Ладията на Харон

Заливът Кук, Аляска

Докато хеликоптерът отнасяше Мърсър към „Петромакс Омега“, морето му се бе сторило спокойно и гладко. Само леко вълнение отбелязваше движението на прилива. Но в малката спасителна лодка, повлечена от движещото се със скорост двайсет възела течение, повърхността на залива приличаше на стръмно наклонена плоскост, която ожесточено се надигаше и спускаше. Над нея като лавини се извисяваха планини от вода, които подмятаха нагоре и надолу лодката. Гъста бяла пяна обливаше стъклата. Малката спасителна капсула представляваше самотна яркожълта точка в черното море.

Мърсър се събуди от звука на повръщане и когато се разсъни, осъзна, че източникът е той. Горчивата течност изгаряше устата и гърлото му и се събираше под брадичката, докато лежеше на клатушкащия се под. Задушната гореща кабина миришеше като дъното на клетка на животни в зоологическа градина.

— Господи — изстена той. — Не стига, че ме боли, ами и се излагам.

Бе страдал от морска болест само веднъж през живота си и бе забравил колко неприятно е усещането. В стомаха му сякаш имаше кълбо гърчещи се змии, които се опитваха да избягат. Съзнаваше, че е безполезно да се съпротивлява, и продължи да повръща. След като се пречисти, Мърсър се почувства по-добре, но знаеше, че скоро ще започне да му се повдига отново.

Погледна Аги, която лежеше свита на кълбо до него на кърмата на лодката. Мърсър докосна кожата и и въздъхна облекчено. Тя беше топла и цветът и се бе възвърнал. Стисна пръстите и и Аги измънка нещо в съня си. Не беше загубила чувствителността си, затова нямаше опасност да е премръзнала. Бе заспала дълбоко от изтощение, а не бе изпаднала в кома, както той се опасяваше.

Мърсър се вторачи в нея. Аги беше забележителна жена. Ако не беше тя, и двамата щяха да са мъртви. Храднокръвието и на петролната платформа, умението и да борави с уредите на помпите и способността и да действа под напрежение ги бяха спасили. Много хора бяха спасявали живота му, но нито веднъж жена, към която чувстваше… Той сподави емоциите. Не можеше да си ги позволи в момента, затова се залови с по-важни задачи, като първо уви спътницата си в още одеяла.

Моторът тихо бръмчеше. Показанията на уредите бяха нормални. Компасът сочеше, че се движат на север, към сушата. Мърсър намали тягата. Спасителната лодка реагира мигновено и започна да посреща вълните по-агресивно. Аварийната капсула имаше автопилот и той го включи. Според часовника му плаваха от петдесет минути. Това означаваше, че им остават само няколко часа, докато се свържат с Анди Линдстрьом в „Алиеска“ и попречат на Кериков да взриви петролопровода. Макар че в южната част на полуостров Кенай имаше повече градове, Мърсър реши да се отправи към континенталната територия. Ландфол беше значително по-близо и той се надяваше да намери предавател или телефон в някое от множеството риболовни селища край залива.

Мърсър разгледа шкафчетата и претърси запасите, за да види дали може да използва нещо. Намери няколко таблетки „Триптон“ в медицинския комплект. Хапчетата бяха против морска болест и бяха по-ефикасни преди проявата на симптомите, но Мърсър реши, че няма да навреди, ако глътне няколко, стига стомахът му да ги задържеше. Откри и няколко вълнени анцуга и бързо нахлузи единия, а после облече и спящата Аги. Зад медицинския комплект, пъхнато между две фенерчета, беше вероятно най-голямото му откритие — неразпечатана бутилка бърбън. Въпреки че не познаваше марката, той благодари на Бога за алкохола и отпи голяма глътка. Течността опари вътрешностите му като разтопена стомана.

Мърсър очакваше, че отново ще му прилошее, и остана приятно изненадан, когато стомахът му се успокои от алкохола. Сети се за количеството бърбън, което Хари Уайт поглъщаше всеки ден, и осъзна, че приятелят му може би има право.

След това избърса водата и повърнатото от пода с едно одеяло и после отново се приближи до Аги, като прокара пръсти по гладкото и лице. „Господи, колко е красива.“ За пореден път го завладяха чувства, с които не можеше да се справи, но побърза да ги прогони и да се съсредоточи върху реалността на положението им, вместо да фантазира за евентуалното им бъдеще заедно.

Мърсър седна пред контролните уреди, увеличи тягата и включи автоматичния предавател, излъчващ повтарящ се сигнал за бедствие на честота 121,5 мегахерца. Замисли се дали да не използва радиопредавателя, за да се обади за помощ, но знаеше, че към сушата плават най-малко още две спасителни лодки, спуснати от „Омега“. Последното, което искаше, беше враговете да разберат, че двамата с Аги са оцелели при потъването на платформата. Засега бяха сами и напълно изолирани от външния свят.

През следващите два часа Мърсър се бореше с морето и с болестта. Двигателят „Сааб“ работеше безупречно. Аги продължаваше да спи. Беше изтощена толкова много, че дори силното клатене на лодката не можа да я събуди. Мърсър обаче не извади такъв късмет. Колкото по-дълго пътуваха, толкова по-зле реагираше стомахът му. Той отвори външния люк, за да влезе чист въздух в задушната кабина, но след известно се наложи отново да го затвори, защото през отвора влизаше твърде много вода.

