Ладията на Харон

Фолс Чърч, Вирджиния

Ягуарът на Мърсър представляваше тъмна сянка, докато пълзеше по широката алея за коли. Гърленият звук на дванайсетцилиндровия двигател бе укротен до мъркане. Гумите „Пирели“ съскаха по мокрия асфалт. Лека мъгла посребряваше нощния мрак на светлината на фаровете. Мърсър напрягаше взор, за да види къщата, която трябваше да бъде в края на дългата алея.

Той погледна одометъра и видя, че е изминал почти километър и половина, откакто се бе отклонил от главния път. Когато вдигна глава, най-после съзря слабата светлина от дома на Макс Джонсън. Колата свърна по още един завой и къщата се появи пред него.

Сградата бе построена в стил Тюдор, с многобройни кули, дъбови греди и стръмен скосен покрив, който се простираше почти на шейсет метра. Макар че къщата беше внушителна, причудливият стил и придаваше не толкова грандиозен вид. Повечето от многобройните прозорци на първите два етажа светеха, прорязвайки влажната вечер с бледо сияние. Преди да спре пред сводестия вход, Мърсър преброи осем комина.

Посрещна го прислужник, който отвори дългата врата на ягуара, модел XJS. Мърсър забеляза няколко десетки лимузини, наредени от едната страна на къщата в парадна формация. Той слезе от колата. Младият прислужник седна на кожената седалка зад волана.

От сградата се разнасяше тържественото вибрато на виолончело, акомпанирано от цигулка и арфа. Музиката беше прекрасна и добре изпълнена. Часовникът му „Таг Хойер“ показваше 21,30. Идеално. Скучната вечеря бе приключила и истинският прием започваше.

Мърсър даде поканата си на леко озадачения прислужник. Беше закъснял с няколко часа и човекът го изгледа предпазливо и подозрително.

— Паднах в бутилка водка и не можах да се измъкна — обясни Мърсър и мина покрай него.

Коридорът имаше висок таван с гипсови орнаменти и под, застлан с широки дъски. В средата на фоайето беше сложена маса от черешово дърво. Лъскавият и плот почти беше скрит под вази с красиво подредени горски цветя. Нежното им ухание се разнасяше в помещението. Над масата, досущ крехък сталактит, висеше искрящ кристален полилей.

В залата вдясно прислужниците приготвяха бюфет с десерти. Торти, сладкиши, мусове и много други лепкави сладки кулинарни произведения отрупваха масата, около която можеха да седнат трийсет души. Звуците на класическото трио се усилиха, докато Мърсър вървеше през трапезарията. Високите три метра врати на отсрещната стена водеха към огромна приемна.

Мебелите бяха от XIX век. Обширното пространство беше разделено на четири зони за разговори с дивани, канапета и кресла, наредени около еднакви масички. На стените бяха окачени множество картини, предимно на американски примитивисти, като се изключат портрет на Сарджънт на майка и дъщеря и пейзаж на Грант Уд. Покрай едната стена имаше бар. Гостите се бяха наредили на опашка и бъбреха, чакайки да бъдат обслужени.

Мърсър се вгледа в музикантите в средата на залата. В жената с виолончелото имаше нещо еротично. Макар и не особено красива, тя беше привлекателна. Беше облечена в кремава рокля с дълбоко изрязано деколте. Изумителните и крака бяха увити около инструмента. Мърсър имаше чувството, че е воайор, докато наблюдаваше как пръстите и дърпат струните, и отмести поглед, преди изражението му да му докара неприятности.

През поредицата остъклени врати в далечния край на помещението той видя голяма тента и маси, на които бяха вечеряли двестата гости. Мърсър тъкмо си отбеляза, че барманът има лимонов сок за водката, когато някой стисна рамото му.

— Какво прави бандит като теб на такова място?

Мърсър се усмихна, като позна характерния глас, и се обърна.

— Търся да разкъсам някой бюрократ от кабинета.

Кони ван Бурен се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Господи, колко добре изглеждаш! И ухаеш хубаво.

— Ти си омъжена, Кони.

— Съпругът ми е в Ню Мексико.

— А моето либидо е заключено в нощното ми шкафче.

— Вечният ерген — закачливо го упрекна тя. — Кога ще се ожениш?

— Ще се оженя за първата жена, която ми отстъпи мястото си да седна.

Двамата се бяха запознали преди години, когато Кони работеше в министерството на вътрешните работи, а Мърсър беше консултант на германски минно-геоложки концерн на име „Кьониг Минералс“. Тогава тя енергично се опитваше да попречи на компанията да започне да експлоатира мина в Юта. „Кьониг Минералс“ бяха прословути със замърсяването на околната среда. Мърсър се бе намесил по молба на компанията и за огромно облекчение на министерството предложи компромис, приемлив и за двете страни. Кони и той поддържаха връзка и взаимно следяха кариерите си в избраните от тях професии.

