Ладията на Харон

На борда на „Надежда“

Топлият въздух, разнасящ се от централната отоплителна система, имаше сухия привкус на озон и миришеше така, сякаш в някой електрически уред бе станало късо съединение. Старата система тракаше всеки път, когато изпомпваше вода през скърцащите тръби, и изтрещя толкова силно, че Аги подскочи, защото и се стори, че чу изстрел на пистолет. Следобедното слънце бе скрито зад няколко пласта облаци и лека мъгла. По стъклата барабанеше студен дъжд, носен от силен вятър, който духаше от ледената пустош на Полярния кръг. Според електронния термометър до вратата на каютата температурата навън беше минус два градуса, но мразовитият вятър я понижаваше до минус десет.

Беше едва средата на октомври, а зимата вече бе започнала да обхваща Земята на среднощното слънце.

В каютата беше плюс двайсет градуса, но на Аги и се струваше много по-горещо. Тя току-що бе направила петдесет коремни преси и лежеше по гръб. Дългите и крака бяха вдигнати под ъгъл от трийсет градуса над пода и стегнатите мускули на корема и потрепваха. Аги правеше гимнастика от два часа, като упражняваше и нанасяне на удари, научени от уроците по фехтовка. Всяка атака беше толкова съсредоточена, че сякаш усещаше как въображаемото острие поразява противника. Тялото и беше обляно в пот и косата и бе залепнала за главата. Шортите и фланелката и се бяха впили като втора кожа.

Тя стана и съзря отражението си в огледалото на стената. Знаеше как изглежда след физическите упражнения и не се притесни от косата, дрехите и потта, която капеше от брадичката й. Но изумруденозелените и очи все още пламтяха от гняв. Физическото натоварване не беше намалило силата му.

— Проклети мъже. — Тя се изплю върху отражението си в огледалото.

През целия си живот Аги бе доказвала независимостта си. Поемаше предизвикателства и в повечето случаи ги преодоляваше с относителна лекота. Магистърската степен беше нейно завоевание. Стройното и тяло, някога кльощаво и тромаво, беше резултат на собствените и усилия. Личността и бе формирана от годините на съпротива срещу влиянието на родителите и и техния ненормален начин на живот. Сама бе спечелила полагащото и се уважение и бе платила за него с време и усилена работа. Но през последните двайсет и четири часа се бяха държали с нея пренебрежително.

— Да им го начукам и на двамата!

Ян с неговата загадъчна задача и бръщолевенето му, че ще направи петрола толкова отблъскващ, та никой няма да иска да го използва. Мърсър с неговата покровителствена заповед Аги да напусне Аляска за нейно добро. Това не беше XVIII век и тя не беше превзета, глуповата госпожичка, която трябва да спасяват. И двамата се държаха така, сякаш знаеха кое е най-доброто за нея, а нейните желания и мнение не означаваха нищо. Господи!

Ян буквално я бе изнасилил. Мъжът, който искаше да се ожени за нея, я бе принудил да се любят, без да се съобразява с чувствата й. Бе му послужила като надуваема кукла, играчка за мастурбиране. Аги мислеше, че го обича, но сега за пръв път разбра колко е различен от нея. Себелюбието и вглъбеността му и бяха известни отдавна, но едва сега осъзна колко силно Ян е мотивиран от тях. Дори мисълта за него я караше да се чувства неудобно, сякаш стоножка лазеше по плътта и.

А Мърсър с неговата заредена с тестостерон атака сутринта? Той и придружаващите го агенти размахваха оръжия и крещяха заповеди, сякаш щурмуваха отвлечен от терористи самолет. А заплахата му да арестува всички на своя отговорност? Трябваше да изпълни заканата си. Активистите на борда на „Надежда“ бяха готови да отидат в затвора заради убежденията си. Изпълнението му беше още един от начините да я покровителства. Леко пляскане по ръката за природозащитничката с попечителски фонд. „Внимавай, Аги, играеш си с възрастни хора — сякаш чу гласа му тя, — и не искаме да пострадаш.“

„И аз съм голяма — огорчено възрази наум. — Знам какво правя.“ До трийсет и втория и рожден ден оставаше един месец, а Мърсър се държеше с нея като с шестгодишно дете. Мнозина мъже в живота и бяха проявали същото отношение — отнасяха се с нея като с безценен предмет, който трябва да бъде опазен на всяка цена. Баща и например криеше проблемите с майка й, докато стана късно, опасявайки се, че разводът или дори раздялата ще наранят Аги. Това беше смешно. А нима самоубийството на майка и не и се отрази?