Единственото, което го поддържаше и придаваше смисъл на изпълненото с трудности преживяване, беше надеждата, че ще спре Иван Кериков. Без този мотив Мърсър отдавна би се отказал. Но когато стомахът му се сви конвулсивно за двайсети път и немощното му тяло се обля в пот, той разбра, че ще издържи на всичко, за да попречи на руснака.

Зората се появи бавно, посребрявайки небето в онази неясна перлена светлина, която загатва за настъпването на новия ден. През оплисканите от вълните стъкла северният бряг на залива представляваше сиво-зелена ивица, врязана между тъмните води и небето. На хоризонта се виждаха вълнообразни, обрасли с борове планини. Скалисти хълмове и безименни потоци си проправяха път към брега на залива Кук. Мястото беше негостоприемно и обитавано само от най-силните и издръжливи видове.

Морето се успокои. Вълните укротиха бесния си танц и леко поклащаха лодката, без да я застрашават. Мърсър най-после отвори люка. Мъгливият въздух охлади кожата му и проясни лепнещите му, зачервени очи. Отчаяно се нуждаеше от сън. Гърбът и раменете му се бяха схванали.

Той насочи лодката успоредно на брега, но се молеше да намери убежище, преди да стигнат до далечния град. Не виждаше другите спасителни лодки от „Омега“, но не преставаше внимателно да наблюдава морето. Попаднеха ли на някоя от тях, двамата с Аги щяха отново да бъдат заловени или по-вероятно убити.

Вляво имаше скалист бряг, а по-нагоре висока гора. След двайсетина минути Мърсър започна да мисли, че е направил сериозна грешка. Може би трябваше да отидат на юг, към рибарските селища на полуостров Кенай. Ценното време, което бе спечелил, отправяйки се на север, бързо намаляваше, докато търсеше рибарска хижа. Брегът се вдлъбна в широк залив. Водите на река се изливаха във водопад над скалите, преди да се влеят в океана.

На брега на реката имаше дървена хижа с каменен комин, издигащ се от едната страна като парапет, и ниска веранда. На Мърсър тя се стори най-привлекателната постройка, която бе виждал.

Той насочи лодката към брега и когато се приближи до хижата, видя нещо, от което сърцето му радостно подскочи. Зад ниските смърчове бе завързан червен хидроплан.

Ако в хижата нямаше радиопредавател, то в хидроплана със сигурност имаше.

Мърсър спря до брега на петдесетина метра на юг по реката и угаси мотора. Краката му трепереха, сякаш все още плаваше по водата, и той изчака, докато се успокоят.

Когато скочи от лодката, ботушите му затънаха в камъните. Утринният въздух беше хладен и ухаеше на борове и на мъглата, която се стелеше над върхарите на дърветата. За миг завидя на собственика на хижата, че живее на такова усамотено и красиво място.

Надникна през мръсните прозорци на хижата и видя, че вътре няма никого. Мебелите бяха покрити с прах и от снимките в рамки на полицата над камината висяха паяжини. Обстановката беше примитивна. В кухнята имаше малка мивка, захранвана с желязна помпа, и лагерен котлон. Мърсър очакваше, че и комуникациите ще са първобитни. Най-голямата му надежда беше хидропланът.

Старият „Чесна“ беше в безупречно състояние, наскоро боядисан и чист. Мърсър предположи, че едномоторният хидроплан служи за развлечение, а собственикът на хижата използва по-нов самолет или моторна яхта, за да стигне дотам от Анкъридж. Не можеше да повярва, че някой би оставил такъв самолет без охрана през зимата, но не беше в положение да оспорва действията на другите хора.

Надникна в пилотската кабина, за да провери дали има радиопредавател, седна и набързо огледа уредите веднъж, а после още един път, по-внимателно. Мястото, където трябваше да бъде предавателят, беше празно. На таблото нямаше уреди за комуникации.

Мърсър отчаяно удари с юмрук по контролното кормило. Не можеха да мръднат оттам, докато спасителите, търсейки оцелели от „Омега“, не стигнеха до хижата. Това можеше да стане след няколко дни, много след като Кериков и съюзниците му от ПАПС взривят петролопровода в Аляска. Мърсър много пъти се бе возил на малки самолети на път за далечни мини и съсредоточено бе наблюдавал пилотите, но не бе взимал уроци по летене. Все се заричаше да го направи, но не му оставаше време. Сега се прокле, че е отлагал толкова дълго.

Контролните уреди пред него му бяха познати и нямаше да е трудно да ги включи, но не беше сигурен как да накара самолета да излети. Накрая реши, че е изтърпял твърде много, за да се откаже. Щом не бе загинал по време на бягството от петролната платформа, тогава нямаше да умре и ако издигнеше хидроплана, прелетеше стотина километра и после го приземеше. И веднага щом осъзна, че е готов да го направи, стомахът му се сви от страх и парализиращото пронизване едва не го принуди да се откаже от решението си.

Той се съсредоточи, разчитайки на фотографската си памет да повтори точно движенията, които бе наблюдавал толкова много пъти. Срещу вятъра, пълна тяга, дърпаш кормилния лост и излиташ. Лесно. А приземяването? Пилотите го правеха с лекота — намаляваха скоростта, спускаха се надолу и в следващия миг се озоваваха на земята.

Мърсър стоеше пред таблото като ученик в първия си ден на шофьорски курс. Всичко му беше познато и в същото време бе объркващо сложно и страшно. Господи.

В този миг му хрумна нещо друго и се усмихна. Не беше нужно да лети. Можеше да използва хидроплана като лодка да ги пренесе по вълните, вместо да ги издигне в небето. Виж, с това можеше да се справи.