— Забелязах, че отсъстваш от вечерята. Трябваше да си от лявата ми страна. Наложи се да изтърпя някакъв бъбрив адвокат, който говореше като за пред медиите.

— Знаех, че ще е неприятно, но не подозирах, че Макс ще покани и адвокати.

— Макс е поканил всички, които познава в града. Не всеки ден създаваш мозъчен тръст за четирийсет милиона долара и той иска да се увери, че никой няма да забрави това.

Мърсър се огледа. От вътрешния двор с тентата влязоха още гости. Кони имаше право. Помещението се изпълваше с тузари. Говорителят на Белия дом разговаряше с началника на канцеларията на президента, а зад тях неколцина известни телевизионни журналисти попиваха всяка дума на много пиян млад сенатор. „Групата Джонсън“ със сигурност получаваше мощна подкрепа от вашингтонския елит.

— Къде е домакинът? — Мърсър огледа тълпата, търсейки Макс Джонсън.

— Тук е. Радва се на блясъка. Следобед двамата с президента играха голф и той му даде официалната си благословия. Макс организира този прием само за да позволи на всички други да му изкажат почитанията си. — Кони млъкна, когато позна мъжа, който си проправяше път към нея. — По дяволите. Робърт Беърд.

— Кой е той? — Мърсър забеляза мъжа, промъкващ се през насъбралото се множество.

— Лобист за научноизследователския отдел на „Петромакс Ойл“, един от лакеите на Макс, който непрекъснато се подмазва и проси услуги. Извинявай, ще се скрия в тоалетната.

Беърд направи жест на отчаяние, докато наблюдаваше как дебелият задник на Кони се изнесе от приемната. Той погледна Мърсър, преценявайки дали е достоен да му представи случая си, тъй като го бе видял да говори със секретаря на енергетиката. Мърсър му се усмихна тъпо и Беърд отиде да търси по-влиятелна плячка.

Мърсър го проследи с поглед как минава през остъклените врати, когато я видя. Тя беше с гръб към него и разговаряше с миналогодишния носител на Нобелова награда за химия. В порядъчното вашингтонско висше общество разголващата рокля се смяташе за обида към всичко, което градът олицетворяваше. Макар и официално облечени, присъстващите жени излъчваха консерватизъм, изключващ всякакви помисли за секс.

Но тя имаше такъв вид, сякаш идваше от церемония за връчване на награди в Холивуд. Цепката на гърба на черната и рокля беше толкова дълбоко изрязана, че с малко повече въображение Мърсър можеше да си представи сянката там, където хълбоците и се разделяха в стегнати и закръглени полукълба. Бялата и кожа беше безупречна. Беше висока, но ръстът и не беше недостатък, а по-скоро пиедестал, от който да и се възхищават. Тя се обърна и той видя очите й.

Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява интерес. Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати. Но когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък. А когато вместо алуминий природата добави примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека. Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром. Ако е много, изумрудът е тъмен, мастиленочерен и мъртъв. А ако е малко, камъкът е светъл и блед. Идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета и същевременно блясък, и цената му е висока.

Очите и бяха съвършено изумруденозелени и пронизаха Мърсър като електрически ток. Тя го погледна, прокарвайки пръсти през късата си кестенява коса, която беше пригладена назад с малко гел. Мърсър имаше чувството, че е удавник.

Чертите на лицето и бяха съвършени. Леко закръглените устни очертаваха чувствената уста, която сякаш всеки момент щеше да прихне да се смее. Скулите и бяха изваяни като крила на чайка, а брадичката и беше волева и с малка трапчинка в средата. Веждите над изумителните и очи бяха широки и черни, шокиращи на такова нежно лице, но добавяха безспорен магнетизъм. Носът и беше малък и женствен.

От високото чело до тънката шия тя беше въплъщение на изяществото. В никакъв случай не можеше да се сравни с традиционните хубавици, каквито мнозина мъже харесваха и биха направили свои съпруги. Приличаше на манекенка, дръзка и недостижима, но Мърсър забеляза чар, какъвто онези жени не притежаваха.

Тя премести тежестта си от единия на другия крак. Роклята прилепваше по хълбоците й, изваяни с неподражаема грациозност. Цепката отпред се разтвори, разкривайки гладко бедро, и ако Мърсър беше в състояние да диша, гледката би го накарала да затаи дъх. Предната част на роклята закриваше тялото й, но той забеляза, че не носи сутиен, а гърдите и са малки и вирнати нагоре. Зърната и бяха настръхнали от хладината на влажната нощ.

