Ладията на Харон

Пролив Принц Уилям

„Надежда“ бе конструиран през 1964 година от „Яроу и компания“ като научноизследователски кораб за Кралската флота и бе запазил строгите си военни очертания под пластовете яркожълта боя, заради която приличаше на грамадна играчка за вана. Плоският нос се носеше почти перпендикулярно над развълнуваните води. Кърмата също беше плоска. Корабът беше дълъг седемдесет метра. Триетажната надстройка заемаше две трети от главната палуба. Правоъгълният комин се издигаше в средата. На задната палуба имаше площадка за хеликоптери, а под мостика — гараж за два жълти рейнджроувъра. Отгоре се извисяваше десеттонен кран, готов да пренесе на брега превозните средства.

На борда можеше да се настани екипаж от сто двайсет и трима души, затова имаше предостатъчно място за двайсет и двамата активисти и шейсетте други членове на ПАПС.

Пробегът от трийсет хиляди километра позволяваше на „Надежда“ да пътува навсякъде по света и да привлича общественото внимание върху щетите, нанасяни върху околната среда. Корабът не беше бърз, максималната му скорост беше само тринайсет възела, но моторът на кърмата го правеше маневрен. Трите турбодизелови двигателя „Паксман Вентура V — 12“ и подсиленият корпус осигуряваха безопасността му сред дебелите ледове.

Когато го купиха, ПАПС почти не промениха вътрешността и оставиха непокътнати двете лаборатории, фотографското студио и големите трюмове. Коридорите бяха застлани с морскосин мокет, а обикновените сиви стени бяха пребоядисани в меки пастелни оттенъци на бледолилавото и кремавото. На много места бяха поставени плакати, посветени на една и съща тема — призиви за спасяването на джунглите, океаните и застрашените видове. Пандите и китовете бяха най често изобразяваните животни, наред с обезпокоителни сцени на индустриално замърсяване на водата и въздуха.

Най-емоционалният плакат, окачен на почетно място в трапезарията и използван от ПАПС в рекламните им кампании, показваше шестгодишно индианче от Южна Америка в дрипави къси панталонки. Зад него се издигаше стена от димящи пламъци, докато огънят унищожаваше бразилската джунгла. Момчето тъжно гледаше огромен булдозер, който се движеше към него. Лицето на шофьора бе скрито зад голям противогаз. Надпис не бе необходим.

Тъй като водоизместимостта му беше четири и половина метра вода, „Надежда“ не можеше да бъде завързан на пристана около град Валдиз. Корабът бе хвърлил котва на неколкостотин метра от брега и беше най-големият плавателен съд в пролива Принц Уилям, като се изключи постоянната върволица от танкери, които минаваха през залива. „Надежда“ се приближи до брега само веднъж, откакто бе пристигнал в пролива, за да разтовари единия рейнджроувър на пристанището.

Позицията на кораба даде на Ян Верховен няколко минути, за да огледа госта, когото караха с гумена лодка „Зодиак“ на борда на „Надежда“. Въпреки яркото слънце въздухът беше студен. Полярният фронт държеше в хватката си цяла Аляска и температурата бе спаднала с двайсет градуса под обичайната. Местните жители твърдяха, че тази зима е най-лютата от двайсет и пет години, а беше едва средата на октомври. Двамата мъже, които караха „Зодиак“, се бяха прегърбили срещу смразяващия вятър, който духаше в пролива. Бяха сложили качулките на дъждобраните на главите си, но пътникът явно не забелязваше суровите климатични условия. Той седеше стоически в средата на надуваемата лодка. Раменете и главата му бяха изправени. Дори не си беше сложил шапка, за да запази телесната си топлина. Верховен ясно виждаше прошарената му късо подстригана коса.

Ян се бе изправял срещу природата много пъти през живота си, винаги търсейки по-близък контакт с нея, но човекът в лодката идваше не за да изпита силата й, а да я покори. Дори от разстояние Верховен ясно видя арогантността му. Мъжът очевидно не изпитваше нищо към природата — нито благодарност за нежните и милувки, нито страхопочитание към лютите и бури — и сякаш презираше студа. Ян почувства омраза към него.

Откакто се помнеше, Верховен винаги бе обичал света около себе си — не градовете, магистралите и изкуствените канали в родната му Холандия, а природата, вятъра, океаните и земята. Като малък, той прекарваше часове, захласнат в движението на облаците, преминаващи над двора на дома му. За него нямаше нищо по-съвършено от земята, на която живееше. Беше деветгодишен, когато разбра, че този земя е създадена от хората.

Тогава научи, че цялата му страна е открадната от Северно море. Учителите му гордо обясняваха, че земята е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Учителят каза, че това е чудо на човешката изобретателност и непримирим дух.

Младият Ян гледаше на създаването на Холандия като на умишлена кражба. Как беше възможно нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност. Смяташе, че холандците нямат право да вършат онова, което бяха направили. Природата не бе могла да ги спре и да защити равновесието си, докато човечеството я погубва.

