Ладията на Харон

На борда на „Петромакс Арктика“, пролив Хуан де Фука, Британска Колумбия

С разрастването на градовете Сиатъл и Ванкувър през осемдесетте и деветдесетте години на XX век, дължащо се на притока на имигранти от Азия и на компаниите за различни технологии, които изникваха във всеки гараж и мазе, бяха положени много усилия девственият Северозападен Тих океан да остане колкото е възможно по-чист. За разлика от мегаполиса, простиращ се от Бостън до Вашингтон, който безвъзвратно бе замърсен от строителството в продължение на двеста години, в околностите на протока Пюджит все още имаше красиви гори, планини и бистри, студени потоци, където рибарите си изкарваха прехраната, а спортистите тренираха. Дивата природа процъфтяваше, особено в самия проток, който бе обитаван от всякакви животински видове — от величествени китове до игриви видри. Сиатъл се славеше с гнездата си от раци, а в горите живееха сърни, бобри и десетки други животни. За всички, освен за най-яростните природозащитници, районът беше образец за продуктивната хармония между екологията и индустрията. „Петромакс Арктика“ се намираше там, където морето минаваше между остров Виктория и континента. Трюмовете му бяха натежали от двеста хиляди тона петрол и перилата сякаш бяха само на няколко метра от вълните. Танкерите не бяха необичайна гледка в пролива, макар „Арктика“ да поразяваше с размерите си. Но по-обезпокоителна от присъствието му беше тънката струйка пушек, която се виеше от правоъгълния му комин. Двигателите му работеха на ниски обороти, колкото да се съпротивляват на прилива.

Изминалият четвърт век изобилства с разкази за инциденти със супертанкери — „Ексон Валдиз“, „Амако Кадиз“ и най-известният „Тори Каньон“. Множество гигантски плавателни съдове са изчезнали по време на буря или са се разбили в катастрофа, или поради механична повреда. Само за един месец през 1969 година са изчезнали или сериозно са пострадали три танкера с тегло над двеста хиляди тона и за тези инциденти знаят малцина извън петролната индустрия. Причините за катастрофите са различни. Рядко една-единствена повреда може да потопи тези огромни чудовища. За потъването на супертанкерите са необходими много фактори — от климатичните условия до елементарна човешка грешка. Никоя от мерките за сигурност обаче не можеше да предотврати катастрофата, която скоро щеше да се случи във водите на протока Пюджит.

Според плана на Иван Кериков танкерът трябваше да бъде потопен скоро след анулирането на продажбата му на „Южно крайбрежно корабоплаване“. Тъй като повреденият кораб не можеше да стигне чак до Сан Франциско, сделката беше отменена преди няколко дни — дребен детайл, който съвсем леко промени планирания резултат на операцията. Храбростта на капитан Хаузър само премести мишената край Сиатъл. Макар и не толкова уязвима като в Сан Франциско, екосистемата там също беше крехка и щеше да пострада не по-малко сериозно, когато суровият петрол стигнеше до бреговете.

Сега задачата на Джоана Ригс беше да се погрижи в морето да изтече колкото е възможно повече петрол, като инцидентът изглежда случаен, а не умишлен. Членовете на екипажа скоро щяха да бъдат убити, а моторницата за евакуация пристигаше, затова нямаше да има свидетели, нито материални доказателства, че най-големият разлив на петрол в историята е саботаж. В най-лошия случай петролът щеше да се разлее от Белингам до Еверет, а в най-добрия петното щеше да покрие двеста шейсет и четири километра от крайбрежието от Ванкувър до Такома, площ, която обхващаше хиляди километри назъбени брегове и многобройни протоци, острови и заливи.

Заповедта за убийството на останалите членове на екипажа беше решение, което накара Джоана Ригс да се замисли. Трябваше да я издаде капитан Олбрехт, но сега беше нейна отговорност. Макар че делът и от един милион долара за операцията щеше да успокои чувството и за вина, тя изпитваше нежелание да кимне на Волф да го направи.

Той усети нервността й, докато стояха на левия борд, и разбра, че ще трябва да ги убие, без да получи пряка заповед. В миналото му имаше толкова много убийства, че още няколко не предизвикваха в него излишно безпокойство. Волф обаче загуби част от уважението, което изпитваше към жената, превзела танкера така, сякаш бе родена за терорист. Щеше да приеме мълчанието и за негласно одобрение. Той щеше да извърши убийствата, но отговорността беше нейна. Джоана Ригс събра сили, за да довърши онова, за което и бяха платили.