— Желаете ли нещо? — Барманът отвлече вниманието на Мърсър от нея.

Докато той си поръча водка с лимонов сок и отново се обърна към остъклените врати, тя бе изчезнала. „По дяволите.“

Мърсър взе питието си и разсеяно благодари. И в същия миг усети, че се е възбудил само докато я бе гледал. Това не му се беше случвало от осми клас, когато за седмица имаха двайсетгодишна заместничка на редовната им учителка.

— Може отново да ме облечете.

— Моля? — Той се обърна и дъхът му секна. Тя беше още по-красива отблизо. Устните и бяха съблазнително нацупени и го привличаха неотразимо.

— Преди малко ме разсъблякохте с поглед и ще ви бъда благодарна, ако отново ме облечете, доктор Мърсър. — Закачливият блясък в очите и показваше, че изпитва удоволствие от смущението му. Вероятно беше на трийсет и няколко години, онзи съвършен период в живота на жената, когато тя запазва красотата на младостта, но я обогатява с опит.

— Знаете кой съм? — учуди се Мърсър. Беше убеден, че щеше да си спомня, ако се бяха запознавали.

— Колко бързо забравят хората. — Тя се засмя и си тръгна, но след като направи няколко крачки, се обърна. — Запознахме се вчера сутринта.

Жената се изгуби в тълпата, преди Мърсър да разбере коя е. Беше толкова захласнат от външността й, че не обърна внимание на гласа и — гърлен, но въпреки това нежен, примамлив и… познат.

Едва не разсипа питието си, когато се втурна сред гостите, за да я търси. Тя беше опонентът му в университета „Джордж Вашингтон“. Беше му трудно да отъждестви онова раздърпано момиче с поразителната хубавица, която току-що се бе отдалечила от него. По дяволите, какво правеше войнствено настроена защитничка на околната среда на прием, чийто домакин притежаваше една от най-големите петролни компании в света?

Мърсър вървеше бързо, като се извиняваше на гостите, които блъскаше. Един мъж изведнъж се обърна и едва не удариха лицата си. И двамата се изненадаха от допира. Мъжът пребледня, когато видя Мърсър, но цветът му бързо се възвърна, и красивото му лице се разтегли в широка усмивка.

— Мислех, че няма да дойдеш, Мърсър. — Макс Джонсън искрено се зарадва, че го вижда на приема си.

Джонсън беше на шейсет и няколко, но изглеждаше десетина години по-млад. Тялото му беше слабо и жилаво, поддържано в отлична форма с редовна гимнастика и триатлони. Лицето му беше набръчкано и изгоряло от слънцето в Тексас, където бе израснал, но бе придобило колежанско лустро, прикриващо произхода му. Косата му беше гъста и къдрава, прошарена само на слепоочията. Той сграбчи ръката на Мърсър и силно я стисна.

— Трябваше да пребия главния сервитьор, за да взема смокинга му — усмихна се Мърсър. — Страхотен прием. Поздравления.

— Храня големи надежди за „Групата Джонсън“ — отвърна Макс, сякаш четеше предварително подготвена реч. — Президентът отправи предизвикателство да откаже Америка от пристрастяването и към петрола и мисля, че можем да помогнем.

— Това не е ли като да ти извадят очите, за да ти изпишат веждите? — пошегува се Мърсър.

— Не. „Петромакс“ е вложила капитали в различни производства и прекратяването на вноса на петрол всъщност може да подпомогне компанията. Преди малко приключих сделката по продажбата на последните ни три супертанкера. Готови сме да съдействаме за формирането на бъдещето.

— Не участвате ли в експлоатацията на Полярния природен резерват? — Въпреки желанието си да намери непознатата жена Мърсър се увлече в разговора с домакина.

— Да, но това е само една малка част от плана ни. Петролът, който ще добием от резервата, ще осигури на „Петромакс“ капитали, за да се утвърди като водач в технологиите с алтернативни източници на енергия. Вече започнахме пилотни програми и лаборантите ни са на път да разработят устройство, което разбива водородните атоми и използва морска вода като гориво. Ядреният синтез ни научи, че в този материал има повече енергия, отколкото сме си представяли. — Джонсън вдигна чашата си с шампанско. — В тази чаша има повече енергия, отколкото човечеството е произвело, откакто преди двеста хиляди години в някоя пещера е лумнал първият огън, и с всеки изминал ден ние се приближаваме към нея.

Мърсър погледна покрай рамото му и видя жената. Тя вървеше към тях, поклащайки тяло в ритъм с камерната музика, и го гледаше. Той усети, че ще се озове в конфликт между Джонсън и природозащитничката.

Макс се обърна и проследи погледа му.

— По дяволите.

