Ладията на Харон

Лос Анджелис, Международно летище

Хауард Смол слезе от боинга, изпълнен с надежди и оптимизъм, каквито не бе изпитвал от дните си в колежа. Преди да се върне в родината, той бе прекарал още четири дни в Аляска, и след седмица отново щеше да бъде на мястото на експериментите. Краткият престой в Лос Анджелис се дължеше на по-ранен ангажимент, който не можеше да отхвърли. Макар че не беше внушителен физически — малко по-висок от метър шейсет и пет, слаб и преждевременно оплешивял, тълпите на международното летище в Лос Анджелис се отдръпваха пред нетърпеливата му, целеустремена походка. В куфарите, които безгрижно размахваше в ръцете си, беше информацията от последните тестове на „миникъртицата“. Сведенията показваха пробив в технологиите и означаваха огромна сума пари. След като патентите бъдеха подадени, Хауард и екипът му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис щяха да станат богати. Той се усмихна, докато вървеше по препълнения коридор. Приповдигнатото му настроение не го изостави и по време на суматохата по взимането на куфарите му от лентата и му позволи да не обръща внимание на блъскането на другите пътници, които смятаха, че като се бутат, по-бързо ще излязат от летището. Държейки чантата в едната си ръка и куфара в другата, и влачейки след себе си по-обемистия багаж като непокорно куче, Хауард се отправи към изхода и калифорнийската нощ навън. Ако униформеният шофьор на лимузината не бе избрал точно този момент да се закашля, Хауард нямаше да забележи мъжа, който държеше табелка с името му. Той предпазливо се приближи до смуглия човек.

— Аз съм професор Смол.

— Много добре, сър. Дайте да ви помогна с багажа.

— Чакайте. — Хауард отказа да пусне багажа си. — Не очаквах кола. Сигурен ли сте, че чакате мен?

— Казаха ми да взема доктор Хауард Смол, пристигащ от Анкъридж, Аляска. — Шофьорът говореше така, сякаш отскоро живееше в Щатите.

— Имате ли представа кой ви е наел?

— Не, господине.

Хауард се засмя и заговори по-скоро за собствено успокоение, отколкото заради сдържания мъж. Смущението му се превърна в задоволство.

— Трябва да са колегите от лабораторията, които вече харчат своя дял от печалбата.

Смол му подаде двата си големи куфара и тръгна след него. На ярката светлина на товарната рампа черната лимузина блестеше като пантера сред очуканите таксита. Шофьорът отключи вратите с дистанционно управление, отвори задната за Хауард и сложи куфарите в багажника. Луксозното превозно средство се отдалечи от тротоара, преди Хауард да успее да се настани удобно на меката кожена седалка. В колата миришеше на препарат за почистване на килими и на освежител за въздух.

— Знаете ли адреса ми в Глендора? — попита Хауард по вътрешната радиоуредба. Стъклото между него и шофьора беше вдигнато и той не можеше да го смъкне.

— Да, господине — веднага отговори мъжът и връзката прекъсна.

Тъй като разговорът с арабина беше невъзможен, Хауард понечи да си вземе питие от барчето, но осъзна, че през последната седмица е пил с Мърсър повече, отколкото през целия си живот, и реши да си даде почивка. Отново се усмихна. За седем дни се бе напил шест пъти, но на Мърсър алкохолът като че ли не влияеше особено. Стомахът му явно беше по-твърд от скалите, които изследваше.

След малко повече от час те стигнаха до тихия квартал на север от Лос Анджелис, където Хауард притежаваше скромна едноетажна къща.

Докато слушаше монотонното свистене на гумите на лимузината и гледаше хипнотизиращите светлини на другите превозни средства, Хауард задряма и се събуди едва когато колата влезе в квартала.

Къщата му беше третата от края на задънена улица, граничеща с една от оредяващите гори в Лос Анджелис. Минаваше десет вечерта и улицата беше тиха и тъмна. Единствената светлина идваше от уличните лампи и някои от верандите. Лимузината безпогрешно спря пред жълто-червената къща на Хауард Смол. Фактът, че шофьорът добре познава квартала, трябваше да предупреди професора, но той не обърна внимание на това.