Когато строяха „Петромакс Арктика“, Макс Джонсън се бе погрижил танкерът да има всички автоматични и системни предпазни средства, които да не му позволят да разлее нито капка от товара си. Ето защо умишленото потапяне на кораба и изливането на петрола изискваха задружните усилия на всички похитители с изключение на Волф и на още един човек, неговия помощник. Всеки имаше определена задача и времето им беше разчетено.

Огромният корпус на „Арктика“ беше разделен на осемнайсет отсека с резервоари не само за да не се позволи на целия товар да изтече, ако някъде бъде пробита дупка, но и за да се направи плавателният съд по-стабилен в бурни води. Резервоарите бяха свързани със сложна система от клапани, използвана предимно да поддържа равновесието, когато част от товара се изпомпваше от танкера. Компютърът контролираше нивото на петрола в резервоарите и автоматично компенсираше според условията на кораба и в морето.

Ригс и екипът и трябваше да изключат компютъра и да работят ръчно с помпите и клапаните, които контролираха движението на петрола. Компютърът не можеше да създаде условията, необходими за изхвърлянето на товара, защото в системата му бяха програмирани спирачки. Мотивирани от алчност или безумие, човешките ръце трябваше да работят с уредите и да отворят резервоарите широко, макар че компютърът настояваше да бъдат затворени. Бинарният морал на машината посрами морала на човешките същества.

Първата част на плана за изхвърлянето на петрола от „Арктика“ беше всмукателният отвор за морска вода, който се намираше на кърмата. Тръбата с диаметър седемдесет и пет сантиметра се използваше за вкарване на морска вода в резервоарите по време на операции по почистване и изхвърляне на баласт. За да изтече петролът през този отвор, трябваше да бъдат отворени осем клапана и след това гравитацията щеше да изтласка двестата хиляди тона петрол в морето. Танкерът щеше да се издигне във водата, след като се освободеше от товара, а налягането през отвора щеше да се увеличи и струята петрол да стане по-силна. Ако по-късно някой водолаз не огледаше командната зала на потопения танкер и не провереше всички клапани, за саботажа нямаше да има доказателства.

Втората част на плана включваше временно отваряне на капаците на някои резервоари на палубата и използването на колекторната система, за да се напълни палубата с петрол. Когато Ригс бъдеше готова да отвори всмукателния отвор за морска вода, капаците отново щяха да бъдат спуснати, за да не останат следи от саботаж. Докато петролът изтичаше, този на палубата щеше да бъде запален. Екипите за бързо реагиране щяха да загубят ценно време, докато се борят с пламъците, без да съзнават, че в помещенията с помпите са нанесени много по-големи поражения. Трето, в тясното пространство между двойния корпус на танкера щяха да бъдат детонирани насочени експлозиви, съобразени по време така, че голяма част от петрола да потече към брега, когато бъде взривено дъното на кораба. Ако всичко вървеше по плана, причините за потъването на „Петромакс Арктика“ щяха да останат загадка.

Ригс чакаше в помещението с контролните уреди на помпите. Част от хората и се намираха в плетеницата от тесни пространства между двата корпуса и поставяха експлозиви, а други махаха капаците на шест от резервоарите. Мониторите на компютрите показваха, че системата работи нормално. Резервоарите бяха пълни и съотношението на газовете в инертната смес, което не позволяваше на петрола да се възпламени, беше в необходимите граници.

Ригс бе предвидила да координират усилията си по преносими радиопредаватели, но неочаквано всички изключиха едновременно. Не се чуваше дори слаб шепот. Джоана реши, че батериите са дефектни. Не и мина през ума, че сигналите може да са заглушавани. Разчитайки на набързо набелязания график, тя изчака определения момент да изключи компютъра и да задейства огромните помпи, контролиращи потока на петрола в танкера.

Веднага щом беше махнат капакът на един от пълните догоре резервоари, в командната зала прозвуча аларма, която извести, че съотношението между газовете се е променило и става взривоопасно. Ригс натисна няколко бутона и лоста, контролиращи потока на петрола, и го насочи към отворения резервоар на палубата. Черната течност бликна през отворите на гъсти като катран струи и започна да се излива в постоянно уголемяващи се локви. Работейки със скорост петнайсет хиляди тона в час, само за няколко секунди помпите напълниха главната палуба с десетина сантиметра дълбока тиня, и петролът потече по всмукателния отвор за морска вода, за да излезе в пролива. Алармата на радара, измерващ височината между върха на товара и тавана на резервоарите, виеше още по-пронизително от останалите сензори. Ригс не и обърна внимание и се погрижи цялата палуба да бъде залята с петрол. Въздухът се изпълни с отровни изпарения. Доволна, Джоана изключи помпата и зачака терористите да затворят люковете.