Радостта му обаче се изпари, когато чу бръмченето на дизелов мотор далеч в залива. Трудно беше да прецени разстоянието заради мъглата, издигаща се от водата, но плавателният съд, изглежда, се бе отправил към брега. Надяваше се да остави Аги пред камината в хижата, преди да тръгне на самоубийствената си мисия, но това вече не беше възможно. Звукът на двигателя можеше само да означава, че хората на Кериков, които бяха избягали от „Омега“, се приближаваха.

— Полет 666 на „Мърсър Еъруейз“ за Ада вика пътниците — пошегува се той, изскочи от пилотската кабина и хукна към спасителната лодка, където беше Аги.

Тя все още спеше. Мърсър я взе на ръце заедно с одеялата. Докато излизаше от лодката, нещо привлече вниманието му и той го грабна.

— Безплатно обслужване, напитки и всичко останало — измърмори, стисна здраво бутилката бърбън и затича обратно към хидроплана „Чесна“.

Отнесе Аги в товарното отделение, завърза я с предпазния колан, сряза с нож въжетата, с които бе завързан хидроплана, и скочи в пилотската кабина. Звукът на другия мотор се чуваше много по-близо, но мъглата скриваше лодката.

Мърсър превъртя ключа на стартера, но двигателят не реагира.

— Хайде, скъпи, не постъпвай така с мен.

Опита втори път и отново не можа да запали, но после си спомни, че трябва да натисне бутона „Главно захранване“, и опита още веднъж. Двигателят се задави един-два пъти и сетне забръмча силно.

— Добре — каза Мърсър, погледна измервателните уреди и бързо реши кои са важните.

— Температура на горивото? На кого му пука? Налягане в карбуратора? На кого му пука? Индикатор за скоростта на вятъра. Твърде слаба. — Той подаде тяга и изтръпна, когато единият цилиндър се задави, но после заработи равномерно.

След миг хидропланът се отправи към залива, бързо набирайки скорост. Двата понтона издълбаха дълбоки бразди във водата. Мърсър се увери, че моторът работи с пълни обороти и експериментира с гумените педали. Хидропланът реагира на командите му и леко зави. Мърсър се опита да прецени къде за последен път бе чул спасителната лодка, за да я заобиколи, защото не виждаше нищо в мъглата.

Почувства се малко по-уверен и леко увеличи скоростта. Хидропланът сякаш олекна в ръцете му и тръгна по-бързо. Мърсър погледна индикатора и се стресна, като видя, че се движат със седемдесет възела. Пореха повърхността като стрели и „Чесна“ сякаш искаше да излети. Самолетът беше стабилен, но Мърсър усети, че няма да може да се справи с високата скорост, и протегна ръка да намали тягата.

Внезапно от мъглата се появи една от спасителните лодки на „Петромакс Омега“. Мърсър имаше само секунда да реагира и без да мисли, дръпна назад контролния лост. Хидропланът се откъсна от водата и излетя само на трийсетина сантиметра от заобления връх на аварийната капсула. Първата му мисъл беше отново да спусне самолета във водата, но „Чесна“ продължи да се издига. Обзе го паника и ръцете му натежаха като олово. „По дяволите.“

Борейки с нарастващия си страх, Мърсър се опита да си спомни колко широк е заливът Кук и колко високи са планините на отсрещната страна. Но когато хидропланът се издигна на деветстотин метра височина и се гмурна в слънчевата светлина над мъглата, той видя, че планините на Националния резерват Кенай са далеч и не представляват заплаха за самолета. Мърсър пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, и избърса потта от челото си, но сърцето му продължи да блъска лудо в гърдите. Беше забъркал себе си и Аги в тази каша и нямаше представа как ще се измъкне. Мърсър обаче не се предаде на паниката и започна да експериментира със самолета. Ако искаше да се приземи, трябваше да се научи да го управлява, преди горивото да свърши. За щастие нямаше въздушни течения и само за няколко минути той свикна с реакциите на „Чесна“. След десетина минути Мърсър установи курс към Валдиз, като управляваше самолета, поддържаше го в равновесно положение и използваше седемдесет процента от тягата, сякаш беше пилотирал през целия си живот.

В напразен опит да отвлече вниманието си от моментните си тревоги той се замисли за Кериков и как точно руснакът ще разруши петролопровода. Както Анди Линдстрьом бе казал, замразяването на петрола нямаше да е достатъчно, защото тръбата е дебела. Но ако Кериков бе завзел контрола върху компютрите, които управляваха помпите, а Мърсър подозираше, че това е станало чрез Тед Моси, руснакът трябваше само да изчака, докато по-голямата част от линията се втвърди, и после да засили мощността на турбините на помпите до максимум. Течащият по незамръзналите участъци петрол щеше да създаде огромно напрежение, когато стигнеше до замръзналите части. Линията нямаше да издържи на комбинираната мощ на десетте работещи помпени станции и щеше да се разцепи на стотици места там, където бяха поставени пакетите със замразения азот.

Мърсър погледна часовника си. Ако не стигнеше до Валдиз и не предупредеше Анди Линдстрьом за Тед Моси, Кериков щеше да успее. Без да обръща внимание на клонящата към нула стрелка на горивото и почти червените линии на индикаторите за двигателя, той подаде още тяга, увеличавайки скоростта с няколко километра в час. Изминаха още двайсет мъчителни минути, докато хидропланът прелетя над източното крайбрежие на полуостров Кенай и стигна до водите на пролива Принц Уилям.