И какво, по дяволите, искаше да каже Мърсър с думите „И аз бих искал да те мразя, но не мога“?

За свое учудване тя видя в огледалото как изражението и омекна. Напрежението изчезна и намръщеното и лице се усмихна.

Аги знаеше какво означава това.

— Добре, доктор Мърсър, ще получиш, каквото желаеш — заяви на глас тя. — Ще напусна Аляска. И Ян. И най-вече теб. Но не и преди да кажа последната си дума и да сложа край на глупавото си увлечение по теб, което трябваше да приключи много отдавна.

Когато бяха разговаряли за женитба, Ян и подари годежен пръстен, но без диамант. Каза, че не одобрява опустошенията, нанесени от минното дело, и няма да подпомогне индустрията, като повярва в популистката представа, че диамантът е символ на вечна любов. Пръстенът беше направен от имитация на еленов рог и изглеждаше подходящ за хора, посветили се на опазването на природата. Аги го извади от багажа си и го сложи на бюрото на Ян.

— Евтино копеле.

После се изкъпа, облече се, прибра мокрите си коси под бейзболна шапка и сложи няколко неща в раницата си, оставяйки дрехите и другите вещи, които си бе донесла в Аляска. Щеше да си купи каквото и трябва в Сан Диего, където смяташе да отиде на гости на приятелка от колежа. Искаше да зареже всичко — Ян, Мърсър, ПАПС и цялата тази пропиляна година от живота си. Беше си играла с огъня и беше време да се върне към нормално съществуване.

Знаеше името на хотела на Мърсър от сметката в ресторанта, която намери в джоба на якето му. Хрумна и да му се обади, но после реши, че изненадата ще има много по-голям ефект.

Мърсър лежеше на леглото в хотелската стая и гледаше футболен мач между колежанските отбори на Флорида и Джорджия.

На нощното шкафче имаше бира.

Той отпи глътка и погледна часовника си. Надяваше се, че остатъкът от превалящия следобед ще премине спокойно. След акцията на борда на „Надежда“ Мърсър не се отделяше от телефона, защото знаеше, че ще иззвъни, макар да не искаше.

Отново изпитваше онова глождещо чувство. Нещо не беше наред. Отсъствието на Ян Верховен от кораба беше най-очевидният знак, но имаше и други необясними неща. Той отново си припомни фактите, дребните наглед подробности, от които черпеше убеденост. Подобно умуване и гадаене беше излишно и дори опасно, но му бе присъщо да продължава да разсъждава върху проблема, колкото и очевидно да изглеждаше решението.

Всичко бе започнало с тоновете течен азот, незаконно внесени в Аляска. Кой би го направил и с каква цел? Второ, най-радикалната природозащитна организация в света беше в щата и водачът и бе отишъл на някаква загадъчна мисия, за която дори приятелката му не знаеше. И после — Иван Кериков, международен терорист или по-точно търговец на тероризъм. Човек, който не беше лоялен към никого, освен към себе си, но очевидно бе безкрайно изобретателен. И той беше в Аляска. Заедно с неколцина араби. Каква беше ролята им в цялата история?

Какво биха направили с течния азот един бивш агент на КГБ, няколко араби главорези и екологична организация в навечерието на откриването за експлоатация на Полярния природен резерват? Присъствието дори само на единия от тези елементи беше достатъчно, за да го накара да се замисли. Но имаше и още нещо.