Тя бе източила петрола само от шест от осемнайсетте резервоара по зигзагообразна схема и танкерът жаловито стенеше от неравномерното разпределение на товара. Когато бъдеха детонирани експлозивите в трюмовете, допълнителното налягане върху кила щеше да ускори разрушаването на кораба. Около тъмния корпус на „Арктика“ се бе образувала блестяща локва, искряща във всички цветове на дъгата.

Ригс погледна часовника си. Часът беше два и десет. Моторницата, изпратена да вземе нея и другите, трябваше да пристигне след няколко минути. Волф сякаш прочете мислите и и застана до нея.

— Моторницата се приближава. Време е да тръгваме. — Акцентът прикри чувствата, които може би изпитваше германецът, въпреки съмненията на Джоана, че е неспособен на каквито и да е чувства.

— Приключи ли? — попита тя, имайки предвид убийствата на членовете на екипажа.

— Да, мъртви са.

Като предпазна мярка, в случай че труповете бъдат открити или изхвърлени на брега, Волф и един от хората му бяха удавили насилствено всички членове на екипажа на „Арктика“ в басейна със солена вода на палубата с комина. Те заведоха всеки поотделно до басейна, удариха го по главата, за да загуби съзнание, и го държаха под водата, докато престанеше да мърда. Убийствата на двайсет и четиримата моряци им отнеха повече време, отколкото предполагаха.

Ригс и Волф чакаха мълчаливо няколко минути и дадоха на терористите достатъчно време да затворят люковете. Когато стана два и двайсет, Джоана отвори ръчно осемте клапана, водещи от отвора за засмукване на морска вода до главните тръби, излизащи от резервоарите на танкера. В помещението се долови осезаемо присъствие. Потокът звучеше като съскане на локомотив в дълъг тунел. Там където трите тръби се вливаха в главната седемдесет и пет сантиметрова артерия, шумът приличаше на продължителна експлозия.

Петролът започна да изтича от танкера досущ жизнено важна кръв от смъртоносна рана. Ригс се усмихна.

— Да се махаме от този ковчег. Само ще отида да използвам радиопредавателя, за да довърша прикритието ни на невинни жертви, които скоро ще умрат, и после тръгваме.

Разговорът между Мърсър и Кръчфийлд за двамата цивилни, готвещи се да помогнат за възвръщането на „Петромакс Арктика“, стана безсмислен, когато видяха петното петрол, което се появи зад танкера. Дори от разстояние соленият бриз донесе парливата миризма.

— Madre de Dios10 — промълви латиноамериканецът и се прекръсти.

— Не изчакаха спасителната моторница. — Лейтенантът изрази на глас очевидното. — Закъсняхме.

— Може би не — отвърна Мърсър и погледна Хаузър, който гледаше ужасен танкера. — Капитане?

— Знам ли — отвърна Лайл. — Не мога да кажа какви са пораженията, докато не се кача на борда. Изглежда са обърнали тягата във всмукателния отвор за морска вода и са го използвали за изхвърляне на петрола. Или са пробили корпуса. Не мога да бъда сигурен.

Кърмата на „Арктика“ сочеше към океана, а носът бе обърнат на изток, към протока Пюджит. Моторницата се движеше към въжената стълба, спусната от перилата на задната палуба. Танкерът приличаше на айсберг, четири пети от който се криеха под водата, и истинските му размери не можеха да бъдат преценени отблизо. Черната му, гладка страна сякаш нямаше край, докато Кръчфийлд насочваше „Щастлив час“ към стълбата зад борда. Изглеждаше невероятно нещо толкова голямо да е сътворено от човешка ръка, макар че Мърсър и останалите виждаха само част от супертанкера. Корпусът под тях се намираше на дълбочина двайсет метра, колкото шестетажна сграда.

Мърсър се обърна, за да види целия танкер, и си спомни за снимките на Великата китайска стена, простираща се към безкрайността. Гледката смрази кръвта му.

Корпусът беше заобиколен от ивица гъст отровен петрол.

— Чакайте — извика глас високо горе и някой се наведе над перилата на „Арктика“. — Идваме.

Кръчфийлд и двамата други командоси си бяха сложили жълти мушамени якета, за да скрият черните си униформи, и засега бяха успели да заблудят човека на танкера. „Тюлените“ започнаха да се катерят по въжената стълба.

— Върнете се. Свършихме тук — извика терористът на борда на танкера. Вятърът отнесе думите му към пролива Хуан де Фука.