Мърсър зави леко на север. Град Суърд беше само на четири минути южно от тях, но в съсредоточеността си Мърсър бе пропуснал да забележи, че населеното място е сгушено между планините. Можеше да се приземи там и да си спести предстоящото изпитание.

Изследователският кораб „Надежда“ на Планетарния активен природозащитен съюз имаше карнавалния вид на развлекателен кораб, пристигнал в тропически рай. Младите идеалисти вдигаха наздравици за успеха си с бутилки евтино шампанско. Оставаха само час-два до приключването на най-голямата атака срещу индустриалните замърсители на околната среда в историята на природозащитното движение. Всичките им предишни действия — палежите на бензиностанции, митингите, сбиванията, скандиранията и писането на лозунги по стените — бяха довели до този момент. Бяха осъществили всичко толкова лесно, та мнозина от тях решиха, че големите актове на екотероризъм са много по-елементарни от протестите, в които бяха участвали. Неколцина вече говореха за следващия им удар срещу света на индустрията.

Ян Верховен стоеше заобиколен от последователите си в каюткомпанията на „Надежда“. В ръката си държеше чаша шампанско и на красивото му лице сияеше усмивка. Той се наслаждаваше на настроението около него и черпеше сили от възхищението на привържениците си. Сините му очи бяха помрачени единствено от факта, че Аги не е там, за да сподели радостта му. Той бе разбрал защо му е върнала пръстена. Аги означаваше много за него, но веселото празненство му помогна да преодолее чувството на загуба. Няколко свободни жени го гледаха с неприкрито обожание, защото слухът за заминаването на Аги се бе разпространил бързо.

Една от тях, девойка на деветнайсет години, привлече вниманието му и когато и се усмихна, тя отвърна на повторния му поглед с недвусмислено изражение на сексуално желание. „Вероятно още тази нощ ще имам нова любовница“ — помисли Верховен, докато слагаха поредната чаша с шампанско в ръката му.

— Колко остава още, Ян? — извика някой от дъното на препълненото помещение.

— Съвсем малко — ухили се Верховен. Детонаторът беше в джоба на ризата му. Тънкият мобилен телефон бе притиснат до гърдите му.

На долната палуба под каюткомпанията, където шумната веселба продължаваше, Абу Алам докладваше на Кериков. Той бе прекарал последните три часа в машинното отделение на „Надежда“ и бе поставил пластични експлозиви на тръбите за горивото, резервоарите и други стратегически места.

Дрехите му бяха мръсни, смуглата му кожа изцапана с машинно масло, а ръцете му бяха толкова черни, че сякаш беше с ръкавици. Двамата бяха сами в просторната каюта на Ян Верховен. Дебелият килим беше осеян с отпечатъци от стъпките на Алам.

Той разказваше безчувствено къде е поставил взривовете и как се е наложило да убие тримата инженери, които са се приближили до него. Очите му бяха безизразни и неумолими. Арабинът полагаше усилия да сдържи вълнението си и се опитваше да остане невъзмутим под критичния поглед на Кериков.

„Дали се досеща?“ — запита се Алам.

За Кериков беше естествено да заподозре предателство от страна на арабина, защото целият им свят се градеше на измама, но Алам не можеше да прецени дали руснакът знае, че покушението ще бъде извършено толкова скоро. Не след дни, а след часове.

Алам все още не бе избрал момента, защото сложните пресмятания не бяха по силите му. Той беше войник, а не офицер, и със сигурност не стратег. Хасан Руфти бе дал ясно да се разбере, че петролопроводът трябва да бъде разрушен и не трябва да има абсолютно никаква връзка между взрива и него и Кериков. Руфти и Кериков желаеха елиминирането на членовете на ПАПС. Никой от тях не искаше след това група млади идеалисти да се хвалят какво са направили. Убийството на руснака обаче щеше да бъде много по-трудно. Алам трябваше да се увери, че Кериков ще детонира пакетите с азот и ще активира скритата компютърна програма, която да включи помпените станции, и после да го убие, като го наръга светкавично с нож или го разкъса на парчета с ловната си пушка „СПАС — 12“. А най-добре би било, ако Кериков умре, когато Алам задействаше експлозивите, скрити на кораба, но арабинът не знаеше как да нагласи времето за двата удара.

„Вярвай в Аллах — напомни си той — и неговият Пророк ще те напътства.“

— Добре — каза Кериков, прекъсвайки прозрачните му мисли, защото двуличието на арабина беше очевидно. — Време е. Членовете на екипажа би трябвало вече да са пияни и след като детонираме пакетите с азот, няма да забележат, когато напуснем кораба. Това ще ни даде време да взривим „Надежда“. Доведи Верховен на мостика. Искам да видя лицето му, когато осъзнае какво е причинил на безценната си околна среда.

„Чесна“ беше ярко петно високо над сивите води на пролива Принц Уилям. Хидропланът летеше толкова високо, че бръмченето на мотора му не можеше да бъде чуто от ферибота, движещ се на изток от Суърд към Валдиз. Мърсър се надяваше, че плавателният съд се е отправил натам, докато го използваше за ориентир, за да стигне до Валдиз.

Засега всичко вървеше идеално. Чувстваше се почти удобно на пилотското място. Ръцете и краката му уверено управляваха контролните уреди. До ужасяващата перспектива на приземяването оставаха няколко минути. Най-много го безпокоеше безмилостното движение на голямата стрелка на часовника му. Не можеше да направи нищо, за да я спре или поне да я забави. Самолетът летеше с максимална скорост. Вероятността да стигне до „Надежда“ беше толкова малка, че практически не съществуваше.