— Познаваш ли я?

Преди Джонсън да успее да отговори, тя се приближи до тях и свойски го хвана под ръка. Макс я погледна снизходително и после се обърна към Мърсър, за да ги представи.

— Извинявайте, че ви излъгах, доктор Мърсър — изпревари го тя. Усмивката и го накара да онемее. — Срещали сме се веднъж преди вчера, но се съмнявам дали си спомняте. Беше преди десетина години в Хюстън, когато „Петромакс“ съобщиха, че са открили петролните залежи на платото Едуардс. Спомням си, че бяхте в маслиненозелен костюм и вратовръзка на черни шарки. Бяхте единственият мъж без евтина каубойска шапка.

— Тези шапки са символ на най-великия американски щат. — Макс се извърна от младата жена и развълнувано погледна Мърсър в очите. — Е, тогава предполагам, че не е необходимо да ви представям, защото вече се познавате.

— Бих се възползвал от малко помощ — успя да смотолеви Мърсър.

Макс и се усмихна нежно.

— Това е дъщеря ми Агата.

— Баба ми цял живот страда заради това име, но да бъда проклета, ако и аз го направя. Моля, наричайте ме Аги, доктор Мърсър.

Между пръстите им сякаш лумна природна стихия. Мърсър задържа ръката и много по-дълго, отколкото изискваше доброто възпитание, което предполагаше взаимно привличане. Едва когато Макс деликатно се изкашля, той с нежелание я пусна, но не откъсна поглед от ясните й, изумруденозелени очи.

— Използвам научната си титла само когато резервирам маса за вечеря в ресторант. Наричай ме Мърсър, както правят всички останали.

Аги се дръпна назад.

— Да не би да се срамуваш от постиженията си, щом се опитваш да скриеш самоличността си? Господи, ти разруши цяла планина в Индия, когато предложи за експлоатация мините Гудатра. А работата ти в Австралия? Колко аборигени трябваше да бъдат изселени, след като фирмата, за която работеше, превзе сто хиляди акра земя заради една опалова мина? Не бъди скромен, Мърсър. За някои хора ти си герой. Нали, татко?

Макс Джонсън явно се почувства неудобно. Той се огледа, за да види дали някой от високопоставените гости е чул изблика на дъщеря му. Беше ясно, че е слушал възгледите и толкова много пъти, че може да ги повтори дума по дума.

— Достатъчно, Аги. Обеща да бъдеш домакиня тази вечер и недей да дрънкаш глупости — изсъска Макс. — Господи, тактична си като майка си. — После се обърна към Мърсър. — Извинявай. Да отидем да си вземем нещо за пиене.

Той сложи ръка на рамото на Мърсър и го отведе настрана. Мърсър погледна през рамо и видя, че Аги гледа баща си с неприкрита омраза.

— Нямаш деца, нали? — попита Макс, докато барманът приготвяше водка с лимонов сок за госта и отново пълнеше чашата му с шампанско.

— Не. На млади години осъзнах, че едва мога да се грижа за себе си. Как бих се справил с едно дете, по дяволите?

Макс се усмихна и леко се отпусна.

— Аги е най-голямата ми радост и се гордея с постиженията й, макар че тя ги обръща срещу мен. Знаеш ли, че завърши с отличие? На всичко отгоре има научна степен по екологично инженерство. Много е умна, но прахосва енергията си в донкихотовски кръстоносни походи. Мисля, че така и не порасна. Разглезих я. И продължавам да го правя, като и позволявам да се мотае с онази природозащитна организация.

Мърсър не проявяваше интерес към проблемите между Джонсън и дъщеря му.

— Тя е зряла жена, Макс. Не трябва ли сама да взема решения?

— Ако оставях хората да избират сами, нищо от това тук днес нямаше да го има. — Той махна с ръка към залата. Мърсър не можа да прецени дали петролният магнат се шегува, или говори сериозно. — Не би трябвало да те обременявам със семейните си проблеми. Аги и аз все още се спогаждаме от време на време. Заповядай още едно питие. А сега, би ли ме извинил? Трябва да поздравя Кони ван Бурен.

Макс Джонсън се сля с тълпата и Мърсър отново остана свободен. Той довърши първата си водка, отпи малка глътка от втората и се усмихна, докато оглеждаше разкошното помещение. Нямаше значение колко богат е един човек. Семейните проблеми пак надигаха грозните си глави.

