Ладията на Харон

Лондон

Фоайето на болницата излъчваше странна смесица от клиничен хлад и мъката на онези, които бяха принудени да чакат там. Членовете на семействата се бяха събрали близо един до друг в нервно очакване и ридаеха. Лейди Милисънт Грей беше поразителна на фона на лъснатите плочки на стените и изтъркания от безброй крака килим. Дългите и крака, скрити под широка ленена рокля, се плъзгаха грациозно, а великолепните и тъмноруси коси блестяха. Лицето й, красиво дори в този ранен час, и със съвсем лек грим, за да прикрие очевидните сексуални наслади от изминалата нощ, излъчваше вродено самочувствие и присъща за кралски особи благосклонност. Хората вдигаха глави и я гледаха захласнато, забравили макар и само за миг скръбта си.

Ако ги бяха попитали по-късно, никой от четирийсетте души, които я видяха да минава през двойните остъклени врати на фоайето, нямаше да си спомни, че до нея вървеше арабска жена, облечена от главата до петите и с фередже, както бе прието в по-консервативните секти на исляма.

— Искам да нося тези дрехи, след като приключим тук, и ти да ги разкъсаш като варварин пират, Тревър — с крайчеца на устните си каза Милисънт на човека до нея.

— Шегуваш ли се — прошепна Тревър Джеймс-Прайс. — Може да ми стане навик. Сега разбирам защо жените носят поли. Боже мой, ветрецът, който полъхва в топките ми, е чудесен. Старите ми разбойници не познават такава свобода.

— Господи, непоправим си — усмихна се Мили Грей. Пазачът от охраната в стаята на дежурните медицински сестри не попита Милисънт каква е връзката и с Халид Худари, нито защо е дошла в болницата. Той едва откъсна очи от гърдите й, за да забележи, че не е сама, и преплитайки език, и каза, че Халид е в самостоятелна стая на четвъртия етаж. Милисънт Грей и преоблеченият Тревър Джеймс-Прайс тръгнаха към асансьорите, потискайки желанието си да се хванат за ръце. Лорд Харолд Грей щеше да се върне от сафарито в Африка след петнайсет дни и всяка прахосана секунда от връзката им можеше никога да не бъде наваксана.

Пет минути след като двамата се качиха в асансьора, във фоайето влезе напрегнат млад кюрд. Издутината в левия джоб на шлифера му в цвят каки беше сгъваем мобилен телефон, а тази в десния — пистолет „Зиг Зауер P220“ със заглушител. Тарик се бе срещнал с него на паркинга пред огромната болница и му бе казал номера на стаята на Худари, след като през нощта го бе научил по време на продължително разузнаване. Кюрдът разполагаше точно с двайсет минути, за да стигне до Худари, да го убие и да се върне на паркинга, където Тарик чакаше да го откара с кола. Младият мъж спря във фоайето и пропиля пет от минутите си, опитвайки се да събере смелост. Охраната беше малобройна, но имаше двама едри пазачи, които разговаряха с репортерите, очакващи изявление от неизвестната жертва на четвъртия етаж.

Убиецът реши, че това е подходящият момент да нанесе удара. Ако го заловяха, щеше да отнеме живота си, изкупвайки вината си за провала предишния ден. Мъченичеството му бе осигурено. Заглушителят, прикрепен към големия автоматичен пистолет, не беше използван, и щеше да работи с максимална ефективност. Изстрелът нямаше да се чуе на повече от два метра от стаята на Худари. Пазачите дори не го погледнаха, когато се отправи към асансьорите.

Халид Худари беше буден от два часа. Болката безмилостно го изтръгна от предизвикания от опиатите сън. Драскотините на гърба му пареха дори през марлите и ожесточено го сърбяха. Всеки път, когато мигнеше, нежните мускули около очите дърпаха раните на лицето му, предизвиквайки сълзи. И когато сълзите опареха разрязванията по бузите му, все едно слагаха сол в раните.

Мисълта го накара да се усмихне въпреки болката.