Отпред се простираше необятната дива пустош на Аляска. Ранната утринна светлина даваше смътна представа за красотата на щата, високите планини, ледените потоци и огромните гори. Ако Мърсър не успееше, Аляска щеше да се превърне в ад на невъобразима разруха. Той познаваше издръжливостта на природата и какво може да направи силата й, за да изчисти белезите, оставени от човешкото присъствие, и макар че процесът беше бавен, природата винаги се възстановяваше. Но замърсяване като замисленото от Кериков щеше да бъде заличено едва след няколко поколения. Аляска щеше да бъде съсипана за цяло хилядолетие.

Мърсър погледна към товарното отделение, за да види дали Аги все още спи.

Само да беше сигурен, че са се отправили в правилната посока. В самолета имаше карти, но Мърсър не познаваше добре района, нито навигационните методи, за да ги използва.

— Господ ми е помощник-пилот, а надеждата — навигатор — със стиснати зъби прошепна той.

Забеляза дълъг, тесен остров на няколко километра от северния бряг на пролива. Вторачи се в него за миг и сетне протегна ръка към картите. Може би в края на краищата щеше да ги използва. Островът беше симетричен и разпознаването му на картата би трябвало да е относително лесно. Видя дълга диря от бяла пяна и осъзна, че това е супертанкер, отправил се на юг от Валдиз. Дори от хиляда метра височина размерите на плавателния съд бяха поразителни.

Докато се възхищаваше на кораба, Мърсър също така осъзна, че танкерът го е спасил от фатална грешка. Хидропланът летеше бързо и щеше да подмине Валдиз. Мърсър промени курса, така че да следва дирята на огромния танкер, и отново погледна часовника си. Нямаше достатъчно време, но трябваше да опита.

Едно от първите неща, на които инструкторът учи начинаещия пилот, е, че използването на хоризонталните стабилизатори трябва да съответства на тягата, за да се избегне загубване на скоростта. Обикновено след словесния урок инструкторът демонстрира това основно правило и уплашва до смърт със стремглаво спускане надолу ученика, който често изхвърля обяда си.

Мърсър не беше взимал уроци по летене и тягата беше силна, когато натисна лоста. Хидропланът реагира като кон, освободен от юздите, и започна да се спуска неконтролируемо. Проливът Принц Уилям изпълни гледката през предното стъкло, като се увеличаваше с всяка изминала секунда. Моторът изсвири пронизително и „Чесна“ се разтресе, когато крилете достигнаха и после преминаха точката на издръжливостта си. Самолетът се носеше надолу с двеста и петдесет километра в час.

Стомахът на Мърсър се сви. В гърлото му се надигнаха киселини, които го задавиха с противния си вкус. Той разбра, че е направил съдбоносна грешка и дръпна към себе си лоста, но натискът на вятъра беше твърде силен. Усилията му завършиха с опъване на кабелите между лоста и хоризонталните стабилизатори. Хидропланът се спускаше и колкото и да се мъчеше, той не можеше да го спре. Стрелката на висотомера се завъртя назад. Височината бързо намаляваше. Мърсър се сети за тягата едва когато една изящна ръка се протегна и леко натисна лоста. Двигателят мигновено се успокои. Без да пророни дума, Аги Джонсън седна на мястото на помощник-пилота и добави усилията си към тези на Мърсър. Двамата успяха да изправят носа на самолета. Корпусът престана да вибрира и хидропланът полетя само на трийсетина метра над развълнуваните води.

— Последното, което си спомням, е, че щяхме да се удавим, а сега сме на път да се разбием — каза тя толкова спокойно, че Мърсър се изуми. — Какво ти е? Не можеш да решиш как да умреш?

— Разбира се, че мога. — Той се опита да говори безразлично като нея, успокоен от уменията и да управлява самолет. — Виждам се убит от рикошет на камък в бъбреците. А ти?

— Аз пък не искам да бъда убита от поредната ти идиотска идея. Ясно е, че не знаеш да пилотираш, затова би ли ми казал какво стана?

— Избягахме от „Петромакс Омега“ десет секунди преди да потъне. Знам какво си мислиш. Горивото, което се разля, изгоря в огън, какъвто би вдъхновил Данте. Няколко часа по-късно успяхме да стигнем до брега, където намерих този самолет, и реших, че да го открадна, е много по-добра възможност, отколкото главорезите на Кериков отново да ни заловят. Не смятах да излитам, но знаеш как стават тези неща. Докато аз измислих началото на бягството ни, нямам нищо против, че ти се намесваш, за да го завършиш. Знаеш как да приземиш това чудо, нали?

— Имам двеста петдесет и седем летателни часа в дневника си. Къде е най-близката писта?

Мърсър се усмихна чаровно, за да прикрие безпокойството си.

— Това е хидроплан и се намираме само на около седем километра от „Надежда“. Но ти можеш да го приземиш, нали?

— По дяволите. — Лицето и отново пребледня. Пръстите и се вкопчиха в лоста на непознатата „Чесна“. — Не съм била в хидроплан.

— Разбира се, че си била — пошегува се той. — От известно време сме във въздуха. — Мърсър не обърна внимание на намръщеното и изражение и добави. — Освен това нямаме време да обсъждаме разликата между хидроплана и обикновения самолет, защото „Надежда“ е наблизо.

Жълтият кораб беше закотвен в средата на залива на Валдиз, на еднакво разстояние от града и пристанище „Алиеска“, на фона на тъмните заснежени планини. Валдиз представляваше неясно петно вляво, уплетен в паяжина от докове и вълноломи, пълни с риболовни кораби и развлекателни яхти.