Лейтенантът не обърна внимание на заповедта и продължи нагоре. Двамата му подчинени го следваха. Тримата приличаха на един организъм, докато се изкачваха с лекота и ритмично слагаха крака на стъпенките, движейки се вълнообразно и плавно нагоре. Мърсър изчака половин минута и после тръгна след тях. Знаеше, че Хаузър ще го последва. На капитана вече не му пукаше дали Ригс или някой от похитителите ще го познае. „Петромакс Арктика“ беше официално под негово командване и той смяташе да направи каквото е необходимо, за да предотврати разрушаването му.

Мърсър бе изминал три четвърти от разстоянието, когато Кръчфийлд се прехвърли на борда. Той се замисли за стълбите, по които се бе изкачвал, когато беше малък, в гранитните кариери в Бар, Върмонт, където бе израснал. На времето се катереше бързо като маймуна, без да е обременен от страха, който сега свиваше стомаха му. Последният командос стигна до парапета и се скри от погледа му. Мърсър го последва, без да знае какво го очаква.

Изведнъж въжената стълба се заклати толкова силно, че Мърсър спря да провери дали Хаузър не е изпаднал в беда. Лайл клатеше стълбата, за да привлече вниманието му. Мърсър инстинктивно погледна нагоре и видя, че единият морски пехотинец изхвърча от борда. Ехото от стрелбата стигна до него след част от секундата.

Безжизненото тяло на латиноамериканеца прелетя покрай Мърсър, като се преобръщаше в празното пространство, и падна във водата, разплисквайки бяла пяна. Мърсър извади пистолета си. Не можеше да остане там, където беше, забележим и уязвим, но вместо да се върне, той се втурна нагоре, и подаде глава над перилата, за да прецени какво е положението. На палубата имаше само шепа лъскави месингови гилзи, от които все още излизаха струйки парлив пушек, и следи от кръв, водещи към затворен люк.

Механичен глас стресна Мърсър и едва не го накара да загуби равновесие.

— Дяволска риба вика Кален капитан. Чакаме отговор.

Мърсър бе забравил, че има връзка с „Талахаси“. Той пъхна пистолета под мишницата си, за да освободи ръката си, и извади предавателя.

— Тук е Кален капитан. Положението е… По дяволите, не знам какво става. Изчакайте. Ще се свържа с вас.

Мърсър пъхна предавателя в джоба си, претърколи се на палубата и намери укритие под спускателния механизъм на левия борд на спасителна лодка. Устройството беше празно и предлагаше защита от всяка страна.

В момента болката, на която бе издържал, не означаваше нищо. Адреналинът, създаденият от природата опиат, към който се бе пристрастил отдавна, циркулираше в организма му и изостряше сетивата му. Той действаше автоматично и нищо друго нямаше значение.

— Хаузър, по-живо. Нямаме време — извика Мърсър и блъсна с рамо вратата на надстройката.

Тежката стомана се удари в напречната греда. Вътре имаше тъмен коридор. На пода лежеше трупът на един от терористите. Гърдите му бяха надупчени от оръжията на „тюлените“. Мърсър се наведе да вземе пистолета до тялото. Лайл, който също се бе качил на борда, се приближи до него. Във въздуха се носеше мирис на петрол, който полепваше по гърлата им като гъста слуз и пареше очите им.

— Трябва да отидем в помещението с помпите. — Страхът и напрежението накараха Хаузър да говори неестествено високо и гласът му прогърмя в коридора.

В далечината отекнаха изстрели. На палубата под тях се водеше ожесточена престрелка.

— Няма да успеем оттук. — Мърсър предположи, че са изолирани от залата с помпите.

— Може да стигнем дотам от другата страна на кораба, но трябва да се върнем навън и да прекосим корпуса по палубата с комина. Аз ще те водя.

— Не. Върви след мен. — Мърсър побегна обратно по пътя, по който бяха дошли, като държеше двата автоматични пистолета в ръцете си.

Лайл го преведе по няколко стълби и спря на палубата, където бяха трапезапията, киносалонът, библиотеката и амбулаторията за екипажа, за да огледа бъркотията. Страхуваше се, че с момчетата му се е случило най-лошото. Двамата прекосиха танкера по дължина и се качиха на върха на надстройката. От височина двайсет и пет метра над водата Мърсър видя уголемяващото се петно петрол около кораба. Нямаше представа какво количество от товара е изтекло. Мазната течност бавно се диплеше вълнообразно по лъскавата повърхност на водата. Мърсър и Хаузър хукнаха по палубата. Лайл едва не се блъсна в него, когато Мърсър изведнъж спря пред плувния басейн, където се носеха труповете на екипажа на танкера. Ужасяващата гледка парализира двамата мъже, които онемели гледаха касапницата пред тях.