— Не може да те боли толкова много, щом се смееш в този ранен час.

Халид се огледа. Спомняше си бегло Милисънт Грей, но разбра, че гласът се разнесе от фереджето. Не ги беше чул да влизат. Тревър Джеймс-Прайс дръпна черното фередже от главата си и хубавите му коси се разлюляха от движението и после паднаха върху момчешкото му лице. Въпреки самоуверената усмивка в сините му очи имаше неподправена загриженост.

— Господи, Халид, изглеждаш ужасно дори за смрадлив арабеск.

— Бедна ти е фантазията.

— Няма да бъда банален и да те питам как се чувстваш. И след като снощи говорих с онзи тъп лекар и сутринта прочетох медицинските заключения, не е необходимо да питам какво се е случило. Искам само да знам защо пожела да дойда тук и защо е този чудноват маскарад? Между другото, знаеш ли, че охраната тук е абсолютна смешка?

— Не съм изненадан. Никой не знае кой съм и искам да бъде така, докато избягам. — Бавно, като старец, наближаващ смъртта, Халид се надигна и седна. Всяко движение засилваше гримасата на лицето му. Докато успя да провеси крака от леглото, той се задъха и се обля в пот.

— Полека, стари приятелю. — Тревър прекоси стаята и сложи ръка на рамото му. Халид изтръпна от лекото докосване.

— Трябва да отида там, Тревър — прошепна той. Лицето му беше мъртвешки бледо, а устните синкави. — Трябва да севърна в ОАЕ.

— Мисля, че не бива да ходите никъде — възрази Милисънт, приближавайки се до Тревър. Макар че не познаваше Халид, тя изпитваше съчувствие, като го гледаше.

— Заминавам, лейди Грей. Тревър ще ви обясни защо, но в момента се нуждая от помощта ви, а не от състраданието ви — заяви Халид с решителност, която смрази атмосферата в стаята.

Тревър вече изхлузваше черните дрехи през главата си. Въпреки че се бе пошегувал с Милисънт, под тях той беше облечен в панталона и бялата риза, с които беше предишната нощ. На яката му имаше размазано червило.

— Какво искаш да направи Мили?

— Тя трябваше да е с фереджето. Казах ти го снощи. — Халид се ядоса, че не са го послушали.

— Няма значение, стари приятелю — безгрижно каза Тревър, опитвайки се да го успокои. — Пък и винаги съм изпитвал желание да облека женски дрехи.

Халид не добави нищо повече. Тревър извади вързоп с дрехи, взети от гардероба на лорд Грей. Съпругът на Милисънт беше едър мъж и в размерите на талията му можеха да се поберат двама като Халид и дори да остане малко място. Тревър помогна на приятеля си да се облече и после отново нахлузи робата. Под черната памучна дреха се виждаха само обувките му.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Халид. Състоянието ти не позволява да излезеш от болничната стая, още по-малко да пътуваш до ОАЕ.

— Нямам избор. — Худари отново бе разтърсен от болка, но този път малко по-поносима. Не беше за вярване, но тялото му свикваше с нараняванията.

Милисънт бързо пристъпи напред и хвана ръката на Халид, който залитна.

— Тревър, не трябва да му помагаш. Той е полумъртъв.

— Заложен е животът на много хора, а не само неговият, Мили — с разбиране каза Тревър. — Съжалявам, че те забърках в това. Нямам право, но те моля да ни помогнеш. Хората, които го нападнаха вчера пред Британския музей, отново ще се опитат да го убият. Халид е мишена дори докато седи в тази стая.

— Защо не се обадите във вашето посолство? — попита тя.

— Защото в момента не знам на кого да вярвам. Така е най-добре — отговори Худари.

— Но той няма да може да се качи на самолета, ако няма запазено място — продължи Милисънт, сякаш Тревър и Халид не бяха там.

— Дипломатическият паспорт ще му осигури място. — Тревър показа документа, който бе взел от хотелската стая на Худари. — Рано сутринта отидох там. След като в болницата не знаят кой е, реших, че е оставил паспорта си в хотела.

