Ладията на Харон

На борда на супертанкера „Южен кръст“

Морето се бе успокоило. Огромният танкер вече не се клатеше, а плаваше спокойно като скиф в планинско езеро и ритмично пореше дълбоките зелени води. Духаше попътен вятър със скорост десет възела.

Трапезарията миришеше на нечисти тела, стояли твърде дълго на едно място, на цигарен дим и на тежката смрад от препълнените кофи за боклук до мокрото помещение. Въздухът беше задушен и предизвикваше гадене.

Членовете на екипажа, които вече четири денонощия бяха пленници, мълчаха, бяха потиснати от преобладаващото чувство на апатия и от картечните пистолети на терористите. Лицата им бяха бледи, а очите унили и безжизнени. Те автоматично пиеха кафе от чаши, които пълнеха постоянно с преднамерено бавни движения. Унинието им беше толкова силно, че рядко се поглеждаха.

В началото на изпитанието те си разменяха трескави погледи и незабележими окуражителни жестове, не ги бе напуснала надеждата за бягство и спасение. Но докато времето минаваше и бдителността на пазачите не намаляваше, надеждите им бързо се изпариха. Те седяха послушно с наведени глави и пушеха цигара след цигара. Вместо да бъдат обзети от Стокхолмския синдром и да общуват с похитителите, членовете на екипажа на супертанкера бяха изпаднали в пълна апатия.

Всички, с изключение на главния инженер Джордж Патрони и тримата му помощници.

Патрони бе успял да информира хората си за Хаузър веднага след като видя капитана в асансьора. Каза им го точно когато двигателят заработи отново, така че оглушителният му рев да попречи на двамата пазачи да чуят разговора им. Те бяха професионалисти и не позволиха новината да ги разсее или да ги накара да се държат различно от останалите членове на екипажа. Когато не проверяваха машините, седяха кротко в трапезарията заедно с другите, спяха на пода, ако можеха, и бавно пиеха кафе, без да издават тайната, която бяха научили.

Ниският и възпълничък, но невероятно силен Патрони беше син на докер от Ню Йорк и бе израснал с мисълта, че ще прекара живота си в морето. Баща му искаше Джордж да завърши гимназия и после да тръгне по стъпките му и да разтоварва кораби, пълни със стоки от целия свят, но прояви разбиране, когато седемнайсетгодишният младеж се записа като смазочник на контейнеровоз.

Когато за пръв път видя грамадния мотор, движещ товарния кораб, Джордж Патрони пожела един ден да стане господар на някоя от тези огромни машини. Израсна до главен инженер едва след двайсет години и след още пет овладя двигателите на супертанкерите, но нито за миг не съжали за решението си. Съпругата и трите му деца бяха осигурени в скромен квартал на Джърси Сити. Те му даваха повече семейна привързаност и любов по време на редките му отпуски от повечето хора, които бяха на осемчасов работен ден.

Патрони бе изпадал няколко пъти в опасни положения в живота си. През по-голямата част на кариерата си бе работил по маршрута Персийски залив — Европа, минавайки край нос Добра надежда по време на прословутите зимни бури и през пролива Ормуз, когато иранските и иракските бойни кораби изстрелваха ракети по всяка движеща се мишена. Бе видял как „Сийуайз Джайънт“, най-големият танкер в света, е улучен от ракета на не повече от една миля разстояние от неговия кораб.

Но нищо не го бе подготвило за осезаемия страх на колегите му, гневното изражение на похитителите и заплашителното присъствие на оръжията им.

Патрони седеше до масата в трапезарията, подпрял с ръце наведената си глава. Пред него имаше чаша за кафе и пепелник с пет-шест фаса. Погледът му беше унил, а съзнанието празно, когато изведнъж на масата се появи бележка.

Той не посегна да я вземе, а крадешком огледа помещението. Никой не му обръщаше внимание и наблизо нямаше човек, който да му я е подхвърлил. Патрони се облегна назад, прозя се широко и вдигна глава към тавана. Над него имаше вентилационна решетка, която почти незабележимо се премести на мястото си.

Патрони почисти пепелта и тютюна от масата и в същото време долепи късчето хартия до дланта си, а после избърса ръце в работните си дрехи и пъхна бележката в джоба си. Никой не погледна към него.

Спазвайки указанията на терористите, той вдигна ръка, докато пазачите решиха, че може да отделят време, за да заведат неколцина пленници до тоалетната.

Съпровождайки ги с картечните си пистолети, двама терористи изведоха от трапезарията шестимата членове на екипажа, които бяха вдигнали ръце. Безмилостните им очи очакваха всякаква заплаха. Вратата беше постоянно отворена за улеснение на похитителите, но на пленниците беше позволено да се уединят в кабинките. Патрони търпеливо изчака реда си. Единствено лекото трепване в дясната страна на лицето му издаде вълнението му. Най-после влезе в кабинката, смъкна ципа на работния си панталон, спусна го до глезените си и седна на още топлата тоалетна чиния. Изходи се шумно и в същото време извади бележката от джоба си.

„Аз съм добре. Все още никой не ме е открил. Чух Ригс да казва, че ще ускорят нещата и ще го направят в Сиатъл. По моите изчисления се намираме на три дни път от новата мишена. Трябва да действаме, преди да стигнем до града. Знам, че няма начин да се свържеш с мен, но аз трябва да сляза от кораба и да се приближа до брега, за да използвам аварийния радиопредавател. Ако можеш, предизвикай късо съединение довечера в полунощ и аз ще избягам със спасителната лодка. Ако не е възможно, утре вечер по същото време. Хаузър“

Патрони хвърли бележката в тоалетната чиния, пусна водата и излезе от кабинката. Докато миеше ръцете си, забеляза, че единият пазач го наблюдава със свъсени вежди, държейки безгрижно произведения в Германия картечен пистолет „Хеклер и Кох“. Инженерът усети изгарящия поглед на терориста, но с нищо не показа какви мисли се въртят в главата му.

