вода, обливаща лицето му, имаше леко кисел вкус от допира със смърчовете. Капките пареха очите му и го принудиха да се обърне. След минута той събра сили да стане и изохка, когато гърбът и раменете му изпукаха от напрежението, което бяха понесли. Мърсър чу ясен зов за помощ, грабна картечния пистолет, който бе паднал до него, и хукна. Земята беше осеяна с парчета метал и отсечени клони.

След двайсетина метра видя смазаното тяло на сержанта. Нужен му бе само един бърз поглед, за да се увери, че младият войник не е извикал за помощ. Мърсър продължи по-нататък и препъвайки се, стигна до мястото на катастрофата. Кабината на хеликоптера висеше над главата му, крепейки се на гъсто преплетените клони. Райе извика отново и после се закашля.

— Еди, какво правиш там горе, по дяволите? — Мърсър положи усилия да говори шеговито. — Не знаеш ли, че когато се разбиеш, трябва да паднеш на земята?

— Записа ли регистрационния номер на камиона, който ме блъсна?

— Как си?

— Не много зле. Един клон влезе в пилотската кабина и ми изби десетина зъба. Мисля, че и челюстта ми е счупена. Мамка му, вероятно съм станал грозен като теб. — Еди млъкна, опитвайки се да не изгуби съзнание. — Колинс загина. Виждам, че вратът му е прекършен.

— И младокът е мъртъв. Но ти се справи отлично. Ще издържиш ли там горе, докато дойде тежката артилерия? Аз не мога да те сваля.

— Не се тревожи за мен. Ако си в състояние да продължиш, убий онези копелета заради мен.

— В каквото и състояние да съм, те ще си платят. — В гласа на Мърсър прозвуча твърдост и решителност. Търпението му се изчерпваше и съмненията му се бяха изпарили. — Еди, сержантът имаше боен колан. Беше на пода в краката му. Виждаш ли го?

— Чакай малко — рече Еди и след секунда извика. — Да, намерих го.

— Хвърли го. Ще ми трябва. Но запази пистолета за себе си.

Тежкият колан прелетя през клоните и тупна на няколко крачки от Мърсър. Той го взе, преметна найлоновите ремъци на раменете си и закопча колана на кръста си. Вътре имаше нож, медицински комплект за първа помощ, фенерче, компас и четири резервни пълнителя за картечния пистолет.

— Еди, може да мине известно време, докато военновъздушните сили изпратят спасителен екип. Съмнявам се дали сме се виждали на радара, когато ракетата ни удари. Но когато дойдат, използвай пистолета, за да им дадеш сигнал. Знаеш какъв е зовът за помощ — три бързи изстрела. В случай че се проваля в помпената станция и Кериков изпрати хората си да проверят дали някой от нас е оцелял, преди да им се обадиш, увери се, че това са добрите момчета.

— Ще се оправиш ли?

— Ще ти разкажа утре, докато си пием питието в „Грейт Аляскан Буш Къмпани“ — отвърна Мърсър, споменавайки най-известния стриптийз бар в Анкъридж.

— Ти ще черпиш — засмя се Еди, но Мърсър вече се бе ориентирал по компаса и бе тръгнал.

Проливният дъжд заглушаваше звуците от придвижването му. Очите му бяха чувствителни и към най-слабата светлина, затова бързо си проправяше път между пъновете и дебелите дървета. Изчисли, че Еди е прелетял най-малко три километра от мястото, откъдето бяха изстреляли ракетите, затова не се тревожеше, че може да попадне на разузнавателен патрул.

Пренебрегвайки болката, Мърсър успя да стигне до магистралата „Далтън“ само за трийсет минути. Последните четиристотин метра бяха неравна борба нагоре по стръмен склон. Името „магистрала“ беше пресилено. Пътят представляваше тясна чакълена ивица, първоначално предназначена за придвижването на съоръженията за изграждането на петролопровода в Аляска. Мърсър се умори жестоко. Потта му се смесваше с дъжда, който мокреше дрехите му. Температурата на въздуха беше минус два градуса и имаше голяма вероятност телесната му температура да спадне под нормалната, докато падне и умре.