Халид кимна благодарно на приятеля си и взе документа.

— Единствената по-полезна привилегия от дипломатическите регистрационни номера на колите на посолството, които използвам. Съжалявам, лейди Грей, но няма друг начин. Както каза Тревър, заложен е животът на много хора.

— Добре, ще помогна, но, Тревър, погрижи се на летище „Хийтроу“ да ни чакат хора от охраната, по дяволите. И лекар. — Макар да смяташе, че двамата мъже драматизират нещата, Милисънт щеше да изпълни молбата им, ако не за друго, то поради простата причина, че като съпруга на милионер и член на парламента скучаеше до смърт.

— По-добре е тя да остане, Тревър — каза Халид. — Може да ни проследят, след като излезем от болницата.

— Групости — възрази Тревър и сложи фереджето на главата му. — Никой няма да ти обърне внимание.

Той извади ключовете на старото бентли, което караше, откакто се бе развел, и ги сложи в ръката на Милисънт, като погали пръстите й. Тя се усмихна на интимния жест и му намигна прелъстително.

— Ще успееш ли да го изкараш от болницата? Мога да ви помогна да стигнете до колата.

— Не — разпалено възрази Халид. — Тук заедно са влезли двама души и ще излязат двама. Не искам да привличаме внимание. Ще се справя.

Халид спря на вратата и се обърна да благодари на приятеля си. Бледата слънчева светлина, проникваща през прозореца, позлати косите на Джеймс-Прайс.

— Скоро ще се видим, проклет негоднико.

— Пази се, смърдящ арабеск.

Приемайки ролята на скърбящи, които напускат умиращ роднина, Халид и Милисънт излязоха от стаята, без да обръщат внимание на мъжа в шлифера, който вървеше срещу тях по коридора. Милисънт нямаше представа как да забелязва неприятностите, а Халид бе насочил всичките си усилия да не припадне. Ако се бяха обърнали, щяха видят, че мъжът бръкна под шлифера си, докато се приближаваше към стаята на Халид. Можеха да спасят Тревър.

Когато тежката врата на болничната стая се отвори, Тревър помисли, че Мили се връща да го целуне за довиждане.

Затова се усмихна, докато се обръщаше. Канонада от бързо изстреляни куршуми надупчи вратата на банята и го улучи между очите. От раната не потече кръв, защото сърцето му вече беше спряло. Той се строполи на пода.

Убиецът огледа безлюдния коридор. След като се увери, че никой не е чул изстрелите, той влезе в стаята и затвори вратата. Преди да види трупа, мъжът дръпна предпазителя на автоматичния пистолет и прибра оръжието под шлифера си. Едва тогава кюрдът разбра, че е направил фатална грешка и човекът на пода не е Халид Ал-Худари.

Телефонът в джоба му иззвъня.

Той го извади и го включи, но не каза нищо. Изведнъж изгуби гласа си, когато осъзна сериозния си проблем.

— Е? — попита Хасан бен Руфти.

Кюрдът се надяваше, че се обажда Тарик, защото с него беше по-лесно да се говори, отколкото с дебелия му шеф. Без да разсъждава, убиецът каза истината.

— Той избяга, ефенди.

— Какво? — изрева Рухти.

— Вече беше напуснал болницата, когато дойдох. Не знам кога, нито къде е отишъл.

Лъжата беше единственият начин, който можа да измисли, за да спаси живота си. Руфти щеше да го убие заради провала му.

— Намери го или, кълна се в кръвта на Пророка, ще те одера жив и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата ти. — Хасан Руфти трясна слушалката и се обърна към стюарда, надвесил се над него. Сакото на мъжа беше снежнобяло и сякаш излъчваше светлина. — Кажи на пилота, че ако не излети до шейсет секунди… — Руфти млъкна, но тъй като не можа да измисли по-страшна заплаха, се повтори. — Кажи му, че жив ще го одера и ще си направя калъф за седалка на колата от кожата му.