Например разкритията на Аги за баща и. Тя твърдеше, че Макс Джонсън е знаел в колко часа е била в дома на Мърсър, точния момент на опустошителната атака, която единствено благодарение на навременната поява на Хари не се бе превърнала в кръвопролитие. И Макс ли беше замесен? Нали един от неговите танкери бе пристигнал със закъснение в пристанище „Алиеска“, за да натовари петрол в залива Прудо? Имаше ли някакво значение този факт?

Мърсър протегна ръка към телефона. Възнамеряваше да се обади на Дейв Соулман в Маями и да попита дали адвокатът по морско право е научил нещо ново за танкера. Вероятността от това да излезе нещо беше малка и сигурно беше гонене на вятъра, но понякога най-слабата вероятност се оказваше правилната. Ръката му беше само на два-три сантиметра от телефона, когато на вратата се потропа. Той стана, отвори и отстъпи крачка назад. Аги Джонсън беше облечена в джинси, пуловер и маслиненозеления си анорак. На главата си бе сложила бейзболна шапка. Покрай ушите и падаха тънки кичури меки като коприна коси. Под мишницата си носеше коженото му яке. В ядосаното и изражение Мърсър съзря по-силни чувства, които очевидно се опитваше да скрие от него. Разбра, че е обидена и се страхува, и сърцето му заблъска в гърдите.

— Трябва да ти кажа някои неща. — Гласът и трепереше.

— Така ли? — Мърсър трябваше да положи усилия да говори безразлично.

Аги затвори вратата и влезе в стаята.

— Искам да знаеш, че напускам Аляска и Ян.

— Защо? — Лицето му се разтегли в заинтригувана усмивка.

— Какво защо? Защо напускам ли?

— Не. Защо ми го казваш? — Усмивката му стана още по-широка, докато гледаше объркания израз на лицето й. Тя очевидно не очакваше този въпрос.

— Така искам — нервно отговори Аги. — Омръзна ми. Писна ми от Ян с неговото себелюбие и високомерие и от теб с твоето надуто героично фукане.

— Не беше фукане.

— По дяволите, Филип, всичко ли е шега за теб? — Употребата на малкото му име изненада и него, и нея. Неочаквано стаята се превърна в интимно място, заредено с осезаеми чувства.

— Не, Аги — нежно отвърна Мърсър. — Не мисля, че Кериков е шега, нито пък бившият ти приятел. Не вярвам, че нападенията в дома ми бяха шега, нито смъртта на Хауард Смол и братовчедите му. Тези неща са съвсем сериозни. Точно това се опитвам да ти обясня.

— А ние двамата? — попита тя толкова тихо, че Мърсър едва я чу.

Сега беше негов ред да се изненада от въпрос, който не очакваше. Преди да отговори, Аги отмести поглед от него и се обърна към вратата.

— Няма значение — каза тя. — За мен всичко свърши — ПАПС, Ян и дори увлечението ми по теб.

Аги протягаше ръка към дръжката на вратата, когато Мърсър извика името и. Не можеше дай позволи да си тръгне и гласът му стана дрезгав от желание. За пръв път никой от двамата не се заяждаше, принуждавайки другия да се отбранява. Стояха един срещу друг не като противници, а като мъж и жена, готови да признаят силното си привличане един към друг.

Аги прекоси стаята, разкопча анорака си, хвърли се върху Мърсър с такава сила, че го събори на леглото, обхвана с пръсти главата му и впи устни в неговите.

Той я прегърна и с едната си ръка измъкна тениската и от джинсите, а другата плъзна по гладката кожа на гърба и. Тя го притисна до себе си, сякаш се опитваше да се скрие в прегръдките му като уплашено животно, но нямаше нищо плахо в езика й, който жадно обходи устата му.

Движенията им бяха трескави. Ръцете им не спираха в желанието си да изследват, милват и притежават.

— Защо? — с любопитство попита Мърсър.

— Млъкни. И двамата го искаме. — Сетне сграбчи хълбоците му и го притегли към себе си.