Петролопроводът беше от другата страна на пътя, поддържан над земята с тънки, източени подпори. Дебелата към два метра тръба блестеше в сребристо бледо сияние в мрака и се простираше на север и на юг до тъмния хоризонт в двете посоки. Чакълът на шосето се бе сбил от дългогодишното преминаване на натоварени догоре камиони, пътуващи от богатите на петрол полета на залива Прудо. По краищата растяха храсти. Безбройните им тъмночервени цветчета бяха изсъхнали през лятото и горните части на стеблата бяха оголени и стърчаха във въздуха.

Някъде вдясно се намираше помпена станция номер пет, превзета от неизвестен брой терористи, въоръжени с ракети и един Господ знаеше още какво друго, а вляво се простираше път, водещ обратно към цивилизацията. Само няколко километра по-нататък Мърсър щеше да намери помощ, топла хижа на горски пазач, чаша горещо кафе и легло. Той освободи предпазителя на картечния пистолет и тръгна надясно, към неизвестността. Разчиташе на острото си зрение и на инстинктите си, за да не попадне в засада.

Измина три и после четири километра по магистралата „Далтън“. Не мислеше за нищо и пазеше енергията си, за да продължи да върви. Не си спомняше някога да е бил толкова изтощен — и психически, и физически. Силите го напускаха. Мърсър се препъваше все по-често и политаше напред. Веднъж падна на земята и чакълът се заби дълбоко в дланите му.

Докато лежеше на хлъзгавото шосе, допрял лице до камъка и затворил очи от болка и умора, чу непогрешимия звук на включване на двигател на камион. Мърсър вдигна глава и в дъжда видя фарове, които се отдалечаваха в мрака. Ако бе избързал пет минути, щеше да попадне на ариергарда на Кериков. Превозното средство потегли обратно на север, към помпена станция пет.

Мърсър не знаеше дали това означава, че Кериков се оттегля, или че вече не се страхува от атака по магистралата „Далтън“ и иска хората му да заемат по-добри отбранителни позиции, и отново се притесни. Ако Кериков се готвеше да напусне помпената станция, Мърсър нямаше шанс. Не можеше да направи нищо с един-единствен картечен пистолет срещу конвой от камиони. Беше сигурен, че руснакът ще използва най-малко четири камиона, за да превози достатъчно хора и оръжия да превземат станцията и да разположи войници с гранатомети. Трябваше да стигне до станцията, преди да са се евакуирали, ако искаше да му се предостави възможност да елиминира Кериков, преди руснакът отново да избяга и да се скрие на безопасно място.

Крачките му станаха по-леки и уверени и Мърсър затича. Чувстваше се по-съсредоточен. Дъждът се усили и превърна чакъления път в тресавище. По ботушите му полепна кал. Той се приближи до канавката, където чакълът беше по-твърд и можеше да се придвижва по-бързо. Зави покрай назъбена скала, която блокираше гледката на север, хвърли се встрани от пътя, претърколи се и падна в малък поток. Пред него беше помпената станция, осветена от мощни халогенни лампи, монтирани на камиони. Сградата и околността бяха облени в ярка бяла светлина. И изведнъж Мърсър разбра защо Кериков бе поел риска да атакува станцията.

До петролопровода бяха спрели шест камиона с плоски платформи. На двата бяха монтирани кранове, които държаха дълги цилиндрични уплътнителни ръкави над тръбата. Мъже и жени сновяха из обекта и дори от разстояние Мърсър чу виковете и ругатните им. Ето какво правеше Кериков с течния азот. Поставяше го около петролопровода и капсулираше стратегически части по дължината му от хиляда и двеста километра със свръхохладен газ в опит да спре потока на петрол. Мърсър стигна до извода, че това трябва да са заместителите на контейнерите, които бе видял на борда на „Джени IV“.

