Ладията на Харон

Маями, Флорида

Дейвид Соулман беше вдовец от толкова много години, че беше нещо обичайно да ходи на работа в малките часове на деня. Той се движеше като господар в лабиринта на кантората си, палеше лампите и взимаше пликовете, изпратени по експресната поща, от бюрата на служителите си, докато вървеше към кабинета си. Кафеварката бе започнала да прави силно кафе веднага щом бе влязъл в адвокатската кантора, която заемаше целия първи етаж на сградата на „Банка Маями“.

Соулман стигна до бюрото си, където го чакаше пълна кана с кафе. Той си сипа голяма чаша, без да обръща внимание на първите розови оттенъци на зората на морския хоризонт. Двайсет и седем етажа по-долу градът спеше, наслаждавайки се на последните си минути на спокойствие, преди денят да го сграбчи в поредната динамична борба за съществуване.

Първото, което служителите научаваха, когато постъпваха на работа в „Берковиц, Соулман и Литъл“, беше, че няма и никога не е имало Берковиц и Литъл. Имената бяха плод на въображението на Дейв, за да придадат тежест на фирмата му, когато я основа преди три десетилетия. Второто, което научаваха, беше, че колкото и рано да отидат на работа, шефът им ще бъде там преди тях и ще преглежда пощата им.

Соулман беше великодушен диктатор, когото цитираха, че е казал: „Щом е изпратено до кантората ми, значи е за мен.“ В средата на осемдесетте години на XX век, когато куриери на велосипеди редовно носеха наркотици на някои от по-младите юристи, Дейвид конфискуваше огромни количества кокаин. Той не наказваше адвокатите, употребяващи дрога, защото знаеше, че обикновени хора не биха издържали на сточасовата им работна седмица. Подозираше обаче, че благодарение на него в пристанището на залива Бискейн има множество щастливи риби.

През нощта бяха пристигнали само десетина червени, бели и сини пликове, които бяха разпределени по кабинетите от помощниците. Дейвид отвори и прочете всичките само за няколко минути и категоризира повечето като преувеличени тревоги на клиенти. Изумително беше как няколко милиона долара, изложени на риск в океана, може да хвърлят в паника някой собственик.

Соулман беше облечен в черен костюм на тънки бели райета. Копринената му вратовръзка не беше добре завързана и хлабавият възел беше на два-три сантиметра под разкопчаното най-горно копче на колосаната му риза. Тъй като имаше среща в осем и половина, той бе сложил протезата на липсващата си ръка. Когато имаше възможност да избира, Дейвид оставяше празният му ръкав да виси свободно, но гледката явно притесняваше мнозина клиенти. Ремъците на изкуствения крайник вече протриваха кожата му.

Соулман беше висок метър шейсет и пет и бе започнал да пълнее, но изглеждаше по-висок поради огромното количество нервна енергия, която тялото му изискваше да изразходва. Той никога не заставаше неподвижно. Десният му крак се клатеше непрекъснато, независимо дали седеше или стоеше, а здравата му ръка и остатъкът от изгубената постоянно бяха в движение. Дори страховитите му черни вежди подскачаха и танцуваха, докато говореше. В жестовете му нямаше умисъл, а само вродена потребност да се движи, която му служеше добре. Дейвид Соулман можеше да уплаши почти всеки, когото срещнеше, въпреки ниския си ръст.

Седнал зад широкото бюро от ясен, докато кракът му се тресеше, сякаш беше болен от паркинсонизъм, той приключи с писмата, изпратени на служителите му, и насочи вниманието си към новата кантора, която бе открил в Лондон. Там беше десет сутринта, затова сигурно вече работеха. Повечето юристи в Лондон се занимаваха с договора за покупката на холандска фирма за влекачи от германска групировка, но имаше достатъчно свободни служители, които да работят върху по-прозаични, макар и не толкова доходни задачи.