— Аги, трябва да приземиш самолета. Кериков е на „Надежда“ и ти и аз сме единствените хора, които могат да го спрат — сериозно каза Мърсър. — Никога през живота си не съм се предавал и знам, че и ти не си го правила. Ако наистина те е грижа за околната среда, приземи самолета.

Той смяташе да кацнат на вълнолома на „Алиеска“, но реши, че нямат време. Щяха да им трябват няколко минути да прекосят пролива и още време, с което не разполагаха, за да стигнат до Анди Линдстрьом в оперативния център. И дори тогава нямаше гаранция, че ще съумеят да попречат на Кериков да включи помпите и да разруши петролопровода. Единственият им шанс беше преди всичко да не му позволят да детонира азота.

Аги не каза нищо, нито загуби време да го погледне. Макар че пилотираше непознат самолет, при това от мястото на помощник-пилота, тя действаше бързо и уверено с контролните уреди. Намали още тягата и издигна още носа. Хидропланът послушно изпълняваше заповедите й, сякаш знаеше, че предишният пилот е некомпетентен и сега се радваше на грижите на професионалист.

Аги спусна самолета над водата и се подготви за приземяване, без да знае какви са атмосферните условия, налягането, посоката на вятъра и другата информация, необходима на пилотите да извършат успешно кацане. Разчиташе на опита си. Висотомерът показваше, че все още са на дванайсет метра над морето, но тя знаеше, че не са повече от шест. Разбра, че Мърсър не е настроил висотомера, когато е излетял. Хидропланът беше много по-голям от самолета, който бе карала, и двата понтона под корпуса го теглеха надолу. Ръцете и краката и танцуваха по контролните уреди като на пианист, изнасящ самостоятелен концерт.

Аги издигна носа още по-високо, когато осъзна, че се намират твърде близо до „Надежда“. Корабът беше на стотина метра, а „Чесна“ летеше на три метра над пролива. Налагаше се да издигне самолета и отново да подходи за кацане, но не го стори. Гневът и към Ян я правеше безразсъдна.

Хидропланът се спусна само на метър и половина над водата и понтоните се блъснаха във вълните. „Чесна“ едва не се преобърна. Витлото беше в опасна близост до водата. Самолетът преодоля следващата вълна и намали скоростта си. Предното стъкло се посипа с капки. Аги бе успяла. Тя въздъхна облекчено, докато хидропланът леко се поклащаше по вълните.

— Професионалистите да вървят по дяволите. Аз съм пилот — задъхано каза Аги.

Мърсър предположи, че този нелогичен извод е някакъв ритуал.

— Да, така е — съгласи се той. Беше на ръба на свръхдоза адреналин.

Мърсър подаде тяга и моторът забръмча с пълна мощ. Хидропланът препусна по водата. „Надежда“ беше на двайсет метра от тях и блестеше на светлината на зората.

— Приближи се към кърмата, ако можеш — заповяда той. — Хрумна ми идея.

Аги все още не беше преодоляла шока от бягството им от „Омега“, самоубийственото спускане на Мърсър и рискованото приземяване. Беше твърде уморена, за да спори с него, и нямаше сили да възрази, затова му се подчини и насочи хидроплана към „Надежда“.

Жълтият корпус на кораба се извиси над тях, преди Аги да осъзнае, че са толкова близо. Тя отчаяно се опитваше да избегне сблъсъка, но тежка вълна тласна самолета в „Надежда“. Тънката алуминиева обшивка се огъна от подсилената стомана на плавателния съд.

— По дяволите — изруга Аги.

Мърсър отвори вратата на товарното отделение, за да може леденостуденият въздух да прогони мириса на страх от хидроплана. Главната палуба на „Надежда“ беше на четири метра над главата му, но той не видя стълба. Скочи на понтона и се протегна, за да се хване за ръба на крилото на кърмата. Понтонът беше хлътнал във водата и го принуди да се бори с ръце и рамене, за да се качи, отново изпитвайки болка.

Мърсър пъшкаше и напрягаше сили, в резултат успя да се изтегли на крилото, но нахлуващият прилив и вълните блъскаха „Чесна“ в „Надежда“ и не можеше да скочи и да стигне до перилата на кораба, защото разстоянието беше голямо.

Промъкна се до далечния край на понтона, докато тежестта му потопи във водата тази страна на хидроплана, и после хукна към другата страна. Сетне го направи отново, разклащайки самолета. В мига, когато реши, че „Чесна“ не може да се издигне повече, той се засили и скочи. Увисна в празното пространство и се замоли Кериков да не е поставил пазачи на борда. Приближаването и сблъсъкът на хидроплана сигурно го бяха накарали да изпрати някого да провери какво става. Ако забележеха Мърсър, щяха да го застрелят.

Той се издърпа нагоре, помагайки си с крака. Грапавата стомана охлузи ръцете и дланите му и израни пръстите. Без да обръща внимание на кръвта, Мърсър се изтегли на безлюдната палуба и кръстоса крака под перилата в последно отчаяно усилие.

— Аги — извика той.

Шумът на мотора и все още въртящото се витло почти заглушиха гласа му.

Секунда по-късно витлото потрепери и спря, и моторът утихна. Единственият звук беше плискането на вълните в корпуса на кораба. После Мърсър чу смях, разнасящ се от надстройката.

— Аги — отново извика той и бледото и лице се появи на отворената врата на товарното отделение на хидроплана. Изумруденозелените и очи блестяха на утринната светлина. — Трябваш ми тук, инак няма да успеем.