Наблюдавайки внимателно как предпазният ръкав на тръбата бе срязан с горелка и на мястото му бе поставен негов двойник, той осъзна колко изобретателно бе извършена операцията. Ако не го бе видял с очите си, Мърсър нямаше да повярва, че има нещо странно във фалшивата секция на тръбата. Кой знае на колко места по линията бяха сложили течен азот.

Той се запромъква напред през водата и калта в канавката, без да обръща внимание на дъжда, студа и болката. Макар че работниците бяха с жълти мушами и потъмнели от водата шапки, Мърсър успя да познае двама активисти на ПАПС, които бе видял в бара във Валдиз. Те се движеха с компетентността на опитен строителен екип и товареха оригиналните секции на уплътнителя на тръбата на един от камионите. Когато освободяха азота във фалшивите ръкави, щяха да минат няколко седмици, дори месеци, докато саботажът бъде открит, и дори тогава, кой би повярвал в такъв дързък и хитър план?

Мърсър си спомни какво бе казал Анди Линдстрьом за замръзването на петрола в тръбата и реши, че ПАПС ще се задоволят с блокирането и за няколко месеца, докато бъде изчистен втвърдилият се петрол и бъдат сменени повредените участъци, но му беше трудно да повярва, че Иван Кериков би взел участие в подобен символичен, но инак безполезен акт на екотероризъм. Тук имаше нещо друго, което Мърсър не можеше да проумее. Равномерното бръмчене на главната турбина на помпената станция приличаше на зъболекарска бормашина, която продължава да работи въпреки всичко, случващо около нея.

Неочаквано във врата му се заби дуло на оръжие. Картечният пистолет „Узи“ беше на един от бившите източногермански убийци на Кериков. Мърсър не го бе чул да се приближава, защото бе погълнат от гледката пред себе си, и докато бавно вдигаше ръце, се прокле за липсата си на предпазливост.

— Стани — заповяда мъжът и го предупреди да го направи бавно, като дръпна назад оръжието си, за да не може Мърсър да се извие и да сграбчи дулото. Човекът, който го бе заловил, много добре знаеше как да се държи с пленници.

Мърсър се изправи. Германецът видя картечния му пистолет, неволно отстъпи назад и стисна по-здраво оръжието си. Левият му крак се подхлъзна в калта и за миг той съсредоточи вниманието си да запази равновесие. Мърсър се възползва от разсейването му, като го предвиди толкова точно, че вече пристъпяше към действие, когато мъжът се подхлъзна.

Той се хвърли напред, удари го и блъсна картечния му пистолет така, че дулото да сочи нагоре, към дърветата. Огнестрелната рана от атаката на Бърт Манинг в дома му се разкъса и от отвора бликна кръв. Инерцията на Мърсър повали и двамата мъже в канавката. Германецът бе прикован в калта от тежестта на тялото на противника си. Мърсър замахна с дясната си ръка и му нанесе три силни удара в челюстта. Убиецът започна да губи съзнание. Без да мисли, Мърсър задържа главата му под бълбукащия поток на дъното, докато тялото на германеца се отпусна неподвижно.

Едва когато терористът умря, Мърсър осъзна, че сърцето му бие като обезумяло от страх и гърдите му се повдигат трескаво, сякаш не им достига кислород. Пръстите му потрепваха конвулсивно. Лежейки по гръб в калта, той изви врат и отвори уста, за да може сладката вода да нахлуе в гърлото му и да утоли жаждата, предизвикана от внезапния прилив на адреналин. Почина си още една минута и после изпълзя от канавката, за да провери дали схватката е привлякла вниманието на работниците в помпената станция.

Надникна зад скалата и видя, че никой не е забелязал нищо. Те все още поставяха последния пакет с азот на петролопровода. Звукът на голямата турбина в сградата и грохотът на дизеловите двигатели на камионите трябва да бяха заглушили шума от убийството на пазача.

Неочаквано в лицето на Мърсър експлодира фонтан от кал, който заслепи очите му, запуши ноздрите му и напълни устата му. Той се наведе отново и се долепи до земята, когато след миг до него достигна звукът на картечен пистолет. Вляво се взриви още един гейзер от кал. Мърсър бе хванат в капан и бе изключително уязвим. Следващият ход беше на човека с оръжието.