Макс Джонсън не ги криеше. Той беше вдовец. Съпругата му се бе поддала на породено от алкохола желание за самоубийство. Мърсър си спомняше нейните проблеми с пиенето, когато се бе запознал с Макс в Хюстън. За един час от началото на купона Барбара Джонсън се напи толкова много, че се наложи Макс да накара шофьора си да я заведе в лимузината им. Шест години по-късно, след многобройни рехабилитационни програми, нахално отразявани от медиите, тя бе изпила шишенце с приспивателни хапчета и бутилка водка. В предсмъртното и писмо пишеше: „Заспивам. Моля те, събуди ме, когато животът стане по-лек.“ А сега Макс се бе скарал с дъщеря си пред някои от най-влиятелните хора в страната.

„Ако това е цената на успеха, Макс е постигнал всичко“ — помисли Мърсър.

Той не видя Аги, докато оглеждаше залата, и изпита леко облекчение. В момента разговорът с нея би бил неловък в най-добрия случай. Няколко минути по-късно Мърсър разговаряше със заместник-председателя на „Групата Джонсън“ и неприятната сцена бе забравена.

След половин час той долови парфюма й. Забеляза хищните, сластолюбиви погледи на мъжете и завистливите, кръвнишки погледи на жените и разбра, че Аги Джонсън е зад него. Той се обърна. Тя видимо се бе съвзела от спречкването с баща си, но Мърсър забеляза сянка в невероятните и смарагдовозелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не се е случило, вместо да изтърси някакво изтъркано клише за взаимоотношенията между родители и деца.

— Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу професурата ми.

Аги му се усмихна благодарно и това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа и прозвуча ирония.

— Компанията на баща ми има четири адвокатски кантори и цяла армия експерти по връзки с обществеността. Те измислят оправдания по-бързо, отколкото „Петромакс“ произвежда екологични катастрофи. Убедена съм, че и ти си като тях. — Тя млъкна и го погледна изпитателно. — Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти създава работни места по цял свят и дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Мърсър предположи, че Аги е типичен бунтар, който изтъква причините и сетне мисли за последиците. Ако имаше причина, тя щеше да поддържа дадена кауза, без да разсъждава за крайния резултат. Аги несъмнено членуваше в многобройни организации, предпочитайки новосъздадените, докато печелеха популярност. Хари Уайт подигравателно наричаше такива хора „либерали за един месец“, Нямаше значение, че някои от възгледите и бяха диаметрално противоположни на други, стига да бяха политически правилни и актуални.

Мърсър използва това като свое предимство, когато атакува не по-малко ожесточено.

— Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода в селата си, често от километри разстояние? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец и механична помпа. Достъпната вода е толкова обикновено нещо, че ти я приемаш за даденост, но за много хора по света е лукс, за какъвто само могат да мечтаят. Работните места, за чието създаване спомагам и на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите на компаниите, за които работя, се издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие. Да им го откажеш, е все едно да се върнеш в колониалния период на човешката експлоатация. Това ли искаш?

Въпреки красотата и Мърсър нямаше намерение да и позволи да си играе с него. Репутацията му беше доказателство, че е прав, и той би я защитавал с всички средства.

Усмивката и беше снизходителна и същевременно закачлива.

— Добър опит, Мърсър. С повечето хора би имал успех. Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова останалите ти доводи са спорни. Всеки от нас има свои възгледи. Просто са различни.

— Стори ли ти се логично нещо от онова, което казах вчера на лекцията? — Мърсър се надяваше да намерят допирни точки, повод да я задържи близо до себе си.

— Не. Може да си смаял студентите, но клишетата и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към еволюцията, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мърсър я намираше за привлекателна въпреки думите й.

— Докато научаваме все повече за еволюцията и изчезналите видове, ще установим, че поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда и всеки друг фактор. Ако действията ни помагат за собственото ни унищожаване, тогава това е сделката, която природата е сключила с нас.

— И ти не виждаш причина нещата да се променят? — предизвика го тя.

— Не виждам начин да го спра. Китайското правителство възнамерява да снабди с хладилници всички домакинства в страната. Архаичната технология, която използват, ще изхвърли толкова много хлорирани и флуорирани въглеводороди и други вредни за озона газове, че всички противодействия на страните от Запада ще бъдат безрезултатни. Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо Планетарния активен природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Не разполагате с достатъчно факти за протестите си, затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си. Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище в Рио де Жанейро през 1992 година, нали?

— Присъствах там — гордо каза Аги.

— Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

— Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че Съединените щати подписаха тази тъпотия и евентуално ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите. Мислиш ли, че се опитваш да промениш начина, по който човечеството се грижи за планетата? Друг документ, подписан в Рио де Жанейро, наречен „Дневен ред 21“, заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам. Както казах вчера на лекцията, ако ти се срамуваш от постиженията си, съжалявам, но аз се гордея с тях.

Мърсър се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Аги онемяла и с увиснала челюст.

— Само малко дребни факти, преди да си отида. Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти клишетата и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Аги да успее да реагира.