Първоначално искаше да я изпрати на брега да предупреди Линдстрьом, но сега му беше необходима на кораба. Смяташе да поведе бреговата охрана в атака срещу „Надежда“ и беше сигурен, че екипажът ще се опита да го спре. Но ако Аги беше до него, Мърсър се надяваше, че присъствието и ще предизвика по-малко подозрение, и ще може да открие Кериков.

— Не мога да скоча там горе. — Аги застана на понтона на хидроплана.

— Чакай.

Мърсър се скри от погледа и и се втурна към кърмата на кораба, където за дебело найлоново въже с дължина шейсет метра беше завързана светлоотразяваща оранжева спасителна лодка. Тичаше, като се оглеждаше, радостен, че никой не е видял хидроплана.

— Хвани се. Ще те издърпам. — Мърсър хвърли пояса, който падна във водата между кораба и самолета, а въжето увисна пред лицето на Аги.

Без да задава въпроси, тя уви няколко пъти въжето около юмруците си. Мърсър започна да я издърпва и накрая се наведе, хвана я през кръста и я прехвърли на борда. Аги падна в краката му и го наруга, защото бе ожулил гърдите и на перилата.

— Добре. А сега какво? — задъхано попита тя и го погледна критично.

— Ще намерим Кериков и ще го убием — заяви Мърсър. В очите му блестеше смъртоносен пламък. — След като членовете на екипажа видят, че сме заедно, искам да отидеш в каютата с радиопредавателя, да се свържеш с пристанището за танкери и да кажеш на управителя Андри Линдстрьом да спре техния компютърен специалист, млад човек на име Тед Моси. Той е блокирал компютрите и е инсталирал нова оперативна система, свързана с детонаторите на азота.

От изуменото и лице видя, че Аги няма представа за какво и говори. Нямаше време да и обяснява, затова промени плана.

— По дяволите. Върви с мен и се погрижи никой от приятелите ти да не разбере, че аз съм врагът.

Двамата затичаха към надстройката, отвориха една от тежките врати и хукнаха по безлюден коридор. Повечето каюти, покрай които минаха, бяха отворени и празни. Звуците от празненството се засилиха, докато се приближаваха към източника.

— Дано това да не означава, че сме закъснели — измърмори Мърсър и сви юмруци.

Те влязоха в главната трапезария и спряха, като видяха въодушевената тълпа. Купонът беше в разгара си. Природозащитниците забелязаха Аги и се разнесоха викове — някои радостни, други изненадани.

Не обърнаха голямо внимание на Мърсър. Очевидно не го познаха като човека, който бе арестувал неколцина от другарите им по време на акцията на ФБР. Присъстващите ги заобиколиха и им предложиха чаши с шампанско. Мърсър се почувства толкова не на място, сякаш бе дошъл на собственото си погребение.

— Още ли не е станало? — изкрещя той, за да надвика шума, а отнякъде един глас отговори, че остават още няколко минути.

Членовете на ПАПС бяха готови за финалното броене.

Аги погледна уплашено Мърсър. Очите и бяха огромни. Очевидно никой не знаеше какви ще бъдат последиците от онова, което щеше да се случи.

— Къде е Ян? — обърна се тя към активиста, който бе застанал до нея сред групата пияни гуляйджии.

— Мисля, че е на мостика.

Мърсър си проправи път през тълпата, като блъскаше онези, които се изпречваха пред него, и се хвърли към вратата.

Иван Кериков стоеше пред прозорците, когато Ян Верховен го намери. Ръцете му бяха скръстени зад гърба, широките му гърди бяха издути, а брадичката вдигната предизвикателно към дивата пустош отвъд дебелото бронирано стъкло. Зората посребряваше гъстата му коса, досущ козината на полярна лисица. Разликата във възрастта им беше петнайсетина години, но Ян се чувстваше като неопитен младок в присъствието на руснака. Той стоя мълчаливо няколко секунди, страхувайки се да прекъсне мислите на Кериков.

— Дойде моментът да заемеш мястото си като искрата, запалила третата велика революция в новата история. — Кериков се обърна и вторачи хипнотизиращите си очи във Верховен.

Ян си помисли, че такива трябва да са били очите на Распутин, не по цвят, а по сила.

— Третата?

— Да. Руската революция през 1917 година, фашистката революция на Хитлер и Мусолини, и сега Зелената революция — отвърна Кериков, давайки отговор, който щеше да успокои развълнувания природозащитник, като премълча, че третата революция всъщност ще бъде обединението на Близкия изток под контрола на Ирак и Иран. — У теб ли е детонаторът?

— Ето го. — Ян извади мобилния телефон от джоба на ризата си и го отвори. Всичко наоколо му се струваше нереално. Изведнъж почувства, че е въвлечен в нещо, в което вече не иска да участва. Но въпреки това не можеше да спре. Кериков му направи знак и Верховен започна да набира номера, сякаш руснакът контролираше пръстите му.

Мърсър чу само, че детонаторът е у Верховен, докато бе приклекнал на входа на мостика. От мястото си не виждаше Кериков и нямаше време да определи позицията му, но Ян стоеше точно пред него, близо до централното контролно табло. Мърсър изскочи от скривалището си и с всичка сила блъсна холандеца.

Двамата паднаха върху таблото. Телефонът изхвърча от ръката на Верховен и ребрата му изпукаха, когато Мърсър се стовари с цялата си тежест върху гърдите му. Той го удари два пъти и природозащитникът загуби съзнание. Забавянето обаче даде на Кериков достатъчно време да извади пистолета си. Мърсър се изправи, обърна се и видя насоченото към главата си оръжие.