Тениската се заплете около гърлото и и Аги я дръпна да я изхлузи през главата си. Не носеше сутиен и при вида на гърдите и Мърсър стигна до върха на сексуалното напрежение. Ръцете му сякаш се движеха сами. Дланта му намери лявата и гърда. Той я обхвана в шепата си и пръстите му се плъзнаха по ребрата й. Гърдите и бяха малки като на момиче и с дребни розови зърна.

Мърсър винаги внимаваше, когато докосваше женско тяло. Ръцете му бяха мазолести и загрубели и носеха белезите на дългогодишен физически труд. Дланите му приличаха на вроговената кожа на пустинно влечуго. Пръстите му бяха толкова твърди, че наподобяваха плочки на средновековна броня. Кожата му дращеше гърдите и и Аги откъсна устни от него, и извика. Той мигновено дръпна ръцете си, уплашен, че и е причинил болка, но тя притисна дланта му до чувствената си плът, засилвайки ритъма в унисон с учестеното му дишане.

— О, Господи — промълви Аги, хвана ръката му и я насочи към триъгълника между бедрата си. Мърсър усети, че е влажна дори през джинсите. Изпаднал в унес, той разкопча копчето. Не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за желанието си. Докато смъкваше ципа и, той долепи устни до гърдите й. Зърната и се втвърдиха и заприличаха на узряла, сладка, примамлива ягода. Копринените и бикини се бяха впили в тялото и от силната възбуда.

В същия миг телефонът иззвъня.

Макар че нямаше никакво желание да отговаря на обаждането, Мърсър съзнаваше, че не може да не го направи. Надигна се ядосано и погледна Аги. Озадачеността, изписана на лицето й, беше най-болезненото нещо, което бе виждал през живота си. Положи усилия да не обръща внимание на това и взе слушалката.

— Ало.

— Мърсър, обажда се Майк Колинс от пристанището. Мърсър си представи шефа на охраната на „Алиеска“, спокойните, бдителни очи на бившето ченге и продълговатия назъбен белег на бившия войник.

— Очаквах обаждането ти — огорчено каза Мърсър, наблюдавайки как Аги се облича с гръб към него.

— И Анди Линдстрьом мисли така. Тук настъпи пълен хаос. В главното депо във Феърбанкс избухнаха безредици и всички компютри на пристанището блокираха. Анди ме помоли да ти се обадя. Тъй като ти знаеше, че нещо ще се случи, имаш ли някакви идеи?

— Тръгвам веднага. Обадихте ли се на властите?

Аги нахлузи анорака си, погледна Мърсър и излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си. Мърсър не я спря, осъзна, че тя не иска да и попречи. Аги бе направила избора си, а той нямаше възможност да избира. Затова тъжно съсредоточи вниманието си върху Колинс.

— Още не, поне що се отнася до компютрите. Едно ченге ни се обади за вълненията във Феърбанкс. Изглежда, че демонстрацията пред главната порта на пристанището е излязла от контрол. Според полицията във Феърбанкс не са ПАПС, а някаква местна правозащитна организация, която протестира, че унищожаваме свещени земи.

— Не се тревожи за безредиците. Това не е важно. — Мърсър притисна слушалката между рамото и главата си, за да освободи ръцете си и да завърже ботушите си. Продиктува на Колинс номера на личния мобилен телефон на Дик Хена. — Обади му се, представи се и му кажи, че искам военновъздушната база „Елмендорф“ да бъде вдигната под тревога.

— Но защо? Нали току-що каза, че безредиците във Феърбанкс са нищо. Просто група любители на ескимосите, които стават малко груби, но нищо повече. Изпратих неколцина от моите хора от една от помпените станции. Ще ги разпръснат за два часа.

— Да, но докато хората ти гонят вятъра, Кериков ще атакува, а те ще бъдат твърде далеч, за да се справят с положението. Ще бъда при теб след двайсетина минути.

Мърсър не видя Аги на паркинга, докато включваше двигателя на шевролета. Знаеше, че ако после не отиде да я потърси, няма да я види повече. Почувства огромна празнота, макар да знаеше, че така е по-добре.