Мърсър дойде последен на приема и си тръгна пръв, затова прислужникът докара ягуара му до портата само за няколко минути. Беше ядосан на себе си, че се увлече в разговора. Искаше му се да бе разсъждавал с голямата си глава вместо с малката. Не можеше да устоява на привлекателността на жените, но смяташе да остави нещата дотам.

Мърсър седна зад волана и трясна вратата. Точно когато излизаше от двора, на стъклото от другата страна потропаха пръсти с побелели кокалчета. Стреснат, той отвори и в колата се вмъкна Аги Джонсън. Без да пророни дума, Мърсър подкара ягуара. „Сега пък какво става?“ — запита се той.

Когато излязоха на главния път, Аги извади от чантичката си пакет цигари и златна запалка. Вторачи се гневно в Мърсър, очаквайки, че ще я укори задето пуши. Пламъчето освети купето и създаде интимност в затвореното пространство.

Мърсър се зачуди докъде ще доведе това, но тайно се радваше, че го е последвала.

— Мразя го почти толкова, колкото го обичам. — Аги имаше предвид баща си. — В някои отношения той е най-добрият и грижовен човек, когото познавам, но не мога да не му противореча. Маниак е на здравословния начин на живот, затова започнах да крада цигари от персонала, когато бях четиринайсетгодишна. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Все още не знае, че пуша. И тъй като всичките му пари са от петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда, още преди да знам какво означава това.

Тя смъкна стъклото и хвърли в мрака фаса си.

— Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Господ знае, че той видя отчаянието на майка ми едва когато стана късно.

Мърсър разбра, че Аги иска да говори, затова продължи да мълчи.

— Тя се самоуби, докато учех за магистърска степен. Разбрах го от шофьора, когото татко бе изпратил да ме докара у дома за погребението. Човек би си помислил, че мама и аз сме били близки, но не беше така. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради загубата, а от съжаление. Майка ми наистина беше достойна за съжаление. Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна и веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Исках да обвиня баща си, но не можех. Тя притежаваше подсъзнателен стремеж за самоунищожение, който я принуждаваше да продължава да злоупотребява с алкохол и любовни връзки. Щеше да се самоубие дори ако бе напуснала баща ми. Ти говори за съдбата на човечеството. Е, съдбата на Барбара Джонсън беше да умре от собствената си ръка и нищо не можа да и попречи.

Мърсър я погледна. Ръцете и трепереха, докато палеше друга цигара, но гласът и остана непроменен. Не беше нужно да си психолог, за да разбереш емоционалните конфликти, които формираха личността и и мотивираха действията й. Гневът към баща и я бе накарал да защитава каузи, с които да му се противопоставя. И този гняв не произлизаше от смъртта на майка й, а от неспособността и да я предотврати. Всичко го предупреждаваше да стои далеч от нея, но контрастът между неотстъпчивостта и уязвимостта и го привличаше.

— Къде живееш? — попита той, докато се приближаваха до столицата на страната.

— Джорджтаун. Имам апартамент край канала.

Не разговаряха повече до края на пътуването, но мълчанието не беше неловко. Аги го насочваше към нейната улица с по една-две думи или само с кимане. Сградата, където се намираше апартаментът й, някога бе представлявала склад, Мърсър знаеше, че цените на жилищата край канала започват от двеста и петдесет хиляди долара и драстично се повишават.

Предното стъкло се обсипа с едри капки дъжд. Мърсър спря пред входа. Аги изчака вятърът да утихне и когато заговори, гласът и беше тих и почти плах.

— Не исках да се караме тази вечер. Всъщност мисля, че исках да те съблазня. — Тя го погледна, очаквайки реакция, но той не каза нищо. — Когато те видях за пръв път, реших, че си благороден човек. Стори ми се, че си различен от другите. Предполагам, че е било ученическо увлечение.

Аги отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата, тя подаде глава в ягуара.

— Радвам се, че отрано научих какво е разочарование. И после вратата тихо се затвори и тя тръгна.

— Чарът ми отново нанася удар — измърмори Мърсър, засегнат от думите й.

Вместо да си даде време да осмисли случилото се, той реши да прогони мислите за това. Но докато набираше номер на телефона в колата и го слушаше как звъни на три хиляди мили разстояние, Мърсър осъзна, че избликът на Аги за разочарованието е насочен по-скоро към баща и, отколкото към него. А що се отнасяше до желанието и да го съблазни, тя не беше първата жена, която не бе успяла да го стори, и със сигурност нямаше да е последната.

Звъненето спря.

— Свързахте се с дома на Хауард Смол. Съжалявам, но не съм вкъщи и не мога да отговоря на обаждането ви. Моля, оставете съобщение след сигнала.