И в същия ден посвети живота си на борбата да възстанови равновесието в полза на природата и да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата. Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникващото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана активист в колежа в началото на осемдесетте години на XX век, докато изучаваше опазване на околната среда. Младостта му беше изпълнени със сблъсъци с полицията, атаки със сълзотворен газ, среднощни дебати и печатане на нелегални вестници.

Верховен защити докторат по-скоро от желание да бъде сред бунтуващите се студенти, отколкото поради друга причина. Нямаше съмнение, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, и ще продължи със смесицата от природозащитна активност и насилие. Преди четири години го бяха изхвърлили от академичните среди, защото разпалените му призиви ставаха твърде радикални дори за либералните научни кръгове в Европа. Верховен вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в ПАПС. Ако бе продължил да преподава, нямаше да има време да създаде организацията, която в момента беше на път да засенчи „Грийнпийс“ като най-активната природозащитна организация в света.

„Зодиак“ се приближаваше към „Надежда“. Лъскавият и гумен корпус пореше водите с бързината на една от множеството видри, обитаващи пролива. Мислите на Верховен отново се насочиха към човека, който идваше да разговаря с него.

Верховен бе имал работа с множество опасни хора — неонацисти с бръснати глави, които бе наел да разтурват митингите на собствената му организация, подпалвачи професионалисти, използвани да палят бензиностанции в Холандия и Белгия, и банди крадци, наети да научат активистите на ПАПС как да влизат с взлом в научноизследователски лаборатории, където се извършваха експерименти с животни. Колкото и фанатизирани и зловещи да бяха те, никой не можеше да се сравни с човека, който се приближаваше към „Надежда“.

Първата им среща се бе състояла преди година. Мъжът бе влязъл в тесния офис на ПАПС близо до централната гара в Амстердам и след като набързо се представи, сложи чек на бюрото на Верховен. Тогава ПАПС имаше двайсетина членове, предимно доброволци, и бюджет от петдесет хиляди долара, голяма част от който идваше от попечителския фонд на Ян. Чекът бе издаден на името на ПАПС и беше за десет милиона долара.

— Към тези пари има условие — заяви дарителят.

Ян си спомняше, че погледна в ледените му очи и видя смъртта, но това не му попречи да се съгласи с готовност да приеме парите и да продаде душата си, сякаш самият Луцифер му бе направил предложението. В Иван Кериков имаше нещо зловещо. По-късно чрез връзките си в Европа Верховен научи, че Кериков е бивш офицер от КГБ, станал отстъпник, и е издирван от Съединените щати, предишните си руски господари и от няколко групировки. Славата му на насилник беше кошмарна.

За няколко седмици Кериков превърна ПАПС в строго организирана бойна единица, изградена около обаянието на Верховен и непоколебимата му всеотдайност към каузата. Кериков направи възможно закупуването на стария научноизследователски кораб, прекръстен на „Надежда“, и нае уважавана рекламна агенция, която да организира публичните кампании на ПАПС. Фотокопираните листовки, залепени на телефонните стълбове в Холандия, и вербуването на нови членове чрез личен контакт изчезнаха и ПАПС се преместиха в луксозен апартамент в сграда на банка в центъра на града, със секретарки, огромна компютърна система и достатъчно пространство за персонал от двеста служители. За няколко месеца броят на членовете и се увеличи десет пъти и продължи да расте с феноменална скорост. От малка група на предани доброволци ПАПС се превърна в голяма сила и хората трябваше да плащат, за да станат част от нея. За кратко време ПАПС се преобрази от невзрачна организация в периферията на природозащитното движение в един от световните лидери в опазването на околната среда.

Кериков ръководеше всичко това с безскрупулна самоувереност, без да се разкрива пред никого, освен пред Ян Верховен. Резултатите бяха фантастични. Руснакът притежаваше способността да отстранява неприятните проблеми и неудобните хора. Когато собственик на бензиностанция загина в пожар, запален от ПАПС, неговата разгневена и бъбрива вдовица изчезна скоро след това. Кериков беше целенасочен и безмилостен в решителността си да изгради ПАПС, макар че така и не спомена какви са мотивите му. Верховен приемаше парите и помощта му, без да се осмелява да попита каква цена ще трябва да плати за покровителството на руснака.

Преди три месеца Кериков най-после разкри условието, което бе споменал, когато дойде в офиса на ПАПС. Верховен беше заинтригуван от предложението и с изумление научи колко е напреднал планът без негово знание. Руснакът предоставяше на ПАПС върховната проява на протест, възможност да предотвратят неизбежна екологична катастрофа и да спасят цялата екосистема. Планът му гарантираше никога повече да няма разливи като от „Ексон Валдиз“, а Полярният природен резерват да бъде недостижим за сондиране на петрол.

„Зодиак“ се плъзна към стръмната стълба за борда на „Надежда“. Кериков се качи на кораба, движейки се с лекота, неприсъща за човек на петдесет и пет години.

