Ладията на Харон

Пристанището на Валдиз

Абу Алам си бе оставил съвсем малко време, след като постави експлозивите, за да разбие радиопредавателя на „Надежда“, и хукна по палубата. Едва успя да избяга. Намираше се на километър и половина от скалистия бряг в началото на залива на Валдиз, когато чу алармите от пристанището. Кериков беше задействал пакетите с азота. Алам беше твърде уязвим във водното пространство, за да детонира експлозивите на борда на „Надежда“. Взривяването щеше да привлече внимание, а той се нуждаеше от време, за да открадне превозно средство, с което да отиде до летището в Анкъридж.

Всяка изминала секунда увеличаваше шанса на Кериков да избяга от обречения кораб, а една от изричните заповеди на Руфти беше руснакът да загине. Алам съчета предпазливостта с желанието си да убие Кериков. Знаеше, че трябва да внимава, докато стигне до сушата. Хрумна му да отиде във Валдиз, но беше много вероятно някой там да го познае като похитителя на Аги Джонсън. По-умно беше да се отправи към „Алиеска“, където можеше да спре гумената лодка на малко разстояние от пристанището и да открадне превозно средство по време на суматохата, създадена от детонацията на течния азот.

Алам погледна през рамо и видя, че палубите на „Надежда“ са тихи. Младите хора очевидно все още се забавляваха. Арабинът не обичаше да използва експлозиви. Предпочиташе да гледа как жертвите му умират и да усеща страха им, докато животът им изтича през прерязано гърло или дупка от куршум в гърдите. Беше използвал и бомби, но се чувстваше някак излъган, сякаш експлозивите бяха извършили убийствата, а не той.

Голяма вълна повдигна гумената лодка и го принуди да се съсредоточи върху курса. До доковете за товарене на танкери течеше поток, който се вливаше в залива. От двете му страни растяха гъсти гори. Там беше идеалното място да слезе на брега. Макар и от разстояние, Алам видя нисък мост над пролома до водата. Пътят за „Алиеска“ минаваше само на двайсет метра оттам.

Абу насочи вниманието си към гумената „Зодиак“ и се обърна отново едва когато носът и пореше водата срещу течението на потока и моторът разпръскваше кафява тиня от дъното. Тогава най-после се извърна и мигновено протегна ръка към детонатора в джоба на якето си. От жълтата страна на „Надежда“ скачаха дребни фигури. От разстояние те приличаха на пословичните плъхове, които напускат потъващия кораб. Членовете на ПАПС бягаха. Кериков вероятно беше сред тях. Алам не загуби време да разсъждава по въпроса и не забеляза червения самолет, който бързо се отдалечаваше от кораба. Той мислеше само за килограмите умело скрити експлозиви на борда на „Надежда“ и за хората, които щяха да бъдат убити. Арабинът извади детонатора от джоба си, набра кода за активиране, видя, че индикаторът светна в зелено, и натисна ENTER.

Досущ сакато малко птиче, което не знае, че не може да лети, аеродинамичният „Чесна“ продължаваше да се опитва да издигне Мърсър и Аги Джонсън към небето, докато се носеше по повърхността на залива на Валдиз. Аги се мъчеше да уравновеси хидроплана, използвайки почти цялата си тежест върху десния педал, за да компенсира счупеното ляво крило. Самолетът обаче пълзеше на една страна и носът му сочеше на трийсет градуса встрани от целта на пътуването им.

Мърсър знаеше, че не може да и помогне, затова не докосваше контролните уреди. Той се съсредоточи върху малкото огледало, монтирано високо на таблото, и се загледа в потъващия зад тях „Надежда“. Колкото и бързо да се движеха, те сякаш пак оставаха близо до кораба. Ако беше зареден с толкова много експлозиви, че да уплашат Кериков и да го принудят да предприеме самоубийствен скок, на Мърсър и Аги им предстоеше трудно пътуване. Тъй като нямаше какво друго да прави, извади бутилката бърбън и се подкрепи с малко течен кураж.

Плавателният съд изчезна в експлозия от червено, жълто и черно. От корпуса се откъснаха огромни парчета, които се извисиха във въздуха заедно с късове метал, дърво и човешка плът. Разрухата беше пълна. Преди ударната вълна да блъсне хидроплана, главната част на кораба потъна в развълнуваните води на залива. Единственото доказателство за съществуването му остана мазният огън, бушуващ на повърхността, и нещастието на хората, които потъваха към водния си гроб.

Вълната от свръхмощно налягане строши всички прозорци във Валдиз, уби четирима души и преобърна по-малките лодки в пристанището, погубвайки още осем души. Ако експлозията беше закъсняла с няколко минути, жертвите сред цивилното население щяха да бъдат много повече, защото на брега бяха започнали да се събират хора, за да видят какво е предизвикало тревогата на пристанището за танкери, където мнозина от тях си изкарваха прехраната. Предупреждението на Мърсър спаси почти всички природозащитници от ПАПС, само дванайсет загинаха.

Две от потенциални жертви, които се спасиха от експлозията, бяха Аги Джонсън и Филип Мърсър, макар че се разминаха на косъм.

— Приготви се — извика Мърсър веднага щом осъзна какво е станало, изпускайки бърбъна на пода.

Ударната вълна от експлозията блъсна хидроплана. Витлото се вряза във водата и я разпръсна в дъга, която закри гледката. Аги мигновено дръпна лоста и пусна кормилото. Самолетът се опита да се издигне и за миг се уравновеси. Силата на крилете му и ударната вълна го задържаха в отвесно положение.

И после концентричните кръгове, разпространяващи се от мястото на експлозията, подхванаха хидроплана, повдигнаха го още по-високо и го понесоха още по-бързо по водите на залива към Валдиз. Вълната от епицентъра на взрива се движеше с двеста и трийсет километра в час. Гребенът и се извисяваше на десет метра. Аги запази контрола върху „Чесна“, без да е сигурна дали управлението и има резултат или самолетът е оставен на капризите на бушуващата вода.

Когато ушите и престанаха да кънтят, чу, че Мърсър се смее.

— Какво толкова смешно има, по дяволите? — изкрещя, за да надвика тътена на приливната вълна.

— Преди половин час се оплакваше от моето пилотиране, но не виждам ти да се справяш по-добре.

Преди Аги да успее да го наругае, вълната се блъсна във вълнолома, предпазващ пристанище „Алиеска“. Горната и част разруши дигата, изградена специално за подобни цунами, макар че проектантите бяха очаквали вълни, предизвикани от земни трусове, а не от катастрофични експлозии. Бетонната стена откъсна понтоните на „Чесна“. Силата на огромната вълна беше победена от масивната структура. Самолетът заора в скалистата земя. Скоростта рязко намаля и перките на витлото увиснаха и се увиха около мотора като пипала на морско същество.

Заплахата от пожар беше реална, затова Аги и Мърсър скочиха от местата си, когато хидропланът най-после спря.

— Не забравяй, че този полет се брои двойно за летателните ти часове. Благодарим ви, че летяхте с „Мърсър Еърлайнз“. Приятен ден. — Той излезе през вратата на товарното отделение. Аги го последва.

Спринтът към сградата на оперативния център продължи сякаш цяла вечност. Забавяха ги нараняванията им и безбройните превозни средства, които трябваше да заобикалят, докато техниците и служителите бързаха да овладеят положението. Мърсър нахлу през вратата и удари в гърдите безобидна служителка, която отхвръкна три метра назад. Без да спира устрема си, хукна към командната зала, напълно забравил за зашеметената жена. Помещението беше пълно с хора. На фона на многобройните аларми се разнасяха разгневени гласове. Обикновено спокойните професионалисти бяха доведени до паника от мащабите на катастрофата. Анди Линдстрьом стоеше в средата. Лицето му беше зачервено, а гласът му бе пресипнал от викане. Очите му се стрелкаха по множеството контролни табла и видеоекрани и пресмятаха пораженията, нанесени на петролопровода. Около него се бяха събрали двайсетина инженери. Стаята без прозорци беше изпълнена с цигарен дим и миризмата на пот и страх.

— Анди! — извика Мърсър, но шумът заглуши гласа му. За да привлече внимание, той извади пистолета на Кериков и стреля в пода. След изстрела настъпи мълчание.

— Анди, какво е положението? — отекна гласът му в тишината.

— Господи, Мърсър, какви ги вършиш? — Линдстрьом се стъписа, като го видя жив и с пистолет в ръката. — Радвам се, че те виждам отново, но нямам време за приказки… Приятелят ти руснакът разруши моя петролопровод.

— Знам. — Мърсър не можеше да си позволи забавяне, предизвикано от емоционални отговори. — Искам да знам дали помпите работят.

— Не — обади се инженерът, седнал пред таблото, преди Анди да успее да отговори. — Компютърът показва, че са спрели минута преди взривяването на пакетите с азот. По всяка вероятност няма и да заработят. Предварителните доклади показват най-малко четирийсет места, където потокът от петрол е спрял напълно, и още няколко с минимален поток. Има най-малко два пробива. Единият е в средата на висящия мост над река Танана.

— Срутил ли се е мостът? — уплашено попита Мърсър.

— Да. Петролът тече към него.

— Къде е компютърният специалист Моси?