Хауард слезе от колата и огледа улицата, надявайки се някой съсед да го види с луксозната лимузина, но дори госпожа Потър, която сякаш постоянно разхождаше дакела си, се бе прибрала. Арабинът също се огледа наоколо. Очите му обходиха района с тренираното око на военен. Той извади куфарите от багажника и тръгна след Хауард по алеята за коли, минавайки край десетгодишната му хонда. Хауард стигна до вратата, пребърка джобовете си, търсейки ключовете, и измъкна десетдоларова банкнота. Сетне превъртя ключа и се приготви да влезе, когато мъжът го блъсна с рамо в къщата.

Хауард падна на килима. Шофьорът бе изкарал въздуха от белите му дробове. Арабинът хвърли куфарите в антрето и захлопна с крак вратата. В ръката си държеше автоматичен пистолет със заглушител. Оръжието се губеше в огромния му юмрук. Преди Хауард да успее да реагира, лампата във всекидневната се запали, осветявайки трима други мъже — още двама араби и един бял с късо подстригана, прошарена коса и воднисти светлосини очи. Двамата араби стояха, а третият мъж седеше в мекото кресло и държеше почти празна чаша. Хауард разбра, че той е водачът. Мъжът изглеждаше най-опасният човек, когото някога бе виждал.

И Хауард беше прав в преценката си.

Иван Кериков остави питието си на масичката за кафе.

— Навън нямаше никого, когато дойде, нали? — Гласът му беше тих и заплашителен, със силен гърлен акцент от родната му Русия.

— Никой не ни видя да влизаме — отвърна шофьорът, прекоси стаята и застана до единия арабин. Двамата бяха едри, със застрашителен вид и имаха безизразните лица на телохранители.

Третият арабин беше по-млад, вероятно на трийсет и няколко години, красив, но с жестоко изражение, имаше гъста коса и тяло, тънко и гъвкаво като на скорпион. Най-забележителното в него бяха очите — малки и черни, горящи с вътрешен огън, който заплашваше да избухне всеки момент.

— Казах ти, че ще го заловим лесно, Кериков — рече младият арабин, поглеждайки двамата главорези за потвърждение.

— Затваряй си устата — сряза го руснакът. Рисковано беше да разпитват Смол в собствения му дом, но Кериков не можеше да го избегне. Той научи за Хауард Смол едва предишния ден и нямаше време да го залови в Аляска, нито да намери тайна квартира в Лос Анджелис. Но в изтезаването на човек там, където той се смяташе в най-голяма безопасност, имаше психологически привилегии. Смол лежеше на пода и трепереше като дете, прехапал устни. Очите му се бяха разширили от страх.

— Каквото и да искате — най-после успя да смотолеви професорът, — моля ви, не ме наранявайте.

Погледът на Кериков не омекна. Той се запита колко хора го бяха молили да пощади живота им. Със сигурност стотина. По-скоро двеста. За него не ставаше нито по-лесно, нито по-трудно. В живота, който водеше, мъченията и разпитите бяха част от работата му, необходими и познати, така както адвокатът се подготвя за дело.

Изминаха няколко секунди. Хауард се вторачи в руснака, който стана.

— Не желая да правя нещата по-неприятни, отколкото е нужно да бъдат, професор Смол. — В гласа на Кериков не прозвуча съчувствие. — Но трябва да осъзнаете сериозността на намеренията ми.

Сякаш по подадена реплика, по-младият арабин, чийто боен псевдоним Абу Алам буквално означаваше „Баща на болката“, излезе от стаята за минута и се върна с голям брезентов чувал, в който мъчително и отчаяно се гърчеше нещо. Хауард ясно чу как котаракът му Снийкър мяука от торбата. Двамата телохранители вдигнаха Хауард от пода и го заведоха в кухнята, където Абу Алам държеше чувала над мивката. Арабинът протегна ръка и включи устройството за смилане на боклука в канала.

— Господи, моля ви, недейте. Ще направя, каквото кажете. Моля ви, не го правете — замоли се Хауард.