— Да, господин министър — отвърна стюардът и раболепно се поклони, а сетне продължи напред към пилотската кабина на частния самолет „Хокър Сидли“.

Макар че удобствата бяха най-добрите, които можеше да предложи компанията — бразилско кафе и турска кожа, самолетът беше малък. Пространството беше спестено в името на икономиите. Повечето хора биха се чувствали щастливи да имат подобен самолет на тяхно разположение, но Руфти се дразнеше от „Хокър Сидли“. Постът на Худари му даваше право на боинг за лична употреба, ако тъпакът решеше някога да го използва. Там беше широко и имаше предостатъчно място.

Боингът трябваше да принадлежи на човек, който щеше да го оцени.

„Някой като мен“ — помисли той.

Те все още се намираха на летище „Гатуик“ в Лондон. Бавеха се вече два часа, защото самолет от Лос Анджелис бе съобщил за авария, докато подхождаше към „Хийтроу“, и бе предпочел да кацне на „Гатуик“, като предизвика задръстване на десетки самолети и забави излитането на още толкова, включително на „Хокър“ на Руфти. Той трябваше да бъде в Абу Даби в десет, но така, както вървяха нещата, щеше да закъснее най-малко четири часа.

— Проклети евреи — мрачно измърмори Руфти, сякаш тази ругатня изразяваше всичките му проблеми.

Кериков беше готов да детонира пакетите с азота, прикрепени към петролопровода в Аляска, иранците и иракчаните бяха в готовност да започнат придвижването на войските си веднага, а той още не беше излетял и чакаше шайка богати евреи да слязат от самолета си и да изкупят още части от света. В Персийския залив го чакаха двеста войници, с които да превземе властта в ОАЕ от марионетката на британците, издигната на висшия държавен пост през седемдесетте години на XX век.

Макар че беше предпазлив, принцът не подозираше бунт. Руфти знаеше, че ранното насрочване на революцията е ключът за завладяването на Персийския залив. Забавянето, докато Саудитска Арабия, Кувейт и ОАЕ се подготвят за промяната, предизвикана от преустановяването на вноса на петрол от Съединените щати, само щеше да възпрепятства каузата му. Трябваше да нанесе удара сега, докато правителствата не бяха сигурни какво ще им донесе бъдещето.

Руфти не си спомняше къде за пръв път чу поговорката, но тя беше много подходяща за случая. Лесно е да поведеш гладния и да победиш объркания човек.

Персийският залив беше объркан. Правителствата бяха раздирани от разногласия и готови за капитулация. Моментът беше изключително подходящ. През последната година, откакто плати, за да се включи в плана на Иван Кериков за съсипване на американските петролни ресурси, Руфти работеше неуморно и тайно, за да осъществи замисъла си. Без Иран и Ирак той не можеше да се надява да узурпира трона на ОАЕ и да го запази за себе си. Но ако не успееше да осигури договорения сигнал за началото на операцията — смъртта на Худари, Руфти трябваше да се прости с идеята да управлява Близкия изток и вероятно дори с живота си. Иракчаните го бяха предупредили, че ако се провали, ще умре.

Техните танкове бяха готови да навлязат в Кувейт, след като Руфти неутрализираше американската заплаха. Разрушавайки петролопровода, той щеше да предизвика вътрешна криза в Съединените щати, която нямаше да им позволи да се противопоставят на нападението. Кувейт щеше да падне за няколко дни, а Саудитска Арабия за седмица или малко повече. Няколко заредени с антракс ракети „Скъд“, изстреляни по Тел Авив и Ерусалим, и войната щеше да свърши. Америка нямаше да има бази, откъдето да отвърне на огъня, и едва ли щеше да прибегне до употребата на ядрени оръжия, за да изгони иракчаните и новите им съюзници иранците.