— Допреди минута беше в компютърната зала — отговори техникът до Мърсър.

Мърсър се обърна толкова рязко, че се блъсна в Аги, за която бе забравил. Тя беше ужасена от факта, че петролопроводът е прерязан от замразяване с азот, и изпитваше вина, защото беше член на ПАПС.

— Всичко още не е свършило — каза Мърсър и хукна по коридора.

За разлика от оперативния център компютърната зала беше чиста и безлюдна. Вътре имаше само един човек, който трескаво тъпчеше листове и компютърни дискове в мека кожена чанта. Мърсър не даде на Тед Моси възможност дори да се обърне. Удари главата му в бюрото с лявата си ръка, а с дясната опря автоматичния пистолет в лицето му толкова силно, че зъбите на Моси се впиха в нежната кожа на вътрешната страна на бузите му. Гласът на Мърсър беше гневен, а очите му блестяха от омраза.

— Спри проклетата програма! Веднага!

— Не мога — заеквайки, отвърна Моси. От устата му капеше слюнка и кръв. — Изключиха ме веднага щом Кериков взриви азота.

Мърсър освободи предпазителя на пистолета. Тихото изщракване прозвуча зловещо в затвореното пространство.

— Жалко. Програмата е била в теб от няколко месеца. Човек би помислил, че си проникнал в нея и си създал и задна врата. Това е последната грешка, която ще направиш през живота си.

Смяташе да продължи да блъфира и после да удари Моси по главата, така че да изгуби съзнание, но не се стигна дотам. Тед се пречупи веднага.

— Чакай. Моля те, не ме убивай. Има задна врата. Поставих я веднага щом Кериков ме нае да инсталирам отново старата му програма.

— Използвай я и спри помпите да не се включат, или Господ да ми е на помощ, но ще натисна спусъка и ще ти пръсна черепа.

Младият мъж веднага започна да работи с компютъра. Пръстите му се движеха бързо по клавиатурата.

Аги стоеше, обзета от страхопочитание към абсолютния контрол, който Мърсър бе установил върху положението. Не пистолетът му даваше сила, а самата му личност. Увереността и непоколебимата му вяра в себе си я възхитиха. Колкото и непредсказуеми и хаотични да и се струваха действията му, щом решението стана очевидно, тя разбра, че това е бил единственият логичен ход. Мърсър беше най-привлекателният мъж, когото Аги някога бе срещала. Той вълнуваше и възхищаваше.

— Влязох — съобщи Моси. — Само още една минута.

— След трийсет секунди ще ти пръсна черепа. — Дори самият Мърсър вече не знаеше дали блъфира или не.

Анди Линдстрьом също бе влязъл в компютърната зала, бе застанал до Моси и се бе вторачил в екрана, който показваше състоянието на помпите и на петролопровода. Макар че беше инсталирана от „къртица“ в разгара на студената война, програмата бе активирана едва сега. Всичките десет помпи работеха с пълна мощност и създаваха огромно налягане върху подсилените пломби. Мърсър бе закъснял да предотврати това, но тръбата все още беше цяла и непокътната. Ако успееха да изключат навреме помпите, целият петролопровод нямаше да се взриви, както бе планирал Кериков.

— Вътрешно налягане? — без да откъсва очи от Моси, попита Мърсър.

— Четиристотин килограма на квадратен сантиметър — извика Линдстрьом. — Това е над максималната стойност. Всяка секунда всичко ще поддаде. Помпите продължават да работят. Няма да стане.

— Някой вече ми каза това днес — рече Мърсър и погледна крадешком Аги, която му се усмихна.

Тед Моси стана.

— Не мога да направя нищо повече.

— Какво е положението? — извика Мърсър.

— Четиристотин и двайсет килограма на квадратен сантиметър. Проклетото нещо ще се пръсне. Мамка му! — изкрещя Линдстрьом. — Огромен спад на налягането. Помпите все още… Чакай. Помпите спряха. — Гласът му постепенно заглъхна. Той уплашено наблюдаваше какво става и най-сетне заговори развълнувано. — Налягането намалява равномерно. Бебчето ми издържа. Благодаря ти, Господи. И на вас, заварчици, че сте го направили много по-як, отколкото мислехме.

Мърсър изпита неимоверно облекчение. Беше изтощен от преживяното от изминалата нощ.

Линдстрьом се засмя. Чувствата му търсеха отдушник. Макар че катастрофата все още не се беше разминала, защото от три огромни дупки извираха хиляди барели петрол, щетите бяха намалени до контролируемо ниво. Тед Моси беше свидетел и от „Алиеска“ щеше да бъде снета отговорността за произшествието.

— Човешка грешка — каза Мърсър, сякаш прочете мислите на Анди. — Не от небрежност, а такава, каквато хората правят от болни амбиции.

— Знаеше ли за Тед Моси?

— Утре ще ти разкажа всичко. В момента се нуждая от питие, горещ душ и легло — може и в друга последователност.

— Първо пийни нещо — ухили се Анди. — Имам алкохол в кабинета си. Но каквото и да си направил днес, няма да спя в едно легло с теб.

Мърсър погледна Аги и се усмихна на свенливото и изражение. Линдстрьом проследи погледа му и принуди Мърсър да ги запознае.

— Анди Линдстрьом, това е Аги Джонсън, дъщерята на Макс Джонсън.

— Познавам баща ви — каза Линдстрьом, след като се ръкува с нея и ги поведе към кабинета си. — Виж какво, Мърсър, нямам време за питие. Трябва да изпратя екипи до разрушените части на петролопровода, за да започнат ремонта. От сензорите мога да определя къде ПАПС са поставили азота. Има километри открити секции, затова ще изгубим адски много петрол. От моста на река Танана изтичат около пет хиляди галона на час. Всяка минута забавяне предизвиква още по-голям хаос. — Анди замълча и сетне попита. — Можеш ли да останеш тук известно време, Мърсър? Искам подробности за случилото се в помпена станция пет. Все още не сме успели да изпратим екип там. Пожарът в депото във Феърбанкс продължава да бушува неконтролируемо и мнозина от хората ми са заети с потушаването му.

— Еди не е успял? — изненада се Мърсър. Той мислеше, че спасителните екипи са намерили безстрашния пилот, преди нараняванията да са станали причина за смъртта му.

— Еди е добре. В болница е, но откакто е пристигнал, е упоен. Снощи го е взел военен хеликоптер, но не се е върнал в помпената станция. Все още пренася ранени от Феърбанкс.

Еди Райс беше жив и това означаваше повече за Мърсър от факта, че е попречил на Кериков да разруши петролопровода. Човешкият живот беше по-важен от другите грижи. При спасителни операции в мините Мърсър харчеше милиони, за да спаси живота на един-единствен работник, и за него това беше победа. И независимо дали рискуваше пари или съдбата на природата в цял регион, решението му винаги беше едно и също. Животът беше на първо място.

— Не мога да ти кажа нищо за помпената станция, Анди. Приближих се на стотина метра от нея, когато ме заловиха. — Мърсър заспиваше прав. — Утре ще ти разкажа всичко, което знам, но в момента не ставам за нищо.

Линдстрьом не го слушаше. Той вече разговаряше с един от инженерите. Двамата спореха за материалите за ремонта. Мърсър се обърна и поведе Аги към кабинета му. Те влязоха и затвориха вратата. Тихото изщракване прозвуча като точка на преживяното, край на случилото се и начало на връзката им. И двамата го почувстваха и се вгледаха един в друг с копнеж и трепет, сякаш приключенията им бяха ги бяха отклонили от онова, което им предстоеше.

— Питие? — Мърсър отмести поглед от очите и и бръкна в чекмеджето на бюрото.

— Да — отговори Аги, примирявайки се с желанието му да не разкрива чувствата си.

Той наля шотландско уиски в две картонени чаши. От всички сутрешни питиета, които бе изпил през живота си, смяташе, че тези двете са най-заслужените. Мърсър изпи алкохола на един дъх и си сипа още. Аги предпазливо отпи от чашата си. Тя намери пакет цигари върху бюрото на Анди Линдстрьом и бързо изпуши една.

— Свърши ли всичко? — попита Аги.

— Мисля, че да.

Стояха близо един до друг. Главата и почти докосваше рамото му. Тя повдигна лице към него. Устните и бяха сочни и съблазнителни. Изумруденозелените и очи блестяха с непогрешима светлина.

Мърсър се наведе да я целуне, но в същия миг вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу секретарката. Тя отвори уста да каже нещо, но когато видя, че Линдстрьом не е там, лицето и помръкна. Мърсър разбра, че жената е разтревожена много повече от останалите, които се бореха с критичното положение.

Попита я какво има и тя заговори бързо, почти без да спира между отделните думи.

— На главната порта е станала престрелка. Ралф, симпатичният по-възрастен пазач, е мъртъв. Друг човек, когото не познавам, лежи на улицата, облян в кръв. Нападнал ги е някакъв мъж, прострелял ги е с автомат и е откраднал един от пикапите на компанията. Господи, горкият Ралф. Беше толкова добър човек.