Алам не му обърна внимание, бръкна в торбата и извади шарения котарак. Лапите му бяха залепени с пластир, за да не може да се брани.

— Според бележката, написана от съседката, животното ви се е държало много добре, докато сте отсъствали, но не сте му оставили достатъчно храна, затова тя трябвало да излезе да купи. — В гласа на Алам прозвуча вълнение, граничещо със сексуална възбуда. Моторчето на устройството издаваше стържещ звук, докато той държеше гърчещия се котарак над канала.

Иван Кериков остана във всекидневната, като равнодушно и спокойно слушаше, докато механичните зъбци на машинката оголиха плътта от предните лапи на котарака и след това натрошиха костите. Дълго след като Снийкър умря от шок, Абу Алам продължи да вкарва трупа му в канала. Моторчето намаляваше оборотите, докато раздробяваше и смилаше по-големите кости и хрущяли. Животното се превърна в пихтия. Хауард Смол се съпротивляваше, опитвайки да се отскубне от двамата похитители. Би се разкрещял, колкото му глас държи, ако не бяха завързали устата му.

Слушайки ужасяващите звуци, разнасящи се от кухнята, Кериков размишляваше, че е твърде стар, за да извършва подобни разпити. Вече би трябвало да се оттегли и да живее в дача в красива брезова гора по река Москва, с кабинет, пълен с похвални грамоти, и гърди, окичени с медали. По това време трябваше да е полупиян от шотландско уиски и да чука някоя знойна блондинка, предоставена му от държавата в знак на благодарност за дългогодишната му служба в КГБ. Ако Русия не се беше продала и не бе позволила да бъде удавена в море от алчност, корупция и повърхностния, конвейерен западен стил на живот, Кериков нямаше да седи в тази занемарена къща в Лос Анджелис и да се опитва да изтръгне информация от човек, който беше толкова незначителен, че не заслужаваше дори да се изплюе върху него.

Кериков бе прекарал трийсет години в КГБ, безмилостно проправяйки си път нагоре в йерархията. Когато Съветският съюз се сгромоляса, както знаеше, че ще стане, той оглави една от най-сенчестите организации — притежаваше много информация, която щеше да го направи богат в предстоящия нов световен ред. За разлика от мнозина други във висшия ешелон на КГБ Кериков нямаше да допусне да бъде повлечен сред отломките на рухващата руска империя.

Когато Съветският съюз неизбежно се разпадна, той беше шеф на Седми отдел, „Научни разработки“, ръката на Държавна сигурност, замесена в планирането и извършването на най-дръзките руски операции. В разгара на студената война Седми отдел имаше бюджет, съперничещ на този на космическите програми, и се гордееше с много по-способни учени. Операциите, започнати през шейсетте и седемдесетте години на XX век, щяха да дадат резултат чак след десетилетия. Но въпреки това, когато Кериков пое ръководството в края на осемдесетте години, по-голямата част от Седми отдел бе разтурена поради финансов недостиг. Русия дълго нямаше да бъде в състояние да планира операции, защото правителството не знаеше дали ще съществува следващия месец.

Съзнавайки, че краят наближава, Кериков съумя да запази активни няколко операции, които можеха да се осъществят извън родината му. Когато дойде време да избяга от Русия и да започне нов живот, той тайно изнесе от страната плановете и разработките и се приготви да ги предаде на някоя чужда сила. Разбира се, срещу определена цена.

Наскоро след заминаването си от Русия Кериков почти успя да продаде операция на Седми отдел с кодово име „Мисия Вулкан“ на корейска групировка за сто милиона долара. Ако не беше намесата на един американец, минен инженер, и двойното предателство на доверен агент, сега Кериков нямаше да се бори да съживява друга операция на КГБ от периода на студената война.