Аги чакаше в нишата на автомат за продажба на дребни стоки през няколко врати от стаята на Мърсър. Видя го да излиза със замъглените си от сълзи очи. Връщането на пръстена на Ян беше категоричен финален акт и сложи край на връзката им и на членуването и с ПАПС. Искаше да направи същото и с Мърсър — последен миг заедно, за да получи отговор на въпросите си за него и за взаимоотношенията им. Но това не се случи. Те отново бяха в неопределено положение, нито врагове, нито любовници. Аги си даваше сметка, че е отишла да спи с него, за да преодолее чувствата си. И тъй като това не стана, чувствата и бяха още по-силни отпреди. След като не се любиха, вероятността да имат връзка бе отсрочена. Но докато го гледаше как крачи решително и се отдалечава, тя усети, че сърцето и се свива. От очите и потекоха сълзи.

Младата жена изчака няколко минути, за да се увери, че Мърсър е заминал, и излезе от хотела. Паркингът беше почти празен. До вратите бе спрял черен микробус, а пред фоайето на хотела имаше разнебитен пикап. Наетата и кола беше паркирана до микробуса.

Тя извади ключовете от джоба си. Вниманието и бе насочено към сребристата ключалка на колата й, затова не забеляза, че двигателят на микробуса е включен. Вратата му се отвори. Тя се обърна рязко и хвана ключа в юмрука си като метален нокът. Действието и беше рефлекс и бе упражнявано много нощи, докато вървеше към колата си във Вашингтон.

От микробуса изскочиха двама души. Те я заобиколиха едновременно, хванаха я и я приковаха между двете превозни средства. Аги се вбеси, когато осъзна колко добре е организирано похищението й. Единият мъж носеше бяла кърпа, която държеше далеч от тялото си, сякаш съдържаше нещо мръсно. Аги го позна. Това беше човекът, който се бе опитал да я изнасили в бара предишната вечер. Тя обърна гръб на непознатия нападател, за да се съсредоточи върху познатата заплаха. Другият мъж я сграбчи и изви ръцете и зад гърба.

Тя го ритна, измъкна се от хватката му, завъртя се и вдигна ръка да го удари с лакът в челюстта. Нападателят политна към микробуса. Не беше изпаднал в безсъзнание, но беше зашеметен. Между него и колата и се откри пространство и Аги хукна натам.

Мъжът с кърпата се хвърли към нея. Силната му ръка се вкопчи в рамото и и пръстите му се впиха в плътта под врата й. Аги едва не се парализира от болката. Опита да се освободи, но безмилостният натиск се засили, накара я да извика и да падне на колене.

Един от прозорците на хотела пред двете превозни средства се отвори и оттам се подаде гол до кръста мъж. На добродушното му, червендалесто лице беше набола прошарена брада. Космите на гърдите и корема му бяха черни и гъсти като козината на норка.

— Какво правите там, по дяволите? — Гласът му имаше силен провинциален акцент.

Абу Алам пусна Аги Джонсън, хвърли напоената с хлороформ кърпа, изви тяло, така че палтото му да се разтвори, и посегна към ръкохватката на ловната си пушка „СПАС — 12“. Ръката му я намери мигновено и извади оръжието. Първият изстрел строши стъклото на прозореца, а вторият улучи в лицето любопитния гост на хотела. Главата му се уголеми, докато стигна до точката на пръсване, и после съдържанието на черепа изпръска стените на стаята.

Както надничаше леко загрижено през прозореца, в следващия миг мъжът се превърна в обезглавен труп. От отсечения му врат бликна тъмночервена кръв. Алам прибра пушката под коженото си палто и отново се обърна към Аги. Лицето и беше пребледняло и устните и трепереха, докато лежеше в краката му.

— Качвай се в микробуса — заповяда той и взе кърпата.