Секретарката се отпусна на стола, завладяна от случилото се. Пълното и тяло се разля около дървения стол, а по закръгленото и лице започнаха да се стичат сълзи. Мърсър погледна Аги, която веднага се досети, че я моли да се погрижи за жената, и после хукна навън и изскочи от сградата.

Въздухът му се стори студен, докато тичаше към взетия под наем джип „Шевролет“, който все още стоеше на паркинга пред оперативния център. Въпреки преживяното през изминалия следобед, той бе успял да запази ключовете. Двигателят запали веднага щом превъртя ключа на стартера, и секунда по-късно джипът премина през портите на пристанището, маневрирайки между хората, събрали се около простреляните си колеги. Мърсър се надяваше, че някой от тях е проявил разум и се е обадил на властите във Валдиз.

Пистолетът, който бе взел от Кериков, бе затъкнат в колана на гърба му. Извади го и го сложи на пластмасовата поставка между предните седалки. Мърсър караше ядосано и гумите свиреха, докато взимаше завоите с по-висока скорост, отколкото бе разрешено. Той изчисли, че от атаката са изминали десет минути, като включи разстоянието между главния вход и оперативния център и времето, за което свидетелите бяха съобщили новината.

Ако беше с ягуара си, Мърсър щеше без усилия да навакса това време, но шевролетът бе направен за неравни терени, а не за преследване с високи скорости.

Той не се пита дълго кого гони. След като Кериков бе загинал на пристанището, оставаше само Абу Алам. Логично беше арабинът да е поставил експлозивите на борда на „Надежда“ и после да е напуснал пролива Принц Уилям, колкото е възможно по-бързо. Движението около града беше натоварено с пожарни коли и линейки, отправили се към пристанището, затова нямаше начин Алам да стигне до летището. Единствената му друга възможност за избор беше магистралата „Ричардсън“ и Анкъридж, който се намираше на триста километра на север. Ако арабинът се добереше до града, Мърсър нямаше да може да го открие.

Докато шофираше, той прогони изтощението, съзнавайки, че не може да напряга сили безкрайно, защото тялото му ще престане да реагира. Всичко бе започнало в Аляска с експериментирането на „миникъртицата“ на Хауард Смол, и Мърсър щеше да се погрижи историята да свърши отново там, вероятно на не повече от няколко километра от тунела, прокаран от изобретението на професора.

Мислите му се върнаха няколко седмици назад. Спомни си, че отбивката за полигона е след още няколко завоя. Осъзна, че се е разсеял едва когато взе един остър завой и видя преобърнат туристически автобус, около който като шепи диаманти блещукаха строшени стъкла. На местопроизшествието стояха зашеметени хора, мнозина изцапани със собствената си кръв. Други все още се опитваха да се измъкнат от катастрофиралия автобус.

Мърсър удари спирачки. Гумите заораха в мазните черни петна и купето се изпълни с парлива миризма. Възрастна жена с широко отворени очи стоеше стъписана, докато джипът се носеше към нея. Мърсър завъртя волана и мина само на няколко крачки от жената.

Шевролетът стигна до черен път, който се отклоняваше от магистралата „Ричардсън“, изкачваше се надясно и се отправяше към мястото, където петролопроводът пресичаше прохода Томпсън. Мърсър познаваше пътя добре, защото там двамата с Хауард бяха извършили експериментите с „миникъртицата“.

Джипът излезе от асфалта и заподскача по калния път. Мърсър предположи какво се бе случило преди няколко минути. Алам сигурно не бе успял да вземе завоя, беше се насочил срещу идващия насреща автобус, а после бе завъртял волана надясно, за да се върне на лентата, и тогава бе забелязал пътя, водещ нагоре към планината. Арабинът бързо бе избягал към мястото на експериментите, а шофьорът на автобуса бе изгубил контрол върху управлението.

Мърсър не можеше да си позволи да мисли, че Алам е успял да мине покрай автобуса и да продължи към Анкъридж.

Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно и той веднага забеляза пресни следи от гуми във втвърдилата се кал. Хауард беше мъртъв и обектът беше затворен, докато хората от Калифорнийския университет в Лос Анджелис дойдеха да вземат „миникъртицата“ и другите съоръжения, затова нямаше причина някой да бъде там. Алам беше отпред и пътят беше задънен. Мърсър грабна автоматичния пистолет и го сложи в скута си.

Пътят беше тесен. От двете страни растяха дървета и зелени храсти. Джипът най-после стигна до полигона и гъстата гора отстъпи пред огромно поле в подножието на скала, издигаща се на шейсет метра над най-високите дървета. Мястото беше опасано със стоманена ограда. Портата беше разбита и висеше на едната си панта.

Обстановката изглеждаше същата, както Мърсър и Хауард я бяха оставили, преди да потеглят на празничния риболов. Двата заключени фургона стояха един до друг. Под металните им подпори бяха сложени бетонни блокчета, за да бъдат в равновесно положение. Малко по-нататък беше паркиран камион с плоска платформа с осемнайсет колела. „Миникъртицата“ беше в основата на скалата, покрита с мушама и свързана с тежки кабели с големи преносими генератори. Машината все още беше обърната към пробния тунел, който бе пробила в планината, съвършено кръгъл отвор, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината. До единия от фургоните, които Хауард и екипът му използваха за кабинети, бе спрял червен пикап от „Алиеска“. Мърсър пъхна в джоба си ключовете на шевролета, хукна към огромния камион, скри се под ремаркето, насочи пистолета към полигона и набързо обмисли възможностите за избор на Алам. Арабинът не бе имал време да разбие ключалката на някой от фургоните и да се скрие вътре, нито се бе спотаил зад камиона, защото можеше лесно да застреля Мърсър, докато бягаше натам. Полето наоколо беше тревисто и не предлагаше защита, затова Алам не би тръгнал натам, нито пък се катереше по скалата — трудна задача дори за опитен алпинист. Оставаха генераторите или двете купчини със съоръжения до входа на тунела. Четирите други дупки наблизо бяха дълбоки не повече от половин метър и Мърсър ясно виждаше, че Алам не се крие в тях.

Инстинктивно разбра, че арабинът се опитва да избяга през планината по широкия метър и двайсет тунел. Но за всеки случай, Мърсър изпълзя петдесетте метра до генераторите. Тялото му беше напрегнато в очакване на изстрел.

Той включи контролните уреди с едната си ръка, докато с другата държеше на прицел входа на тунела. Захранваните с осемцилиндрови дизелови двигатели генератори заработиха само след секунда. Мърсър махна мушамата от „миникъртицата“.

Малката пробивна машина функционираше почти като по-големите си братовчеди, но беше максимално усъвършенствана. Режещият диск с диаметър метър и двайсет беше направен от въглероден фиброполимер и късчета диамант и можеше да превърне за миг и най-твърдата скала в микроскопичен прах. Корпусът на „Мини“ беше цилиндричен и бе пълен със сложни помпи и клапани за хидравликата и глобална позиционираща система от трето поколение, по-точна от тази на американските военноморски атомни подводници. От двете и страни имаше два хидравлични крака за привеждане в движение, които бяха изключително мощни, така че режещото острие пробиваше гранита с нечуваната скорост от шейсет сантиметра в минута. Огромният вентилатор в задната част на машината издухваше прахоляка и отломките от работата на диска в тунела.

— Алам, знам, че ме чуваш — извика Мърсър. Гласът му прогърмя в шахтата. — Звукът е от пробивната машина, която е прокопала дупката, по която бягаш.

Абу Алам бягаше приведен в тъмния тунел, но спря веднага щом чу гласа. Беше му познат. Това беше мъжът, когото Кериков бе заловил по време на атаката срещу помпената станция. Алам не изпитваше желание да се върне и да го убие. Филип Мърсър не беше негов враг, а на Кериков. Единственото, което имаше значение за него, беше да се измъкне от дупката и да избяга. Отворът на шахтата зад арабина се бе смалил, а отпред имаше само непрогледен мрак.

— Направи я човекът, когото ти уби в Калифорния — продължи Мърсър, докато подготвяше „Мини“ и режещият диск се завъртя свободно около оста си. — Той я изпробваше тук, преди да отнемеш живота му. За твое съжаление не довършихме шахтата, защото решихме, че експериментът е успешен. Тунелът свършва на около метър и половина от другата страна на скалата.

Алам пребледня.

Мърсър включи хидравличните крака и се дръпна встрани. „Миникъртицата“ потегли напред. Режещото колело се въртеше с хиляда и петстотин оборота в минута. Когато не се налагаше да пробива скали, „Мини“ можеше да се движи с четири метра в минута с причудливата си клатушкаща се походка. След час щеше да стигне до Алам. Мърсър не можеше да си позволи да чака до края, затова програмира машината автоматично да се изключи, след като пробие петдесетте сантиметра до дъното на шахтата. След това се обърна и тръгна към джипа.

— Умри трудно, копеле.

Абу Алам, Бащата на болката, щеше да трепери от страх до последната възможна секунда в края на тунела, свит на кълбо до грапавия камък, преди „миникъртицата“ да стигне до него. Тялото му беше стрито на прах от режещия диск. Няколко дни по-късно, когато „Мини“ бе извадена от дупката, най-голямото парче, което намериха от тялото, можеше да се изцеди през тубичка за паста за зъби.