Без петрол от Аляска и със стратегически резерв само за един-два месеца, Съединените щати щяха да бъдат принудени да сключат сделка с новосъздадения триумвират в Близкия изток — Иран, Ирак и ОАЕ. Руфти прогнозираше десетократно увеличение на цената на петрола. И това беше само началото. Той се виждаше как става един от най-богатите хора в света. И тъй като под горещите пясъци на Емирствата имаше милиарди барели петрол, мечтата му несъмнено щеше да се сбъдне.

Само проклетият самолет да излетеше и да се отправеше към Абу Даби.

Телефонът в облегалката за ръце изблея като агне — дискретно чуруликане, което Руфти едва не пренебрегна във вълнението си. Той отговори на четвъртото позвъняване.

— Какво?

— Сър, обажда се Тарик.

След Абу Алам Тарик беше най-довереният му лейтенант. Той бе останал сирак по време на жестоката гражданска война в Ливан и бе израснал сред смърт и омраза в лагери за бежанци. Беше непоколебимо предан и не притежаваше абсолютно никакъв морал. Абу Алам убиваше с трескавата потребност на пристрастен, но Тарик изпълняваше задълженията си с хладнокръвието на професионалист. Руфти го бе изпратил в болницата като подкрепление на кюрдския идиот.

— Какво има?

— Пътувам към летище „Хийтроу“ и преследвам синьо бентли. — Гласът му бе изменен от връзката по мобилния телефон. — Скоро след като кюрдът се качи в стаята на Худари, двама души напуснаха паркинга на болницата. Две жени, едната европейка, а другата арабка. Лицето на арабката беше забулено с фередже. По-рано ги видях да влизат в болницата. Колата по всяка вероятност е на арабката, която шофира дотук, но когато тръгнаха, зад волана седна европейката. И не познаваше контролните уреди.

— Не го увъртай — сряза го Руфти.

— Мисля, че дрехите са маскировка и преследвам Худари, който се опитва да избяга от страната.

— Сигурен ли си? — Проблясъкът на надежда, предложена от Тарик, напомни на Руфти, че не е ял цели трийсет минути. Той позвъни на стюарда и продължи разговора по телефона. — Наистина ли е Худари?

— Инстинктите ми го подсказват.

— На какво разстояние си от „Хийтроу“?

— Само на десетина минути от главните порти. Подозирам, че са се отправили към международния терминал номер четири.

— Да, да, чакай да помисля. — Нямаше време да се организира атака, преди Худари да влезе в охраняемия периметър на летището. Руфти трябваше да задържи Худари в Лондон няколко часа, достатъчно, за да стигне до ОАЕ и да приведе в действие своята част от преврата. — Имаш ли експлозиви?

— Имам само няколко гранати — призна Тарик. Гласът му заглъхна, когато радиовълните на мобилния му телефон се срещнаха с пулсиращите радарни лъчи, разпространявани от летище „Хийтроу“.

— Идеално — засия Руфти. Стюардът сложи цяла сьомга пред него. Месото на рибата беше толкова розово и крехко, че цепнатината от едната и страна приличаше на интимните устни на жена. — След като затворя, обади се на онзи кюрдски тъпак и предай заповедите ми. Ето какво искам да направиш…

Бентлито бе видяло най-хубавите си дни преди едно десетилетие, но все още предизвикваше уважение, докато се движеше по магистралата източно от „Хийтроу“. Милисънт вече се бе запознала достатъчно добре с автомобила, за да респектира другите шофьори да и дават предимство в оживеното движение. Камион с ремарке натисна клаксона си заради агресивното и шофиране, на което тя отвърна с неприсъща за лейди псувня и показа среден пръст. Милисънт се извини на Халид за жеста, но обясни, че досега никой не се е оплакал, докато е карала толкова войнствено нейния ролс-ройс „Силвър Клауд“.

Халид мълчеше през по-голямата част от пътуването и се бореше с болката, която пронизваше като мълния гърба и краката му. В един момент успяваше да се овладее благодарение на силната си воля, а после изведнъж агонията надделяваше. Трябваше да мисли за толкова много неща и да прави планове, но съзнанието му беше твърде замъглено, за да се съсредоточи. От време на време усещаше погледа на Милисънт Грей, но не можеше да се реши да се обърне и да я погледне.