Аги не беше в състояние да помръдне. Тя се вторачи в празното пространство, където преди миг бе стоял гостът на хотела. Тънките устни на Алам се разтеглиха в перверзна похотлива усмивка. Аги започна да се съвзема и стана. Мъжът, когото бе ударила, отново я сграбчи, като този път я държеше с всичка сила. Тя усети възбудения му пенис, допрян до хълбоците й. Абу Алам притисна напоената с хлороформ кърпа до устата и и зелените и очи се разшириха.

Въпреки усилията си Аги не можа да се пребори с хлороформа и съзнанието и започна да се замъглява, а тялото и да губи чувствителността си. Твърдите пръсти на единия мъж, които я опипваха между краката, вече не бяха реални за нея. Тя се бе превърнала в безволева надуваема кукла. Двамата я занесоха в микробуса и я сложиха да легне с разтворени крака, за да може Абу Алам, Бащата на болката, да гледа интимните и части, макар и през джинсите, докато помощникът му шофира.

Мърсър очакваше пълна бъркотия, когато пристигна в оперативния контролен център на пристанище „Алиеска“. Обичайните червени камиони обаче ги нямаше на паркинга пред сградата и навсякъде беше тихо. Радиокулата беше скрита в мъглата, а електроцентралата и високите десет метра комини на агрегата за преработване на парата се виждаха само заради проблясващите предупредителни светлини. Коридорите в сградите бяха безлюдни и зловещо тихи. Стъпките му отекнаха, когато се отправи към командната зала.

Анди Линдстрьом, шефът на оперативния център на „Алиеска“, се бе навел над едно от сините контролни табла. На бюрото до него имаше чаша кафе. Пред Линдстрьом стоеше млад мъж в черно поло, осеяно с пърхот, паднал по прегърбените му рамене. Пъпчасалото му зачервено лице беше захласнато, докато наблюдаваше как компютърният код се изписва на един от множеството екрани. Мърсър видя, че очилата му са мръсни и краищата на рамките им са изгризани.

Майкъл Колинс говореше по телефона. Беше вдигнал крака на хромирания стол и между зъбите си стискаше голяма пура. Под мишниците на ризата му имаше тъмни петна от пот, а белегът на бузата му бе станал лилав. Линдстрьом и компютърният специалист не обръщаха внимание на словесната атака срещу човека от другия край на линията.

— Да ти го начукам, Кен. Никога не си имал проблем да вземеш назаем техниката ни и дори да ти изпратя хора, когато при теб възникне криза, затова не ми казвай, че безредиците в депото са вътрешен въпрос и не засягат щатската полиция. Изпратих хора от помпени станции пет и шест, но ще им трябват няколко часа, за да стигнат при вас. Според моите служители, полицията от Феърбанкс се е на мястото, но демонстрантите ги превъзхождат по численост. — Колинс млъкна, за да изслуша представителя на полицията. Белегът му се зачерви, а изразът в очите му стана студен. — Знам, че не са ви искали подкрепление. За Бога, защо мислиш, че разговарям с теб в момента? Аз искам помощ. Не ме ли слушаш, по дяволите? Нуждаем се от помощ в депото със съоръженията, Кен, при това незабавно!

Колинс трясна слушалката на вилката и се обърна към Мърсър. На лицето му бяха изписани гняв и възмущение.

— Какво става? — попита Мърсър, съблече якето си и го хвърли на масата в задната част в стаята.

— Пълна бъркотия — отговори Анди Линдстрьом вместо шефа на охраната. — Мърсър, това е Тед Моси, нашият експерт по компютрите, макар че в момента проклетите машини, изглежда, са го изпреварили с няколко хода.

Моси не стана, нито се ръкува с Мърсър, само го погледна през рамо. Тед беше в бара по време на сбиването между работниците от петролните сонди и активистите на ПАПС, макар че не се беше включил в боя. Мърсър разбра, че женственият млад мъж го позна, защото побърза да се обърне и отново да се вглъби в компютрите. Изпита увереност, че Моси се страхува от него.

„Какво става тук?“ — запита се той.

Линдстрьом запали цигара от фаса на предишната и потърка уморените си зачервени очи.