На връщане Мърсър качи трима от най-сериозно пострадалите пътници от катастрофиралия автобус. За живота им нямаше реална опасност. Закара ги в болницата във Валдиз, но тръгна, преди някой да го забави с други въпроси освен къде е станал инцидентът. Едва когато джипът влезе в пристанището за танкери, той си спомни какво бе казал Кериков на „Петромакс Омега“.

„Разрушаването на петролопровода е само единият зъб на трипосочна операция.“ Мърсър скоро щеше да разбере, че вторият зъб на плана на бившия агент на КГБ е по-остър и смъртоносен от първия.

Пристанище за танкери „Алиеска“

Мърсър се върна в сградата на оперативния център. Анди Линдстрьом беше в кабинета си и говореше по телефона. Пред бюрото му стояха двама работници. Тежките им работни облекла бяха изцапани с петрол. Анди видя, че Мърсър стои на прага, и му направи знак да влезе. Той изкрещя някаква заповед по телефона, прекъсна връзката, грабна другата слушалка и отново започна да издава заповеди. Веднага щом я остави на вилката, и двата телефона пак зазвъняха.

— Господи, това е пълно безумие — оплака се Линдстрьом и извика в слушалката: — Чакай малко.

Без да чака отговор, той затвори и запали цигара. Пепелникът беше пълен с изпушени до половината фасове. Другият телефон продължи да звъни. Анди посочи с горящия край на цигарата към двамата работници.

— Проверете помпена станция десет. Искам да знам какво е състоянието на петролопровода между нас и река Танана. Хората на обекта твърдят, че няма външни повреди, нито следи, че е пипан, но искам да бъда сигурен. Ако попаднете на замръзнала секция, незабавно изключете помпата и ми се обадете. Ще се опитам да изпрося още един реактивен нагревател от военновъздушните сили.

Двамата кимнаха и бързо излязоха.

— Мърсър, имам още по-голям проблем от тази бъркотия. Иди в залата за комуникации. Там ще ти кажат за какво става дума.

— Лягам си, Анди — равнодушно каза Мърсър.

— Нуждая се от теб. Без Майк Колинс нямам шеф на охраната. Чух, че някой е бил застрелян на главната порта преди един-два часа, местната полиция вдига шум за кораба на ПАПС, който е експлодирал в пристанището, а петролните компании вече настояват за преразглеждане на графика за доставките. Управителният съвет на „Алиеска“ настоява да ремонтирам петролопровода за три седмици, а аз още не знам какви точно са пораженията. По дяволите, от сутринта цената на суровия петрол се е повишила с три долара и по всичко личи, че скоро няма да спадне. Ще ми помогнеш, нали?

— Добре — примирено отвърна Мърсър и излезе от кабинета, като мислеше, че новият проблем на Анди Линдстрьом трябва да е друг от фронтовете на Кериков.

Комуникационният център беше малко помещение с вграден плот за няколко телефона с много линии, факс и телетипни машини, и два мощни предавателя. Пред тях седяха трима души, а четвърти говореше по телефона. Аги Джонсън стоеше до бюрото и пушеше. Тя изтича към Мърсър, когато го видя да влиза, и се притисна до него.

— Какво се случи? — попита Аги.

— Абу Алам е мъртъв. Не ти трябва да знаеш подробностите. Какво става тук?

— Танкер е бил превзет от терористи, но капитанът е избягал. В момента е на телефона. Смята, че корабът ще бъде потопен близо до Сиатъл.

— Друга операция на ПАПС?

— Мърсър, почти всички активисти на ПАПС бяха на борда, когато „Надежда“ експлодира — тъжно каза тя. — От организацията останаха само чиновниците и редовите членове, които ни използваха, за да станат известни.

— Съжалявам. Имаш право — засрамено отговори Мърсър. Довчера Аги бе вярвала в тях и в каузата им, а сутринта бе загубила много приятели и бившия си любовник. При дадените обстоятелства реакцията и беше много по-мека, отколкото можеше да се очаква. — Кериков трябва да е планирал инцидента с танкера с друга групировка. Как се казва капитанът? — обърна се той към жената на телефона.

— Лайл Хаузър.

— Потвърдена ли е самоличността му? Може да е някой откачен.

— Той използва протокола за автентичност. Хаузър е капитанът на супертанкера. — Тя не възрази, когато Мърсър взе телефона от ръката й.

— Капитан Хаузър, казвам се Филип Мърсър и в момента оглавявам охраната в „Алиеска“. Съжалявам, но трябва отново да разкажете какво се случи.

— Нямаме време за това — извика Лайл. — Онези психопати ще потопят кораба и разливът на петрол ще бъде колкото Голямото езеро.

— Къде се намирате?

— На остров Виктория, Британска Колумбия, в градче на име Порт Алис. Тук ме докара търговският риболовен траулер, който ме спаси.

— За Сиатъл ли пътуваше вашият танкер?

— Не, за Бога. Колко пъти трябва да повтарям? Бяхме се отправили към Лонг Бийч, когато първият ми помощник и група терористи, маскирани като работници, превзеха кораба. Успях да повредя моторите и може би да забавя похитителите с два дни. Това ги принуди да променят плановете си, затова вместо да потопят „Арктика“ в пристанището на Сан Франциско, те избраха Сиатъл.

— „Арктика“? Това не е ли плавателният съд на „Петромакс“? — попита Мърсър и Аги го погледна изпитателно, когато чу името на компанията на баща си.

— Да. Не. Беше. Корабът беше наскоро продаден, но в момента това не е важно — настоя Хаузър. — Трябва да ги спрем.

— Точно така, капитане. — Парчетата от мозайката започваха да се подреждат и да довеждат Мърсър до страшни изводи, за които не искаше да се замисля. — Трябва да се обадя на някои хора и после отново ще се свържа с вас. Но ви искам в Сиатъл, колкото е възможно по-скоро. Наемете самолет. Кажете ми номера на телефона си и изчакайте малко. Ще ви се обадя след десетина минути. — Мърсър се приготви да затвори, когато си спомни нещо важно. — Капитане, името на компанията, която е купила танкера ви, „Южно крайбрежно корабоплаване“ ли е?

— Да.

— Ей сега ще ви се обадя. — Мърсър прекъсна връзката и набра номера на мобилния телефон на Дик Хена.

Аги се приближи до него. На лицето и бе изписано безпокойство.

— Защо спомена „Петромакс“?

— Отвлечен е един от танкерите на баща ти.

— Но той ги продаде.

— Може би — каза Мърсър и се обърна, тъй като чу гласа на директора на ФБР. — Дик, обажда се Мърсър. Нямаме време за празни приказки. Вземи писалка и пиши. Искам да знам дали компания на име „Южно крайбрежно корабоплаване“ е подала план за полет с някой от служебните си самолети или от летището на Ванкувър, или от Британска Колумбия с дестинация някъде в Луизиана. В протока Пюджит има танкер, превзет от хора на Кериков, които ще искат бързо да се измъкнат оттам, след като го потопят. Освен това искам да уредиш войници от специалните части, за предпочитане „тюлени“, да бъдат в готовност в Сиатъл. Разполагаме само с няколко часа.

Хена се опита да го прекъсне, но Мърсър не му позволи.

— Не задавай въпроси, Дик. Просто го направи. Сигурно си чул какво се случи тук. Кериков ме предупреди, че акцията срещу петролопровода е само за отвличане на вниманието. Сиатъл ще се превърне в токсично сметище, ако не пристъпим към действие. Обади ми се с информацията за самолета. — Мърсър му каза номера, който бе залепен на телефона, и затвори.

— Какво става, Мърсър? — попита Аги и седна на стола до него.

Той забеляза, че се е изкъпала и е облякла широк джинсов гащеризон, закопчан на китките и глезените и и стегнат с тесен колан на тънката и талия.

— Кериков е мъртъв, но планът му все още е в действие. Каза ми, че разрушаването на петролопровода е само за заблуда. Имам чувството, че потапянето на танкера е поредното отклоняване на вниманието в погрешна посока, за да прикрие нещо още по-лошо.

— Какво? И какво общо има това с баща ми?

— Не знам каква е истинската цел на Кериков, нито какво е участието на баща ти, но се подготви, защото съм убеден, че е замесен.

— Но как е възможно? Той е в петролния бизнес. Разрушаването на петролопровода или потапянето на танкер е последното, което би искал, особено ако е негов.

— Може и да не повярваш, но танкерът, превзет от терористите, е същият, който е пренасял течния азот, използван за замразяването на петролопровода в Аляска. Подозирам, че баща ти се е забъркал още повече. Не забравяй, че ни държаха в плен на неговата петролна платформа, а не видях доказателства Кериков да я е превзел със сила.

Аги млъкна и се вглъби в себе си. Изглеждаше уязвима и крехка като порцелан.

Мърсър отмести поглед, давайки и възможност да размисли и да повярва в истината, и се обади в кантората на Дейвид Соулман в Маями, откъдето му казаха, че адвокатът си е отишъл вкъщи. Тъкмо се приготви да набере домашния номер на Соулман, когато телефонът пронизително иззвъня.

— Да, Дик, какво откри?