— По дяволите. — Мърсър прекъсна връзката, без да оставя съобщение.

Джамал Линкълн беше осемнайсетгодишен и водеше живот, типичен за обитателите на най-бедните квартали във Вашингтон. Стана член на банда на тринайсет години и две седмици по-късно участва в първата си акция, където попадна под кръстосания огън на объркала се сделка. Джамал вдигна пистолета, който братовчед му Руфъс изпусна, когато деветмилиметров куршум пръсна черепа му, и натисна спусъка. Не улучи никого, но чувството, което изпита, даде начало на живот с предсказуем финал.

Седмица след престрелката той вкара два куршума в гърдите на продавач в магазин за хранителни стоки и използва трийсет и седемте долара, на които бе оценен животът на този човек, за да си купи първата доза кокаин. Джамал се издигна бавно в йерархията на бандата. Повишенията идваха с нарастването на броя на жертвите му. Загуби девствеността си на четиринайсет години, когато главатарят на бандата Ниеуси Ради, който се хвалеше, че името му означава „Черен гръм“ на суахили, му подари проститутка за рождения ден. Джамал все още ходеше на училище, но прекарваше времето си, като обикаляше по коридорите или се криеше извън сградата, продаваше наркотици и вербуваше нови членове за бандата. Когато стана на седемнайсет, вече бе преживял достатъчно престрелки, за да бъде главен лейтенант на Ради.

Ради беше двайсет и четири годишен милионер и времето му изтичаше. Всички знаеха, че късметът му скоро ще свърши. Животът, който водеше, накрая щеше да го убие, и колкото повече се издигаше, толкова повече се приближаваше до смъртта. А осемнайсетгодишният Джамал беше следващият, който щеше да оглави бандата и да се сдобие с пари и власт. Ето защо не обичаше да го изпращат на мисия извън територията му, за да накаже човек, за когото не бе и чувал.

По-рано вечерта Ради бе поканил Джамал в многостайния си апартамент в жилищен блок в Анакостия. Бе му казал какво да направи и му бе дал оръжие. През цялото време онзи гаден бял тип ги наблюдаваше от дивана до бюрото на Ради. Целият му вид говореше, че е ченге, но дори не мигна, когато Ради каза на Джамал да убие един тип в Арлингтън.

Докато Джамал излизаше от стаята, белият мъж стана и го сграбчи за голия бицепс. Ръцете и раменете на Джамал бяха едри. Стегнатите мускули опъваха лъскавата му кожа. Пръстите на мъжа бяха тънки и кокалести, но болезнено се впиха в рамото му.

— Направи го така, че да прилича на обир. Вземи часовника му, портфейла му, каквото искаш, но се увери, че е мъртъв. Ако той оцелее, ти ще умреш.

— За какъв се мислиш, копеле? — извика Джамал, опитвайки се да издърпа ръката си.

Хватката около бицепса му се затегна и Джамал бе принуден да падне на колене.

— Уилис, кажи на кучето си да престане да лае или ще откъсна ръката му и ще го пребия до смърт с нея.

— Джамал, убий човека и не задавай въпроси. — Никой не наричаше Ради с малкото му име и не му говореше заплашително, но той явно се страхуваше от белия мъж в черен костюм.

— Ще го направя, Ради. — Джамал погледна водача си и се изненада, като го видя да въздъхва облекчено.

Според наскоро откраднатия ролекс, който носеше на ръката си, Джамал крачеше по улицата от четири часа. Никакви ченгета не бяха минали покрай него, докато чакаше. Видя само няколко свои събратя, предимно „зебри“ — чернокожи, които се опитваха да минат за бели. Джамал се чувстваше в безопасност, малко изложен на показ, но достатъчно анонимен. Ала както и да се чувстваше, нямаше начин да напусне квартала, докато не пречукаше човека. Не искаше отново да вижда противния бял тип.

Смяташе да влезе в бара по-нататък по улицата, особено след като започна да вали. Фалшивата му карта за самоличност беше направена майсторски, но не желаеше никой да го види отблизо. Щом убиеше човека, всеки евентуален свидетел би казал, че нападателят е бил млад чернокож мъж в кожено яке. А такива имаше в половината шибан град.

Джамал видя да пълзи светлина по тъмните сгради и разбра, че по улицата е завила кола. Обърна се и забеляза фаровете на превозно средство на около шест пресечки, точно пред бара. Големият пистолет „Глок“ в джоба му изведнъж олекна. Часът беше 23,15 и къщите наоколо бяха утихнали преди два часа. Това трябваше да е човекът.

От мястото за паркиране пред „При Дребосъка“ излезе очукан шевролет точно когато Мърсър зави по улицата, на която живееше. Той спря ягуара си на освободеното място и тръгна към бара. Беше 23,15 в събота вечерта и нямаше намерение да се прибере вкъщи, без да е изпил едно-две питиета преди лягане.