— Играта загрубя. Рано сутринта охраната на депото във Феърбанкс е заварила четирима души в двора, близо до материалите, предназначени за Северния склон. Арестували нарушителите и веднага извикали полицията. После, около десет часа, ПАПС свикаха голяма пресконференция във Феърбанкс и заявиха, че сме задържали незаконно неколцина от хората им. Обвиниха ни, че сме ги прибрали от улицата като шайка гестаповски щурмоваци, за Бога. Проклетите репортери не ни се обадиха, за да чуят какво се е случило в действителност, а повярваха на онези откачалки. За два часа пред главните порти на депото се събраха да протестират близо двеста души. Отначало демонстрацията беше мирна, но после започнаха да хвърлят бутилки през оградата, да лягат на пътя и други такива дивотии. Протестиращите не са само от ПАПС, а сбирщина от организации, повечето местни правозащитници и противници на ядреното оръжие, и в това не виждам никаква логика. Но щом някой започне да мърмори, всяка откачалка в щата е готова да се включи. Тези банди се множат и мутират по-бързо и от шибан вирус.

— Това има ли някаква връзка с компютърния проблем тук? — попита Мърсър.

— Не — уморено отговори Линдстрьом. — Компютърният проблем е вторият шибан номер за деня. Преди два часа цялата система блокира. Нищо не иска да работи — нито клавиатурите, нито дисковите устройства. Тед се опитва да разбере какво се е случило.

— Какво мислиш, че е станало? — Мърсър насочи въпроса си към кльощавите, прегърбени рамене и гръб на Тед Моси.

— За да блокират ли? Предполагам, че засечка в конфигурацията или може би срив в оперативната памет.

— Някаква вероятност да е дело на хакер?

— Не. Проблемът е твърде надълбоко. Протоколите за защита щяха да открият евентуален неправомерен достъп, да го прекратят автоматично и да го проследят толкова бързо, че хакерът щеше да бъде арестуван, докато още седи пред компютъра си. Системата е по-сигурна от централния компютър на ФБР.

— Това ми напомни нещо, по дяволите — рече Мърсър и се обърна към Колинс, който очакваше въпроса му и го изпревари.

— Да, обадих се. Не мога да повярвам, че имаш номера на личния мобилен телефон на директора на ФБР. Господи, беше невероятно, че разговарям със самия Дик Хена.

— Дълбоко в душата си той е ченге като теб, Майк. Само има по-голям кабинет и по-дълга титла, това е всичко. Обеща ли да се свърже с „Елмендорф“?

— Да. Каза, че адмирал Морисън се е обадил на генерал Кели, командира на Военновъздушните сили от Главното командване. Имаме пълно съдействие.

— Военновъздушните сили? Какво очакваш, Мърсър? Трета световна война? — шеговито отбеляза Линдстрьом.

— Бил съм скаут, Анди, и винаги трябва да съм готов.

— Момчета. — Моси завъртя стола си. Лицето му беше изнурено. — Достатъчно ми е трудно и без да слушам приказките ви. Искам тишина, докато работя. И не желая цигарен дим.

— Добре, разбира се, Тед — каза Линдстрьом, стъписан от грубия тон на Моси. Откакто бе започнал работа в Аляска, компютърният специалист беше хрисим и не бе повишавал тон. Линдстрьом предположи, че е по-объркан от проблема в системата, отколкото показва. — Ще отидем в моя кабинет. Извикай ни, ако откриеш нещо.

— Добре — измърмори Моси и отново се обърна към монитора. Костеливите му пръсти се надвесиха над клавиатурата като на пианист, който очаква да му дадат знак.

Тримата влязоха в кабинета на Линдстрьом и чакането започна.

— Господи, отпусни се — каза Анди, като видя колко напрегнат е Мърсър. — Вчера говорихме за това. Съгласихме се, че ако някой иска да използва течен азот, за да прекъсне потока на петрол, единственото логично място би било депото със съоръженията във Феърбанкс, а снощи са заловили копелетата там.