Колата зави по пътя за летището и моравите и храстите от двете страни отстъпиха пред обширни пространства асфалт и складове от гофрирана стомана. Милисънт следваше пътните знаци към терминала за международните излитащи самолети и изпреварваше автобусите, които преобладаваха по тесния път. Ауспусите им бълваха облаци пушек.

— Коя авиолиния? — попита тя, докато се приближаваха към терминала.

— Няма значение — неспокойно отговори Халид и изхлузи фереджето от главата си. — Щом вляза вътре, ще се обадя да ми запазят място за първия полет до Абу Даби.

— Сигурен ли сте? — Милисънт спря до бордюра, пред една от многобройните врати на „Бритиш Еъруейз“, откъдето излизаха десетки неугледно облечени хора, приключили с кратката си екскурзия в Европа. — Мога да ви закарам в друга болница или в травматологията тук, на летището. Убедена съм, че там има дежурен лекар.

Халид извади хартиена кърпа от джоба на панталона си и я разгърна. Вътре имаше няколко капсули.

— Сигурен съм — каза той и ги глътна. — Запазих тези хапчета. Мисля, че е перкодан. Ще ми помогнат да издържа.

— Чакайте. Не трябваше ли да има хора от охраната?

— Това беше блъф от страна на Тревър, за да ви накара да съдействате. Едва ли е имал време да уреди подобно нещо. А сега, трябва да тръгвам. — Халид отвори вратата на колата. — Благодаря ви, лейди Грей. Мисля, че много скоро ще видите резултатите от действията си тази сутрин.

Той слезе от бентлито и предпазливо тръгна към сградата на авиолинията, без да обръща внимание на блъскащите се около него тълпи. Влезе вътре и се смеси с останалите, незабележимо лице сред хилядите пътници и изпращачи. Краката му трепереха и дрехите дращеха многобройните му рани дори през превръзките. Ако хапчетата скоро не подействаха, щеше да припадне.

Бяха му необходими няколко минути, за да си запази място за първия полет за Абу Даби на „Бритиш Еъруейз“ през Рияд. Трябваше само да покаже паспорта си на ВИП фоайето, за да си вземе билет. За пръв път използваше тази дипломатическа привилегия и се закле това да не му се превръща в навик, макар да беше окуражаващо, че може да го направи.

Тревър предвидливо бе сложил шепа банкноти от двайсет английски лири в джоба на панталона и Халид си купи чадър и слънчеви очила. Той използва чадъра като бастун, за да прехвърля тежестта си на крака, който го болеше по-малко. Очилата прикриха някои от раните на лицето му и с пригладената си напред коса, Халид можеше да мине за жертва на скорошна автомобилна катастрофа.

На върха на ескалатора, точно преди рентгените на охраната, към него се приближи млада жена в синя униформа.

— Министър Худари, казвам се Вивика Смит — лъчезарно се усмихна стюардесата от „Бритиш Еъруейз“. Тя беше на двайсет и няколко години, с късо подстригани руси коси и нежни очи. Вивика Смит провери паспорта му и свери информацията, която и бяха дали от билетното гише на авиолинията. Като го видя, че куца, тя извика една от електрическите колички на летището да ги закара до боинга, очакващ последния си пътник.

— Благодаря за любезността. Наистина се нуждаех от това — каза Халид. Болкоуспокояващите най-после започваха да оказват въздействие и да притъпяват болката. Докато количката се движеше по коридорите, той взе мобилния телефон на Вивика и се обади на полковник Уейн Бигълоу в Абу Даби. Старият пустинен плъх не беше в тесния си ергенски апартамент, но Халид остави съобщение на телефонния му секретар, че ще пристигне след няколко часа, и помоли Бигълоу да го чака на летището.