Соулман посегна към телефона, за да ги сплаши, когато в кабинета му, залитайки, влезе привидение. Дейвид го позна веднага, но раздърпаният вид на мъжа го потресе повече, отколкото бе склонен да признае. Бъд Финли се отпусна на един от столовете с високи облегалки пред бюрото. Той беше частен детектив.

Финли изглеждаше адски зле. Костюмът и прическата му бяха евтини. На зачервения му, почти оплешивял скалп бяха пригладени няколко мазни кичура. Той беше едър, раменете му приличаха на греди на бесило, а ръцете му бяха заплашителни като въжето на палача. Огромният му корем опъваше купената с намаление риза, но не беше разплут. Лицето му беше червендалесто, напълняло от годините и състарено от преживяванията, но очите му бяха бързоподвижни и интелигентни. Финли имаше вида на плъх от каналите и беше два пъти по-хитър.

Соулман очакваше Финли, но липсата на самоуважение в този човек го стъписа. Детективът по принцип не беше спретнат, но този път сякаш бе дошъл от мястото на индустриален инцидент.

— Подранил си — отбеляза Дейвид, за да прикрие изумлението си. Много добре си спомняше, че заключи вратите на външния кабинет — факт, който обаче не бе забавил Финли.

Детективът запали клечка кибрит и докато огънят пълзеше към пръстите му, спокойно извади пакет евтини цигари от джоба на сакото си и запали една, а после заговори с южняшки акцент.

— Мислех, че изгаряш от нетърпение да чуеш какво ще ти кажа.

Дейвид Соулман беше заинтригуван, откакто Мърсър му се бе обадил и бе поискал информация за танкерите в Аляския залив, и по-точно за плавателните съдове на „Петромакс Ойл“, защото предвкусваше едно от онези предизвикателства, на които Мърсър попадаше. Затова изпрати на собствени разноски най-добрия си детектив Бъд Финли в главния офис на „Петромакс“ в Делауер и после в Луизиана, където беше централата на „Южно крайбрежно корабоплаване“.

Въпреки че се познаваха от години, Мърсър не преставаше да интригува Дейвид. Той можеше да предложи лесно решение на сложен проблем или да открие трудно забележима схема в привидно лесен за решаване въпрос. Инстинктите му бяха свръхестествени. Когато Мърсър се обадеше да поиска услуга, Соулман знаеше, че това е началото на нещо много по-заплетено.

Ето защо, когато му позвъни преди два дни да пита за плавателните съдове в Аляския залив, Дейвид разбра, че в този въпрос с привидно лесен отговор се крие нещо много по-голямо. Ако в закъснялото пристигане на „Петромакс Арктика“ в пристанището във Валдиз имаше нещо подозрително, детектив с уменията на Финли щеше да го открие. И докато небрежно бе разпитал за странните условия на продажбата на флотилията на „Петромакс Ойл“ на „Южно крайбрежно корабоплаване“ с малък резултат, Соулман беше убеден, че Финли ще научи истината за сделката.

Дейвид очакваше Финли късно вечерта, защото детективът разполагаше само с четирийсет и осем часа, за да събере информация. Не предполагаше, че Финли ще научи нещо за безскрупулна компания като „Петромакс“, още по-малко за сенчестата „Южно крайбрежно корабоплаване“, при това толкова бързо. Никой от информаторите на Соулман, дори под натиск, не можа да му каже нищо повече за „Южно крайбрежно корабоплаване“, освен че наскоро някой ги е купил. Дейвид беше възмутен, че някой може да се движи в подобния на лабиринт, но някак затворен свят на морската търговия без негово знание.

— Чувал ли си за арабин на име Хасан бен Руфти? — попита Финли.

Двайсет минути по-късно, след като чу цялата история от детектива, Дейвид Соулман се свърза с телефонния секретар на Мърсър.

— Знаеш кой е. Обади ми се веднага. Закъснението на „Петромакс Арктика“ на последното му пътуване е само върхът на айсберга. Обади ми се у дома. След онова, което чух сутринта, ще си взема почивка до края на деня.