— Искам онези копелета, Мърсър. Искам да платят за всичко това… — Капитанът не можеше да намери думи, докато гледаше какво се е случило с екипажа му. От очите му бликнаха сълзи на гняв и отчаяние, докато се опитваше да овладее чувствата си.

— И двамата го искаме — тихо каза Мърсър. Колкото и пъти да бе виждал смъртта в различни образи, той не можеше да остане безразличен към нея, и беше потресен не по-малко от Хаузър.

Зад тях се отвори врата. Мърсър мигновено забеляза дрехите на мъжа, който надникна оттам към палубата. Човекът не беше командос и Мърсър изстреля осем куршума в бърза последователност. Шестте улучиха терориста и го надупчиха от краката до гърлото. Той умря, преди да падне на палубата.

Налягането на неравномерно разпределения товар се увеличаваше и дълбоко под ватерлинията, в кила на „Петромакс Арктика“ микроскопични пролуки в спойките на обшивката на корпуса започнаха да се разширяват в дълги, назъбени цепнатини. Корабът скърцаше като дърво, залюляно от силен вятър. В пролива отекваше стържене на метал. Танкерът започваше да се разпада.

— Да вървим. Трябва да предотвратим разцепването на кораба.

Хаузър поведе Мърсър към предния край на надстройката. И двамата се стъписаха. Те очакваха да видят боядисаната в червено главна палуба с размерите на три футболни игрища, но пред тях имаше огромно пространство суров петрол. Над вонящото черно блато се подаваше само едно издигнато тясно висящо мостче, минаващо по дължината на танкера, и двете кули на колектора в средата.

— Какво означава това? — попита Мърсър, когато беше в състояние да говори.

— Вероятно смятат да подпалят и кораба. Не им е достатъчно да източат товара. Искат и танкерът да изгори.

Мърсър видя в далечината приближаващ се катер на бреговата охрана, но вече беше късно. Отровата изтичаше от танкера толкова бързо, че когато властите пристигнеха, десетки хиляди тонове петрол щяха да са замърсили чистите води на протока Пюджит.

— Трябва да затворим всмукателния отвор — извика Хаузър.

— Да вървим — каза Мърсър и тръгна след него към вътрешността на кораба.

Те тичаха, без да мислят за вероятността от засада. Ако попаднеха на някой от терористите, сблъсъкът щеше да бъде възможност да излеят част от омразата и гнева си. На разклона в дъното на дълъг коридор Лайл поведе Мърсър наляво, а после отново надолу. Не видяха никого. Танкерът беше започнал да се накланя и това се усети по-осезаемо, когато влязоха във вътрешността, и ги принуди да бягат, подпирайки се на стената. Смрадта се засили.

— Колко остава? — Белите дробове на Мърсър пареха от напрежение и от смесицата от петрол и химикали, която вдишваше.

— Още едно ниво — задъхано отвърна Хаузър. — Почти стигнахме.

Мърсър стисна решително челюсти и хукна отново. Преди дванайсет часа се опитваше да избяга от обречена петролна платформа, а сега бе тръгнал към сърцевината на обречен танкер. „Каква ирония“ — помисли той и мрачно се усмихна.

Мърсър чу гласове в дъното на стълбите и се долепи до стената, но воят на сирените му пречеше да различи думите. Мъжът и жената, които разговаряха, явно вървяха по коридора, в който той и Лайл едва не бяха влезли.

Мърсър рискува, надникна от площадката на стълбището и видя двама души. Очевидно никой от тях не беше загрижен за съдбата на танкера, нито за виещите наоколо аларми. Хаузър погледна също и едва не хукна след Джоана Ригс и терориста на име Волф. Мърсър хвана капитана, притисна го в напречната греда и се вторачи в очите му.

— Те не са важни. Знам какво изпитваш, но първо трябва да спасим кораба. Трябва да спрем изтичането на петрола.

Лайл кимна и двамата хукнаха към помещението с помпите. Хаузър незабавно се залови за работа, като включи трите помпи в опит да изсмучат замърсената с петрол морска вода обратно в резервоарите. Отчаяните му усилия обаче бяха безуспешни. Тежестта на останалия в резервоарите петрол упражняваше твърде голямо налягане и помпите не можеха да го преодолеят. От кораба продължаваше да изтича петрол. Капитанът бе принуден да затвори двойните клапани на седемдесет и пет сантиметровата главна тръба и на трите по-малки тръби и успя да спре изтичането. През това време Мърсър се опита да изключи алармите. Звукът се засилваше и извисяваше пронизително и той имаше чувството, че зъбите му ще се строшат.

— Как върви? — извика Мърсър.