Верховен застана на площадката, за да го посрещне. Руснакът не понечи да се ръкува с него и Ян стори всичко възможно да прикрие неудобството си. Срещата не беше уговорена предварително. Кериков се бе обадил неочаквано сутринта. Верховен знаеше, че руснакът не прави нищо, без да има причина, но нямаше представа каква е целта на посещението.

— Да отидем в твоята каюта. — Кериков добре познаваше кораба и тръгна към просторното помещение, което някога беше офицерска каюткомпания.

Верховен се бе настанил в най-голямата каюта на борда на „Надежда“, когато се качи на кораба в Аляска. Стоманените прегради бяха облицовани с ламперия и боядисани, а килимът беше с двойна подплата за по-добра изолация на пода. Двата малки кръгли илюминатора бяха единственият знак, че помещението е корабна каюта. Апартаментът се състоеше от напълно обзаведена баня, спалня и кабинет с дъбово бюро и дълга заседателна маса с места за десет души.

Веднага щом Верховен затвори люка, Кериков го сграбчи за рамото, завъртя го към себе си и го зашлеви през лицето толкова силно, че Ян залитна към стената, събаряйки на пода картина в рамка.

— Какво…

Руснакът го удари още веднъж, този път по слепоочието. Верховен падна, порязвайки ръцете си на парчетата стъкла по килима.

— Млъкни. Ще говориш, когато аз ти кажа — заповяда Кериков, прекоси широката каюта и седна до масата, оставяйки Верховен да се изправи, като го наблюдаваше със змийските си очи. Холандецът се настани на стола срещу него. От устата му потече кръв, но той не посегна да я избърше. — Няма да те питам дали си разсъждавал, когато изпълни онзи номер снощи, защото знам, че изобщо не си мислил. — Гласът на Кериков беше монотонен и безстрастен, но в отривисто произнесените срички се долавяше гняв. — Вложих десет милиона долара в тази операция, изградих жалката ти протестна група и работих повече от година, за да докарам нещата дотук, а ти привличаш вниманието върху нас, като убиваш шофьор на камион, за да те споменат във вечерните новини.

— Не съм го убил аз, а „Петромакс“.

— Затвори си проклетата уста. Може да убеждаваш света в благородната си кауза и да разобличаваш алчността на корпорациите, но на мен тези не ми минават. Няма значение кой е убил шофьора. Ти си бил там, когато се е случило, и си бил готов да извлечеш полза от произшествието пред телевизията. Позволих ти да бойкотираш бензиностанциите на „Петромакс“ тук, във Валдиз, защото това ти осигурява прикритие. Но не съм ти давал разрешение да пренасяш кръстоносния си поход извън пролива Принц Уилям. В момента имам достатъчно проблеми с някаква група имитатори, които палят бензиностанции в Анкъридж. И ако разбера, че ти стоиш и зад това, ще ти изтръгна червата и ще те обеся с тях.

Верховен не каза нищо, но наведе глава. Никога повече нямаше да се осмели да предизвика Кериков.

— Сега, след като си поговорихме за този злополучен инцидент, ще преминем към други въпроси. — Макар че темата беше сменена, тонът на руснака остана заплашителен. — Успя ли да осигуриш достатъчно течен азот, за да заменим цилиндрите, които загубихме на „Джени IV“?

— Установихме, че запасите във Ванкувър и Сиатъл са изчерпани, но открихме течен азот във Феърбанкс. Набавихме четири тона.

— На борда на „Джени IV“ имаше шест, когато изгоря.

— Два тона от товара на кораба бяха допълнителна застраховка за мисията. Това е лукс, който сега не можем да си позволим. По северозападното крайбрежие на Тихия океан няма достатъчно запаси от медицински материали, нито химически компании, които да ни осигурят това количество. За да останат извън подозрение, хората ми от офиса в Сан Франциско трябваше да бъдат много изобретателни с историята си за прикритие.

— Какво са казали на доставчиците?

— Представили са се за координатори по специалните ефекти на филм с голям бюджет.

— Отлично — одобри Кериков и запали цигара.

— Моля те, не го прави — помоли Верховен и посочи димящата „Марлборо“ в ръката му.

Руснакът го погледна изпитателно, пусна цигарата на пода и я стъпка, оставяйки катраненочерно петно, а сетне подигравателно запали друга. Каютата се изпълни със синкав пушек. Верховен не каза нищо.

— Ще трябва да закараме с хеликоптери цилиндрите с течен азот до мястото. Ще направим няколко курса, макар че по този начин ще бъдем лесни за откриване, отколкото бих искал.

— Парите ще накарат пилотите да си затварят устата.

— Не се безпокоя за пилотите, а за персонала и хората на летището. — Кериков млъкна за няколко секунди и когато отново заговори, гласът му беше твърд и решителен. — Накарай хората си да наемат камион и да преместят контейнерите на север, във Фокс или някое друго градче, където има летище. Хеликоптерите ще вземат азота оттам, като отново използват прикритието на филмова компания. — „А след като закарат всички цилиндри, ще убием пилотите.“ Кериков запази за себе си последната мисъл.