— Мъжът, когото уби, беше член на източногерманската тайна полиция и е получил възможно най-добрата подготовка със съветска помощ. Трябва да поздравя американските специални части за компетентността. Наистина се представи много добре. — Гласът имаше силен гърлен акцент и думите бяха произнесени монотонно и отсечено, без всякакво чувство. — Но не вярвам, че си неуязвим за куршумите. Хвърли оръжието, вдигни ръце над главата си и излез оттам.

Заловен два пъти за две минути, Мърсър хвърли картечния пистолет и стана. Четирийсет метра по-нататък по пътя, извън периметъра на помпената станция, блесна фенерче. Мъжът бе наблюдавал схватката, но не се бе намесил, дори когато бе имал възможност да стреля, докато Мърсър давеше пазача. Мърсър нямаше представа защо бяха пощадили живота му, но беше сигурен, че причината няма да му хареса.

Мъжът тръгна към него.

— Е, кажи ми, военен ли си, или морски пехотинец? Знам, че правителството ти не е имало време да изпрати в Аляска екип на „тюлените“ или на „Делта Форс“.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но никой не сметна, че заплахата ти заслужава изпращане на войници. Аз съм водач на скаути. Името ми е Опасност. По дяволите, дори не съм войник, а геолог.

Земята в краката на Мърсър се обсипа с деветмилиметрови куршуми, които рикошираха в камъните и изсвистяха към гората. Той не можеше да направи нищо, освен да стои неподвижно.

— Дойдох да проверя защо пазачът ми се обади по радиопредавателя, че е забелязал неканен гост. И през ум не ми мина, че може да си ти, доктор Мърсър. Не мога да ти опиша колко съм доволен, че държа живота ти в ръцете си. Ще умреш в ужасни мъки, господин геолог. Уверявам те в това.

Мърсър осъзна, че го е заловил самият Иван Кериков.

След няколко секунди от двете му страни застанаха двама мъже, извиха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници. Стоманените халки бяха затегнати толкова силно, че прекъснаха притока на кръв към пръстите му. Мъжете го блъснаха към осветената в гръб фигура на Кериков. От това разстояние раменете на руснака сякаш изпълваха цялата ширина на магистралата „Далтън“.

— От години чакам този ден — добави Кериков, когато главорезите му доведоха Мърсър пред него. — След като научих, че ти си осуетил „Мисия «Вулкан»“ се приготвих да наема убиец да те ликвидира в дома ти в Арлингтън, но после реших, че искам да го направя лично.

В кривенето на устните на Кериков, докато говореше, имаше нещо жестоко, а воднистите му светлосини очи блестяха като стъкла. Той не показваше чувствата си дори в този миг на победа. Контрастът между думите и изражението му беше неестествен и много по-страшен, отколкото ако беснееше и злорадстваше.

Мърсър нямаше намерение да показва колко е отвратен от Кериков и от злобата му. Не биваше да издаде страха си пред бившия руски шпионин.

— Ако си посветил живота си, за да отмъстиш на обикновен човек като мен, Кериков, мисля, че трябва да преосмислиш професионалните си цели. Колко си жалък.

Кериков пусна картечния си пистолет на пътя, хукна напред и замахна с дясната си ръка. Удари с всичка сила Мърсър, който изцъкли очи, падна на земята и изгуби съзнание.

— Занесете тази торба с лайна в хеликоптера — заповяда руснакът на хората си. — И кажете на пилота да се приготви за излитане. Заминаваме.

После се обърна и се отправи обратно към помпената станция, като масажираше десния си юмрук. Трепна за миг, когато намести изкълченото си кокалче, но болката не забави решителната му крачка.