Лайл работеше трескаво, сновеше от едно табло на друго, натискаше бутони и лостове, проверяваше показанията на уредите, отиваше до компютъра и преглеждаше менюто като дете, увлечено във видеоигра.

— Мисля, че ще успеем. Опитвам се да преразпределя петрола в трюмовете. Трябва да уравновеся кораба. — Хаузър погледна сериозно Мърсър. — Ако бяхме закъснели само с една минута, нямаше да мога да направя нищо. Танкерът щеше да се разпадне.

Неочаквано въздухът оживя, сякаш през помещението с помпите премина електрически заряд. Канонада от деветмилиметрови куршуми рикошира в стоманените стени и тавана и се разпръсна на стотици свръхзвукови частици, които изпълниха пространството като разгневен рояк оси. Разнесоха се изстрели и от оръжия с по-голям калибър. Мърсър бе спасен от атаката от метален шкаф, използван за съхранение на мостри суров петрол, взети от резервоарите по време на товаренето, но на Хаузър не му провървя.

Капитанът беше улучен в гърба. На сакото му се появиха червени петна. Той извика, политна напред, удари се в бюрото, падна на пода и започна да се гърчи конвулсивно.

Мърсър надникна зад шкафа и видя тъмен силует, който изскочи навън. Той се промъкна до вратата, за да погледне в коридора, и едва не прерязаха гърлото му. На касата се бе подпрял лейтенант Кръчфийлд. Лицето му беше изцапано и окървавено. В бойната му униформа имаше три кървящи дупки. Бронираната му жилетка сякаш бе пробита от рогата на цяло стадо бикове. Ножът, който държеше до гърлото на Мърсър, бе оставил тънка кървава ивица, преди командосът да осъзнае, че ще убие един от добрите, и да спре ръката си.

— За малко не видях сметката на копелето, но ми се свършиха мунициите. — Пистолетът на Кръчфийлд беше празен и все още димеше в другата му ръка. — Помислих, че ти си подкреплението му.

— Господи, той неочаквано откри огън в помещението. — Страхът прогони обичайното спокойствие на Мърсър. — Мислиш ли, че би убил своите хора.

— Съжалявам. — Лейтенантът бързо губеше сили. — В момента съм малко зашеметен. Не мога да разсъждавам трезво.

— И още как. Загубил си много кръв. — Мърсър помогна на командоса да влезе в залата с помпите и го сложи да легне на пода до Хаузър. Капитанът стенеше от време на време и не беше ясно дали е изпаднал в шок. — Кръчфийлд? Другият ти човек все още ли е някъде тук?

— Едва ли. Устроиха ни страхотно посрещане. Чакаха ни най-малко шестима терористи. Обезопасихме горната част на стълбата, разделихме се и ги погнахме, но това не беше една от добрите ми идеи — призна лейтенантът.

— Гледай да доживееш, за да съжаляваш. — Мърсър провери пълнителите на двата си пистолета и сложи останалите патрони в едното оръжие. — Стой при Хаузър. Направи каквото можеш за него. Видях катер на бреговата охрана да идва насам. Вероятно Дяволска риба го е повикала. Помощта ще пристигне всеки момент.

Мърсър излизаше от помещението, когато Кръчфийлд го повика.

— Пази се от онзи тип. Държах го на прицел, когато натиснах спусъка, но той се премести, докато куршумът летеше към него. Това е най-бързото копеле, което съм виждал.

— Благодаря. — Мърсър не искаше да знае за подобни способности.

Той излезе в коридора и разгледа кървавата диря на пода. Може би бягащият терорист вече нямаше да е толкова бърз. Мърсър насочи пистолета напред и тръгна по следата, като се прикриваше, доколкото можеше. Капките кръв го изведоха от надстройката и той ускори крачка, защото имаше чувството, че похитителят е по-заинтересуван да избяга, отколкото да довърши онова, което бе започнал в помещението с помпите.

Най-после стигна до естествено осветен коридор, където слабото слънце проникваше през дълги правоъгълни прозорци, и осъзна, че терористът не се е отправил към въжената стълба. Коридорът излизаше на главната палуба от отсрещната страна на танкера, далеч от нея, Мърсър усети горещината на петрола на главната палуба. Температурата му беше около сто и двайсет градуса, когато го бяха изпомпали от залива Прудо, но оттогава петролът бе загубил малко от от топлината си. Усещането беше приятно в сравнение със студения октомврийски въздух, но миризмата беше силна и противна.

Мърсър бързо забеляза стъпките, оставени от последния жив терорист. Очертанията им бяха размазани от петрола, който бавно се процеждаше и ги покриваше, но въпреки това се виждаха. Някой бягаше, накуцвайки, в далечината между кулите на колектора.