„Ладията на Харон“ бе зачената в средата на седемдесетте години на XX век, когато почти нямаше надежда за политическо разведряване и съветското правителство смяташе, че може да спечели локална ядрена война срещу Съединените щати. Операцията трябваше да бъде началният гамбит на войната и имаше за цел да съсипе в краткосрочен план икономическата мощ на Америка. Щяха да изминат десет години, преди Седми отдел да бъде готов да инсталира хардуера, необходим за успеха й. Но междувременно светът се промени и отношенията между двете суперсили се затоплиха. Кериков обаче бе напреднал и бе положил основите на „Ладията на Харон“ въпреки изричните заповеди на Михаил Горбачов. Никой в съветското правителство не знаеше за дейността му, затова когато Кериков избяга, кражбата мина незабелязано.

След провала на „Мисия Вулкан“ Кериков трябваше да чака една година подходящо стечение на обстоятелствата, преди да се опита да продаде другата операция. Неблагоразумната енергийна политика на американския президент улесни търсенето на купувач толкова много, че след обявяването и Кериков можеше да избира сред онези, които предлагаха най-висока цена.

Слушайки как Абу Алам злорадо смила котарака на Хауард Смол, Кериков се запита дали е направил правилния избор. Беше работил с много психопати през живота си. След войната в Афганистан повечето членове на екипа му от КГБ не успяха да се приспособят към нормалния живот в цивилизовано общество и се наложи да бъдат убити вместо демобилизирани. Ала никой от тях не можеше да се сравни с Абу Алам. Този човек наистина отговаряше на името си, а Кериков го познаваше отскоро. Алам беше дясната ръка на Хасан бен Руфти, министър на петрола на Ажман, човека, дал парите за осъществяването на „Ладията на Харон“. Руфти щеше да плати на Кериков петдесет милиона долара за успешното завършване на операцията. Част от сделката беше помощта на Алам по време на последните етапи от плана като начин да се гарантира огромната финансова инвестиция на министъра.

Кериков бе продал „Ладията на Харон“ преди година, макар че Алам се присъедини към него едва преди месец. Безумието на арабина започваше да дразни руснака. Често се налагаше обектът да бъде размекнат за разпита, но идеята да се използва котаракът беше на Алам. И сега, когато устройството за смилане на боклука в канала на мивката най-после престана да бръмчи, Кериков разбра, че Алам искрено се е забавлявал. Минута по-късно съкрушеният Хауард Смол отново бе доведен във всекидневната и хвърлен в краката на Кериков. Абу Алам бършеше с хавлия окървавените си ръце. Черното му кожено яке бе изцапано с тъмни капки кръв.

— Имам само един въпрос към вас, професор Смол. Отговорът ще ви спести много болка. Няма да ви струва нищо да ни кажете онова, което искаме да знаем, и ще ви спаси от неописуеми страдания. — Кериков говореше бавно и ясно. Знаеше, че обектът вече е в състояние на лек шок. — Искам да знам кой беше на борда на „Танцуваща по вълните“ заедно с вас и с братовчедите ви тази седмица, когато открихте изоставения кораб „Джени IV“?

Откакто го бяха блъснали в къщата, Хауард предполагаше, че тези хора са индустриални шпиони, търсещи тайната на „миникъртицата“. И през ум не му мина, че искат подобна безобидна информация. За двете секунди, които бяха необходими на професора да преодолее объркването си, Абу Алам прекоси стаята и го ритна с всичка сила в корема. Хауард изстена. Болката се разпространи из цялото му тяло и го прикова към пода.

— Отговори. — Алам махна превръзката от устата му и обърна учения по гръб с друг презрителен ритник.

— Достатъчно, Алам — сопна се Кериков. Не че изпитваше състрадание към Смол, но да се рита човек, който вече беше победен, само щеше да удължи разпита. Освен това Кериков все още се притесняваше от объркалия се разпит на двамата братовчеди на Хауард в Аляска.

Случайно бе прочел статия във вестник, описваща намирането на „Джени IV“. Репортажът беше само два параграфа, но се споменаваше името на лодката, открила изоставеното корабче. Кериков издири собственика на „Танцуваща по вълните“ и изпрати двамата си лични телохранители, бивши членове на източногерманската тайна полиция. Джери Смол и синът му бяха умрели по време на разпита, разкривайки името на Хауард, но не и самоличността на четвъртия член на риболовната екскурзия. Германците бяха направили така, че смъртта да изглежда като нещастен случай, но грешките им принудиха Кериков да замине за Калифорния. Трябваше да се увери, че и тази последна улика няма да завърши в задънена улица. Залогът беше огромен. Вероятността някой да се е качил на „Джени IV“ и да е видял товара, беше твърде рискована, за да бъде подмината лековато. Откриването на търговския кораб можеше да означава края на операцията.