— Миропомазаният се връща — измърмори Хари Уайт, когато Мърсър влезе в заведението. — Какво стана? Затвориха ли безплатния бар, или ти забраниха да пиеш и те изгониха?

Мърсър зае обичайното си място до Хари и отпи от водката с лимонов сок, която Дребосъка веднага му наля. Пол докосна плата на смокинга на Мърсър и кимна одобрително.

Мърсър тъжно поклати глава.

— Вече никой не харесва остроумните реплики.

Нуждаеше се от отбиването в „При Дребосъка“, за да забрави Аги и проблемите й. Двамата с Хари се заяждаха с язвителен сарказъм, който би обидил повечето хора, но за тях това беше нещо обичайно. Двете питиета за лека нощ на Мърсър се превърнаха в цял магазин за алкохол. Той, Хари и неколцина други редовни посетители изпиха всичките пари в джобовете си. Дребосъка затвори в един и повика таксита за пияните си клиенти. Хари остана с Мърсър. Двамата излязоха от бара, носейки бутилки бира. Хари живееше на пет преки от Мърсър, в противоположната посока. Той се Заклатушка по улицата след няколко прощални шеги за смокинга на Мърсър.

Мърсър остави колата си и тръгна по улицата, като отпиваше от бутилката, докато вървеше. Разбра, че е пиян, когато преплете крака и едва не се просна на тротоара. Той се огледа. Замъглените му очи се опитаха да проникнат в мрака, за да видят дали някой не го е забелязал, но улицата изглеждаше тиха и безлюдна.

Мърсър продължи, пресушавайки бирата. Не отвори втората, защото задачата беше непосилна в неговото състояние. Отново се спъна и се засмя на себе си. От много хора бе чувал, че алкохолът действа като депресант, но в момента беше в изключително приповдигнато настроение и всичко му се струваше смешно, дори тъмният силует, който се появи от микробуса, спрял на няколко крачки от него.

Мърсър видя замахването и положи усилия да стегне тялото си, но притъпените му от алкохола нерви не реагираха. Беше напълно отпуснат и това спаси живота му. Ръкохватката на пистолета го удари толкова силно по главата, че Мърсър се строполи на тротоара. Злобният ритник в ребрата го преобърна два пъти и той се отдалечи на достатъчно разстояние от нападателя, за да има време да се изправи.

По лицето му се стичаше кръв, която капеше в устата му. Усети соления и вкус, а после дулото на глока се заби в гърдите му.

Внезапността и ожесточеността на атаката биха смразили обикновен човек, но реакциите на Мърсър бяха бързи, макар и забавени от водката. Алкохолът във вените му го зареди с безразсъдна смелост. Без да обръща внимание на пистолета, той се хвърли напред. Официалните му обувки се плъзнаха по мокрия от дъжда асфалт. Глокът така и не стреля.

Джамал Линкълн беше изненадан от атаката на Мърсър и не освободи достатъчно бързо предпазителя на непознатото оръжие. Премести големия полуавтоматичен пистолет в ръката си и усети, че предпазителят се освободи — миг преди Мърсър да се блъсне в него. Глокът беше насочен към гърдите на жертвата и от това разстояние би я разкъсал на парчета.

Мърсър замахна с всичка сила с бирените бутилки, които все още държеше, и ги разби в лицето на Джамал. Пълната бутилка експлодира от удара и ги заля с разпенена бира и парченца зелено стъкло, а празната остана непокътната. Джамал изгуби равновесие и размаха ръце, затова когато стреля, куршумът рикошира в една от сградите на отсрещната страна на улицата. Младежът едва не загуби съзнание, но запази хладнокръвие и блъсна Мърсър, който отново замахна с бутилката, но не улучи.

Здравото шише профуча покрай главата на Джамал. Силата на удара повлече Мърсър, който, без да разсъждава, заби остатъците от строшената бутилка дълбоко в гърлото на нападателя. Назъбените стъкла с лекота срязаха кожата, мускулите и артериите. Джамал изпусна глока, залитна назад и се хвана за гърлото. Това беше последното волево движение, което щеше да извърши.

Двамата паднаха едновременно на земята. Алкохолът, шокът и страхът изсмукваха силите на Мърсър. Зрението му се замъгли. Дори лампите, които светнаха след изстрела, му се виждаха като далечни избледняващи точки. Той отпусна глава на студения асфалт. Някъде, сякаш в друга реалност, се чу вой на полицейска сирена.

— Мъртъв си, нали, Хауард? Вече са те убили — прошепна Мърсър и после изгуби съзнание.