Заповядаха им да чакат в тоалетната, докато и последният пленник излезе от кабинката, и после ги заведоха обратно в трапезарията. Похитителят, който наблюдаваше Патрони, го сръга в бъбреците и го блъсна в помещението. Инженерът успя да запази равновесие само защото се хвана за облегалката на стола.

Патрони вдигна юмруци и зае отбранителна позиция. В следващия миг една ръка се протегна и докосна крака му. Това беше електротехникът на кораба, на чийто стол се бе подпрял.

— Той те предизвиква, не се поддавай — прошепна електротехникът, почти без да движи устни.

Патрони се отпусна, смъкна мускулестите си ръце и седна на обичайното си място, като се усмихна загадъчно. Щеше да намери начин да помогне на Хаузър.

Лайл Хаузър съзнаваше, че е твърде стар за подобна авантюра. Сърцето му блъскаше в гръдния кош като диво животно, опитващо се да избяга от клетката си. Потта се стичаше в очите му и го принуждаваше да ги притваря. Въздухът в тясното пространство над трапезарията беше толкова замърсен от цигарения дим, че в белите му дробове все едно влизаше киселина. Само като си помислеше, че беше страстен пушач. Беше се вкопчил в дебел стоманен тръбопровод, минаващ през тесния проход, и бе кръстосал крака над тръбата. Пръстите и раменете го заболяха от напрежението. Ако се изпуснеше, щеше да падне през звукоизолацията на тавана под него. Усилените му движения разпръснаха прахоляк, който заплаши да предизвика пристъп на кихане.

Капитан Хаузър започна да пълзи. Свистенето на въздуха в трийсетсантиметровия вентилационен отдушник беше силно и заглуши задъханото му дишане. Той стигна до кухнята и се смъкна по-надолу в по-удобно положение. Таванът тук беше подсилен, за да стане огнеупорен, и можеше да издържи на тежестта му. Гърдите му се надигаха и свиваха като ковашки мях и минаха няколко минути, докато ръцете му престанаха да треперят.

— Стар съм, по дяволите — тихо измърмори Лайл.

След още един час пълзене, гърчене и извиване през многобройните тесни пространства между машините в танкера Хаузър най-после стигна до вентилационната шахта и до люк, водещ навън. Лъхна го хладният морски бриз, засмукван от климатичната инсталация. Свежият полъх беше добре дошъл след пушека, прахоляка и горещината, които бе изтърпял, но разходката си заслужаваше. Беше сигурен, че Патрони ще намери начин да повреди индикаторите на мостика и да се погрижи да няма виновни. Така терористите нямаше да заподозрат, че някой е избягал.

Макар че приносът му във виетнамската война беше да превозва петрол и товари в Югоизточна Азия, Хаузър се бе запознал с много войници и знаеше, че въоръженият човек се съмнява във всичко и във всеки. И най-малката необичайна промяна означаваше неприятности и единствената логична реакция беше да открие автоматичен огън. Лайл съзнаваше, че ако терористите заподозрат нещо, членовете на екипажа му щяха да умрат.

Той махна решетката, измъкна се от шахтата и безшумно скочи на палубата. Намираше се на четири-пет метра от спасителната лодка и както се надяваше, беше сам. Похитителите бяха твърде малко, за да патрулират навсякъде из грамадния танкер.

Хаузър си позволи лукса да погледне за миг морето и после отвори херметически затварящия се люк на лодката от фибростъкло и скочи в клаустрофобичното пространство. Екипажът на танкера се състоеше от трийсет души, но от съображения за сигурност във всяка от трите спасителни лодки имаше двайсет места. Те бяха снабдени със сигнални ракети и радиопредавател. Предвиденият престой в тях беше ден-два, особено по оживените маршрути, но бяха заредени с храна и вода за седмица.

Хаузър седна на пластмасовата седалка, провери дали няколкото плексигласови прозорчета са закрити с одеялата, които бе взел от склада на кораба, и си позволи почивка. След няколко часа Патрони щеше да го прикрие, докато спускаше във водата спасителната лодка. Лайл щеше да се отдалечи от танкера и някой плавателен съд или радиостанция на брега щеше да улови сигналите му. А дотогава трябваше да чака и мъчително да отброява минутите. Той се замисли върху въпроса, който не му даваше покой, откакто чу разговора между двама терористи, докато висеше в тясното пространство над каютата.

Сиатъл. Какво смяташе да прави Ригс в Сиатъл?

В съзнанието му преминаваха различни идеи, но никоя не изкристализира ясно, за да му даде отговор. Макар че свърза всяка откъслечна информация, която бе научил за кораба и терористите, пристанищният град на щата Вашингтон не се отличаваше с нищо съществено. Опита се да си спомни коя система според Патрони бе критично важна за Ригс. Контролът върху резервоарите. Системата обикновено се използваше да поддържа равновесието на плавателния съд в бурно море или ако разтовареше част от петрола и после се преместеше в друго пристанище, за да се освободи от останалия. Поддържането на баланса беше важно за нормалното функциониране на кораба, но не би трябвало да бъде първостепенна задача.

Нямаше логика.

Най-северното пристанище в континенталната част на Съединените щати и възможността петролът да се премества в огромния корпус… Каква беше връзката? И Хаузър изведнъж се сети. Страхът и ужасът едва не го накараха да се задави.

— Мили Боже, няма да го направят. Никой не би извършил такова нещо.