Контролът върху пораженията беше едно от най-добрите умения на Кериков, защото изискваше решителност, безпощадност и способост да се преценяват резултатите далеч в бъдещето. И той бе отишъл лично да свърши недовършената работа и да се погрижи да няма повече последици от загубата на „Джени IV“. Кериков извади пистолет със заглушител от сакото си и се прицели в дясното коляно на Хауард.

— Първият изстрел ще откъсне крака ви в коляното, професоре. Ако и тогава не отговорите на въпроса ми, ще ви предам на по-изобретателните си партньори.

— Филип Мърсър — изхлипа Хауард. — Той беше на лодката заедно с нас. Мърсър е минен инженер.

Името слиса Кериков. Той се замисли за Гърция, където се криеше след провала на „Мисия Вулкан“. Представи си как седи в любимото си кафене, чете сутрешния вестник, пие силно кафе и изтръсква трохите от кроасана от страниците. „АМЕРИКАНЦИТЕ ОТКРИВАТ НОВ ВУЛКАНИЧЕН ОСТРОВ В ТИХИЯ ОКЕАН“. Думите едва не го бяха накарали да скочи от стола. Вулканът беше създаден през 1954 година от Седми отдел чрез ядрена детонация. Това беше неговият вулкан, онзи, който щеше да го направи богат.

Той бързо прочете статията, търсейки познати имена. Валерий Бородин, синът на автора на проекта. Бородин беше един от мнозината, които предадоха Кериков в онези последни седмици, преди всичко да рухне. Американката Тиш Талбът, любовницата на Бородин, беше единствената оцеляла от кораб, приближил се в опасна близост до вулкана, преди да бъде открит от партньорите на Кериков. В статията пишеше, че тя ще работи заедно с бъдещия си съпруг върху разработването на минерала бикиний, който вулканът изхвърлил от недрата на земята.

И след това имаше име, споменато толкова небрежно, че Кериков едва не го пропусна. Вулканът всъщност бил открит от американец, минен инженер на име Филип Мърсър. Кериков не беше чувал за него, но знаеше, че това е човекът, провалил плановете му. Мърсър бе съсипал шансовете му да продаде вулкана и невъобразимото му богатство, и да се оттегли в анонимност.

Тогава реши да убие Филип Мърсър. Все още имаше достатъчно връзки да поръча лесно подобно убийство. Предпазливостта обаче го накара да отложи екзекуцията. Смъртта на американеца със сигурност щеше да поднови международния интерес към изкуствения произход на вулкана и да изложи на риск Кериков.

Той несъзнателно натисна спусъка. Куршумът проби дупка между уплашените очи на Хауард и уголеми черепа му, но не остави изходна рана.

— Почистете къщата — заповяда Кериков. — Изхвърлете трупа, така че никога да не бъде намерен.

— Познаваш ли човека, когото той спомена? — попита Алам, докато хората му слагаха трупа на Хауард в чувала, който бяха донесли.

— Да, знам го.

Мърсър бе видял „Джени IV“ и вероятно се бе качил на борда. И може би в момента разнищваше загадката на злополуката. Кериков бе решил веднъж да пощади живота му, но нямаше да го направи отново. Той погледна часовника си, изчисли часовата разлика и набра номер на мобилния телефон, който винаги носеше в себе си.

Кериков знаеше къде живее Мърсър, къде прекарва времето си и дори кои са любимите му ресторанти и барове. Подготвайки се за момента, когато щеше да отмъсти за „Мисия Вулкан“, той бе наел частни детективи, които всеки месец му съобщаваха местонахождението на Мърсър. Кериков беше воин в сянка през целия си живот и беше време отново да нанесе удар от сенките.

— Ало — отговори възпитан глас на четвъртото позвъняване.

— Имаме проблем.