— „Южно крайбрежно корабоплаване“ имат договор за самолет под наем, „Гълфстрийм IV“. Вчера са подали план за полет от Ванкувър до Батън Руж. Самолетът вече е там. Снощи е пристигнал от…

— Сан Франциско — довърши изречението му Мърсър.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Там Кериков е възнамерявал да потопи танкера, но капитанът, който е успял да избяга, е повредил кораба. Действията му са принудили похитителите да променят плановете си и да вземат на прицел протока Пюджит вместо залива на Сан Франциско. Самолетът е чакал в Калифорния и после е бил преместен на север, към Ванкувър, когато танкерът не е могъл да стигне толкова далеч на юг.

— Какво знаеш за танкера?

— Не много. Ще трябва да попиташ бреговата охрана за подробностите, но с него е бил пренесен течният азот, който открих на „Джени IV“. Според един мой приятел танкерът е бил част от флотата на Макс Джонсън, но наскоро е бил продаден на малка компания на име „Южно крайбрежно корабоплаване“. Пълен е догоре със суров петрол и ако го взривят в протока Пюджит, случилото се в Аляска ще е петно мляко. Какво става с „тюлените“?

— Още не съм започнал да уреждам този въпрос. Не мога да ги поръчам като омлет в ресторант, за Бога.

— Не се дръж като бюрократ. Свържи се с адмирал Морисън и му кажи, че ти трябват. Обърни се към президента, ако се наложи. Той ти дължи достатъчно много услуги.

— Ще направя каквото мога — обеща Хена, изведнъж осъзнавайки неотложността на положението.

— Вероятно ще трябва да предприемем атаката срещу танкера от Виктория. Налага се да искаш разрешение от канадското правителство. Знам, че са ни съседи и така нататък, но стават много докачливи по въпроси за суверинитета като този.

— Вече помислих за това. Трябва да поддържаме връзка. Ти си най-близо до мястото на събитията. Ще останеш ли на телефона до края?

— Не. Отивам в протока Пюджит. Полетът дотам е около пет часа, но ако ще координирам нещата, трябва да бъда на мястото. Ще ти се обадя веднага, щом имам връзка.

— Добре — съгласи се Хена. — Това ли ще е последният удар на Кериков?

— Иска ми се да кажа да, но се съмнявам. — Мърсър затвори и после се свърза с Хаузър. — Капитане, обажда се Филип Мърсър. Уредихте ли си транспорт до Сиатъл?

— Да, наех хидроплан. Пилотът каза, че ще ме закара дотам за около два часа.

— Хубаво. Но трябва да отидете в град Виктория. Там ще чака лодка, която ще вземе терористите от танкера.

— Сигурен ли сте?

— „Южно крайбрежно корабоплаване“ имат самолет във Ванкувър, който ще върне хората им в Луизиана. След като потопят танкера, те ще искат да се изтеглят от района колкото е възможно по-бързо. Гледам картата на стената срещу мен и най-бързият начин е с лодка от „Арктика“ до Виктория, а после с хеликоптер до Ванкувър и оттам вече ще бъдат свободни.

Хаузър не намери грешка в логиката му.

— Добре, а след това?

— След минута ще тръгна от Валдиз, но вие ще пристигнете във Виктория около три часа преди мен. Чакайте на главния терминал на летището. Ще ви позвъня на пейджъра, когато имам новини за вас. — Докато говореше с Хаузър, Мърсър прошепна на един от служителите да доведе Анди Линдстрьом. — Разказах на директора на ФБР какво се е случило. Нещата са задействани, капитане. Не се тревожете, те няма да сторят нищо лошо на кораба ви, ако успея да им попреча.

— Не се безпокоя за кораба, а за протока Пюджит. Мърсър се приготви да набере друг номер, но Аги го сграбчи за китката.

— Какво правиш? Не можеш да отидеш във Ванкувър.

— Трябва да отида — настоя той. Знаеше, че тя няма да го разбере.

— Капнал си от умора. Вече направи достатъчно. Нека някой друг да свърши това.

— Мислиш ли, че не го искам? Но аз съм такъв и винаги постъпвам така. Когато хората казват: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че аз съм този друг, Аги.

— Не носиш отговорност за света.

— Имаш право, но поне мога да сторя нещо малко. — Повече от всичко друго Мърсър искаше да се измъкне от тази бъркотия, да замине някъде далеч заедно с Аги и да забрави всичко. За миг изпита желание да бъде един от онези, които сляпо вярват, че други могат да оправят нещата в света. Мърсър заговори уморено и примирено. — Трябва да се погрижа за тази история и да видя края й, Аги.

Тя го обичаше заради всеотдайността му, но осъзна, че колкото и да бъде споделена любовта и един ден, Мърсър няма да бъде с нея. В живота му винаги щеше да има нещо друго, някакво предизвикателство или криза, която щеше да го съблазни като чужда жена. Макар че не желаеше да притежава мъжа на мечтите си, Аги разбра, че иска повече, отколкото той може да и даде. А ако Мърсър се превърнеше в онова, което тя искаше, промяната щеше да означава, че той вече не е човекът, в когото се е влюбила. Дилемата и беше „параграф 22“, чието единствено решение беше да сложи край веднага, преди да бъде наранена повече от сега. Мисълта да прекрати връзката им, преди още да е започнала, създаде болезнена празнота в душата й, която имаше чувството, че никога няма да се запълни.

— Разбирам — излъга тя.

— Когато всичко свърши, искам да… Искам да кажа, че ако ти и аз… Мисля, че разбираш какво имам предвид. Ще поддържаме връзка.

— Разбира се. — Чувствата и бяха толкова объркани, че не можеше да го погледне в очите. Аги обаче се овладя, но когато се обърна, за да му каже, че повече не иска да го вижда, той бе изчезнал.

Мърсър и Анди Линдстрьом се срещнаха пред кабинета на директора на оперативния център.

— Трябва ми самолет, за да ме закара до Виктория, Британска Колумбия, колкото е възможно по-бързо — без предисловия заяви Мърсър.

— Какво се случи?

— Доколкото разбирам, Кериков е планирал да разруши петролопровода, а после хората му да потопят супертанкер в крайбрежните води на Сан Франциско. Капитанът на танкера го е повредил, така че плавателният съд няма да стигне толкова далеч на юг. В момента терористите са готови да го потопят в протока Пюджит. Това е вторият фронт на Кериков. От самото начало намеренията му са били да спре потока на петрол от залива Прудо и после да направи невъзможно транспортирането му покрай Западното крайбрежие. След инцидента с „Ексон Валдиз“ потъването на танкер в протока Пюджит завинаги ще сложи край на движението на суров петрол към Калифорния. Агенцията за опазване на околната среда и природозащитните организации няма да го позволят. Дори да успееш да ремонтираш петролопровода, петролът няма да има къде да отиде. Разрушаването на линията и потапянето на танкера вървят ръка за ръка, за да блокират най-новия и потенциално най-големия вътрешен източник на петрол на Америка. Анди Линдстрьом кимна.

— Но какъв е резултатът? Каква е крайната целта на Кериков?

— Той е мъртъв и нямаме представа какво е искал да направи — призна Мърсър. Можем само да отбием тактическите му атаки и да се надяваме, че окончателната стратегия ще се изясни, когато успеем. Имаш ли самолет?

— Да, разбира се. И имаш късмет, защото е тук, във Валдиз. Обикновено го държат в Анкъридж.

— Обади се на летището и им кажи да го подготвят за полет до международното летище във Ванкувър. Да ми вземат и храна. Не помня откога не съм ял. — Мърсър се обърна и тръгна към вратата.

— Какво мислиш да правиш?

Мърсър спря на прага и погледна Линдстрьом.

— Щом измисля план, ти ще си първият, на когото ще го кажа.

Трийсет минути по-късно един от служебните самолети на „Алиеска“, наскоро купен „Ситейшън“, излетя от пистата и зави на юг, към Сиатъл и Ванкувър. Мърсър бе успял да си вземе дрехи от хотела и някои други неща, включително пистолета на Иван Кериков. Не знаеше колко време ще отсъства и каза на камериерката да запази останалия му багаж и да освободи стаята му. Някой в „Алиеска“ щеше да се погрижи за взетия под наем джип.

Облегна се на меката кожена седалка на самолета и се замисли за въпроса, който му бе дал задал Анди Линдстрьом. За окончателната цел на Иван Кериков. Какво можеше да бъде толкова голямо, че руснакът да реши да разруши петролопровода в Аляска и да потопи танкер само за да отклони вниманието от същинските си намерения? Кериков искаше нещо друго, очевидно свързано с петрола, което да наложи на Съединените щати да спрат използването на собствените си ресурси.

Отговорът беше толкова очевиден, та Мърсър се прокле, че не го е прозрял по-рано. Той приписа пропуска си на умората и протегна ръка към телефона. В Аляска беше единайсет сутринта, а във Вашингтон — шестнайсет. Мърсър рискува, набра домашния си номер и след три позвънявания се приготви да се откаже.

— Ало. — Гласът на Хари Уайт прозвуча така, сякаш гласните му струни бяха посипани с шкурка.

— Какво правиш в дома ми, по дяволите? Пиеш моя алкохол, след като наскоро открадна няколко кашона от хотел „Уилард“?