Мърсър се втурна към висящото метално мостче, минаващо през средата на палубата, надявайки се, че ще се придвижи по-бързо по сухата повърхност. Изненада се приятно, като видя стар велосипед, оставен за членовете на екипажа, които трябваше да стигнат до далечния нос на кораба по време на рутинни операции. Велосипеди имаше на всеки танкер.

Мърсър се метна на седалката и завъртя педалите.

Волф беше сигурен, че чу гласове, когато двамата с Джоана Ригс излизаха от помещението с помпите. Докато се отдалечаваха по коридора, той усети, че ги гледат, но не се обърна. Едва когато стигнаха до главната палуба и видя труповете на хората от екипа си, Волф реши да се върне на кораба и да убие противника. Ригс продължи към въжената стълба и моторницата. Волф знаеше, че залата с помпите е логичната мишена за контраудар. Това беше единственото място, където можеше да се предотврати предстоящото разрушаване на танкера.

Докато тичаше по палубата, колкото можеше по-бързо заради парещата рана в крака, където Кръчфийлд го бе прострелял, той осъзна, че връщането му е може би фатална грешка. Волф бе зарязал подготовката си и се бе поддал на чувствата си. Дори ако потопяването на „Петромакс Арктика“ бъдеше осуетено, той си бе свършил работата. Но въпреки това се бе върнал в помещението с помпите и бе получил сериозно нараняване.

Волф бягаше към носа, надявайки се, че Командосът, който го бе прострелял, ще го последва. Ако му бе отредено да умре на този прокълнат кораб, искаше възможност да очисти поне един от американците.

Волф се обърна, очаквайки да види „тюлена“, и с периферното си зрение забеляза някакъв луд, който препускаше с велосипед по тясното висящо мостче над главата му. Германецът хвърли празното си оръжие на палубата и от дълбокия джоб на панталона си извади сигналната ракета, която носеше в себе си от началото на операцията по потапянето на танкера. Задачата му беше да запали петрола на палубата точно преди двамата с Ригс и останалите от екипа да избягат от кораба.

Мърсър скочи от велосипеда, когато видя, че човекът под него се обърна и хвърли картечния си пистолет. Велосипедът изтрака на палубата, а той се изправи и внимателно се прицели. В същия миг терористът замахна с дясната си ръка и от юмрука му се запали червено слънце. От сигналната ракета се разнесе диря отпарлив пушек.

— Хвърли оръжието или корабът ще пламне — извика Волф.

— Не е необходимо да го правиш. Хвърли ракетата през борда — възрази Мърсър.

Волф стоеше в локва петрол, дълбока пет сантиметра, но заляла площ от четири акра. От недобре затворен люк зад него извираше още петрол.

Двеста хиляди тона силно възпламеним непреработен петрол. Двеста килотона. Очаквайки смъртта, Мърсър разсеяно се запита кое е по-взривоопасно — един тон тротил или един тон петрол. Хирошима бе изравнена със земята с еквивалента на двайсет килотона. Дори ако съотношението между тротила и петрола не беше такова, той пак стоеше над много помощна бомба.

Мърсър се опита да си спомни какво бе казал Хаузър за газовете в резервоарите. Защо въздухът трябваше да бъде инертен? Беше толкова уморен, че не можеше да се сети защо въздухът в резервоарите с петрол беше толкова важен.

— Трябва да го направя — извика Волф и размаха горящата сигнална ракета. — Ако не за друго, то поне за да знам, че ще умреш заедно с мен.

Мърсър стисна ръкохватката на пистолета, без да изпуска от прицел терориста, и в същия миг си спомни, че петролът се възпламенява само при определено съотношение на газовете, и за да се запали, трябва да бъде смесен точно с единайсет процента кислород. Ако кислородът беше много повече или по-малко, сместа не беше запалима, освен ако петролът не бе загрят предварително. Надявайки се, че съотношението е в негова полза и без да разсъждава повече, Мърсър се прицели и стреля три пъти. Деветмилиметровите куршуми раздробиха рамото на Волф и ръката му увисна безпомощно, крепейки се само на няколко ивици плът. Горящата сигнална ракета падна от вцепенените му пръсти и цамбурна в петрола на палубата.

Терористът изкрещя от болка и се свлече на колене. И после видя тъмночервения огън до него. Опита се да стане, но нараняванията в крака и рамото направиха движенията му толкова некоординирани, че се строполи в гъстата черна течност. Волф започна да се дави, без да може да повдигне лице от петрола.