Натоварените с багаж пътници се отдръпваха пред количката, докато минаваше покрай безмитните магазини, безбройните вестникарски щандове и елегантните бутици, с които се гордееше терминалът. След няколко минути стигнаха до изхода. Вивика Смит скочи на земята, докара инвалидна количка, оставена до вратата, и заведе Халид до мястото му в първа класа. За да получи място там веднага, без предварителна резервация, и да накара самолетът да го чака, докато се качи на борда, струваше на Худари десет пъти повече от редовната цена на билета. Привилегиите не бяха евтини.

Халид вече не беше в състояние да остане буден и заспа блажено, докато големият боинг потегляше към пистата.

Детонаторът с часовников механизъм на произведената в Чехия граната беше променен от обичайните четири секунди на шейсет, превръщайки я в изобретателно терористично оръжие за гъсто населени зони, където по-сложни устройства можеха да бъдат открити, ако бъдеха оставени там твърде дълго. Тарик изчака голямата стрелка на часовника му да отброи последната секунда на предвидения срок, изпи остатъка от безалкохолното си питие, извади гранатата от джоба на шлифера и пусна двата предмета в кофата за боклук, до която стоеше от петнайсет минути. Той спокойно излезе от летището и тръгна към колата си. Дори ако някой го познаеше като човека, поставил взривното устройство, това щеше да бъде първата му акция извън Близкия изток и описанието му едва ли щеше да доведе властите при него.

Петдесет и девет секунди след като дръжката на гранатата бе освободена, сто и двайсетте грама тротилов заряд в овалното и тяло експлодираха и забиха капака на контейнера за отпадъци в тавана на терминала. Оръжието се разпръсна на стотици малки щрапнели. Ударната вълна порази деветнайсетгодишно момиче от Норвегия. Разчлененото и тяло падна на няколко метра от мястото на експлозията. От взрива бяха ранени осем души. Единият от тях, свещеник от Нигерия, по-късно почина в медицинския център на летището.

Преди паниката да завладее голямата сграда, телефонът в администрацията иззвъня. Джеф Уилбърфорс вече беше в лошо настроение заради промените в трафика, предизвикани от аварийното приземяване на „Ел Ал“ на „Гатуик“, и не изпитваше желание да отговори на обаждането.

— Какво? — изрева той, очаквайки да чуе някакъв тъп диспечер от „Гаутик“.

— В момента, в който телефонът ти иззвъня, беше задействан експлозив в главната зала на терминал четири. Взривът беше малък в сравнение с онова, което сме поставили на различни места из летището и в няколко самолета, които чакат разрешение за излитане. Ако някой от тях се опита да напусне „Хийтроу“ две минути след прекратяването на този разговор, ще детонирам останалите бомби. Кръвта на невинните жертви ще изцапа вашите ръце. През следващия час ще позволя на един самолет да кацне, но ако някой друг се опита да го направи, ще взривя останалите експлозиви. Летище „Хийтроу“ е затворено по заповед на „Обединен Кюрдистан“.

Мъжът прекъсна връзката. Уилбърфорс се заслуша в равномерния сигнал на телефона, който приличаше на звук на сърдечен монитор, показващ права линия. Той ставаше, когато секретарката му нахлу в кабинета. Беше готова да се разплаче.

— Джеф, имаше експлозия.

Големите двигатели на боинг 767 на „Бритиш Еъруейз“ тихо бръмчаха, докато огромният самолет се движеше по пистата зад заминаващ за Ню Йорк джъмбо джет. Боингът беше четвърти на опашката за излитане, когато моторите изведнъж престанаха да работят. Осветлението в кабината намаля и климатичната инсталация превключи на много по-слаба мощност.

— Госпожи и господа, говори командирът. Опасявам се, че на „Хийтроу“ е възникнал технически проблем. Главният радар внезапно е изключил заедно с всички компютри. Може да останем за малко тук, докато оправят нещата. От името на „Бритиш Еъруейз“ аз и останалите членове на екипажа се извиняваме за забавянето. Ще ви предавам информацията, която получавам. А в това време наредих на стюардесите да ви почерпят безплатно. Благодаря.

Халид Худари проспа съобщението.