— Дребосъка ми взима четири долара за чаша безалкохолно. Освен това твоите бисквити са по-пресни.

— Надявам се, че имаш огромна застраховка „Живот“ и аз съм облагодетелстваното лице, стар негоднико.

— Странно, и аз си мисля същото за теб.

— По безжичния телефон ли говориш?

— Да. Защо?

— Слез в кабинета ми. Искам да направиш нещо за мен.

Дейвид Соулман бе казал, че „Петромакс“ са продали други два танкера на „Южно крайбрежно корабоплаване“ и единият е близо до Япония, а другият в крайбрежните води на Обединените арабски емирства.

— В кабинета ти съм — най-после съобщи Хари, след като слезе по скърцащите стълби от домашния бар на Мърсър.

— Добре. Включи компютъра и прегледай менюто, докато стигнеш до електронния бележник.

Мърсър изчака няколко минути, като слушаше как Хари ругае, докато се суети с мощния компютър.

— Мамка му. Как да го направя? — възмутено попита Хари.

— Използвай мишката.

— Не това. Как да включа компютъра?

— Добре, Хари, днес е първият ти урок по модерни технологии. Отзад, вдясно от кабелите, има малък бутон. Намери ли го? Хайде, Хари — подкани го Мърсър, докато разсъждаваше „Петрол.“ Петромакс „Близкият изток.“

— По дяволите. Ще извадя старата пишеща машина, която държиш в килера. Умея да работя с нея.

— Не е същото, Хари. Трябва ми компютърът. — На връщане от мястото на експеримента с „миникъртицата“ Мърсър бе чул по радиото, че в Лондон е бил нападнат дипломат от ОАЕ. Имаше ли връзка това с плановете на Кериков? Вероятно.

— Добре, добре. Готово, включих го. Телевизорът на квадратната кутия светна като неонова реклама на бар със стриптийз.

— Браво. Виждаш ли сивия пакет цигари на бюрото? Нарича се мишка. Помръднеш ли я, ще раздвижи малката стрелка на екрана на телевизора.

— Да ме вземат дяволите, наистина. — Хари беше доволен от постижението си. — Хей, какъв хубав щрих.

— Кое? — уплашено попита Мърсър.

— Автоматичният поднос за питиета, който излиза под телевизора. Високите ти чаши се вместват идеално.

След секунда Мърсър се досети какво има предвид Хари.

— Не, това е подносът за компактдискове, а не за питиета. Обединените арабски емирства. Малцина американци бяха чували за тази държава. Биха ли забелязали, ако там неочаквано бъдеше извършен преврат? Стига цената на петрола да останеше стабилна, Мърсър знаеше, че отговорът е не. След още пет минути инструкции Мърсър насочи Хари Уайт към електронния бележник. Старецът се радваше като дете всеки път, когато компютърът изпълнеше командите му.

— Това чудо е страхотно. Трябва да си купя компютър — повтаряше той.

— А сега ми трябват справки от географската директория. Щракни два пъти върху малката карта на света и когато картата се уголеми, отново щракни два пъти на Близкия изток.

— Готово. Божичко, вече съм хакер.

— Ще станеш, когато престанеш да кашляш сутрин, докато шейсетте години пушене излизат през белите ти дробове.

— Страхотно е да се разговаря с теб, Мърсър. А сега, трябва да тръгвам. Дребосъка е отворил.

— Много смешно. Там има име, което не си спомням, но човекът е геолог по петрола и работи в Обединените арабски емирства. Прегледай списъка и ми прочети всяко име, след което е написано ОАЕ.

Хари прочете имената. Мърсър не познаваше много от тях, а за други знаеше, че вече не работят в Персийския залив. Не беше допълвал електронния си бележник от две години и този пропуск му загуби ценно време.

— Чакай. Я повтори последното име.

— Джим Гибсън.

— Това е той — победоносно заяви Мърсър, като си спомни едрия червендалест мъж от Тексас и месинговия телескоп, който навсякъде носеше със себе си, където и да отидеше. Бяха се запознали в Нигерия преди години, когато работеха за увеличаването на износа на природните ресурси на държавата в Западна Африка. Гибсън беше специалист по петрола, а Мърсър проучваше перспективно диамантено поле в централната част на страната. Тогава бяха двама от неколцината американци в Нигерия и изпиваха по няколко питиета, когато бяха в Лагос. Гибсън използваше телескопа си, за да шпионира девойките в селото, докато се къпеха в потока близо до мястото, където заедно с Мърсър пробиваха дупки. Той се хвалеше, че може да забележи красиво момиче дори на луната. — Кажи ми номера и много ти благодаря. Длъжник съм ти.

— Няма за какво. И без това те излъгах. Имам „Джак Даниълс“ вкъщи, но пия твоя „Джим Бийм“.

— Ти си истински приятел, Хари — иронично отбеляза Мърсър.

В Обединените арабски емирства беше полунощ, затова Мърсър остави съобщение на телефонния секретар на Гибсън в министерството на петрола и каза номера на полета, с който пътуваше, в случай че Джим отиде на работа рано. Накрая добави, че сутринта ще му се обади отново.

Полетът продължи пет часа. Мърсър си позволи да поспи само три и използва останалото време да организира контраудар срещу „Южен кръст“. Дрямката го освежи малко, но не достатъчно, за да работи с пълните си възможности. Преди да се приземят, Мърсър се обади във Вашингтон, във Виктория, Британска Колумбия, където капитан Хаузър чакаше, и на Анди Линдстрьом във Валдиз, който мъдро бе прехвърлил отговорността по оценяването на щетите, нанесени на петролопровода, на един от подчинените си. Разговорът с Дейвид Соулман продължи близо половин час, но си заслужаваше всяка минута. Проучването на адвоката хвърли сянка върху плана на Мърсър, но той нямаше друг избор и не можеше да се откаже.

Всичко беше уредено, когато самолетът кацна във Виктория. Капитан Хаузър бе взел кола под наем, за да отидат с Мърсър на пристанището, където екип на „тюлените“ от военноморската база в Бремертън, Вашингтон, чакаше в готовност. Директорът на ФБР бе казал, че ще се възползва от всяка дължима му услуга, за да убеди президента да даде разрешение за използването на екипа.

— Уведомени ли са канадските власти? — Мърсър все още говореше по телефона, докато самолетът се движеше към главния авиационен хангар.

— Радвай се, че успях да уведомя нашите власти. Политиците помнят като петгодишни деца и могат да се съсредоточат за не повече от петнайсет минути. Ще отнеме повече време, докато се уточним с канадците. Те се придържат към принципите, но искат да изпратят на мястото техните специални сили. Съгласиха се „тюлените“ да извършат атаката, но техните хора трябва да бъдат там като подкрепления.

— Дик, капитан Хаузър подозира, че терористите чакат прилива и после ще излеят петрола в пролива Хуан де Фука.

Според един човек, с когото Хаузър е разговарял тук, във Виктория, приливът започва след трийсет минути. Трябва да отидем на брега, независимо дали канадците ще дойдат. Това е една от ситуациите, в които искаш прошка, а не позволение.

— Не мога да ти разреша да направиш това, Мърсър. Има международни съображения.

— Не разбираш. Не искам благословията ти, а само ти казвам, че отивам — заяви Мърсър и затвори.

Пилотът изключи двигателите и един от наземните работници отвори външния люк. До него стоеше митничар.

— Добре дошли в Канада. Имате ли нещо за деклариране?

— Да, един спешен случай — отговори Мърсър, слизайки от самолета.

Лайл Хаузър чакаше до форда на паркинга пред главната авиационна сграда. Беше в рибарски работни дрехи и гумени ботуши. Взетите назаем дрехи бяха чисти, но лицето му беше небръснато и изнурено.

— Ако можех да се видя в огледалото, обзалагам се, че изглеждам зле като теб.

— Толкова ли зле изглеждам? — отвърна Мърсър и мигновено спечели сърцето на капитана. — Готови ли сме?

— Чаках само теб. Обадиха ми се от военноморските сили. Те са на пристанището с щурмова лодка.

— Разказа ли им за хората, които превзеха кораба ти? Колко са? Какви оръжия имат? Такива неща?

— Описах ги, доколкото можах. Знам, че главният инженер ми помогна да избягам — отговори Лайл Хаузър, седна зад волана на форда и включи двигателя. — Командирът на „тюлените“ ми каза, че са обучени за подобни атаки и имали боен план.

— Ще видим — съгласи се Мърсър с невъодушевената му преценка.

Разстоянието от летището до пристанището на Виктория по Бланшард Стрийт беше само петнайсет километра. Мърсър и Хаузър мълчаха през цялото пътуване. Не изпитваха желание да обсъждат последиците, ако не успееха.

Небето беше синьо. Мяркаха се само няколко рехави облачета. Въздухът беше резлив, но слънцето затопляше всичко и есенният ден приличаше на пролетен. Ако суровият петрол се разлееше, въздухът щеше да се превърне в отрова, въглеводородите щяха да загреят атмосферата толкова много, че дори краткотрайно облъчване би означавало обгорени бели дробове и реална заплаха от рак.