Мърсър прескочи перилата на висящото мостче. Сигналната ракета все още не бе запалила петрола, но той не искаше да рискува. Мърсър се подхлъзна, размаха крака и падна по гръб в лепкавата мазна течност. Болка прониза главата му. Той допълзя до ракетата, взе я и я вдигна високо над главата си. Капките петрол, стичащи се от нея, избухнаха в жълти пламъци, които се посипаха по тялото му. Със свободната си ръка угаси искрите, изправи се предпазливо, дотътри се до перилата на „Арктика“ и хвърли сигналната ракета в пролива, далеч от мястото, където петролът бе изтекъл от трюмовете.

— Кален капитан, тук е Дяволска риба. Моля, обади се. Мърсър стоеше до парапета и гледаше как пламъкът угасва във водата. Не искаше да отговаря на подводницата, спотайваща се под танкера, но чу натрапчив шум, и извади от джоба си малкия радиопредавател.

— Говори Кален капитан. Казвай.

— Сонарът засича плавателен съд с две витла, който бързо се отдалечава. Сигналът съответства на този на моторницата. Можеш ли да потвърдиш, че сте на борда?

Мърсър погледна отвъд кърмата и видя „Щастлив час“. Моторницата се бе отправила към открития Тих океан. Кръчфийлд и Хаузър бяха в помещението с помпите, а останалите командоси и членовете на екипажа на „Арктика“ бяха мъртви, затова на борда на бягащата моторница можеше да са само останали живи терористи или Джоана Ригс.

— Не, Дяволска риба. Там са терористите. Можете ли да ги елиминирате?

— Да.

Бързото преминаване на „Талахаси“ само на десетина метра под повърхността предизвика вълнение, сякаш във водата се стрелна грамадна риба. Скоростта и маневреността на щурмовата подводница бяха фантастични. Мърсър зачака да чуе експлозия на торпедо, но това не стана. „Щастлив час“ представляваше петънце на хоризонта, когато изведнъж от морето зад нея се издигна лъскаво черно чудовище.

Носът на „Талахаси“ се показа в дирята на моторницата. Огромният корпус се извиси на дванайсет метра от водата и после невероятната му тежест преодоля инерцията на ядрените двигатели и подводницата отново се гмурна в пролива, разплисквайки стени от разпенена вода. „Талахаси“ изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Подводницата потъна под вълните, образувайки голям водовъртеж зад моторницата, която се опитваше да избяга. В бездната, създадена от кратката поява на „Талахаси“, се сгромолясаха четири хиляди тона вода.

Джоана Ригс и моторницата „Щастлив час“ бяха всмукани във водовъртежа и изчезнаха безследно, сякаш никога не бяха съществували. Моторницата потъна толкова бързо от маневрата, че една чайка, която летеше над нея, също бе повлечена надолу и се удави. Изминаха няколко секунди и развълнуваната вода се успокои. На мястото, където Джоана Ригс умря, не останаха отломки.

Ако не го бе видял с очите си, Мърсър нямаше да повярва. Той ясно видя „Щастлив час“, която бързо се движеше към открития океан, а в следващия миг сякаш някакво кошмарно същество погълна моторницата.

— Дяволска риба вика Кален капитан. Дяволска риба вика Кален капитан. Мисията е изпълнена. Бреговата охрана съобщи, че ще пристигнат след две минути. Идват и лихтери танкери, които ще изпомпат товара ви. Властите в Сиатъл са предупредени за разлива на петрол. Екипите за бързо реагиране са тръгнали. Ние продължаваме към насрочената си мисия, която вече е в ход.

Мърсър се усмихна на ликуващия глас по предавателя. Не знаеше, че разговаря с капитана на подводницата, но не се изненада, когато по-късно разбра, че е бил той.

— Прието, Дяволска риба. Тук е Кален капитан. Край и много благодаря.

Той тръгна уморено към надстройката, към която се приближаваше катерът на бреговата охрана.

До детонацията оставаха само осем минути, но служителите на бреговата охрана намериха и обезвредиха експлозивите, поставени в двойния корпус на „Арктика“. Приливът, на който Ригс и Кериков разчитаха да донесе петрола по крайбрежието на протока Пюджит, не беше толкова висок, както предвиждаха прогнозите, и разлетите дванайсет милиона галона суров петрол, макар и повече, отколкото в инцидента с „Аксон Валдиз“, не причиниха планираната екологична катастрофа.

Хеликоптер откара капитан Лайл Хаузър и лейтенант Кръчфийлд в болница и двамата оцеляха. Мърсър знаеше, че трябва да се погрижи за още един последен детайл, който най-после щеше да сложи край на случая.