Работата по петролопровода беше почти завършена. Последният уплътнител от течен азот беше поставен над тръбата. Двата края на ръкава бяха отворени, за да се затегне като скоба около нея. Водачът на работния екип направи знак на краниста, който повдигна фалшивото уплътнение, като сръчно следваше сигналите на активиста на ПАПС, застанал до тръбата. Долната страна на пакета с азот се удари в долната част на петролопровода. Кранистът го повдигна още шейсет сантиметра и двете половини се затвориха. Още една шестметрова секция от петролопровода бе заредена с два тона свръхохладен азот. Умело прикритите болтове затегнаха ръкава към тръбата. Още една част от петролопровода стана уязвима за атаката на Кериков.

Жена техник се качи на тръбата, докато работниците откачаха крана, и с помощта на преносим компютър активира електронно задействащо се устройство, вградено в пакета с азот, настройвайки го на честотата, която Кериков бе избрал, за да го детонира. Освен това тя се увери, че устройството отчита показанията на малките предаватели в другите пакети, поставени от ПАПС, гарантирайки, че ще избухнат в предопределена последователност — каскада, която щеше да нанесе най-големи поражения. С премръзнали от студа ръце жената провери основната и резервната верига, за да види дали няма неизправности или късо съединение. След това изключи компютъра от вградения в уплътнителния ръкав жак и откъсна жака. Като доказателство остана само микроскопично тънка жичка. Освободеният азот и малкото количество експлозив щяха да се погрижат за другата електроника, без да оставят нищо друго, освен няколко парчета пластмаса и жици там, където е било взривено устройството. Пакетът с азот беше неоткриваем. Жената вдигна палец към водача на работния екип.

— Това е последният, Ян — извика той на Верховен, който стоеше на известно разстояние.

Кериков се приближи до Ян, като се питаше защо холандецът не е умрял от студ само по тениска и яке.

— Кажи на хората си да си съберат багажа. Камионите трябва да бъдат унищожени и всички трябва да се качат на „Надежда“ колкото е възможно по-бързо. Когато утре освободим азота, искам всички да се върнете във Валдиз и да изглеждате невинни като младенци.

Изпращането им на борда на „Надежда“ щеше да улесни Абу Алам да ги убие бързо. Арабският касапин искаше да ги ликвидира поединично или на малки групи, но Кериков реши, че ще бъде най-добре да взривят кораба.

— Те се представиха по-добре, отколкото очакваше, нали? — гордо каза Верховен.

— Всички бяхте перфектни — отвърна Кериков, защото знаеше, че Ян се нуждае от още една доза ласкаене на себелюбието. — Имаш чудесни хора и лоялността им към теб е забележителна. Като награда искам да ти дам това. — Кериков му връчи черен мобилен телефон. — Това е спусъкът за устройствата. Трябва само да набереш 555-2020 и после да натиснеш ИЗПРАТИ. Сигналът ще стигне до детонаторите за една десета от секундата. В ръцете си държиш бъдещето на целия щат, Ян. Ето колко много ти се възхищавам и какво доверие ти имам. Ти ще останеш в историята като най-големия защитник на природата.

— Понякога съм се питал за теб, Иван, за мотивите и убежденията ти. Но това — Верховен вдигна телефона, — ми казва повече, отколкото думите ти могат да изразят. Когато моментът дойде, няма да се колебая.

Кериков изпита желание да се изсмее, но успя да запази тона на гласа си безчувствен и авторитетен.

— Време е да тръгваме. Ще пътуваш с мен в хеликоптера. Когато той дойде в съзнание, искам да се запознаеш с него.

— На „Надежда“ ли отиваме?

— Не. Ще направим малко отклонение, за да оставим моя пленник, и после ще отидем във Валдиз.

Докато вървеше към хеликоптера, Кериков се обади на Тед Моси по друг мобилен телефон. Компютърният гений го увери, че оригиналната програма на КГБ е инсталирана и се нуждае само от паролата за активиране. Щом Кериков изпратеше паролата в компютъра, щяха да имат пълен контрол над дългия хиляда и двеста километра петролопровод и десетте помпени станции. И тогава никой не можеше да спре предварително програмирания ход на събитията.