Петимата „тюлени“ бяха незабележими като бутилка уиски на събиране на „Анонимни алкохолици“, докато седяха в щурмовата лодка. Бяха си сложили бронирани жилетки. Черните им дрехи се сливаха с лодката, но изглеждаха нелепо на фона на облечената в пъстроцветни ризи и якета тълпа, която ги зяпаше така, сякаш бяха животни в зоологическа градина. Зловещата на вид лодка, опасана с гумени пояси и задвижвана с два външни мотора, приличаше на грозно пате в сравнение с красивите яхти около нея.

— Господи — възкликна Мърсър. — Проклетият цирк е дошъл в града.

Двамата с Хаузър бързо закрачиха по доковете, като се молеха да стигнат до лодката, преди началникът на пристанището да я забележи и да реши да разбере какво става.

— Не мога да повярвам, че местната жандармерия не ги е разкарала.

— Лейтенант Кръчфийлд? — извика Лайл. — Аз съм капитан Хаузър, а това е доктор Мърсър.

Двамата побързаха да скочат в лодката. Мърсър се ръкува с младия лейтенант и му заповяда да тръгват.

Лицето на Кръчфийлд беше гладко като на бебе. Очите му бяха сини, а носът толкова чип, че ноздрите приличаха на дула на двуцевка. Той нямаше суровия вид на командосите от екипа си и изглеждаше нетърпелив.

— Доктор Мърсър — изкрещя Кръчфийлд, за да надвика бръмченето на двигателите. Лодката вече се носеше по вълните с осемдесет километра в час. — Чух какво сте направили миналата година в Хавай с друг от нашите екипи, и трябва да кажа, че за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Мърсър не реагира на комплимента и лейтенантът продължи:

— Извадихме късмет, че бяхме във Вашингтон, когато ни се обадиха.

— Само един от „тюлените“ оцеля в Хавай, лейтенант. На ваше място бих сдържал въодушевлението си, докато всичко свърши — мрачно каза Мърсър. — На какво разстояние е „Южен кръст“?

— Според информацията от сателита корабът се намира на около шейсет километра по-нататък в пролива. Ще бъдем там за петдесет минути.

— Не, няма да се приближаваме до онзи смъртоносен капан. Ще ни взривят веднага щом ни забележат. Имате ли цивилни дрехи, някаква маскировка?

— Не. Казаха ни, че това ще бъде пряка атака и не се нуждаем от такива неща. — На Кръчфийлд не му хареса, че поставят под съмнение тактиката му.

— И това ми било дискретност — отбеляза Хаузър, Планът на Мърсър беше да превземат плавателния съд, който трябваше да вземе Джоана Ригс и терористите, и с него да се приближат до танкера. Но пресрещането, без да бъдат забелязани, щеше да бъде трудно, като се имаше предвид очебийността на щурмовата лодка на „тюлените“ и фактът, че все още не знаеха кой от стотиците плавателни съдове в пролива е изпратен да вземе похитителите. Без тази важна информация Мърсър и останалите можеше да се приберат вкъщи и да гледат по телевизията най-страшната катастрофа в околната среда в историята на Америка.

— Какви средства за комуникации има на борда?

— Само това. — Младият командос показа малък портативен радиопредавател с къса антена.

— Какво е това, по дяволите?

— Дяволска риба, тук е Кален капитан. Отговори. Край. — Кръчфийлд подаде предавателя на Мърсър. — Сега сте във връзка с щурмовата подводница „Талахаси“, която е на дванайсет метра под нас и ще ни придружи до танкера. Няма да намерите по-добър комуникационен център от техния, докторе. Атомната подводница е същински ловец… След като преди няколко часа бяха вдигнати под тревога, те подслушват морските канали в района, вкарват информацията от всички разговори в компютъра си и изготвят карта на маршрута на всеки кораб в протока Пюджит. Командирът ми каза, че адмирал Морисън от Главното командване смята, че ще оцените помощта. Изглежда е ваш почитател.

— Дяволска риба слуша — чу се глас от радиопредавателя в ръката на Мърсър.

Мърсър беше изумен от присъствието на подводницата и от доверието в него от страна на председателя на съвета на началник-щабовете, но не го показа с нищо. Беше изцяло съсредоточен върху предстоящата мисия.

— Дяволска риба, търсим плавателен съд, който е напуснал Виктория преди час и се движи към „Южен кръст“. Би трябвало поне веднъж да се е свързал с танкера и да сте засекли кратко съобщение. Ключовата дума, която ми трябва, е „Арктика“. Имате ли нещо с подобно описание?

— Изчакай, Кален капитан — каза подводничарят и след минута се обади отново. — Потвърждаваме. Лодка с две витла, движеща се със скорост двайсет възела, е напуснала Виктория преди четирийсет и седем минути. Засечено е едно съобщение до танкера. Гласи следното: „Арктика, тук е Спасител. На път сме. Разчетено време за пристигане 14,20 часа. Потвърдете.“ Танкерът е отговорил: „Прието.“ Това е всичко. Сонарът показва, че мишената е дълга единайсет метра и широка три и половина. Предполагаме, че е рибарска лодка или моторница. Край.

— Прието, Дяволска риба. Край. — Мърсър върна предавателя на Кръчфийлд. — Ще бъде напечено. Трябва да превземем лодката, преди да я видят от танкера. Инак нямаме шанс.

— Как разбра, че отново са го прекръстили на „Арктика“? — попита Хаузър. — Името му беше „Южен кръст“, когато го напуснах.

— Имам добър адвокат — без да обяснява, отговори Мърсър и после се обърна към лейтенанта: — Това ли е максималната ви скорост?

— Не, по дяволите — ухили се Кръчфийлд и кормчията подаде пълна тяга на моторите. Вятърът свистеше край тях, докато се движеха със скорост сто километра в час.

Мърсър разказа на Хаузър какво се е случило с петролопровода в Аляска и за Иван Кериков.

— Втората част на плана му е да потопи танкер в американски води и да замърси крайбрежието на разстояние стотици километри. Макс Джонсън е бил замесен от самото начало и е използвал един от танкерите си, за да пренася течния азот. Знаел е, че танкерът ще бъде потопен, и за да не плати няколко милиарда долара за почистването, тихомълком е продал флотилията си, включително „Арктика“, като се е погрижил ключовите фигури като онази Джоана Ригс, за която ти ми разказа, да останат на борда.

— Точно така. „Петромакс Пасифика“ е трябвало да бъде преименуван на „Южно гостоприемство“, а новото име на „Арабия“ е „Южен акцент“ — заяви Хаузър.

— Ти си бил избран, тъй като бившият капитан, друг конспиратор, убеден съм, е бил ранен и се е наложило да бъде заменен. Не се обиждай, но те са искали капитан на пенсионна възраст, който от няколко години не е плавал в морето. Така е щяло да бъде по-лесно да ти припишат „нещастния случай“, след като те убият.

— Нещо не се връзва. Щом Макс Джонсън е продал танкерите си, защо корабът пак се нарича „Петромакс Арктика“, а не „Южен кръст“?

— Защото според Дейвид Соулман, моят приятел адвокат, рано тази сутрин продажбата на корабите на „Петромакс“ на „Южно крайбрежно корабоплаване“ е била анулирана. Танкерите отново са собственост на Джонсън. И отговорността за разлива на двеста хиляди тона петрол ще бъде негова.

— Не разбирам. — Хаузър гледаше недоумяващо Мърсър.

— Кериков е осигурил парите за „Южно крайбрежно корабоплаване“ и от самото начало е възнамерявал да измами Макс Джонсън. Нужни са му били танкерът и петролната платформа на Макс, но не го е искал за партньор. Има и още нещо, в което Кериков не е искал Макс да участва. Отвлякъл е дъщеря му, за да бъде сигурен, че Джонсън няма да разкрие тази част на заговора. Макс ще бъде обвинен за замърсяването на водите и няма да пророни дума за съучастничеството си — отговори Мърсър и после млъкна.

Беше му необходимо време, за да се подготви за атаката. Ако всичко вървеше по плана, командосите лесно щяха да превземат лодката за бягство и след това да я използват за прикритие, за да се качат на танкера. Хаузър бе казал, че терористите са малцина, а „тюлените“ бяха най-добрите войници от специалните части в света. Както предполагаше името им, те се чувстваха удобно и на сушата, и във водата. Според Кръчфийлд превземането на кораби беше техният занаят.

От друга страна, Мърсър не беше в състояние да участва в операцията. Той бе преживял много и силите му бяха на изчерпване. Цялото тяло го болеше и му се виеше свят. Не хранеше илюзии, че ще оцелее в евентуална престрелка. Реакциите му бяха забавени, рефлексите — притъпени от изтощение. Едва след няколко секунди Мърсър усети, че Кръчфийлд го тупа по рамото.

— Съобщение от Дяволска риба — извика лейтенантът в ухото му. — Сонарът им показва, че сме на осем километра зад мишената и на около дванайсет от танкера. Както ти каза, ще бъде напечено.

— Какъв е планът ти?

— Ще се приближим до тях и ще открием огън. В същото време двама от моите хора ще скочат в лодката им.

— Ами, ако не улучите никого с първата канонада и те успеят да предупредят „Арктика“ по предавателя?

Кръчфийлд се ухили. Задачата наистина му харесваше.