— Носели ли са контейнери с течен азот? Цилиндри от неръждаема стомана? — мрачно попита Мърсър.

— Не. Вероятно са били там, за да разузнаят кои са най-подходящите места за саботаж. По дяволите, депото е на площ четирийсет акра и из цялата територия са разпръснати сгради и купища техника. Трябват ти два часа само да намериш тоалетните.

Погледът на Мърсър накара Линдстрьом да млъкне. Майк Колинс му кимна одобрително, изразявайки уважението на един професионалист към друг.

Изминаха няколко минути в мълчание.

— Каква част от операциите контролира компютърната система? — попита Мърсър.

— Ами, всичко, по дяволите. Знаеш как се управляват нещата в днешно време. Нищо не става, ако първо компютърът не ти даде разрешение.

— Може ли да изключи целия петролопровод?

— Да. Можем да управляваме системата дистанционно оттук, но не го правим. Помпените станции са самостоятелни, наблюдават се денонощно и имат последната дума какво да се случи на всяко място. Ако имат проблем, и те могат да изключат системата.

— Има ли автоматично пренастройване? Някакъв начин системата да поеме контрола върху помпените станции, да ги изолира от веригата и да ги контролира независимо една от друга?

— Не те разбирам. За какво намекваш?

Мърсър заговори бавно и ясно, за да няма недоразумения.

— Компютърът ви може ли да превземе петролопровода? Линдстрьом не отвърна веднага, но когато го стори, Мърсър не хареса отговора му.

— Не знам.

Телефонът иззвъня и Колинс и Линдстрьом се стреснаха и подскочиха. Анди отговори на обаждането, слуша няколко минути и после даде слушалката на шефа на охраната. Той се обърна към Мърсър и нервно запали цигара. Очите му се бяха разширили и лицето му се обля в пот, въпреки климатичната инсталация в сградата. Колинс говори малко, изсумтя няколко пъти и веднъж изруга тихо. Когато затвори, лицето му беше видимо пребледняло и ръцете му трепереха.

— Обади се Кен Басет от щатската полиция. Станала е катастрофа. Двата микробуса, които са карали хората от помпени станции пет и шест, за да подсилят охраната в депото, са излезли от платното на магистрала „Далтън“. На местопроизшествието са отишли две патрулни коли. Изглежда, няма оцелели.

— Кога е станала катастрофата? — попита Мърсър.

— Полицаите са пристигнали там преди малко, но злополуката може да е станала преди известно време. Съдейки по мястото, където са катастрофирали, и времето, когато са тръгнали от помпените станции, бих казал най-малко преди шест часа.

Мърсър погледна през вдигнатите щори на прозореца зад бюрото на Линдстрьом. До падането на здрача оставаха само няколко минути. Скоро щеше да се мръкне. Дъждът се стичаше на сребристи струйки по стъклото.

— Трябва да отидем там.

— Мястото е на около осемстотин километра северно оттук.

— Тогава да не седим със скръстени ръце и да не обсъждаме разстоянието — тросна се Мърсър. — Сигурно имате хеликоптер?

— Да, но… — Анди очевидно нямаше представа какво да направи. Беше изправен пред криза, но не съзнаваше това.

Мърсър с лекота се вмести във вакуума, създаден от колебанието му.

— Майк, обади се на помпените станции и провери какво е положението.

— Може да се свържем с тях чрез компютъра — подчерта Колинс.

— Забрави ли, че компютърът блокира? И повечето хора, които работят в станциите, са били повикани във Феърбанкс, а сега са мъртви? Искам да провериш дали останалите са живи.

Шефът на охраната мигновено осъзна вероятността, че трите критични ситуации са свързани, и изскочи от стаята, за да се обади от кабинета си.

— Анди, свържи се с вашия пилот и го накарай спешно да ни закара на магистралата „Далтън“. Отивам на рецепцията да се обадя в „Елмендорф“. Ще имаме нужда от тях. — Мърсър тръгна към вратата.

— Какво става? — Линдстрьом вече беше видимо разтревожен.

— Трета световна война.