В същия миг над залива Валдиз се разнесоха сирени — натрапчив вой, който се появи твърде късно, за да предотврати неизбежното.

В пристанище „Алиеска“ се беше случило нещо.

Двамата мъже погледнаха през стъклото, сякаш можеха да видят доказателство за разрушаването на дългия хиляда и двеста километра петролопровод. Мърсър се обърна към Кериков. Сивите му очи потъмняха от безразсъдна омраза.

— Късно е, доктор Мърсър — усмихна се руснакът, разкривайки жълтите си зъби. — Последния път ме изпревари с няколко часа, но сега аз те изпреварих само с броени секунди.

— Ще те убия, проклето извратено копеле. — Мърсър отмести поглед вдясно от Кериков.

— Боя се, че няма да го направиш. — Кериков се обърна, за да проследи погледа му, и в същия миг Аги Джонсън влезе от вратата вляво. Кериков така и не видя пожарогасителя, който тя използва като полицейска палка. Той падна и от голямата рана в черепа му бликна кръв.

— Радвам се, че дойде да подкрепиш заплахата ми — каза Мърсър, взе пистолета на Кериков и го насочи към руснака. Знаеше, че този човек все още е опасен, дори както лежеше, стенейки, на пода. Атаката на Аги не беше достатъчно силна, за да го накара да загуби съзнание, и той вече се опитваше да проясни мислите си.

— Какъв е този звук? — попита Аги, надвиквайки пронизителното свирене на клаксоните в пристанището.

— Закъсняхме. Верховен детонира пакетите с азот.

Аги се разкрещя като луда и хукна към бившия си любовник, прострян на пода. Започна да го рита, да вика името му и да ругае. Лицето и се зачерви и очите и се насълзиха. Никой не можеше да и причини повече болка от онова, което Верховен бе сторил на Аляска. Аги изпита мъка по природата, сякаш собственото и тяло бе покрито с отрова.

— Престани, Аги! — извика Мърсър и я хвана за раменете. — Трябва да се свържа с пристанището. Сигурно има начин да се намалят пораженията. Аги! Чуй ме!

Тя най-после спря и го погледна учудващо спокойно.

— Къде са предавателите? — продължи да крещи Мърсър. Нервите му бяха опънати до скъсване. Мобилният телефон на Верховен беше в краката му, повреден безвъзвратно.

— Разбити са. Видях, че арабинът ги строши, докато идвах насам. Той открадна спасителна лодка и избяга от кораба. Реших, че е по-важно да дойда на мостика, отколкото да се опитвам да го спра.

Неочаквано Кериков скочи от пода, където го бяха забравили. Мърсър съзря движението с периферното си зрение и му извика да не мърда, но руснакът побягна към вратата. Мърсър изстреля един куршум, който улучи Кериков в лявото рамо, накара да го залитне и го забави, но не спря устрема му към свободата. Той стигна до крилото на мостика, като притискаше с ръка раната си.

Мърсър нямаше време за втори изстрел. Кериков скочи от десет метра в леденостудената вода. Мърсър хукна след него, за да го застреля, но внезапно спря, обърна се и хвана Аги за ръката.

— Не говори. Бягай.

Двамата затичаха към вътрешността на кораба. Мърсър беше уплашен както никога дотогава. Щом Кериков бе избягал, рискувайки да бъде застрелян в гръб и скачайки в смразяващата вода, това очевидно беше по-безопасно, отколкото да остане на борда на „Надежда“. Руснакът бе хукнал веднага щом чу Аги да казва, че Абу Алам е напуснал кораба. Мърсър осъзна, че двамата са поставили експлозиви на борда, и предположи, че арабинът психопат трябва да има друг детонатор.

Аги и Мърсър нахлуха в трапезарията. Купонът се вихреше още по-буйно отпреди. От тонколоните се разнасяше рокендрол и повечето хора танцуваха в захлас. Мърсър се прицели през тълпата и стреля два пъти.

Музиката спря изведнъж, когато високоговорителите се разпръснаха на парчета в дъжд от черна пластмаса и жици.

— Слизайте от кораба, защото ще експлодира.

След като ги предупреди, макар да мислеше, че не го заслужават, Мърсър отново хвана Аги и се втурна към задната палуба, където беше хидропланът.

Той скочи на самолета, обърна се и погледна Аги, която стоеше до перилата.

— Скачай!

Мърсър очакваше да се поколебае, но тя не го направи, и се хвърли, преди да се е подготвил. Падна в ръцете му с такава сила, че едва не събори и двамата във водата.

После влезе в кабината и включи мотора. Очите и бяха широко отворени от страх. Натисна лоста напред и хидропланът се отдалечи от обречения кораб. Мърсър седна до нея на мястото на помощник-пилота.

— Онези хора… — поде Аги, имайки предвид членовете на ПАПС, които все още бяха на борда на „Надежда“.

— Подписаха смъртната си присъда, когато се съюзиха с Кериков — довърши изречението Мърсър. — Дадохме им шанс, какъвто никога нямаше да имат.

— Къде отиваме? — Аги възвърна спокойствието си и това изуми Мърсър.

— На пристанището. Знам ли, вероятно все още можем да направим нещо. — Знаеше, че е късно и злото е сторено. Оставаше само да помогне да бъде разчистено. Мърсър чуваше воя на сирените въпреки вибрациите на самолета и бръмченето на двигателя.