— По моя команда „Талахаси“ ще заглуши всички радиопредавания в радиус от осемдесет километра. В продължение на няколко минути ще има доста разгневени диско джокери.

Проливът Хуан де Фука беше широк и приличаше на езеро. От двете му страни имаше гори и високи скали. В друго време и при други обстоятелства Мърсър би изпитал удоволствие от пътуването. Той мрачно стисна зъби и се вторачи във водите пред тях, надявайки се да забележи издайническата диря на лодката на терористите. Мърсър бе взел деветмилиметрови патрони от единия командос и зареди пистолета на Кериков.

— Там! — извика Хаузър. Обучените му очи откриха лодката в далечината по-бързо от тези на по-младите мъже. Той имаше много по-голям интерес да спаси „Петромакс Арктика“ или „Южен кръст“. За командосите това беше поредната напечена мисия, но за него — личен въпрос. Лайл Хаузър беше капитанът на танкера.

От разстояние лодката беше само белезникава точка върху сивата вода, а дирята зад нея — призрачна. Танкерът все още не се виждаше. Хората на плавателния съд за бягство не можеха да ги забележат. Черният корпус на лодката на „тюлените“ се губеше между вълните. Необикновените и очертания я правеха незабележима на повече от петстотин метра, но Кръчфийлд не искаше да рискува. Той доближи предавателя до устата си.

— Дяволска риба, тук е Кален капитан. Време е за затъмнение. Повтарям, време е за затъмнение. Дайте ни седем минути, подслушвайте, и ако няма контакт, заглушавайте отново, докато чуете как проклетият танкер експлодира. На този етап преминете на състояние „Браво“.

— Какво е състояние „Браво“? — попита Мърсър.

— „Талахаси“ излиза на повърхността, изстрелва към танкера торпедо и разбира дали онези тъпаци са готови да умрат за каузата си.

Мърсър нямаше желание да изтъква, че торпилирането на танкера ще свърши работата на терористите, но не можа да се сдържи.

— Не ми казвай, ако имате състояние „Чарли“. Не искам да знам.

— Лейтенант, хрумна ми идея — каза Хаузър точно преди да ги забележат от лодката за бягство. Той я обясни само за минута и всички се съгласиха.

Те се приближиха до порещата вълните моторница с потъмнял от годините в Северния ледовит океан корпус. Горните и части бяха очукани от прословутите летни дъждове в региона. Лодката изглеждаше амортизирана и не беше учудващо, че двайсетте възела, с които се движеше, бяха максималната скорост, която можеше да набере. Терористите нямаха достатъчно време за подготовка, докато пътуваха от Сан Франциско, и бяха натъпкали набързо в шкафа за провизии собственика на плавателния съд. Съдържанието на черепа му бе изпръскало стените от фибростъкло. Похитителите на моторницата, екипът, долетял от Ванкувър със служебния самолет на „Южно крайбрежно корабоплаване“, за да помогне на Джоана Ригс, не искаха да поемат риска да ги свържат с потопяването на супертанкера.

Лодката на „тюлените“ измина разстоянието до моторницата толкова бързо, че командосите трябваше да се разтичат, за да заемат позиции. Те приклекнаха зад планшира. Това не им осигуряваше прикритие, ако отвърнеха на огъня им, но бяха невидими, докато лодката им се врязваше в дирята след моторницата. Двата плавателни съда скоро се изравниха. Капитан Лайл Хаузър стоеше на щурвала заедно с Мърсър. Двамата изглеждаха спокойни в цивилните си дрехи. Хаузър бавно намали тягата и лодките заплаваха с една и съща скорост. Деляха ги само няколко метра.

Тримата мъже на крилото на мостика се стреснаха, когато видяха черната лодка до тях. За да разсеят опасенията им, Мърсър и Хаузър започнаха да махат въодушевено и се усмихнаха, сякаш бяха излезли в морето да се разходят за удоволствие.

— Какво е положението? — попита Кръчфийлд, който бе клекнал зад Мърсър и държеше картечен пистолет.

— Виждам трима мъже на мостика — отговори Мърсър с крайчеца на устата, без да престава да се усмихва. — Мисля, че са араби. Не забелязвам оръжия, но всички са в дълги шлифери, под които може да крият всичко. Изглежда, има най-малко още един в кабината долу. Съзирам движение в едно от прозорчетата. Не мога да разбера дали човекът има оръжие.

— Качваме се след трийсет секунди — каза Кръчфийлд на екипа си. — Капитан Хаузър, дайте напред още пет-шест метра и когато извикам, доближете ни до тях.

Лайл подаде тяга и лодката на „тюлените“ изпревари моторницата. Мърсър махна отново, но не получи отговор.

Командосите подбраха с невероятна точност подходящия момент. Кръчфийлд все още не бе извикал, когато кормчията избута Хаузър от мостика и угаси моторите. Лодката отново се изравни със старата моторница. Тримата араби на палубата се обърнаха едновременно, когато започнаха да изпреварват странната лодка. Но когато се усъмниха, че нещо не е наред, над планшира се появиха трима командоси и откриха огън, а Кръчфийлд и друг морски пехотинец прескочиха малкото пространство между двата плавателни съда.

Картечните пистолети „Хеклер и Кох“ на „тюлените“ виеха като циркуляри, изстреляха в моторницата стотина куршума само за няколко секунди разпръснаха парчета фибростъкло и дърво и Надупчиха тримата мъже пред контролните уреди. От каютата отвърна отличителното тракане на автомат „АК — 47“. Произведеното в Русия оръжие улучи партньора на Кръчфийлд, докато скачаше на моторницата. Куршумите не пробиха кевларената му жилетка, но хидростатичният шок го подхвърли в празното пространство между двата плавателни съда и тялото му изчезна в облаците от кордит, които изпълниха въздуха. Той падна във водата, но никой не чу вика му, докато престрелката продължаваше.

Следващата канонада на командосите проби назъбена дупка в корпуса около страничния отвор, откъдето бяха дошли изстрелите. Звуците на стрелбата с автоматично оръжие бяха пронизани от кратък вик и изведнъж всичко свърши. Кръчфийлд бе застанал гордо до контролното табло, нагазил до глезените в кръв и разкъсани трупове. Той изключи двигателите в същия миг, когато кормчията от екипа му намали скоростта на щурмовата лодка. Двата плавателни съда започнаха да се движат бавно. Ехото на сражението заглъхна.

Мърсър скочи на моторницата, чието име беше „Щастлив час“. Последваха го Хаузър и другите двама командоси. Очите им блестяха от бойна страст, а дулата на оръжията им още бяха горещи. Кормчията отдалечи щурмовата лодка от „Щастлив час“ и описа малка дъга в пролива, за да вземе падналия им другар. Докато Кръчфийлд преместваше труповете на единия борд на пленената моторница, двамата му колеги слязоха по тясната стълба в каютата долу. Когато лейтенантът приключи, те отново се върнаха на мостика. Единият командос, нисък и набит латиноамериканец с избит зъб, бършеше ножа си с кърпа за хранене, която бе взел от камбуза.

— Бяха двама, шефе — небрежно съобщи той и пъхна ножа в калъфа на бойния си колан.

— По дяволите — възкликна Кръчфийлд и се обърна.

На моторницата имаше петима терористи. Единият „тюлен“ беше във водата, друг бе отишъл да го вземе и на „Щастлив час“ бяха останали само трима.

Мърсър прочете мислите му и заговори, преди лейтенантът да направи нещо прибързано.

— Нямаме време да ги чакаме. Джоана Ригс очаква моторницата след няколко минути. Не трябва да предизвикваме подозренията й, като закъснеем. Изпратили са петима мъже да я вземат. И ние сме петима, заедно с Хаузър и мен.

— Доктор Мърсър, ние сме обучени за подобен вид нахлуване. Затова ни плащат. Разбирам защо вие и капитан Хаузър сте тук, но не мога да ви разреша да се качите на борда на „Арктика“, докато не го обезопасим.

— Нямаме време да спорим, лейтенант. Да тръгваме. Ще обсъдим въпроса по пътя, но каквото и да стане, не можем да чакаме твоите хора. — Мърсър знаеше, че Кръчфийлд няма друг избор, освен да му позволи да отиде с него. Щеше да му трябва още огнева мощ.

— Мърсър, Джоана Ригс ще ме познае веднага — изтъкна Лайл. — Ще бъда по-скоро в тежест, отколкото в помощ.

— Знам. Помислих за това. Ти ще се качиш на борда пет минути след нас. Дотогава ние ще сме обезопасили зоната около стълбата за борда. Повярвай, ще имаме нужда от теб, ако Ригс вече е започнала да потапя кораба. Аз не разбирам от танкери.

— Но нали каза, че работиш за „Алиеска“?

— Не. Просто направих услуга на Анди Линдстрьом, шефа на оперативния център, и заместих шефа на охраната.

— По дяволите. Загазихме — прошепна Хаузър.

— И още как. — Мърсър се вторачи в намиращия се на по-малко от километър пред тях „Петромакс Арктика“, спрял край северния бряг на широкия петнайсет километра пролив Хуан де Фука.

Невероятните му размери предизвикаха страхопочитание, но Мърсър не можа да се отърси от мисълта, че танкерът прилича на обречен кораб.